Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (16)

12.

— Знаеш ли кой съм аз?

Младата жена стоеше край пътя и го гледаше.

Изглеждаше достатъчно голяма, за да е изтърпяла нощта на първата си кръв, и в нея имаше някаква отпуснатост, намекваща за сласт. Кимна на въпроса му и каза:

— Ти си синът на лорд Урусандер.

Отговорът й не можеше да се нарече особено почтителен и граничеше с оскърбление. Оссерк усети как лицето му се изчерви, слабост, която го дразнеше.

— Отивам при баща си — каза й той. — Нося много важно съобщение. От този ден ще видиш много важни промени, идващи на света. И ще запомниш случайната ни среща тази сутрин. Кажи ми името си.

— Ренар.

— Баща ми ме очаква с нетърпение — каза Оссерк. — Но заради теб ще го накарам да почака.

— Няма да е за дълго, мисля — отвърна тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто че не съм сигурна дали светът жадува за промяна, милорд.

Той се надигна на стремената и огледа околностите. Току-що беше преминал брода на безименния поток, който отчасти обикаляше Нерет Сор, макар оттук селището да оставаше скрито зад ниските хълмове право напред. Храсти обграждаха коритото на потока, израснали над пънове на отсечени дървета. Като че ли бяха пълни с птици, които бъбреха с хиляда гласове.

По мокрото на гамашите й Оссерк прецени, че и тя трябва да е била при потока, макар да не носеше мехове или ведра. Но видя, че държи нещо в юмрук, и предположи какво е. Това само по себе си го накара да се почувства гадно.

— От селото си, нали? Не съм те виждал.

— Не прекарвам вечерите си в кръчмите, милорд.

— Разбира се. Но май знаеш, че аз го правя.

— Известно е.

— Жените се бият коя да седне в скута ми.

— Радвам се за вас, милорд.

— А ти си нагла.

Момичето леко се смути и наведе очи.

— Съжалявам, че мислите така, милорд. Простете ми.

— Не снизхождението ти искам.

Видя как думите му я изплашиха, а това бе последното, което желаеше.

— Какво криеш в ръката си?

— Аз… не го крия, милорд. Но е нещо лично.

— Камък от потока.

Тя кимна, все така навела очи.

— Момче в селото ли?

— Отдавна не е момче, милорд.

— Разбира се, щом е спечелил любовта ти. — Оссерк придърпа резервния си кон. — Можеш ли да яздиш? Ела с мен до селото. Денят е горещ и пътят е прашен, а виждам, че не носиш обувки.

— Това е боен кон, милорд…

— О, Кирил е съвсем кротък и крайно внимателен.

Тя погледна плахо дорестото животно.

— Не знаех, че скопявате бойни коне.

— Кирил би могъл да се бие с коня на баща ми, а това не може да се позволи, защото би застрашило и двама ни — мен и баща ми тоест — и ще разсее другите коне. Освен това ми е омръзнало да се бия с него. — След малко, след като тя остана на мястото си, Оссерк скочи на земята. — Смятах, разбира се, ти да яздиш Нет. С нея е по-безопасно, както казваш.

Тя кимна.

— Голямо впечатление ще направите, ако влезете в селото, яхнал Кирил. Всички ще видят, че синът на лорд Урусандер се е върнал, зает с много важни държавни дела. Ще видят прахта по вас и ще се чудят през какви ли земи сте преминали.

Оссерк се усмихна и й подаде юздите.

— Благодаря ви, милорд — рече тя и замълча, за да отметне назад златната си коса. Стегна я ловко на тила си, а после хвана юздите на Нет.

Изчака Оссерк да яхне Кирил, след което пъргаво се метна на гърба на Нет.

— Карай до мен — каза Оссерк и доближи коня си до нейния.

— Не трябва, милорд. Любимият ми…

Лицето му стана сериозно. Когато заговори, в твърдия му тон имаше задоволство:

— Но аз настоявам, Ренар. Ще ме зарадваш с този малък жест, убеден съм.

— Милорд, ако той види…

— И ако види? Ще си въобрази, че сме палували край потока ли?

— Може би искате да си помисли така — той и другите, милорд. И с това да го направите за присмех. И мен.

Оссерк реши, че младата жена е своенравна. Но това само я правеше по-привлекателна.

— Нима ще бъда предизвикан в земите на баща ми? От някое селско момче? Толкова ли не ти вярва, че да си въобрази, че не си могла да устоиш на чара ми?

— Милорд, вие сте синът на лорд Урусандер.

— И изобщо не ми липсват насладите с жени, както би трябвало да знае много добре!

— Също така знае, милорд, за вашата ненаситност и вашата смелост.

Оссерк изсумтя. Усети как усмивката се върна на лицето му, но този път беше доволна.

— Изглежда, имам репутация значи.

— Будите възхищение, милорд. И може би малко завист у някои млади мъже.

— Ще яздим един до друг, Ренар, а ако младият ти любим се появи, ще му поговоря да се успокои. В края на краищата не сме направили нищо неприлично, нали?

— Вие сте изключително любезен, милорд.

— И няма защо да се боиш, че не е така. Като доказателство за това настоявам да ме наричаш Оссерк. Аз съм син на баща си, а ние сме смирени пред скромните привилегии, които притежава семейството ни. Всъщност — продължи той, щом подкараха в лек тръс по пътя, — поемаме много сериозно отговорностите, което, изглежда, е твърде рядка добродетел сред знатните. Но пък ние не сме благородници, нали? Ние сме войници. Това и нищо повече.

Тя не отвърна нищо, но той изпита удоволствие от мълчанието й — подсказа му, че слуша всяка негова дума.

— Ще кажа на любимия ти, че трябва да се гордее с това, че е спечелил любовта ти, Ренар. Бездната знае, аз съм твърде своеволен и бъдещето ми е твърде несигурно, а освен това нямам и свобода в такива неща. За мен бракът ще е политически и след това ще има заложници, длъжности, назначения в гранични гарнизони и разни такива неща. Виждам бъдещето си в служба на кралството и съм се примирил с това.

Погледна я и видя, че го гледа напрегнато. Тя бързо извърна очи.

— Милорд, има някои в селото — кисели старици най-вече, — които не одобряват нощните ви похождения с… в кръчмите, искам да кажа.

— Нима?

— Но от думите ви разбирам, че трябва да намерите каквито удоволствия можете, и ще опровергавам суровата им преценка. Очаква ви живот на саможертва, милорд.

Той се засмя.

— Значи отново съм опростен в очите ти?

— Моля да ме извините за нахалството, милорд. Едно село е като дърво, пълно с птици, и всички говорят едновременно. Казват се всякакви неща.

— Не се съмнявам.

Доближиха склона на последния хълм преди селото. Отдясно, на четирийсетина крачки от пътя и в края на разровена от коловози пътека, имаше стара каменна къща, изоставена отпреди поколения. Дългият й покрив бе рухнал преди много време. Оссерк забави коня и погледна нагоре по склона.

— Може да не ми повярваш, Ренар, но ценя това, че ми прощаваш. За мен това са последните ми дни свобода, а с вестите, които нося, това твърдение е по-сурово от всякога. Но ти казвам… — Той я погледна. — Искрено копнея за нежност, за която не съм заплатил.

Тя срещна очите му, а после свърна към черния път. Погледът, който му хвърли през рамо, беше премрежен.

— Мисля, че баща ви и светът могат да почакат още малко, милорд, нали?

Той кимна, без да смее да проговори.

— Когато искаш жена да ти се отдаде драговолно, Оссерк, накарай я да разбере, че привилегията е за теб, не за нея. Бъди нежен в милувката, а след това не се хвали пред никого. Има много видове любов. Някои са малки и кратки, като цвете, докато други траят много по-дълго. Цени всяка от тях, защото твърде малко са даровете на този свят. Слушаш ли ме, момче?

— Да, Хун Раал. Винаги слушам какво имаш да кажеш… докато не си твърде пиян, за да кажеш нещо, което си струва да се слуша.

— Но, момче, аз никога не съм толкова пиян.

На средата на пътя към запустялата къща видя как тя пусна лъскавото камъче от ръката си. И то се скри сред жълтите треви.

 

 

Вързаха конете зад къщата, да не се виждат от пътя. Оссерк взе ръката на Ренар и я поведе през зейналия вход. Тревата бе израсла по пода, заплетена с останките от изгнилия паднал покрив. Той почисти набързо малко място и след това разстла наметалото си.

Тя го гледаше мълчаливо, докато смъкваше бронята си. Той не се срамуваше от тялото си, защото беше стройно и мускулесто като на боец. Щом смъкна зацапаната си от пот риза, я погледна и видя, че е свалила туниката си. Не носеше нищо под нея, което му подсказа, че се е къпала в потока. Навярно за да измие следите от нощната любов с момчето си и може би все още усещаше непохватните му груби ръце по тялото си и задъханите му целувки.

Щеше да заличи тези спомени и с това любимият щеше да започне да избледнява в очите й и тя неволно щеше да закопнее за по-опитна ласка — защото в изкуството на любовната игра курвите го бяха научили на всичко, което трябваше да знае.

Не беше слаба, но тежестта й прилягаше и нито селският живот, нито бремето на възраст бяха натежали на плещите й. Тялото й бе извито и гладко и той можеше да си я представи в бъдещето, с издут от детето корем, но все още толкова хубава, колкото беше сега.

Зачуди се, докато я притегляше към себе си, дали използва билките, с които курвите се пазеха да не хване корен мъжкото семе. Доколкото знаеше, все още не беше ставал баща на копеле, макар да беше известно, че някои курви заминаваха и повече не се връщаха, а това предполагаше, че билките не са съвсем надеждни. Не изпитваше неприязън в това отношение, макар че баща му изобщо нямаше да е доволен. Все пак Урусандер знаеше за нощните разходки на сина си по кръчмите — несъмнено Хун Раал държеше господаря си в течение, може би до подробности.

Тя беше плаха в началото, докато страстта й не се събуди под ласките му, но колкото и да му се искаше да я хвърли върху наметалото и да й се нахвърли като глиган, той се овладя.

„Има изкуство в измъчването на жените в леглото, Оссерк. Искаш да я дразниш… като вълни на езеро по брега, с всяка вълна стигаш по-надалеч, но отново се хлъзгаш назад. Предлагаш потопа, разбираш ли? И продължаваш да го предлагаш, но без да го даваш, не и докато тя не помоли да бъде удавена — а ще го разбереш по това как те държи, по вкопчените й ръце, по стоновете й. Едва тогава я обладаваш.“

Когато най-сетне се хлъзна в нея, тя изкрещя.

Усети как нещо поддаде в нея и се зачуди какво е, и едва когато най-сетне свършиха и той се превъртя настрани и видя кръвта, разбра. Тя нищо не знаеше за билки, а любимият й беше мъж, държан на разстояние, и онова, за което копнееше, Оссерк току-що бе откраднал. С горкия глупак беше свършено.

Легнал на гръб и загледан в забързаните летни облаци, се зачуди как ли трябва да се чувства при това положение. Накрая промълви:

— Ренар. Ако знаех…

— Радвам се, милорд, че бяхте вие.

Той долови колебанието в това признание и осъзна, че почти е изрекла името му. Но от това, което бяха направили, се бе появил нов повод за уязвимост и Оссерк беше достатъчно благоразумен, за да си замълчи. Не искаше това селско момиче да отиде горе до цитаделата с издут корем и да завика името му.

Баща му щеше да я прибере — макар и само за да направи напук на сина си. Нещата щяха да се усложнят. Освен това той й го беше казал, нали? Бъдещето му, службата и жертвите, които го очакваха? Беше го разбрала съвсем добре.

— Няма да яздя с вас до селото — каза тя.

Той кимна. Знаеше, че се е повдигнала на лакът и гледа лицето му.

— Трябва да се върна до потока.

— Знам.

— Сама.

— Щом смяташ, че така е най-добре — рече той и се пресегна за ръката й. Стисна я, а след това я вдигна до устните си. — Ще помпя този ден — каза й. — Когато яздя по граничните земи и остарея под слънцето и звездите.

Смехът й бе тих и изпълнен с неверие, разбра той след миг. Извърна се и я погледна в очите. Тя се усмихваше и в усмивката й имаше и нежност, и тъга.

— Не мисля, милорд, макар че е много мило, че го казвате. Бях… непохватна. Невежа. Боя се, че сте разочарован, макар да го криете добре.

Той се надигна, без да пуска ръката й.

— Ренар, не лъжа, за да те накарам да се чувстваш по-добре — няма да направя това. Когато казвам, че ще помня този ден, казвам го сериозно и над всичко, ще помня точно теб. Тук, върху това наметало. Да се съмняваш в мен значи да ме нараниш.

Тя кимна мълчаливо и той видя блясъка на сълзи в очите й. Изведнъж му се стори много по-млада. Огледа лицето й.

— Ренар, кога беше първата ти кръв?

— Преди почти два месеца, милорд.

„Бездната да ме вземе! Нищо чудно, че любимият й само е копнял!“ Стана и посегна за ризата си.

— Устните ти са подпухнали, Ренар. Облекчи ги със студена вода на потока. Боя се, че брадата ми е надраскала брадичката ти.

— Ще набера малини и ще си направя още драскотини.

— На лицето си? Не твърде много, надявам се.

— Малко. И на коленете, все едно съм се спънала и съм паднала.

Той навлече гамашите си и посегна за бронята.

— По ума ти, Ренар, бях преценил, че си по-голяма.

— По ума ми, милорд, съм.

— Кажи ми кои са баща ти и майка ти.

Тя примигна.

— Майка ми е мъртва. Баща ми е Гурен.

— Старият ковач? Но той беше женен за капитан… Бездната да ме вземе, тя ли беше майка ти? Защо не те познавах?

— Нямаше ме тук.

— Къде беше?

— В манастира Ян, милорд. Все едно, едва ли сте виждали майка ми много. Тя умря в кампанията срещу джелеките.

— Знам — отвърна Оссерк, докато затягаше колана с меча си. — Ренар, мислех, че си просто едно момиче — жена, искам да кажа — от селото.

— Но аз съм.

Той я погледна втренчено.

— Майка ти спаси живота на баща ми в деня на убийците. Тя и Хун Раал…

— Знам, милорд, и съм благодарна за това.

— Благодарна? Тя умря.

— Изпълни дълга си — отвърна Ренар.

Той извърна лице и приглади косата си с ръце.

— Трябва да помисля.

— Няма нищо — каза му тя. — Аз също ще помня този ден. Нищо повече не ни трябва, нали?

— А ако заченеш от семето ми?

— Няма да имам претенции към вас, милорд. — Тя помълча, после добави: — Повечето истории, които съм чула за вас, милорд, са от баща ми…

— Който ни мрази и ние не го виним за това, Ренар — би трябвало да го знае. Той изгуби жената, която обичаше. Баща ми все още плаче, щом си спомни онзи ден.

— Всичко е наред, милорд. Тъкмо неоснователните мнения на баща ми най-напред ме направиха любопитна, достатъчно, за да се погрижа за себе си. И, както подозирах, той греши за вас.

Оссерк не можа да измисли какво да каже. Тя се приближи и го целуна, а след това се обърна.

— Ще изчакам тук, докато си заминете, милорд.

Безпомощен, Оссерк напусна рухналата къща. Взе двата коня и ги поведе по разровената пътека.

Зърна лъскавото камъче в тревите, поколеба се и продължи.

След три крачки се обърна и се върна. Вдигна го и го пъхна в кесийката на колана си.

Щом излезе на пътя, яхна бойния кон и подкара нагоре в галоп.

 

 

Напред по пътя, малко след селото, на портата Десятъка в подножието на хълма бяха вдигнали флаг, възвестяващ идването му. Като видя извисеното към небето развято знаме, Оссерк се зарадва, докато подминаваше търговските коли и хората от двете страни на пътя, застанали с наведени глави. Знамето беше с небесносиньо поле, осеяно със златни звезди, знак на рода Вата. Вторият пилон до този със знамето бе празен, както бе от деня, в който Урусандер бе заповядал легионът му да се оттегли от активна служба.

Домашни мечове — всички ветерани от легиона — избутваха хората от портата, докато Оссерк се приближаваше. Той премина, без да забавя, като кимаше на поздравите на старите войници. Пътят напред бе стръмен и докато стигнат Високата порта на Цитаделата, Кирил се задъха.

Оссерк влезе в двора. Надяваше се да види баща си на стъпалата — той щеше да е уведомен за връщането на сина му, — но там стояха само слуги. Изпитал беше за кратко изкушението да спре при портата Десятъка и да заповяда да вдигнат знамето на легиона. Но се побоя, че Домашните мечове ще откажат. Представи си напрегнатите им лица и как сержантът заявява, че само командирът на легиона може да направи такова нещо. Авторитетът на Оссерк бе достатъчно крехък — тънка черупка, крепяща се само на уважението към Урусандер. Тъй че набързо бе отхвърлил идеята. Но сега съжали, че не беше настоял. Второто знаме със сигурност щеше да изкара баща му да го посрещне.

Като че ли винаги избираше погрешното нещо и всеки път, когато смелостта се самоизтъкнеше, той се отвръщаше от нея. А да мине покрай ветерани със строг поглед и мълчалива решимост сега му се стори неуверена, ако не и жалка проява. Самообладанието, когато не беше нищо повече от поза, оголваше настръхнала кожа над множество провали и цялата увереност можеше да потъне, без да остави следа: да криеш слабост зад напереност означаваше да не скриеш нищо. Държеше се все едно, че всички очи бяха вперени в него и го оценяваха с критичност, надвиснала на ръба на подигравката. Оссерк си представи думите, което щяха да се измърморят зад гърба му, приглушените смехове, щом лицата се извърнеха. Нищо не беше заслужил в младия си живот и се вкопчваше отчаяно в позата, която си беше избрал.

Дръпна юздите при стълбището, погледна намръщено притеклите се коняри и слезе. Видя кастелан Харадегар — мъж само с година-две по-голям от него самия — застанал до вратите, бързо изкачи стъпалата и го погледна в очите.

— Къде е баща ми?

— В кабинета си, милорд.

Оссерк все още не беше ял днес, но знаеше, че баща му забранява всякаква храна и пиене близо до скъпоценните му свитъци. Поколеба се. Ако се нахранеше веднага, важността на думите му щеше да загуби цялата си сила, но главоболието вече се усилваше — не се справяше добре гладен. Може би няколко хапки набързо първо…

— Той ви очаква, милорд — каза Харадегар.

— Да. Уведоми в кухнята, че ще се нахраня след като се срещна с баща ми.

— Разбира се, милорд.

Оссерк влезе. Долният етаж беше пълен с работници — зидари, дърводелци и чираци, — а въздухът беше пълен с прах, каменната настилка под краката му засипана с талаш и натрошен гипс, единственото останало от старите фризове, които някога красяха всяка стена. Налагаше му се да заобикаля мъже и жени, сечивата им и грамадите мрамор и греди от рядко дърво и тези препятствия помрачиха настроението му. Когато стигна до кабинета, почука силно на вратата и влезе, без да дочака покана.

Баща му стоеше до масата с картите, но гледката губеше войнствените си претенции в подробностите, тъй като беше застанал над редица таблички от печена глина, а облеклото, което носеше, бе зацапано с мастило и засъхнали капки восък. Беше небръснат и дългата му коса, прошарена със сиво, висеше на мазни кичури.

Оссерк закрачи напред, спря срещу баща си и го погледна над широката маса.

— Имаш нужда от баня — каза Урусандер, без да го погледне.

— Нося вест от Хун Раал и командир Калат Хустаин.

Урусандер вдигна очи.

— Калат Хустаин? Беше във Външния предел? Защо те взе Хун Раал там?

— Гостувахме, татко. В компанията на Кагамандра Тюлас и Илгаст Ренд, както и на Шаренас Анкаду.

Урусандер го гледаше съсредоточено.

— Тогава къде е Раал? Мисля, че трябва да поговоря с него.

— Пътува спешно за Карканас, татко. Има ужасна новина и тя го прати до Цитаделата за аудиенция с Майка Тъма. Същата новина прати мен тук, при тебе.

Строгото изражение на Урусандер сякаш го състари.

— Казвай.

— Нова заплаха, татко. Нашествие… от Витр.

— Нищо не идва от Витр.

— Досега — отвърна Оссерк. — Татко, това беше от такава важност, че Шаренас и Кагамандра прекосиха Блещукаща съдба до самия бряг на Витр, за да видят лично. Хун Раал отнесе вестта до Цитаделата. Куралд Галайн е под заплаха. Отново.

Урусандер наведе очи мълчаливо.

Оссерк се приближи към масата.

— Майка Тъма няма избор. Легионът ще й потрябва отново. Севег, Рисп и Серап са тръгнали да известят легионите и разформированите части. Татко, знамето трябва да се вдигне…

Урусандер оглеждаше глинените таблички, но при тези думи поклати глава и заяви:

— Нямам интерес да правя това.

— Тогава аз ще застана на мястото ти…

— Аз… ти не си готов.

— В твоите очи никога няма да съм готов!

Вместо да отвърне на това обвинение, вместо да облекчи най-дълбокия страх на Оссерк, Урусандер се отдръпна от масата и тръгна към прозореца зад нея.

Оссерк погледна с гняв гърба на баща си. Искаше му се да помете с ръка табличките от масата, да ги запрати на пода и да се натрошат на прах. За един много кратък миг му се дощя да забие нож в гърба на баща си, между плешките и право в сърцето. Но не направи нищо такова. Само стоеше разтреперан заради всичко, което казваше мълчанието на баща му. „Да, сине. Никога няма да бъдеш готов.“

— Какво трябва да направя, за да те убедя? — попита той, отвратен от слабостта в собствения си глас.

Урусандер хвана ръце зад гърба си, но не извърна очи от онова, в което се беше загледал през зацапаните стъкла на прозореца.

— Кажи ми една своя мисъл, която да не е прибързана, Оссерк. Само една. — Погледна го през рамо за миг и в очите му имаше тъга. — И аз ще се вкопча в нея все едно, че е Мачтата на андиите.

Недоумяващ, Оссерк поклати глава.

— Искаш да лишиш единствения си син от уважението на всички? На войниците си? Защо? Защо ми причиняваш това?

— А ако те направя командир на легиона, ще имаш ли цялото уважение, което толкова ти трябва?

— Да!

Урусандер отново се беше обърнал към прозореца. Вдигна ръка и избърса някакво петно на крехкото стъкло.

— И в титлата и бремето на отговорността ще намериш всичко, за което копнееш? Ще намериш това „уважение“, за което толкова много си слушал от стари ветерани и пияни глупци? От поети и онова, което мислиш, че виждаш на дървени платна, нахвърляно с четка в изкусно подобие — от историци и други курви на славата?

Оссерк се уплаши за ума на баща си. Помъчи се да върне Урусандер в този свят, където трябваше да се обсъдят съдбоносни неща.

— Татко, чуй ме. Майка Тъма ще те призове.

— Предполагам. — Но когато отново се обърна към Оссерк, погледът му беше скръбен. — А в теб, където имаше слабост, ще има сила. А където имаше сила, вече ще е несломима увереност. Съмненията ще бъдат удавени, смирението — заклано и затиснато с лице надолу в калта, ще ти отдават чест отвсякъде и ще се вкопчват във всяка твоя дума — и ще трябва да го правят, защото ще държиш живота им в ръцете си, Оссерк. Не просто на войниците си, а на цял Куралд Галайн. Всяко дете, всяко дете — осъзнаваш ли всичко това?

— Мислиш, че ме е страх? Не, татко.

— Знам, но бих искал да те е страх.

— Би искал да замръзвам като заек под сянката на ястреб?

— Бих искал да те е страх, Оссерк. Бих искал да те видя уплашен — тук, пред мен, в този момент. Бих искал да осъзнаеш този страх и все пак да поемеш огромното му бреме на раменете си, и да стоиш здраво. Решително. Бих искал да видя, че командването те смирява.

— Тогава нека да те попитам, татко. Как изобщо би могъл да видиш всичко това, ако не ми го даваш?

— Все още не разбираш, нали?

— Защото предлагаш само за да си го вземеш обратно!

— Само командирите ли познават страха? А сакатият вдовец, който повече не може да издържа семейството си? Или вдовицата с твърде многото деца, които трябва да изхрани? А самотният скитник, прекарващ нощта без подслон, докато вълците дебнат наоколо? А сломеният духом, който трябва да стане и да посрещне всяка сутрин, когато всякаква любов е мъртва и всякаква надежда е изгубена? Кажи ми, кой не живее без страх?

— Татко, нищо не ми даваш с тези думи. Пред какви страхове съм се изправял, след като си ме държал заключен тук, вместо да яздя с теб и войниците ти?

Урусандер въздъхна.

— Ще познаеш войнишкия страх, като ти дойде времето, Оссерк. Никога не съм се съмнявал в куража ти с меча в ръка и усета ти за самосъхранение в битка.

Дори една похвала от баща му можеше да жили, изречена така. Ала преди да е успял да намери отговор, баща му продължи:

— Оссерк, защо изобщо си въобрази, че бих ти дал легиона?

Въпросът го удари като юмрук в гърдите. Оссерк усети, че коленете му се подкосиха, и едва не се олюля.

— Но… Хун Раал каза…

Урусандер повдигна вежди.

— Хун Раал? Той е като куцо псе, което непрекъснато се вре в краката ми. Той е Исгин — разбира се, нищо не прави, освен да души в петите ми за някоя троха, която може да намери. Исгин копнеят да се върнат в двора, а той е най-близкият от рода им до това и несъмнено си въобразява, че е почти на ръка разстояние. Заминал е да отнесе вестта на Майка Тъма? Търси пряка аудиенция с нея? — Урусандер поклати глава. — Пияница с надуто пиянско самомнение — Бездната знае, пияниците се мислят за умни и мерят силата на своя ум по гениалността на обясненията си. Разбира се, първите глупаци, които заблуждават, са самите те. Никаква аудиенция няма да има с Майка Тъма. Не и за капитан Хун Раал.

— Но аз съм твоят син! Кой друг би трябвало да наследи легиона?

— Да наследи? Нима единствената армия в готовност на Куралд Галайн трябва да бъде наследена? Като крепост или някоя скъпа дрънкулка? Рудник ли е тя? Ковачница? Добър кон? Трон? Нищо ли не си разбрал? Човек не може да наследи легиона — човек трябва да заслужи правото и привилегията да го командва.

— Тогава защо не ме подготвиш за това? Не бих могъл да заслужа нищо в тази цитадела, докато останалите сте вън да се биете! Обрекъл си ме, проклет да си!

Урусандер изслуша тирадата на сина си, после въздъхна:

— Защото, сине, за теб исках нещо друго.

 

 

Изобщо не знаеше в коя стая е влязъл. Беше малка, препълнена с навити гоблени от помещенията горе. Голият каменен под беше осеян с измрели мухи и въздухът вонеше на плесен. Щом залости вратата, той се хвърли върху мухлясалата купчина, струпана до една от стените, заплака и тялото му се разтърси от безсилие. Мразеше слабостта си: дори гневът го правеше жалък. Спомни си за Ренар и отново видя погледа в очите й — не беше нежност. Беше видял в тях съжаление. Сигурно в този момент го одумваше с насмешка пред приятелките си, а те се кискаха.

Обгърна свитите си крака с ръце и отпусна чело на коленете си. Все още се бореше със сълзите, но сега те издаваха срама и безпомощността му. Баща му се беше вкопчил в славата като скъперник, стиснал последната монета на света. Нищо нямаше тук за Оссерк. Нищо за син, окован към детството.

„Иска да ме запечата с восък. Да ме сложи на най-високия рафт в някоя прашна стая. Да лежа там като съхранен негов спомен. Баща ми помни дни на невинност и копнее да се върне към своето детство. Но понеже това не може да стане, иска да ме направи онова, което той е бил някога, и да ме държи там: Вата Урусандер преди войните.

Аз съм неговата носталгия. Аз съм изразът на неговия егоизъм.

Ще се махна оттук. Тази нощ. Утре. Скоро. Ще се махна и няма да се върна. Няма да се върна, докато не стана готов, докато не направя себе си отново. Всъщност, татко, няма да наследя нищо от теб, нищичко. Особено от твоята слабост.

Ще тръгна на път. Да търся истини. Да търся мястото си. И когато се върна, ще блестя с триумф и със сила. Ще бъда мъж като… като самия Аномандър. Мислиш ме за глупав ли, татко? Но не съм. Смяташ, че съм неразумен? Ти си виновен за благоразумието, което ми липсва, но все едно. Сам ще намеря мъдростта си.

Ще напусна Куралд Галайн.

И ще препусна сам по света.“

При тези дръзки твърдения видя в ума си лицето на баща си и разочарования му поглед, и баща му каза:

„Сам ли, сине? Не ме ли слушаше? Страховете ти ще тичат с теб, ще вият като глутница вълци и ще искат да те повалят. Единствената истинска самота, за всеки мъж, за всяка жена, за всяко мислещо същество, е смъртта.“

— Знам това — прошепна той в отговор, вдигна глава и избърса сълзите от бузите си. — Знам това. Нека вълците ме обкръжат — ще ги избия всичките, един по един, всичките.

Главата му пулсираше. Беше гладен, но можеше само да лежи върху рулата плат, затворил очи. Болката имаше своите зъби, остри и жадни, и те се забиваха дълбоко в него. Къс по къс, можеха да го разкъсат — добре дошли бяха за всичко, което лежеше тук, докато не останеше нищо.

Черупката я нямаше вече, разбита от един стар мъж, който се бе опитал да го убеди, че килията е палат и затворът е дар. Дори Хун Раал го беше излъгал. Хун Раал, обект на презрение от страна на мъжа, чийто живот беше спасил. Чудно ли беше, че глупакът се напиваше до безсъзнание?

„Но той е много зает, татко. Говори от твое име. Тази част беше лесна, след като трябваше само да запълва мълчанието. Ти не знаеш, но той е разчертал цялото ти бъдеще. Отстъпил си му всякакъв избор, скъпи ми татко.

Радвам се, че не вдигна знамето. Легионът вече не е твой, макар ти все още да не знаеш това. Но ще тръгне на марш в твое име. Това е достатъчно.

Идват промени. Промени за всички ни.“

 

 

През следващите два дни Оссерк отбягваше баща си и се хранеше в покоите си. Събра всичко, което щеше да му трябва, избра си два меча, единия — стогодишен иралтански: тази ковачница, съперничеща на Хуст, беше унищожена от форулканите, фамилията бе избита и крепостта опожарена. По-късно всичките им мини бяха иззети в поредния пример за ненаситната алчност на Хенаралд. Оръжието му беше дар от Хун Раал и беше изработено изкусно, с елегантност, с която не можеше да се сравни никое оръжие на Хуст. Оссерк никога не го беше използвал на тренировки, макар че мечът му за упражнения бе съвършено копие в баланс, обхват и тегло. Другият му меч беше от вторична фамилна ковачница, собственост на Хуст, но със задача да прави оръжия за легиона на Урусандер. Беше прост, но удобен и резецът му се поддържаше добре, макар че дръжката на два пъти беше сменяна след пропукване около ръкохватката.

Много ветерани твърдяха, че Хуст преднамерено са снабдявали легиона на Урусандер с по-долнокачествени оръжия, но това беше предмет на предпазливо мърморене в казармите, след като лорд Урусандер, щом чу това мнение, бе проявил рядка за него невъздържаност, като публично бе разжалвал офицер, изразил такова съмнение.

Оссерк вярваше на войниците, макар че освен предпазителя легионерският му меч нямаше никакви недостатъци в изработката. В желязото нямаше калаени примеси и оръжието беше впечатляващо вярно на предназначението си.

В добавка към тези оръжия си избра ловен нож, кама и три копия. Бронята, на която се спря, не беше пълен комплект: сребърният филигран привличаше погледите на крадците, а освен това беше твърде тежък за бойния му стил. Затова предпочете дебела, но гъвкава кожена ризница с метални пъпки над бедрата, за да придърпват тежестта надолу. Беше боядисана в черно и беше подсилена под кожата на раменете и на тила с железни ивици, свързани с подплатата на вътрешния слой. Тежко обкованите с метални пъпки ръкави свършваха на лактите, където се свързваха с дебели ремъци за лакътните предпазители, които бяха от същата черна кожа, но пристегнати с оголено желязо. Над всичко това носеше сиво наметало, тъй като кожата на бронята му не понасяше добре слънцето.

Шлемът, който си избра, представляваше лека шапка от синкав метал с предпазител от стоманени брънки на врата и лицето.

Две камбани след полунощ на третата нощ отнесе снаряжението си до конюшните, като използва странични коридори, за да избегне главните помещения, където можеше да обикаля някой страж. Беше изпълнил молбата на Хун Раал. Донесъл беше вестта за Витр. Отговорностите му бяха приключили и каквото и да се случеше тепърва в Куралд Галайн, той нямаше да играе никаква роля в него. Всъщност престанало беше да го интересува.

Стигна до конюшните, без да го види никой, и веднага се зае да оседлае двата си коня. Бяха им сменили подковите след завръщането му и той отдели малко време да огледа работата. Доволен, натовари лагерното си снаряжение на широкия гръб на Нет, заедно с две от копията и легионерския меч. От този миг щеше да носи иралтанското оръжие.

Изведе животните навън и се метна на бойния си кон. Животните бяха неспокойни, докато прекосяваха двора. При портата се появиха двама стражи.

— Малко е късно за езда, милорд — каза единият.

Оссерк не можа да го познае в тъмното, макар гласът да му се стори смътно познат.

— Просто отворете портата.

Мъжете се подчиниха и той подкара навън. Този път поне нямаше тълпи. Щом навлезе между ниските сгради, отпусна юздите на Кирил в бавен тръс. В един момент му се стори, че чува бягащи стъпки отляво, през някаква уличка, но когато се обърна, видя само тъмна сянка, която бързо се скри.

Реши, че не е нищо сериозно, докато не стигна последните сгради в северния край и не видя фигура, застанала на платното пред него. Оссерк дръпна юздите, обзет от любопитство, и попита:

— Някаква работа ли имаш с мен?

От една къща встрани струеше светлина, достатъчна, за да види, че пътят му е препречен от мъж. Млад, едър, задъхан от тичане. Ръцете му като че ли бяха мръсни. Или наранени?

— Тя ми каза всичко — каза мъжът. — Доста време отне, но ми каза всичко. — Мъжът пристъпи напред. — Мислеше, че няма да видя? Че няма да разбера, че се е променила? Мислеше, че съм сляп ли? Чаках ви, сър. Държах пътя под око. Знаех, че ако си дигнете дърмите, ще е по тъмно.

Оссерк слезе от коня. Тръгна към мъжа и вече видя ясно отоците и раните по ръцете му, каквито можеше да останат от нечии зъби.

— Не трябваше да правите това, сър. Тя беше сладка. Беше чиста.

Оссерк продължаваше да се приближава и очите на мъжа леко се разшириха и той се напрегна. А после посегна към ножа си и Оссерк скочи напред. Блокира, стисна с ръка китката на мъжа и я изви надолу. Другата му ръка се стрелна към гърлото на мъжа, стисна го силно.

— Преби ли я? — попита Оссерк. — Онази сладка, чиста жена?

Очите на мъжа се изцъкляха и лицето му помръкваше. Оссерк издърпа ножа и го захвърли настрана. Краката на мъжа поддадоха и тежкото тяло се свлече надолу, тъй че Оссерк го прихвана и с другата си ръка. Видя как мъжът изплези език, странно почернял и дебел.

Борбата му отслабна, а после затихна съвсем.

Оссерк се вгледа в безжизнените очи. Не беше сигурен дали бе искал да убие този глупак. Но вече беше сторено. Отпусна хватката си и тялото се свлече на улицата.

„Убих човек. Не в битка… не, всъщност беше в битка. Е, почти. Той посегна за ножа си. Налетя ми, мислеше да ме прониже. Да ме убие. И той е пребил Ренар — видях доказателството за това. Пребил я е като страхливец. Може и да я е убил — щях ли да чуя? Стоях в стаята си, настрана от кръчмите. Нищо не знам какво е станало в градчето.

Той я е пребил до смърт, но аз, аз въздавам правосъдието.“

Яхна коня и излетя на галоп от Нерет Сор по криволичещия път. Трепереше и лявата ръка го болеше.

Смятаха го за силен, дори войниците, с които се бе упражнявал. И току-що беше прекършил гърлото на човек с една ръка. Хватка, която сякаш бе пълна с гняв, с почти безумна ярост… Само да го беше заслепила. Само да не беше могъл да види лицето на човека, очите му, зяпналата му уста и изплезения език. Тази грозна маска по някакъв начин просто го бе накарала да стиска още по-здраво.

Не можеше да осъзнае какво точно се бе случило, как изобщо беше станало. Беше се канил да замине невидян от никого, да тръгне по нов път към нов живот. Но щяха да намерят след него мъртвец — удушен, подарък за сбогом от сина на лорда.

И тогава го порази мисълта за баща му, като удар с юмрук, от който му призля. Пришпори Кирил, мъчейки се да потисне стона си.

Нощта, така безпределна, сякаш му се подиграваше с безразличието си. Светът бе напълно равнодушен към чувствата му, към страховете му, към лудия танц на всички неща, които изпълваха ума му. Изобщо не се интересуваше от болката в лявата му ръка и от усещането, че сякаш все още стиска онова гърло… гърлото със здравите мускули, които бавно отстъпваха пред усилващия се напор на хватката му, и как гръклянът най-сетне се прекърши в нещо меко и хрущящо, което се задвижи много лесно и отпуснато. Всички тези усещания бушуваха в пръстите му, в затихващия пулс в дланта му, и макар да не смееше да погледне, знаеше, че ще види на нея петното на самото убийство — петно невидимо за никой друг, но ясно откроимо за собствените му очи.

Продължи да язди напред. И тогава го споходи безрадостна мисъл, заповтаря се в ума му в ритъм с тропота на конските копита.

„Тъмнината не стига.“

 

 

Слънцето светеше ярко.

Серап влезе в Нерет Сор по южния път, зави наляво и пое към цитаделата. Пътят напред обаче бе препречен от талига с впрегнат в нея вол и малка тълпа наоколо. Трима от градската стража бяха там и Серап видя как двама млади мъже подходиха от отсрещната улица, понесли мъртвец, загърнат в платнище. Стискаха краищата, но те непрекъснато им се изхлъзваха. С тях вървяха други мъже, но никой не посегна да им помогне.

Серап дръпна юздите, погледна единия от стражите и видя, че я гледа съсредоточено. След малко пристъпи напред.

— Лейтенант Серап.

Тя го изгледа.

— Бивш легионер, нали? Девета рота.

— Сержант Йелд, да. Бях в персонала на Шаренас.

— Какво е станало?

— Убийство нощес, лейтенант. Един местен е удушен.

— Ако се каните да търсите убиеца, имам известен опит в това — каза тя. — Избягал ли е, или се е сврял някъде?

Сержантът изведнъж се смути.

— Не е ясно, лейтенант. Няма никакви свидетели.

— Имате ли ясновидец?

— Стария Стилхеп в цитаделата, лейтенант. Още не сме го повикали.

Серап слезе от коня. Гърбът й се беше схванал. Беше препускала от Карканас с най-последните новини, наред с обичайните напомняния на Хун Раал на всяка цена да говори пряко с лорд Урусандер. Макар вестта, която й бяха наредили да му предаде, да я притесняваше, тъй като до голяма степен беше лъжа, вече се беше ангажирала. Все пак едно малко забавяне тук в градчето може би щеше да й даде време да подреди мислите си, да потисне опасенията си, преди да се види с Урусандер.

— Ще огледам тялото — каза тя и се запъти към двамата мъже, вече стигнали до талигата с товара си.

Сержантът тръгна с нея.

— Зидарски чирак, макар че майсторът му ни казва, че не се бил появявал на работа горе в цитаделата от два дни и никой не помни да го е виждал през това време също така. Кроял е нещо, предполагам.

Вече бяха качили тялото и Серап също се качи на талигата и издърпа настрани платното, за да погледне трупа.

— Гадна смърт — изсумтя Йелд.

— Не е въже, нито гарота.

— Да. Ръце са направили това.

— Не ръце, сержант. Една ръка.

Хората наоколо замърмориха.

Серап се изправи.

— Силен мъж трябва за това. Виждам ножница на колана му, но ножа го няма.

— Намерен е на десетина крачки встрани, лейтенант — каза Йелд.

— Кръв по него?

— Не. Но вижте ръцете му — изглежда, се е борил.

— Някой с насинено лице в тази тълпа? — подметна уж на шега Серап и огледа тълпата. — Не. Щеше да е твърде лесно.

— Някой да е виждал Ренар? — обади се някой.

— Коя е Ренар? — попита Серап.

— Момичето, което е задирял — отвърна Йелд. — Доколкото разбирам.

— Милик я задиряше и се канеше да се жени за нея — рече някой друг.

— Къде живее тази Ренар?

Йелд посочи една груба каменна къща в западния край на улицата, близо до портата Десятъка.

— Пратихте ли да я повикат?

— Лейтенант, тя е дъщеря на Гурен. Гурен беше женен за капитан Шелас.

— И?

— И не обича легиона. Нито бившите легионери. Съмнявам се, че бихме могли да влезем.

— Но трябва да й се каже, сержант. Дори само от приличие.

— Предполагам, че знае, лейтенант. Всички говорят цяла сутрин само за това.

Серап се върна при коня си, махна на Йелд и му заговори тихо:

— Това да не е работа на Гурен? Момчето — Милик — да не е изнасилило дъщеря му, как мислиш? Да я е пребил?

Йелд се почеса по брадата, забил очи в земята.

— Гурен е избухлив. И беше ковач някога — още върши работа, стига да не е за Вата или легиона. Но никой не иска да загуби ковач, нали така? В това градче той е единственият, който не работи денонощно за лорд Урусандер. Признавам, след като вече живея тук, никак не ми се ще да дразня гнездо на оси…

— Чирак на зидар е убит на улицата, сержант.

— И никой не гледа към Гурен. Това е проблемът.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух от един от снощните стражи при Висока порта, че Оссерк излязъл две камбани след полунощ, с резервен кон и багаж. Не се е върнал, а има и още по-лошо.

— Кое?

— Ясни конски следи по улицата и около трупа. Прясно подковани копита, точно както бяха конете на Оссерк. Оссерк е може би най-силният мъж, когото познавам, лейтенант. Като вземеш всичко това и го добавиш към слуховете отпреди няколко дни, че Ренар се върнала късно от потока — по същия път, по който Оссерк минал по-рано заранта… е, разбирате, засега слуховете са само слухове и още е пълно със загадки. Гнездо на оси е, откъдето и да го сриташ.

Серап изруга тихо.

— Онзи пазач на портата говори ли?

— Само с мен.

— А конските следи?

— Мернах ги, след като чух, че момчето на Урусандер е излязло. Но не мисля, че ги е забелязал някой друг. Пообикалях доста с коня напред-назад и прикрих дирята около тялото. Разрових я, искам да кажа.

— Знам какво искаш да кажеш — сопна се тя раздразнена. — Лорд Урусандер уведомен ли е за всичко това?

— Още не. Канех се да тръгвам, когато пристигнахте.

— Би могъл да очистиш Гурен от подозрения, като го накараш да постави лявата си ръка около врата на мъртвия — да видиш дали отпечатъкът съвпада.

— Да, лейтенант. Мога. Макар че трупът е започнал да се подува доста.

— Но ако го беше направил и Гурен беше очистен от подозрение, щеше да ти остане само един избор…

— Да, лейтенант. И слухът вече се шири. Ако набедим Гурен, ще стане по-лошо, ако ме разбирате. По-лошо за лорд Урусандер. По-лошо за легиона.

— Премислил си го добре, Йелд.

Сержантът сви рамене.

— Не можем да го заличим. Но можем да го оставим да ръждяса.

Серап се метна на седлото.

— Ще докладвам за всичко това на лорд Урусандер.

— Всичко?

— Всичко, което е нужно да чуе. Имало е убийство. Няма свидетели и няма заподозрени. Останалото е само гола спекулация. Загубата на един чирак зидар ще е тежка за семейството, а несъмнено и за майстора зидар, а и двамата знаем, че командирът ще направи всичко необходимо, за да облекчи загубата им.

Сержантът кимна.

— Права сте, лейтенант. А, и добре сте дошла.

Тя го изгледа сърдито, но той изглеждаше искрен. Серап заобиколи талигата и подкара през тълпата. Настроението наоколо все още не беше станало гадно, а това все пак беше нещо. Не завиждаше на Йелд и отделението му.

Продължи напред и спря пред каменната къща на Гурен. Изгледа затворените с кепенци прозорци и струйките дим, вдигащи се от комина. Слезе, остави коня си на пътя и отиде до предната врата. Почука на черното дърво.

Никой не се отзова.

Тя изчака малко, след което заобиколи къщата, мина през задния двор и видя Гурен да разбърква жаравата, наведен до ковашката пещ.

Приближи се към него, но отстрани, за да му даде възможност да я види. Той й хвърли поглед през рамо и си продължи работата.

— Ковачо — заговори тя. — Не сме се срещали, но знам за теб и, разбира се, за жена ти. Имаш най-дълбокото ми съчувствие.

Той не отвърна.

— Гурен, къде е дъщеря ти?

— В къщата.

— Не дойде да отвори вратата.

— Не се учудвам.

— Защо?

Той се обърна. Не беше стар, но се беше изгърбил. Мускулите от цял живот работа с чука и клещите още изпъкваха, но кожата беше отпусната, сякаш беше боледувал дълго. Воднистите му сиви очи бяха като натрошено стъкло. Изплю жълта слуз на земята и рече:

— По-предната нощ едва докрета до вратата, пребита почти до смърт. Вещица Хейл наминава и се грижи за нея. Счупена челюст, счупена кост на бузата. Никога вече няма да вижда добре с лявото око.

— Някой е убил мъжа, който е направил това, Гурен.

— Знам. Хейл накара момичето да проговори.

— Какво каза тя?

Лицето на Гурен беше невероятно спокойно и безизразно.

— Според това, което успя да измъкне Хейл, синът на Урусандер й е откъснал цветето, но нежно. Но Милик е видял достатъчно, за да се досети, и й е взел останалото. А сега Милик е мъртъв, удушен на Северния път снощи, а Оссерк го няма.

— Така е — отвърна Серап. Не виждаше нужда да се преструва. — Носят се слухове, че може ти да си извършил убийството.

Гурен кимна и каза:

— Аз ги пуснах, лейтенант.

— Да разкаляш дирята.

Той я изгледа и каза:

— Отдавна тая омраза към вашия лорд и легиона ви, заради които убиха жена ми. Отнеха я от мен и Ренар.

Серап кимна.

— Поети са писали за скръбта на Урусандер по смъртта на жена ти.

— Поетите да се шибат.

— Е…

— Аз умирам — каза Гурен. — Вещица Хейл казва, че е много късно. Имах си съмнения за Милик през цялото време, но тя си го беше избрала, видите ли, и след като си отивам…

— Съжалявам, че се е получило така…

— Аз много повече — сопна се той. — Оставям я недъгава за цял живот, а може би и по-лошо. Тъй че ето какво. Длъжник съм на Оссерк и да можех, щях да коленича пред него, да хвана тая негова ръка, дето е убила, и да я целуна.

Серап го зяпна стъписана.

Гурен отново се обърна към огнището.

— Кажи на господаря си следното, лейтенант. Водата между нас вече е чиста.

— Ще му кажа — прошепна тя.

— Но искам да се погрижи за дъщеря ми.

Тя кимна.

— Заклевам се за това.

Той я изгледа мрачно.

— Легионерска клетва?

— Легионерска клетва, Гурен.

Той изведнъж се усмихна и годините се смъкнаха от него въпреки тъгата в очите.

— Скоро ще видя жена си. Нищо не е като чакането, когато чакането е към края си. Хайде, върви си по пътя, лейтенант. Трябва да разтопя няколко вериги за продавача на пирони, а този огън още не се е разгорещил достатъчно.

 

 

— Хубаво е, че ви виждам отново, командире.

Вата Урусандер я изгледа за миг, преди да й махне да седне. Бяха в стаята, която Хун Раал наричаше Хранилището. Всички стени бяха покрити с рафтове чак до тавана. Свитъци, подвързани книги, ръкописи и глинени таблички огъваха всеки рафт. Голяма работна маса заемаше повечето от стаята. До нея бяха избутани два стола, а по-ниските, тапицирани столове, на които двамата седяха сега, стояха като стражи от двете страни на ниската врата.

Разположението беше неудобно с това, че Серап не можеше да вижда лицето на Урусандер, освен ако не се извиеше на стола си. Както можеше да се очаква, командирът изглеждаше безразличен към тази подробност. Някаква разсеяност се излъчваше от него — Серап я забелязваше при всяко посещение през последните две години. Приличаше на човек, който бавно губи разсъдъка си. Заболя я от тази мисъл.

— Как са Севег и Рисп? — попита Урусандер.

Въпросът я сепна и тя сви рамене.

— Добре са, сър. Заети.

— Заети с какво?

— Сър, нося новина от Карканас.

Той извърна очи, сякаш за да огледа архивите по рафтовете на отсрещната стена.

— Хун Раал те е пратил.

— Да.

— И несъмнено Рисп и Севег сега препускат да отнесат вестта на гарнизоните.

— Сър, легионът отново е необходим. Вие сте необходим.

— Никакво нашествие няма да има от Морето на Витр. Самата идея е нелепа. — Погледна я в очите и погледът му беше рязък и твърд. — Хун Раал иска да хвърли кралството в паника. Сее страх с единствената цел да възкреси легиона — не за да посрещне тази въображаема заплаха, а за да подчини благородниците, Драконъс и в крайна сметка Майка Тъма. Все още носи раната от разпускането ни.

— Няма да лъжа, сър, носи я тази рана. Всички я носим.

— Старите войници не могат да се вместят в един мирен свят — каза Урусандер. — Чувстват се като призраци и жадуват за устрема на живота, но единственият живот, който познават, е този на насилието. Войната за тях е опиат, без който не могат. А за мнозина други да видят стар войник означава да им се напомня за жертви, които те никога не са правили, и да се чувстват задължени, против което негодуват, тъй че предпочитат да не виждат стария войник. Предпочитат да забравят. На още по-други, Серап, един стар войник им напомня за собствените им загуби и скръбта отново ги жили. Правилно е, че се отдръпваме, но и нещо повече, правилно е, че избираме мълчанието и самотата. Поглъщали сме ужас и сега сме като призраци, защото стоим на страната на смъртта и не можем да я оставим.

Серап се взря мълчаливо в командира си. Думите му, изречени тежки като присъди, смразяваха душата й — нежелан дар, изпълнен с нежелани истини.

— Сър, от Морето на Витр е излязла азатанаи. Жена. Намерена е от Страж и придружена през Блещукаща съдба. Този Страж я е нарекъл Т’рисс. След това монаси от манастира Йедан се натъкват на тях и поемат закрилата на азатанаи. Отвеждат я в своята Крепост, което се оказва голяма грешка, защото тя възкресява отдавна мъртвия речен бог, почитан от Ян и Йедан. След това тръгва със свита уплашени монаси към Карканас. При влизането си в града вдига реката в потоп чак до самата врата на Залата на Нощта на Майка Тъма.

— Момент — прекъсна я Урусандер. — Описваш нападение над Майка Тъма.

— Да, сър. Има и жертви.

— Кой?

— Върховната жрица Синтара…

— Мъртва ли е?

— Не. В Залата на Нощта Т’рисс напада Върховната жрица и я… опозорява в очите на Майка Тъма. Върховната жрица е принудена да избяга и сега търси убежище при легиона…

— Почакай! — Урусандер се надигна. — Това, което казваш, е нелепо. Майка Тъма не е жестока. Не би прогонила собствената си Върховна жрица! Това, което описваш, е лудост!

— Може би се изразих погрешно — каза Серап. — Не можем да знаем със сигурност какво се е случило в Залата на Нощта в мига на сблъсък между азатанаи и Майка Тъма. Дори лорд Аномандър не знае. Но Синтара потърси Хун Раал… Сър, Върховната жрица е променена… очевидно променена. Възможно е това, което тя вече притежава — и за което твърдят слугите на Майка Тъма, — да е проклятие. Но може би е тъкмо обратното. Може би всъщност е дар. Сър, тя идва тук, при вас…

— И вие си въобразявате че ще й дам убежище — от Майка Тъма? Да не сте си изгубили ума?

— Сър, тя идва при вас не като командира на легиона, а като при учен, човек, дълбал в историите. Идва да помоли за знанието ви. Какво е това, което таи сега в себе си? Проклятие ли е, както твърдят съперниците й, или дар?

— Къде е сега жената азатанаи?

— Прогонена е от Майка Тъма.

— Драконъс върнал ли се е?

Серап примига.

— Не, още не се е върнал, дори в Крепостта на Драконите, където чака армията, която е вдигнал.

— Армия? Не говори нелепости — Консортът търси консолидиране, за да не се възползва някой знатен от предполагаемата слабост. Знае колко разклатена е позицията му и колко силно е негодуванието срещу него. Мислиш ли, че не мога да прозра през непрекъснатите донесения на Хун Раал? Не, Серап. Усещам лукавото извъртане на Хун Раал във всичко, което ми казваш.

Студенината в нея се усили и трябваше да се пребори, за да не сведе очи пред неумолимия му поглед.

— Сър, няма изкривяване на истината в това, че Отреклите се са възкресили старата си вяра. Че древният речен бог е призовал поклонниците си и е накарал Ян и Йедан да коленичат под неговата власт. Култът към Майка Тъма е под заплаха. Карканас, на бреговете на Дорсан Рил, е застрашен от заливане. Старият храм в самото сърце на Цитаделата е заграбен. И ако всичко това не е достатъчно тревожно, имаме сведения — непълни, вярно — за демони на брега на Витр. Капитаните Шаренас и Кагамандра Тюлас в момента се връщат оттам и не яздят към укрепленията на Стражите — идват тук, сър, при вас.

Докато Серап изреждаше всичко това, Урусандер стоеше, стиснал облегалката на стола, на който бе седял допреди малко. А когато тя свърши, столът изведнъж изхвърча през малкото помещение, блъсна се в тежката маса и се пръсна на парчета. Звукът от удара, пукотът от натрошено дърво, увисна във въздуха.

Серап залитна назад, пометена от силата на гнева на Урусандер. Смълча се стъписана и не посмя да мръдне повече, за да не привлече вниманието му.

Той беше впил поглед в парчетата от стола. След малко попита тихо, без да я поглежда:

— Какво още?

Тя се постара да запази спокойствие.

— Има слухове, сър. Отрекли се в легиона Хуст. Отрекли се сред Стражите на Външния предел. Отрекли се сред Пограничните мечове. Дори сред знатните. Всички, които отхвърлят култа към Майка Тъма. Изправяме се пред гражданска война, сър, и сме застрашени отвсякъде. Не можем дори да сме сигурни дали това не е замисляно от дълго време, от вдигането на азатанаите до прераждането на речния бог. Неоспоримо е едно: Майка Тъма е отслабнала и нито Драконъс, нито Аномандър и братята му, или дори всички останали верни благородници и техните Домашни мечове няма да са достатъчно. Не и срещу едно селско въстание в провинцията, въстание, подкрепено от Хуст, Стражите и Пограничните мечове.

— Не искам това — прошепна Урусандер.

— Има начин да се справим с това, сър.

— Приключих с всичко това. — Погледна я с гняв. — Не го искам!

Серап се изправи.

— Сър, и двамата знаем добре какви са амбициите на капитан Хун Раал, тъй че винаги трябва да гледаме с предпазливост на усърдието му. Но той не е глупак и верността му към вас е безрезервна. Не сме толкова неподготвени, колкото може би се опасявате.

— Знам защо е изпратил теб — каза Урусандер и извърна поглед. — Не Рисп, с нейната кръвожадност. Нито Севег, която мисли само за онова между краката си.

— Куралд Галайн има нужда от вас, сър. Куралд Галайн се нуждае от легиона. Само че аз не съм нито сляпа, нито глуха. Назначете наследник в командването и…

Урусандер изсумтя и отвърна с горчивина:

— Няма наследник.

— Сър, нещата са точно така, както сам сте казвали много пъти: вие сте изпълнили дълга си. Намерили сте нов живот, с нови интереси, и те са ваши по право…

— Бездната знае, че са!

— Сър…

— Знам какво мисли Хун Раал за мен. Че съм загубил мъжеството си. Страхува се, че съм загубил нужната острота, че съм затъпял от бездействие.

— Той не обсъжда страховете си с мен, сър. Ако го беше направил, щях да му кажа недвусмислено, че греши.

— Спести си ласкателството, Серап. Напълно е възможно да е прав. Аз съм се скрил тук. Исках да създам нова… нова… среда. За мен… за мен и за сина ми. Легионът е зад мен, където го оставих и където исках да остане.

— Сър, за сина ви…

— Той замина. Спорихме… — Урусандер поклати глава. — Замина си.

— Възможно е да сте го подценили, сър.

— Направих грешки.

— Трябва да ви кажа нещо, за Оссерк. За сина ви.

Той махна пренебрежително.

— Не сега. Казваш ми, че има изход от това. — Обърна се към нея. — Знатните не са ми враг. Няма да съм разпалвачът на гражданска война в Куралд Галайн.

— Можем да спечелим лоялните благородници, сър.

Урусандер се изсмя презрително.

— Като се опълчим на Драконъс.

— Той не ви е приятел.

— Той е мъжът, когото Майка Тъма обича.

— Съмнявам се. Иначе щеше да се омъжи за него.

— Ако го направи, благородниците със сигурност ще се вдигнат и докъде ни води това? Легионът ще защити Майка Тъма. Ако това означава да защити и Драконъс, така да бъде. Тъй че: гражданска война.

— Значи това е причината тя да не се омъжва за него — каза Серап.

— Вероятно — изръмжа Урусандер. Наведе се и вдигна облегалката на счупения стол. — Сватбен дар — промърмори сърдито.

— Те ще приемат съпруг за Майка Тъма, сър, но не измежду своите. Някой отвън, който не угодничи, който не е длъжник на никого от тях и би останал неподатлив за домогванията им.

— Нелепо.

— Майка Тъма не е сляпа за целесъобразността, сър. И ако ми позволите дързостта, вие също. Ние служим на Майка Тъма. Направихме го веднъж и ще го направим отново.

Той пусна облегалката на пода и я изгледа.

— Казваш, че не сме неподготвени.

— Да, сър.

— Трябва да говоря с Майка Тъма, преди да направя каквото и да било друго.

— Сър, простете, но може би няма време. С тази уговорка съм на ваше разположение.

— Ще те пратя да намериш сина ми.

— Смятам, че е по-добре да го оставим на мира. За известно време.

— Какво имаш предвид?

— Това, за което споменах преди малко, сър. Ще го чуете ли сега?

Той закрачи към вратата.

— Ела с мен, Серап. Тук е задушно, а имам нужда от дневна светлина.

— Разбира се, сър.

— Хайде, кажи ми за моя син.

 

 

Докато гребеше въглища, Гурен чу тропот на много коне. А когато чу, че спряха пред къщата му, пусна лопатата, изтупа почернелите си ръце и мина отпред.

Войниците бяха десетина, имаше и двама легионни лечители. Вещица Хейл беше излязла от къщата и стоеше на предната врата. Единият от лечителите тъкмо отиваше към Хейл.

— Ковачо — каза му офицерът, който командваше войниците, — прости ни за това натрапване…

— Може. Или пък не.

— Лорд Урусандер ни прати, сър…

— Не ме наричай „сър“.

— Моите извинения, не намеквах за ранг, само от уважение. — Гурен присви очи и офицерът продължи: — Дъщеря ви е пострадала.

— Вещица Хейл се грижи за нея.

— Лорд Урусандер цени високо вещица Хейл — отвърна офицерът. — Но нашите легионни лечители са обучени да заздравяват кости и да прочистват инфекции. Хирург Ейрас, който говори с вещицата, е чиракувал при Илгаст Ренд. Открили са чародейства…

— Щом казваш — прекъсна го Гурен, а след това мина покрай него и каза на Хейл: — Можеш да им кажеш на всички да се махат, вещице.

Тя поклати глава.

— Голям глупак си ти, Гурен. Не слушаш. Тоя тук говори за Денъл. Ако Илгаст Ренд го беше направил на жена ти преди сетния й дъх, щеше все още да е жива. Тоя резач тука твърди, че може да заздрави счупените кости и дори да спаси окото й. Може да й върне бъдещето, Гурен, тъй че престани да се въсиш и ги пусни вътре.

Гурен се отдръпна и кимна вдървено на Ейран. Мъжът бързо се шмугна покрай него, последван от втория легионен лечител.

— И ме послушай — каза вещица Хейл. — Прогнилите ти дробове… сигурно Ейран ще може да…

— Не. Аз отивам при жена си.

— Просто така ще вдигнеш ръце и ще оставиш Ренар съвсем сама?

— Тя знае. И вече има закрила. Легионна закрила. Аз отивам при жена си.

— На градчето му трябва ковач…

— Отивам при жена си.

Вещица Хейл изсъска нещо, което Гурен не можа да схване, и се прибра в къщата.

Гурен се усети, че трие нервно ръце, но успя само да размаже потта и въглищната прах. Затърси с ума си местата на болестта в тялото си. Бяха като празнини в гърдите му, неща, които не чувстваха нищо, макар да поболяваха всичко около тях. Виждаше ги като бучки въглен и кръвта, която изхрачваше, беше черна от тези бучки. Тези изтръпнали дарове го отнасяха при Шелас. Обичаше ги с цялата си душа.

Ренар щеше да скърби. Това бе лошото. Скърбящо и самотно, малкото им момиче. Погледна войниците, зачуден защо са дошли толкова много — само за да доведат двама лечители? Видя ги как стоят в редица, нащрек — но без да гледат нито него, нито къщата. Лицата им бяха извърнати навън и в нещо в тях го накара да потръпне.

Щяха да се погрижат за момичето и може би Шелас щеше да е щастлива от това — от това, че са легионът, и всичко. Можеше да се отпусне и да го погледне с обич, или навярно щеше да пристъпи, след като го е гледала как пълзи към нея толкова дълго, достатъчно дълго, за да потвърди, че любовта му към нея изобщо не е умряла — щеше да пристъпи напред и да го вдигне, и да бръкне в гръдта му, и да изтръгне онези черни бучки на скръб. Щеше да види как ги захвърля настрани, за да може да диша отново, без да кашля, без да усеща ужасното стягане.

„Изцели ме, моя любов, както само ти можеш.“

Други двама ездачи идваха от цитаделата. Гурен присви очи. Самият лорд, а до него — онази жена, от заранта. Минаха през портата Десятъка, спряха там, за да даде лордът някакви заповеди, а после продължиха и дойдоха при войниците. И при него.

Сиво-сините очи на Урусандер погледнаха Гурен и той видя в тях голата болка, която винаги беше виждал в тези очи и заради която никога не можеше да издържи погледа им задълго. И си спомни колко му беше призлявало от тази слабост. Урусандер не можеше да е обичал Шелас така, както я беше обичал той. Нямаше право да плаче за смъртта й. Нямаше право да му отнема собствената му болка.

Лордът слезе от коня и тръгна към него.

— Гурен…

Но Гурен посочи Серап и каза:

— Тя даде легионерска клетва.

— Знам — отвърна Урусандер.

— Благославям сина ви — каза Гурен и усети как лицето му се стегна упорито, и изведнъж можеше отново да погледне Урусандер в очите и да не изпита нищо. — Благославям го, сър, и каквото и да кажете, няма да промени това.

И да бе имало мъка в очите на командира доскоро, сега Гурен не видя нищо такова в тях. Но все пак не почувства нищо и се изненада, че този път Урусандер извърна поглед.

— Ще се погрижат за нея.

— Знам — отвърна Гурен. — Обещано е.

— Ще дойдеш ли в цитаделата, Гурен?

— Защо?

— Искам да сте под покрива ми. Искам дъщеря ти да те завари там, с нея, когато се изцери.

— Имам работа тук.

— Ще освободя един от ковачите да те замести.

— За колко време?

— За колкото се наложи.

— Докато умра? Трябва да е докато умра, сър, а и след това. На градчето му трябва ковач, повече, отколкото на вас.

— Ако държиш под око работата, която се върши в цитаделата, Гурен, значи сме се разбрали.

— Мога да го правя. Докато се държа на крака. И да не съм чул, че лечителите ви ще се занимават с мен.

— Не бих направил това — отвърна тихо Урусандер.

Гурен кимна рязко.

— Ще пратим фургон за теб и дъщеря ти — каза лордът.

— Искам и някои от инструментите си. Най-добрите.

— Разбира се.

— А като си отида, сър, с дъщеря ми какво? Връща се в тази празна къща ли?

— Ако позволиш, Гурен, бих я осиновил официално.

— Бихте, нали? — Гурен извърна очи и огледа привлечените от шумотевицата хора от градчето. — Само че тя вече не е момиче. Жена е и така има нужда да се отнасят с нея. Не я наричайте „дъщеря“ или каквото и да е друго. Тя е моя дъщеря — аз и Шелас я направихме.

— Знам — отвърна Урусандер.

Гурен кимна.

— Гурен — каза Урусандер, по-високо и официално, — как е водата помежду ни?

Гурен го погледна в очите и с изненада видя, че болката си е отишла, очите вече бяха пълни с топлина. Кимна и каза:

— Водата е чиста, милорд.

 

 

Серап видя лорд Урусандер преобразен. Видя командира, когото винаги беше познавала. Всякаква нерешителност бе изчезнала. Най-сетне имаше да се вършат неща, да се разпратят заповеди. Съжаляваше само за отсъствието на Оссерк. Допускаше, че е избягал след убийството на Милик. Избягал бе с мисълта, че вече е престъпник и почти със сигурност отхвърлен от баща си за престъплението. Момчето изобщо не разбираше баща си. Но пък това неразбиране беше взаимно.

Как можеше да е иначе при толкова много кал във водата помежду им? Кал и завихрени течения, безкрайното и безпомощно разбъркване на наноси, така че нищо да не може да се утаи.

Но в този ден видя един стар мъж и един съкрушен, съсипан от чувство за вина командир изправени лице в лице и сключили мир.

Ето, че тръгнаха, като стари приятели, към къщата, а след това влязоха вътре.

„Майко Тъма, намерила си достоен съпруг тук. Най-достоен съпруг.“

Когато се обърна, за да се върне при коня си, погледна нагоре и видя, заплющяло на вятъра, знамето на легиона — високо над караулката на портата.

Беше станало.

Легионът на Урусандер се беше върнал в Куралд Галайн.

На фона на синьото безоблачно небе знамето бе като златен меч, врязан от самото слънце. Тя примижа към него. Художниците наричаха този цвят лиосан.

 

 

След ужасната треска, в странно, топло безмълвие, което бе изпълнило съществото й, Ренар отвори очи. Видя баща си, а с него — непознати лица. Изкривеното, увредено зрение, обхванало лявото й око, вече го нямаше и всичко изглеждаше невероятно чисто. Дори болката на подутото й лице бързо заглъхваше.

Баща й се наведе към нея.

— Момиченцето ми — каза той, очите му бяха пълни със сълзи. — Виждаш ли кой е тук? Самият лорд Урусандер.

Погледът й се плъзна покрай баща й към застаналия наблизо мъж и в лицето на лорда тя видя сина. И извърна очи.

— Промени, момиченцето ми — каза Гурен с тон, какъвто никога не бе чувала от него. — В целия твоя свят, Ренар. Промени, благословени промени.

Не можеше да се отрече това. Милик беше мъртъв. Мъжът, когото обичаше, беше мъртъв, убит от сина на лорда. А сега тук стоеше лордът и баща й бърбореше как щели да живеят във Великия дом и как щели да се грижат за нея оттук насетне, а лордът се усмихваше и кимаше, а тя можеше да мисли само за Милик, на когото бе казала всичко, защото той бе видял, че вече не е същата… Милик, който плачеше пиян и я галеше по лицето, на колене до нея, и й разправяше как братовчедите измъкнали от него признанието й след буре ейл и как му се смеели после и я наричали курва в лицето му, докато го побъркали. Сляпа ярост, беше повтарял и повтарял, докато се мъчеше да й обясни как юмруците му просто замахали, без да вижда нищо, когато тя се натъкна на него, докато той пребиваше Елдин и Орулт зад къщата, как блъскал с юмруците, без да знае кого удря.

И как вещицата Хейл беше разбрала всичко погрешно, защото Милик се беше скрил от братовчедите си и приятелите им, а Ренар беше в треска и бе допълзяла посред нощ до дома, и челюстта й беше много подута и тя всъщност не можеше да говори…