Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (23)

19.

Шумът на пиршеството изпълваше лагера на легиона Хуст. Усмихнат, Хун Раал погледна седящата срещу него жена и каза:

— Тогава ми се стори скромен жест, но не мога да отрека благодатта на този изход.

Торас Редоун не се усмихна в отговор. Изражението й оставаше непроменено и тази подробност бе започнала да изнервя капитана. Тя вдигна чашата си с лявата си ръка и делвата с вино от личния си запас в дясната и ги постави на бедрата си.

— Ако мислите — заговори тя, като съвсем леко заваляше думите, — че даровете на вино и ейл за войниците ми са достатъчни да спечелят вечното съгласие между легионите ни, капитане, значи пиянските ви навици ви подвеждат.

Хун Раал повдигна вежди.

— Винаги ме е боляло, командире, че започнахме да гледаме един на друг като на съперници…

— Вашата неприязън към Хуст няма нищо общо със съперничеството. Вие се боите от оръжията ни и техните песни за война. Не войниците ми са тези, които трябва да налеете с алкохол, за да постигнете мир между нас, но може би подобна щедрост, приложена към собствените ви войници, би могла да подобри нещата.

— Песни за война? Бездната да ме вземе, командире, можем да изредим дълъг списък от думи и изрази, годни да опишат зловещите викове на оръжията ви, но сред тях със сигурност не и езика на музиката.

Студеният й поглед остана впит в него.

— Нима? Що за възбуждаща симфония бихте пожелали за война, капитане? Барабани, които да учестят пулса? Извисяващо се кресчендо, което да означи миговете на сблъсък на двама врагове, срещнали се в двубой? Скръбни напеви, които да се слегнат като пепел над неизбежната сцена на последвалото клане? Романтичен ли сте, капитане? Мечтаете ли за слава и доблест, за героизъм и храброст? Братя и сестри ли сме всички под бронята, под кожата и чак до костите ни, когато най-сетне бъдат положени голи, забравили напълно произхода си? — Вдигна чашата си и отпи. — Това ли е мъжът, дошъл сред нас? Пиян и сантиментален, но въпреки това жаден да вдигне ръка и да посочи с обвиняващ пръст неверници?

Хун Раал преглътна яростния отговор.

— Легионът Хуст се обявява за предан на Майка Тъма…

— Нима Урусандер негодува от това? А вие?

Той поклати глава.

— Командире, сред вас има Отрекли се.

— И какво от това?

— Те не са на Майка Тъма.

— Нима?

— Разбира се, че не са.

Тя напълни отново чашата си — правеше го след всяка глътка.

— Твърде много неща са отслабили решимостта ви, капитане. Вашата неувереност създава врагове и след това ги издига като неща от кал и слама. Но чии недостатъци се излагат на показ така? Много стари войници са забелязали как човек може да бъде оценен по враговете му. Но ето, вие тук отказвате да проявите уважение към своя враг, и в същото време преувеличавате заплахата, която той представлява. Твърде пиян ли сте, капитане, за да схванете противоречието?

Нощта бе започнала в надпревара по пиене, или така поне Хун Раал бе разгадал предизвикателството в очите на командира, още когато тя го бе поканила да седне с нея. Междувременно фургоните се бяха дотъркаляли в лагера и буретата бяха разтоварени на смеещите се войници, а Торас Редоун не бе изказала никакво възражение за разпределянето на тази плячка. Той се помъчи да внесе ред в мислите си.

— Уважавам заплахата, която те представляват, командире. Точно затова дойдох при вас. Нашите легиони трябва да застанат заедно в защита на Майка Тъма.

— Доколкото разбирам, капитане, тя изобщо не заповядва такова нещо. Майка Тъма не принуждава никого. — Торас Редоун изсумтя. — Как би могла, след като даровете на почитта остават неизвестни? По какъв начин биваме възнаградени, когато я приемем за богиня? Какво сече тези монети на вяра? Жриците безделничат в леглата си и на копринени възглавници. Майка Тъма не обявява никакви закони и не изисква нищо от нас. Що за богиня е тя, след като не оценява мощта си в поклонници? Почитай я. Не я почитай. Тъй или иначе, тя остава непроменена.

— Аз съм прост войник, командире, и признавам, че отбягвам сложностите на религиозната практика. Виждам света както трябва да го вижда един войник. Всички ние носим униформи, все едно дали са униформи за война, политика или религия.

— Няма ли място за всички нас в Куралд Галайн?

— Бихме могли да завладеем света, командире, и пак щяхме да се бием помежду си.

Торас Редоун извърна очи и сякаш се загледа в стената на палатката и танцуващите по нея насекоми — безмълвна публика на този разговор.

— Може би — заговори тя — точно това ни казва Майка Тъма. Тя въплъщава празнотата в ядрото на нашите убеждения. Някои биха се наслаждавали на онова, което си въобразяват, че е изпълване, докато то всъщност е отсъствие. — Очите й отново се обърнаха към Хун Раал. — Трупаме се по ръба на празна купа, капитане, и се бутаме за място, благославяме онези, които се хлъзнат вътре, и огласяваме радостта си за онези, които отпадат и се изгубват завинаги. Когато това удоволствие се окаже недостатъчно, започваме да избутваме други, захвърляме ги настрани, като си казваме, че тези жертви са живели по-малоценен живот… — Думите й заглъхнаха и тя отново отпи и пак върна погледа си към стената на палатката.

— Командире, единственото, към което се стремя, е мир.

Тя въздъхна и отвърна:

— Истината за тъмнината е, че тя скрива всичко и не отразява нищо. Залитаме в сляпо невежество и замахваме по всеки, който се доближи. Не оценявате ли иронията във всичко това, капитане? На нашия език ние назоваваме Бездната като проклятие, но ви казвам, коленичила съм пред Майка Тъма в Залата на Нощта и съм усетила Бездната — когато тя докосна челото ми.

Потресен, Хун Раал не отвърна нищо.

Торас Редоун сви небрежно рамене.

— И все пак тя седи на Трона на Нощта и ние признаваме властта й — такава, каквато е. Разбира се — добави тя, — онзи трон беше дар от лорд Драконъс. Човек би си помислил — предвид приписваните му амбиции, — че би трябвало да й предложи два трона.

— Командире, нямам никакво оплакване срещу Консорта. Благородниците са тези, които се дразнят от амбициите му. Повдигате интересен въпрос — изказвали ли сте го пред близките си благородници?

Торас Редоун примига, после поклати глава.

— Той плува в купата и затова го мразим. Няма нищо сложно в тази враждебност.

— Знаете ли къде е отишъл, командире?

— Не. — Махна с ръката, с която държеше чашата, и разля малко вино. — На запад.

— Войниците не бива да бъдат обекти на негодувание във времена на мир — каза Хун Раал. — След като този мир бе спечелен с нашата кръв и пот, е, не сме ли уязвени от това?

— Не е негодувание, капитане, а безразличие. И аз го одобрявам.

— Как можете да кажете това? Не заслужаваме ли да бъдем възнаградени за жертвите, които сме направили?

— Какви жертви, капитане? Все още сте жив. Аз също. Никой от нас не е загубил крайник.

— Не говоря само за себе си! Имам приятели, които останаха осакатени, ослепели, приятели, които не могат да спят нощем…

— Докато други пият или пушат до забрава. Защото истините на войната ни прекършиха отвътре и прекършени оставаме. Значи отплата? За мъртвите — ами да вдигнем високи величави мавзолеи. За осакатените — хайде да заровим жалостта си и да смучем от издутата гръд на вината, докато надебелеем от разкаяние. А за пияниците като вас и мен, капитане, ами, купища богатство, за да държим мазетата си добре заредени и висок стол във всяка кръчма, от който да можем да нищим приказките си за отминала слава. Или желаете титла? Много добре, обявявам ви за Лорд на Войната и ви дарявам с подобаващо имение. В добавка ви давам поля на ужас, които да жънете нощем, и зърнохранилища, пълни с окаяни спомени, които денем можете да стривате на прах на воденичния камък, който наричате свой живот.

Хун Раал я зяпна, а после бръкна в торбата, която бе донесъл в палатката, и извади бутилка.

— Моят дар за вас, командире. Чудесна реколта, на която съм сигурен, че ще се насладите.

— Имам си своя, капитане, но все пак ви благодаря.

— Отказвате подаръка ми?

— Ни най-малко.

— Да ви налея ли?

Тя поклати глава.

— Приключих с пиенето за тази нощ, капитане. Трябва да обиколя постовете, да не би приятелите ви да са изкусили Нощния страж в нетърпеливата си, макар и малко принудена щедрост.

— Ако са го сторили, командире, било е добронамерено.

— Жестът ви бе оценен и ми дадохте много за размисъл, капитане, но правилата ми на поведение са изрични и ако намеря дори един страж да ми лъха на алкохол, ще има публичен бой с камшик. Дисциплината е необходимост дори в мирно време.

— Несъмнено — отвърна Хун Раал. — Впечатлен съм.

— Нима? Добре. Може би това ще ви даде някакъв повод за размисъл.

— Командире, легионът Хуст не е наш враг.

— Освен Отреклите се в редиците ми.

— Те са ваша грижа, не моя.

— Радвам се да го чуя, капитане. Е, чувствайте се свободен да използвате резервното легло в тази палатка. Едва ли ще се върна преди разсъмване.

— И вие ли сте престанали да спите, командире?

— Спестявам си го за заседанията с персонала ми. Сега моля да ме извините.

Той стана заедно с нея.

— Беше възхитителна вечер.

Торас Редоун го изгледа.

— Никога не пиете толкова, колкото се преструвате, капитане. Защо така? — И без да дочака отговор, излезе от палатката.

Хун Раал зяпна платнището на входа, което бавно се смъкна след нея. Седна отново. „Е, защо ли трябва да съм изненадан? Стигне ли се до пиене, не можеш да надлъжеш пияница.“ Всички насекоми се бяха разпръснали с шумоленето на зеблото, но сега се върнаха. Загледа се в тях. „Публика с малки очаквания, предполага се. По-добре от тази хитра кучка.“

Погледът му се плъзна към бутилката, която й беше дал, и отново се измести настрани. Въздъхна, вдигна чашата и напълни устата си със стипчивата течност. „Един войник няма нужда от повод да пие. Не можеш просто да се отдръпнеш от танца със смъртта в края на краищата, и никоя стена няма да те крепи задълго.“

Чу стъпки, вдигна глава и видя, че Севег наднича през входа. Махна й да влезе.

— Видях я да излиза — каза тя.

Хун Раал кимна.

— Напускаме скоро. Съобщи на другите. Кажи им да тръгнат тихо и поединично. Оставяме фургоните и животните.

— А конете ни, братовчеде?

— За теб съм „сър“, лейтенант.

— Да, сър. Извинете.

— Те останаха вързани извън постовете, нали?

— Както наредихте, сър.

— Вземи четирима войници. Оседлайте конете и ги отведете на източния път. Там ще се срещнем. Искам да тръгнем преди разсъмване.

— Да, сър. — Тя отдаде чест и излезе.

Той погледна чашата в ръката си. След това я наклони, изля съдържанието на пръстения под и я постави с дъното нагоре в средата на малката маса на командира.

„Единственото, което исках, Торас Редоун, беше мир.“

 

 

Капитан Айвис се качи по стълбата на върха на северозападната кула и застана до ефрейтор Ялад.

— Е, какво трябваше да видя?

Мъжът посочи към хълмистия хребет на запад.

— Друга армия, сър. Но тази не преминава… виждате ли ги? Готов съм да се закълна, че се строяват за битка.

Айвис примижа. Успя да различи конници, строяващи се на позиция на централния хълм. От вдигащия се след тях прахоляк беше невъзможно да се разбере броят им. От двете им страни още войници слизаха от конете и се строяваха за близък бой.

— Можеш ли да различиш знамето им, ефрейтор?

— Не, сър.

Айвис се почеса по тила. Очите му бяха гуреливи. Не беше спал добре след пътуването си през дивия лес — след гостуването си при онази проклета богиня. От време на време успяваше да се убеди, че просто е сънувал цялата преживелица, но пък нямаше нужното въображение, за да си измисли такива ужасии. Малкото кошмари, които го бяха спохождали, бяха до един натрапчиво банални. Падащи зъби, вървенето гол в пълна с хора зала, влудяващата неспособност да спре изпаднал в паника кон, втурнал се стремглаво към ръба на пропаст, счупен меч в разгара на битка. Нямаше в тях никакви остри колове, стърчащи над стъпканата трева на поляна, и никаква жена, лежаща нанизана върху тях и гледаща го с кротки очи.

— Какво да правим, сър?

Айвис примига и се отърси от кошмарния спомен.

— Вдигай хората, ефрейтор. С малко късмет ще имаме време да се подготвим. Не виждам никакви обсадни оръжия.

— И аз, сър. Можем да ги оставим да обикалят около стените, докато конете им се скапят от умора.

Айвис се обърна и огледа небето на изток. Димният покров изглеждаше безкраен. После отново огледа раздърпания строй на неизвестния враг.

— Не, до гуша ми дойде от това. Време е да изпитаме тежката конница на лорда ни. Които и да са, ще им натрием носовете и ще ги прогоним, а ако вестта стигне до ушите на всеки благородник в Куралд Галайн, толкова по-добре.

— Да, сър.

Той погледна ефрейтора и се намръщи.

— Пребледнял си. Още малко и ще припаднеш. Стегни се, преди да почнеш да слизаш по стълбата, ефрейтор.

— Слушам, сър. Ще се стегна.

— Но да не отиде цялата сутрин. Действай!

Младият войник заситни към шахтата.

Айвис отново насочи вниманието си към неизвестните сили, строяващи се за бой насреща им. Над петстотин бойци, със сигурност. Но не видя никакви хералдически знамена, нито някакви бойни отличителни знаци. Единственият флаг, който се вееше, все още бе твърде далече, за да се различи, а и след малко го смъкнаха.

Долу в двора на крепостта се разнесоха първите викове, а през това време пред очите му десетина ездачи излязоха напред от редиците и препуснаха надолу по склона на хълма. Стигнаха подножието и продължиха напред, конете им преодоляха ниска каменна стена с плавни скокове, прекосиха прашната угар на ожъната нива, преодоляха нов зид и започнаха бързо да се приближават.

Около хълма на крепостта имаше широка ивица равна земя, достатъчно пространство за атака на конница, и когато непознатите стигнаха до нея, вдигнаха знамето отново.

А после знаменосецът спря и заби пръта в земята.

Отрядът обърна и пое обратно към главните сили.

Айвис зяпна знамето, което бяха оставили.

„Бездната да ме вземе дано. Те са Погранични мечове.“

 

 

На връщане от мъртвото поле конят на Ферен залитна, след като прескочи поредната стена, и тя погледна ядосано брат си и викна:

— Ринт! Трябва да си починем!

Без да й отвърне, той подкара коня си нагоре.

Тя обходи с поглед първата редица на Пограничните мечове, строени на билото над нея. Животните им бяха плувнали в пяна, клюмнали глави, а мъжете и жените, седящи смълчани на седлата, не бяха в по-добра форма. Гневът и ужасът можеха да говорят, но говореха на език, който не познаваше благоразумие. Ферен слушаше непрестанната му врява в черепа си вече от няколко дни и нощи и през повечето време бе намирала благодат в тази безсмислена какофония.

Врагът имаше лице и във всяка линия, във всяка резка и бръчка на това лице можеше да се види всичко, което беше грешно на този свят. Всичко, което бе несправедливо. Всичко, което бе зло. Нищо не можеше да е по-просто от този миг на разпознаване, или от облекчението, което изпитваше човек, щом лицето се появеше, ярко като откровение, за да прогори несигурност и съмнение, да прочисти от ума греховете на лукавството.

Беше усещала как острите му нокти дращят в ума й, превръщайки в руини време и нужда, грижливо планиране и подготовка. Това не беше война, освен ако цяла една война не можеше да се сведе до една-единствена битка. В този ден щяха да ударят врага: щяха да впият собствените си нокти в онова противно лице, да срежат до кокалите и да излеят навън пред очите на всички баналната истина за злото. „Кръв, същата като нашата кръв. Плът, същата като нашата плът. Кашата на мозъка, не по-различна от онова, което ние бихме разплискали под удара на боздуган. Всичко разчленено и невъзстановимо.

А след това ще гледаме смълчани и ще се чудим на виещата празнота в самите нас. Няма да продължи дълго. Ужасът ще се върне, изправен над изцедилия се гняв.

Нищо не си отива. Само се трупа вътре в нас.“

Залитайки, конят й излезе на билото и тя спря измъченото животно. Нещо студено и кораво бе изплувало навън през умората й. Можеше ясно да се вгледа в бъдеще, твърде безрадостно, за да бъде понятно. Обърна се отново към Ринт.

— Поне да изчакаме ден! Бездната да ни вземе, врагът е отпочинал! — Отчаяният й поглед се измести към другите, обкръжили Ринт. — Традж! Скапани сме!

— Ти няма да се биеш — каза й Ринт. — Лаханис ще остане с теб…

Но Лаханис изсъска:

— Няма! Виждаш ли кръвта на ръцете ми? Днес ще добавя още към нея!

— Ще яздя до теб — каза Ферен на брат си. — Но трябва да отпочинем. Тук и веднага. Трябва да възстановим силата си…

— Аз съм готов за това — каза Традж.

— Чуйте ме — Ринт, Виле и Галак. Видяхме ги тези Домашни мечове! Наблюдавахме упражненията им! — каза Ферен.

— И помним колко малко бяха! — почти извика Ринт в отговор. — Твърде тежко снаряжени при това — ще танцуваме на кръгове около тях! Ферен — ние сме осемстотин! Срещу какво? Двеста конни Домашни мечове най-много!

— Мислиш да посрещнем атаката им ли? — попита Традж. — Не, ще се раздвоим преди това. Ще се изсипем от двете страни, заедно с леката пехота. Ще ги смъкваме от конете им и ще ги изкормим до един!

— Всичко това — много добре, но нека първо да отпочинем!

— Сестро — каза Ринт, — докато тръгнат да ни срещнат, ще е обед, стига да имат куража да се опълчат на предизвикателството със знамето ни. Те знаят защо сме тук! Ще ги изчакаме, заклевам се!

Тя се смълча и извърна очи от него, и от всички тях. „Толкова ли се боя от праведната мъст? Не. Брат ми скърби. Всички тук скърбят.

Но това е нелогично. Изгубил ли е лорд Драконъс власт над своите Домашни мечове? Но пък толкова ли е невъзможно? Има гражданска война и техният лорд ги е оставил. Избрали са страна и са действали — удрят първо нас, за да премахнат заплахата откъм тила си. А сега са готови да се обърнат на югоизток, без риск да бъдат обкръжени от врагове.

Тактически е логично.

Освен факта, че всички наши бойци си бяха заминали, а сега ние сме тук.“

Извърна се в седлото към младото момиче с оцапаните ръце.

— Лаханис. Видя ли колко тежко снаряжени са Домашните мечове? Видя ли бойни коне? Колко души нападнаха?

Момичето я погледна с открита неприязън.

— Видях Домашни мечове. Видях знамето на дом Дракони! Не съм дете!

— Раздвижване при портата! — извика някой.

Ферен се обърна и видя как двама ездачи излязоха от крепостта и подкараха надолу по склона. Единият носеше знамето на Драконите.

— Приемат предизвикателството ни — каза озъбен Ринт.

Двете далечни фигури спряха точно пред знамето на Пограничните мечове. Този, който носеше флага на Драконите, го заби в земята до тяхното и двамата Домашни мечове препуснаха обратно към крепостта.

— След като ги избием — каза Традж, — нахлуваме в крепостта. Убиваме всичко живо. После препускаме към селото. Избиваме всички и изгаряме всичко. Ако можех, земята им щях да посея със сол. Но ще се задоволя с натрошените им кости. Проклятие над името на Драконите, заклевам се в кръвта на душата си.

Мраз пропълзя вътре в нея и плъзна през мускулите й. Ферен се пресегна и докосна белега, обезобразил страната й, и усети, че пръстите й са станали студени като лед.

— Всички, слизай от конете! — извика Традж. — Погрижи се за конете и оръжията! Изпийте последното от меховете и изяжте каквото е останало в дисагите ви!

— Само кожени каишки ще е, Традж — ревна в отговор някой.

Разнесе се тих смях.

Ферен се сви на седлото си и се загледа в жилавата трева, пърхаща по билото. Бебето се размърда в нея, веднъж, дваж — като същество, стиснало юмруци.

 

 

Сандалат излезе от къщата. Макар денят да беше топъл и небето ясно, тя придърпа плътно наметалото около себе си. Вървенето през къщата бе разбудило ужаса, обзел душата й, и макар петната кръв да бяха отмити и всички други следи от касапницата да бяха заличени, неестествената тишина и липсата на познати лица разбиваха куража й.

Все още й се струваше невъзможно дъщерите на Драконъс толкова да са се преобразили само за една нощ. Сега си ги представяше като демонски същества и лицата им, зареяни в ума й, правеха зли нежните белези на младостта: големите блеснали очи и устни като розови пъпчици, червенината на бузките им.

Капитан Айвис настояваше, че са избягали от крепостта. Но беше пратил следотърсачи в околностите и те не бяха намерили никакви следи от преминаването им. Нощем, докато лежеше будна и разтреперана в леглото си, Сандалат чуваше странни звуци в къщата, а веднъж, много смътно, нещо като шепот, като на гласове зад каменна стена. Беше убедена, че момичетата все още са в къщата и се крият в тайни места, познати само на тях.

Имаше една забранена стая…

Видя капитан Айвис и тръгна към него. В двора беше пълно с войници. Цареше мълчание и се чуваше само дрънченето на бронята им, докато стягаха ремъци и закопчаваха токи. Коняри сновяха наоколо, изгърбени под седла и кожена конска броня. Айвис стоеше сред целия този хаос като самотник на остров, недостижим за връхлитащите вълни наоколо. Тя извлече увереност само от това, че го вижда. Той я погледна и тя се приближи до него.

— Заложник, много малко слънце сте видели, но този ден не е най-добрият за това.

— Какво става?

— Приготвяме се за битка — отвърна той.

— Но… кой ще иска да ни нападне?

Айвис сви рамене.

— Лесно си намираме врагове. Някои казваха, че нахлуването ни срещу джелеките само е забавило тлеещата гражданска война. Непопулярно мнение, но толкова често тъкмо непопулярните се оказват верни, докато тези, които приемаме радушно, излизат пожелателно мислене. Отричаме за удобство и често се налага ръка да ни стисне за гърлото, за да ни разтърси и събуди. — Погледна я в очите. — Съжалявам за риска, пред който се изправяте с нас, милейди. Каквото и да ни сполети, бъдете уверена, че няма да пострадате.

— Що за безумие ни е поразило така, капитан Айвис?

— Този въпрос най-добре го отправете към поети, а не към войници като мен. — Кимна към войниците в двора. — Гложди ме, че загубихме хирурга си, и се боя, че няма да стоя добре на мястото на милорд в тази предстояща битка. Възложи ми да обуча тези Домашни мечове и направих каквото можах, докато го нямаше, но днес се чувствам много сам.

Изглеждаше уморен, но и това не разклати увереността й в него.

— Дъщерите му — каза тя — нямаше да посмеят да направят това, което направиха, ако си бяхте тук онази нощ, капитане.

Искаше думите й да прозвучат успокоително, но видя как той трепна.

— Съжалявам за глупавите си скитания, милейди. Уви, и да обещая, че никога повече няма да го правя, това не поправя нищо.

Сандалат се приближи още, обзета от желанието да му даде утеха.

— Простете ми за непохватните думи, капитане. Исках само да покажа доверието си във вас. Днес вие ще надделеете. Сигурна съм в това.

Портите бяха отворени и Домашните мечове се качваха на конете и излизаха през тях, за да се строят извън крепостта. Ефрейтор Ялад извикваше номера на отряди, сякаш за да наложи някакъв ред в хаоса, но според Сандалат като че ли никой не му обръщаше внимание. И все пак нямаше никаква бъркотия при тесния проход на портата, а потокът бойци, изливащ се навън, изглеждаше стабилен, макар че това като че ли всеки момент можеше да се промени. Тя се намръщи.

— Капитане, това изглежда толкова… напрегнато.

Той изсумтя.

— Всичко върви гладко, уверявам ви. Щом се вкопчим с врага на полето отвън, е, тогава всякакъв ред изчезва. Дори там обаче, смятам да държа под контрол Домашните мечове, докато мога, и с малко късмет може да победим. Това е цялата истина за войната. Страната, която сдържи нервите си по-дълго, е страната, която печели.

— Не по-различно от всеки друг спор значи.

Той й се усмихна.

— Точно така. Права сте да гледате на войната по този начин. Всяка битка е спор. Отстъпваме терен. Предаваме се. Оттегляме се. Във всяко едно от тези неща може да се намери прилика с всяка остра свада между мъж и жена или майка и дъщеря. А това би трябвало да ви казва нещо друго.

Тя кимна.

— Победата често е заявена, но поражението никога не е прието.

— Грешка е да се съмнява човек в интелигентността ви, заложник.

— Ако притежавам нещо такова, капитане, дава ми малко сила. Животът ми се измерва в изгубени спорове.

— Същото би могло да се каже за всички нас — отвърна Айвис.

— Но все пак спечелете днешния спор, капитане. И се върнете жив и здрав.

Когато вдигна глава и го погледна в очите, я обзе вълнение — сякаш нещо неизказано премина между тях. Чувството би трябвало да я стъписа, но тя само се пресегна и отпусна ръка на рамото му.

Очите му леко се разшириха.

— Извинете ме, заложник, но трябва да ви оставя.

— Ще се кача на кулата да наблюдавам битката, капитане.

— Ще се вдигне прах и ще скрие гледката.

— Все пак ще видя победата ви. И когато лорд Драконъс се върне, ще му разкажа за този ден.

Той й кимна и извика да доведат коня му.

Щом Айвис тръгна, тя огледа двора и видя, че е почти опразнен: само десетина слуги поставяха нарове покрай стената и трупаха ивици плат за превръзки. От ковачницата домъкнаха две малки пещи и чираци редяха тухли около тях, а също и ведра, някои с вода, а други — пълни с нещо като железни пръчки с върхове с различна форма. Тях поставиха до пещите. Дойдоха други слуги с мангали и започнаха да тикат в черните отвори на пещите въглищата и жаравата от тях.

Хирургът на крепостта, Атран, трябваше да е тук, да раздава указания с креслив глас, скръстила ръце и с гневно лице от мисълта за ранените и издъхващите, които скоро щяха да заприиждат. Сандалат почти можеше да я види в ума си, също както почти беше видяла Хилит в един коридор, и архиваря Хидаст до писалището, през отворената врата на кабинета му. И слугите й, които й показват синините, нанесени им от Хилит заради някакво измислено нарушение. В ума й, или по-скоро в някое откъснато от времето кътче на ума й, те все още бяха живи, все още се движеха из къщата, залисани по задачите си и вършещи всички онези неща, които трябваше да вършат.

Искаше й се да се върнат. Дори свадливата Хилит. Но вместо тях вече имаше само шепнещи камъни и смътното шумолене на боси крака покрай някой ъгъл, и онова смразяващо усещане за скрити очи, които следят всяка нейна стъпка.

А сега капитан Айвис беше отишъл при войниците си. Видя оръжейника, Сетил, с ужасно обезобразеното му от белези лице — стоеше неподвижно до пещите и гледаше тлеещите въглени. Близо до конюшните стоеше Вент и не криеше сълзите си, разплакан от мисълта за конете, които скоро щяха да умрат.

Сандалат погледна нагоре към кулата, на която бе уверила Айвис, че ще се качи, за да бъде свидетел на битката. За да го направи, трябваше да мине покрай заключената врата към една стая, която веднъж бе чула Енви да нарича Храма.

Ако сестрите бяха останали в крепостта, сигурно се криеха в онази стая. Нямаше никакво доказателство, разбира се. Дори Айвис нямаше ключ за тази стая и също като нея не знаеше какво се крие зад онази врата.

След нощта на убийствата й бяха дали нож. Дълъг, с тежко острие. Капитанът й беше показал как да сече с него. Можеше да се използва и за рязане и кълцане, но тези техники искаха упражняване и по-силна китка от нейната. Мисълта, че може да убие дъщерите на лорда, не я притесняваше много, ала й липсваше увереност в собствения й кураж.

Бръкна под наметалото — ръката й се стегна около дръжката на ножа — и закрачи към кулата и стълбището й, което се виеше нагоре. Кулата имаше четири нива, ако се броеше и платформата на върха. По всички тях се виждаха затворени с капаци прозорци, освен приземния етаж със скритата стая и този точно под стълбата към платформата.

Беше стигнала до вратата, когато нечия ръка на рамото й я сепна. Обърна се и видя старшия на конюшните с още зачервените му очи и вадичките сълзи по сбръчканото му лице.

— Майстор Вент? Какво има?

— Моля за извинение, заложник. Но капитанът ми каза, че се каните да гледате от върха на кулата.

Тя кимна.

— Нареди ми да ви придружа, заложник. И, стига да позволите, да остана с вас за компания.

— Опасно ли е да си горе, майсторе?

Той извърна поглед.

— Не и от хора извън стените, заложник.

— Значи най-сетне капитан Айвис се е убедил. Те все още са тук, нали?

— Изчезнала е храна, заложник. Ефрейтор Ялад споделя увереността ви и също като вас мисли, че се крият в тайни проходи.

— Тогава, Вент, приемам с радост компанията ви.

— Позволете ми да водя.

— Разбира се.

 

 

Явно нещо не беше наред, помисли Енви. Малис гниеше. Седяха свити под пода на кухнята и си деляха самун хляб, който Спайт бе откраднала предната заран. Всички бяха мръсни, но миризмата, която лъхаше от малката Малис, беше пълна с нещо много по-лошо от мръсотия и пот. Всеки път щом Малис си отвореше устата за нов залък хляб, вонята ставаше още по-лоша.

— Всички стражи излязоха — каза Спайт. — Бях зад стената на огнището, до цепнатината. Енви, къщата е наша.

— Можем да се доберем до заложницата значи. Добре.

— Още не. Тя също излезе. Нещо става. Не знам какво — чухме всичките коне. Мисля, че отидоха да се бият.

— Война ли? Би могло. Всички се вдигат срещу баща ни. Крайно време.

— Той не е тук обаче — каза Малис със сух стържещ глас.

— Значи като се върне, ще намери пепелища — рече Спайт.

— Не искам да изгоря. — С всяка дума от устата на Малис хвърчаха трохи хляб.

— Можем да използваме тунела — каза Енви, но изобщо не мислеше за това. Държеше погледа си извърнат настрани от Малис. — Точно сега имаме други проблеми. Спайт, знаеш какво имам предвид.

Сестра й кимна и избърса носа си с ръка.

— Ако вкарат кучета, както казваше Ялад, сме в беда. Но знам какво да направим и трябва да го направим веднага.

— За какво си говорите? — попита Малис.

— Не се безпокой. Жадна ли си, Малис? Аз съм жадна. Ти, Енви?

— Ужасно.

— В кухнята няма никой. Ще си вземем сладко вино — за нищо друго не се сещам. Този хляб е като бучка восък в корема ми. — Вдигна ръката си и огледа червения белег, останал от резеца на Атран. — Няма да се изцерим, ако не ядем и не пием. Точно затова спим непрекъснато. Гладуваме.

— Аз не съм гладна — каза Малис. — Никога не съм гладна.

— Тогава защо ядеш с нас? — попита Енви.

Малис сви рамене.

— Да правя нещо.

— Може би точно храната в теб мирише.

— Не ми мирише на нищо.

— На нас ни мирише — сопна се Спайт. — Но малко вино трябва да оправи това.

— Добре, ще пия вино тогава.

Разделиха се и се събраха отново в края на прохода под кухнята, където той продължаваше в други два тунела. Онзи отляво водеше под входа и свършваше под конюшните, в помещение пълно до прасците с кал, прогизнала от конска пикня, а другият отдясно минаваше по дължината на главната зала. При свръзката на тези проходи имаше шахта, водеща нагоре зад килера с провизии. Нямаше скоби и единственият начин да се изкачат по шахтата беше като се подпират в стените с вдигнати колене. Беше трудно и оставяше драскотини и синини, но беше единственият път до кухнята.

Енви тръгна първа, след като се беше оказало, че е най-силната от трите, тъй че можеше да се пресегне и да помогне на другите нагоре. Стените бяха станали мазни от непрестанното им използване, от което катеренето ставаше още по-опасно, но накрая стигнаха до издатината на хлъзгащата се врата зад стената на килера. Тя я избута настрани, провря се нагоре и влезе в стаята. Трябваше да се присвие, тъй като беше под лавица с делви. Пресегна се надолу с дясната си ръка. Спайт я стисна и с нейна помощ се закатери по шахтата. При всяко дръпване болка пронизваше рамото на Енви. Чу до себе си накъсания дъх на Спайт и след малко сестра й се измъкна от отвора. Промуши се покрай Енви и прошепна:

— Пещта.

Енви изсумтя в отговор, че е чула, и отново се пресегна надолу.

Ръцете на Малис бяха студени. Кожата и месото под нея странно се плъзгаха и Енви можеше да усети всяка кост. Вонята на сестра й лъхна нагоре, задави я и тя едва надви гаденето.

Спайт я хвана за глезените й я започна да я дърпа изпод лавицата, а това й помогна да издърпа Малис. След малко трите се изправиха в тъмния килер. Тъмнината не беше пречка за зрението им — един от даровете, наследени от баща им, предполагаше Енви.

Спайт пристъпи до вратата и долепи ухо до нея. После я отвори.

Излязоха в кухнята.

— Хайде да седнем до пещта да се стоплим — каза Енви. — Спайт, намери ни делва.

Малис тръгна с нея. Наскоро бяха хвърлили дърва в огъня, за да остане пещта гореща за приготвянето на обедната храна. Енви подозираше, че днес няма да има такава храна. Все пак обичаят беше спазен, тъй че горещината от металната врата и тухлените стени беше силна и приятна.

— Не мога да я усетя — каза Малис, щом седна до нея.

— А усещаш ли студ?

Малис поклати глава. Кичури от косата й се спускаха до пода.

— Не усещам нищо.

Спайт дойде с тежка глинена делва. Тръгна към тях и миг преди да ги стигне, натресе делвата в главата на Малис.

Глина и кости се пръснаха, вино и кръв се разляха по тялото на Малис, по пода и двете сестри. От плиснатите течности вратата на пещта засъска и блъвна пара и дим.

— Помогни ми да я вдигнем! — каза Спайт.

Енви хвана една китка и глезен.

Едната страна на главата на Малис се беше сплескала, макар и само в горната част, близо до темето. Ухото й беше набито навътре, обкръжено от разкъсана кожа и натрошени кости, като венчелистчета на цвете около кървава пъпка. Окото на същата страна беше зяпнало в тавана и капеше с кървави сълзи. Малис простена, докато я вдигаха, но другото око гледаше право към Енви.

— Чакай! — сопна се Спайт, пусна крака на Малис и посегна към дръжката на пещта. Изруга, щом дръпна вратичката, и на Енви й замириса на опърлено месо. — Изгорих се — изохка тя и хвана отново десния глезен на Малис. — Завърти я. С главата напред в пещта.

Енви не можеше да откъсне погледа си от зяпналото око на Малис.

— Ще рита.

— Какво от това? Ще й счупим краката, ако се наложи.

Натикаха сестра си в пещта и Енви най-сетне се отърва от онова ужасно, втренчено око. Вътрешността на пещта беше измазана с глина и силно цвърчене придружи всеки допир на кожа, кръв и коса по заоблените стени. Малис се бореше, дърпаше ръцете им, но беше слаба. Вкараха горната част на сестра си в пещта и започнаха да бутат останалото. Краката не ритаха. Бяха отпуснати и натежали, с извити нагоре пръсти.

— Никакъв хляб повече за тая — изпъшка Спайт, докато сгъваше крака, който държеше, и го избута покрай ръба на вратичката. Коляното остави парче кожа по металния ръб.

— Ще трябва да я разбият на парчета и да иззидат нова — каза Енви и напъха крака от своята страна.

Спайт сграбчи дръжката на вратичката и я затръшна.

— Дай още дърва — каза Енви и се отпусна на пода. — Искам да се опече. Смърдеше като Бездната!

— Чудя се какво сбъркахме.

— Не знам, но това ни казва едно нещо.

— Какво?

— Ти и аз, Спайт. Не бива никога да се опитваме да се убием една-друга. Ако една от нас го направи, мисля, че ще е смърт завинаги.

Спайт я изгледа мълчаливо, а после отиде да вземе дърва.

— Няма да се върне от това, нали?

— Не. Разбира се, че не.

— Защото ако се върне, ще сме наистина в беда.

— Хвърли малко дърва в самата пещ, и онези разпалки там.

— Не. Не искам да отварям отново вратата, Енви. Да не скочи навън.

— Права си. Пълним само отдолу тогава. Много и много.

— Нали това правя! Защо не ми помогнеш, вместо да си седиш и да заповядваш като някоя шибана кралица!

Енви се изкикоти и неволно се огледа гузно, макар и само за миг. После тръгна да донесе още дърва.

В пещта Малис изгаряше.

 

 

Ринт помнеше сестра си като дете, мършаво същество с ожулени колене и вечно мръсно лице. Като че ли все се катереше по нещо: дървета, скали и хълмове, и обичаше да седне някъде високо над селото, очите й да обхождат хоризонта или да гледат хората долу. Миговете й на гняв идваха, когато станеше време Ринт да я намери и да я върне у дома, за ядене или къпане. Плюеше, драскаше и хапеше като диво животно, а после, след като най-сетне задържеше ръцете й до хълбоците в здрава прегръдка и я вдигнеше от земята, за да я понесе към къщата, хлипаше все едно, че смъртта е дошла да я вземе.

Той търпеливо понасяше дращенето и мятането, както се полага на брат, който, макар и млад, все пак е по-голям, и винаги внимаваше за усмивките и шегите на другите в селото, когато минаваше покрай тях със сестра си на ръце. Смяташе, че им е весело и дори че изпитват съчувствие. Отказваше да мисли, че го правят с присмех, с презрение или подигравка. Но от време на време беше засичал по някоя физиономия и се беше чудил. Някои хора изпитваха удоволствие от неприятностите на други: това като че ли компенсираше несгодите в собствения им живот.

Нямаше никаква причина да мисли за тези неща сега, докато поглеждаше сестра си, освен може би начина, по който тя оглеждаше строяващите се долу Домашни мечове. На лицето й се бе изписало същото изражение, което бе виждал преди много години. Ринт помисли за дъщерята, която растеше в утробата й, и го жегна дълбока болка. Казваха, че душата идвала при детето едва в първите мигове след раждането, когато светът се открива пред ококорените му мигащи очи и дробовете за първи път се изпълват с дъх, и в този дъх беше душата, нахлуваше вътре, за да вземе онова, което е създадено за нея. През времето преди всичко това, докато съсъдът все още е затворен в тялото на майката, душата се рее наблизо. Сега си я представи: надвиснала високо над тях, гледа отгоре със сдържаното изражение на момиче, със странна твърдост в очите и загадъчна стена зад тях.

Изведнъж любовта към сестра му почти го съкруши и за миг се почувства изкусен да я отвлече от всичко, което предстоеше. Може би безтелесната душа на детето усещаше риска, ужасната опасност, която ги очакваше, и му викаше с глас, смътен като вятъра, който го пронизваше, и се беше прокраднала покрай личните му болки и рани.

Извърна очи и огледа спътниците си. Виле, мълчалив и изгърбил рамене — имало беше един младеж, на когото бе копнял да отдаде сърцето си, но страхът, че ще го отхвърлят, го караше да не издава чувствата си. Младежът беше грънчар, имаше такъв талант с глината, че никой не оспорваше отхвърлянето му на боя и винаги бяха доволни от работата му. Вече беше мъртъв, посечен в селото.

Очите на Ринт подминаха Виле и се спряха за миг на Галак. В дните преди да тръгнат на мисията си Галак беше загубил любовта на поредната млада жена — последният от няколко провала. Галак беше обвинил единствено себе си, както правеше винаги, макар Ринт да не виждаше в него нищо, което да оправдава такова самоосъждане. Беше добър и често пъти твърде щедър, безгрижен към парите и времето си, склонен често да забравя за срещи, които е уговорил с приятелката си, и безнадежден в домашните работи — но всички тези неща проявяваше с едно детинско добродушие и невинност, черти, които, изглежда, ядосваха жените. Когато бяха препуснали за дома Дракони, за да започнат пътуването си на запад, Галак се беше заклел никога повече да не се влюбва. Като го гледаше сега, Ринт се зачуди дали приятелят му не съжалява за тази клетва.

Видя Традж, със зачервеното му лице и войнствено изражение, и двете — неизменни. Ринт не помнеше да го е виждал някога усмихнат, но жена му го обичаше дълбоко и си имаха четири деца. Но сега Традж беше сам в живота си и нямаше обич около него, която да смекчи каменното му присъствие. Седеше на коня като човек, изложен на житейските бури в един суров свят.

Имаше и много други и всеки, към когото погледнеше, напомняше на Ринт за собствения му стоицизъм, когато минаваше през селото със сестра си на ръце. Раните не можеше да се скрият, така че трябваше да се носят, както дете щеше да ги носи, мъчейки се да не заплаче от болката или срама, решено да покаже на всеки друг сила, добре прикриваща уязвимостта му.

Слънцето се беше издигнало високо над тях. Долу, на мъртвото поле отвъд парцелите земеделска земя, тежко снаряжените Домашни мечове седяха неподвижни на покритите си с чулове коне. Някои носеха пики. Други държаха брадви с дълги дръжки или странно извити мечове. Кръглите щитове, стегнати на левите им ръце, бяха черни и без гербове. Бяха над петстотин воини, прецени Ринт.

„Твърде много са. През цялото това време, докато ни нямаше, онзи проклет капитан е градил силите си и се е подготвял за война. Седяхме и ги гледахме, преструвахме се, че не сме впечатлени, и нито веднъж не се вслушахме в предзнаменованията.“

— Не приемаме атаката им — изръмжа Традж. — Раздвояваме се пред тях. Нищо не се променя.

„Но всичко се е променило. Видяхме тези бойни коне. Дори забелязахме впечатляващата им големина. Но нито веднъж не ги видяхме строени в пълно бойно снаряжение. Сега, макар и от толкова далече, само гледката те кара да се чувстваш… смален.“

— Ще танцуваме около тях — продължи Традж, сякаш се опитваше да се самоубеди, — удряме и се оттегляме. Отново и отново. Конете им ще се уморят бързо, както и ездачите им. Виждате ли решетъчните забрала на шлемовете им? Зрението им е ограничено. Няма да чуват заповеди — битката ще кънти в черепите им. Ще се лутат объркани. — Надигна се на стремената. — Леката пехота, стойте назад от настъпа ни — доближавате се само когато влезем в схватка с тях! Влизате и избивате тези, които смъкнем от седлата. Изкормяте или осакатявате конете, ако можете. Разпръсвате се, ако се опитат да атакуват или да ви обкръжат.

„Странен начин да се използва пехота, но разбирам логиката ти, Традж. Нямат пики, а и не са достатъчно освен това. Не и за каре, дори и кухо. Единствената надежда за тях е да влезем в близък бой.“

— Време е — каза Традж.

Ринт се обърна и видя, че сестра му е впила очи в него. Очите й блестяха и той отново видя в лицето й момиченцето, което беше някога. Преди нещата да се развалят, преди ръцете да затреперят пред всичко, което изведнъж бе станало недостижимо. „Качи се на някое дърво, сестричке. Високо над всичко това. Беше права тогава. Вече знам защо толкова се бореше с мен всеки път, когато те дърпах долу, всеки път, когато те носех по улицата, а хората се усмихваха на буйството ти или се смееха на отчаяния ти плач.

Не всички от нас искат да пораснат. Трябваше, да последвам примера ти. Трябваше да остана дете с теб, вкопчено в някой висок клон, докато всички други долу остаряват, остаряват и пропадат толкова безпомощно в бъдещето си.“

Всяко родено дете връщаше своите майка и баща обратно в детството им. Превърнати в символи на носталгия, гледаха ги как тръгват по житейския си път, все по-далече от простотата и блаженството на невежеството. И ако в това гледане бликваха сълзи, то тези сълзи бяха топли и тъгата, която ги съпътстваше, бе някак утешителна за душата, макар и да събуждаше стари болки и стари загуби. Да загубиш дете означаваше да изпиташ непоносима скръб, сякаш е откъсната някаква съдбоносна нишка. Носталгията беше горчиво проклятие, всеки спомен от онова пътуване свършваше с внезапна загуба и носеше неутешима празнота.

Ринт вече я разбираше. И съжаляваше за това с цялото си сърце.

После тя се обърна, хвана юздите в лявата си ръка и извади меча си с дясната. Размърда се на седлото и намести стъпалата си в стремената.

„Когато Ферен търсеше онази вещица, погледът й се вдигна към дърветата. А скрита там горе, както беше знаела сестра ми, Олар Етил гледаше надолу с неразгадаеми очи. Дете, жадно да гледа.

Докато й дадох огъня.

Жените с право се страхуват от нас. О, Ферен…“

Традж даде заповед и тръгнаха надолу по склона.

 

 

Айвис загледа спускащите се по склона Погранични мечове.

— Ялад! Сигнал за клин!

Остана пред бойците си, заслушан, докато се престрояваха в новата формация. Конски копита затътнаха по здраво утъпканата пръст на мъртвото поле. Прах се завихри покрай Айвис на тънки облаци, изгодна посока на вятъра, поне за началото.

— Централна линия, отстъп дясно — ляво!

Гласове зад него зареваха думите „дясно“ и „ляво“ до самото ядро на клиновата формация. Само тази заповед даде на Домашните мечове всичко, което трябваше да знаят за първоначалния сблъсък.

Пограничните мечове се изсипаха над първата каменна стена и забавиха, за да дадат време на леката си пехота да направи същото. Айвис видя как изостанаха назад и кимна леко на себе си. Нямаше да са особено полезни, докато не се изгубеше цялата инерция. За тяхно съжаление, смяташе да не губи устрем от началото на битката до самия й край.

Изруга тихо лорд Драконъс. Трябваше да е тук и да командва първото пускане на кръв за своите Домашни мечове. А сега всички заповеди — от които зависеше животът на толкова много хора — щяха да идват от един низш капитан, на когото войната бе дошла до гуша още преди десетилетия. „Единственото в моя полза е, че съм виждал всичко това преди, десетки пъти. А единственото против мен е същото шибано нещо.“ Затегна каишката на шлема си и обърна коня.

Клинът беше строен пред него: връх от трима елитни бойци точно срещу него, водещата линия изпъната рязко назад, по двайсет от всяка страна, за да оформят обърнато V.

— Домашни мечове! Не аз поисках този спор. Нямаме причина да мразим нашия враг. Не надвивайте своята скръб в това, което предстои, но я оставете настрана с честна клетва да се върнете към нея в дните, месеците и годините напред. Това е войнишкото бреме. Значи, вярвам, че всички сте се изпикали преди да яхнете — ако видя един боец подмокрен на седлото, ще има бой с камшици! — Чу смях и се намръщи. — Мислите, че се шегувам ли? Казвал съм го преди, но изглежда трябва да го чуете отново. В Домашните мечове на дом Дракони ще ви се казва кога да ядете, кога да пиете, кога да спите, кога да ставате, кога да серете, кога да пикаете, кога да шибате и кога да убивате. Е, всичко това сте го правили по заповеди, освен последното, и последното вече дойде. Време е да убивате.

Приближи се на стъпка към тях, после — на две.

— Бих искал да съм с вас за това. Ако нашият лорд беше тук, щях да съм в челото на този клин и всички вие знаете това. Но той не е тук, така че командването пада на мен. Левият фланг, оголете щитовете!

Войниците на левия фланг на клина оставиха оръжията си и разкъсаха тънкия пласт боядисана плъст, покриваща щитовете им, оголвайки лъскавото бяло отдолу.

— Отредни сержанти и ефрейтори, дръжте под око флаговете на склона на крепостта! А ако не можете да видите тях, към кулите на портата. През цялото време ще виждате два флага на всеки пилон. Два флага на белия пилон, два флага на черния пилон…

Нечий вик го прекъсна.

— Извинявай, капитане! Но ако вече не знаем всичко това, заслужаваме да ни насекат!

Айвис се почувства като глупак и замълча.

— Добре. Аз съм един старец и искам да се тормозя, Бездната да ни вземе всички.

Смях отвърна на думите му.

— Сър! Моля, отдръпнете се настрана!

Айвис се намръщи, свърна наляво и подкара покрай крилото, вперил поглед напред.

Докато минаваше, чуваше гласове:

— Сър, пропуснах оная заповед за шибането!

— Аз ще се погрижа за тебе, Шантер!

— За това ще трябва заповед, Бруск, на върха на меча.

— Чакай! Добре ли чух, Шантер изпълнява заповед?

А щом ги подмина, кимна на себе си. Беше чувал всичко това преди, хиляда аромата, но винаги един и същи вкус. Късаше му сърцето, докато слушаше всичкия този живот, напиращ през усилващата се възбуда, която идваше в миговете преди битката. Всяка шега, всеки глас, извисен в грубо бърборене, блестеше като златен флаг в черна гора и правеше толкова по-непоносимо всичко, което предстоеше.

Щом стигна до склона и поста с флаговете, спря и отново се обърна към бойното поле.

Пограничните мечове се събираха в другия край на полето. Строиха се в неравна редица, някои приготвили за бой пиките, други извадили дългите си мечове. Прахта, която се беше понесла над полето, вече почти се беше махнала и чистият въздух между двете войски трептеше като вода в дневната горещина.

Последната подробност беше неприятна, тъй като предвещаваше обезводняване и припадъци от топлината за тежко бронираните му мъже и жени. Но пък ако битката продължеше прекалено дълго, всичко бездруго щеше да е загубено.

— Сигналист!

— Сър!

— Свири настъпление.

— Слушам, сър!

След няколко мига клинът тръгна напред, ходом, после премина в тръс.

Врагът вече бе толкова ангажиран, колкото и Домашните мечове. С каменните зидове на полето зад тях отстъплението бе невъзможно. Тръгнаха напред.

Вляво на двете сили се издигаха двете знамена. Едното се беше разхлабило в пръстта и се бе наклонило и подпряло на дръжката на другото. Не можа да разбере кое кое е — прахта вече скриваше и двете. А когато земята започна да се тресе и Домашните мечове преминаха в галоп, двете бойни знамена паднаха на земята. Айвис се намръщи, като видя това, но далечните викове на Пограничните мечове го накараха да се обърне.

 

 

Сандалат гледаше с широко отворени очи как двете армии се понесоха устремно напред, за да се сблъскат.

Вент ругаеше тихо до нея. Беше й казал, че врагът е войска на Пограничните мечове и че причината за битката е неизвестна.

Клинообразният строй на препускащите в галоп Домашни мечове се развърна в движение, като центърът забави, а крилата се разтвориха и се изпънаха широко настрани. Срещу тях, наполовина скрита от усилващата се прах, вражеската линия сякаш се огъна.

Редицата на тежката конница беше буквално равна, само с по трима конници в дълбочина. Удариха вражеските сили и Сандалат зяпна, като видя изхвърлени във въздуха коне и ритащи крака, а на някои места ездачите на Пограничните мечове сякаш изчезнаха под копитата на бойните коне. Вдигналата се прах порозовя над линията на сблъсъка. След няколко мига целият сблъсък се скри в прахта и до тях достигаше само трясъкът и грохотът на боя.

Зърна за миг бели щитове отляво, черни от дясната страна, но и те скоро изчезнаха. Долу на склона и отдясно видя капитан Айвис и пилоните със сигналните флагове от двете му страни — но тези флагове не се бяха променили от самото начало на атаката. Видя същите флагове на наклонените под ъгъл метални пръти, поставени над кулите на портата. Нямаше и следа от паника, а сигналистите стояха неподвижни на постовете си.

„Това ли е всъщност?“

 

 

Клинообразният строй на тежката конница, толкова съблазнителен за по-леките Погранични мечове, изведнъж бе престанал да съществува и преди да са успели да реагират на мълниеносното престрояване, двете линии коне и войници се сблъскаха.

Точно пред Ринт имаше един Домашен меч, загърнат в кожената броня над металната ризница и със спуснато забрало, което го превръщаше в нещо безлико. Видя как пиката му се вдигна, за да прониже коня му през шията, а Домашният меч я пусна и вдигна щита си, за да поеме забиването на меча на Ринт. Оръжието издрънча в медния обков на дървото под черната плъст и отскочи. Конят се олюля под него, след което се наклони на една страна.

Ринт се помъчи да скочи, но животното затисна десния му крак. Разкъсваща болка последва изтръгването на бедрената кост от ставата. Крясъкът буквално раздра гърлото му.

Домашният меч го беше подминал, но зад него се появи друг, жена, ако се съдеше по дългата коса, развяла се изпод ръба на шлема й. Пиката й заби надолу и го прониза точно под лявата ключица. Тежкото желязно острие изстърга в костта, върхът му проби и застърга по долната страна на раменната му кост. След това се изтръгна, щом жената продължи напред.

Ринт се помъчи да вдигне меча си, за да замахне по краката на коня.

Вместо това едно копито замахна надолу и стъпи на гърлото му. Последва миг на непоносима тежест, а след това копитото се вдигна, натресе се в челюстта му и замина.

Той зяпна пълното с прах небе. По някакъв невъзможен начин въздух се вмъкна през разбитото гърло и изпълни дробовете му. Страната на врата му запулсира като юмрук под кожата.

„Наистина беше бързо.“

Смъртта беше на ръка разстояние, но нещо все още го задържаше. Помъчи се да внесе ред в мислите си, да разбере какво го задържа тук, легнал на земята в собствената си кръв. Никога не се беше чувствал толкова студен, толкова натежал и толкова слаб.

Опита се да извърне глава, да погледне към сестра си, но нищо не ставаше. Тогава осъзна, че не може да усети тялото си освен онази огромна тежест, която го затискаше. Звуците от битката заглъхваха или може би слухът му угасваше.

„Победени сме. Колко лесно, и Пограничните мечове вече ги няма. Искам вече да умра. Искам да си отида.“

Примижа към небето и ето, че най-сетне видя дървото… Откъде беше дошло, как го беше пропуснал тук, на това поле, бяха въпроси, на които не можеше да отговори, ала видя летния вятър в клоните, лъхащ между прашните зелени листа. А високо там, на един клон, седеше сестра му, млада и буйна, и не искаше да слезе.

Трябваше да отиде и да я свали, отново. Винаги ставаше така и това го ядосваше. Но нямаше да го покаже, защото чуваше смеха на хората, докато му подхвърляха съвети.

Стана и започна да се катери. Беше лесно. Винаги беше лесно, защото това дърво беше направено за катерене. Изкашля прахта, избърса очи веднъж, и още веднъж, а гърдите го заболяха, докато се бореше за всеки дъх. Все едно. Тя беше все по-близо.

Най-сетне се качи до нея и запълзя по клона. Но когато погледна, за да й се скара, че го е принудила да се качи и да я свали, видя, че Ферен е изчезнала, а на нейно място седи Олар Етил.

Вещицата беше ужасно изгоряла, кожата й се белеше и оголваше подпухнало червено месо. Седеше изгърбена и се поклащаше, а очите й, когато ги обърна към него, блещукаха сякаш все още таяха пламъците, които й бяха причинили това.

Протегна към него почернялата си длан.

— Не се бой — каза му. — Време е. Заклех се да те поздравя на този ден, Ринт, а аз винаги спазвам клетвите си.

— Не — отвърна той. — Време е да си ида у дома. Вечерята е готова.

— Ринт от Пограничните мечове, тайст дете на Нощта, прощавам ти за това, което ми направи.

А той усети, че плаче.

Ръката й увисна пред него подканяща.

— Не е трудно това опрощение, когато разбереш някои неща. Самата дума благославя и двете страни. Хайде, ела при мен.

— Къде е Ферен?

— Не е далече.

— Къде е дъщеря й?

— Не е далече.

— Искам да ида при тях.

— Ринт, това е голямо дърво.

Той хвана ръката й, усети как се разпадна на пепел в дланта му, но онова, което остана, бе достатъчно силно, за да се задържи.

„Няма да падна. Значи всичко е наред.

Вече никога няма да падна.“

 

 

Звуците от битката леко позаглъхнаха и нещо закипя зад пелената от прах. Сандалат видя десетки бели щитове да се появяват от едната страна, а после черни щитове на другия фланг, всички идваха насам и след малко тези щитове станаха стотици.

— О! — извика тя. — Свърши ли?

— Не мога да кажа, заложник — призна Вент. — Стори ми се ужасно бързо. — Избърса отново очите си.

— Вент, съжалявам за конете, и от двете страни.

— И аз, заложник. Бездната знае, заслужават по-добро.

Флаговете вече се сменяха и Домашните мечове се оттегляха в бавен тръс. Видя, че някои се олюляват на седлата, а с тях се връщаха и няколко коня без ездачи. Войниците започнаха да се престрояват, обръщаха и оформяха равна линия, докато неколцина продължиха назад към крепостта — ранени мъже и жени, които не можеха да се бият повече този ден.

Вятърът надигна прахта и я понесе над бойното поле и този път тя видя стотиците паднали, разпръснати по земята чак до далечната каменна стена. Лежаха на купчини, някои кипяха от ранени войници и ранени животни, но дори между куповете нямаше чист терен. Изведнъж й призля и Сандалат се пресегна към един от зъбците, за да не падне.

— Бездната да ни вземе — промърмори Вент. — Това беше жестоко. Вижте, подгониха и пешаците. Ако не беше онази стена, никой от тях нямаше да се спаси.

Може би около триста конници бяха отстъпили зад стената и сега се събираха на най-близкото поле угар. Сандалат поклати глава.

— Къде са останалите?

— Мъртви или умиращи, заложник.

— Но… стана почти мигновено!

— По-дълго, отколкото може би си мислите — рече той. — Но по-бързо, отколкото човек би си помислил, че е нормално, признавам.

— Свърши ли?

— Най-вероятно според мен. Нямат достатъчно хора, за да предприемат втора атака. Виждам само двайсетина паднали Домашни мечове. — Вент посочи към новите флагове. — Капитанът ги призовава всички да се оттеглят, а онзи, по-високият флаг, обявява напускане на самото бойно поле, което означава, че двете страни могат да се изтеглят, за да се погрижат за ранените си.

— Няма ли да се бият още?

— Заложник, всеки, който напусне бойно поле, навлиза в земя на блата, тресавище, в което затъват до коленете. Нямат волята да продължат да се бият, нито силата. В умора и в мълчание ще събират телата на падналите си другари, ще търсят приятели и близки. Ще се обзаложа, че капитанът ще им предложи лечителите и резачите си веднага, щом се погрижат за нашите… може би утре.

— А Пограничните мечове ще ги приемат ли?

Той сви рамене.

— Не мога да кажа, след като не знаем защо са тръгнали срещу нас.

Тя огледа полето и няколкото фигури, които вече обикаляха между мъртвите.

— Изглежда такова напразно хабене на живот.

— Войната е вик срещу безсмислието, но ехото му никога не трае дълго.

Тя помисли над думите му и потръпна от студа в тях.

— Ще има ранени животни — каза Вент.

— Разбира се. Хайде да слизаме тогава.

Старшият на конюшните поведе надолу по стълбата. Сандалат го последва. Щом стигна до него на площадката долу, се приближи до затворената врата. След миг ахна.

— Вент!

— Заложник?

— Някой крачи зад това!

Той се доближи. После поклати глава.

— Не чувам нищо.

— Не — отвърна тя. — Не сега. Но когато се приближих… чух стъпки. Тежки, тътрещи се.

Вент се поколеба, а после посегна към резето. Опита се да го вдигне и не успя. Отстъпи назад и вдигна рамене.

— Съжалявам, заложник. Може да сте си въобразили. Тежки, казвате? Значи не са момичетата.

Тя помисли.

— Не. Тежки бяха.

— Само лорд Драконъс има ключа за тази стая, заложник. Имаше прах на резето, а това е единственият вход — можете сама да го видите. Стените на стаята тук са от камък, а помещението зад нея няма капак в тавана. И никакви прозорци, разбира се.

— Знам. Да, може би съм си го въобразила. Майка винаги казваше, че съм склонна да си измислям. Хайде да продължим. Не ми харесва това място.

 

 

Изпълзя от безкрайната бездна и отвори очи.

Над нея стоеше Домашен меч, сбръчканото му лице надвисна над нейното. Видя го как вдигна лявата си ръка и дланта се отпусна на челото й. Беше топла, но груба и мазолеста. Трябваше да изпита отвращение от този допир, но не можа. Небето над него беше премрежено от тънки облаци.

— Можеш ли да ме чуеш? — попита мъжът. — Аз съм капитан Айвис. Приятелите ти… напуснаха. Оставиха ранените си на нас. Не си представях, че поражението ще им се стори толкова горчиво, за да ви изоставят така. — Извърна за миг поглед, след което отново я погледна с присвити очи. — Изпаднала си в безсъзнание от удара, но иначе не изглеждаш ранена. Събрахме няколко коня на Пограничните мечове. Когато се почувстваш, че можеш да яздиш, ще те пратим при хората ти. Но трябва да знам защо ни нападнахте?

Въпросът й се стори нелеп — твърде нелеп, за да му отговаря дори.

Капитанът се намръщи.

— Как се казваш?

Помисли да му откаже отговор, но като че ли нямаше смисъл.

— Лаханис.

— Добре. Млада си. Твърде млада, за да е твоя тази война.

— Беше моя! — изсъска тя. Пресегна се и избута ръката му от челото си. — Вие нападнахте селата ни, избихте всички! Проследихме следата ви… заловихме ви!

— Лаханис, не сме направили такова нещо. — Погледа я мълчаливо, а после изруга тихо и се обърна към някого извън полезрението й. — Трябваше да ги прогоня онези от легиона. И да се сетя защо лагеруват толкова близо до нас.

— За да понесем вината за онова клане ли, сър?

— Ефрейтор, знам, че се беше наострил в нощта на убийствата. Къде се дява мозъкът ти тогава, когато си с мен?

— Де да знам, сър.

Айвис погледна Лаханис в очите.

— Чуй ме. Подвели са ви. Ако бях излязъл да поговоря с командирите ви…

— Щяха да ви посекат, преди да сте казали и една дума — прекъсна го тя. — Приказки не ни интересуваха.

— Знамето ви ми го каза. Глупаво!

Тя трепна.

— Нямах предвид теб. Слушай, Лаханис. Иди при своите, при оцелелите. Казваш, че сте ни проследили дотук. Вярно ли е това, или се върнахте?

— Върнахме се, сър. Дори се надявахме да стигнем до крепостта преди вие да сте се върнали от последното село, което опожарихте.

— Бездната да ме вземе, кой ви командваше?

Тя поклати глава.

— Никой всъщност. Традж, предполагам. Той викаше най-силно. Може би Ринт.

— Ринт? — Айвис изведнъж се изправи и се огледа. — Вент! Ела тука, бегом!

Лаханис се надигна с усилие. Лежеше на нар в двора на крепостта. Имаше други ранени, но както бяха завити с одеяла, не можеше да се разбере кои са Погранични и кои Домашни мечове. Тилът й беше натъртен. Вратът й беше схванат и пулсираше от болка.

— Капитане? — попита третият мъж, след като дойде при тях. — Имам ранени коне…

— Как се казваха Пограничните мечове, които тръгнаха с лорд Драконъс?

Мъжът примига.

— Сър? Ами, не мога да си спомня, честно.

Лаханис се хвана за главата и заговори:

— Ринт, Ферен, Виле и Галак. Всички се върнаха при нас. Казаха, че вашият лорд ги пратил обратно.

— Защо? Кога?

Лаханис сви рамене.

— Наскоро. Не знам защо.

Айвис се потърка по тила, загледан към портата.

— Сър, конете…

— Върви, старши коняр. Ефрейтор Ялад.

— Сър?

— Погрижи се за Лаханис и й избери кон за езда. Отивам в кабинета си да напиша писмо — да не тръгва, докато не се върна с него. Лаханис, ще занесеш ли поне писмото ми до вашите?

Тя кимна.

— А вярваш ли ми?

— Бях в едно от селата — каза тя. — Видях вашите знамена. Но нито един войник не беше снаряжен като вашите и никой не яздеше боен кон, нито използваха извити мечове. Сър, не ни избихте вие.

За миг й се стори, че мъжът ще заплаче.

— Направих го сега.

Обърна се и закрачи колебливо, изгърбил рамене.

Младият ефрейтор клекна до нея.

— Гладна ли си? Жадна?

— Просто ми доведи кон.

Но той не помръдна.

— Капитанът е малко… бавен с писането. Има време, Пограничен меч. Е?

Тя вдигна рамене.

— Вода, тогава.

Щом тръгна, тя затвори очи. „Аз бях тази, която послушаха всички. Видях знамената. Всички виждахме дирята. Но бях аз. Не ни изби ти, капитане. Аз бях.“

Бяха взели оръжията й — дори ножа й за хранене го нямаше в кожената кания. Ако имаше оръжие подръка, щеше да сложи край на живота си.

„Но не. Ще занеса писмото на капитана. След това, пред моите, ще си прережа гърлото. Ще им дам да проклинат моето име.“ Видя, че ефрейторът се връща с мях. Щом го взе, тя каза:

— Хайде, доведи ми кон.

 

 

Седем тежко натоварени фургона, всеки теглен от впряг волове, бяха тръгнали от Ковачница Хуст на юг към граничните земи, където чакаше лагерът на легиона Хуст. Движеха се бавно и спираха понякога, щом се счупеше ос или паднеше обръчът на някое колело по грубата каменна настилка на пътя.

Галар Барас, който носеше заповедта на лорда си, призоваващ Хуст на война, догони кервана на половин ден път от лагера. Беше яздил усилено и конят му беше уморен, а след натрапчивата самота на пътуването му дотук се зарадва на компанията от колари, фургонджии, дърводелци, ковачи, готвачи и пазачи, много от които познаваше от селището на Ковачницата, където беше роден и отраснал. При все това срещата беше унила. Новината за избиването на сватбата бе надвиснала като плащаница над всички. За мнозина, знаеше той, не толкова внезапната смърт на лорд Джаен и дъщеря му беше отрезвила кервана и правеше разговорите редки и приглушени, а по-скоро това, което убийствата предвещаваха.

Войната се беше върнала в Куралд Галайн. Този път обаче врагът не идваше извън границите на кралството. Галар не можеше да си въобрази как действа умът на един тайст в миговете, довели до това да убие друг тайст. За него самия беше трудно да помисли за който и да е тайст като за нещо друго освен събрат. И все пак вече като че ли всяко лице, с познатата външност и черти, сякаш беше маска и зад някои от тези маски дебнеше враг, чужд и с чужди мисли.

Нямаше нищо явно, което да опрости това различаване на приятел или враг. Нито тебеширенобялата кожа и кокалестото тяло на форулканите, нито дивашкото зверство на джелеките. Разбира се, винаги беше имало разбойници и други престъпници, за които грабежът на сънародници беше професия, но пък Галар и тях не разбираше. Такива глупаци се лишаваха от доверие и живееха в самота и страх. Дори сред самите тях братството, доколкото съществуваше, гъмжеше от предателство и коварство. Съществуването на един доживотен престъпник беше жалко, колкото и богатство да можеше да натрупа и колкото и сила да можеше да притежава.

В свят, опразнен от добродетели, всички неща се превръщаха в пороци, включително богатството и дори семейството, и всеки ден идваше по-мрачен от предишния.

„Тази война ще отприщи престъпника у всеки от нас, опасявам се.“

Докато яздеше с кервана, усещаше бъдещето, просмукано у всеки един, гъсто и задушаващо, под тежки небеса, които можеше никога повече да не просветнат.

Този последен ден от пътуването сякаш се подигра с всичко това с ведро синьото си небе и топлия вятър, дошъл от юг.

По ниските хълмове от двете страни на пътя личаха белезите от стари мини, от които надолу лъкатушеха черни пътища. А тук-там можеше да се видят стари корита, изкопани преди столетия, където се бе утаявала мръсна вода и бе оставила сиви отровни пясъци. Галар виждаше останките от дървени съоръжения: сгради и подпори, скелета и рампи, но горите, загръщали някога тези хълмове и широките плитки долини около тях, отдавна ги нямаше.

Във всяка гледка на опустошение може да се намерят завещания, но колкото и да се мъчеше Галар да улови само онези, които водеха до триумф, дори самото вкопчване в тях режеше до кокала.

Яздеше в челото на колоната, за да избегне прахта. Предаването на меча на лорд Аномандър от Хенаралд и благославянето, което се беше — или не беше — случило в Залата на Нощта, все още го гнетеше и Галар трябваше само да погледне бегло ръката си, стиснала юздите, и да види абаносовия цвят на кожата си, за да си спомни за онзи миг. Всеки път, щом си спомнеше за онзи съдбовен ден в Цитаделата, неволно поклащаше глава — понякога с удивление, но по-често с неверие. Всяка изречена дума сякаш грееше като огън — дори думите, които самият Галар беше изрекъл, бяха останали като заклинания или фрагменти, измъкнати от някоя объркана поема, които всички с него по някакъв начин споделяха.

Ако това беше от придобивките, когато човек застане в присъствието на божество, то Галар Барас най-сетне разбираше отплатата на вярата. В онези замайващи думи, натежали от смисъл, в онези изповеди и безсилия, в загадките и яростите, беше имало някаква плашеща мощ. В такива моменти, осъзнаваше той, думите може да бъдат променени, прекършени, пресътворени и изкривени отново.

Не можеше да си представи състоянието на лорд Аномандър сега: провъзгласеният защитник и Първи син на Майка Тъма, който въпреки целия си статут и власт не бе могъл да предотврати касапницата. А сега, според мълвата, се беше скарал със своя брат, Андарист, и това беше пробив невъобразим само допреди месец.

Когато пристигнеше в лагера, Галар щеше да застане пред командир Торас Редоун и да огласи призива за война на лорд Хенаралд. Легионът Хуст щеше да тръгне на север към Карканас. Щом стигнеше там, Торас Редоун щеше да коленичи пред лорд Аномандър и да врече легиона във вярна служба, в името на Майка Тъма. И тогава, може би в края на зимата, оръжията щяха да отприщят своя глас на ужас срещу легиона на Урусандер.

Галар Барас знаеше какъв ще е изходът от един такъв сблъсък, но се чудеше какъв ще е вкусът на победата. „Бъдещето, което виждам, ще е непоносимо горчиво. Майко Тъма, твоят Първи син те моли само за едно. С думата си ти можеш да повелиш Урусандер да коленичи пред теб и така да сложиш край на тази война, преди наистина да е започнала. Заедно Урусандер и Аномандър могат да заловят убийците и да въздадат справедливост. Можем да ги назовем престъпници и с това да опазим света, който познаваме.“

Но част от него, с изменнически с яснотата си глас, се чудеше дали светът, който познават, всъщност си струва.

„Тя ще ме погледне в очите и отново ще видя истината в тях. Трезва или пияна, страстта й ме съкрушава. Отстъпвам отслабен, в заблуда и измяна. Превръщам клетвите в подигравка, макар и да копнея да ги изрека за себе си, и намирам искрения им отговор върнат към мен, в тази непостоянна жена с непостоянната й любов. Много глупаци има на света и трябва да се броя за един от тях.“

Кой можеше да бъде праведен сред всичките провали, сред това гъмжило от недъзи, криещи се зад всяка позната маска? А тази заблуда, че умът на грешника, на престъпника, е чужд ум, с чужди и пагубни усещания? „Всички до един сме измамници. Виждам доказателството за това в самия себе си. Уж копнея за, и дори настоявам за добродетели у другите — в името на разум и благоприличие, — а съм жертва на собствените си пороци и искам да избегна жилото на благоразумието и да превърна благоприличието в нищо повече от външна фасада.

А вече се боя, че не съм необикновен, нито съм прокълнат в някакъв особен лабиринт, създаден от самия мен. Боя се, че всички ние сме едни и същи, жадни да превърнем в чужденци най-лошото в самите нас и с тази поза да вдигнем високо знамената на доброто срещу някое чуждо зло.

Но вижте как те се крепят едно друго и само в противопоставянето си продължават да стоят. Паянтова постройка е това, несъмнено. Така че правя маски от най-лошото в мен и ги хвърлям по лицата на враговете си, и съм готов да избия всичко, което презирам в самия себе си. Да, с тази кръв, просмукана в земята пред мен, вижте как недъзите ми избуяват в тази плодородна почва.“

Напред, където пътят тръгваше нагоре, за да прехвърли билото, Галар видя постовите кули от двете страни на пътя. Но на високите платформи не стояха стражи. „Лагера ли са вдигнали? Някой друг ли им е донесъл вестта? Торас Редоун, отново ли ще се подминем един друг, за да се проточи до безкрай мъчението на любовта ни?“ Щеше да приеме с охота горчивото отхвърляне и ако само с пресищането можеше да се удави всяка страст, щеше да предпочете никога повече да не се срещнат.

Препусна нагоре по склона.

Знамената на наблюдателните кули си стояха, значи легионът бе тук. Но липсата на стражи издаваше необичаен пробив в дисциплината. Възможно беше пиянството на командира да е станало непоправимо и да е разстроило бойния дух на всички. Но и тази мисъл кънтеше фалшиво. Кой войник на легион Хуст не знаеше слабостта на командира им? И не се ли стараеха те по всякакъв възможен начин да ограничат тази слабост? Нито тя щеше да загуби дотолкова контрол: само чрез него намираше нужната й арогантност, толкова обичайна за най-умните пияници.

Копнееше да я види отново, но прагът на тази среща беше обезпокоителен, и когато изкара коня на билото, устата му бе пресъхнала и нервите изопнати. След като мина между двете кули, по равния участък и после натам, където пътят започваше леко да се спуска към плиткото дъно на долината, пред очите му се показа лагерът. Видя редовете палатки. Видя — с огромно облекчение — няколко фигури, движещи се бавно по улиците и пътеките между ротните карета.

Но нещо не беше наред. Войниците трябваше да се събират за вечерната храна, да се редят на опашки пред готварските палатки. Уличките трябваше да са пълни с хора. Видя другите стражеви постове и никой от тях не беше зает. Странно безмълвие беше обхванало лагера.

Галар Барас пришпори коня си в бърз галоп надолу. Най-сетне видя Торас Редоун. Крачеше по парадния плац и в едната й ръка се полюшваше делва. Недалече от нея стояха няколко войници Хуст, но никой не се доближаваше, макар че погледите на всички бяха приковани в нея.

Докато минаваше между първата редица палатки, Галар видя, че много от тях все още са заети — там, където платнищата бяха вдигнати, зърваше налягали по земята и загърнати в одеяла хора, или проснати по наровете — но никой не се показваше навън, за да го поздрави, нито вдигаше глава при преминаването му. „Поразила ги е болест. Изпарения от клозетния изкоп, смяна на вятъра или нещо под земята, замърсяване на кладенците. Но къде е тогава мръсната миризма? Къде са гърчещите се тела и ужасните стонове?“

Излезе на парадния площад и отново видя Торас Редоун. Тя не показа с нищо, че е чула приближаването му Стъпките й бяха бавни и вдървени. Дръжката на делвата сякаш се беше заплела в пръстите на лявата й ръка. Полюшваше се, все едно е пълна с вино, и той видя, че все още е запушена.

Имаше един войник наблизо. Галар Барас дръпна рязко юздите и викна:

— Ей, ти!

Мъжът се обърна и го зяпна мълчаливо.

— Какво се е случило? Що за болест ви е сполетяла? Защо не се веят флаговете за епидемия?

Мъжът изведнъж се разсмя.

— Бях на пост, сър! Наблюдавах за врагове! — Махна с ръка. — Смяната така и не дойде. Почти бях заспал — но ги видях, знаете ли. Подкараха на изток. Събраха се там и продължиха. Слънцето дори не беше се вдигнало, сър. Дори не беше съмнало.

— Кого? Кого си видял да заминава? Смяната ли? Защо ще го правят?

— Като призраци, сър, в онзи сумрак. Като призраци. — Отново се изсмя и този път Галар Барас видя сълзи в очите му. — Ефрейтор Ранид дойде на бегом. Извади меча си. Не трябваше изобщо да прави това. Никога, никога повече.

„Умът му е разстроен.“ Галар обърна коня си и подкара към командира.

Беше се спряла и стоеше в центъра на площада, с кръг от войници около нея, но на разстояние.

Той мина през кръга и спря пред нея.

— Командире!

Тя вдигна очи към него. Сякаш й беше трудно да го познае.

— Галар съм — каза й той и слезе. — Командире, нося заповед от лорд Хенаралд…

— Много късно — рече тя и вдигна делвата. — Той ми я остави. Дар на сбогуване. Не мислех, че може да е толкова… отзивчив. Галар, мъжът ми не е тук, но ти си, с черната кожа и всичко, тъй че трябва да стигнеш. — Изведнъж седна, отпуши делвата и я надигна. — Ела и пий с мен, скъпи любовнико. Трезва съм от разсъмване, тъй че беше дълъг ден.

Той се приближи, а после се спря и погледна войниците. Наблюдаваха мълчаливо. Една се обърна, падна на колене и вдигна ръце към лицето си.

— Галар — каза Торас Редоун. — Ще пиеш с мен, нали? Нека отпразнуваме мира.

— Мир ли, командире? Нося вест за война.

— О! Боя се, че тя свърши. Нима не чуваш колко сме мирни? Никаква врява и глъч, никакви дърдорещи гласове на глупци, които не спират да бъбрят, макар да нямат нищо ценно, което да кажат. Никога ли не си забелязвал това? Устите, толкова забързани, че превръщат в мъртво семе всяка дума, хвърлена след тях в безплодна земя, но те все бързат… и виждаш в очите им някакво отчаяние, с което копнеят за вещ градинар, но дарбата не ги намира и никога не ще ги намери, и те, разбира се, го знаят.

— Командире, какво се е случило тук?

Тя повдигна вежди.

— О, нощ на прозрение, какво. Ейл и вино, но ти знаеш как сънят след това не дава много отдих. Защо, чудя се, боговете на този свят превърнаха всеки приятен навик в отрова? Тези богове, според мен, нищо не разбират от радост. Превръщат удоволствието в нещо зло. Не искай от мен да почитам такива отвратителни говна, Галар Барас. Техният рай е пустиня. В такова място трябва да благославяме слънцето, да не жадуваме за вода и да наричаме приятел пъкления зной. Виждам пясъците, затрупани с овъглени останки на души, но те поне бяха чисти, нали? — Усмивката й бе ужасна. — Ела, седни до мен, любовнико. Да пием за мира.

Озадачен и неразбиращ нищо, но толкова съкрушен, че не можеше дори да изпита срам или вина всеки път, щом го наречеше „любовник“, той пристъпи към нея.

Торас Редоун се олюля и размаха делвата.

— Елате всички, мои приятели! Една последна глътка за легиона Хуст! А после ще свършим и можем да идем в онази пустиня, и да поздравим онези богове с намръщени лица! Ще превърнем пуританската им нищета в добродетел и ще я означим с най-святата от всички думи! А коя дума би могла да е тя? Ами, страдание.

Вдигна делвата, за да пие.

Някой извика предупредително. Галар Барас извади мигновено меча си и оръжието изпищя. Острието замахна и удари делвата. Пръснаха се парчета глина. Виното изригна като кръв от счупен череп.

От всички страни мечовете Хуст се пробудиха. От всяка палатка, от всяка ножница, мечовете завиха.

Галар Барас се олюля, пусна оръжието си и запуши ушите си с ръце. Но звукът беше вътре в него, виеше през костите му и дращеше с нокти в ума му. Усети, че се изтръгва откъснат от тялото си и е запокитен в небето, пометен от виковете и усилващите се писъци. През сълзи видя как дървени ножници се пръскат на коланите на войниците наоколо, как мъже и жени падат или залитат, как отварят устите си, за да се влеят гласовете им във виещия хор.

„Отрова. Всички са мъртви.

Торас…“

Беше паднала на четири крака, вадеше парчета прогизнала с вино глина, тикаше ги в устата си, кашляше и се давеше… а Галар се видя как кръжи високо над нея. Видя как първият от фургоните започна да се спуска от билото, но воловете рухваха в яремите си, мятаха се, ритаха, а предните колела на първия фургон рязко завиха на една страна и след това фургонът се преобърна и разсипа дървените сандъци на долницата.

Видя как се пръснаха тези сандъци и как се показа от тях последният дар на Хуст Хенаралд за легиона Хуст — ризници от същото желязо и шлемове, и наколенници. Бронята отвръщаше на вика на оръжията в долината. Коларите бяха по земята и кръв шуртеше от носовете, ушите и очите им.

А воят продължаваше да се усилва. Раздираше палатките в лагера и късаше въжетата. В стоборите, далече в западния край, конете разбиха оградите и побягнаха в ужас.

Галар беше опърпано хвърчило, понесено от вихъра на тези ужасяващи гласове.

„Ефрейтор Ранид дойде на бегом. Извади меча си. Не трябваше изобщо да прави това.“

Воят секна внезапно. Галар полетя надолу и в мига, в който рухна на земята, мракът го погълна.