Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (10)

6.

Очите на Хуст Хенаралд бяха съсредоточени и мрачни, сякаш претегляше думите, които се канеше да изрече, за да прецени дали ще впият дълбоко ноктите си в човека, седящ насреща му, или просто ще се хлъзнат покрай него. Слабата светлина очертаваше хлътнините на бузите му и под изпъкналите кости над тесния клюнест нос тези остри очи сякаш се бяха отдръпнали дълбоко в сенчестите си кухини — и в същото време оставаха пронизващи и напрегнати.

— Един ден — каза той с глас, загрубял от годините в ковачницата, сред горчивия дим и лютата пара, — ще бъда отново дете.

Бавно се отпусна назад, по-далеч от светлината на маслената лампа на масата, и заприлича на Келарас по-скоро на призрачно привидение, отколкото на смъртен мъж.

Извън тази нагорещена зала огромните механизми на меховете тътнеха като неуморно сърце и ехото разтърсваше всеки камък на Великия дом. Звукът никога не заглъхваше — през всичките дни и нощи, откакто беше гост на господаря на Ковачница Хуст, Келарас беше усещал този несекващ барабанен ритъм, биещ с пулса на земя и камък, на огън и дим.

Това, започнал бе да вярва той, беше място на първични тайни, където истини кипяха сред вихрещия се зной, сред грохота на отровната буря на сътворение и разрушение, кънтяща неспирно от всички страни. А този мъж, който най-сетне го бе удостоил с честта да го приеме, седеше сега срещу него в стол с висок гръб, загърнат в сенки — и господар, и съдник, и властник, и мъдрец — и първите думи, които бе изрекъл, бяха… нелепост.

Хенаралд може и да се беше усмихнал в този момент, но беше трудно да се види в сумрака.

— Един ден отново ще бъда дете. Изваяни от мен играчки ще подскачат и танцуват от ума ми по камък, който ще издигна като планини. През треви ще възвестя лесове. Твърде дълго бях затворен в този свят на мерки, пропорции и мащаб. Твърде дълго съм познавал и разбирал границите на възможното, тъй жестоки в отхвърлянето на всичко въобразимо. По този начин, приятелю, всички ние, всеки от нас е не един, а два живота, вечно вкопчени в смъртен двубой, и от всичко, което попадне в ръката ни, правим оръжие.

Келарас бавно посегна към бокала с риктал на масата. Спиртът бе като огън в гърлото му — но пък бе единственият алкохол, който лордът претендираше, че пие. Първата глътка вече замайваше ума му.

— Добре прикривате проницателността си, капитане, но и аз добре забелязах как се напрегнахте, когато изрекох думата „оръжия“. На това зацепвате, защото от всички думи, които казах, само тази разбирате. Говорех за всичко, което губим, докато годините се нижат и миналото — нашата младост — остава назад. — Сключи ръце около бокала, а ръцете му бяха грамадни, нашарени от белези и загрубели, лъскави на места от дълбоки изгаряния, придобити от цял живот при ковашката пещ. — Вашият лорд желае меч от мен. Като дар ли? Или смята да се присъедини към легиона Хуст може би? Не мога да си представя, че привържениците на Урусандер ще са особено доволни от толкова открита прокламация.

Келарас се помъчи да измисли отговор. Лекотата, с която Хенаралд се прехвърли от темата за поетичното към прагматичното, го остави без почва под краката. Мислите му бяха тромави като на дете, объркано пред главоблъсканица.

Но лорд Хуст нямаше намерение да изчаква отговор.

— Когато бъда отново дете, възрастните ще се отдръпнат от погледа ми. Ще се разпръснат в своите светове и ще ме оставят в моя. Без тях ще съм изпълнен с вяра и ще преподреждам мащабите на нещата според собствената ми скромна повеля. Времето ще отпусне хватката си и ще играя, докато не дойде време за сън. — Замълча и отпи. — А ако сънувам, ще е сън за поражение.

След дълго мълчание Келарас се покашля.

— Милорд, господарят ми добре разбира, че такава поръчка е, особено в това време, необичайна.

— Имаше време, когато щеше да е съвсем обичайна. Но да я нарека такава сега би било твърде притворно за вкуса ми. На една поръчка за меч от Първия син на Тъмата неизбежно ще се погледне като на политическа. Дали съгласието ми няма да отприщи слухове за таен съюз и заговор? Какъв капан поставя Аномандър на пътя ми?

— Никакъв, милорд. Желанието му се основава на честта и традицията.

Мъжът срещу него бавно повдигна вежди.

— Негови ли са тези думи, или ваши?

— Такова е разбирането ми, милорд, с цялото уважение към мотивите на Първия син.

— Като е избрал вас, е направил добър избор. Един ден отново ще бъда дете. — След това се наведе напред. — Но още не. — Остротата в погледа му блесна като късчета диамант. — Капитан Келарас, има ли вашият господар изрични указания за този тъй желан от него меч?

— Би искал да е мълчаливо оръжие, милорд.

— Ха! Викът на гъвкавия гръбнак на меча го изнервя значи?

— Не, милорд.

— И все пак би желал оръжие със запушена уста, онемяло, оръжие прокълнато да вие и плаче, без никой да го чуе.

— Милорд, оръжието, което описвате, ме кара да се чудя кое от двете е по-голямото мъчение: мълчанието или гласът на болката му?

— Капитане, оръжието, което описвам, не съществува. Но онези глупаци в легиона на Урусандер ще ви кажат друго. Кажете ми, господарят ви ще скрие ли произхода на меча си?

— Разбира се, че не, милорд.

— Но все пак би искал да е ням.

— Трябва ли всички истини да се изричат, милорд?

— Да не би рикталът да убива решителността ви, капитане? Мога да поръчам вино, ако предпочитате.

— Всъщност, милорд, бях забравил, че държа бокал. Моля за извинение. — Келарас отпи нова глътка.

— Желае меч на истината значи.

— Такъв, който държи на същото у владелеца си, да. Тъй че в съгласие, но мълчаливо съгласие.

Хенаралд се надигна рязко. Беше висок и мършав, но стоеше изправен, сякаш желязото на неговия свят бе в костите му, в плътта му. В ямите на очите му вече не се виждаше нищо, може би поради ъгъла, под който го гледаше Келарас.

— Капитане, във всяко оръжие има хаос. Ние, които ковем желязо, всъщност всякакъв метал, се счепкваме с този хаос. Борим се с него, стремим се да наложим сдържаност и ред, а той също се бори, с открито непокорство, и когато това не успее, със скрито вероломство. Вашият господар търси меч, лишен от хаос. Такова нещо не може да се постигне и животът, който преживях, е доказателство за това.

Келарас се поколеба, после каза:

— Милорд, Първи син Аномандър е наясно с тайната на мечовете Хуст. Знае какво лежи в сърцевината на оръжията, които правите. Не това е пътят, който иска той в направата на избраното му оръжие. Той моли гръбнакът на оръжието да бъде закален в магия, в чистотата на самата Тъмнина.

Лордът на Ковачница Хуст стоеше неподвижен. Бръчките на лицето му сякаш ставаха по-дълбоки с всеки миг, докато се взираше отвисоко в Келарас. След това каза сухо:

— Казват, че скиптърът, който направих за Майка Тъма, вече притежава нещо от душата на Куралд Галайн. Тя го е напоила с магия. Взела е чистото, но обикновено желязо и го е направила… свръхестествено.

— Милорд, не знам много за това.

— Сега той въплъщава Мрака по някакъв начин, който малцина от нас разбират. Всъщност чудя се дали самата Майка Тъма напълно съзнава какво е направила.

Посоката на този разговор притесни Келарас.

— Богохулства ли говоря? — изсумтя Хенаралд.

— Надявам се, че не, милорд.

— Но вече трябва да внимаваме какво говорим. Изглежда, капитане, че докато мощта й расте, търпимостта й намалява. Те са като магнити, изтласкват се взаимно. Не дава ли мощта неуязвимост? Не укрепва ли мощта бронята? Не намира ли мощта увереност в самата себе си? Възможно ли е онези, които притежават най-голяма мощ, да изпитват също така най-големия страх?

— Не мога да кажа, милорд.

— И все пак онези, които са най-немощни, не страдат ли от същия страх? Какво дава тогава мощта на владелеца си? Предполага се, средствата, с които да се опълчи на този страх. И все пак това като че ли не действа, не и за дълго поне. От това трябва да заключим, че мощта е безсмислена и заблуждаваща.

— Милорд, форулканите се опитаха да наложат мощта си над тайстите. Ако бяха успели, сега щяхме да сме или поробени, или мъртви. Нищо заблуждаващо няма в мощта и чрез силата на своите легиони, включително Хуст, ние надделяхме.

— Ако форулканите бяха спечелили, какво щяха да са постигнали? Господство над роби? Но нека бъда искрен, капитане. Нито един тайст нямаше да коленичи в робство. Форулканите щяха да останат без друг избор, освен да избият всички ни. Питам отново: какво щяха да са постигнали? Един триумф в самота издава кух звук и небесата не отвръщат на прогласената слава.

— Господарят ми моли за меч.

— Чисто и обикновено желязо.

— Точно така.

— Да поеме кръвта на Мрака.

Капитанът повдигна вежди.

— Лорд, магията й не е азатанайска.

— Не е ли? Тя захранва мощта си, но как?

— Не с кръв!

Хенаралд изгледа Келарас още миг, след което отново седна в тежкия си стол. Пресуши бокала в ръката си и го остави на масата.

— Вдишвал съм отрова толкова дълго, че само рикталът може с огън да изгори пътя си през раните в гърлото ми. Старостта притъпява чувствата ни. Потъмнели са като черна скала на зъбер в очакване на още някой сезон на скреж. След като Първият син открие тайната на Хуст, ще размени ли знанието, за да утоли политическите си амбиции?

— Господарят ми заявява за своя единствена амбиция желанието никога да не се покори на невежеството, милорд. Знанието е единствената награда, която търси, а притежанието му е неговата мярка за богатство.

— Трупа ли го тогава?

— Той разбира, че други биха могли да използват това знание по неуместни начини. Познавам моя господар още откакто и двамата бяхме деца, милорд, и мога да ви уверя, че никакви тайни не се изплъзват между пръстите му.

Хенаралд сви рамене, забил очи в пода някъде вдясно.

— Тайната на мечовете Хуст сама по себе си е нещо без сила. Пазя я по… други причини.

— За да защитите владелците на такива оръжия. Да, милорд. Господарят ми добре разбира това.

Навъсените очи за миг пробягаха към Келарас и се извърнаха отново.

— Ще направя на Аномандър меч — заяви Хенаралд. — Но в момента на последното му закаляване ще присъствам. Ще видя лично тази магия. И ако е кръв… — Въздъхна. — Тогава ще знам.

— Тя обитава в мрака — отвърна Келарас.

— Значи няма да видя нищо?

— Мисля, че няма да видите нищо, милорд.

— Май започвам да разбирам естеството на нейната мощ — каза Хенаралд.

 

 

Келарас излезе от залата. Усети, че се е разтреперил. В току-що отминалия напрегнат разговор онова, което най-много бе обезпокоило капитана, беше обещанието на Хенаралд за връщане към детството. Не можеше да го проумее, но все пак подозираше, че в това признание се крие някаква ужасна тайна.

Изруга, изтласка тревогата от ума си и тръгна към главната зала в края на коридора, където вечеряха над сто обитатели и гости на дома, сред буен шум от гласове и смях, а зноят от огромното огнище лъхаше в залата и изпълваше въздуха с омайващите миризми на печено свинско. Щеше да се изгуби сред атмосферата на пиршеството, а и да се събудеха мигове на подозрение, трябваше само да си напомни, че е спечелил обещанието на Хенаралд да изкове меч за господаря му, а след това да посегне за поредната халба ейл.

Щом влезе в залата, спря за миг, защото видя десетки нови, непознати лица, зацапани с прах и уморени. Пристигнал бе отряд войници Хуст, върнали се от някой патрул, и приятели шумно си викаха за поздрав. Келарас огледа тълпата, търсейки Галар Барас, и след малко го видя: стоеше до един страничен вход, опрял гръб на зацапаната от пушек каменна стена. Келарас тръгна към него, но спря, щом забеляза че Галар гледа напрегнато някаква жена, очевидно офицер, която сякаш бе центърът на внимание на околните. Жената се усмихваше и говореше с някакъв изгърбен старец, твърде пиян, за да стои изправен, без да се подпира на един стол.

След малко жената потупа пияния по рамото, подмина го и тръгна към една маса, където приятелите й вече се настаняваха.

Келарас спря един младеж и попита:

— Коя е онази жена? Офицерът?

— Торас Редоун, сър, командир на легиона Хуст.

— О, да. Благодаря.

Сигурен беше, че я е виждал и преди, но отдалече — на бойно поле и, разбира се, с шлем и бойно снаряжение. Не беше от присъстващите на официални събития в Цитаделата, предпочиташе да остава с легиона си. Разправяха, че дошла да коленичи пред Майка Тъма в оцапани от пот кожени дрехи, с прах на лицето — беше смятал, че тази приказка е измислена, но вече не беше толкова сигурен.

Сега Торас Редоун седеше с войниците си с халба в ръка и въпреки всичката нечистотия по нея от тежкия път той видя, че е красива, макар и по някакъв разпуснат начин. И когато видя как пресуши халбата и взе нова, не се изненада.

Помисли дали да й изрази почитанията си, но реши, че не е моментът за това, тъй че продължи към Галар Барас.

— Изглеждаш притеснен, капитане — каза Галар, щом се приближи.

„Не и наполовина колкото теб, приятел.“

— Току-що дойдох от аудиенцията с вашия лорд.

— А той говори ли ти за детство?

— Да, макар да признавам, че не мога да го проумея.

— А другият въпрос?

— Господарят ми ще е изключително доволен. Виждам, че нямаш пиене. Лично аз се чувствам достатъчно храбър да щурмувам строя на халбите с ейл…

— Не и аз, капитане. Не понасям ейл. Виждам, че си изненадан — кой ветеран не може да пие, чудиш се? Ами, ще ти отговоря: трезвият.

— Това пречи ли ти да се включиш в празненствата? Виждам, че стоиш настрана, като отхвърлен. Хайде, ела да си намерим място да седнем.

Галар се усмихна вяло, с нотка на тъга в очите.

— Щом настояваш.

Отидоха до една маса близо до слугинския вход, отрупана с празни халби, и щом седнаха, Келарас попита:

— Е, можеш ли да ми обясниш тази мания на вашия лорд да се превръща отново в дете?

Галар Барас сякаш се поколеба, а след това избута халбите настрани и се наведе към него.

— Това ни безпокои всички, капитане…

— Наричай ме Келарас, моля те.

— Добре, Келарас. Нещо измъчва Хенаралд, поне в ума му. Твърди, че губи спомените си, не за далечно време, а за току-що миналия ден, или за току-що миналото утро дори. Но ние не го виждаме, поне засега. Има една болест, която поразява ковачите. Някои вярват, че е от изпаренията в ковачницата, от парата от закаляването или от стопените капки руда, които изгарят кожата. Наричат я Загубата на желязо…

— Чувал съм за това — отвърна Келарас. — Но казвам ти, срещнах се с вашия лорд и не видях нищо, което да е поразило разума му. По-скоро говори с абстракции, на езика на поетите. Когато темата изисква точност, умът му бързо се изостря. Това изисква гъвкавост, определена острота на ума.

Галар Барас сви рамене.

— Никакви тайни не разкривам, Келарас. Слухът отдавна се носи — нашият лорд се чувства измъчен, а остротата на разума му, която така уверено описваш, за него е доказателство за войната, която води със самия себе си, с провалите, които усеща, че го сломяват. Удря с точност, за да надвие замъгляването на спомените.

— Отначало помислих, че се страхува от това връщане към детството — каза намръщено Келарас. — Но започвам да подозирам, че той ще го посрещне радушно, ако то дойде. Освобождаване от всички напрежения в света на възрастните.

— Напълно е възможно да си прав — призна Галар. — Ще докладваш ли на господаря си за този проблем?

— Той обеща на Аномандър меч. Загубил ли е уменията си?

— Не, нищо такова не сме видели.

— Тогава страховете на лорд Хенаралд за собственото му здраве нямат никакво отношение към поръчката.

— Благодаря ти, Келарас.

Келарас махна небрежно с ръка.

— Освен това бих могъл да ти кажа вероятния отговор на господаря ми, в случай че чуе за твърденията на лорда ви.

— О, и какво би казал той?

— Предполагам, че би кимнал много замислено, а после ще каже: „Много има да се каже за едно връщане в детството.“

След малко Галар се усмихна и този път в усмивката му нямаше тъга.

 

 

Келарас изпи доста ейл и разговорът им бе приятен, което до голяма степен потуши смута в душата на Галар Барас, но когато капитанът най-сетне стана, провлече няколкото думи за довиждане и се запъти с олюляване към изхода, Галар отново остана сам, безпомощен да надвие болката, причинена от това да види Торас Редоун.

Помещението вече се беше поопразнило. Свещите бяха почти догорели, уморените слуги разчистваха блюда и халби и само няколко маси оставаха все още заети. Тя все още се държеше, макар бойните й другари да клюмаха отпуснати в столовете си, а когато най-сетне стана, олюля се за миг и се запъти към Галар — едва тогава той разбра, че я е чакал. И че тя го е знаела.

— Как е куражът ти, Галар Барас? — Алкохолът замаза думите й по начин, който той помнеше много добре.

Настани се на стола, на който допреди малко седеше Келарас. Изпружи крака — зацапаните й с кал ботуши опряха десния му глезен, после сплете пръсти в скута си и го изгледа със зачервените си очи.

— От юга ли идваш? — попита той.

— Откъде другаде? Патрулиране по Форулканската граница.

— Някакви неприятности?

Тя поклати глава.

— Кротко е. Не като едно време. Но пък нищо не е като едно време, нали? Освен това е далече.

— Всички вече сме далече, да.

— Нали? Виж съпруга ми — можеше ли да е стигнал по-далече, отколкото е сега? Блещукаща съдба, сезонни фортове, командва разни откачалки. А би трябвало да е истинска служба на кралството, нали? Нали?

Той я изгледа мълчаливо, после каза:

— Голяма отговорност е.

Изведнъж тя се изсмя и откъсна погледа си от неговия. Дясната й ръка забарабани по масата, после застина.

— Всички заобикаляме пограничните земи, сякаш изпробваме границите си.

— Не всички — отвърна той.

Тя го погледна за миг, после отново извърна очи.

— Ти си парий в Цитаделата. Смятат те за нагъл и пренебрежителен, но това не си ти, Галар. Никога не си бил такъв.

— Изглежда, имам малко общо с обитателите на Цитаделата.

— Избрахме те точно по тази причина.

Той се замисли над това и въздъхна.

Тя се наведе към него.

— Не беше наказание, Галар. Изобщо не беше.

Но беше и той го знаеше.

— Би могъл поне да вземеш жрица в леглото си, да ти кажа. Остави целомъдрените да зяпат в стените в манастирите си. Хората не ни харесват така. Ние сме войници и си имаме своите войнишки желания.

— А ти добре ли утоляваш своите напоследък, Торас?

Както обикновено, хапливостта му не й подейства.

— Даже много добре — отвърна му и отново се отпусна назад. — Сигурно не би могъл да го разбереш, но тъкмо увереността ми, че съпругът ми ми остава верен, ме тласка да правя каквото правя.

— Права си — изобщо не го разбирам.

— Не съм му равна. Никога не съм се надявала да му стана равна, от самото начало. Вървях в сянката му, винаги. Не се живее леко с такова нещо, не и ден след ден.

— Никаква сянка няма, Торас. Никой не е гледал на теб като на по-низша от него — командваш легиона Хуст, в името на Бездната!

— Това няма нищо общо с военен ранг, нито с постижения.

— Тогава с какво?

Но тя поклати глава.

— Липсваше ми, Галар.

Всичко това — без да го погледне в очите. Нямаше представа дали другите ги наблюдават и дали се опитват да чуят разговора им. Едва ли. Слугите бяха донесли рогозки и ги разстилаха на пода. Някой запя с пиянски глас, забравил думите на песента, и отекна смях. Пушекът бе надвиснал тежко във въздуха и пареше очите му. Галар сви рамене.

— Какво да се направи тогава?

Тя стана и го плесна по рамото.

— Върви си в стаята. Късно е.

— А ти?

Тя се усмихна и го заобиколи.

— В това е цялата работа с куража, нали?

Върна се на предишното си място, напълни халбата си и той разбра, че няма да прекара тази нощ сам. Щом стана и се запъти към изхода, помисли за стаята си в Цитаделата и за тясното легло, което никога нямаше да сподели с жрица. А след това помисли за Калат Хустаин, лежащ сега на нара в някой северен форт. Двама мъже, които живееха в самота, защото беше в нрава им да я избират: да остават сами, щом я няма любовта.

А жената, която тези двама мъже споделяха, не разбираше нищо.

 

 

През последните три дни на Кадаспала му бе спестена компанията на Хун Раал и Оссерк. Дори не ги беше видял, когато заминаха, а Урусандер така и не бе споменал накъде са тръгнали, нито защо. Това го задоволяваше, тъй като му позволяваше да работи над портрета, без да се налага да търпи невежествен коментар, непоискан съвет или глупави разговори на вечеря. Насаме Урусандер беше друг човек и споровете им по всевъзможни теми се бяха оказали умерено забавни, почти разведряващи, дотолкова, че Кадаспала бе започнал да очаква с нетърпение да седнат на масата в края на деня.

Все пак положението го безпокоеше. Работата го правеше нетърпелив, раздразнителен и неудовлетворен. В края на всеки сеанс се мъчеше да се задържи да не рухне от умора и вместо да се отдаде с усърдие на почистването на четките, спираше и умът му проследяваше линиите на скиците с въглен, с които непрекъснато сравняваше, за да прецени образа на статива — не му се налагаше всъщност да поглежда скиците, толкова бурно бяха прогорили те ума му. Лицето на Урусандер го терзаеше като лицето на всеки, когото рисуваше, но този път усещането бе някак по-различно.

Във всички творби на изкуството имаше политическо намерение, но това сега бе твърде набиващо се на очи, твърде дръзко, ако питаха него, тъй че той усещаше как ръката и окото му се борят с тази отявлена грубост чрез промяна в багрите, чрез открояване на определени черти, чрез символичен език, който разбираше само той.

„Рисуването е война. Изкуството е война.“

Колегите му щяха да изтръпнат от ужас пред такива възгледи. Но пък те общо взето бяха глупци. Само Галан щеше да разбере. Само Галан щеше да кимне и може би дори да се усмихне. Съществуваха толкова много начини да се воюва. Оръжия на красота, оръжия на раздор. Бойни полета на пейзаж или в гънките на висяща завеса. Линии на съпротива, гнезда на засада, атаката на цвета, отстъплението на перспективата. Толкова много начини на воюване и все пак всяка победа се чувстваше като поражение — той нямаше никаква власт над чуждите очи в края на краищата, а и ако изкуството можеше да подложи на обсада чуждата душа, то това беше само настъпване слепешком срещу невидими стени.

Този портрет на Урусандер — срещу който той седеше сега, докато последните свещи примигваха и гаснеха — носеше всички рани на Кадаспала, но кой можеше да види това? Никой, дори и Галан. Човек се научава да крие загубите и провалите, а едно доволно око е съблазнено око.

И Урусандер несъмнено беше доволен.

Беше приключил. Щеше да си замине призори. „Нарисувах мъж, достоен да бъде неин съпруг. Ще видят силата му, твърдата му почтеност, защото те лежат на повърхността. Няма да видят под тези неща — жестокостта под силата, студената гордост зад тази твърда решителност. Няма да видят носещия справедливост меч, стиснат здраво в ръката на почтеността.

Ще видят в стойката му войнишката му дисциплина и тежестите, понесени без оплакване. Но няма да видят изгубената съпричастност и неразумното очакване.

В багрите ще намерят топлина с много лек намек за метала отдолу и като видят това, няма да разберат нищо за онази сплав от огън и желязо и за всичко, което предизвиква тя.

Силата ми е огромна, талантът ми — неоспорим, зрението ми — сигурно и вярно. И все пак всичко това ме терзае. Има само един бог и неговото име е красота. Има само един вид преклонение, и то е любов. Има само един свят за нас, а ние сме го наранили до неузнаваемост.

Изкуството е езикът на изтерзания, но светът е сляп за това, вечно сляп.

Урусандер, виждам те — взирам се в лицето ти сега — и в гаснещата светлина ти ме плашиш до дъното на душата ми.“

— Няма ли да вечеряш с мен за последно?

Сепнат, Кадаспала замръзна за миг, преди да се обърне в стола си към лорд Урусандер.

— За миг, милорд, когато проговорихте, ми се стори, че устата на портрета ви оформи думите. Крайно… притеснително.

— Предполагам, да. Ти сътвори вярно подобие.

Кадаспала кимна.

— Ще направиш ли лично копието в Залата?

— Не, милорд. Художниците на Цитаделата ще го направят. Те са избрани специално заради уменията им в имитирането. Когато приключат, тази картина ще бъде върната на вас тук… или където ще сте тогава.

На това Урусандер дълго не отговори. Приближи се бавно до стола на Кадаспала, загледан навъсено в портрета. После въздъхна.

— Където ще съм тогава. Изглеждам ли недоволен от сегашното си обиталище?

— Нищо такова не видях, милорд.

— Да. Не би могъл. И все пак би ли искал да съм… другаде?

Тих звън извести, че вечерята е поднесена, но никой от двамата не помръдна.

— Милорд, това е ваш портрет, от ръката на Кадаспала, който е отказал сто поръчки.

— Толкова много?

— Тези, на които е отказано, не обявяват провала си, милорд.

— Да, не биха го направили, предполагам. Тогава защо прие тази?

— Имах една мисъл.

— Несъмнено. И ще ми кажеш ли тази мисъл, Кадаспала?

— Ако някой може да предотврати гражданската война… — той кимна към портрета, — това е онзи мъж.

Дъхът изсъска от устата на Урусандер и думите прозвучаха грубо, изпълнени с безсилие:

— Всичко това е лудост! Ако благородниците толкова негодуват от Консорта, би трябвало да се опълчат на самата Майка Тъма!

— Не смеят, но това не притъпява негодуванието им, милорд — те режат и мушкат другаде, както подобава на дръзкия им кураж, или на липсата на такъв.

— Не показваш особено уважение, Кадаспала.

— Рисувал съм лицата на твърде много от тях, милорд, тъй че ви каня да разгледате онази мрачна галерия на корист, злоба и самомнителност. Най-добрите ми творби до една са самото доказателство за гения ми.

— Винаги ли рисуваш каквото виждаш, Кадаспала?

— Не винаги — призна той. — Понякога рисувам онова, което ме плаши. Всички тези лица — всички тези велики сред тайстите, вие включително — може да мислите, че те изразяват всекиго от вас. Уви, в същата степен те изразяват мен.

— Не бих оспорил това — отвърна Урусандер. — Така трябва да е с всички художници.

Кадаспала сви рамене.

— Художникът обикновено е зле прикрит в творбите си, издава се във всеки един недостатък в изпълнението. Самопризнанието е признак за некомпетентност. Но не това е моята слабост. Това, което аз разкривам от себе си в тези творби, се различава по-трудно. И преди да запитате, милорд, не, нямам интерес да го обяснявам подробно.

— Предполагам, че онези имитатори в Цитаделата няма да успеят да повторят каквото си уловил тук.

— Мисля, че сте прав, милорд.

— Толкова по-добре — изсумтя Урусандер. — Хайде, направи ми компания в тази последна вечер. Разбрах, че скоро ще присъстваш на сватба?

Кадаспала се надигна от стола си.

— Да, милорд. На сестра ми.

— Андарист е добър мъж, Кадаспала.

— Никой не би го отрекъл — отвърна той, доволен от лекотата, с която думите излязоха от устата му.

— Сестра ти е станала изключително красива жена, така поне чувам.

— Да, милорд…

 

 

Има хора, които се страхуват от самотата, но Крил не се смяташе за един от тях. Седеше на коня си сред голите хълмове, а топлият вятър галеше тревите като диханието на доволен бог. Сред близките камъни бяха подредени бели кости и върху тях бе поставен череп на самец еккала, убит преди много години. Стърчащите му рога възвестяваха триумфа на убийството.

В очите на Крил този триумф изглеждаше мъчително кух. Древната традиция на ловуване беше ценена високо като стандарт за добродетел, обагрен с цветовете на кураж, търпение и умение. Беше също тъй ръка върху туптящото сърце на земята, макар и тази ръка да беше лепкава от кръв. Предизвикателства и надпревара на умове между тайст и всичко живо — докато истината беше, че рядко се оказваше надпревара. Ловът за храна несъмнено бе нужен инстинкт, но от практичните нужди се бяха породили други, различни форми и подобни занимания бяха започнали да означават нещо повече от някога. Сега, след като необходимостта вече не съществуваше, на лова се гледаше като на ритуал на преход.

За Крил бе любопитно, че толкова много мъже и жени, и то вече на години, все още намират за нужно да повтарят тези ритуали на преход, сякаш емоционално застинали в прехода от дете към възрастен. Добре разбираше възбудата на гонитбата, сладкото напрежение на дебненето, но за него това не бяха причините за лова, докато за мнозина, които познаваше, се бяха превърнали точно в това.

„Дали ловуваме, за да се упражняваме за война? Кръвта, угасващите очи на убития… ужасната ни възхита от страданието? В що за зла сърцевина бъркаме в такива моменти? Защо вкусът не е непоносимо горчив?“

Не беше видял никаква следа от жива еккала, а беше яздил далече от дома Инис, далече от Джаен и възбудената му дъщеря, далече от света на сватби, заложничества и вечно растящите напрежения между знатните и все пак, дори тук, на открито, сред тези хълмове под това огромно небе, расата му го бе намерила с трофеите си на смърт.

Преди години, когато все още бе достатъчно млад, за да мечтае, си бе представял как тръгва на път, за да открие нов свят, място без тайсти, без цивилизация, място, където да може да живее сам и необременен… не, може би не сам: виждаше и нея до себе си, спътничка във великото му приключение. Онзи свят имаше вкуса на минало, но минало, каквото никое око на тайст не бе видяло, което го правеше невинен. И той мислеше за себе си като за плячка, а не като за хищник, все едно сменяше кожата си на нагъл убиец и с това идваше възбудата на страха.

В мигове на слабост все още копнееше за онова място, където рисковете на свободата бяха ясни и понятни, и когато излизаше да язди извън имението, както бе направил този път, изчезвайки в дивото, доколкото бе останало, се улавяше, че търси… не еккала или тяхна диря; нито вълци на хоризонта или в долините; нито зайците и ястребите, а минало, което знаеше, че е завинаги изгубено. Още по-лошо, беше минало, на което той и народът му не принадлежаха, тъй че не можеше никога да го познае.

Беше обучен за война точно както бе научен да ловува и как да убива, и тези умения бяха смятани за необходими в подготовката му за пълнолетие. Колко тъжно беше това?

Ушите на коня му трепнаха и щръкнаха. Крил се надигна на стремената и се загледа натам, накъдето се бяха насочили.

От север идваше отряд конници.

Появата им го изненада. Виждаше, че са тайсти, с броня, но гологлави — шлемовете им бяха окачени на седлата им.

Единственото относително близко селище беше твърдината Седис, поне на три дни път на северозапад, а тези ездачи трябваше да са прекосили Млад Дорсан Рил, трудна задача по всяко време на годината, след като щеше да е по-просто да останат на пътя от другата страна на реката, който щеше да ги преведе покрай дома Дракони и оттам до Карканас. Нямаше причина за такова рисковано прехвърляне, след като на юг имаше здрави мостове.

Крил се помъчи да си спомни кой се бе настанил в твърдината Седис. Крепостта беше вдигната в края на войната срещу джелеките и там бе настанен постоянен гарнизон, откакто победените джелеки бяха помислили да подновят набезите си — все едно че войната изобщо не я беше имало.

Ездачите се приближаваха, но без да бързат. И двайсетина пешаци.

Той се поколеба за миг, после препусна към тях. Когато се приближи, видя, че вървящите пеш са деца, и още по-изненадващото — бяха джелеки.

Не видя обаче вериги, с които да са оковани като пленници, а всяко дете беше изгърбено под тежестта на кожена торба, сигурно с вещи.

Конниците бяха четирима редовни войници, плюс сержант и капитан в челото на отряда. Капитанът огледа Крил напрегнато, все едно търсеше нещо определено, и след като явно не го намери, видимо се отпусна, вдигна ръка на хората си да спрат и каза:

— Надалече пътувате. Да не би да носите съобщение до твърдина Седис?

Крил поклати глава.

— Не, сър. За това щях да съм от другата страна на реката.

— Какво кара тогава един млад благородник да се скита из тези хълмове?

Капитанът, изглежда, бе решил да пренебрегне това, че всички са на погрешната страна на реката.

Крил сви рамене.

— Аз съм Крил Дурав, заложник при…

— Дома Инис. Ще сгреша ли, ако предположа, че сте избягали от трескавите приготовления за сватбено тържество?

— Моля?

Мъжът се засмя.

— Аз съм капитан Скара Бандарис, Крил. Пътувам на юг по два повода. — Махна към джелекските деца. — Първо, за да разбера какво да правя с първата група заложници. А мислехме, че по-скоро ще се изправим пред нова война, отколкото джелеките да предадат и едно свое дете за заложник. Представи си изненадата ни.

— А другата причина, сър?

— Да присъствам на церемонията, разбира се. Толкова се радвам да науча, че Андарист е на самия връх на брачното щастие. Е, би ли ни придружил до дома Инис? Ще ми се да чуя за хубавата дъщеря на Джаен, с която си расъл през всичките тези години.

Крил знаеше името на Скара Бандарис, офицер, който се беше отличил във войните. Не знаеше обаче, че е назначен в Седис.

— Като заложник при дом Инис, сър, за мен би било чест да ви придружа. Достатъчно се задържах в тази пустош. — Обърна коня си, щом капитанът махна на отряда отново да поеме напред.

Скара Бандарис подкара до него.

— На твое място, Крил Дурав, като нищо можеше да потърся някоя празна пещера при отшелниците по северните скали. Млада жена, която скоро ще се венчае — която си познавал от толкова дълго… е, сбърках ли за мотивите ти?

— Моите мотиви ли, сър?

— Навън сред пущинаците, сам и в блажен мир… напуснал си дома от доста дни, бих се обзаложил.

Крил въздъхна.

— Вярно предположихте, сър.

— Тогава няма да говоря повече за наранени сърца. Нито ще те измъчвам с въпроси за Енесдия. Кажи ми, видя ли някоя еккала?

— Нито една жива, сър — отвърна Крил и хвърли поглед назад към децата джелеки.

Скара Бандарис изсумтя:

— По-добре на два крака, отколкото на четири, уверявам те.

— Сър?

— Двайсет и пет кутрета, Крил, които никоя каишка не може да удържи. Ще отгледаме вълци сред тия.

— Не съвсем вълци, както съм чувал…

— Добре, хрътки тогава. Тази традиция с взимане на заложници, толкова почитана и ненакърнима, като нищо може да се обърне и да ни захапе.

Крил го изгледа.

Скара Бандарис избухна в смях и Крил също се насили да се усмихне.

Може би, прецени след малко, предвид шегите на войниците зад тях, нуждата му от самота бе приключила.

 

 

— Къде е той?!

Викът накара слугините да се свият уплашено, подробност, която донесе диво задоволство на Енесдия, макар и само за миг.

— Как смее да избяга? И татко не прави нищо!? Нима сме престанали да тачим древната традиция за заложниците, че да го остави така да изчезне в пущинаците като някое полудиво псе? — Редицата безизразни лица, които я гледаха, вбеси Енесдия само още повече. Тя изсъска и излезе от стаята, а слугите заситниха плахо след нея. Едно махване с ръка и всички спряха. — Оставете ме на мира, всички.

След дълго и все по-дразнещо търсене най-сетне намери баща си зад конюшните — наблюдаваше обяздването на някакъв кон.

— Татко, ние ли първи ще отхвърлим всички почитани традиции сред нашия народ?

Джаен я изгледа учудено.

— Това ми се струва някак си… амбициозно, дъще. Мисля, че ще е по-добре да оставя тези неща за следващото поколение, нали?

— Тогава защо сме пренебрегнали отговорностите си спрямо нашия заложник?

— Не знаех, че сме направили това, Енесдия.

— Крил е изчезнал — от няколко дни! Като нищо може да лежи на дъното на някой кладенец, със счупени крака и умиращ от жажда.

— Да умира от жажда в кладенец?

Тя го изгледа гневно и накрая той се предаде и каза:

— Пуснах го да потърси еккала в хълмовете.

— Това е безнадеждно!

— Несъмнено. Но той е свикнал.

— Какво имаш предвид?

Джаен само сви рамене и отново извърна очи към коня.

— Този момент е твой, не негов. Всъщност пребиваването му в семейството ни приключва. Добре е за него да му се поотпуснат юздите, като за всеки младеж на негова възраст.

Тя не обичаше да чува такива неща. Крил й беше приятел, брат във всяко отношение, освен по кръв. Помъчи се да си представи живота без него и потръпна, щом изведнъж осъзна, че след като се омъжи, времето й с Крил наистина ще приключи завинаги. В края на краищата нима наистина бе очаквала, че той ще дойде с тях в новата къща? Абсурд.

Толкова много неща се случваха наведнъж, че поглъщаха всичките й мисли. Едва сега започваше да ги проумява.

— Но той ми липсва — промълви тя. Чу слабостта в собствения си глас и очите й се напълниха със сълзи.

Баща й се обърна към нея.

— Скъпа — каза й и я хвана за ръката. — Светът се променя и това наистина е много плашещо…

— Не съм уплашена.

— Е, тогава „смущаващо“ е може би по-доброто определение.

— Той просто… Ние израснахме заедно. Това е всичко.

— Едва ли той го вижда така. Ти направи своя избор, Енесдия, и пътят пред теб вече е сигурен, а мъжът, който ще върви до теб, те очаква. Време е и Крил да намери своето бъдеще.

— Какво ще направи? Говорил ли е с теб? Нищо не ми е казал — вече нищо не ми казва. Сякаш не ме харесва вече.

Тръгнаха към къщата и Джаен избра един страничен вход, тесен проход към вътрешна градина.

— Чувствата му към теб остават непроменени, но също както ти пое в нова посока — извън тази къща, — трябва да го направи и Крил. Той ще се върне при семейството си и там ще се реши бъдещето му.

— Всички Дурав са войници. Крил има само един брат останал жив. Войните почти унищожиха фамилията им. Ще хване меча. Ще тръгне по стъпките на Спинок. Такава загуба!

— Не сме вече във война, Енесдия. Рисковете не са каквито бяха някога и за това можем да сме само благодарни. Но пък най-младите родени в благородни фамилии все така нямат голям избор и днес.

Стояха в градината до изкуственото езерце. Плодните дръвчета покрай две от вътрешните стени се бяха огънали от тежките зрели плодове — пурпурни сфери, приличащи на прашно стъкло. Енесдия си помисли, че ако някой падне, ще се пръсне със звън.

— Не помислих, татко. Проявих егоизъм. Разделяме се и ще е трудно и за двама ни.

— Несъмнено.

Тя го погледна.

— А за теб дори ще е още по-лошо — не е ли Крил синът, когото така и нямаше? Тази къща ще изглежда толкова… празна.

Джаен се усмихна.

— Един стар мъж цени спокойствието и тишината.

— О? Значи нямаш търпение да се отървеш от нас?

— Ето, че позна.

— Е, да не мисля за чувствата ти повече тогава.

— Именно. Сега се върни при слугините си, да не направят някоя пакост.

— Могат да изчакат — искам да поостана малко тук. Трябва да помисля.

Усмихнат, баща й напусна градината.

„Бих могла да помоля Андарист да предложи служба на Крил. В стражата на Цитаделата. Това ще е моят подарък за Крил. Подарък, за който никога няма да разбере. Андарист ще му е командир — или може би Аномандър? Все едно. Би могъл да се издигне много.“

Отиде до най-близкото дърво, пресегна се и хвана една от пурпурните сфери. Мек, зрял. Откъсна го. „Видя ли? Никакъв риск да се счупи. Нищо такова изобщо.“ Усети как нещо покапа по ръката й. Колкото и внимателна да беше, кората се беше пукнала.

„О, ето, че се оцапах!“

Ядосана, Енесдия хвърли плода в езерцето и плясъкът отекна из градината.

Служба за Крил. Трябваше много да се потруди, за да скрие намеренията си — той сякаш виждаше направо в душата й.

„Добре е, че е излязъл.“

 

 

Пътят за имението се сливаше с черния път, водещ на изток, и точно там чакаше Орфантал, застанал до изгърбената кранта, купена в Ейбара Делак, заедно с конярчето Вренек, момче с кисело и злобно като на куче лице, с мазна коса и съзвездие от младежки пъпки по широкото плоско чело. Имало беше време, не толкова отдавна, когато Вренек си играеше с Орфантал, и през онези няколко месеца — скоро след като заради пожара задълженията на конярчето общо взето престанаха да съществуват — Орфантал беше открил радостите на приятелството, а в немарливото ратайче — приемлив другар във въображаемите му войни и битки. Но след това се беше случило нещо и Вренек бе станал мълчалив, а понякога — и жесток.

Сега момчето галеше шията на крантата, загубило търпение от чакането. Дневният зной се усилваше, а слънцето грееше все по-ярко. Никаква сянка не можеше да се намери наоколо освен хвърляната от самия кон. Стояха тук почти от разсъмване, обкръжени от три зли кучета от градчето — животните бяха привлечени от миризмата на хляб и яйчен пай, направени от слугите за обеда на Орфантал и сложени в малката торба, която държеше.

Не говореха. На десет години Вренек беше два пъти по-голям от Орфантал и пропастта на годините сякаш бе станала огромна, толкова, че никакви думи не можеха да хвърлят мост над нея. Орфантал дълго и упорито бе обмислял какво може да е направил, че да обиди Вренек, но не можеше да измисли как да постави въпроса. Изражението на младия ратай от конюшнята беше непроницаемо, почти враждебно. Целият му интерес сякаш бе погълнат от сънливия кон.

След като краката му се умориха, Орфантал отиде и седна на пътническия си сандък с дрехите му, дървените мечове и дузината оловни войници, които си имаше: четирима тайсти, трима джелеки и петима форулкани, нито един боядисан, след като дядо му бе решил, че ако му дадат бои, ще оцапа масата. С изумление беше открил, че всичките му вещи се побират в единственото малко сандъче, което някога бе държало бойното снаряжение на дядо му — че дори и оставаше място. Всъщност си мислеше, че може и той да се побере в това сандъче и да превърне целия си живот в нещо, което да се носи насам-натам, да се предава от ръка на ръка или да се захвърли в канавката и да остане там, забравено от целия свят.

Вренек нямаше да има нищо против. Майка му нямаше да има нищо против. А дядо му, който го отпращаше, може би даже щеше да е доволен, че го вижда за последен път. Не беше сигурен всъщност къде отива, знаеше само, че е далече, място, където щяха да го учат на разни неща и да го направят голям. Изгледа Вренек накриво и се опита да си представи, че е пораснал колкото конярчето, намерил е годината, в която нещастие идва в живота на всяко момче, и усеща как и неговото лице придобива това сърдито, безпомощно изражение. А след още десет години лицето му щеше да намери нова нагласа, като тъгата на майка му.

Стотици години след това вече се виждаше с лицето на дядо си, с онова изражение, което винаги му напомняше за ястреб, оглеждащ полска мишка, притисната в земята от ноктите му. Това бе пътят на зрелостта, предполагаше той, а дядо му го пращаше да се учи как да живее с това, с което трябва да живее всеки, стъпките на израстването, всички лица, които трябваше да намери в своето.

Тропот по пътя го накара да стане и той погледна на изток и видя отряд конници и две каруци. Каруците бяха натоварени с овчи и кози кожи от подбраните за клане животни от стадата извън Ейбара Делак. Караха ги някъде на юг. Това трябваше да е ескортът му.

— Те са — проговори зад него Вренек.

Орфантал кимна. Надви подтика да хване Вренек за ръка, понеже знаеше, че момчето ще се подсмихне презрително и ще го избута. Когато бе напуснал голямата къща тази сутрин, единственото докосване на дядо му беше с кокалестата ръка по гърба му, с която го бутна напред, под опеката на Вренек.

— Можеш да си вървиш — каза Орфантал, щом конярчето заобиколи и застана до него.

Но Вренек поклати глава.

— Трябва да се уверя, че си на коня и че сандъкът е натоварен както трябва. И че знаят къде да те оставят.

— Но дядо не уреди ли всичко това?

— Да. Но все пак трябва да съм сигурен.

— Добре.

Макар че нямаше да го каже, беше доволен, че Вренек остана. Не познаваше никого от войниците в края на краищата. Изглеждаха прашни и в лошо настроение, когато стигнаха до тях и спряха, и навъсените им погледи се впериха в Орфантал.

Един махна към сандъка и друг конник, стар и с нашарено с белези лице, слезе да го вземе. Явно беше очаквал нещо много по-тежко, защото когато се наведе да го вдигне, за малко щеше да падне по задник, след като се изправи. Погледна озадачено Орфантал, после отнесе сандъка до първата каруца, а коларят го взе и го сложи зад капрата.

Гласът на Вренек прозвуча странно плахо:

— Цитаделата. Той е благородник.

Водачът само кимна.

Вренек се обърна към Орфантал и рече:

— Внимавай с кобилата. Лявото й око е болно, затова дърпа надясно. Дръж главата й стегнато и язди от лявата страна на пътя — никакъв кон вляво от нея, искам да кажа, щото това я плаши.

— Разбрах.

Вренек се намръщи още повече.

— Никога не си яздил толкова дълго. Ще се натъртиш, но пък гърбът й е достатъчно широк, а и седлото е широко, тъй че можеш да сядаш с кръстосани крака за почивка.

— Добре.

Конярчето едва не хвърли Орфантал на крантата, провери отново стремената и се отдръпна.

— Това е.

Орфантал се поколеба, после промълви:

— Довиждане, Вренек.

Момчето се обърна, махна с ръка през рамо и пое нагоре по хълма към имението.

— Няма да караме бързо — каза водачът на конниците. — Тя ще върви ходом, нали?

— Да, сър.

— Сър? — Мъжът изсумтя и смуши коня.

Орфантал изчака, докато спътниците му го подминат, а после подкара кобилата, като я задържа от лявата страна на пътя. Зад него воловете се затътриха след плясъка с бича на коларя.

Трите кучета се разбягаха, уплашени сякаш да не ги подгонят с камъни и стрели.

 

 

Вренек спря на склона, обърна се и се загледа след тях. Сълзите потекоха студени по бузите му и забръмчаха мухи.

Пак при злата старица, а Орфантал вече го нямаше, за да направи живота му по-лек, по-добър, отколкото беше. Беше му забранила да играе с момченцето и това бе жестоко. Беше му казала, че ако го види дори да приказва с Орфантал, ще загуби работата си, а тогава мама и тате щяха да гладуват, както и малките му сестри.

Беше му харесвало да играе с момчето. Беше му напомняло за по-щастливи времена, когато войната бе свършила и нещата като че ли започваха да стават по-добри за всички. Но после конюшните изгоряха и всички чуха, че пращат някъде Сандалат, после и Орфантал, а храната в кухнята вече не беше толкова добра като преди, и половината слуги ги отпратиха.

А този ден беше окаян и Орфантал изглеждаше толкова… тъжен.

Трябваше да й се опълчи. Трябваше да награби изтърсака и да го прегърне. Можеше да си играят цялата сутрин, докато чакаха. Но го беше страх. От нея. От това, което можеше да направи. Но пък може би така бе по-добре — ако беше показал доброта, тази раздяла щеше да е по-тежка за Орфантал. Част от него възнегодува от тази мисъл, но той я задържа. За да успокои ума си.

Кучетата се върнаха и навели глави го последваха чак до имението.

 

 

Керванът стигна до твърдината Торас привечер и вдигна лагер на поляната от другата страна на пътя срещу портата на крепостта. Изприщен и натъртен от ездата, Орфантал се смъкна от гърба на кобилата. Старият мъж с белезите, който бе натоварил сандъка, хвана юздите й и каза:

— Май ще е последното й пътуване.

И я отведе.

Орфантал зяпна след тях. Беше яздил животното толкова дълго и почти бе забравил, че и то е живо същество, както се тътреше неуморно по пътя. Замисли се за живота му, какви ли неща е видяло в дългия си път през годините. Очите му изглеждаха тъжни… Вренек дори не му беше казал името на кобилата. Сигурен беше, че си има. Всички живи неща си имаха име, поне тези, които работеха за хората.

Реши, че кобилата е служила някога на воин във войните и е спасила безброй пъти онзи незнаен тайст, но е гледала безпомощно, когато измяна е поразила храбрия воин. Затова очите й бяха толкова тъжни и сега единственото, за което копнееше, бе да умре, та като умре, да се върне при господаря си, за да витаят по старите бойни поля, да препускат през мъглата в безлунните нощи, тъй че селяните да чуват тежките копита, но да не виждат нищо, и да няма никакви дири в калта на заранта. Все пак селяните щяха да знаят, че храбър дух е минал покрай тях в тъмното, и щяха да взимат камъчета от пътя, за да облекчат нощния й път. Беше виждал такива камъчета по този път, на малки купчини отстрани вляво, защото всички знаеха, че смъртта е място неспокойно.

Водачът на отряда се приближи до Орфантал и рече:

— Казвам се Харал. Няма да ме наричаш „сър“, защото не съм. Охранявам търговци и нищо повече.

— Има ли разбойници? — попита Орфантал.

— В хълмовете около твърдина Тюлас, понякога. Отреклите се. Значи, ще спиш в палатката на Грип — това е мъжът, който се грижи за кобилата ти. Може да се разчита на него, докато на някои от тия тука — може би не, с малко момче нощем. Нищо, че си благородник и прочее. Някои рани хората си ги пазят в тайна и на това разчитат лошите, схващаш ли?

Орфантал не го разбра, но все пак кимна.

— Доволни са от работата обаче, тъй че знаят, че ако ме ядосат, ще е зле за тях. Все пак загубих повечето от редовните си. Отидоха при Домашните мечове на Дракона. Аз правя същото — добави той и острите му очи се присвиха към високите стени от черен камък на цитаделата Торас. На пейка до високата порта седеше самотен страж и като че ли ги наблюдаваше. — Това е последното ми пътуване.

— Войник ли си бил, Харал?

Мъжът го изгледа отвисоко.

— В моето поколение малцина не бяха.

— Аз съм Орфантал.

Грубото лице на Харал се намръщи.

— Защо го е направила това?

— Коя? Какво?

— Майка ти. Това е диалект на Йедан — свещения език на монасите. — Шейки го наричат.

Орфантал сви рамене.

Един от войниците, който се беше навел да накладе огън наблизо и явно беше подслушвал, се изсмя и подхвърли:

— Означава „неискан“, момче. Ако това не казва всичко, вържи го и с пращането ти в Карканас.

Харал се обърна към него.

— Ще се радвам да видя, че си се махнал от очите ми, Нарад. Отсега насетне, в това пътуване, дръж проклетата си уста затворена.

— Добре, още съм ти подчинен, но както казваш, Харал, няма да е за дълго.

— Грешно го е разбрал — каза Харал на Орфантал. — Значението на тази дума е по-скоро „неочакван“.

Нарад изсумтя подигравателно.

Токът на тежкия ботуш на Харал шибна главата на Нарад отстрани и плисна кръв. С потъмняло лице, но без да каже дума повече, Харал се наведе над гърчещия се на земята мъж, сграбчи го за дългата мазна коса и вдигна главата му така, че да може да го погледне в лицето. После замахна и му разби носа с юмрук. Вторият удар беше в зъбите и Орфантал видя — през кръвта — бяла като шев резка под долната устна на мъжа. Харал пусна изпадналия в несвяст мъж на земята и се отдалечи, без да поглежда назад.

Другите останаха замръзнали по местата си няколко секунди, преди да се приближат и да издърпат Нарад настрана от димящия огън.

Орфантал едва успя да си поеме дъх. Сърцето му блъскаше в гърдите като юмрук. Усети, че се е разтреперил.

Грип застана до него и измърмори:

— Хайде, успокой се. Това е дисциплина, нищо повече. Нарад си го търсеше от седмици. Всички знаехме, че този ден ще дойде, и Бездната ми е свидетел, предупреждавахме го този глупак. Но той е псето, което няма достатъчно мозък да разбере къде му е мястото. Рано или късно трябва да го сриташ, и то здраво.

— Умря ли?

— Едва ли. Ако не се съвземе до сутринта, просто го оставяме тук. Ще живее или ще умре, негова работа. Току-що плю в лицето на всички останали — от мен ако зависеше, щях да го оставя да се опече на проклетия огън. Хайде, ела да ти покажа как се вдига палатка. Такива умения може да са ти от полза един ден.

За Орфантал онзи безлик предател във всичките му битки вече бе намерил лице и име. Нарад, когото никой не искаше, който живееше с накъсан белег между брадичката и устата, като жестока усмивка, която никога нямаше да може да скрие.

 

 

Щом излязоха от хълмовете, пред очите на офицер Айвис и отряда му изникна крепостта Дракони, внушителна каменна грамада, отпусната като кокалест юмрук върху земната твърд. Той се обърна към яздещата до него жена и каза:

— Пристигнахме, милейди, но както можете да видите, лорд Драконъс не е тук. Предполагам, че пътуването му на запад ще го забави поне още няколко седмици.

Заложницата кимна. Яздеше добре, но все още излъчваше слабост след онзи припадък.

Айвис я беше склонил да свали всичко освен най-необходимите пластове дрехи по себе си и разсъблечена, тя изглеждаше едновременно по-добре сложена и по-тънка, отколкото беше мислил отначало. По това, което виждаха очите му, можеше да прецени, че е познавала раждане, според натежалите гърди и движенията й, а такива неща се случваха, разбира се, незаконното дете бързо се скриваше, отстъпено или пратено да го отгледат тайно някои далечни членове на фамилията. Всъщност това изобщо не беше негова работа. Сега тя беше заложница на дома Дракони, дваж използвана от ужасната господарка на дом Друкорлас, и Айвис беше решен да се погрижи да я приемат добре.

— Покоите ви очакват — каза й той, щом подкараха към портата. — Ако не ви харесат, непременно ме уведомете веднага и ще се погрижим да ги оправят.

— Благодаря, капитане. Много мило от ваша страна. Къщата е изключително впечатляваща, така извисена над стените.

— Лордът донесе със себе си богатство, когато се настани тук.

— А откъде дойде?

Айвис поклати глава.

— Дори ние, които служим в домакинството му, не сме сигурни в това. Избран за наследник от лейди Дракони, братовчед, както каза тя. Все едно, служеше добре през войните — никой не може да отрече това. Достатъчно добре, за да спечели благосклонността на Майка Тъма.

— Крайно любяща благосклонност, както съм чувала.

— За това не мога да кажа, милейди. Но ни устройва добре да мислим така, нали?

Тя го изгледа за миг, сякаш не разбра какво иска да каже, а след това се усмихна.

Портите пред тях вече бяха отворени. Подкараха по платното и навлязоха в сянката под тежкия каменен трегер. Айвис видя как Сандалат погледна намръщено нагоре към непознатите думи, всечени в камъка, но не попита нищо, а след това преминаха и влязоха в двора, където се бяха струпали в очакване слуги и коняри, а няколкото домашни стражи, строени в раздърпана редица, надигнаха гласове за поздрав. Айвис се намръщи на представянето — в негово отсъствие дисциплината се беше разхлабила и той си напомни да издърпа ушите на тази жалка сган, след като заложницата влезе вътре.

Слезе от коня си и подаде юздите на един коняр, след което отиде да помогне на Сандалат. Слабостта като че ли отново я беше обзела и отпуснатата лекота, която бе показвала понякога в дългата езда, бе изчезнала. Щом стъпи на земята, слугите се стегнаха, готови да се притекат и разшетат около нея.

— Милейди — каза Айвис. — Главата на домашната прислуга ще служи на вас в отсъствието на лорд Драконъс. Хилит, представи се.

Старата жена, към която се обърна с това име, беше стояла до каменните стъпала пред входа на къщата. Сега пристъпи напред, поклони се сковано и рече:

— Заложнице, посрещаме ви радушно в този дом. Виждам, че пътуването ви е уморило. Приготвена е баня.

— Изключително мило — отвърна Сандалат.

— Ще ме последвате ли? — попита Хилит.

— Разбира се. — Сандалат пристъпи напред, но после спря и се обърна към Айвис. — Капитане, бяхте изключително вежлив ескорт. Благодаря ви.

— За мен беше удоволствие, милейди.

Хилит нареди на две слугини да въведат Сандалат в къщата, след което бързо се доближи до Айвис и му изсъска:

— Капитане! Титлата й е „заложница“ и нищо повече. Удостояваш я с титла, която не й се полага, нито в нейния дом все още, а още по-малко тук!

Айвис се наведе, уж за да й се поклони покорно, но вместо това й каза тихо:

— Не си кралица да ми заповядваш, дърто. Аз ще избера титлата, която заслужава гостенката ни. Тя язди добре и без оплаквания. Ако ти имаш оплакване, изчакай благоволението на господаря ни, щом се върне. Междувременно изплюй киселото грозде, което толкова обичаш да смучеш, и бъди послушна.

— Пак ще си поприказваме за това — изсъска тя. — Както каза, аз командвам къщата в отсъствието на господаря ни…

— Слугите, слугините и готвачите, да. Не и мен.

— Неприлично е тази два пъти използвана заложница…

— За което не е виновна заложницата. Сега се разкарай от този двор, където все още командвам аз, и само да чуя, че си изкарала мизерната си старческа злоба на заложницата в тази къща, наистина ще си поприказваме пак.

Загледа я, докато тя се отдалечи, а след това се обърна към редицата ухилени Домашни мечове.

— Усмихвате се, а? Не беше ли хубава гледка? Такова мърляшко държане, че едва не се задавих от срам, като ви видях. Я да видим сега как ще стоят тия усмивки в тренировка с двойно снаряжение. Изправи гръб, псета такива! Очите напред!

 

 

Слугите едва носеха тежкия пътнически сандък, докато го внесат в стаята.

Сандалат огледа с възхита просторната стая, която й бяха заделили, и посочи една от стените.

— Оставете го ето там. Не, не го отваряйте — единствените дрехи, които ще използвам, са в дисагите — сигурно вече са ужасно измачкани. Ще трябва да се почистят. — С последното се обърна към двете слугини, които стояха пред нея. Двете жени, по-млади от Сандалат с няколко години, бързо се поклониха и се заеха да разопаковат дисагите. Другите слуги се оттеглиха.

Малко след това влезе Хилит, хвърли поглед на омачканите дрехи, извиращи от прашните кожени торби, и се обърна към Сандалат.

— Заложнице, ако благоволите да ме придружите, да се погрижим за банята ви.

— Водата гореща ли е? Предпочитам я гореща.

Старата жена примига и кимна.

— Разбира се, заложнице. Поне беше гореща, когато я оставихме. Сигурно вече изстива, докато си говорим.

— Вярвам, че огънят е наблизо, Хилит, ако се наложи още топлина. Е, води. Все пак искам да разгледам тази къща, която вече наричам своя.

Хилит кривна глава и излезе от стаята. Сандалат я последва.

— Докато господарят се върне — заговори старицата през рамо, — двете слугини, които ви придружават сега, ще бъдат на ваше разположение. Аз обаче имам други задължения, които изискват вниманието ми.

— Ден и нощ, сигурна съм.

Хилит я изгледа през рамо и продължи напред.

— Точно така.

— Междувременно ще ми се подчинявате все едно, че къщата е моя — каза Сандалат.

— Точно така — сопна се Хилит, без да се обърне този път.

— Ако банята е недостатъчно затоплена, ще изчакам.

— Разбира се, заложнице.

— Любопитна съм, Хилит. Ти ли ръководеше домакинския персонал по времето на лейди Дракони?

— Аз.

— В такъв случай наистина си отдала живота си на тази служба.

— Без съжаление, заложнице.

— Нима? Е, това е много добре, нали?

Старицата не отвърна. Бързото им минаване по коридора приключи пред стълбище, което водеше надолу. Хилит поведе Сандалат по стъпалата до плувнала в пара перачница с огромен купел в средата. Две слугини — перачки, ако се съдеше по ожулените им ръце — чакаха, застанали до купела.

— Тези ще ви обслужат — каза Хилит и се обърна да напусне.

Миризмата на луга беше убийствена и Сандалат усети как очите й се насълзяват.

— Момент — спря я тя.

— Заложнице? — Хилит я погледна невинно.

— Господарят в тази зала ли се къпе?

— Разбира се, че не!

— Тогава и аз няма да го правя. Замествам го, докато отсъства, и ще се къпя по същия начин. Нареди да отнесат в подходящата зала прясно кипнала чиста вода. Желая това да стане бързо, тъй че ще поверя надзора за това на теб, Хилит. — Сандалат махна към една от слугините. — Тази ще ме заведе в подходящата стая.

Въпреки горещината тясното лице на Хилит пребледня.

— Както желаете, заложнице.

Първия й път като заложница, в Цитаделата, беше имало една ужасна старица, която все още се тътреше на служба в домакинството на лорд Нимандър. Беше изключително жестока, докато Андарист случайно не разбра за безкрайния й тормоз. Онази старица бе изчезнала. Ако Хилит се окажеше подобна вещица, Сандалат щеше да говори с Драконъс и да се погрижи да я свалят и прогонят.

Не беше вече дете, за да се свива от страх пред такива същества.

Щом тръгна с младата перачка, каза:

— Ако съм си създала враг, вярвам, че на свой ред ще имам много съюзници?

Две очи я погледнаха ококорени, а след това кръглото лице на момичето цъфна в усмивка.

— Стотици, господарке! Хиляди!

— Баща ми беше герой във войните — каза Сандалат. — И аз съм негова дъщеря.

— Във войните? Като Айвис?

— Като Айвис — съгласи се тя. — Айвис обичат ли го?

— Той никога не изглежда доволен, господарке, и се знае, че е суров с войниците си. Но към нас винаги е добър.

— Както беше и с мен. Ще ми кажеш ли повече за него?

— Всичко, което знам!

— Мислиш ли, че е чаровен? У войниците го има това, мисля.

— Но той е стар, господарке!

— Може би в твоите очи. Но аз виждам мъж все още в годините си на сила, по-млад от баща ми и уверен командир. Несъмнено лорд Драконъс го цени високо.

Стигнаха до тежка дървена врата, изкусно резбована на сложни геометрични фигури. Момичето я отвори и се откри тясна стая, облицована с плочки от пода до тавана, а в другия край — купел за измиване и след това вана от мед, достатъчно голяма, за да побере мъж. Щом Сандалат влезе, усети вълни топлина, издигащи се от пода. Наведе се и опря длан на плочите.

— Огън ли има долу?

Момичето кимна.

— Така мисля, да. Рядко съм тук, господарке. Но има отводи от Голямата пещ, които водят навсякъде.

— Значи тази къща не е студена през зимата.

— Не, господарке, благословено топло е!

Сандалат се огледа.

— Чувствам се добре дошла в тази къща, изключително.

Момичето отново се усмихна.

— Вие сте много хубава, господарке. Мислехме, че…

— Какво мислехте? Кажи ми.

— Мислехме, че сте дете, господарке.

— Както са повечето заложници, да. Но виждаш ли, аз вече го правих това преди. И честно казано, все още се чувствам дете. Всеки ден светът се ражда отново.

Момичето въздъхна.