Ендест Силан изглеждаше стар — сякаш младостта му бе откъсната, за да се покаже отдолу същество, състарено от скръб. Неведнъж Райз Херат беше виждал лица, оголени от удара на загубата, и всеки път се чудеше дали страданието просто не чака под кожата, прикрито от маска, поставена с надежда или с онова суеверно отчаяние, което си въобразява, че една усмивка е достатъчно здрав щит срещу световните несгоди. Тези маски, носени ежедневно в низ от добре усвоени изражения, настояващи за цивилизованост, винаги се оказваха слаби защитници на душата и да гледаш пропукването им, жалкото им отстъпване пред канонадата от чувства, беше и унизително, и ужасно.

Младият жрец бе дошъл до вратата му като просяк, сплел пръсти пред чатала си, и пръстите се извиваха все едно държеше в шепите си змийчета. В очите му имаше отчаяна молба, но дори тя беше от онези, които не очакват щедрост. Как може човек да помогне на просяк, който не вижда спасение в една монета или в храна, или в топло легло за нощта?

Райз се беше отдръпнал от вратата в покана и Ендест се беше промушил покрай него; движеше се като поразен от гъмжило болести, неподвластни на никакъв лек. Седна до огъня, без да каже нищо, и загледа пръстите си, които продължиха да мърдат. И си остана така.

След малко историкът се покашля.

— Имам греяно вино, жрецо.

Ендест поклати глава и най-после заговори:

— Затварям очите си да спя и срещам същия ужасен сън, сякаш просто ме чака.

— А, наистина неприятно. Може би отвара, която да те замае, ще помогне?

Ендест Силан го погледна със зачервени очи и отново заби поглед надолу.

— Нямам никаква сигурност, историко. Това е последствието от съня, проклятието му над будността ми — дори сега съм изтерзан и затова търся увереност.

— Отпусни ръката си на камък, жрецо. Усети познатата грапавина на дърво или хладния хълбок на глинен съд. Нито едно от тези неща не е несигурно. Но ако държиш да гледаш нас, крехките същества, които се движим из този свят, боя се, че наистина сме ефимерни.

Ръцете на Ендест се свиха в юмруци в скута му и кокалчетата на пръстите побеляха, но той все още не вдигаше глава.

— Подиграваш ли ми се?

— Не. Виждам бремето на проклятие на теб, жрецо, толкова сигурно, колкото над всеки от нас. Затваряш очи и се ужасяваш от чакащия те сън. Докато аз тук крача из стаята си и копнея да отворя очи и да открия, че всичко това е било сън. Тъй че сме изправени един срещу друг като в сблъсък на воли.

Изведнъж Ендест започна да се тупа по бедрата, заблъска с юмруци по тях все по-силно и яростно.

Райз се приближи, притеснен.

— Чуй ме! Не си заспал, приятелю!

— Как да знам?

Викът, толкова изпълнен с отчаяние, накара историка да замълчи.

Ендест най-сетне се смири, наведе глава, сякаш гледаше нещо в пода, и заговори:

— Влизам в стаята с огнището. Те бяха спорили — ужасни думи, които режат като ножове близки и любими. Но тя не е права — жената, издъхваща на камъка на огнището. Виждам я в халата на Висша жрица. Разбира се — добави той с немощен, сух смях, — има жени, които обичат да разтварят краката си. Не се борят и са готови да превърнат поражението в дар, макар и той да е нищожен заради лесната си и повсеместна достъпност.

Райз загледа младия жрец; мъчеше се да разбере сцената, която описваше Ендест Силан. Но не посмя да зададе въпрос, макар тази забрана сама по себе си да изглеждаше условна. Мъжът пред него нямаше отговори.

— Тръгвам към нея, изтръпнал и неспособен да се спра. Тя вече е омъжена — макар и да не знам как знам това, — но я виждам като жена на Андарист и Висша жрица, възлюбено дете на Майка Тъма. Все още не е умряла и аз коленича до нея, и взимам ръката й. — Тръсна глава като в отказ на неизречено възражение. — Понякога съпругът й е там, понякога не. Злоупотребили са зле с нея и тя умира. Гледам как я напуска животът, а после чувам лорд Аномандър. Той казва нещо, но в нито една дума няма смисъл — не знам дали говори на друг език, или просто не мога да го чуя ясно. Когато стискам ръката й, аз й шепна, но гласът не е моят — гласът е на Майка Тъма.

— Това е просто сън — каза тихо Райз. — Помниш ли, имаше един пир, Ендест, на който присъствахме. Преди две години. Беше преди лорд Андарист да срещне Енесдия — преди да я види като жена, искам да кажа. Скара Бандарис беше там, като гост на Силхас. Капитанът разказваше историята, когато му предложили гостоприемство в дома Инис на път от северния гарнизон. Развеселила го дъщерята на лорд Джаен, която вървяла с осанката на Висша жрица. С тази титла я нарече тогава Скара и този спомен се е вплел в съня ти. Не си бил там в часа на смъртта й, Ендест Силан. Никой не е бил там освен убийците й.

Но жрецът кимаше енергично.

— Значи този свят настоява, а аз горчиво благославям всяка негова претенция за правдивост всеки път щом се събудя, всеки път щом закретам в него. Все пак какъв отговор ще ми предложиш, историко, когато намирам кръвта й, смесена с пот на дланите си? Оглеждал съм се, гол пред огледало, и никакви рани нямам по себе си. Какво ще ми предложиш, с което да поправя сетивата си, когато вървя в Залата на портретите и виждам образа й, толкова съвършено нарисуван на стената? Висша жрица Енесдия. Надписът е изтъркан, но мога все пак да го различа.

— Няма такъв портрет, жрецо… не, почакай. А, говориш за баба й, която наистина беше Висша жрица преди идването на Нощта. Казваше се Енестила и служеше като последната Висша жрица на речния бог преди реформацията на култа. Приятелю, такава е магията на сънищата…

— А кръвта?

— Казваш, че говориш в сънищата си, но че гласът е на Майка Тъма. Прости ми за това богохулство, но ако има кръв на нечии ръце, Ендест…

— Не! — Жрецът скочи на крака. — Никаква воля ли не ми е останала? Ние я молим за напътствие! Умоляваме я! Тя няма право!

— Прости ми, приятелю. Издавам само невежество, щом заговоря по въпроси на вярата. Говорил ли си със Седорпул?

Ендест отново се смъкна на стола.

— Първо отидох при него. Сега той бяга само като ме види.

— Но… защо?

Лицето на младия мъж се изкриви.

— Ръцете му остават чисти, сънищата — непокътнати.

— Мислиш ли, че той би приел с охота онова, което те разгневява?

— Ако тя поиска кръвта на живота му, той е готов да й предложи гърлото си и да изпита наслада в щедростта на своя дар.

— Но ти не си толкова очарован от жертвата.

— След като всичките ми молитви към нея остават без отговор… — Погледна с гняв историка. — И не смей да ми говориш за изпитания на вярата ми.

— Няма — отвърна Райз Херат — Както казах, да проследя този път за мен означава бързо да разнищя логиката. Но три крачки по него и вече се обърквам, твърде много краища се оказват в ръцете ми и всеки възел е подозрителен.

— Как можеш да откажеш вярата във властта?

— Мисля, че без вяра няма никаква власт.

— Какво печелиш с това, историко?

Райз сви рамене.

— Свобода, предполагам.

— А какво губиш?

— Ами, всичко, разбира се.

Жрецът го зяпна.

— Уморен си, приятелю. Затвори очи. Аз ще изчакам.

— А когато видиш кръвта по ръцете ми?

— Ще ги взема в своите.

Очите на Ендест се напълниха със сълзи, но след миг той ги затвори и отпусна глава на дебелата подплата на стола.

Райз Херат видя как сънят надви младия жрец и зачака маската да се пропука.

Яздеха през затихнал град, в който светлината едва проникваше, а малкото търгуващи по улиците хора, които Орфантал можеше да види, говореха раздразнено и правеха отсечени, резки жестове. Сумракът в уличките, излизащи на главния булевард, кървеше като от рани по плътта на деня.

Той яздеше един от конете на лейди Хиш Тула, кротка кобила с широк гръб и мърдащи уши, с късо подрязана сплетена грива. Зачуди се дали животното си има име. Зачуди се дали го знае и държи на него и какво може да означава за нея това име, особено в компанията на други коне. И дали знае имената на другите коне, и ако ги знае, тогава какъв нов облик е намерила в своя свят? Имаше ли някакъв намек, че нещата не са такива, каквито изглеждат? Че нещо чуждо вече е заседнало в главата на животното?

Не знаеше защо го глождят такива въпроси. Съществуваха всякакви видове безпомощност, както и много видове слепота. Един кон може да носи на гърба си герой или злодей. Животното не прави разлика и не заслужава да бъде опетнено от делата на своя господар. Едно дете може да залита след баща, убил за удоволствие, или след майка, убила от страх, и да прекара цял живот в сянката на такова знание. Въпросите не могат да възникнат без някакъв усет за знание, а най-лошото е, че с това знание идва осъзнаването, че на много от тези въпроси изобщо не може да се отговори.

Точно пред него яздеше Грип Галас, който се беше върнал при Хиш Тула от така и несъстоялата се сватба, а лейди Хиш носеше броня и оръжия, и имаше вести за смърт, идващи от север. От всичко това стаята, в която бе отседнал Орфантал, и къщата около нея, изглеждаха малки и злочести. Грип и Хиш Тула бяха смълчани, умовете им бяха пълни с мрачни новини, но Орфантал беше твърде уплашен, за да задава въпроси, и бягаше от бремето на близостта им.

Но днес те го придружаваха до Цитаделата, за да го предадат под опеката на Синовете и Дъщерите на Нощта. Предстоеше му да се срещне с лорд Аномандър и братята му: всички велики мъже, за които му беше разказвала майка му, а и да се говореше за война, Орфантал знаеше, че няма защо да се страхува сред такива герои.

Лейди Хиш Тула подкара до него. Изражението й беше сурово.

— Преживял си много трудности, откакто си напуснал дома Корлас, Орфантал, но се боя, че неприятното все още не е свършило.

Грип Галас пред тях се обърна през рамо и после отново се загледа напред. Приближаваха първия мост. Този кратък миг на внимание притесни Орфантал, макар и да не знаеше защо.

— Има вест от Ейбара Делак — продължи тя. — Манастирът е бил нападнат и изгорен до основи. Уви, насилието не свършва дотук. Орфантал, известиха ни, че твоята баба е умряла и че домът Корлас вече не съществува. Съжалявам. Двамата с Грип имахме разногласия по това дали да ти се каже тази ужасна новина, но се опасявах, че ще я чуеш в Цитаделата в неподходящ момент — мястото, което те очаква, е бръмчащо гнездо на оси от слухове и често пъти думите се изговарят с единствената цел да се види как жилят.

Орфантал се присви в седлото си, за да надвие внезапно пронизалия го студ.

— Този град е толкова мрачен — промълви той.

— Още по-мрачно е в Цитаделата — каза лейди Хиш Тула. — Такъв е вкусът на силата на Майка Тъма. Най-малкото, Орфантал, скоро ще изгубиш страха си от тъмното, а в отсъствието на светлина ще откриеш, че виждаш всичко, което трябва да се види.

— Кожата ми ще стане ли черна?

— Да, освен ако не избереш пътя на Отреклите се, предполагам.

— Бих искал да имам цвета на лорд Аномандър.

— Тогава Нощта ще те намери, Орфантал.

— В дома Корлас, милейди, всички ли са умрели? Имах приятел там, едно момче, което се грижеше за конете.

Тя го изгледа и не отвърна веднага.

Подкараха по широкия мост и тропотът на копитата по каменните плочи изведнъж зазвуча кухо. Орфантал долови мириса на реката, влажен и някак смътно застоял. Накара го да си помисли за скръбни богове.

— Не знам — отрони Хиш Тула. — Малко е оцеляло от огъня.

— Е, беше ми приятел, но това отмина. Радвам се, че мама не беше там обаче.

— Орфантал, скръбта е трудно нещо, а ти вече си преживял много. Бъди търпелив със себе си. Животът има плътност и тъгата е втъкана в нея.

— Вие тъжна ли сте, милейди?

— Ще намериш равновесие. Малцина могат да предскажат кога идва отговорът на тъгата, но все пак идва с времето и ти ще се научиш да цениш насладата като дар, какъвто тя е всъщност. Това, което никога не трябва да очакваш, Орфантал, е безкрайна радост, защото тя не съществува. Твърде много хора се домогват към непостижимото и тази гонитба ги поглъща. Устремяват се трескаво и отчаяно и така издават слабост пред лицето на тъгата. Повече от слабост всъщност. Всъщност това е вид страх, възприемащ една мимолетна склонност все едно, че е добродетел. Но тази буйност е уязвима и крехка. — Хиш въздъхна. — Боя се, че говоря твърде сложно и съветвам за маловажни неща.

Орфантал поклати глава.

— Чувството на тъга не ми е чуждо, милейди. Тази нощ ще плача за Вренек и за коня, който убих.

Вече се изкачваха на по-малкия мост над защитния ров на цитаделата. Щом чу признанието на Орфантал, Грип Галас спря рязко, обърна коня си, за да прегради пътя му, и каза:

— Онова животно беше взело-дало.

— Не видяхте последните му усилия, сър — отвърна Орфантал.

— Вярно, не видях. Но ако не беше пожертвал коня си, нямаше да си тук сега.

Орфантал кимна.

— Духът ми щеше да е свободен, да се е върнал на земята на дома Корлас и щеше да си играе в руините с призрака на Вренек, както преди той да реши, че повече не ме харесва. Щях отново да имам приятел, а конят сега щеше да е жив, с няколко спомена за момчето, което го яздеше, момче, което не беше жестоко към него.

Грип наведе очи и заоглежда дълго каменната настилка, а след това въздъхна и обърна отново коня си.

Продължиха напред под свода на стражевата постройка на портата под зоркия поглед на чернокожи Домашни мечове в униформата на дома Пурейк.

— Заведи го вътре, Грип — каза лейди Хиш Тула. — Ще се срещнем по-късно в Голямата зала.

— Милейди?

— Върви, Грип. Дай ми малко време, моля те.

Старият мъж кимна.

— Хайде, заложник, да те заведа у дома.

Хиш Тула ги гледаше, докато прекосяваха двора, и едва сдържаше стона, който заплашваше да се изтръгне от дълбините на душата й. Невинните думи на момчето я бяха разбили. Крехкото самообладание, възкресено толкова набързо след утешителната й прегръдка на лорд Андарист, с която бе понесла скръбта му на колене пред камъка на огнището, отново беше рухнало.

Към края на деня щеше отново да поведе отряда си Домашни мечове обратно към крепостта й. С разбиването на традициите вече не беше уверена, че Сукул Анкаду е в безопасност, макар да познаваше достатъчно добре дарбите на кастелан Рансепт, за да се надява, че ще може да спре всяка евентуална заплаха, поне временно. Но това решение сега подлагаше на изпитание смелостта от друга посока, неочаквана и почти непоносимо скъпа. Мислеше за мъжа, тръгнал да придружи Орфантал в Цитаделата, и усети как дъхът й отново се учести.

Не беше толкова стара, колкото предполагаше опитът й, макар Грип Галас да беше преживял столетие, ако не и повече. Щеше да има насмешка и не малко укори зад гърбовете им, щом се разчуеше, че лейди Хиш Тула, смятана от толкова време за недосегаема, е отдала любовта си на един слуга на лорд Аномандър. В по-добри дни, в миналото, щеше да е неуязвима за подигравката им, но сега усещаше нова крехкост в себе си, оголена и уязвима.

Вярвала беше за себе си, че се е примирила с твърда решимост, че е сключила мир с възможността да преживее живота си в самота, възможност, предлагаща права посока в похода й през бъдещите дни и нощи. Дори перспективата за война, колкото и противна да беше, щеше да е добре дошла, стига в боя да можеше да намери основание да живее и стига в праведната защита на ценни неща да можеше да придаде смисъл на този суров поход, колкото и дълъг или кратък да се окажеше жизненият й път.

В Цитаделата там, напред, с кипящата й гмеж от неспокойни духове и с множеството мнения и аргументи, облечени в плът и възбудени изражения, щеше да намери бъдещата си съдба. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и отново подкара коня си напред.

Един коняр притича, за да поеме юздите, а тя слезе и съжали, че бе предпочела да остави бронята си за на тръгване от града. Но нито ризница, нито железни плочки можеха да я защитят от насмешките, щом отстъплението й станеше известно и блесналите им очи се втренчеха в куцащия до нея Грип Галас. Представяше си презрението от страна на благородните си приятели и сигурно щеше да има сериозно вълнение, щом се появеше в знатните кръгове. Мнозина несъмнено щяха да я видят като изпаднала от средата им, лишена от благоприличие. Сред други щеше да последва презрение към Грип Галас и щяха да гледат на него като на човек, опитващ се да надскочи себе си, дори нагъл и издаващ безочлив стремеж да се издигне. И двамата щеше да ги посрещне възмутена врява, стари приятели и близки щяха да странят от тях и да превърнат в обсада чакащата ги изолация.

Въпреки всичко това Хиш Тула се закле да не отстъпва на такива капризи. Щеше да понесе тази буря, защото най-сетне вече не беше сама.

Ако извадеше късмет, Орфантал щеше да си намери нов приятел тук и да престане да копнее за смърт. Все пак тя се замисли за онова конярче, онзи Вренек, и какво се е случило, че да го накара да обърне гръб на Орфантал. „О, жено, по-добре помисли какво ще стане с твоята любов към Грип Галас. Момчето не издаде никаква болка от смъртта на баба си. Лесно можеш да се досетиш кой е забил нож в онова приятелство.

Вренек, твоят дух сега терзае дома Корлас и дано намериш твърдост в себе си, когато погледнеш Нерис Друкорлат в очите. В смъртта вие станахте равни, тъй че, скъпо момче, най-сетне си свободен от нея. Тъй че й кажи за всички ужаси, които нейният страх е причинил, над живи и над мъртви.

Кажи й, че нейният внук не скърби за кончината й.“

Десетина просторни стаи по южната страна на Цитаделата вече бяха резиденцията на лорд Аномандър и братята му. Стаите бяха оскъдно осветени, а по стените висяха най-старите гоблени, много от които датираха от века на основаването на Карканас. Сцените бяха избелели от времето, което ги правеше не само неясни, но и загадъчни, и макар неведнъж да се навеждаше към тях в усилие да различи това, което вижда, докато вървеше към покоите на лорд Аномандър, Висшата жрица Емрал Ланеар изпитваше някакво странно безпокойство, все едно миналото крие егоистично тайните си и иска да превърне непознатото в нещо злокобно и застрашително.

Краят на красотата изобщо не беше толкова сдържан. Всяка сутрин всеки знак на състаряване крещеше подробностите си на немигащия й поглед в огледалото. Не й оставаше никаква надежда да повехне в протрити нишки и докато вървеше покрай тази редица от безмълвно надсмиващи й се гоблени, копнееше да се шмугне в техните илюзорни безцветни светове и да се превърне в същество замръзнало и забравено. В онзи свят нямаше изобщо да е длъжна да стигне до крайната си цел, нито да отвори устата си, за да заговори. И най-вече, щеше да е само още една фигура в онези избледнели сцени, които никога не бяха длъжни да се обясняват, на никого.

„Виж как завиждам на миналото и копнея за всичко, което то тъй драговолно е предало в отстъплението си от настоящето. Тези дръзки защити и жалки оправдания ще пропаднат в мълчание. Всеки дъх е останал наполовина вдишан. Всяка започната дума остава недовършена.“ Миналото понасяше обвиненията с безразличие. Приело разпада, то гледаше на всяка кауза с равнодушни очи и му беше все едно кой вдига прахта. Суетност беше да си въобразиш, че миналото изобщо говори нещо, нито на настоящето, нито на неизвестното бъдеще. По самата си природа то бе обърнало гръб и на двете.

Завари лорд Аномандър седнал в дълбок стол и изпънал крака, все едно просто отдъхва, безразличен към хаоса, в който пропадаше светът. Брат му Силхас крачеше напред-назад покрай отсрещната стена пред трите големи от пода до тавана гоблена с толкова похабени от времето сцени, че бе невъзможно да се различат. Изражението на белокожия мъж беше угрижено. Погледът, който хвърли към Висшата жрица, бе отчаян.

Емрал застана пред лорд Аномандър, но той така и не вдигна очи от пода.

— Първи сине — заяви тя. — Майка Тъма желае да ви види веднага.

— Много мило от нейна страна — отвърна Аномандър.

Силхас изпъшка безсилно.

— Все така седи, като изсечен от камък. Андарист замина. Брат ни върви през горящия лес и в онзи пъкъл не очаква спасение. Но Аномандър все така само седи и не предлага нищо.

— Лорд Силхас — попита Емрал, — опасявате ли се, че Андарист ще посегне на живота си?

— Не, висша жрице. Гузната му съвест не търси бърз край. Казват, че от пепелта става плодородна почва, и се обзалагам, че той е посял семената си и че те ще родят обилен плод. Горчив ще е урожаят, несъмнено, но той е решил да дебелее от него.

— Всеки търси отговор на извършените престъпления — каза Емрал. — Всеки говори за война, но никаква армия не се събира.

— Чакаме легиона Хуст — каза Силхас, без да спира да крачи. — Междувременно ръцете ми се разраниха да бия по упорството на моя брат и с всяка крачка тази стая става все по-малка, а с нея Цитаделата — и всъщност цял Карканас. В ума ми, висша жрице, дори Куралд Галайн се свива в прегръдката на сянка.

— Трябва да намерим своята издръжливост — отвърна тя.

Аномандър изсумтя и рече:

— Ще търсите цяла вечност за това, висша жрице, в пушека на мрака. — Най-сетне я погледна изпод вежди. — Тя иска да ме види сега? Предлага ли най-сетне костите на тази вяра и ако да, каква същина е вложила в създаването? Желязо ли ще ни покаже този скелет, или крехка тръстика? А плътта, която вие предлагате за одежда, Емрал Ланеар? Вечно мека и вечно податлива като възглавниците и коприните на ложето ви, но в акт, лишен от любов, всички ние сме унизени.

Тя трепна.

— Ще призная, милорд, че превърнахме чувствената страст в нещо долно.

— Майка Тъма е свободна да се отдава на капризите си — отвърна Аномандър и махна небрежно с ръка. — Простете, висша жрице. Във всеки век идва време, когато всякаква деликатност изчезва, всички була се раздират и мъже и жени заговарят нагли истини. С такива дръзки изявления се оказваме разделени и пропастта между нас се разширява с всеки ден.

— Описваш гражданска война в самата й същност — изръмжа Силхас. — Тя вече ни сполетя, братко. Но времето за философия отмина. Ако изобщо може да се твърди, че има полза от нея в което и да е време. Ако ясният ти поглед се рее над всяко течение, ставаш сляп за гибелния устрем на реката. Стига анализи, Аномандър. Извади най-сетне този зле наречен, но праведен меч.

— Направя ли го, Силхас, разкъсвам онова, което остава между мен и Андарист.

— Тогава го намери и го поправи!

— Той ще настоява на своята скръб, Силхас, докато аз държа на възмездието. Всеки от нас направи своето изявление и виж как расте зейналата помежду ни пропаст. Висша жрице, помолих ви за прошка и съм смирен в тази своя молба. Изглежда, всички сме затънали в своите капризи засега. Андарист и неговото чувство за вина, Силхас и неговото нетърпение, а аз… е… иска да ме види веднага, казахте?

Емрал изгледа Първия син.

— Разбира се, че ви е простено, Аномандър. Самият въздух, който дишаме, е изпълнен със смут. Да, иска да ви види веднага.

— Би трябвало да съм зарадван. — Аномандър отново заби намръщен поглед в пода пред ботушите си. — Би трябвало да скоча припряно и да затичам да подновя познанството ни, и да се вкопча в очакването за напътствие от нашата богиня. Какво тогава ме задържа тук, освен предчувствието за ново разочарование, след като тя предлага несъщественото, макар и само за да види смута ми, и как трябва да тълкувам изражението й? Трябва ли отново да понеса отчуждението й, или погледът й ще бъде развеселен от моята злочестина? Тази наша богиня притъпява гнева ми, когато отказва да назове своя враг.

Силхас изсумтя.

— Наречи ги ренегати и да се свърши! Остави Урусандер да се гърчи от позора на подозрението, а ние нека препуснем и поразим убийците на Джаен и Енесдия!

— Тя ми забранява да извадя този меч в нейно име, Силхас.

— Тогава извади го в името на своя брат!

Аномандър погледна брат си в очите и вдигна вежди.

— В името на моя брат или в името на неговата скръб?

— Виж двете като едно, Аномандър, и му придай отмъстителна острота.

— Скръб. Гняв. Чувства, които се гледат с ненавист…

— Само едното, братко. Скръбта просто плаче.

Аномандър извърна очи.

— Това отстъпление не мога да си позволя.

Дъхът на Силхас излезе на съсък.

— Вижте как стаята става все по-малка и вижте мъжа, който няма да мръдне. Висша жрице, донесете, моля, за нашата слабост на Майка Тъма. Върнете се после при нас за отговора й.

Емрал поклати глава.

— Не мога, лорд Силхас. Тя дава аудиенция на азатаная, Гризин Фарл. Моли Първия син да бъде с тях.

От външната стая доехтя шум и след миг Грип Галас пристъпи през отворената врата. Поклони се пред Аномандър.

— Милорд, простете за това прекъсване…

— Радвам се да те видя — отвърна Аномандър.

— Милорд, водя детето Орфантал и бих искал да ви го представя.

Първият син се надигна.

— Това ме радва. Доведи го, Грип.

Старецът се обърна и махна с ръка.

Момчето се появи колебливо на прага пред очите на Емрал.

— Орфантал — каза Аномандър. — Посрещаме те с най-голяма радост. Уведомиха ме, че си превърнал своето пътуване до Карканас в приключение, достойно за песента на бард, дори за някоя и друга поема навярно. Влез, моля, и ни разкажи за себе си.

Когато тъмните очи на момчето се спряха за миг на Емрал, тя се усмихна в отговор.

Орфантал пристъпи в стаята.

— Благодаря ви, милорд. За себе си нямам много да разкажа. Казвали са ми, че ми е дадено лошо име. Казвали са ми, че баща ми е бил герой във войните, умрял от раните си, но никога не съм го виждал. Баба ми вече е мъртва, изгорена на пепел в дома Корлас. Ако тя не ме беше изпратила тук, след като отпрати майка ми, щях да съм умрял в пожара. Не виждам в себе си нищо достойно за поема и нищо в живота си, достойно за възпяване. Но съм копнял да срещна всички вас.

Всички се смълчаха.

После Силхас пристъпи напред и му подаде ръка.

— Орфантал. Мисля, че има друг заложник в Цитаделата. Момиче, може би година или две по-млада от теб. Често е в компанията на жреците или на дворцовия историк. Дали да не отидем и да я намерим? Така ще мога да ти покажа още от новия ти дом.

Орфантал хвана ръката му.

— Благодаря ви, милорд. Чух, че имате бяла кожа, но не мислех, че ще е толкова бяла. На ножницата на дядо ми имаше костена украса и вашата кожа е точно такава.

— Без лъскавината обаче — отвърна с усмивка Силхас. — Макар че сигурно е също толкова похабена. — Поведе Орфантал към вратата, а там спря и погледна брат си през рамо. — Аномандър, все пак не я карай да чака много дълго.

Щом напуснаха, Грип Галас се покашля.

— Извинете, милорд. Момчето тепърва трябва да намери мястото си.

— Място, което да не отсекат под него, да — рече Аномандър. — Дано да намери твърда опора тук, и ако стане така, ще му завиждам.

Грип Галас се поколеба.

— Милорд?

— Да?

— Ако нямате повече нужда от мен…

— Бездната да го вземе, приятелю, няма край нуждата ми от теб.

Емрал видя как се втвърди погледът на стареца, сякаш думите на господаря му му причиниха болка, но той кимна и отвърна:

— Както винаги, на ваше разположение съм, милорд.

— Приготви конете ни, Грип. Ще напуснем Карканас преди да е свършил този ден.

— Веднага, милорд.

Аномандър се обърна към Емрал.

— Висша жрице, бих се радвал на компанията ви на път към Залата на Нощта.

— Разбира се — отвърна тя.

Орфантал имаше чувството, че се е изложил. Вървеше — ръката му бе потънала в дланта на Силхас — и вече се беше объркал в лабиринта от коридори и проходи. Но тези забързани хора, на които се натъкваха, поне бързо се отдръпваха от пътя им, тъй че този път го нямаше грубото блъскане, което бяха изтърпели с Грип Галас на идване. Кореше се за необмислените си думи, първите, които бе изрекъл пред лорд Аномандър. Надяваше се само Първият син скоро да забрави, че това представяне изобщо се е случило.

Закле се следващия път да се справи по-добре и да намери думите, които да накарат лорд Аномандър да разбере оброка му във вярна служба, който бе искал да поднесе. Искаше му се с времето да стане толкова нужен на Първия син, колкото, изглежда, беше Грип Галас. Изненадал се беше, като видя високото уважение, проявено към стария мъж, и осъзна, че е проявил небрежност в мнението си за Грип.

Все пак си напомни, че Грип е убиец, хладнокръвен и също така коварен. Още помнеше изражението на войника, когато старецът го промуши в гърба. На онова лице беше имало стъписване и разочарование, сякаш питаше света защо, с всичките му правила, не може да бъде по-добър от това. Беше изражение, което Орфантал разбираше. В своите игри на война беше падал под хиляда ножа, забивани хиляда пъти в гърба му, и макар никога да не беше вдигал огледало, за да прецени изражението си в някой от онези съдбовни мигове, подозираше, че няма да изглежда по-различно, отколкото на онзи окаян войник.

Чу стържене на ноктести лапи по плочките зад себе си и след малко едно мършаво куче се набута в краката му. Сепнат, той спря и в същия момент Силхас се обърна.

Кучето размаха сърдито проскубаната си опашка и заобиколи Орфантал.

— Е, вече си създаде приятел, заложник — каза Силхас. — Това куче е от домакинството на лейди Хиш Тула. Незнайно защо се сближи с един азатанаи.

Продължиха напред, кучето вече вървеше плътно до Орфантал.

— Ако такива животни можеха да разкажат историите си — заговори замислено Силхас, — какво биха могли да кажат според теб?

Орфантал помисли за коня, който беше убил.

— Мисля, милорд, че щяха просто да помолят да ги оставим на мира.

— Не виждам никакво подобно чувство у това животно.

— Милорд, ами ако това, което ние виждаме като щастие, всъщност е молба да не ги нараним?

— Ужасяваща мисъл, Орфантал.

Момчето кимна. Наистина беше ужасяваща мисъл.

Лейди Хиш се загледа в приближаващия се Грип Галас. Голямата зала беше пълна със слуги, с вестоносци, понесли спешни въпроси и малко отговори, с Домашни мечове, събрани на групи като вълци, кръжащи покрай несигурна плячка, и с жреци и жрици, щъкащи насам-натам в отчаяно усилие да си намерят нещо за вършене. Тя стоеше до първата колона покрай стената и се мъчеше да разгадае изражението на мъжа, когото обичаше.

Заговори в мига, в който той спря до нея.

— Още една задача ли ти възложи? Значи ще се забавим?

— Любима — каза Грип, без да може да я погледне в очите. — Трябва да остана до него. Трябва да отпътуваме днес. Не мога да дойда с теб, все още не.

— Той ни е отказал?

— Съжалявам.

— Къде е той сега?

— Призован да се яви пред Майка Тъма. Трябва да го срещна при портата, с конете готови за езда.

— Ще дойда с теб за тази задача.

Видя как леко присви очи към нея, но не беше в настроение да се обяснява.

Първият син вървеше смълчан, но Емрал чуваше тихото приглушено потупване на ножницата на меча по крака му при всяка негова крачка. Присъствието на оръжието вече бе добре известно, не просто в Цитаделата, но в цял Карканас, и тя беше чула приказки, изкривяващи истината за произхода на меча. Мнозина вече говореха, че лорд Аномандър бил изковал оръжието със собствените си ръце и че неспособността да му даде име била доказателство за хроничната нерешителност на Първия син.

Последното твърдение бе измислица на най-лошите от обитателите на Цитаделата, макар че по природа такива хора не бяха рядкост тук. Понесла раните от хиляди малки ухапвания, веднъж тя бе огласила това оплакване пред историка, а той просто кимна и каза не само за това време и място, но и за безброй други: „Обичайно е за дребните душици да омаловажават достиженията и статута на онези, които във всяко отношение ги превъзхождат. Висша жрице, те са дивите псета в гората, винаги готови да скочат на обърнатия гръб, но бързо джафкат и бягат, когато плячката им покаже зъбите си.“ Тя помисли за миг над аналогията, а след това отвърна: „Когато са се събрали достатъчно такива псета, историко, биха могли да не побегнат от обкръжения звяр, а да покажат зъбите си. Тъй или иначе, всяко мнение за превъзходство подлежи на оспорване.“ А той каза: „Нямам предвид такива неща като титли или богатство, или дори власт, когато говоря за превъзходство, висша жрице. Говоря за нещо по-ефимерно. За да намерите наистина превъзхождаща личност, проследете псетата. Или, още по-добре, проследете дирята кръв. Никаква друга преценка не е нужна, освен да наблюдавате злобата на настървените зверове, и сама ще видите обсадения враг.“

Така ли бе подгонен от псетата и мъжът до нея? Почти нямаше съмнения в това. И нямаше ли нещо вярно в твърдението, че изковаването на оръжието все още не е пълно? Резецът бе добре наточен, несъмнено, и лезвието беше лъснато до съвършенство. Но все още не принадлежеше на Аномандър, колкото и твърдо да бе настоявал Хуст Хенаралд, че оръжието приляга за ръката на само един мъж.

Стигнаха до вратата и Емрал се отдръпна.

Но Аномандър каза:

— Моля да присъствате вътре, висша жрице.

— Първи сине, мисля, че желанието на Майка Тъма…

— Ще говорим за вярата, висша жрице. Уведомен съм, че Висша жрица Синтара вече е в центъра на култ, който пряко се противопоставя на култа на Майка Тъма. След като тя е под защитата на лорд Урусандер, проблемът е религиозен, както и политически.

Тя извърна очи.

— Не знаех за това развитие, Първи сине. — Пое си дълбоко дъх и добави: — Но не съм изненадана. Не и по отношение на амбициите на Синтара. Все пак ролята на Урусандер в това ме обърква.

— Не само вас.

Тя отвори вратата и влязоха в Залата на Нощта.

Тъмнината не скриваше нищо. Майка Тъма седеше на трона. На няколко крачки от нея стоеше азатанаят, Гризин Фарл, който сега се отдръпна встрани и се поклони на Аномандър и Емрал с едва доловима усмивка.

Лорд Аномандър започна, без да губи време:

— Азатанай, уверявам ви, че не изпитвам неразумна неприязън към чужди съветници в този двор. Но все пак се чудя какво ценно можете да ни предложите, след като сме се събрали тук, за да обсъдим мерките, които трябва да предприемем, за да не допуснем владението ни да се разпадне. Наследството на азатанаи по този въпрос е не по-малко съмнително, отколкото ако на ваше място стоеше джагът.

— За съжаление, Първи сине — отвърна Гризин Фарл, — съгласен съм с вас. Въпреки че един джагът би могъл да се окаже по-мъдър от мен и ако можех да намеря някой наблизо, който да застане в тези изтъркани мокасини, щях да дам на горкото същество добър повод да се надсмее над моята самонадеяност.

— Какво тогава ви задържа тук? — попита Аномандър.

— По титла съм прочут като Закрилника, но този аспект е нежелан. Явявам се където най съм нужен, но и в надеждата най-сдържан. Самото ми присъствие тук е горчив коментар за положението ви, уви.

В тези думи имаше предизвикателство, но Аномандър просто кривна глава, сякаш преценяваше азатаная в нова светлина.

— Заварихме ви да се грижите за Кадаспала. Дори тогава сякаш можехте да превърнете ръцете си в пранги, които да се стегнат на китките му, за да спрете това негово ужасно самоосакатяване. Но вие закъсняхте.

— Така е, Първи сине.

— Значи ли това, че заставате сега пред нас, за да заявите, че вече е прекрачен един праг?

Емрал забеляза как Майка Тъма следи двамата и как най-сетне в очите й се е появила тревога.

Гризин Фарл се намръщи.

— Отговорих ви искрено.

— Майко Тъма — каза Аномандър. — Разбрахте ли това?

— Не — отвърна тя. — Изглежда, съм задала погрешните въпроси на нашия гост. Споходи ме объркване, Първи сине, с подвеждащи мисли за последната азатанаи, застанала пред мен.

— За която не знаем нищо. От името на речния бог ли говори тази Т’рисс? Спазарихте се с онзи съперник и спечелихте от него жертването на хиляда души?

— Оскърбяваш и двама ни — сряза го Майка Тъма. — Спазарихме мир между нас.

— И какво бе естеството на тази размяна?

— Нищо веществено.

— Що за мир е тогава? Да го опиша ли? Гората на север може все още да гори, но колибите със сигурност са усмирени. Това би могло да се изтъкне като благодат на мира, един вид.

— Ние не предизвикахме смърт между нас!

Емрал видя как богинята потрепери от гняв, но Аномандър сякаш остана безразличен. Заряза официалностите и попита:

— Гризин Фарл, какво знаеш за тази Т’рисс?

— Не познавам азатанаи под това име, Първи сине.

— Имаш ли описанието й?

Гризин Фарл сви рамене.

— Това не означава нищо. Ако бях пожелал, можеше сега да се рея пред вас като птица или може би пеперуда. — После се намръщи. — Но вие я наричате родена от Витр. Двама азатанаи се отправиха да проучат загадката на онова разяждащо всичко море. Може би е една от тях.

— А силата, която тя разкри, също ли не ти говори нищо?

— Само това, че беше необичайно непредпазливо, съвсем неприсъщо за азатанаи. Има забрани срещу такава крещяща намеса.

— Защо?

— Нездравословно е за един азатанай да си навлече негодуванието на друг азатанай.

— И тъй наречената Т’рисс е направила това?

— Така изглежда, Първи сине.

— Доста пасивен си в негодуванието си, Гризин Фарл.

— Не на мен са се натрапили, тъй като тайстите не попадат под моето влияние.

Емрал ахна, щом осъзна последствията от този коментар. Погледна към Майка Тъма и стъписана видя изненадата, изписана на лицето й.

Аномандър стоеше като прикован на стена, макар да го обкръжаваше само празният въздух. Изведнъж сърцето на Емрал се стегна от болка за Първия син. Той впи очи в Майка Тъма.

— Най-сетне намирам горчивата истина за моята титла, Майко. Искаш да имаш син, но в пелени и безпомощен, мислещ само за сладкото мляко на гръдта.

— Не мога да ускоря другояче порастването ти, Първи сине.

— Но се отвращаваш от моя дъх.

— Само от язвителните думи, които той носи.

— Значи ли това, че си азатанаи, Майко, измамно предрешена в тялото на жената тайст, която някога всички познавахме?

— Аз съм онази жена — отвърна тя — и никоя друга.

— Къде е твоят страж тогава, или е превърнал плътта си в самия мрак?

— Тези въпроси са без значение — заяви Майка Тъма. — Призовах те, Първи сине, за да те пратя при лорд Урусандер. Искаме да знаем истината за мотивите му. — Помълча, след което добави: — Не желаеше ли точно това?

— Ще тръгна срещу Урусандер — отвърна Аномандър. — Щом пристигне легион Хуст.

— Не ги чакай — рече тя. — Тръгни към него начаса, възлюбен сине. Срещни се с него.

— За да застана близо до него, Майко, би трябвало да нося вериги тежки като планина, за да задържат ръцете ми от меча на кръста ми. Но пък дали не ще е по-добре, ако просто се разоръжа извън командната му шатра, коленича и му предложа врата си?

— Не вярвам, че той по какъвто и да е начин е отговорен за убийствата на лорд Джаен и дъщеря му. Погледни го в очите, докато ти казва същото, и двамата бихте могли да обърнете гнева си срещу истинските убийци.

— Ренегати от разформировани части? Или искаш да предложа жалката възможност за Отрекли се с благородна кръв на ръцете?

— Изглежда, че трябва само да търпя презрението ти. Това, навярно, е жалбата на всяка майка.

Аномандър извърна очи.

— Презрението ми, Майко, още не се е събудило. Всъщност виждаш пред себе си един спящ мъж, все още потънал в нощта и в неспокойни сънища. Потръпна ли, това е само знак за моята безпомощност. Простена ли, това е само звук безсмислен. Докосване на пръсти не ще ме измъкне от съня, тъй че копнея за острата захапка на ножа. Единственият въпрос, който остава, е: кой ще държи този нож?

— Ако допускаш, че Урусандер е толкова коварен — каза Майка Тъма, — значи вече сме изгубени.

— Той приюти Синтара — каза Аномандър. — Нов култ изгрява в Нерет Сор. Застава срещу теб тъй както изгряващото слънце се опълчва на нощта. Тъй че се чудя, Майко, колко още ръкавици трябва да бъдат хвърлени в нозете ти?

— Иди при него, Първи сине.

— Не е нужно — отвърна Аномандър. — Той се подготвя да тръгне в поход срещу Карканас. Трябва само да почакаме да потропа на портите на Цитаделата. — Тръгна към вратата. Преди да посегне към бравата, погледна през рамо към Майка Тъма. — Чух съвета ти, Майко. Но това, което правя сега, е в защита на Карканас.

Вратата тихо се затвори след Първия син. Емрал помисли да го последва, но нещо я задържа. Остана срещу Майка Тъма, ала не можеше да измисли какво да каже.

Гризин Фарл въздъхна.

— Осиновеният ви син е труден мъж.

— Ако имах друг път, по-безболезнен за него, щях да съм го избрала.

— За всички ви, предполагам.

Но тя поклати глава.

— Готова съм да понеса това, което предстои.

— Навличате си самотно съществуване — каза Гризин Фарл и погледна с тъга Майка Тъма.

Изведнъж на Емрал й се стори, че Майка Тъма се преобрази в нещо по-твърдо от камък, а след това също толкова бързо сякаш се стопи, докато не стана почти безтелесна.

— Азатанай, след това, което ми разказахте за събитията, ставащи на запад… само чрез самота мога да гарантирам дълго съществуване и роля във всичко, което предстои. — Погледът й се измести от Гризин Фарл към Емрал. — Висша жрице, превърнете своето богослужение в неотменно признание пред неизвестното и неведомото. С упование и приемане на тайнството хаосът, обитаващ всички нас, става спокоен, докато самото море не се превърне в кротко огледало с ведро отражение.

Емрал погледна азатаная, а след това вниманието й отново се насочи към Майка Тъма.

— Не виждам никакъв извор на сила в такова отстъпване, Майко.

— Противопоставя се на природата ни, да. Знаеш ли защо не отказах похотта на жриците? В онзи миг на облекчение самото време бива изоставено и на негово място дори тленното тяло изглежда безкрайно като вселената. В онзи миг, Емрал, намираме пълното отстъпване и в това отстъпване — блаженство.

Емрал поклати глава.

— А после плътта се връща, с нейните болки и дълбоката тежест отвътре. Блаженството, което описвате, Майко, не може да бъде поддържано. А и да можеше някак, то скоро всички щяхме да носим лика на безумието.

— Беше, дъще, грешно облекчение.

— А сега трябва да прегръщаме не плът, а празно размишление? Боя се, че целувката на пустошта не ще ни се стори толкова сладка.

Майка Тъма отпусна назад глава изтощена и тихо промълви:

— Ще те уведомя.

Орфантал стоеше в центъра на стаята и я оглеждаше.

— Мое ли е това?

Силхас кимна.

На рафтовете имаше свитъци и книги с ярко оцветени илюстрации. До леглото стоеше стар сандък, пълен с играчки войници, някои направени от оникс, други — от кост. На стената, на хоризонтална рамка, бяха поставени три учебни меча и кръгъл щит, а на закачалка до тях — жакет от щавена кожа. На пода под него имаше шлем с решетъчно забрало. Три фенера горяха ярко и светлината беше рязка за очите на Орфантал, както бе привикнал с по една свещ, която да гони сенките в стаята му в дома Корлас.

Отново помисли за онази стая и се опита да си я представи почерняла от дим, каменните стени напукани, леглото, на което беше спал — само купчина пепел. Всяка мисъл за миналото му вече се връщаше при него с миризмата на изгоряло и със смътното ехо на писъци.

— Зле ли ти е? — попита Силхас.

Орфантал поклати глава.

След като приключи с любознателния си оглед на стаята, кучето отиде и легна до дебело тапицирания стол в единия ъгъл. След малко вече спеше дълбоко и краката му потръпваха.

На вратата се почука и след миг влезе млад мъж с кръгло лице, облечен в оцапан халат.

— Лорд Силхас, получих съобщението ви. Е, ето го и младия Орфантал, и вече се е настанил. Чудесно. Гладен ли си? Жаден? Първата задача е да ти покажа трапезарията — не в главната зала, а в по-малката, където не ни потиска самата тежест на зидарията. Е, хайде да…

— Момент — прекъсна го Силхас и се обърна към Орфантал. — Аз ще си тръгвам. Както виждаш, предавам те в ръцете на добър грижовник. Доволен ли си от това?

Орфантал кимна.

— Благодаря ви, лорд Силхас.

— Седорпул — каза Силхас, — ти ли ще опекунстваш над Орфантал?

— Историкът си запази тази привилегия, милорд, и скоро ще е тук.

— Олеле — каза Силхас и се усмихна на Орфантал. — Очаквай образование в объркване, заложник, но съм сигурен, че то ще ти донесе възхитителна издръжливост срещу вечния хаос, измъчващ Цитаделата.

Орфантал се усмихна, без да е разбрал напълно думите на лорда, а после отиде до сандъка, за да разгледа играчките войници.

— Предвиждам впечатляващо познание на исторически битки в бъдеще — изсумтя Силхас зад него.

— Славата е присъща за мечтите на всяко момче — каза Седорпул. — Сигурен съм обаче, че историкът ще предложи своя дял пренебрегвана мъдрост по тези въпроси.

— В това ние винаги вървим по познати пътеки — отвърна Силхас. — Е, довиждане, Орфантал.

— Довиждане, милорд.

След като той напусна, Седорпул се покашля.

— И тъй, трапезарията. Няма да съм толкова небрежен, че да те оставя да умреш от глад. Също тъй очаквам, предвид камбаната, която току-що прозвуча, че приятелката ти заложник Легил Бехуст вече досажда на слугите.

Орфантал погледна с копнеж войничетата в сандъка, изправи се и последва Седорпул. Кучето ги догони, размахало опашка и изплезило език.

Седорпул го изгледа отгоре и изсумтя отвратено.

— Глисти. Ще трябва да направим нещо по въпроса.

Без светлина и със смъртта във всеки цвят, изцеждаща въображението му и сцените, които то отчаяно твореше, Кадаспала седеше сам в стаята, която му бяха дали. Не беше голяма. Като опипваше с ръце и ситнеше с крака, той беше проучил границите й и в ума си рисуваше подробности в оттенъци на черно и сиво: тясното легло, където бе лежал през нощта, което скърцаше при неспокойното му въртене, въжената мрежа под дюшека, изпъната и хлътваща под него. Старото писалище с наклонената му повърхност, дупки за мастилници и стъпенка. Килерчето с тясната му разклатена врата и резето, което дрънчеше хлабаво в скобите си. Дългата странична маса, която минаваше покрай едната стена и на която стояха кани и бокали от мед, която щипеше езика по-силно от виното, изпълващо устата му. Гардеробът с грапавата му повърхност. Всички те бяха сякаш остатъци от предишен живот и той мислеше за тази стая като за гробница, изкусно подредена в чест на паметта за живите, ала загърната във вечен мрак и с въздух с вкус на мъртво.

Малко спомени имаше от пътуването до Карканас. Бяха му взели ножа и откакто го бяха довели тук, след като няколко лечители бяха дошли, за да се посуетят с въздишки около него, единствените му посетители бяха слуги, идващи с храна и отиващи си по-късно с едва докоснатите блюда. Една, млада жена, ако се съдеше по гласа й, беше предложила да го окъпе и той се беше изсмял, твърде празен, за да съжали за жестокостта на звука, а топуркането на бягащите й крака към вратата просто го бе накарало да се изсмее още по-силно.

В свят без сълзи на един художник не му оставаше нищо за правене и никаква цел, в която да се вкопчи. Скръбта бе достатъчно мъчение, за да захрани творчески импулси, но той не изпитваше никаква скръб. Копнежът, шепнещ на непознат език, предлагаше безкрайна палитра, но той не копнееше за нищо. Удивлението караше четката да потръпва, но всякакво удивление бе мъртво в него. Предаден беше от всякакъв талант, вшит в жилите му, надраскан в костите му, и след като вече бе откъснал нишките на зрението, споделяше тази тъмнина с безжизнени богове и тази стая наистина беше гробница, както подобаваше за обитателя й.

Седеше на леглото и рисуваше във въздуха с пръст, драскаше черни линии, подплатени с оттенъци сиво, за да придаде форма на скърцането на въжетата под себе си. Малко талант в съвършено предаване. Предаването на банална реалност върху дъска или платно омърсяваше скромната добродетел на изкуството. Сякаш съвършените удари на четка и натрапчивият детайл можеха да съществуват като нещо извън техническото умение и можеха дори да претендират за дълбочина. Знаеше, че не е така, и точно това презрение набраздяваше с кръжащите си вълни повърхността на разпада му, подпухнала, но намекваща за живот.

В света, който бе оставил зад себе си, един художник трябваше да завърже презрението и да стегне връзките здраво, а там където кървеше — да попива с влажен парцал. Оставено да потече свободно, то щеше да нападне и художник, и публика, а той нямаше нито силата, нито волята за такова нещо: дори самото чувство го изтощаваше.

Беше скочил в лудостта, там в залата на къщата, където споменът му не смееше да се върне. Все още не беше сигурен дали си е отишла. Слепотата превръщаше в загадка всичко недостижимо. Беше решил да чака и на единственото платно, което му бе останало, да рисува звуци по ефимерните стени на тази гробница: скърцанията и смътните отеквания, приглушените шляпания от минаващи покрай вратата хора, онези толкова припрени и толкова жалки стъпки, глухия ритъм на собствения си дъх и унилия пулс на сърцето си, ленивия прилив и отлив на кръвта във вените му.

Всичко в оттенъци на черно и сиво, по илюзорните, но непреодолими стени на слепотата му.

Щом свършеше, щом пресъздадеше съвършено тази стая, щеше да се пресегне навън, да тръгне по коридорите и да записва всичко. „Идва нова история, приятели. Историята, видяна от един слепец. Ще намеря Райз Херат, който ни дава прелестна версия, разказана от човек, който не казва нищо. Заедно с него ще тръгнем да търсим своята публика, която не ни слуша. А с това усъвършенстваме света и издигаме за бъдещето величествения монумент на глупостта.

Виждам кули и шпилове. Виждам дръзки мостове и дворците на привилегированите. Виждам лесове, където ловуват знатните и където бесят бракониерите по дърветата. Виждам драгоценни накити и купища монети в охранявани крепости, и искрени оратори, които оплакват всеобщата бедност. Виждам как лъжите им ги достигат в пламъци и мъст. Виждам бъдеще, засипано с пепел, и почернели от сажди езера, и скърцащи бесилки. И всичко, което виждам, ще го нарисувам.

Всичко, което историкът не ще разкаже, го прави ням.

И ридаещият поет ще си отиде, за да скрие, че в очите му няма сълзи.

И всичко свършва.“

Чу собствения си смях, тих кикот, и бързо нахвърли вълнистите му, тръпнещи линии с пръста си. Драскотините увиснаха в тъмното и бавно угаснаха, докато ехото заглъхваше.

„Слепецът рисува история. Безгласният историк изиграва с жестове разказа. Поетът изоставя музиката и танцува в безреден шум. Няма ритъм в тези удари на четката. Няма начало и няма край на тази приказка. Няма красота в песента.

И е точно така.

И е точно така, мои приятели.“

При портата на Цитаделата Хиш Тула и Грип Галас завариха трима от офицерите на Аномандър да чакат лорда си. Келарас, Датенар и Празек бяха снаряжени като за битка и докато Грип отиде да доведе коня на Аномандър от конюшните, Хиш Тула изчака на няколко крачки встрани от Домашните мечове.

Не водеха разговор. От тримата само Келарас имаше абаносовия цвят, останал от пребиваването му в Залата на Нощта, и това, изглежда, създаваше напрежение между тримата — все едно, че самата вярност не беше по-дебела от кожа.

Грип се върна с коня на Аномандър и своя и каза:

— И двата бяха оставени оседлани.

— Бедата е вкус — каза Хиш, — който никой не харесва, но никой не може да избегне.

Чул думите й, Датенар изсумтя насмешливо.

— Плачете за края на света, милейди, когато и конярите сън не ги хваща. — Направи широк жест. — Вижте обърканото ни състояние в този двор и си представете същото в цял Куралд Галайн. Много съм мислил за гражданската война във времената, довели до това, но нито веднъж не си бях представял, че ще е толкова обгърната от смут.

— Липсата на сигурност те кара да посегнеш за меча си — отвърна Хиш. — Всички атакуваме от позиция на страх.

Преди Датенар да успее да отговори, лорд Аномандър се появи на входа, дойде при тях и посегна за юздите на коня си.

— Капитани — обърна се към своите Домашни мечове, — тръгвате веднага на юг, към легиона Хуст. Придружете ги в марша им към Карканас. Помолете командир Торас Редоун да направи лагер на северната страна на града и се погрижете за снабдяването на легиона.

Тримата яхнаха конете и тръгнаха без повече думи.

— Е, Грип…

— Две думи, моля — намеси се Хиш.

Аномандър се поколеба, после въздъхна.

— Добре. Не искам да бъда груб, лейди Хиш, но тръгвам да намеря Андарист и не мога да предвидя колко дълго ще отсъствам от Карканас. Това буди нетърпение.

— И страх да не останете сам също така, струва ми се, лорд Аномандър.

Той се намръщи.

— Грип ви сподели желанието си да бъде с мен и вие му отказахте. Никога не съм ви молила за нищо, лорд Аномандър, до този момент. Ето ме сега пред вас, и моля. Не направи ли той достатъчно за вас? Не даде ли достатъчно от живота си в служба на вас?

Грип пристъпи към нея отчаян.

— Обич моя…

Но и Аномандър, и Хиш вдигнаха ръце да го спрат.

— Лейди Хиш — каза Първият син, — Грип Галас не е отправял към мен такава молба.

Хиш се извърна към Грип.

— Истина ли е? Не си успял в тази единствена молба към господаря си?

— Прости ми — каза мъжът и наведе глава. — Господарят ми каза, че има належаща нужда от мен.

— Да — рече Аномандър. — Но вече разбирам колко невнимателни бяха думите ми. Лейди Хиш, извинете. Срам ме е, че бяхте доведена до това от моята безчувственост. Молите ме за съгласие, но аз ви моля да оттеглите молбата си.

Хиш го зяпна онемяла.

След това Аномандър се обърна към Грип Галас.

— Стари приятелю, от дълго време ми служиш, с доблест и с чест. Като мой най-верен слуга, опирал съм се на твоето рамо и ни веднъж не чух от теб да се оплачеш. Превързвал си раните ми на бойното поле. Поправял си грешките на непохватната ми младост. Наистина ли вярваше, че сега, в този угрижен ден, отново бих те дръпнал здраво на тази каишка? Всички сме изтощени от скръб и сякаш всяко нежно чувство лежи оголено и тръпнещо пред гора от ножове. Грип Галас, стари приятелю, твоята служба към мен свършва тук и свършва сега. Спечелил си сърцето на жена, която е изумителна във всичко. Ако любовта се нуждае от разрешение, давам го. Ако бъдещето ти с лейди Хиш може да бъде подкрепено с всякаква жертва в моите възможности, давам я. — Погледът му се спря на Хиш Тула. — Нищо не трябва да се иска и нищо не трябва да се отстъпва от вас, милейди. Точно в този ден любовта ще бъде възмездена. — Метна се на седлото. — На добър час, приятели. Приключихме тук.

И подкара към портата, а Грип Галас зяпна след бившия си господар. Вдигна ръка и сякаш затърси с нея във въздуха.

Хиш се доближи и стисна тази ръка, после усети как част от тежестта му се отпусна на нея.

— Проклет глупак — промълви тя. — Мислех, че го познаваш.

Гората тук се беше предала. Оставила беше дървеса като скелети, израснали от блатните треви, и гниещи корени, загърнати в мъх. Черна вода обкръжаваше всяко хълмче, а по-малките островчета бяха от туфи трева и тръстики. Въздухът миришеше на развала и гъмжаха насекоми.

Бяха вдигнали лагер в края на тази заблатена земя, стигнали дотук в бягството си от юг. Димяха десетина огъня, подклаждани с трева, която изпълваше въздуха с дим, за да гони хапещите насекоми. Нарад седеше до един от тях с насълзени очи.

Бяха престъпници, вървящи в смълчана колона, и той бе последният в тази колона, последният, лишил от благочестие тази окаяна сган. Крещящата му грозота бе зацапана от дим, нахапана от мухи и мръсна, и той се чувстваше съвсем на място тук.

Други се бяха присъединили към тях. От запад бе дошъл отряд, командван от капитан Халид Бахан, а с него беше една красива жена, Тейт Лорат, и дъщеря й, Шелтата Лор. Войниците им донесоха приказки за клане в един манастир и за плячкосването на Ейбара Делак. А сега от юг се приближаваше друг конен отряд и щом ги видяха, отделенията около Нарад се раздвижиха: взимаха оръжията си и слагаха шлемовете. Най-сетне, чу той, капитанът им беше пристигнал.

Има много видове любопитство, осъзна Нарад, докато стоеше с другите, приковал поглед в ездачите. Да видиш лице зад едно име, стига това име да е обгърнато от приказки за героизъм, си е чисто любопитство. Но лицето на едно чудовище привлича особен интерес, може би от стъписващото разпознаване, тъй като на всички лица може да се погледне като на едно. Или по-точно, от това единствено лице не е нужно голямо въображение, за да откриеш своето собствено. Нарад не знаеше какво го примамва да се напряга да види капитан Скара Бандарис, но знаеше, че го очаква преобразяване.

След бягството им от касапницата на мястото на сватбата Нарад бе започнал, с бързи погледи, да наслагва върху чертите на войниците подобие на трупове. В ума си виждаше своите спътници все едно, че лежат на земята, безжизнени и с лица, замръзнали в смъртта. Навярно бе само игра или може би беше обещание, или дори молитва. Искаше всички да са мъртви. Искаше му се да се взре отгоре в смеещите се доскоро очи и да види погледи на мъже и жени, които вече няма за какво да се смеят. Искаше да види шегата на съдбата и бе готов да покаже на всяко лице, което види, усмивка, на която те никога няма да отвърнат и на която никога няма да се опълчат.

Капитан Скара Бандарис рязко дръпна юздите на плувналия си в пяна кон и Нарад го изгледа с присвити очи, нетърпелив да постави и на неговото лице онази безжизнена маска.

Но видя само заслепяваща ярост.

— По чия заповед?

Войниците, започнали да се събират, за да поздравят своя капитан, се присвиха от страх.

Нещо ярко като огън лумна в Нарад.

Скара Бандарис слезе от коня и закрачи към сержант Радас.

— Кой е командващият ви офицер, сержант?

— Вие, сър.

— И какви заповеди ви оставих?

— Трябваше да ви изчакаме в гората. Но, сър, лейтенант Инфайен Менанд ни донесе заповеди от капитан Хун Раал.

Скара го изгледа невярващо.

— Хун Раал е заповядал легионът да убие лорд Джаен и дъщеря му? Да отнеме живота на благородници, събрани на сватбено празненство? Хун Раал ви заповяда войниците ви да се нахвърлят на Енесдия? Да я изнасилят и да я оставят да умре на камъка на домашното огнище? Камъка, който е дар от лорд Аномандър на брат му? Може ли да видя тези заповеди, сержант? Може ли да видя лично печата на Хун Раал?

Радас беше пребледнял.

— Сър, лейтенант Инфайен, която донесе заповедта на капитан Хун Раал, пое командването. Аз съм войник. Изпълнявам заповедите на моите старши.

— Къде е Инфайен?

— На изток, сър, за да се присъедини към командир Урусандер.

Капитан Халид Бахан се приближи, с Тейт Лорат до него, а след тях креташе еднокрак старец — вървеше с усилие, тъй като мократа земя поддаваше под патерицата му. Нарад вече беше виждал Халид и не му беше трудно да си представи лицето му безжизнено, лишено от всякаква наглост. Беше приятна гледка. Халид Бахан беше брутален тип и доказателството за това беше в държането му, както и в подпухналото му лице. Беше мъж, който щеше да изглежда най-добре умрял.

— Скара, приятелю — заговори Халид. — Имаше сбъркани сметки, мисля. Съгласни сме по това, ти и аз. Важното сега е да намалим щетите, нанесени на нашата кауза.

Скара го гледаше студено.

— Нашата кауза, наистина — заговори той с изненадващо спокоен глас. — Хайде напомни ни, Халид, за тази кауза. Мисля, че трябва да чуя този благороден списък, изреден на глас. Бъди логичен в изреждането и възвиси всички нас още веднъж до селенията на добродетелта. Но моля те, приятелю, започни от дъното, там, в кръвта между краката на една мъртва жена.

Усмивката на Халид изчезна.

Без да дочака отговор, Скара продължи:

— Защо не ни извисиш още, пренебрегвайки петната, доколкото можеш, до един заложник, убит, докато е бранел същата онази жена, посечен не в доблестен двубой, а като подивяло псе? А след това до един старец, баща и герой от войните срещу форулканите, издъхнал на прага на къщата на своя зет? — Говореше силно, с тежест, и гласът се носеше над лагера, биеше като яростна вълна смълчаните войници. — Но чакай. Нека добавим ново стъпало в това праведно изкачване към нашата кауза. Девица, едната й ръка счупена и след това посечена. Девица, користен носител на несправедливостта, която толкова презираме. И Домашните мечове, едва въоръжени, които постлаха килим за нашата кауза, килим от посечена плът и оплискани с кръв треви. — Вдигна ръце като оратор, възпламенен от гняв. — Но тук наново съзираме още знаци за сигурния път на Хун Раал към справедливостта! Изгорените трупове на Отрекли се в леса! Та нали онези стари вещици на восъка дебелееха за наша сметка! И децата непристойно се перчеха в дрипите си! Хайде говори ни, Халид Бахан, за нашата чиста цел. Кажи ми как един избор на вери разделя кралството, което се бяхме заклели да браним, и назови основанията си за страната, която ни предопредели. Напиши своя списък в стълбовете дим, които се издигат зад мен, и го разпростри през небесата…

— Спри тирадата си! — изръмжа Тейт Лорат. — За легиона Урусандер ще има справедливост само когато останем без врагове срещу нас. Трябваше да ударим първи, Скара, и да разделим някак останалите врагове.

Той я погледна със сарказъм.

— Да разделим? Наистина ли някой е вярвал, че хвърлянето на няколко трупа сред убитите ще спечели фалшива диря? Лорд Джаен беше майстор с меча, но дори той не можеше да се сравни с Крил Дурав. Крил да е убит от Отрекли се? Паднал е от множество промушвания, убит от обучени войници, които са знаели как да се бият с майстор на меча. Всички вие за глупак ли смятате лорд Аномандър?

— Той е човек, не е бог — рече Халид Бахан, възползвал се от мигновеното разсейване, за да възвърне наглостта си. — Планът беше зле обмислен, но всички знаем как благоприличието отстъпва, когато се развихри жаждата за кръв, Скара. Жалко беше, но ще има други престъпления, преди да свърши това, и от двете страни, и си глупак, ако мислиш друго.

— О, глупак съм, несъмнено — отвърна Скара. Върна се при коня си и се метна на седлото. — Приключих с това. — Извърна се и погледна войниците, които го бяха придружили от Карканас. — Останете тук и се бийте с другарите си, ако искате. Отказвам се от командването и отхвърлям службата си в легиона на Урусандер.

Тейт Лорат се изсмя.

— Бягай в крепостта Седис тогава и вземи със себе си страхливците, които биха тръгнали с теб. Не те ли предупредих, Скара, да не се сприятеляваш с брата на Аномандър? Знай добре, че онова белокожо изчадие вече е по петите ти, с мъст в сърцето. — Поклати глава. — Ще стоиш настрана, така ли? Този избор вече не съществува, Скара. Не и за теб. Особено за теб.

Нарад видя как няколко от спътниците му започнаха да събират снаряжението си, явно решили да тръгнат със своя капитан. Поколеба се за миг и започна да събира своето.

Тейт Лорат продължи високо:

— И ако Силхас Руин не те намери, то един ден ще го направи легионът Урусандер. Това ти обещавам, а всички знаем какво прави Урусандер с дезертьорите.

При тези думи половината войници спряха и Нарад видя как много от тях оставиха на земята нещата, които бяха взели.

Скара Бандарис поведе отряда си на запад, за да се върнат на крайречния път. Рехава колона войници го последва. Нарад беше с тях, а точно пред него бе ефрейтор Бурса. Сержант Радас беше останала, но и лицето й бе останало в спомена му. Беше мъртво и никога повече устните й нямаше да оформят думи. Никога повече нямаше да каже: „Пак ли си оклюмал, Вафт?“ и никога повече нямаше да изрежда гръмко сред пушек и огън всички неправди, нанесени на нея и на другарите й в легиона.

Виждаше мъртво лице там, в ума си, и когато се връщаше, за да надвисне над нея като тържествуващ дух, я виждаше как лежи просната на камъните, широко разкрачена, и кръвта се излива оттам.

Гледката трябваше да го смрази от ужас, но не изпитваше нищо.

„Не от моята ръка, сержант.“

Думите на Скара Бандарис все още отекваха в него. Укорът в тях носеше утеха. Възмущението в тях отекваше като праведна присъда и ако самият Нарад тръпнеше под ударите на бича им, нима не го беше заслужил?

След малко капитанът спря. Пътят бе зад гърба им, а реката — точно пред тях.

— Тук ще отдъхнем — каза Скара. — Но не толкова дълго, колкото бих искал. Може би ще е най-добре просто да се разпръснете и да си намерите места, където да се скриете. Аз ще чакам в крепостта Седис и ако Силхас Руин ме намери, няма да се бия. Ще коленича и ще зачакам меча му на врата ми. След думите, които ви дадох, вярвам, разбирате, че няма да е безопасно за никого от вас, ако останете с мен.

Няколко от ездачите обърнаха и тръгнаха обратно по пътя.

Гледката беше долна и жалка.

А после очите на капитана се спряха върху Нарад и Скара Бандарис се намръщи и каза:

— Теб не те познавам.

— В това е единствената ми надежда — отвърна Нарад.

Ефрейтор Бурса се покашля.

— Взехме го с нас в гората, сър.

— Гарантираш ли за него, ефрейтор?

Нарад изтръпна. Отново усети онази жена, която лежеше под него, и отново чу смеха на другите заради непохватните му движения — жилеше като леден дъжд.

— Подчиняваше се на заповедите, сър, и го приехме като един от нас — каза Бурса.

— Добре — каза Скара Бандарис и продължи: — Изкачването до Портата Седис е дълго и всеки, който се приближи, ще бъде видян от половин ден разстояние, което дава на всички ви достатъчно време да побегнете на север, по пътя на джелеките. Съгласен съм да срещна съдбата си сам.

— Искаме да яздим с вас, сър — каза един от войниците.

— До крепост Седис?

— Да, сър.

Скара Бандарис ги изгледа с крива, горчива усмивка.

— Само глупци яздят с мен, приятели.

„Висша жрице, превърнете своето богослужение в неотменно признание пред неизвестното и неведомото. С упование и приемане на тайнството хаосът, обитаващ всички нас, става спокоен, докато самото море не се превърне в кротко огледало с ведро отражение.“

Като слова на богинята й, предписанието беше оскъдно и Емрал Ланеар бе объркана. Беше в личната си стая. Беше отпратила жриците и сега беше сама със замъгленото си отражение, толкова неподвижно в огледалото. Както се полагаше за вярна последователка, беше врекла своята преданост с крехката надежда за ответни дарове и макар тази идея, изразена с такава глупава откровеност, да разголваше едностранната сделка, каквато беше вярата, вече нямаше никакво настроение за преструвки. Всичко смътно и неясно можеше да си остане в огледалото, където всяко петно беше благослов, и тя бе готова да го остави така.

Все пак лицето, което виждаше пред себе си, не беше ведро отражение.

Нямаше край иронията, ако казаното от Аномандър за Синтара беше вярно. Красотата на младостта можеше да понесе откровението на светлината, докато загубата й от състаряването с охота приемаше мрака. Ето защо тези две Висши жрици бяха добре поставени на полагащите им се места и макар Емрал да изпитваше горчивина от осъзнаването коя от двете страни обитава самата тя, нищо не можеше да се направи по въпроса. Тъмнината поне беше вечна в дара си да прикрива. През следващите векове Синтара със сигурност щеше да проклина онова, което светлината й разкриваше.

Но сега двете стояха една срещу друга, готови за сблъсък, който нито една от двете страни не можеше истински да спечели. „В смъртта на едната смисълът на другата се губи. Трябва ли да добавя тази истина към скромното ни Свето писание? Може би като бележка под линия, не толкова изящно изписана, нещо, направено припряно или навярно със съжаление.“

Ако светите слова не можеха да предложат отговор на отчаянието, каква полза имаше от тях тогава? Ако така разкритите истини не носеха отплата, то тяхното изричане не беше нищо повече от проклятие. „А ако отплата не може да се намери в тленния свят, тогава сме подтикнати към бездействие и безразличие. Ще обещаеш ли на една душа награда, заровена в предположения? Трябва ли да се пресягаме през живота си, но никога да не докосваме? Трябва ли да мечтаем и да се надяваме, но никога да не знаем?

Висша жрице, превърни своето богослужение в неотменно признание пред неизвестното и неведомото.“

Такава посветеност не обещаваше награда. Правеше всяка поза жалка и самотна. Откровението водеше до празнота, в която вярата бе обречена да затъне. „Но пък навярно с това предписание тя цели точно такова откровение: че макар отвътре да сме светлина, отвън няма нищо освен мрак.

Синтара, стоим една срещу друга като врагове. Но се чудя дали и това не е богохулна самонадеяност.“

Намръщи се и извади приборите си за писане. Реши, че е време за инициативи.

Шум от забързани крака и рязко почукване на вратата я стреснаха. Тя стана и оправи халата си.

— Влез.

За нейна изненада се появи не жрица, а историкът Райз Херат.

— Висша жрице, моля ви, елате с мен.

— Къде?

— На двора — отвърна той. — Става магия.

— Какво?

— Моля ви. Емрал, там има мрак, непроницаем мрак и… — Райз се поколеба. — Висша жрице, този мрак кърви.

Докато крачеха към двукрилата входна врата, Емрал чуваше смътни писъци, през които се врязваха виковете на някой, който се опитваше да усмири паниката на двора.

— Историко — каза тя, — това спокойно би могло да е заклинание на Майка Тъма, тъй че едва ли е повод някой да се страхува.

— Вашата поява и поведение би могло да внуши тази мисъл, висша жрице — отвърна Райз. — Точно затова ви потърсих.

— Но не вярваш, че е на Майка Тъма, нали?

Той я погледна и лицето му пребледня.

— Когато дойдох при вратата ви, признавам, жадувах за утешителен отклик от вас на вестта, която съобщих.

— Но след като го нямаше?

Той само поклати глава.

Излязоха навън. Хората се бяха отдръпнали уплашени от ставащото в центъра на двора, а от входа на цитаделата самите порти вече не се виждаха, заличени от непроницаемата тъмнина. Петното изпълваше въздуха, черно и кипнало, с пипала, които се изсипваха надолу и се гърчеха по каменните плочи. И нарастваше, и мракът струеше от него, докато не скри кулите на портата и платформите, по които стояха замръзнали от ужас Домашни мечове.

А от тъмното петно лъхаше студ — същият студ, който се усещаше в Залата на Нощта. Емрал гледаше, зачудена дали наистина Майка Тъма не е започнала това заклинание. Но с каква цел?

В този момент, докато съмненията я затрупваха, от тъмнината изскочи конник, в галоп. Грамадният мъж в броня дръпна юздите на бойния си кон и от копитата захвърчаха искри. Спря точно пред Емрал Ланеар и Райз Херат.

Историкът се поклони и рече:

— Консорт, добре сте дошли у дома.

Лорд Драконъс слезе от коня. От раменете му лъхаше студ, а ботушите и бронята му искряха от скреж. Смъкна ръкавиците си и се обърна към Емрал.

— Висша жрице, имам нужда от вас.

— Консорт?

Той посочи зданието зад нея.

— Тя знае, че съм се върнал. Обещах й дар и затова трябва да ме придружите.

— Като каква? — попита тя.

— Като Първа дъщеря на Нощта.

— Нямам такава титла.

— Вече я имате.

Подмина я и влезе в Цитаделата. Емрал тръгна след него, следвана от Райз Херат.

Лорд Драконъс нахлу в Голямата зала, спря в центъра на огромното помещение и гласът му прогърмя:

— Разчистете залата!

Тихият умислен мъж, когото Емрал бе познавала преди, изглеждаше сякаш преобразен. Силата около него бе осезаема. Тежкият му поглед се спря на нея.

— Висша жрице, потърсете празнотата в себе си. Предайте властта над очите си на Майка Тъма, за да може да види моя дар.

— Консорт, не знам как да направя това.

— Само защото никога не сте го опитвали. Погледнете ме и разтворете в душата си вратата на вярата.

И изведнъж Емрал усети как някакво призрачно присъствие се вля в тялото й, размърда се, все едно се е озовало в неудобна плът, а когато погледна лорд Драконъс, последва внезапен прилив от противоречиви чувства. Почувства радостта на Майка Тъма от това, че вижда отново любимия си, и облекчението й, а сред всичко това имаше някакъв дълбок трепет. Емрал се помъчи да се предаде напълно на богинята си, тъй че Майка Тъма да може да говори чрез нея, но нещо възпираше усилията й. Усети желанието на Майка Тъма да заговори на Драконъс, грубо и тежко като юмрук, и блъскаше по някаква вътрешна врата — врата, която оставаше заключена — и както богинята я буташе от едната страна, така и Емрал дърпаше от другата. Усилията им бяха безуспешни и за Майка Тъма остана само гледката с нейния любим.

Той вече беше захвърлил наметалото си и в ръцете му имаше нещо, загърнато в дланите му като скъпоценно цвете, но единственото, което Емрал — и Майка Тъма чрез нея — можеше да види, беше нещо като шепа горска пръст. Драконъс се взря в очите на Емрал и заговори:

— Възлюбена, с този дар ти предлагам освещаването на тази Цитадела и я превръщам в истински храм. Ти бе приела Нощта, ала владееше само скромен къс от силата й. — Помълча за миг, след което продължи: — Тук се води война на сили — в каменните стени и в каменния под. Изглежда, че наистина се връщам навреме. Чрез този дар всяко предизвикателство е прогонено оттук. Връчвам на теб и на всички Чеда на Нощта този Терондай.

И той пусна нещото, което държеше.

То падна леко, като сгънат пергамент, и за миг остана да лежи неподвижно на покрития с плочи под. А след това започна да се разгъва и да отпраща коси лъчи по повърхността на плочите и тези лъчи бяха черни като оникс, а шарката, която оформяха, сякаш потъваше в похабения от времето мрамор и го зацапваше невъзвратимо.

Емрал усети нарастващ ужас вътре в себе си, ужас, идващ от Майка Тъма.

Шарката продължаваше да се разгъва, разпростря се по целия под. Имаше двайсет и осем лъча, като върхове на черна звезда, с огромен многоъгълник в центъра. Драконъс стоеше в него. На лицето му се четеше гордост, но имаше и някаква уязвимост в очите му.

— Възлюбена — каза той, — от земите на Азатанаи се завърнах при теб по Пътя на Нощта. Препусках през селението на Тъмата. — Посочи фигурата, която вече обхващаше цялата зала. — Вече не е нужно да се пресягаш, любима. Донесох Нощта тук и ти предлагам, още веднъж, съвършената й прегръдка. Това е дар на любов. Как другояче да го осветим?

Емрал усещаше богинята си — присъствие, изтръпнало от ужас.

— Възлюбена — каза Драконъс, — давам ти Портала на Куралд Галайн.

Шарката лумна. Разцъфна мрак.

И богинята побягна.

В Залата на Нощта Гризин Фарл стоеше пред Майка Тъма и гледаше как става все по-безтелесна. Разгръщащата се Нощ бързо обхващаше Цитаделата, изливаше се от Терондай и завземаше всяка стая, плъзваше като погибел по всеки коридор. Поглъщаше светлината на светилници, свещи и фенери. Отнемаше яркостта от пламъци и жар във всяко огнище.

Усети, когато тъмнината се изсипа извън стените на Цитаделата и потече като порой по вътрешния двор. Щом стигна до повърхността на реката, Гризин потръпна от труса, който прониза водата, и чу в ума си окаяния вой на речния бог, докато мракът прекършваше преградата и се изливаше в дълбините. Този вой премина в смъртен вик и след това затихна. И реката потече в Нощта.

Тъмнината бързо се разпростря из цял Карканас.

— Чудехте се на присъствието ми тук — заговори той на богинята, седяща на трона. — Чудехте се за моята роля. Не можех да ви позволя да проговорите. Тишината се нуждаеше от… защита. Простете ми. — Вдигна ръка към нея. — Ще намерите силата да устоите на притеглянето й. Тази сила ще дойде от преклонение и от любов. Но най-вече ще дойде от равновесието, което очаква всички нас. Уви, постигането на това равновесие, така отдавна закъсняло, ще е трудно.

— Какво равновесие? — попита тя с глас, станал хриплив от писъците й на отрицание, от безпомощните й викове против онова, което правеше любимият й. Против онова, което вече бе направил.

— Всички сили са подредени в противопоставяне, Майко Тъма. Тъкмо това напрежение втъкава нишките на съществуването. Дори Бездната съществува в отговор на нещо — на нас. На вас, на мен и всяко друго разумно същество на този и на всеки друг свят. Да говоря ли за богове и за тяхното господство над по-низши същества? Няма. Такава йерархия не означава много. Всички ние трябва да стоим от тази страна на Бездната и да правим каквото можем от думи и мечти, от страсти и амбиции. Боговете са извисени само в дързостта на своите спорове.

— Речният бог е убит. — Тя вдигна ръце и скри лицето си в тях.

— Един загубен спор — отвърна Гризин Фарл. — И да, искрено скърбя.

Иззад шепите си тя попита:

— Какво ще стане с Отреклите се?

— Не мога да кажа, Майко. Може би ще вървят по брега във вечен копнеж за света, който са изгубили.

Майка Тъма потръпна, а после бавно смъкна ръцете си. Плъзнаха се по облегалките на трона и се вкопчиха в изящно извитите им краища. Пое си дълбоко дъх.

— И сега?

— Лорд Драконъс ви донесе своя дар, своята сила. Той е първият азатанай, сторил това единствено за обитателите на своето владение. — Гризин Фарл помълча. — Не знаех, че децата ви са в неведение за истинската природа на Консорта.

Погледът й стана твърд.

— Майките имат тайни.

След дълго мълчание той кимна.

— Не винете Драконъс. Всичко, което става, бе започнато от друг азатанай. — Поклати глава. — Моите извинения. Лицемеря. Всички имаме пръст в това. Така наречената Т’рисс, която влезе и след това излезе от морето Витр. Моите собствени деца… но най-вече е на К’рул, който се отзова на почитта с щедрост. Който, затрупан от молитви, изписани с пролята кръв, им даде отговор. Но силата, която отстъпи, не беше само за онези, които го почитаха. Той я отдаде безвъзмездно, на всички. С това се раждат нови чародейства, Майко Тъма. С това противостоящите сили получават имена и аспекти. Получават сфери на влияние. Буря очаква всички ни, Майко Тъма. За да спаси вас… за да спаси децата ви, които ви почитат, Драконъс направи само каквото бе нужно. Порталът на Куралд Галайн сега е ваш и над Нощта вие вече имате власт.

— И моят любим просто ще отстъпи встрани? — Във въпроса й имаше злъч.

— Поднасянето на дарове е отчаяно начинание, Майко Тъма. Сигурен съм, че не бях единственият, който предупреди за това. Обуздайте този прилив на гняв в сърцето си, моля ви. Той направи каквото направи от любов.

— Както и този К’рул, несъмнено.

Гризин Фарл кимна.

— А какво му струваше, азатанай?

— Разказът за това все още е недовършен, Майко.

— Значи кръвта продължава да тече.

Гризин Фарл се сепна, а след това кимна.

— Крайно уместно описание.

— Сега той идва при мен. Ще останеш ли да видиш срещата ни?

— Майко Тъма, боя се, че тук вече не остана нищо за защита.

Жестът, с който го освободи, беше небрежен. Гризин Фарл се поклони и напусна Залата на Нощта.

Спря в коридора. „Забравих да я предупредя. С раждането на един портал ще има и други.“

Конете дишаха с усилие отровния въздух.

Бяха чули гръмовен тътен, все едно самият въздух се беше процепил, и след като оседлаха припряно конете си, бяха напуснали бивака между канарите много над бреговата линия и бяха тръгнали да подирят източника на този ужасен звук.

Вече три дни Спинок и другите в отряда проучваха крайбрежието, като се движеха между десетки мъртви и издъхващи чудовищни същества, две от които не си приличаха. Макар и да бяха родени от Витр, всяко от тях бе закърмено с мръсно мляко и морето, в което бяха намерили своя дом, се беше нахвърлило върху тях с неистов глад. Съществата изпълзяваха от сребристите води разкъсани, кървящи, с провиснали хълбоци, с оголени кости и премазани от непоносимия натиск. И въпреки това не умираха бързо.

Ужасът на тези раждания беше обзел Стражите. Това неуспяло нашествие беше необяснимо и въпреки цялата закана за свирепо насилие, която вдъхваше идването на демоните, предсмъртната им агония не можеше да събуди нищо друго освен жал. Както бе отбелязал Калат Хустаин предния ден, всяко живо същество, звяр или не, можеше само да се мята безпомощно в такова мъчение.

Бяха достатъчно предпазливи, за да се държат по-далече, и верността на донесеното от Финара Стоун се доказваше непрекъснато, докато същества, от които не беше останало много повече от разкъсани трупове, намираха някак сила да се борят, докато се мъчеха да изпълзят от Витр.

Този ужас тежеше на Стражите и Спинок Дурав усещаше колко са се притъпили малките удоволствия, които извличаше от живота. Всяка сутрин се събуждаше изнервен, безпомощен и обзет от страх заради предстоящото слизане до бреговата линия.

Докато разяждащият въздух тръпнеше от гърма, те се измъкнаха от последните канари над брега и най-сетне видяха източника му.

Огнена стена бе надвиснала над морето Витр все едно се беше родило ново слънце. Но не беше толкова ярко, че да ги заслепи. Пламъците, които се гърчеха по краищата му, сякаш изригваха навън и политаха на жилки и нишки като стопено злато, изтръгнало се от краищата на въртящо се колело. Тези огньове изчезваха като искри, без да се завъртат в полет или да се извиват надолу към сребристата повърхност на морето.

Излъчването беше неподвижно, надвиснало в небето. Трудно беше да се определи големината му, но отражението, което хвърляше над морето, беше огромно.

Отрядът спря на брега. Конете трепереха и когато Спинок се озърна надясно и наляво, беше поразен от тази дръзка самонадеяност: от това, че той и приятелите му Стражи — тайстите и Куралд Галайн, и дори Майка Тъма — могат да се опълчат твърдо на такива природни сили.

Обзе го внезапна увереност: това море никога нямаше да бъде победено. Щеше да продължава да расте, да поглъща земя, както бе погълнало чудовища, да трови въздуха, да отнема живота от всичко, което докосне. Магия нямаше да успее срещу него, а самото предизвикателство на волята беше крехко и уязвимо.

— Вътре има нещо! — извика един от Стражите.

Спинок вдигна отново очи към огненото знамение.

Въздухът наново изпращя със сила, от която конете залитнаха и няколко мъже и жени изпопадаха от седлата. Задуха вятър и разлюля повърхността на Витр, и от брега най-сетне се видя донякъде колко далече е това разгневено слънце. Силата на урагана, изливащ се от огнения кръг, надигна вълни над морето.

Спинок като че ли първи осъзна какво предвещава това и викна:

— Трябва да бягаме! Командире! Назад!

Калат Хустаин го погледна, а след това завика:

— Оттегляй се! Бързо!

Конете, някои хвърлили ездачите си, вече бягаха от връхлитащия ураган. Брегът започна да се тресе.

Отекна трети взрив.

Спинок погледна през рамо.

„Бездната да ме вземе. Бездната да ни вземе всички!“

От огненото кълбо се появиха дракони, с разперени криле, опашките им разсичаха въздуха след тях. Един след друг Елейнт изригваха и се извисяваха във въздуха като птици, освободени от клетка. Смътно, през воя на вятъра, до ушите му стигнаха пронизителните им крясъци.

Към брега се понесоха гигантски вълни.

Нямаше нужда от повече подкани от Калат Хустаин. Отрядът препусна назад в паническо отстъпление. Дори канарите не изглеждаха надеждна защита от това, което идваше.

Спинок остави коня си сам да намери пътя. Над него се понесе огромна сянка и той погледна нагоре и видя корема и прозрачните криле на дракон. Дългата шия и главата изпълниха полезрението му, докато съществото минаваше над него, и Спинок видя как очите му сякаш блеснаха, щом го погледна отгоре. След това заострената като клин глава се кривна, докато звярът оглеждаше ездачите, едва успели да излязат от скалите и вече препускащи през мъртвото поле към черните треви на Блещукаща съдба.

Ноктестите пръсти на дракона се разпериха и се свиха.

След още няколко мига, със свирепи удари на крилете, съществото се извиси в небето. Един от другите дракони свърна към него, но се отдалечи, щом челюстите на първия изщракаха предупредително във въздуха.

Към Спинок препускаше ездач и той видя, че е сержант Беред. Сержантът го изгледа с подивели очи и извика:

— Девет!

— Какво?

— Девет са! После се затвори!

Спинок се извърна назад, но в този момент конят му стигна до високата трева и се хвърли в най-близката пътека. Високите стръкове го режеха като бръсначи и Спинок смъкна забралото, наведе глава и препусна навътре в Съдбата.

Земята потрепери от няколко труса, а вятърът се усили, поваляше тревите от всички страни.

Той погледна назад. Първите огромни вълни вече се разбиваха в канарите и ги разхвърляха настрани като камъчета.

Сребърните стени връхлитаха и помитаха тревите.

Мълния блесна и го заслепи. Чу викове и писъци, а след това конят му вече падаше и той изхвърча във въздуха и падна тежко в тревите. Безброй стръкове се врязваха през кожената му броня като наточени остриета и той скри лицето си с ръце. Най-сетне спря.

Свали ръце от очите си и зяпна невярващо.

Витр се разбиваше в невидима стена, очертана от края на Блещукаща съдба, и там сребристата вода се надигаше и връхлиташе, а след това безсилно рухваше назад. Вълна след вълна се блъскаха в невидимата преграда и всяка губеше силата си в яростна безпомощност.

Спинок се надигна бавно, изненадан, че не си е счупил нищо. Но целият беше в кръв. Конят му също се изправи, треперещ и оплискан в червено от раните си. От двете му страни се появиха други Стражи, залитаха по пометените от вятъра треви. Видя Калат Хустаин, свил едната си ръка до гърдите, явно счупена между рамото и лакътя, а лицето му беше раздрано като от ястребови нокти.

Замаян, Спинок погледна нагоре. Зърна далече на юг малко петно — последния видим в небето дракон.

„Девет. Той каза девет.“

Ендест Силан чу тропота на копита по пътя зад себе си и свърна в плиткия изкоп, та ездачът да го подмине. Придърпа по-плътно наметалото около себе си и вдигна качулката, за да забули очите си в сянка.

Преди три дни се беше събудил в стаята на историка и видя, че дланите му са с превръзки, които попиваха сълзящата от тях кръв.

Това събуди в него смътното чувство за измяна предвид обещанието на Райз Херат, че ще остане при него, но щом излезе в пълния с паникьосани слуги коридор и научи за ужасяващото проявление на мрак в двора, преглътна разочарованието си.

Знаменателното завръщане на Консорта бе отекнало из Цитаделата, а чародействата този ден, изглежда, изобщо не бяха свършили. Беше усетил пробуждането на Нощта и бе побягнал като дете от тъмния порой, завладял най-напред Цитаделата, а след това — цял Карканас.

Без да вземе нищо, беше тръгнал по крайречния път. Преспиваше в запустели, оцелели от погрома колиби. Нямаше почти никакви хора, а малцината, на които се натъкваше, страняха от него. Той също не беше склонен да заговори някого от тях, колкото и да беше гладен. Подминаваха го с крадливи погледи като подивели псета и самите те изглеждаха прегладнели. Трудно му беше да проумее колко бързо Куралд Галайн е потънал в разпад. Докато вървеше, често усещаше, че плаче.

Превръзките на ръцете му бяха станали мръсни, всяка нощ подгизваха от кръв, а през деня изсъхваха и почерняваха. Но вече вървеше далече от чародейния мрак и в безмълвието на леса с изгорелите му участъци и овъглени поляни бе намерил някакъв покой, изпълнен с умора и самота. Реката вляво от него сякаш напираше към пътя. Беше започнал това пътуване, без изобщо да знае накъде отива, но вече осъзнаваше, че това незнание е заблуда.

За него вече имаше само едно място и той неумолимо се приближаваше към него.

Ездачът го настигна и Ендест чу как животното забави ход. Не изпитваше никаква охота за разговор и изобщо не го интересуваше кой е непознатият, но когато той заговори, гласът се оказа познат.

— Ако си тръгнал към поклонничество, явно си тръгнал по грешен път.

Ендест спря, обърна се и го погледна. После се поклони.

— Милорд, не мога да кажа дали този път е на богинята. Но май наистина съм тръгнал на поклонничество, макар че не го знаех, докато не го казахте.

— Грохнал си от пътуването, жрецо — каза лорд Аномандър.

— Ако постя, милорд, не е по мой избор.

— Няма да те задържам — рече Аномандър. Извади от дисагите кожена торба и я хвърли на Ендест. — Хапни, жрецо. Можеш да ядеш и докато вървиш.

— Благодаря, милорд.

В торбата имаше хляб, сирене и сушено месо. Ендест почна да яде, трепереше целият.

Аномандър като че ли нямаше нищо против да язди до него.

— Пребродих тази гора — рече той — и не намерих нищо, което да успокои съвестта ми. Птича песен не стига до мен, малките животинки, пощадени от равнодушието ни, също не шумолят в листата нощем.

— Нищите на кралството, милорд, имат само едно спасение от всякаква заплаха, и то е да бягат.

Аномандър изсумтя и отвърна:

— Не се бях сещал да включа горските животни, че и птиците, като поданици на владението. Не че можем да им заповядваме.

— Но животецът им, милорд, все пак тръпне на олтарите ни. Ако не им заповядваме с примка и стрела, говорим им достатъчно красноречиво с огън и дим.

— Ще смъкнеш ли качулката си, жрецо, за да мога да те видя?

— Простете, милорд, но ви моля за снизхождение. Не знам дали ме чака наказание, но това пътуване е трудно за мен и не бих го споделил поради страх от егоистични мотиви.

— Значи избираш да вървиш сам и да останеш непознат. — Лорд Аномандър въздъхна. — Завиждам ти за привилегията. Знаеш ли крайната си цел?

— Мисля, че да, милорд.

— На този път ли е?

— Малко встрани.

Нещо се промени в гласа на Първия син, когато попита:

— И близо ли е?

— Не е далече, милорд.

— Ако опиша търсенето си като спирала — каза Аномандър, — сега се приближавам до мястото, където вярвам, че тя свършва. Мисля, жрецо, че отиваме при един и същи олтар. Ще направиш ли от него светилище?

Въпросът изненада Ендест. Той затвори торбата с разтреперани пръсти и я върна на Аномандър с благодарен поклон.

— Не ми беше хрумвало такова нещо, милорд.

— Ръцете ти наранени ли са?

— Не повече от душата ми, милорд.

— Млад си. Послушник?

— Да.

Продължиха мълчаливо. Стигнаха до пътеката към имението на Андарист, с изгоряла трева от двете страни и голите като скелет останки на изгоряло от пожара дърво.

— Не мисля — каза Аномандър, — че бих приел с радост едно освещаване там, послушнико, дори да можеше да го дадеш. А ти не можеш. Единствената свята вещ в развалините пред нас е един изваян от азатанай камък на домашното огнище, а се боя, че ще стигна до него и ще го намеря счупен.

— Счупен ли, милорд?

— Също така се боя — продължи Аномандър, — че няма да намеря брат си там, а не мога да се сетя за никое друго убежище, което би могъл да потърси. Казаха ми, че е избрал дивата пустош за своята скръб, а не мога да се сетя за по-голяма пустош от къщата, където умря любовта му.

Ендест се поколеба, след това си пое дълбоко дъх. Оставаха само десетина крачки до пътеката.

— Лорд Аномандър — каза той и спря, с наведена глава. — Майка Тъма я благослови.

— Коя?

— Девицата. Енесдия от дома Инис, милорд. В очите на нашата богиня онова дете сега е Висша жрица.

Гласът на Аномандър изведнъж стана твърд като желязо.

— Благословила е труп?

— Милорд, може ли да попитам къде са погребани останките й?

— Под камъните на пода, жрецо, на прага на къщата. Брат ми настоя и щеше да разкърти камъните с голи ръце, ако не го бяхме сдържали. За жалост имаше доста припряност в това разкопаване. Баща й лежи под земята при входа, а до него е тялото на заложника Крил Дурав. Домашните мечове лежат в кръг около къщата. Жрецо, Майка Тъма никога не е искала душите на мъртвите.

— Не мога да кажа, че вече ги иска, милорд.

— Какво те доведе тук?

— Видения — отвърна Ендест. — Сънища. — Вдигна ръце. — Аз… нося нейната кръв.

Изричането на тези думи отприщи мъката на Ендест и той падна разплакан на колене. Болката го заля на вълни, черни като най-черната нощ, и той чу собствения си глас, накъсан и хлипащ.

А след това лорд Аномандър беше до Ендест, коленичил и с ръка около раменете му. Когато заговори, сякаш не говореше на него.

— Защо прави тя това? Колко рани ще ни накара да носим? Няма да го приема. Майко, щом искаш да споделим твоята вина, погледни към мен. Ще я поема върху себе си и ще я позная като своя добра спътница. Но ти караш всички свои деца да носят бремето на твоето наследство. — Засмя се горчиво. — А какво окаяно семейство сме!

Помогна на Ендест да се изправи и каза:

— Опри се на мен, жрецо. Тези последни стъпки ще направим заедно. Ще отпуснеш ръце на черните камъни, белязали нейния гроб, и ще оставиш петната на нейната кръв. Висша жрица ще бъде, да. Майката знае, тя бе използвана като такава.

Горчивината на тези думи покърти Ендест и колкото и извратено да беше, той извлече от тях сила и подновена крепкост.

Заедно закрачиха по черния път.

А после Ендест видя полукръга от ниски могили прясно натрупана пръст. Видя фасадата на къщата и входа, зеещ без врата. Видя могилата с гробовете на лорд Джаен и Крил Дурав. Всичко това вече беше виждал в сънищата си. Приближиха се смълчани.

Кръв потече отново от дланите на Ендест и закапа силно, щом стигнаха до входа на къщата.

Лорд Аномандър спря и каза:

— Някой чака вътре.

Камъните на пода зад прага бяха разкъртени, неравни и зацапани с пръст, с отпечатъци на длани по тях. Като видя това, Ендест отново спря и промълви:

— В сънищата ми тя все още умираше.

— Боя се, че истината за това е у всички нас — каза Аномандър. Подмина го и пристъпи вътре. — Андарист? Дойдох, за да се откажа от мъстта…

Но онзи, който се надигна от камъка на домашното огнище, не беше Андарист. Беше огромен мъж с наметало от козина.

Ендест стоеше и гледаше, а кръвта от дланите му капеше по камъните на гроба на Енесдия.

Лорд Аномандър закрачи напред и спря пред непознатия.

— Камъкът на огнището? — попита Първият син.

— Изтерзан — отвърна с дълбок глас мъжът. — С доверието е злоупотребено и петната кръв не могат да бъдат отмити от всичко, сполетяло това място.

— Тогава… защо си дошъл?

— Обвързани сме, Първи сине. Чаках те.

— Защо?

— За да защитя своя дар.

— Да защитиш? От мен? Няма да наруша това доверие — въпреки всичко, което Андарист ми отрича. Ще го намеря. Ще поправя това.

— Боя се, че не можеш, Аномандър. Но знам, че ще се опиташ.

— Стой тогава тук, азатанай, до смъртта на сетния ден! Защитавай тази подигравка на благодат, така съвършено изваяна от ръцете ти!

— Обвързани сме — повтори азатанаят, без изобщо да се смути от изблика на Аномандър. — По пътя си тепърва ще ме намираш до себе си.

— За жалост.

Огромният мъж повдигна рамене.

— Вече споделяме нещо.

Аномандър поклати глава.

— Не си ми приятел, Каладън Бруд. И никога няма да бъдеш. Не мога дори да съм сигурен дали твоят дар не е проклятието в сърцевината на всичко, което се случи тук.

— И аз, Аномандър. Друго нещо споделяме.

Ръката на Първия син се стегна на дръжката на меча му.

Но азатанаят поклати глава.

— Не е сега времето, Аномандър, да вадиш това оръжие, и не е мястото тук. Виждам жрец зад тебе. Виждам в дланите му силата на Майка Тъма и кръвта, която пуска тя сега, и с това сделката на вярата е сключена.

— Не разбирам…

— Лорд Аномандър, тя вече има силата на азатанай. Тази сила е родена от кръв и в раждането на бог или богиня точно тази същност трябва да бъде отдадена първа. А вие, които ще бъдете нейни чеда, ще отдавате своята в отговор. И с това Мракът е изкован.

— Не съм сключвал такава сделка — отсече Аномандър.

— Вярата не се интересува от сделки, Първи сине.

— Тя не ми е оставила нищо!

— Оставила те е на мира. Направи от свободата си каквото поискаш, Аномандър. Направи с нея каквото трябва.

— Бих сложил край на тази гражданска война!

— Тогава го сложи. — Каладън Бруд пристъпи към него. — Ако помолиш, лорд Аномандър, ще ти покажа как.

Аномандър видимо се поколеба. Погледна през рамо към Ендест, но жрецът бързо наведе очи и видя, че надгробните камъни са станали пурпурни. Изведнъж се почувства слаб, смъкна се на колене и се хлъзна по тях.

А после чу, сякаш от много далече, как лорд Аномандър попита:

— Каладън, ако поискам това от теб… да ми покажеш как… ще има ли мир?

А азатанаят отвърна:

— Ще има мир.

Аратан стоеше до прозореца на най-високата кула след тъй наречената Кула на омразата. Утринната слънчева светлина го обливаше.

Чу как зад него Коря се надигна в леглото.

— Какво има? — попита тя.

— Извинявай, че наруших така съня ти — каза той.

— За първи път ми се случва, Аратан. Млад мъж да нахлуе в стаята ми, без дори да почука на вратата и без да забележи, че съм гола! О, не! Вместо това тича до прозореца и стои там.

Той я погледна през рамо.

— Какво толкова има навън? — попита тя. — Само една огромна равнина и срутени кули. Виж ни. — Стана от леглото и загърна със завивката стройното си тяло. — Живеем в пустош, с един окаян джагът за компания и мрачна гледка във всички посоки. Не ме ли намираш за привлекателна поне?

Той я изгледа, после каза:

— Дори за много привлекателна. Но не ти вярвам. Моля те, не го казах като обида.

— Нима? Много има да се учиш.

Той пак се обърна към прозореца.

— Какво толкова те очарова в тази гледка? — попита тя.

— Тази сутрин Готос ме събуди със загадъчни думи.

— Е, нищо ново, нали?

Аратан сви рамене.

— Но загадката получи отговор.

Чу стъпките й, а след това тя застана до него. Погледна равнината навън и ахна.

След дълго мълчание отрони:

— Какво ти каза Господарят на Хейт, Аратан?

— Каза: „Той е такъв глупак, че се боя, че сърцето ми ще се пръсне.“

— Това ли ти каза?

Аратан само кимна.

— Хаут казва… че вече има портал.

— Път към селението на мъртвите, да. Гуглата е решил да го вземе.

— За да води невъзможната си война. — Коря въздъхна. — О, Аратан, как може да не ти се пръсне сърцето, като видиш това?

Стояха един до друг, загледани над равнина, където в отговор на зова на Качулатия се бяха събрали хиляди. „Не, не хиляди. Десетки хиляди. Джагът, Тел Акаи, Бягащи псета… изгубени души, скърбящи души, всички до една. И идват още.

О, Качулати, знаеше ли го? Могъл ли си дори да си представиш такъв отговор?“

— И Готос не каза нищо повече?

Аратан поклати глава. „Но когато го намерих отново, седнал на стола си, видях, че плаче. Децата лесно се разплакват. Но плачът на старците е различен. Може да разбие един детски свят, както нищо друго не може. А тази сутрин аз отново съм дете.“

— Не — отвърна той. — Нищо повече.

Не бях сред тях, Фишер кел Тат. Съжалявам. Той вдигна знаме на скръб, но в онзи критичен момент лорд Аномандър не бе готов да го види. Бяха много далече. Бяха пленени в собствения си живот. Твърде много и твърде жестоки бяха потребностите, които ги изтезаваха.

Но помисли над това. Под такова знаме няма край за онези, които са го вдигнали, не от тежестта на провала, а от проклятието на оцеляването. Срещу самата смърт, единственият легион, превърнал я във враг, е легионът на живите.

Виж тази армия. Тя е обречена.

Край

Стивън Ериксън Ковачница на мрак (24)

Метаданни

Данни

Ковачница на мрак

Информация

История

Сваляне / Връзки

20.

Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (24)