Харал, водачът на охраната на кервана, който не искаше да го наричат „сър“, беше спрял коня си, за да ги изчака. Малко по-натам пътеката се раздвояваше в началото на застлан с чакъл път. Отляво продължаваше нагоре на стотина разтега до укрепените стени на всечената в скалната стръмнина крепост Тула. Десетина-петнайсет прозореца зееха като раздрани дупки в скалата над укреплението. По неравните стени се издигаха четири ниски кули, всяка два пъти по-широка в основата, отколкото при върха, и с въоръжени с арбалети стрелци на платформите.

За очите на Орфантал цитаделата Тула се издигаше като митична крепост и той си представи коридори с високи тавани, загърнати в сенки, през които вървят обзети от скръб лордове и посърнали дами, а стаите, в които някога беше ехтяла детска глъч, сега бяха със залостени врати и люлките — вмирисани на плесен и прашасали — се полюшваха само от смътните течения в дълбоката нощ.

Виждаше ръждясали оръжия и провиснали гоблени по стените. Образите бяха избелели от старост, но всички показваха сцени на война, смъртта на герои и побягнали коварни убийци. Във всяка стая имаше такива гоблени — висяха унило като смътно ехо от битки, изпълваха стените с трупове от изтъкана нишка, пронизани от стрели или понесли зловещи рани.

Орфантал — Грип беше до него — дръпна юздите и спря до Харал.

Капитанът изгледа крантата му сякаш със съжаление и каза:

— Ще спрем на лагер тук. Господарката я няма, тъй че не се налага да поднасяме почитания. И толкова по-добре: тази кранта изобщо няма да издържи до горе.

Орфантал отпусна ръка на шията на кобилата, сякаш можеше да я защити от жестоките думи на Харал. Усети топлината й и представата, че животът може да я напусне, му се стори непосилна. Гледаше на нея като на верен слуга и знаеше, че здравият ритъм на сърцето й няма да се разколебае. В края на всяко пътуване имаше триумф и той беше сигурен, че кобилата ще го отнесе чак до Карканас.

Грип присви очи към цитаделата.

— Портата се отваря, Харал. Мислиш ли, че ще е дан?

Харал се намръщи, но не отвърна. Слезе и поведе коня си към кладенеца встрани от разклонението на пътя. Зад него се простираше равна земя, осеяна с железни клинове за палатки и няколко оградени с камък огнища.

Орфантал се загледа напред, където застланото с чакъл платно навлизаше между хълмовете. Ако имаше разбойници, щяха да се крият сред онези избелели канари от двете страни на пътя. Може би точно сега няколко чифта очи се бяха впили в тях. На заранта можеше да се натъкнат на засада. Мирът изведнъж щеше да рухне: викове и дрънчене на оръжия, ездачи, падащи от седлата и рухващи тежко на земята. Сърцето му заби възбудено — светът бе толкова огромен! Можеше да го отвлекат и да поискат откуп и можеше да се окаже вързан и скрит в някоя колиба, но щеше да се измъкне от връзките, да изпълзи навън, да се шмугне в лабиринта от скални цепнатини и да заживее там като див звяр.

Години щяха да минат, а след това от тези хълмове щеше да се разнесе вестта за нов разбойнически главатар, умен и богат, скитник, отвлякъл млади жени и направил от всички тях свои най-верни воини. И верността им щеше да е непоклатима, защото всяка жена щеше да обича главатаря им както жена обича съпруг.

Щеше да завладее крепостта Тула, да я прочисти от призраци и сломени сърца. Щеше да изгори всички гоблени. Много деца щеше да има, цяло войнство. Всичко щеше да е добре, с трапези, скърцащи под блюдата с печени меса, а после всички благородни домове щяха да тръгнат на бран, за да обсадят крепостта. Щяха да дойдат с хиляди бойци и когато настъпеха към стените, той щеше да се бие до последно и да защитава децата си… но някой беше предал портата, купен със злато, и врагът изведнъж вече е в двора. Нападнат от всички страни, той щеше да рухне на колене, пронизан от копие в гърба, и щеше да извие глава назад и да види убиеца си, предателя си, и щеше да се опълчи на боговете, и да се вдигне отново…

— Хайде слизай от коня, в името на милостта — каза Грип.

Орфантал се сепна и бързо се смъкна от крантата. Двамата със стареца, неговия защитник, поведоха конете си към кладенеца.

— Фургон слиза насам — каза Грип. — И с тях има благородник. Млад. Млад като теб, Орфантал. Не си ли любопитен?

Орфантал повдигна равнодушно рамене.

— Когато господарката е в крепостта, праща долу хубава храна и ейл за който е на бивак тук. Въпрос на чест е. Харал се надяваше, а после се разочарова, но сега пак е обнадежден. Няма да ни дойде зле прясна храна. И ейл също.

Орфантал отново погледна към Харал, който разседлаваше коня си, докато другите приготвяха лагера.

— Може да е излязла да лови разбойниците.

— Коя?

— Господарката на крепостта.

Старецът се почеса по врата — навик, оставил мръсна диря, която никакво миене не можеше да заличи.

— Никакви разбойници няма толкова близо до Тула, Орфантал. На ден път в хълмовете, някъде между тук и Ковачница Хуст, там ще стане рисковано. Но не сме много притеснени. Казват, че Отреклите се вече печелят повече пари, като вадят калай и олово и ги продават на Хуст — много повече, отколкото ако дебнат хора като нас. Рударството, между другото, е тежка работа. Не бих искал да я върша. Всичко е до претеглянето на рисковете, схващаш ли?

Орфантал поклати глава.

Грип въздъхна.

— Да смъкваме седлата, да изчеткаме конете и да ги нахраним. Едното око на крантата ти е зле и сълзи повече от тази прах. Стареенето изобщо не е приятно, повярвай ми.

През последните две нощи бяха палили само един огън, на който варяха чай, и бяха яли хляб, сирене и пушено месо, сухо като кожа. Но сега бяха запалили три, с последните буци суха тор, и бяха смъкнали котлета изпод фургоните. Докато вдигнат палатките и постелят походните одеяла в тях, гостите от крепостта Тула пристигнаха.

Орфантал приключи с четкането на кобилата и я отведе до коневръза. Погледа как другите коне поздравиха крантата, зачуден дали просто не я съжаляват, а после тръгна към огньовете, където бяха спрели непознатите.

Видя слуги да разтоварват дървени въглища и буци суха тор: носеха ги при фургоните на Харал и вече трупаха вързопи с храна при огньовете. До Харал стоеше благородно момиче, облечено в дебело тъмносиньо наметало от някакъв лъскав плат, и щом Орфантал се приближи, видя, че тъмните й очи са извърнати към него.

Харал се покашля.

— Орфантал, родственик на Нерис Друкорлат. А това е Сукул от Анкаду, сестра на капитан Шаренас Анкаду, копиеносец от легиона на Урусандер в Битката на равнината Мишарн.

Орфантал изгледа кръглоликото момиче.

— Заложница като мен ли си?

— Гостенка — обясни Харал, преди момичето да успее да отговори, сякаш смутен от въпроса на Орфантал и уплашен да не би тя да се обиди. — По-дребните фамилии разменят заложници само между равни. Лейди Хиш Тула е от по-големите фамилии и влиятелна в двора.

Изражението на Сукул не се промени.

Орфантал не можеше да прецени възрастта й. Може би беше с година по-голяма от него, или по-малка. Бяха почти еднакви на ръст. Нещо в очите й го притесни.

— Благодаря ви, Сукул Анкаду, за този дар с храна и за компанията ви — каза той.

Момичето повдигна вежди.

— Едва ли сте научен на тези обноски от баба ви — отвърна му насмешливо. — Тя не отдаде почит на легиона на Урусандер.

Харал мълчеше. Изглеждаше притеснен и объркан.

Орфантал сви рамене.

— Не знаех, че баба ми е проявила неуважение към фамилията ви. Съжалявам за това, след като показахте щедрост в отсъствието на лейди Тула. Колкото до мен, все пак ви благодаря.

Последва дълго мълчание, а след това тя каза:

— Орфантал, много имаш да учиш. Но за тази нощ ще се възползвам от невинността ти. Нека двамата заедно оставим горчивината на старците ни в неспокойните им ръце. Милите ти думи ме трогнаха. Потрябва ли ти някога съюзник в живота, можеш да призовеш Сукул Анкаду.

— Когато стана велик воин, ще се радвам да бъдеш до мен — отвърна Орфантал.

Тя се засмя на отговора му и махна към най-близкия огън.

— Ела тогава с мен, Орфантал, и ще ядем като войници в поход, и горко на враговете ни.

Смехът й го смути, но поканата бе като искра за суха прахан, сякаш тя бе разпалила въображаемото му бъдеще и бе готова да заеме мястото си в него. Този път се вгледа в нея много внимателно и си представи лицето й — по-старо, по-силно, изтъкано със здрава нишка. Лице до лицето на героя. Спътник през годините, верен и сигурен, и когато тръгнаха покрай Харал и Грип, Орфантал усети как това лице, усмихнато и поруменяло, потъва дълбоко в душата му.

Щяха наистина да са големи приятели, реши той. А някъде все още напред, смътен и замъглен, но черен като закана, чакаше предателят им.

Оставиха ги сами при огъня и отначало това смути Орфантал. Беше свикнал с близостта на Грип и бе започнал да мисли за стареца като за мъдър чичо или кастелан. Но това бе въпрос на кръв и чистота и макар родословната линия на Анкаду да беше по-незначителна, все пак бе много над тази на Харал, Грип и останалите.

Докато бе с охраната и търговците, Орфантал не бе намерил нищо, което да показва ясно различието в класите. Грубите обноски не бяха достатъчни, тъй като според него те бяха обичайни за всички хора на път, и дори жестокостта на Харал към Нарад бе заслужена заради непокорството му.

Но когато Сукул се настани срещу него, на подобно на седло походно столче, докарано с фургона от крепостта, и дойдоха слуги с калаени чинии, пълни с топла храна, и с чаши разредено вино вместо ейла, предложен на другите от кервана, Орфантал с изненада осъзна колко е свикнал със спътниците си в това пътуване. Дотолкова, че бе започнал да се възприема като не по-различен от тях. Сирак в компанията им, харесван от всички и всъщност — един от тях.

Внезапното уважение беше нежелано, напомняше за всички правила на поведение, които според него бяха безсмислени. Докато гледаше как Сукул реагира на това с естествена лекота, всички нервни уроци на баба му се върнаха в ума му, неприятни като шибване с пръчка по гърба.

— Орфантал — заговори Сукул, след като опита храната, — разкажи ми за себе си. Но първо, за да ти спестя време, ето какво знам. Родственик си на Нерис Друкорлат, вдовица от войните… тя има дъщеря, нали? Бивша заложница в дома Пурейк. Но за фамилията й извън нейното имение съм чувала малко. Всъщност бях убедена, че кръвната им линия почти е изчезнала и че е останал само един клон, който да ражда листа. Трябва да си дошъл отдалече, от някоя полузабравена издънка от самия край на Куралд Галайн.

Орфантал беше добре подготвен за историята, която да разкаже. Но Сукул щеше да е спътницата в живота му, тъй че между тях щеше да е искрено.

— Нерис Друкорлат наистина е моя баба — каза й той. — Майка ми е Сандалат Друкорлат, която сега живее при Драконите като заложница. Баща ми е умрял във войните, в голяма битка, където е спасил живота на много прочути благородници.

Момичето го гледаше съсредоточено. След малко каза тихо:

— Нерис, разбира се, ти е казала да разправяш съвсем друга история.

— Да. Но няма смисъл. Не знам защо трябва да се преструвам, че имам други майка и баща. Майка ми е много добра към мен и ми разказва много неща за баща ми. Само смъртта би могла да смири любовта им.

— При кого ще си заложник, Орфантал?

— В самата Цитадела, при синовете и дъщерите на Майка Тъма.

Тя остави блюдото си на земята — повечето й вечеря бе недокосната — и посегна за виното си.

— И всичко е уредено? Изненадана съм. Нима Майка Тъма вече иска за най-близките си следовници — синовете и дъщерите й — единството и честта на Велик дом? Какво ли ще си помислят благородниците за това? Родословия ще се кръстосат — и всичко заради един култ на преклонение.

Думите й го объркаха. Вече беше ясно, че Сукул е много по-голяма от него.

— Мисля, че да, всичко е уредено.

Очите й отново се взряха в него, напрегнати както преди. Тя изпи половината от чашата си и я протегна да й я напълнят.

— Орфантал, наистина ли вече сме приятели?

Той кимна.

— Тогава чуй добре съвета ми. След няколко дни ще пристигнеш в Карканас и ще те предадат под опеката на тези, които живеят в Цитаделата. Ще има учители и ще усетиш, че те теглят в една или друга посока, а дори тези, на чиито грижи ще те предадат, ще са заети със своите си работи и интереси. Възможно е, Орфантал, животът ти да се окаже самотен там.

Той се вгледа в нея. Нямаше ли всички да се съберат и да го посрещнат с радост, както правеше майка му? А Аномандър Рейк? А Андарист и Силхас Руин?

— Потърси лейди Хиш Тула — тя е там сега. Преди да тръгнеш утре заранта, ще пратя слуга с писмо, което ще й напиша. Трябва да й го предадеш лично.

— Добре. Но ти не си заложница. Ти си гостенка… Защо си гостенка в крепост Тула?

Сукул направи кисела физиономия.

— Сестра ми има известна репутация в двора и майка ми се притесни, че ще тръгна по същия крив път. Постара се да го предотврати. Използва едно старо приятелство, създадено на бойното поле… добре де, майка ми помоли и лейди Хиш прие. Аз съм под тяхната опека, възпитават ме над ранга ми и съм под закрилата на Хиш Тула, която също е познавала своенравния живот, но се е отдръпнала от този крив път. — Отпи глътка вино и се усмихна. — О, скъпи, как те обърках. Е, чуй още само това: не само на кръвта може да бъде предан човек. Два духа, гледащи в една посока, могат да надмогнат всяко разделение. Запомни това, Орфантал, защото тази нощ помежду ни се кове такова приятелство.

— Тази нощ е чудесна — промълви Орфантал.

— Хиш Тула се стреми да изкове същото приятелство, същата преданост между знатните и офицерите от легиона на Урусандер. Така иска да постигне мир в Куралд Галайн. Но запомни: много офицери, като моята сестра, нямат никакъв интерес от мира.

Орфантал кимна.

— Сражавали са се във войни.

— Обидите ги оскърбяват, реални, както и въображаеми.

— Ще ме посетиш ли в Карканас, Сукул Анкаду?

Тя допи виното си.

— Щом ще стоя до велик воин, ами, да, сигурна съм, че отново ще се срещнем, Орфантал. Хайде, пий си виното — отпиваш като птиче. Кой пие така?

— Ще ми се да имах сестра — каза Орфантал. — И да беше ти.

— По-добре да сме приятели, отколкото брат и сестра, Орфантал, както може би ще разбереш един ден. На приятели можеш да разчиташ, но същото не може винаги да се каже за братя и сестри. А, още нещо.

— Да?

— Онази история, която ти е казала да разправяш баба ти. Превърни я в истина в ума си — забрави всичко, което ми каза тази нощ. Никой друг не трябва да чуе истината като мен. Обещай ми това, Орфантал.

— Обещавам.

— Колкото по-голям ставаш — каза тя с тон, от който му заприлича досущ на баба му, — толкова повече откриваш истината за миналото. Можеш да го опразниш. Можеш да го напълниш наново. Можеш да сътвориш каквато истина си избереш. Ние живеем дълго, Орфантал — много по-дълго от джелеките или от Бягащите псета. Живееш ли достатъчно дълго, ще срещнеш други лъжци и други съчинители — и младостта им блести толкова ярко, че чак заслепява. Слушай разказите им и знай, че са лъжци — не по-различни от теб. Не по-различни от всеки от нас.

Главата на Орфантал бе замаяна, но в отговор на думите й той чу смътен глас на протест, надигнал се от дълбините на душата му. Не обичаше лъжците. Да лъжеш означаваше да нарушиш предаността си. Да лъжеш, както знаеше призракът на всеки герой, беше предателство.

Беше объркан. И самотен.

— Вярвам във фантазията — каза Райз Херат на момиченцето. Погледна го и продължи: — Но внимавай, моля те. Много е високо и няма да преживея недоволството на клана Хуст, ако пострадаш.

Без да слуша предупреждението му, Легил Бехуст се изкатери до зъбеца. Крачетата й се люшнаха зад нея, щом се наведе навън, със зачервено от възбуда лице и ококорени от удивление очи.

Райз я хвана здраво за глезена.

— Твърде много те глезя. Но добре огледай всичко, което виждаш. Градът опира гръб в реката зад нас и всъщност до самата Цитадела. Не ни се налага да се притесняваме от селата на южния бряг, където са работилниците и кланиците с пъклената им воня. Щавене на кожи, клане на свине и добитък и така нататък. Трошене на кокали за храна на нивите. Плюс въглищарите. Всички нужни неща за поддържане на многобройно население.

— Не искам да гледам там!

— Разбира се, че не искаш. Друго са си по-изящните здания, този печален опит за ред…

— Но къде са духовете на гората? Къде е гората? Ти ми разправяше за гори!

Той посочи.

— Там, тъмната линия на север. Някога беше много по-близо.

— Избягала ли е?

— Мисли за Карканас като за звяр, изпълзял нагоре от реката. Може би към самото слънце или пък само за да изгледа намръщено света. Помисли за дългоопашатите клюнести костенурки, които речните рибари носят на пазарите. Изгърбени, нащърбени коруби, жестока захапка и изпъкнали мускули по дългия врат. Нокти по здравите крайници. Черупка, дебела като броня. Грозно същество, Легил, лакомо и със зъл нрав. Чуй съсъка му, щом се доближиш!

Тя се заизвива на тясната каменна издатина.

— Къде са очите му? Не виждам очите му!

— Но, скъпа, ние сме очите му. Тук, на върха на Старата кула. Ние сме очите на града също както сме очите на света и това е велика отговорност, защото само чрез нас светът може да види себе си и гледката ражда загадка — отприщване на въображението — и в този миг на разпознаване всичко се променя.

Тя се смъкна назад.

— Но аз не искам да съм очите му, учителю Райз.

— Защо не?

— Защото не разбирам какво виждам.

Той й помогна да стъпи на крака.

— Това е хубаво, защото никой от нас не разбира. Изтупай прахта от дрехите си. Навлизаш в трудна сфера, тази идея за „разбирането“.

— Изобщо нямаше да падна — каза тя и отупа прахта от туниката си.

— Разбира се. Нали те държах за крака.

— Изобщо.

— Бъди сигурна, че можеш да разчиташ на мен, Легил — каза Райз Херат. — Значи твърдиш, че има неща, които може да бъдат добре разбрани. Но кажи ми: градът не ти ли изглеждаше като жив?

— Можех да видя всички. На улиците. Съвсем мънички са!

Той я хвана за ръка и я поведе към стръмното стълбище, водещо до долното ниво.

— Бълхи, мушици, кърлежи, впили се в кожата.

— Не. Сгради и разни такива неща. И никакви костенурки.

— Показах ти града, а да погледнеш града е все едно да погледнеш собственото си тяло, Легил. И тази Цитадела… ами, очите са поставени в главата, а главата на тялото. Тази сутрин ти стана очите на Цитаделата. Не е ли тялото ти плът и кост? Не е ли място на зной и усилие, пулсът на сърцето ти, дъхът, който вдишваш? Такъв е и мъдрият Карканас.

Долу на стълбището тя издърпа ръката си.

— Седорпул е по-добър учител от теб. Говори разбрано. Ти не.

Той сви рамене.

— Забравям колко тясно е гнездото на детския ум. Прагматизмът е по-удобен, нали?

— Сега ще си играя в стаята си.

— Добре.

Единствената храмова заложница заситни по вътрешното стълбище към по-долния етаж. Райз Херат се поколеба, а после се обърна и отново се качи на платформата на кулата. Утринният му ритуал, това самотно съзерцание на Карканас, все още можеше да бъде спасен. Седорпул го беше хванал натясно в коридора извън покоите му и му бе поверил младата ученичка. Няколко припрени думи за уроците и след това младият жрец бързо си беше тръгнал.

Още клюки и вълнения по коридорите на Цитаделата. Светая светих на Старата кула беше мястото на сила за Райз Херат сред цялата тази глупост. Вместо това му бяха възложили опеката над едно момиченце, което му изглеждаше почти диво и може би глупаво, толкова голямо бе храмовото пренебрежение. Вечно я предаваха на следващия, десетки учители и нито един урок за повтаряне — образованието на Легил беше фрагментарно, поднасяно набързо и небрежно. Но когато я беше погледнал, беше видял жива интелигентност в големите детски очи, втренчени нагоре към него.

Като дворцов историк реши, че ще й даде урок по история. Тези амбиции се оказаха краткотрайни, след като накъсаните й коментари и съждения го объркаха. Тя слушаше думите му, както човек може да слуша птича песен в градината — приятно глухо бръмчене за фон. Каквото поемеше, изглеждаше избрано случайно. Но може би беше така с всички деца. Рядко бе имал контакт с деца и всъщност предпочиташе да си остане така.

Зарея поглед над Карканас. Над града се рееше рехав дим, смекчаваше всичко, което лежеше под него, и Райз се замисли за онова чувство на загуба, което усещаше винаги щом навлезеше в някоя гледка: как се стеснява просторът до най-непосредственото, внезапната настойчивост на най-близките детайли. Имало беше време, някъде преди поколение, когато градските художници бяха почнали да рисуват пейзажи, и за Райз Херат тези картини постигаха онова, което реалността не можеше. Обещание за дълбочина и пространство, но така, че обещанието оставаше свято, защото нито дълбочината, нито пространството можеше да се проучат. Да се доближиш означаваше да видиш само ударите на четка и изсъхнала боя, а с тях илюзията умираше.

Подробностите затрупваха тленния ум, заслепяваха го за по-широкия размах на историята. Мислил беше да стигне до това наблюдение в урока си с Легил. Сега прецени, че може би тя все още е твърде малка за такива идеи. Но пък също толкова вероятно беше възрастта да няма нищо общо с разбирането. Трябваше само да слезе от кулата и да се гмурне в неистовия свят на двора, за да види отблизо и в подробности същите безумия, от които Легил Бехуст тичаше и се луташе безпомощно. Ако не друго, със сравнението си се бе отнесъл грубо с момичето.

Все едно. Неизречените мисли не нанасяха рани на другите. Съдбата на вътрешния пейзаж на мислещия беше съвсем различна, разбира се. Беше шествие на провалящия се разум и в този провал много неизречени мисли намираха покой. За предразсъдъци, омраза и невежество.

Беше лош учител и го знаеше. Пишеше историите си все едно, че са измислици, разпокъсани и несвързани с реалността. Още по-лошо, предпочиташе широкия размах на баграта пред натрапчивата подробност, неизразимото чувство пред дълбокия анализ, възможността пред достоверността. Беше във всяко отношение ужасен историк.

Виждаше сянка, проснала се над града долу. Не беше хвърлена от дима, нито идваше от облак, защото небето бе ясно. Беше поетият дъх на Майка Тъма, отнемащ светлината от света. Какво правеше тя с нея, зачуди се Херат. Беше ли това, което твърдяха жреците? Поглъщаше ли я тя, хранеше ли се с нея? Когато светлината си отива, къде отива?

Старите художници, рисували пейзажи, бяха обсебени от светлината и разправяха, че много от тях били полудели от тази обсебеност. Но със сигурност беше много по-лошо, ако всичката светлина е отнета. Мислите му се върнаха към Кадаспала, най-добрия художник портретист… чудно ли беше, че той живееше под облак от страх и изригваше гнева си към света? Жреците обещаваха благодат с идването на мрака и уверяваха, че никой няма да е сляп в него. Подобни дарове идваха от магията, тъй че никога не бяха безплатни. Райз се зачуди каква ли цена ги очаква всички.

Чу стъпки по стълбището, обърна се и видя Седорпул. Младият жрец беше останал без дъх, закръгленото му лице и тяло се полюшваха над стъпалата все едно беше пълен с въздух. Зад него, щом стъпи на платформата, изникна друга фигура.

Седорпул се огледа и възкликна:

— Няма я! Къде е?

— В стаята си. Играе.

— Бягане от отговорност!

Райз Херат кривна глава.

— Същото помислих, когато я остави на мен, Седорпул.

Жрецът махна с ръка и заоправя оцапаната си туника.

— Излишно е да се спори. Местонахождението й е ясно. Това е важното.

Другият жрец се промъкна покрай Седорпул и се загледа над града.

— Ендест Силан — обърна се към него Райз. — Кажи ми какво виждаш?

— Не е важно какво виждам, а какво чувствам, историко.

— А какво чувстваш?

— Тук горе сякаш бремето на света се смъква от раменете ми. Докато в коридорите под нас… — Сви рамене.

— Ти си млад — каза Райз. — Имаш много да носиш, но благодатта на младостта означава, че почти не усещаш тежестта му. Смущава ме мисълта, че остаряваш преждевременно.

— Още не си чул — заговори Седорпул. — От един от манастирите е дошъл ездач. Магьосник Реш води група шейки. Придружават гост, който ще се срещне със самата Майка Тъма.

— Нима? И вече се знае, че тя ще му даде аудиенция? Този гост трябва да е от изключителна важност.

— От Витр е.

Райз изгледа Седорпул — зачервеното му лице и светлосините очи, и за пореден път се зачуди на липсата на вежди и други косми по лицето… дали просто бръснеше всичко, както темето си? Странна склонност.

— Нищо не идва от Витр — заяви той.

— Рискуваме с дръзките си твърдения — обади се Ендест, беше се подпрял на стената.

Райз помисли малко и каза:

— Знае се, че азатанаите са направили каменни съдове, които могат да задържат Витр. Вероятно би могло от същия материал да се направят и кораби.

— Не са кораби — отвърна Седорпул. — Като оставим това, знаем малко. Жена, но не е тайст.

— Азатанаи?

— Така изглежда — потвърди Ендест.

— Скоро трябва да се появят от гората според мен — заяви Седорпул и застана до парапета до другия жрец. — Мислехме да видим идването им оттук.

Толкова с мирното съзерцание.

— Вярвам, че всичко долу е приготвено.

— Нищо особено — каза Седорпул. — Това не е официална визита все пак.

— Никакво лъскане на токи? — попита Райз. — Никакво търкане на сребро?

Ендест изсумтя — а може би прихна.

Седорпул изду месестите си бузи и бавно поклати глава.

— Лоша компания си избрах днес. Пълно незачитане. Историк, който се надсмива на исторически поводи. Псалт, който се подиграва с благоприличието.

— Благоприличие? — Ендест изгледа Седорпул. — Много бързо забрави, че тази сутрин преди разсъмване те измъкнах изпод три кандидат-жрици. Вмирисан на вкиснало вино, а колкото до петната по халата ти, пазя изключително благоприличие, като не се вглеждам много. — Обърна се към Райз и добави: — Седорпул намира кандидатките, докато още чакат в преддверието на старшата монахиня, и ги уведомява, че силата им в леглото трябва да бъде изпитана…

— Възползвам се от естественото им желание — обясни Седорпул.

— Намерил е неизползвана стая и сега държи ключа за нея. Заклева кандидатките да пазят тайна…

— Олеле — каза Райз. — Седорпул, рискуваш да си навлечеш бъдеще на позор и праведно възмездие. Дано да доживея да го видя в целия му блясък.

— Ендест, провали всичките ми надежди за възможно приятелство. Да го кажеш пред историк при това! Тъкмо вие двамата ме проклинате за съдбата, която историкът тъй злокобно описва!

— Едва ли — възрази Ендест. — Предвиждам нощ на изповеди… не, кого заблуждавам? Десетки нощи на стотици изповеди. Чака те незавидна съдба…

— Изглеждаше напълно благодарен за отхвърлените от мен снощи, почитаеми псалт. И всяка друга нощ, впрочем. Кой беше казал, че за лицемерието нямало място в религиозен храм?

— Никой — отвърна Райз Херат. — Доколкото знам.

— Нима? — попита Седорпул. — Наистина ли?

Райз кимна.

— Виж ти. — Седорпул въздъхна. — Все едно, не си струва да спорим за това. Да пренебрегнем засега нещастните обстоятелства, които ни събраха тримата, и да се насладим на гледката.

— А младата Легил Бехуст? — попита Райз.

— Несъмнено съществува стабилен аргумент в полза на образователната стойност на играта. Освен това стаята под нас е традиционното убежище за поредицата заложници на Цитаделата. Дано да е залостила вратата за пълно усамотение. До обедната камбана поне.

На Райз Херат му хрумна неприятната донякъде мисъл, че би предпочел компанията на Легил Бехуст.

Седорпул посочи и каза:

— Ето ги!

Сестра Емрал Ланеар се огледа от глава до пети в голямото посребрено огледало. Смътно замъглената жена, която се взря в нея, обещаваше голяма красота и Емрал копнееше да си разменят местата. Сбъднеше ли се тази молитва, никой нямаше да може да разкъса булото и нямаше да е нужно да се пази всеки миг, за да не би някой да зърне изтерзаните истини, които се мътеха зад очите й, а изражението й нямаше да издава нищо.

Светът се придържаше към илюзиите си. Никой не можеше да вижда вечно, отвъд хоризонтите, през най-гъстите гори и здравите планински канари, или в дълбините на тъмните реки, тъй че там също се таяха обещания, приканващи копнеещия взор и предлагащи величествени гледки. Илюзиите бяха породени от всички, които впиваха поглед в тях в името на здравия разум, навярно, или търсейки надежда. Така другите можеше да видят и нея: Върховна жрица, заела мястото си в олтарната зала, с другата Върховна жрица до нея, и двете — символизиращи самата Майка Тъма, зад чието було от мрак ничий взор не можеше да проникне. Можеха да виждат това и да намерят каквито илюзии за утешение пожелаят.

Нямаше причина да негодува заради очакванията им. И все пак съжаляваше, че образът пред нея не можеше да пристъпи извън огледалото и да остави място, в което тя да скочи. Илюзии поддържаха света, а тя бе ужасно уморена да поддържа своя.

Низшите жрици зад нея се суетяха нервно и само звукът от това стигаше, за да се раздразни. Бяха избягали от леглата си и лежащите в тях мъже веднага щом вестта бе стигнала до тях. Представяше си ги преобразени, захвърлили яркоцветни коприни и загърнати вместо тях в тъмните си лъскави пера. Уста, изкривени в клюнове. Бездиханни, тревожни слова, сливащи се в безсмислен грак. И лъхащата на плесен топлина на телата им вече изпълваше стаята, а дългопръстите им стъпала дращеха и ровеха в бялата тор на възбудата им, а след миг Емрал Ланеар щеше да се извърне от огледалото, да ги погледне и да се усмихне на смъртта на илюзиите.

— Жена! — изсъска някоя.

— Азатанаи! Казват, че можели да се преобразят в каквото пожелаят.

— Глупости. Подчинени са на същите закони като всички нас: може да бленуваш колкото си искаш да избягаш от това свое грозно лице, Виджила, но дори силата на азатанаи не би могла да ти помогне.

Пронизителен смях.

Емрал се взря в мътното отражение, зачудена какво ли си мисли то, какво вижда то. Трябваше да има някакъв таен диалог между мислене и виждане, каза си тя, в който всяко заключение е спотаено. Но да се видиш в този огледален свят означаваше да съзреш всяка истина. И да не намериш никъде убежище от тях. „Огледалата, боя се, са подкана към самоубийство.“

— Сестра Емрал.

Щом чу познатия глас, усети как нещо в нея изпърха плахо. Но мътното отражение не издаде никакъв страх и Емрал изпита мигновена, необяснима ревност. Все пак задържа погледа си спокоен и не се обърна стреснато.

— Сестра Синтара, време ли е?

Влизането на Висшата жрица, осъзна Емрал, се беше издало малко преди това, с внезапното затишие сред другите. Толкова силно бе влиянието на младата жена — лъскаво злато и капеща кръв. Емрал вече можеше да я види, почти безформена в огледалото, нито красива, нито натрапчива. Сдържа подтика да се пресегне и да забърше фигурата, да заличи съществуването й като петно.

Нямаше нужда от две Висши жрици. Храмът беше древен, посветен някога на речен дух. Самото име на бога беше изтрито от всички записи. Картинните му изображения бяха заличени от стените, но тя знаеше, че река Дорсан Рил е наречена на духа, обитавал някога дълбините й. В онова древно утро, когато бяха положени първите камъни на Карканас, само един жрец беше водил процесиите, ритуалите на преклонение, и бе извършвал необходимите жертвоприношения.

Култовете на Ян и Йедан бяха оцелели от онова време, но Емрал не виждаше в тях нищо повече от кухи фигури, при които аскети измисляха правила на самоотрицание в погрешното си убеждение, че страдание и вяра са едно и също.

Вместо да отговори на тихия въпрос на Емрал, Синтара първо прогони всички останали от стаята. Чак след това отново се обърна към нея.

— Докато Всичкият мрак дойде ли ще се взирате в себе си?

— Оглеждах патината — отвърна Емрал.

— Наредете на кандидатките да го лъснат тогава. — В тона на Синтара се долови първата нотка на раздразнение. — Имаме да обсъдим проблеми.

— Да — отрони най-сетне Емрал и се извърна към Синтара. — Това май стана основната ни работа напоследък. Обсъждането на… проблеми.

— Идат промени, сестра. Трябва да сме в състояние да се възползваме от тях.

Емрал огледа замислено по-младата жена: гладките й черти, ненужната багра около издължените й изкусителни очи, съвършено оформените й устни. И си помисли за жестокия портрет, който Кадаспала бе нарисувал на Синтара… макар че навярно само тя го виждаше като жесток. Изобразената на него неведнъж бе изказвала възхищението си от интерпретацията. Но Емрал не можеше да е сигурна дали възхищението на Синтара не е към изобразената жена, а не към гения на Кадаспала.

— Трябва да сме в състояние да оцелеем, сестра Синтара. Да се търсят изгоди е малко преждевременно.

— Това, че сте стара, не е по моя вина, сестра Емрал. Майка Тъма ви задържа на високия ранг от съжаление, подозирам, но това също си е нейно решение. Ние тук създаваме религия, а вие, вместо да ликувате от възможностите, се съпротивлявате на всеки завой.

— От съпротивлението идва истината — отвърна Емрал.

— Каква истина?

— Проблеми ли обсъждаме сега, сестра Синтара?

— Дошла е азатанаи от Витр. Всеки момент ще се появи, все едно че е издигната от шейките.

Емрал повдигна вежди.

— Да се опълчи на Майка Тъма? Едва ли.

— Знаехте ли, че Хун Раал е в Карканас?

— Разгледах молбата му за аудиенция, да.

— Не е трябвало да му отказвате — отвърна Синтара. — За щастие той ме потърси и поговорихме. Азатанаи е била намерена от отряд на Стражите на Външния предел и Страж е придружил жената насам — преди да се намесят монасите. Азатанаи е била отведена веднага на среща с Шеканто и била гост в манастира за две нощи. Започвате ли да проумявате?

— Не отказах на Хун Раал. По-скоро не видях нужда да се бърза. Той ли ви каза това? И какви според вас биха могли да са причините му толкова припряно да ви уведоми, сестра Синтара? Позволете ми да предположа. Иска да втълпи идеята, че тази азатанаи представлява заплаха, и така да получи от Майка Тъма заповед отново да призове на оръжие легиона на Урусандер.

Синтара се намръщи.

— Тя е дошла от Витр.

— Тя е азатанаи. Може би наистина е дошла от Витр, но не е от него. Откога азатанаите представляват заплаха за нас? Ако Хун Раал постигне своето, как ще реагират благородниците на възкресяването на легиона на Урусандер в пълната му мощ? Особено в този момент, когато цял Карканас говори за свещен брак?

— Свещен брак? Уверявам ви сестра Емрал, мълвата по улиците е само за Драконъс и какво би могъл да направи той, ако такъв съюз бъде обявен.

— Само защото са продължили да разсъждават в същата посока, както и вие, изглежда, сестра. Драконъс несъмнено… дали ще бъде поднесена главата му на блюдо за умилостивяване на благородниците? И колко дълго ще продължи тази радост, когато двайсетина неблагородни командири на кохорти на Урусандер нахлуят с кални ботуши във Великата зала на Цитаделата? Прогонването на Драконъс от леглото й е жалка компенсация за разреждането на властта на знатните. Завръщането на легиона на Урусандер ще бъде изваден меч, вдигнат високо над главите ни. И вие сте готова да танцувате за тях?

При последните думи лицето на Синтара помръкна. Слуховете за детството й, прекарано като улична танцьорка — с уста около членовете на пияни старци, — все още не бяха заглъхнали съвсем. Емрал и агентите й не бяха направили нищо, за да ги разпръснат, разбира се. Но пък и нейните разпространители на клюки неуморно уронваха репутацията на самата Емрал. „Така че винаги има неща за обсъждане.“

— Изглежда — заговори след малко Синтара, — напоследък сте запозната добре с уличните слухове, сестра Емрал.

— Достатъчно, за да знам, че омразата към Драконъс произтича от ревност…

— И нарастващата му власт!

Емрал се взря в Синтара.

— И вие ли вече сте заблудена като останалите? Той няма никаква власт. Той е любовникът й и нищо повече. Консорт.

— Който удвои броя на домашните си стражи през последните три месеца.

Емрал сви рамене и се обърна отново към огледалото.

— На негово място щях да направя същото. Мразен от легиона и простосмъртните, плашещ знатните. За да премахне заплахата от това, би било по-добре да се омъжи за него, вместо за Урусандер.

— Добре, че Майка Тъма не търси нашия съвет — сопна се Синтара.

— По това сме съгласни — отвърна Емрал.

— Но дори и това ще се промени, сестра Емрал. Тогава какво? Нима ще застанем пред нея озъбени и разпенени една на друга?

— С малко късмет, ще сте пораснали дотогава и ще сте станали по-благоразумна.

— Така ли обяснявате бръчките на лицето си? След като непрекъснато се гледате в огледалото, би трябвало вече добре да знаете недостатъците си.

— Но, сестра Синтара — отвърна Емрал на смътната фигура, застанала зад отражението й, — не гледам себе си.

Капло Дриим и магьосник Реш яздеха в челото на процесията. Зад тях, сама и с половин дузина шейки след нея, яздеше Т’рисс, на коня си от усукани и сплетени стръкове трева. Черните стебла бяха избелели в смъртта си. Подобието вече бе станало сиво-кафяво и с изсъхването цялото същество се беше стегнало, а тревите бяха заприличали на мускули и гола кост, като животно, чиято кожа е одрана. Дупките на очите му бяха вече замрежени от паяжина. Капло едва се сдържаше да не се обърне за пореден път през рамо към жената азатанаи и ужасния й кон.

Дланите му бяха потни в кожените ръкавици. Краят на гората вече се виждаше в откос вяла слънчева светлина, сякаш сянката на облаци бе заседнала в очите му, и той едва успя да надвие трепета си.

Магьосник Реш до него беше нетипично смълчан.

Бяха отвели Т’рисс в манастира Ян и влязоха в двора, пълен с монаси, повикани от нивите и събрани, за да поздравят официално жената азатанаи. Мнозина в тълпата се присвиха уплашено, като видяха коня от трева, или може би от нарастващата сила на ездачката му, която според Реш се излъчваше от нея на невидими, но осезаеми вълни, или от безизразното й лице и равнодушните й очи.

Почти нищо не беше казано по пътя до манастира. Никой не знаеше какво водят в обителта. Никой не знаеше що за заплаха представлява тази азатанаи за майка Шеканто. Мисълта, че е родена от Витр, бе ужасяваща. Капло съжаляваше за враждебността на Стража, Фарор Хенд — щеше да е добре, ако я бе разпитал повече за Т’рисс: за първите мигове на срещата им, за подробностите около пътуването им през Блещукаща съдба.

Политиката беше нещо, което се носеше като втора кожа — гладка като коприна, щом я погалиш, но настръхваща, потъркаш ли я срещу косъма. Капло еднакво бързо си създаваше и врагове, и приятели, а с Фарор Хенд бе направил погрешен избор. След като тя вече бе на другата страна, трябваше да помисли как да подрони репутацията й. Но за това трябваше да приложи цялото си лукавство, след като тя бе сгодена за герой на кралството. Жалко, но професията на шпионин бе свързана с много неприятни необходимости. Не беше само безстрашие и романтика, а понякога дори и маската на изкусителност можеше да се окаже грозна.

Мислите му се върнаха към онази съдбовна среща между майка Шеканто и Т’рисс. Без никакво бавене беше влязъл с Реш и жената азатанаи в залата на Майката, наричана Рекилид — думата за „утроба“ на старата реч. Всички свещи от златист восък покрай стените бяха запалени и къпеха кръглото помещение в мека жълта светлина, която сякаш се извисяваше към сводестия позлатен таван. Огромният килим с наситени землисти багри бе достатъчно дебел, за да приглуши звука на стъпките им, когато закрачиха към чакащата ги майка Шеканто, седнала в богато украсения си си служебен стол.

Спряха на пет крачки от подиума — магьосник Реш отдясно на азатанаи, Капло Дриим отляво.

Капло отдаде чест.

— Майко, разбойниците са унищожени. Със скръб трябва да докладвам, че деца не бяха спасени.

Шеканто махна пренебрежително със сбръчканата си ръка и сълзливите й очи се впиха в Т’рисс, която сякаш оглеждаше килима под краката си.

— Магьосник Реш. — Майката изрече името като заповед.

Реш се поклони и каза:

— Майко, докладът на Стража е, че тази жена е излязла от Витр. Придружителката й я нарече Т’рисс.

— Страж, владеещ древната реч значи.

— Фарор Хенд от Дурав, майко.

— Имаше мъдри и образовани родители — каза Шеканто. Беше събрала ръце в скута си и те мърдаха неспокойно, сякаш за да смири невидим вътрешен трепет, но очите й не се откъсваха от Т’рисс. Повдигна брадичка и каза високо: — Ще бъдете ли наша гостенка, Т’рисс?

Жената азатанаи вдигна очи към нея, после отново извърна поглед, този път да огледа стените.

— Тази светлина е хубава — рече тя. — Видях шадраван в двора, но ми се стори плитък. Сухота има тук, която не подхожда за дом на майка.

Реш изсумтя, но жестът на Шеканто го накара да замълчи, а след това тя каза:

— Щом няма да сте наша гостенка, Родена от Витр, няма да ви бавим повече. Желанието ви е да говорите с Майка Тъма? Ще ви осигурим подходящ ескорт.

— Вярата ви е празна — каза Т’рисс. — Но предполагам, че вече знаете това. Някога имаше един дух, бог един вид. От реката наблизо. Протягаше се през земята, пулсираше в кладенеца, който сте изкопали в двора. Но сега дори шадраванът е безжизнен. С оковаването и обуздаването на силата на водата вие сте оковали духа и сте отнели живота му. Свободните ще живеят, но затворниците ще умрат.

— Изглежда, че ви липсва — отвърна Шеканто и този път трепетът й беше видим — обичайният азатанайски такт.

— Такт? — Очите на Т’рисс продължаваха да шарят из стаята, по-скоро разсеяно, отколкото неспокойно. — Майко, сигурна съм, че имате предвид весело снизхождение. Много неща развеселяват азатанаите и превъзходството ни е под съмнение. Кажете ми, често ли ви посещаваме? Мисля, че не, откакто силата, която сега избуява в това владение, наречено Куралд Галайн, е повод за страх. — Беше изула странните си мокасини от трева и ровеше с пръстите на единия си крак в дебелия вълнен килим. — Някой ще дойде скоро, мисля.

— Значи този някой не сте вие? — попита Шеканто.

— Вие умирате.

— Разбира се, че умирам!

— Никой бог не ви подкрепя.

— Никой бог не подкрепя никого от нас!

— Това е вълна. От космите на животни. Гледате тези животни за космите им, макар че някои убивате — новородените и много старите. В месото има миризма, когато е старо, но месото на младото животно е изключително вкусно. Майко, жените на разбойниците разпраха гърлата на децата си — не искат да ви дадат нищо. Много от монасите ви са стари. Вашият култ умира.

Шеканто се отпусна в стола си и каза:

— Махнете я оттук.

— Приемам предложението ви — заяви изведнъж Т’рисс. — Ще ви гостувам, за тази нощ и следващата. След това ще потеглим за Карканас. Вече съм убедена, че Майка Тъма е направила голяма грешка. — Обърна се към изхода. — Сега ще се изкъпя в шадравана.

— Магьосник Реш — каза Шеканто, — придружете гостенката ни до шадравана. Лейтенант, останете за малко.

Т’рисс остави странните си мокасини където ги бе изритала и излезе след Реш от залата. Щом тежките завеси отново се отпуснаха, Шеканто се надигна от стола си.

— Убиха собствените си деца? Следващия път действайте по-внимателно. Нападнете през нощта. Убийте първо майките. Провалът ви е тежка рана.

— Загубихме поколение от войните — отвърна Капло — и това не може да се замени за един ден, не и от един лагер скитници. Майко, те се биха с яростта на вълци. Ще навлезем по-навътре следващия път и ще приложим тактиката, която описахте.

Шеканто стоеше на подиума, висока и мършава, с набръчкана кожа и изпъкнали кости под халата. Под провисналата й гуша се виждаха очертанията на ребрата й, а вдлъбнатините под щръкналите й ключици изглеждаха невъзможно дълбоки. „Разбира се, че умирам!“ Това признание го бе поразило. В крехкостта на Майката имаше нещо повече от двете й хиляди години живот. Казваха, че сред азатанаите имало велики лечители. Капло се зачуди дали някоя отчаяна надежда не е умряла при тази среща с Т’рисс.

— Все още не съм мъртва — каза Шеканто и очите й се впиха в него, остри като ножове.

— Майко, според мен тази Т’рисс е увредена азатанаи. Витр е отнел много от ума й.

— Толкова по-голям е поводът за загриженост, лейтенант. Може да е луда, но силата й си остава и не е смекчена от задръжките на разума. Иска аудиенция с Майка Тъма? Ти ще си придружителят й. Дръж уменията си в готовност.

— Майко, при всичките ми умения, не мисля, че е възможно да убия азатанаи.

— Може би. И може да загинеш при опита. Така да бъде.

— Толкова ли е скъпа Майка Тъма за нас? — попита Капло. — Освен това бих се изумил, ако разбера, че тази, която е готова да си присвои титлата Майка на Нощта, е неспособна да се защити сама.

— Само с мрака се защитава тя — отвърна Шеканто. — Само с мрака се съхранява. А в този мрак се доверява само на един мъж и този мъж не е наш. Всъщност казват ми, че е напуснал Куралд Галайн. Заминал на запад, в земите на азатанаите. Стари подозрения са се събудили в мен.

Капло я изгледа мълчаливо: лицето й, вече в профил, бе клюнесто и изпито.

— Подозрения, които не сте споделили със своя избран убиец, майко.

— Няма и да го направя, след като е невъзможно да се докаже. Излагам те на риск, лейтенант. Може дори да те загубя заради защитата на Майка Тъма. Не че тя ни е нужна. Не. Но ни е нужна нейната благодарност — и увереността й в нашата вярност.

— Платена с моята кръв.

— Платена с твоята кръв.

— Дори азатанаи не може да разкъса мрака, загърнал Майка Тъма.

Древните очи се впиха в него.

— Не можеш да си сигурен в това. Нима не се прокрадва дарбата й сред най-близките й деца? Казват, че Аномандър нямал нужда от светлина в личните си покои — слуги донасят за прашасали свещи, фитилът им дори не е почернял. Но имало оставени книги и карти, разтворени на масата, и ръкописи с неговия почерк. Нямаме никакъв достъп до тази нейна магия, но това не значи, че има пречка за други.

— Това назначение ме притеснява, майко. Има твърде много неизвестни. Няма ли да е по-разумно да я убия тук, в манастира? Преди да се е оказала по-сериозна заплаха за владението ни?

— Присъствието й тук е известно, лейтенант. Стражите са я поверили на грижите ни.

Капло кимна.

— За да ги убедим, дадохме гаранция за безопасността й. Но всички тези неща са условни. Има достатъчно прецеденти за непредсказуемостта на гостенката ни, за да звучи достоверно една версия, че тя е прибегнала до насилие. Може би срещу вас или сред монасите. Да, може да понесем възмущение и обвинение, но при липсата на подробности думата ни ще устои и ще надделее. Както ме учихте преди много години, един убиец се стреми да контролира колкото е възможно момента на убийството. Боя се точно от тази загуба на контрол, когато ще сме в Залата на Нощта, на аудиенция с Майка Тъма и кой знае колко много присъстващи други нейни съветници.

— Тези другите, лейтенант — каза Шеканто, — ще мислят преди всичко за защитата на Майка Тъма, не на азатанаи.

— Много години са минали, откакто за последен път сте напускали манастира, майко. Виждал съм как се бие Аномандър и дори в зала, голяма колкото на Майка Тъма, смятам, че ще стигне до мен преди да мога да убия азатанаи. Ако не той, тогава Силхас Руин. — Погледът й не трепна и той продължи: — Може да са придобили уменията си от магията на Майка Тъма. Или пък дарбата им е напълно естествена. Тъй или иначе, оценявам шанса си за успех като много нищожен. При това положение, ако ви разбирам, животът ми трябва да бъде принесен в жертва като символ за верността на шейките.

— Говорим за заплахата, която тази Т’рисс може да представлява за Майка Тъма. Искам да си в готовност за такава възможност.

— Разбира се.

— И вярвам, че ще разбереш, ако дойде моментът саможертвата ти да се окаже необходима. В края на краищата ние ще сме тези, които ще заведат азатанаи на среща с Майка Тъма.

Капло повдигна вежди.

— Оправдание за последствията? А ако никой не оцелее от битката освен Т’рисс?

— Тогава малцина ще възразят, че всички сме изгубени, лейтенант. Впрочем, в Карканас ще имаш и други отговорности. Слушай и помни.

Скоро след това Капло излезе на двора и тръгна към шадравана. Магьосникът Реш стоеше на почтително разстояние от Т’рисс, която газеше гола в дълбоката до колене вода и капките блестяха по смуглата й кожа. По раменете й се виждаха следи от слънчево изгаряне и това напомни на Капло за сменящи кожата си змии. Освен магьосника и азатанаи никой друг не се виждаше из двора.

„Децата или бягат от голата плът, или зяпват. Но е неприлично да зяпнеш. Колкото до мен, просто съм възхитен.“

Спря до Реш.

— Казват, че винаги си оставаме ученици, каквато и да е възрастта ни.

— Някои уроци често се повтарят, но никога не се научават докрай — изсумтя Реш. — Виждам пред себе си трактат за живота.

— Критиците ще те захапят жестоко.

— Ще са като комари по кожата ми. Настървени съразмерно, но размерът е малък.

— Значи ще гледам с радост нахапаната ти и наранена същност.

— Ето, че думите ти издават тайно възхищение към жестоките, Капло.

— Всяка измяна започва или свършва с думи.

— Жестоки?

— Така предполагам, Реш.

Т’рисс беше отишла в другия край на шадравана и сега седеше на широкия ръб, извърнала лице към слънцето и затворила очи.

— Ако Майка Тъма бе отхвърлила силата на Нощта и беше взела вместо нея силата на Мълчанието, щеше да има вечен мир — каза Реш.

— Значи намекваш, че всички случаи на насилие включват някакъв вид измяна?

— О, да. И това ще е първият ми и основен урок в списъка от уроци, които така и не научих.

— Ястребът изменя на заека? Гущерчето на мухата?

— В известен смисъл определено да, мой гаден приятелю.

— В такъв случай всички сме обречени да изменяме, след като измяната, изглежда, е присъща на самото оцеляване.

Реш се извърна към него.

— Не си ли виждал терзанието на философите? Ликуването на гузната им съвест, страстното мъмрене на самите тях и на всичките им ближни? Всички сме изменили на обещанието за вечен мир, а не е ли имало един век, много отдавна, когато смъртта е била непозната? Когато самото препитание е било без цена или жертва?

Тази идея бе стара шега между тях.

— Магьоснико — отвърна Капло, — всички философи, които съм виждал, са или пияни, или безчувствени.

— Това е скръб от загубата, приятелю, и затъване в разбирането.

— Това е слабост на волята по-вероятно.

— Воля, пречупена и безпомощна под атаката на прозрението. Когато сме притиснати на колене, светът се свива.

Капло въздъхна.

— Ах, Реш, но не всяко прозрение идва като атака.

— Даваш ми повод да пия.

— Значи доводът ти е слаб.

— И ето, аз съм единственият философ, достатъчно смел да го признае.

— Само защото си трезвен, а винаги съм оспорвал куража на трезвостта.

Млъкнаха, понеже Т’рисс стана и тръгна към тях. Щом дойде, присви очи към Капло и каза:

— Е, значи майката ви посъветва да не ме убивате? Това е добре. Нямаше да ви хареса моята кръв на ръцете ви, лейтенант.

Капло помълча, а после каза:

— Подозирате ни в крайности. Това е непристойно.

Тя кимна.

— Да.

— Радвам се, че сте съгласна…

— Убийството винаги е непристойно — продължи тя. — Усетих недоверието у приятелката ми Фарор Хенд при вашата намеса. В недоволството й имаше много нива.

— Не ви мислим лошото — заяви Капло. — Но ако се наложи, ще защитим своето.

— Виждам много място за дебат, лейтенант, за това какво включва вашето „свое“. Разбира се, вие разчитате на тази неопределеност.

— Този коментар лично за мен ли се отнася, или за хората изобщо?

— Не познавам достатъчно „хора“, за да съдя — отвърна Т’рисс, седна пред тях и погали с ръка топлата вода. — Знам, че сте убиец и че на двама ви са дадени основания за необходимостта на убийството, и че се събирате с други „свои“, за да изтъкнете нужните оправдания.

Реш сякаш онемя. Покашля се и каза:

— Гост, моля ви, сдържайте силата си.

— Мислите ли, че тази сила е моя, магьоснико? — Тя се усмихна и стана. — Уморена съм. Виждам монах на входа — ще може ли да ме заведе до стаята ми?

— Момент — спря я Капло, погледна Реш, видя, че се е превил на две като от болка, и попита: — Щом силата не е ваша, чия е тогава?

— Вашият речен бог беше мъртъв. Вече не е.

Той я зяпна невярващо.

А Т’рисс добави:

— Сега трябва да се преборите с това, което претендирате, че почитате, и да дадете отговор на много неща, които сте направили в негово име. Чудно ли е, че приятелят ви е уплашен?

И тръгна през двора.

Капло се обърна към приятеля си.

— Реш? Какво ти стана? Истината ли говори тя?

Магьосникът го погледна с подивели очи.

— Гняв.

След този случай гостенката азатанаи остана в стаята си и се хранеше сама. На третата сутрин се появи в двора, яхна коня си от трева и зачака останалите.

Майка Шеканто беше прикована на легло. Беше загубила всякаква власт над тялото си и не можеше да се движи, дори да вдигне ръка. Дробовете й се пълнеха с течност, дъхът й излизаше на къси хрипове, а очите й пърхаха като пленени птици.

„Ястребът предава заека. Гущерът предава мухата. Бог беше огънат под волята ни. И богът сега се гневи.“

Ездачи вече бяха пратени до манастира Йедан по заповед на Реш и вест беше пристигнала в нощта преди тръгването им за Карканас. Отец Скеленал беше тръгнал. Тринайсет от най-старите сестри бяха умрели. А във Великия кладенец на Древния бог водата вреше. Парата се вдигаше на стълб, който можеше да се види от края на гората южно от обителта.

Когато Реш заяви, че ще остане, за да изчака идването на Скеленал, Т’рисс се обърна към него и каза:

— Няма да сте нужен тук. Вашата майка ще се съвземе. Ще говори насаме с мъжа, с когото е жизнено обвързана. Вие ще ме придружите, магьосник Реш.

— Защо? — попита той и Капло стъписано осъзна, че приятелят му дори не оспори правото на азатанаи да му заповядва.

— Кой обитава леса северно от Карканас? — попита тя.

Реш сви рамене.

— Прокудени. Полудив народ. Бракониери, престъпници…

— Отрекли се — каза Капло.

— Вашата майка и вашият отец трябва да се подготвят.

— За какво? — попита Капло.

— За това, което трябва да покажа на магьосник Реш. Ще започне в гората, но също и по самата река и по улиците на Карканас… докато Майка Тъма осъзнае предизвикателството.

— Какво ще й кажете? — попита Реш, гласът му трепереше.

— На Майка Тъма? — Т’рисс подръпна сплетените от трева юзди. — Мисля, че няма да са нужни думи, магьоснико. Щом ме види, тя ще разбере.

— Заплашвате ли я? — попита Капло.

— И да я заплашвам, лейтенант, нищо не можете да направите. Нито вие, нито стражите й. Но не, самата аз не представлявам заплаха за Майка Тъма и за това имате думата ми, за да я оцените или пренебрегнете, според характера ви. Това, което нося, е промяна. Ще го приеме ли, или ще се възпротиви? Само тя може да отговори на това.

Яздиха мълчаливо от манастира, по южния път, който ги отведе много на изток от манастира Йедан, преди да навлязат в Младия лес.

Последните думи, които Т’рисс каза на тръгване, бяха:

— Вече разбирам загадката на водата. В мир тя тече бистра. Когато застана пред Майка Тъма, водата между нас ще се размъти. Но обещанието остава — един ден тя отново ще потече бистра. Към тази вяра се придържайте всички дори когато хаосът връхлети над света. — Погледна Реш и Капло. — Речният бог ми казва, че водата на Дорсан Рил е тъмна, но не винаги е било така.

„Не винаги е било така. Най-старите ни писания казват същото.

Тази азатанаи е възкресила нашия бог. Тази азатанаи е говорила с нашия бог. Но какво обещава на тайстите?

Хаос.“

Когато навлязоха в леса обаче, Капло не видя нищо необичайно, нищо, което да придаде достоверност на прокобните думи на азатанаи. Обърна се към яздещия до него магьосник с въпрос на устните, но Реш го спря, вдигайки ръка, и каза:

— Още не. Нараства. Размърдват се неща. Сънища терзаят хиляди помръкнали умове. Нещо наистина се пробужда. Ще видим лицето му на връщане.

Капло не притежаваше чувствителността на магьосник Реш и мнозина други във вярата. Шеканто веднъж му бе казала, че още като дете е коленичил пред прагматизма и с това е изгубил дарбата на въображението. Съществуваше противоречие между двете и като сили на личностното те често се вкопчваха в двубой. За някои обаче съществуваше съгласие. Бляновете определяха целта, прагматизмът — пътя към нея. За онези, които притежаваха този баланс, казваха, че са одарени, но това не правеше живота им по-лесен. Тези с ограничен ум, живеещи живота си с препятствия, които се вдигаха пред тях на всяка стъпка, бързо вдигаха подобни препятствия пред „одарените“ си ближни и често биваха непреклонни в убеждението си, че е за добро, и оправдаваха възгледите си с думи като „реалистично“, „практично“ и, разбира се, „прагматично“.

Капло хранеше голяма симпатия към склонните, със съвет или насмешка, да сдържат необузданите мечтатели на света. За него въображението беше опасно и понякога гибелно с непредсказуемостта си. Сред многото жертви, които беше убил, изобретателните му бяха причинявали най-големите главоболия. Не можеше да проследи пътеките на мисленето им.

Ето защо със загубата на въображението си се бе отказал от толкова много други неща. Трудно му беше да почувства каквото и да е за живота на другите. Нямаше интерес, освен професионален, да търси съчувствие и не виждаше причина да измества перспективата си към проблема за мнението, след като мненията му бяха здраво вкоренени в прагматизма и следователно се оказваха в крайна сметка ненакърними.

При все това, докато навлизаха в древната гора, Капло изпита студ, който нямаше нищо общо с внезапното помръкване на слънчевата светлина. Погледна Реш и видя, че лицето му е плувнало в пот.

— Отново ли е съживила силата си? — попита го тихо.

Реш само поклати глава, кратък жест на отрицание, толкова нетипичен за магьосника, че Капло се стъписа и дори малко се уплаши.

Огледа с присвити очи сенките между дърветата от двете страни на пътя. Видя струпана в крайпътните изкопи смет, а по-нататък, на трийсетина крачки навътре в леса вдясно, схлупена колиба, от която се вдигаше пушек, и като че ли някаква фигура, седнала изгърбена зад тлеещ огън — или не беше нищо повече от канара или дънер? Въздухът беше хладен, наситен с миризма на гнило, толкова тежка, че чак задавяше с всеки поет дъх. Нямаше почти никакъв звук освен лая на куче някъде в далечината и тропота на копита по калните камъни.

Никога, когато бе минавал оттук, на път от и за Карканас, Капло не бе обръщал внимание на гората. Като че ли имаше толкова нападали дънери, колкото и растящи дървета, но сега осъзна, че това е вярно само за онези непосредствено до пътя. Нещата ставаха по-диви по-навътре в леса, където сумракът беше саван, непроницаем за ничий взор, и за да минеш през него щеше да ти трябва факла или фенер. Беше изумително да си помислиш, че хора живеят в този лес, скрити и затворени в един вечно свиващ се свят.

— Те са свободни — каза напрегнато Реш.

Капло се сепна.

— Приятелю, за кого говориш?

— Свободни по начини, изгубени за нас. Виждаш ограниченията им, привидната им бедност. Виждаш ги като пропаднали, забравени, невежи.

— Реш, но аз изобщо не ги виждам.

— А те са свободни — настоя Реш. Ръцете му се бяха свили в юмруци и стискаха юздите. — Никакви десятъци, никакви данъци, които да плащат. Може би дори парите са им непознати и всичко, което може да се нарече богатство, е на едно пресягане на сръчни ръце пред погледа на обични очи. Капло, когато изчезне и последната гора, с нея ще свършат и последните свободни хора на света.

Капло помисли малко, после сви рамене.

— Няма да забележим загубата.

— Да, и ето защо: защото те са пазителите на нашата съвест.

— Нищо чудно, че изобщо не ги виждам.

— Да — отвърна Реш и тонът му заличи цялата ирония в думите на Капло.

Раздразнен и притеснен от тази гора, Капло се намръщи и каза:

— Нямаме никаква полза да превъзнасяме разорените.

— Не говоря за онези, които са избягали от нашия начин на живот — отвърна Реш. — Макар че някой би могъл да заяви, че с избор или случайно те тръгват срещу нас, докато ние затъваме все по-дълбоко в свят на самозаблуда. Все едно. Говоря за онези, които никога не са били опитомени. Те все още живеят в този лес — може би са останали само стотина. Едва ли са повече. А ние им отнемаме дома, дърво по дърво, сянка по сянка. Да знаеш твърде много означава да загубиш чудото на загадката. В отговора на всеки въпрос забравяме стойността на незнанието.

— Никаква стойност няма в незнанието. Стига, Реш, зарежи тези глупости. Стойността на незнанието? Каква стойност?

— Нямаш отговор и така можеш да заключиш, че отговор не съществува. И в твоята реакция, о, бледи окаянико, е урокът.

— Гатанки ли пак? Знаеш, че мразя гатанките. Хайде, кажи ми какво пропускам. Какво се печели от незнанието?

— Смирение, глупако.

Т’рисс зад тях заговори и гласът й отекна със свръхестествена яснота.

— Унизили сте се в ритуал. Видях го на двора, много пъти. Но жестът е механичен — дори в новооткрития ви страх смисълът на това унижение е изгубен.

— Моля, обяснете се, азатанаи — каза Реш сърдито.

— Добре. Вие изсичате олтар от камък. Рисувате образа на вълни по стената и така създавате символ на онова, което искате да почитате. Давате му хиляда имена и си представяте хиляда лица. Или едно-единствено име, едно-единствено лице. След това коленичите или се кланяте, или лежите по корем на земята, унизявате се в раболепие и можете да наречете жеста смирен пред вашия бог, и да видите в позата си праведно смирение.

— Всичко това е съвсем точно — каза Реш.

— Именно. И по този начин губите смисъла на ритуала, докато ритуалът сам по себе си се превърне в смисъла. Това не са жестове на раболепие. Нито израз, че волята ви отстъпва пред по-велика сила. Това не е отношението, което търси вашият бог, и все пак настоявате на него. Речният бог не е източникът на почитта ви — или по-скоро не би трябвало да е. Речният бог среща погледа ви и копнее за разбирането ви — не за самия него като по-велика сила, а за разбирането на смисъла на съществуването му.

— А кой е смисълът? — настоя Реш.

— Спомнете си жеста на унижение, магьоснико. Правите го в признание за своето смирение. Силите на един бог са неизмерими и вие предавате живота си в ръцете му. Но той не иска живота ви и не знае какво да прави с вашата копнееща безпомощна душа. В ритуалите и символите вие сте изгубили себе си. Ако богът можеше да ви накара да разберете, щеше да ви накара да разберете тази проста истина: единственото нещо, достойно за преклонение, е самото смирение.

Капло изсумтя и понечи да заговори, да затрупа с насмешка твърдението й… но не беше нужен дори жестът на Реш, за да прехапе език. Вярно, нямаше никакво въображение, но дори той можеше да види предсказуемия шаблон на поведение в това объркване на ритуал и смисъл, на символ и истина.

— Тогава — каза дрезгаво Реш — какво иска от нас нашият бог?

— Мило дете — отвърна Т’рисс. — Иска да сте свободни.

Капло не се зарадва на откровението. Беше стъписан и това, което най-много го глождеше, беше, че разбра, с абсолютна яснота, аргумента на азатанаи. По-рано тя им беше заявила, че са убили своя древен речен бог. С подчиняването на водата на ежедневните нужди, с отнемането на свободата й, бяха убили самото същество, което искаха да почитат. Тъй че беше съвсем логично богът да желае свобода и в тази свобода — прероден живот.

Не знаеше как тя е възкресила този речен бог, но нямаше нищо престорено, когато им беше казала, че промяната идва при всички тях.

След думите й продължиха да яздят в напрегнато мълчание и когато Капло погледна магьосник Реш, видя, че приятелят му плаче тихо, и блясъкът на сълзите му, толкова сурови по страните му, бе като горчив дар в сумрака.

„В сълзите водата е волна.“ Едно от най-старите стихотворения, написано от неизвестен автор. Поколения бяха спорили за значението му, използвайки термини като прозаично и профанно. Но само от няколкото думи, изречени от Т’рисс, смисълът изведнъж бе станал ясен и Капло почти можеше да чуе съжалението, отекващо в измъченото дращене на перото на онзи неизвестен съкрушен поет.

Истина, заровена в загадъчни думи. Ето как въображението можеше да е и дар, и проклятие. Колкото до него самия, щеше да предпочете да остане в неведение, но вече беше твърде късно за това.

След дългата езда, загърнати в мълчание и скръб, стигнаха до края на гората и градът Карканас се извиси пред тях, вкопчен в бреговете на Дорсан Рил като огромен юмрук от черен камък.

Старият храм в сърцевината на Цитаделата винаги напомняше на Върховната жрица Емрал Ланеар за затворено око в дълбока кухина. Костите се издаваха навън от този сляп център на ъгловати пристройки с черния камък, струпан в няколко различни архитектурни стила, за да образуват нещо като разбит череп, сплескан от собствената си тежест и понесеното неописуемо бреме. Нищо красиво нямаше в Цитаделата и колкото и да гъмжеше от живот тук, по коридори, зали, вити стълбища и мухлясали подземия, това събуждаше в ума й представата за буболечки, затворени в череп и мъчещи се отчаяно да изпъплят навън.

Камъните бяха безчувствени, тъй че окото оставаше затворено. Човек може да гледа едно безжизнено лице толкова дълго, колкото пожелае. Ако то наистина е безжизнено, няма никога да се промени. Никакво трепване на клепачи. Никакво поемане на дъх, нищо, което да стъписа гледащия със заличаване на истината или с отмяна на времето.

Вървеше с отмерена стъпка до сестра Синтара към Великата зала, някогашния неф на храма. Зад тях се точеха десетина жрици, пърхащата им възбуда заглъхваше, докато с всяка крачка пътят напред ставаше все по-тъмен, опълчил се на свещите и поглъщащ светлината на факлите по стените от двете страни.

Никой не можеше да се доближи до особата на Майка Тъма, без да забави стъпките си, и макар свръхестественият взор вече да беше обичаен сред жриците и най-близките до избраната им богиня, във въздуха оставаше едно незаличимо напрежение и студ, който проникваше дълбоко в костите. Ръцете неволно потръпваха. Дъхът се накъсваше и въздухът хапеше дробовете.

На петнайсет крачки от входа Емрал усети как нещо тупна на челото й и после потече надолу до веждата. Миг по-късно ахна, щом мократа вадичка замръзна на лицето й. Друга капка падна на ръката й, която държеше Ножницата, и тя погледна и видя как водното мънисто мигновено се превърна в лед. Кожата под него изтръпна.

В града навън нямаше никакъв дъжд. А тези коридори бяха толкова сухи, че отнемаха жизнеността и здравето на най-младите жрици — това бе истина за цялата Цитадела.

Зад нея се чуха ахкания: изненадани и ужасени.

Сестра Синтара спря и връчи Скиптъра на Емрал.

— Прибери го в Ножницата, сестра. Нещо става.

Не можеше да има никакво съмнение за това. Емрал взе палката от желязо и черно дърво и я пъхна в защитната обвивка.

Капки замръзваща вода вече се сипеха върху всички. Емрал погледна нагоре и видя лъскавината на скреж, покрил закръгления свод на тавана.

Осъзнаването нахлу в ума й на порой, а с него — и удивлението. Вкусът му беше горчив.

— Окото се е отворило — промълви тя.

Погледът на Синтара бе почти обвиняващ.

— Какво око? Това е дело на азатанаи! Тя напада владението на Майка Тъма. Това не е нищо друго освен разбулване на сила, подигравка със светостта на храма!

— Светостта на храма ли, сестра? Да, но не е подигравка. — Погледна към присвитите уплашени жрици. — Процесията свърши. Върнете се по килиите си. Бързо!

Те запърхаха и се разпръснаха като подплашени птици.

— Не ти командваш тази процесия — сопна се Синтара.

— Боядисай бръчките си с жлъч и гняв, сестра, ако виждаш само толкова. Аз не съм…

Тежки стъпки прокънтяха по коридора, тя се обърна и видя идващия към тях Аномандър, двамата му братя бяха зад него. Капки замръзнала вода отскачаха от бронята им като късчета диамант.

— Емрал — каза Аномандър. — Азатанаи влиза през градската порта. Реката се е вдигнала и водата е заляла улиците. Искам да знам какво мислиш за това.

— Шейките, лорд Аномандър.

— Предизвикват верска война? — изръмжа Силхас Руин. — Луди ли са?

Синтара въртеше очи от Емрал към братята и обратно, на лицето й се бе изписало объркване.

Аномандър погледна към залостените врати и поклати глава.

— Едва ли. Техният култ гледа навътре. Никога не са показвали с нищо, че искат да си върнат стария храм.

Добре разбираше проблема, осъзна тя. Бързината на мисълта му надвишаваше дори нейната.

— Може би сте прав, милорд. В такъв случай трябва да са също толкова объркани като нас. Достатъчно ли е, за да ги смятаме за потенциални съюзници?

— Не толкова, че да се уповаваме на това, според мен. Безизходицата е тяхна — допускам, че в манастирите цари хаос. Почитането на мъртъв бог гарантира едно нещо и то е неограничената свобода на жречеството.

— Но сега…

Той кимна.

— Плановете им са разстроени. Изправени са пред предизвикателство от най-неочаквана посока.

— Ако мисълта им е гъвкава — каза Емрал, — ще видят в това потенциална сила, укрепваща позицията, която могат да заемат по въпроса за властта.

— Светски проблеми, да. — Той помълча, все още без да обръща внимание на Синтара, а след това продължи: — Уведомиха ме, че майка Шеканто лежи тежко болна… последствие от срещата, мисля. И че Скеленал бърза да иде при нея. Стари са, но едва ли са глупави.

— Тогава трябва да потърсим магьосник Реш и вещица Сувера, за да разберем какво можем да очакваме от шейките — каза Силхас.

Още един остър ум, отбеляза Емрал. Можеше да прости на Андарист за разсеяното му мълчание, макар да знаеше добре, че от тримата братя неговата проницателност почти не отстъпва на почти легендарния талант на Аномандър в тази област. Въпреки че се проявяваше осезаемо по-бавно. Обърна се към Силхас.

— Уведомиха ме, че придружителите на азатанаи са магьосник Реш и лейтенант Капло Дриим.

— Капло — повтори Силхас.

— Да — отрони замислено Аномандър. — Това е интересно.

— Шеканто е уплашена — заключи Емрал. — Не може да има друго обяснение за Капло Дриим. — Погледна Аномандър. — Ще държи азатанаи под око, несъмнено.

— Съгласен съм. Но това е паника на Шеканто, не наша. Не виждам полза в това пратеник да бъде убит в нозете на Майка Тъма.

— Лорд Аномандър — попита Емрал. — Можете ли да го предотвратите?

— Имаме предимството на очакването — отвърна Аномандър и се обърна към Силхас, а той кимна и вдигна рамене.

— Всички се колебаете — отбеляза Емрал.

Замръзналият дъжд продължаваше да вали. Зърна град се трупаха на пода.

Аномандър въздъхна.

— С меч в ръка Капло Дриим е по-бърз от всеки, когото съм виждал. Би могло да съм до него и пак да не успея.

— Тогава стойте между него и азатанаи — изсъска Синтара. — Те идват, а ние тук си кудкудякаме като кокошки и губим време! Майка Тъма трябва да бъде предупредена…

— Тя знае и не й трябва повече от нас — каза Аномандър. — Сестра Синтара, ние, кокошките, имаме много неща да решим тук, но вие настоявате да кълвете из двора.

— Аз съм избраната й Висша жрица!

— Издигането ви целеше да облекчи сестра Емрал от административното бреме — отвърна Аномандър. — Майка Тъма не осъзна добре користната ви амбиция, а ако мислите, че висши пиленца и мокър полог са най-сигурният път към власт, мога ли да ви напомня поемата на Галан „Трофеи от младост“? В края на поемата дори думите умират. — Обърна се към Емрал. — Висша жрице, ще реша проблема с Капло Дриим преди да влезем във Великата зала.

— Успокоихте ме — отвърна тя, като се мъчеше да прикрие изумлението си от думите на Аномандър към Синтара. Издигане, за да се облекчи администрацията? Не беше знаела това. „А сега… има ли съжаление?“

— Каква впрочем е тази работа с някакъв възкресен речен бог? — попита Силхас.

Изпълни я облекчение. Тези братя, първите избрани сред чедата на Майка Тъма, умееха да правят крехък всеки страх и след това да го разбият с енергична самоувереност. Всеки път, щом ги погледнеше — Аномандър, Силхас и особено Андарист, — виждаше баща им и любовта в нея, така окована, така наранена и кървяща под упоритото самобичуване, се надигаше отново с непокорна сила. Наслада в болката, надежда в отдавна нарушени обещания — можеше почти да усети как години се смъкват от нея в присъствието на тези трима синове.

— Мисля, че вече зависи от магьосник Реш — отвърна Емрал на Силхас.

— Ще ги изчакаме тук — заяви Аномандър.

— Твърде много от нас тук предполага слабост — изтъкна Андарист. — Аз ще се оттегля. Силхас?

Силхас се обърна към Аномандър с усмивка.

— Двамата заедно двойно удавяме заплахата и каквото трябва да се удави двойно. Аз отивам с Андарист. Казват, че капитан Келарас бил се върнал и Датенар и Празек го били завели в някаква кръчма. Андарист, предлагам да идем при тях. Аномандър, да попитам ли капитана за отговора на Хуст Хенаралд?

— Защо не? — отвърна Аномандър. — Много съм любопитен.

Двамата братя изсумтяха и се запътиха навън.

Емрал не разбра смисъла на последните думи. Хуст Хенаралд се държеше настрани от всякакви политически машинации. Замисли се какво ли би могъл да иска от него Аномандър. „Глупава жена! Какво друго може да е? О… ако железен вик прокънти в Цитаделата, ехото ще стигне далече.“

Но не беше имало никакво колебание от страна на Андарист или Силхас. Вярата им, че брат им знае какво прави, бе изумителна, предвид обстоятелствата.

„Синове на баща си.

Но недостатъци от майката… моля се да няма.“

— Е, просто ще стоим тук ли? — настоя Синтара.

— Вие не сте нужна — отвърна й Аномандър. — Скрийте се при Майка Тъма.

— Каните ме на лична аудиенция с нашата богиня? — усмихна се самодоволно Синтара. — Ще приема, разбира се. — Махна пренебрежително на всички с бледата си ръка. — Да оставим всякакво благоприличие тук навън, в коридора, естествено. Ще остана над това неудобство, след като, изглежда, само аз разбирам положението на Висша жрица.

— На колене ли ще да е то, Синтара?

Въпреки баграта на лицето й и въпреки сумрака в коридора Синтара видимо пребледня. Гняв лумна в очите й и тя се обърна рязко и закрачи към вратите. Миг след това вече бе вътре. Щом екът на затварящата се врата заглъхна по коридора, Емрал поклати глава.

— Няма да забрави тази обида, лорд Аномандър. А въпреки цялата й суетност не мислете, че е безвредна.

— Беше неразумно — призна Аномандър. — Само че тук не аз рискувам да си навлека гнева й, а вие. За което приемете извиненията ми.

— Не е нужно, милорд. Рязала съм и по-надълбоко много пъти.

— Все пак насаме, несъмнено.

Тя сви рамене.

— При всичките шпиони в този двор се съмнявам, че „насаме“ изобщо съществува.

— В това е опасността от тъмнината — каза Аномандър. — Стане ли невидим, светът е изкусен към интрига.

— Не е лесно да изваеш вяра от светска амбиция, милорд. Раждането на всяка религия неизбежно е буен процес.

— Щеше да е по-кротък — каза Аномандър, щом звукът от влизащи хора в другия край на коридора стигна до тях, — ако Драконъс беше тук.

И толкова лесно, само с една своя фраза успя да изтръгне света изпод нозете й. Тя не му отвърна — не можеше повече да се довери на собствения си глас.

„Не вдигай огледало, за да не би да не харесаш това, което ще видиш.“

Докато реката излизаше от бреговете си и заливаше с мътна вода улиците и уличките на Карканас, докато стъписването и суматохата напираха на вълни пред наводнението, Капло Дриим и магьосник Реш поведоха Т’рисс по главния път от леса към града. Тълпите напираха нагоре по улиците, подгонени от надигащата се зад тях вода, и се трупаха като плавей по билото, очертало наводнената низина.

Наводненията бяха сезонно явление в Карканас, но само напролет. Сега, в разгара на сухото лято, случващото се пораждаше суеверен страх.

Понеслата нечистотии вода заливаше каменната настилка. Капло дръпна юздите и миг след това Реш го последва. Т’рисс спря точно зад тях. Шейките най-отзад също спряха конете си, смълчани и пребледнели.

— Азатанаи — каза Капло. — Ще пострада ли вашият кон, ако яздим през водата?

— Ще продължа пеш — отвърна тя. — Реката се съпротивлява на плена си и с това изрича природна истина.

Магьосникът попита — гласът му леко трепереше:

— Какво ще поиска речният бог от този град? От самата Майка Тъма? Бреговете са укрепени с каменни стени. Мостовете са здрави. Кейовете и стълбовете също. Трябва ли всичко да бъде унищожено в името на свободата на водата?

Т’рисс се смъкна от тревното подобие на кон и отвърна:

— Майка Тъма е осъзнала присъствието му. Тя отстоява владението си.

— Ще има ли битка? — попита я Капло.

Тя го изгледа за миг, а после извърна очи към небето, сякаш невидими думи бяха изваяни по свода му и ги четеше на глас:

— Събуден от съня си, речният бог отваря очи към един много променен свят. Дори възглавницата, на която е бил отпуснал глава, е взета от друг — в Цитаделата има храм, нали? Някога той беше на речния бог, но собствеността е отнета. — Извърна намръщено очи надолу към града пред тях — към стотиците тайсти, пъплещи нагоре по склоновете от двете страни на булеварда. — Разливът вече спада. Мощта на Майка Тъма е впечатляваща.

Закрачи между двамата мъже и навлезе във водата.

Реш въздъхна тежко.

— Ще запазя краката си сухи, ако нямаш нищо против.

Капло кимна и смуши коня си напред.

Продължиха, този път водени от азатанаи, която врязваше просека през кипналия порой, сякаш вдигналата се вода бе дар за нея. Над Цитаделата Капло видя издигащи се бели облаци, отнасяни от въздушните течения. „Па̀ра. Майка Тъма прогонва. Виждаме истината за нарастващата й мощ.“

Продължаваха напред по-бързо от оттеглянето на водата. Отвсякъде шуртеше вода, като след кратък обилен дъжд.

Т’рисс заговори, без да се обръща:

— Тя трябва да се вслуша в урока. Да оковеш означава да отслабиш. Да задържиш означава да уязвиш, тъй че храмовете са както средоточия за преклонение и святи жестове, така и слаби точки по божия броня. Те са там, където кожата е най-тънка, където пръсти може да се докосват, един смъртен, другият безсмъртен. Срещането на устни, споделянето на дъх. Вярвай с цялото си сърце, но знай, че целувката ти може да убива.

— Майка Тъма все още не е осветила храма в свое име, азатанаи — каза Реш. — Това все още е предмет на спор. Може да не се нуждае от вашите предупреждения.

Булевардът ги изведе на широк правоъгълен площад. От прозорците на по-високите етажи на сградите от двете страни ги гледаха хора. В другия край на площада се извисяваше Градската порта на Цитаделата.

Т’рисс спря и се обърна към Капло.

— Чух да се споменава за благородни и низши, но тайстите не почитат никаква кралска власт. Защо е така?

— Имаше кралица някога — отвърна Капло. — Последната от династията. Умря на бойното поле. Съпругът й не беше от знатните, но беше много уважаван заради воинската си доблест. Когато той падна смъртно ранен, тя поведе щурм на Кралските си стражи в опит да прибере тялото му от бойното поле. Не успя. След това тялото й не бе намерено, но на мъжа й беше.

Т’рисс го изгледа.

— Тази кралица беше ли кръвна родственица на Майка Тъма?

— Бяха сестри — каза Реш. — Но тя не…

— Нямала е право да вземе трона, така ли?

— Да — отвърна Капло. — Можеше да се направи изключение обаче. Имаше прецедент. Но беше сметната за… неподходяща.

— Езотерични интереси — обади се Реш. — Никакъв талант за политика. Идеалистична, романтична — напълно подходяща за издигането й в божественост може би.

— Значи тронът ви остава незает — каза Т’рисс. — Допускам, че това всъщност би устроило знатните.

— Тронът е преобразен — обясни Реш. — Почетното му място сега е в храма. На него седи Майка Тъма и вече се титулува не Кралският трон, а Тронът на Нощта.

— Значи тя ще седи на него? — попита Т’рисс. — Кога имаме аудиенция с нея?

Капло сви рамене.

— Кой може да каже? Тя обитава в мрак.

Азатанаи въртеше очи от Капло към Реш и обратно.

— Мъртвата кралица е била последната от династията. Под това имате предвид пряката родословна линия.

— Да — отвърна намръщено Реш.

— Остават далечни роднинства.

Капло кимна.

— Лейтенант, виждам лека неискреност в поведението ви с мен. Ще дадете честен отговор на следващия ми въпрос.

— Ако имам отговор — отвърна Капло.

— Кралицата е имала други родственици. Сега те държат титлите Майка и Отец, а имената им са Шеканто и Скеленал.

— Да.

— Но са жизнено обвързани.

— Без консумация, азатанаи — отвърна Капло. — Да бъдеш жизнено обвързан не е брак. Това е… нещо друго.

— По право биха могли да претендират за трона.

Капло вдигна рамене.

— Би могло да се твърди, да.

Тя се обърна и продължи през площада.

Водата се беше оттекла и бяха останали само няколко локви и мокри петна, които бързо изсъхваха на слънчевата светлина. Капло понечи да смуши коня си, но Реш се пресегна и го спря.

Погледаха я още десетина мига, докато вървеше напред.

— Магьоснико — промълви Капло, — не казвай нищо с увереността, че няма да бъдеш чут.

— Няма — отвърна Реш. — Но тези въпроси — за родословни връзки и кръв — не виждам какво предимство може да има, ако го знае.

— За да стъпи на по-здрава основа, предполагам.

— Нищо друго?

Капло сви рамене.

— Векът на крале и кралици е отминал, маг. Урока го научихме всички. От наскърбена любов тя хвърли кралството в хаос. Това няма да се случи повече.

— Трябваше да оставим азатанаи на проклетите стражи — каза Реш.

Този път Капло можеше само да се съгласи.

— Тя наближава портата.

Препуснаха да я догонят, като отбягваха локвите.

От върха на Старата кула Седорпул, Ендест Силан и Райз Херат наблюдаваха жената, която се приближаваше към Градската порта на Цитаделата. Когато ескортът шейки, спрял за миг, подкара отново напред, за да я настигне, Седорпул изсумтя и каза:

— Това са магьосник Реш и Капло Дриим. Любопитно съчетание за такава официалност.

— Разбира се, че магьосникът трябва да е тук — каза Райз Херат на младия жрец. — Реката прехвърли бреговете си и заля града…

— Сякаш за да разчисти пътя й — измърмори Ендест Силан.

— Вярата може да изтърпи малко вода — рече Седорпул.

Историкът долови неувереност в твърдението му.

— Усещате ли това древно пробуждане, жрецо?

Кръглоликият мъж сви рамене.

— При гледането на нещо едновременно неочаквано и… огромно го има усещането за страхопочитание, но това е обяснимо. Такива реакции не си струва да се обсъждат, бих казал. Дали е синонимно на почтително благоговение? Не мисля.

— Макар и да не разполагаме с никакви документи — вметна Райз Херат, — справедливо е да се приеме, че повишаването и спадането на реката е било съществено за култа към речния бог. Не е ли ясно, че днес наблюдавахме чудо?

— Но водата се отдръпва — възрази Седорпул. — Силата е на Майка Тъма.

— „На бойното поле видях пуяци.“

— В смисъл, историко?

— Само че теренът вече е оспорен, жрецо. Напълно е възможно магьосник Реш да претендира за самия храм.

— Да не е посмял!

Долу жената азатанаи, средна на ръст, слаба, облечена в странно безцветно облекло, стигна до портата. Не спря и след миг се скри от погледите им. Пътят й щеше да я поведе по нисък мост до вътрешна порта, а оттам — до самата Цитадела. Двамата ездачи зад нея слязоха и я последваха, като оставиха конете си на другите монаси, които явно нямаше да влязат в двора на Цитаделата. Конните воини обърнаха, повели двата коня без ездачи, и подкараха обратно през площада в бърз тръс.

— Тези неща са извън нас — отрони Ендест Силан. — Объркан съм и се чувствам зле.

— Поддавате се на излишна нервност — каза Седорпул. — Майка Тъма не може да бъде застрашена в самото ядро на силата й.

— Не Майка Тъма е под заплаха тук — отвърна Райз; мислеше за Капло Дриим.

— Какво имаш предвид? — попита Ендест Силан.

Историкът сви рамене.

— Случайна мисъл. Не й обръщай внимание. Но разсъди над следното: някои неща намират определение само в противопоставянето. Малцина биха възразили според мен, че Мракът е нещо трудно за почитане. Какво търсим с издигането на Майка Тъма? Що за единство можем да намерим, кръжейки около място на отрицание?

— Заядливи въпроси — подхвърли с небрежен тон Седорпул.

Доловил напрежението на жреца, Райз Херат заговори отново:

— Религиозните практики възникват от прецедент в края на краищата.

— Искаш да обсъдим проблема за религиозната практика?

— Ако помага в този момент, Седорпул, то отговорът ми е да. Мисълта ми е, че всички вие жадувате за наставление. Въпреки всичката сила на Майка Тъма няма никакво предписание. Каква форма трябва да приеме ритуалът, който ще се съблюдава? Как да се постигне полагащото се умилостивяване и как дори е желано то от онази, която искате да почитате? По какъв начин изразявате покорството си? Тук са проблемите, занимаващи жречеството ни, и това е предметът на дебата.

— Възкресяването на речния бог не ни предлага никакви ценни отговори, историко. Тази вяра умря, нали?

— Имаше отхвърляне, да. Това поне е ясно. Човек трябва само да погледне настървеното обезобразяване на стените в храма, за да добие донякъде представа за яростта, обкръжавала онази криза. Но би могло да се твърди, че тъкмо осъзнаването за смъртта на техния бог е предизвикало такова яростно унищожение.

— А ако е било гузна съвест? — попита Ендест.

— Това предположение — сопна се зачервен Седорпул — не ми харесва на безброй много нива, псалт.

— Не всички мисли се изричат, за да се харесат — каза Райз. — Това не намалява цената им. Гузната съвест е могъщо чувство… да, мога да си представя как човърка лица и думи по стените. Щом богът е умрял, има причина да се попита защо. Но вярата сама по себе си явно се е оказала недостатъчна хранителна среда, тъй че не е необходимо да обсъждаме истинността й, предвид настойчивото присъствие на манастирите Ян и Йедан. Както и възкресението на същия този бог.

Седорпул се обърна към Ендест Силан.

— Псалт, твърде дълго се задържахме тук. Другите вече се събират и се оглеждат за мен. Пред нас се изправя предизвикателство и трябва да го посрещнем. Историко, всичко добро. А, ще нагледаш ли детето?

Райз Херат се усмихна.

— Ще потропам на вратата и ще настоя да ме пусне вътре, а тя ще кресне да се махам.

Седорпул кимна отривисто.

— Това стига.

Висша жрица Емрал Ланеар стоеше до лорд Аномандър и чакаше появата на азатанаи и нейния ескорт. Синтара беше влязла във вътрешната зала и сега вероятно беседваше с Майка Тъма, макар Емрал да знаеше всъщност, че тази беседа ще е забележително разочароваща. Може би наистина една идеалистична, романтична жена беше съвсем на място в сърцевината на нещо толкова ефимерно като вяра и култ. Може би наистина никакъв прагматизъм не бе възможен в душевните неща и можеше дори да се окаже проклятие за самата идея за святост.

Нима пророците не говореха с гатанки? Нима ясновидците не се хлъзгаха като змиорки през низа от вероятности за бъдещето? Писания, пълни със сурови предупреждения, можеше и да са желани, но тя подозираше, че тъкмо те с най-голяма готовност биват пренебрегвани… макар всъщност да не знаеше много за религиите на други народи. Не беше нужно човек да е учен обаче, за да разбере, че верите се раждат от камък, вода, земя, слънце и вятър и че ако тези сили се окажат сурови и враждебни, вярата — също. Суровият живот ражда сурови закони, не просто в нужните за живота неща, но и в тези на вярата. Тя добре разбираше този практичен диалог.

Река в сезонно разливане, гора, която да задържа най-суровите ветрове, изобилието от риба, зърно и дивеч — тези неща не описваха суров живот и борба за оцеляване. Тайст традиционно се отвращаваха от твърдите правила, сякаш такива правила оскърбяваха самата им същност. Само войната бе променила това и сега, когато Емрал се откъсна за миг от огледалото си — когато огледа множеството с властни позиции в Цитаделата, — видя остри ръбове на мястото на меките линии и в много очи имаше камък вместо вода.

Много са първичните сили, връхлитащи един народ, за да му придадат облик. И тя вече трябваше да добави към тях самата война, не по-различна от слънцето и вятъра.

— Идват — каза Аномандър. — Ще поднесете ли първа поздравленията си?

— Виждам се по-скоро като последен ескорт в присъствието на Майка Тъма, милорд.

— Добре — отвърна той.

В другия край на коридора се чуха стъпки, а след това изведнъж лумна светлина.

Загърналият каменните стени лед се пропука и се хлъзна надолу на късове. Сиянието обкръжи азатанаи, златисто по краищата и напомнящо на Емрал за горящи листа. От силата, разбудена от нея, докато се приближаваше, стените простенаха и се разтърсиха. Посипа се прах.

Емрал усети, че се е разтреперила. „Чудо е, че азатанаи не са почитани като богове.“

Зад приближаващата се жена се появиха магьосник Реш и лейтенант Капло Дриим. Никой от двамата не излъчваше увереност — изглеждаха потиснати, уморени и разколебани.

Със светлината дойде топлина, която се вряза през ледения въздух. Жената азатанаи, крехка и деликатно прелестна, с руса коса, разлюляна от вихрените течения, спря на три крачки от тях. Впи погледа си в Аномандър и каза:

— Нощта ще подири кожата ти. Пред твоите очи мракът ще бъде разбулен. Но ще направя видимо непочитанието в теб, като дар.

Аномандър се намръщи.

— Азатанаи, не моля за дарове. Не предлагам непочитание.

Погледът на жената се измести от него и се спря на Емрал.

— Вашата скръб, висша жрице, е самотна и това ви тласка да споделите истините си. Не ви съветвам. Огласите ли тайните си, ще бъдете отхвърлена от тези, на които държите най-много.

Топлината я обля и Емрал едва успя да овладее тона си.

— Азатанаи, думите ви за поздрав са арогантни.

Тънките вежди се извиха.

— Мога да бъда само това, което съм, висша жрице. Идвам да раздвижа водите и за малко всички ще бъдем слепи. Нима ще ме върнете тепърва?

Емрал поклати глава.

— Тя желае да ви види, азатанаи.

— Споделям желанието. Наречена бях Т’рисс и вече приемам това име като свое. Не зная коя съм била преди да стана Т’рисс. Живях във Витр. Аз съм от азатанаи, но не зная какво означава това.

— Ако сте тук, за да търсите отговори на въпроси, може да се разочаровате — каза Аномандър.

— Тайстите гледате на Витр като на враг — отвърна Т’рисс. — Не е така. Витр съществува сам за себе си. Той е море от възможности, от потенциал. Поддържа живот така, както кръвта поддържа живот.

— Той ли ви създаде? — попита Аномандър.

— Не.

— Но нараства. Поглъща земя — това наистина представлява заплаха за Куралд Галайн.

Жената сви рамене.

— Морето не сънува за вас.

Вниманието на Емрал се отклони от невъзмутимото самообладание на азатанаи към магьосник Реш. Лицето му беше пребледняло и изпито.

— Магьосник Реш, вие ни доведохте тази гостенка. Тя събуди вашия древен бог. Какво би искала майка Шеканто да кажете на следовниците на Майка Тъма?

— Нищо — отвърна той задавено. — Засега.

— Ще я видя сега — заяви Т’рисс.

Емрал се отдръпна настрани. Т’рисс я подмина.

Щом магьосник Реш и Капло пристъпиха след нея, ръцете на Аномандър се стрелнаха мълниеносно, сграбчиха Капло за туниката и го запокитиха към стената. Краката на монаха заритаха във въздуха.

Реш отскочи назад притеснен, а след това бързо поклати глава и Емрал видя блесналото острие на нож, наполовина скрито в лявата ръка на Капло… изчезна толкова бързо, колкото се бе появило.

Т’рисс дори не се обърна, а бутна тежката врата и прекрачи в залата. Вратата, останала отворена, за миг отрази жълта светлина и Емрал усети как силата на азатанаи се вряза през тъмнината.

Аномандър говореше на Капло:

— Кръв няма да бъде пролята вътре, разбра ли ме?

— Н… ненужно беше, милорд — изпъшка Капло.

Аномандър го пусна да се свлече до стената и се обърна рязко към магьосник Реш.

— Уведоми Шеканто, че не споделяме паниката й. И ако още веднъж си позволи да прати ценния си убиец на аудиенция с Майка Тъма, ще се погрижа главата му да бъде набучена на стената на Цитаделата, а след това и нейната.

— Ще предам посланието ви, милорд — промълви Реш, но вниманието му бе другаде.

Светлината от входа изведнъж изчезна. Миг след това Висша жрица Синтара залитна и се появи на прага. Кожата й беше с цвета на алабастър, очите й — мастиленочерни езера. Емрал понечи да й помогне, но Синтара изпъна ръка да я спре, лицето й бе изкривено в маска на злост и омраза.

— Не ме докосвай, окаяна вещице! Аз избрах своя дар! Аз го избрах!

Провря се през другите и затича по коридора.

Магьосник Реш отпусна гръб на стената със стон, като замаян от силно вино. Стисна очи и отрони:

— Тя си отиде.

Не беше нужно за Емрал да й казва повече. Мразовит въздух нахлу от светая светих в коридора. Аудиенцията беше свършила и Т’рисс бе изчезнала. Въздухът режеше жестоко, почти разяждащ от остатъците на развихрената сила.

Аномандър се обърна към мага.

— Прогонена ли беше?

Реш го зяпна стъписан.

— Нищо ли не ви дава тя? Тази скъпа ваша нова богиня?

— Може и да дава — отвърна Аномандър. — Но аз не искам.

— Не е прогонена. Времето е изкривено в светая светих — там вътре може да са си говорили дни. Няма как да се разбере. Тя донесе кръв — усетих я — донесе витр в тази зала. Милорд, не знаех… трябва да е бил вътре в нея.

Аномандър се извърна към зейналата врата.

— Оръжие?

— Не, милорд. Дар.

— Шейки — заповяда Аномандър. — Изчакайте ни тук. Висша жрица Емрал, придружете ме. — И влезе в светилището.

Емрал го последва.

Щом вратата зад тях се затръшна, Емрал веднага забеляза, че нещо се е променило. Мракът бе останал, но някак я нямаше потискащата му тежест и пред очите й изглеждаше почти прозрачен. С нарастващо изумление осъзна, че може да открои подробностите из залата.

Пред тях, неподвижна на Трона на Нощта, седеше Майка Тъма, загърната в широки черни одежди от коприна и вече чернокожа. Преобразяването стъписа Емрал, мислите й се отдръпваха от всичко, което виждаше, сякаш се взираше в колеблив и несигурен свят с очи на пияна и не можеше да го проумее.

Невъзмутим, Аномандър се обърна към трона и нещо в държането му напомни на Емрал за непочитанието, което Т’рисс бе видяла в него.

— Пострадахте ли, Майко Тъма?

Гласът й бе тих и нисък, изпълнен сякаш с умора.

— Не съм.

— Прогонихте ли я?

— Възлюбена Емрал — каза Майка Тъма, — вече стоите сама като моя Висша жрица. Синтара бе избрана и от това сега схизма заплашва всички нас. Във вярата водите ще се разделят. Това не може да бъде отменено.

Но Аномандър не се остави да бъде пренебрегнат.

— Майко, азатанаи възкреси древен бог…

— Мир има между нас. Виждаш твърде много врагове, Първи сине. Не сме застрашени отвън. Само отвътре.

— Тогава ще се справим със заплахата — отвърна той. — Но трябва да разбера какво се случи тук. Ще защитя това, в което вярвам, Майко.

— Но какво е достойно за вярата ти Аномандър? Това е вечният въпрос, нали?

— Какво е направила Т’рисс? Самият мрак е променен.

Майка Тъма отново не му отговори, а се обърна към Емрал.

— Уведомете своите сестри и братя, висша жрице. Този храм е осветен.

„Това ли беше дарът на азатанаи? Осветен от витр?“

— Майко Тъма, какво е прогонило Синтара от нас? Вярата й беше ненакърнима…

— Лесно уязвима — възрази Майка Тъма. — От амбиция и суета. Азатанаи може да види дълбоко в смъртна душа, но нищо не разбира от такт, нито от ценността на затаените мисли.

— А дарът й? — попита Емрал. — Станала е безкръвна, бяла като кост.

— Тя вече е недосегаема за мен, възлюбена Емрал. Това е всичко.

— Но… къде ще отиде?

— Това тепърва ще се види. Имам мисли… но не сега. Вие двамата стоите в присъствието на Нощта. Вече не сте заслепени от мрака и всички, които дойдат при мен, ще получат същия благослов. Още сега виждам Нощта да идва в кожата ви.

Емрал погледна Аномандър и ахна не защото видя абаносовия цвят на кожата му, а сребристата лъскавина на косата му.

Майка Тъма въздъхна.

— Винаги си ме тревожил, Първи сине. Един ден ще ти разкажа за майка ти.

— Тя не ме интересува — отвърна Аномандър. — Любовта не може да преживее липсата на спомени, а за тази жена нямам никакви.

— А не си ли бил любопитен?

Въпросът като че ли го стъписа и той замълча.

Емрал искаше да заплаче, но очите й останаха сухи, затлачени сякаш с пясък. Едва се овладя да не се обърне и да ги остави с горчивите им думи. Но нямаше да избяга като Синтара. Нямаше много суета в нея, но амбицията е друго, колкото и крива да може да е пътеката й.

Очите на Майка Тъма се бяха спрели на нея, но богинята мълчеше.

Аномандър най-сетне проговори.

— Майко, ще говорите ли с шейките?

— Още не. Но те предупреждавам, Първи сине. Не се противопоставяй на събирания на вярващи. Отреклите си изобщо не бяха без вяра — те просто отрекоха вярата си в мен. Така да бъде. Не принуждавам. Шейките ще настоят на свой неутралитет по въпросите на държавата.

— Тогава ги обявете за врагове! — Викът на Аномандър отекна в залата и в него имаше възмущение и гняв.

— Нямам врагове — отвърна тя със спокоен глас. — Аномандър. Спечели този мир за мен. Това е всичко, за което моля.

Той изсъска безсилно.

— Аз съм воин и разбирам само от кръв, Майко. Не мога да спечеля онова, което първо трябва да унищожа.

— Тогава, преди всичко, Първи сине, не вади меч.

— С какво Синтара представлява заплаха? — настоя той. — Що за схизма може да създаде? Кадърът й е малък — жрици и няколко шпиони между слугите. Шейките няма да я приемат.

— Дарът, който вече носи, ще й привлече поддръжници.

— Тогава нека да я задържим, да хвърлим нея и пасмината й в килия.

— Дарът не може да бъде окован, Първи сине. Виждам как на двама ви е трудно да разберете, но схизмата е необходима. Раната трябва да се отвори, за да може да бъде изцелена.

— А Драконъс?

Майка Тъма застина на трона, а въздухът в светая светих изведнъж запращя от студ.

— Сега ме остави, Първи сине.

— Без него ми поставяте невъзможна задача — настоя Аномандър.

— Върви.

Пътят пред него наистина бе невъзможен и Емрал успя да види мрачното осъзнаване на това в тъмните очи на Аномандър. Той се обърна и закрачи отривисто към изхода.

Главата на Емрал се замая. Въздухът захапа гърлото и дробовете й.

Майка Тъма заговори:

— Възлюбена Емрал… веднъж зададох на Кадаспала един въпрос. Видях в очите му, че той знае този въпрос, сякаш много отдавна е разкъсвал собствената му душа. Но при все това не можа да ми даде никакъв отговор.

— Майко Тъма, какъв беше въпросът?

— Какъвто трябва да се зададе на художник, творец на портрети, чийто талант се намира не в ръцете, а в очите му. Попитах го: как рисува човек любовта?

„Той е знаел въпроса. Задавал го е на себе си.

Но е нямал отговора.“

— Знаеш ли — продължи Майка Тъма. — Когато можеш да виждаш в мрак, нищо не е скрито.

Ако сега заплачеше, сълзите щяха да замръзнат на бузите й и да прогорят белези. За да ги видят всички.

— Нищо — добави след това Майка Тъма. — Освен самия мрак.

Полупиян, Хун Раал зяпна белокожата жена, нахлула със залитане в стаята му. Видя страха и гнева, борещи се в очите й, ала това, което го завладя, беше алабастровата белота на лицето й. Дори Силхас Руин не притежаваше такава чистота. Заговори с усилие.

— В-висша жрице, какво е станало с вас? Станали сте неустоима… какъв нов дар на магия е открила Майка Тъма?

— Прокудена съм, глупако! Прогонена съм от Нощта! Не беше нейно дело — азатанаи каза, че може да погледне в душата ми. Видя ужасни неща… — Синтара извърна лице и чак сега той видя, че трепери. — Пресегна се към мен. Имаше светлина. Ослепителна светлина!

Той се надигна с усилие от стола. Стаята леко се люшна и отново се изправи. Хун Раал си пое дълбоко дъх и пристъпи към Синтара.

— Висша жрице, ще ви кажа какво виждам, щом ви погледна…

— Недей.

— Виждам преродена жена. Синтара, точно за вас, от всички жени, мястото не е в мрака.

Тя вдигна очи към него.

— Светлината е вътре в мен. Усещам я!

Той кимна.

— А аз виждам блясъка й, висша жрице. Няма от какво да се боите — истината за това сияе пред очите ми.

— Преродена — прошепна тя. А после очите й блеснаха. — Искам убежище.

— И сте дошла при мен. Разбирам, висша жрице.

— Къде другаде можех да отида? Не мога да остана тук. Трябва ми закрилата на легиона…

Той се намръщи. Трябваше да го обмисли.

— Хун Раал…

— Момент, моля. Има едно усложнение…

— Това ли съм аз? Усложнение? А раболепната ви поза вчера, когато дърдорехте как всичко си е на място!

— Вчера ти беше Висшата жрица на Майка Тъма — сряза я той. — Но сега тя не те иска, Синтара. Трябва да помисля за своя господар и за бъдещето, което му търся. Трябва да мисля за легиона.

Тя се изправи и го погледна в очите.

— Спести си тази нелепост за глупаците, които ще ти повярват. Разбирам амбицията ти, Хун Раал. Знам родословието ти. Копнееш отново да вървиш по тези коридори, на полагащото ти се място. Твоят господар просто е средството, а не целта.

— Не всички сме толкова жалки като теб, Синтара. Хайде, престани да се гневиш. Дай ми време да премисля това, в изгода на всички ни. Сега ми кажи искрено, защо смяташ, че ти трябва убежище?

Очите й се разшириха.

— Погледни ме! Виж какво направи тя!

— Азатанаи го е направила, не Майка Тъма. Избягала си от залата… защо?

— Ти не беше там — изсъска му тя. — Не чу ужасните неща, които каза онази жена за мен.

— Значи си избягала от срам — заключи той. — Майка Тъма не те е прогонила.

— Но и не ме защити! Собствената й Висша жрица!

— Толкова по-добре за нея, че имаше две Висши жрици — изсумтя той.

Шамарът го отпрати стъпка назад, не толкова със силата на удара, колкото с внезапното отрезвяване, което донесе. Бузата му пламна. Той изгледа жената пред себе си и въздъхна.

— „Гневът е смърт за красотата.“ Кой беше казал това? Все едно. Този ден беше тежък — градските улици наводнени в предвестие за идването на азатанаи, а ми казват, че имало лед в прохода, водещ към Залата на Нощта. А сега и ти… какво предвещават тези неща, висша жрице?

Но погледът й се плъзна покрай него към каната вино на масата. Тя пристъпи към нея, наля си бокал и го изпи на три бързи глътки.

— Прекалено ли си пиян, за да ме чукаш, Хун Раал?

„Каза жената, която току-що ме зашлеви.“

— Вероятно.

— Мъжете сте толкова жалки.

— За други неща мисля.

Тя си наля пак и се обърна към него.

— Ще ме вземе ли Урусандер?

— Като какво?

Вместо гнева, който очакваше за непредпазливия си отговор, тя се изсмя.

— Виж, това би развалило плановете ти, нали, Хун Раал? Не мислиш ли, че до гуша ми е дошло от стари войници? Нищо няма в тях, освен затъпяла нужда, а нямаш представа колко досадно е това. Не, Майка Тъма е добре дошла за него.

Той кимна рязко.

— Значи сме наясно за това. Добре.

— Бог размътва сега калта на Дорсан Рил — каза тя и зачака реакцията му, присвила очи над ръба на бокала, докато отпиваше. — Беше мъртъв, но вече не е. Кои древни закони бяха нарушени този ден?

— И това ли беше дар на жената азатанаи? Тогава нека бъдем наясно. Това не са дарове. Наводнен град? Лед в Цитаделата? Тези неща означават нападение над Куралд Галайн.

Тя сви рамене.

— Празни дрънканици.

— Едва ли. Спомена за стари войници, нали? Може да сме затъпели, но ние войниците знаем отговора на такива неща.

— Ще обявите война на азатанаи? — Тя изсумтя и го изгледа пиянски. — Дори Урусандер не е толкова глупав. Освен това жената изчезна — все едно разтвори врата в самия въздух, а после просто прекрачи. Силата на това накара Майка Тъма да се свие от ужас.

— Значи наистина сме застрашени, висша жрице.

Тя махна пренебрежително и се обърна, за да напълни бокала си.

— Нищо не можем да направим. Сега Отреклите се ще изпълзят от горите, жадни да поднесат жертвите си на бреговете на реката. Жадни да тръгнат по брега.

— И Майка Тъма позволява това?

— Тя е слаба, Хун Раал — защо се крие в мрака според теб? Защо според теб привлича тримата най-страховити воини сред знатните и ги обявява за свои чеда? И защо — обърна се към него — взе все пак лорд Драконъс в ложето си? Синовете, добре, но мъж като Драконъс е съвсем друга работа. Нищо не разбираш, Хун Раал. Ти и нелепите ти планове.

Той видя предизвикателството в очите й, блеснало зад мъглата на алкохола, и изпита смътна възбуда. „Тя е като мен. Тя е досущ като мен, съвсем същата.“

— Ще занесеш това на Урусандер, висша жрице. Ще му кажеш за заплахата, пред която е изправен Куралд Галайн. Ще му обясниш за нейната слабост и уязвимост. Но освен това ще му покажеш какво трябва да се направи. Чистотата на кожата ти вече е символ — светлината в теб е сила. И най-вече, висша жрице, кажи му това: в мрака има невежество. В светлината има справедливост. — Хун Раал се приближи до нея. — Запомни тези думи. Това трябва да направиш.

Тя се облегна на масата зад нея и на пълните й устни заигра насмешлива усмивка.

— Маяк да бъда значи? Все още Висша жрица, но вече в името на светлината?

— Тя е в теб.

Синтара извърна очи с усмивка.

— Лиосан. И кои тогава са враговете ни?

— Всички, които искат да уязвят Майка Тъма — ще се сражаваме в нейно име и кой би могъл да оспори това?

— А Драконъс?

— Той само я използва. Друг начин да я уязви. — Наведе се, за да сграбчи каната с вино, и в движението лицата им се доближиха, почти се докоснаха за миг, преди да се отдръпне. Но той помириса сладкото вино в дъха й. — Старата религия е пряка заплаха. Отреклите се. Братята и сестрите на манастирите.

— Повече са, отколкото можеш да си представиш, Хун Раал.

— Толкова по-добре — отвърна той.

— Шеканто и Скеленал биха могли дори да претендират за трона.

— Бих искал да го направят. Това бързо ще постави страните на мястото им.

Тя посегна и го погали по бузата, където го бе зашлевила преди малко.

— Ще хвърлим Куралд Галайн в гражданска война, Хун Раал. Ти и аз, и всичко, което правим сега.

Но той поклати глава.

— Предотвратяваме я, висша жрице. След като прочистим владението, краят на целия конфликт се предлага на Майка Тъма. Като вземе ръката на лорд Урусандер. Тя ще разбере, че има нужда от такъв мъж до себе си. Сила в отговор на нейната слабост, решимост да се противопоставя твърдо на прищевките й. Светлина и Мрак, в равновесие.

— Искам Емрал мъртва.

— Не може да имаш това. Тя е само твоето отражение. Несъвършено, разбира се, но дори с това ще си по-добрата от двете. Не, Синтара, вие ще сте като равни, но няма да се налага да делите нищо освен титли.

— Тогава ще провъзглася Урусандер за Отец Светлина — каза Синтара, с ръка на лицето му. — А светлината в мен ще бъде моят дар за него.

— Ако можеш да го дадеш.

— Мога, Хун Раал.

Той все още държеше каната с вино.

— Е, висша жрице, а сега ще се чукаме ли, или ще пием?

— Кое предпочиташ?

Опасен въпрос. Той го отхвърли с небрежното:

— И едното, и другото ме устройват.

За негова изненада тя се отдръпна и този път в движението нямаше и следа от колебание.

— Няма време нито за едното, нито за другото, Хун Раал — каза с рязък тон Синтара. — Трябва да събера привържениците си и ще ни е нужен ескорт от града. Най-добре да направим това без излишна показност — ще се загърна в наметало и ще остана невидима. Завръщането ми в Карканас ще бъде с триумф.

— Разбира се. — Той остави каната на масата, усетил колко глупаво се бе оставил да бъде изигран. — Мисля, че те подцених, висша жрице.

— Мнозина го правят — отвърна тя. — А ти… ти трябва да известиш своите хора, където и в околностите да се крият. — Забеляза тревогата на лицето му и се усмихна жестоко. — Да, знам, че сте готови да ударите. Но трябва да почакат — вашият враг вече не са знатните. Нито синовете и дъщерите на Майка Тъма. Нито дори Драконъс — поне засега. Защо си толкова притеснен, капитане?

— Боя се, че може би вече е твърде късно.

— Тогава изтрезней, глупако, и се погрижи да не е!

Отрядът конници се натъкна на кервана на един остър завой. Никакъв звук не ги беше издал въпреки стръмните скали от двете страни. Орфантал видя, че малко зад ездачите пътят се уширява, с падини от двете страни на издигнатото платно: следи от старо пресъхнало езеро.

Харал дръпна юздите, извърна се назад и заповяда на каруците да се отдръпнат встрани, за да пропуснат ездачите.

Орфантал се загледа в непознатите лица. Единайсет мъже и жени, всички добре въоръжени и без опърпаното снаряжение, което би очаквал от разбойници. Непознатите не ги заговориха, но Орфантал усети как острите им погледи прецениха кервана и няколкото му пазачи. Грип до него се беше смълчал, навел почтително глава.

Неколцина носеха униформата на легиона на Урусандер, забеляза Орфантал, докато отминаваха бавно — въгленосивите полушлемове, обшити със злато, високите кожени наколенници, които толкова точно наподобяваха бронята на самия Урусандер. Знаеше го от снаряжението на дядо си, което бе оглеждал безброй пъти. Други като че ли носеха същото облекло, но навито и завързано отзад на седлата.

— Разбойници ли ловят? — попита той Грип, след като и последният ездач ги подмина в тръс. — Те са от легиона на…

— Тихо, момче! — изхриптя Грип и Орфантал видя колко пребледнял е старецът, с пресъхнали устни. Взираше се напред към Харал в очакване на заповед да продължат. — Хайде, подкарвай ни, проклет да си! — изсъска сякаш на себе си.

Орфантал се извъртя на седлото и погледна назад към непознатите.

— Обърни се напред! — сопна му се Грип. — Да тръгваме. Препускай, момче, давай!

— Какво става?

Пред тях Харал беше обърнал коня си и наблюдаваше връщащите се в средата на пътя каруци.

Орфантал видя, че воднистите очи на Грип са се впили в лицето на Харал, сякаш търсеха някакъв знак. И той дойде, когато Харал се намръщи, а после се надигна в седлото си. Веждите му се събраха.

— Е, това е — изръмжа Грип и доближи коня си до крантата на Орфантал. — Връщат се.

— Какво? Защо?

— Защото не трябваше да са тук, затова. Поне трима от тях бяха от разпусната част.

— Но…

— Препускай напред, Орфантал — и щом минеш завоя, сритай тази стара кранта в галоп и не поглеждай назад. Никакви въпроси повече! — добави той, щом зад тях се чу тропот на бързо приближаващи се копита. — Хайде, момче, препускай!

Плесна крантата по задницата, подплашеното животно се втурна напред и Орфантал едва не падна от седлото.

— Бягай! — извика зад него Грип и се чу съскане на извадени мечове.

Орфантал зарита кобилата с пети и я подкара в тръс, а след това в тромав галоп. Чу дрезгави викове отзад. Някой изквича като заклано прасе.

Устата му беше пресъхнала, сърцето му сякаш щеше да се пръсне. Той се наведе напред и завика:

— О, тичай! Тичай, мила, тичай…

Кобилата тичаше, но бавно, сякаш със сетни сили, задъхваше се. Светът подскачаше нагоре и надолу и наляво и надясно и Орфантал помисли за Грип, за Харал и другите. Помисли за онзи писък и се зачуди от чие ли гърло се е изтръгнал. Помисли си, че ще умре посечен в гърба. Чу зад себе си тичащ кон, приближаваше се невероятно бързо. От устата му се изтръгна хленч и усети топла влага между краката си — беше се напикал.

Не се обърна, щом конят го догони, а наведе ниско глава.

След миг животното го подмина. Конят на самия Харал, без ездач, хълбоците му почернели от оплискана кръв.

Орфантал погледна през рамо назад… но беше подминал завоя и дори каруците вече не се виждаха. Появиха се двама ездачи, спряха и се загледаха към него. След миг го подгониха.

Крантата залиташе, дъхът й бе хриплив и накъсан. Конят на Харал вече беше на двайсет крачки напред. Отчаян, Орфантал се огледа. Падините от двете страни оформяха корито, но единият край беше по-близо от другия — вдясно от него — и той видя ивицата на стария каменист бряг, а по-натам — стръмен склон. Нагоре имаше пътеки, места за криене.

Забави крантата и отби от пътя. Погледна назад и видя, че двамата конници се приближават с извадени мечове.

Крантата залитна и изцвили. Глината под копитата й пращеше и поддаваше, скрила под кората гъста кал.

Някъде на средата на долчинката кобилата затъна до корема, задърпа се безпомощно и замята глава. Вече разплакан и почти заслепен от сълзите, Орфантал се измъкна от седлото. Погледна назад и видя, че двамата ездачи са спрели на пътя и го гледат. Осъзна, че не смеят да го последват по глината.

Изпълзя встрани от кобилата.

Тя вече се беше отказала да се бори и го гледаше с тъпо отчаяние. Беше затънала над коленете отпред и още по-дълбоко отзад. Цялата трепереше, а мухите бръмчаха по зацапаната й с кал козина.

Той изпълзя още по-настрани, без да спира да плаче. Беше убил коня си, благородния си слуга. Беше предал животното само както господар можеше да го направи.

„Но аз не съм предателят — не трябваше да съм аз. Изобщо не трябваше да съм аз!“

Тежестта му не беше нищо върху спечената кора. Той запъпли по нея към осеяния с камънак стар езерен бряг. Щом стигна до него, се изправи и отново погледна назад.

Ездачите си тръгваха обратно по пътя, а иззад завоя в небето се вдигаха два стълба гъст черен дим и Орфантал разбра, че всичките му приятели са мъртви. Харал, Грип, всички. Разформирована част, пропаднали до разбойници и убийци… но не, дори това беше нелепо. Кожите на каруците бяха ценни. Разбойници нямаше да ги запалят.

Погледът му се върна на крантата.

Задницата на животното вече беше под калта и се виждаше как то се мъчи да диша.

Орфантал стъпи отново на глината и закрета обратно по дирята, която бе оставил.

Когато стигна до кобилата, се виждаха само главата и шията й. Плачът го беше изтощил, но той успя да я прегърне през врата. Кожата бе гореща и хлъзгава, почти пламнала от живот, и той усети как бузата й се отпусна до главата му, и заплака толкова силно, че сякаш изля душата си. Воплите му отекнаха от скалите зад него.

Калта стигна до мишницата на лявата му ръка. Лакътят му затъна в мекия хлад. Вратните мускули се изпънаха и кобилата вдигна глава, с широко разтворени ноздри, и въздухът изригна на дълга струя. Но нямаше сила, с която да вдиша — тежестта на тинята, притиснала ребрата й, беше огромна. Орфантал усети как крантата потрепери за последно, как мускулите й се отпуснаха, а после главата полегна върху глината. Клепачите й се смъкнаха над безжизнените очи.

Измъкна ръцете си от тинята. Със смъртта на кобилата скръбта го напусна и на нейно място остана дълбока празнота, изтръпналост, която го накара да се почувства нищожен.

Истината не обичаше приказките. Истинския свят беше равнодушен към онова, което хората искат да са, към това как искат да свърши всичко. Предателите бяха навсякъде, и в него самия дори, в собствения му ум. На никого не можеше да вярва, дори и на себе си.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Ковачница на мрак (13)

Метаданни

Данни

Ковачница на мрак

Информация

История

Сваляне / Връзки

9.

Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (13)