Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (9)

5.

Пустошта Барет представляваше просторна равнина, осеяна с древни разронени от вода варовикови скали. Скалите се проточваха на левги дължина, но бяха сравнително ниски, доказателство, както бе обяснил Сагандер преди няколко месеца, за вътрешно море, чието пресъхване било отнело хиляди години. Оставеше ли ума си да се зарее, Аратан можеше да си представи, че сега яздят през най-плитката вода, водата на миналото, водата на смътната памет, а морското дъно под копитата на конете, с ивиците му навят от диви течения пясък и с избуялите жълти треви, е далече под повърхността на друг свят.

Оставеше ли ума си да се зарее, можеше почти да почувства как се издига, откъсва се от това кораво, жестоко седло. Вместо него можеше да яхне мислите си, понесли се все по-нагоре от разнебитеното му изтощено тяло. Само мислите, мисли необуздани, можеха да намерят хиляди светове, в които да се скита. И никой тук, яздещ с него през равнината, нямаше да разбере. Тялото му нямаше да издаде нищо. Съществуваха много видове свобода и най-драгоценните от тях бяха тайните.

Сагандер нямаше да разбере такива размишления. Също както имаше много видове свобода, имаше и много видове затвор. Когато Аратан за първи път осъзна тази истина, тя го стъписа. Каменните стени бяха навсякъде и не беше нужна никаква здрава сива кула, за да се докаже съществуването им. Можеше да се крият зад очите ти или да оформят прегради в гърлото, оставяйки думите без изход. Можеше да се издигнат изведнъж около мислите в черепа и да ги задушат. Можеше да преградят идването на други мисли — чужди мисли, плашещи мисли, предизвикателни мисли. И във всеки от тези случаи имаше едно общо нещо за всички тях — за тези зли стени: бяха врагове на свободата.

Аратан беше ограден от здрави сиви стени през целия си живот.

И все пак сега яздеше под открито небе, под твърде огромно и твърде пусто небе. Главата му пулсираше; гърбът му се беше схванал; беше се изприщил от вътрешната страна на бедрата, и по задника също. От тежестта на шлема, който го бяха накарали да носи, го болеше вратът. Леката уж броня от бронзови ивици, пришити върху кожа, натискаше раменете му надолу. Предпазителите на китките и дебелите, стегнати в метал ръкавици на ръцете му бяха горещи и тежки. Непоносимо тежък беше дори простият меч на кръста му.

Спътник в ездата му беше умората, но въздухът все пак бе сладък като вода на лицето му и дори грамадната фигура на баща му, който яздеше напред до сержант Раскан, като че ли нямаше власт над него. Има много видове свобода, каза си той отново.

В деня на тръгването им беше изпълнен със страх и го беше срам от това. Зората бе изгряла хладна и сънят все още лепнеше по очите му, когато застана треперещ на двора и загледа трескавата дейност наоколо, докато приготвяха коне и връзваха на седлата вързопи с провизии. Слугите щъкаха наоколо, най-вече в отговор на пронизителните викове на Сагандер. Двата пътнически сандъка на учителя, най-старателно подредени, бяха отворени и съдържанието им трескаво преровено — нямаше да има товарни коне в това пътуване и това дотолкова беше възбудило Сагандер, че бе започнал да крещи обидно на всички слуги, на конярите и на всеки друг, който се осмелеше да се доближи.

Освен на Раскан, разбира се, и на четиримата Погранични мечове, които гледаха равнодушно, застанали при портата.

Лорд Драконъс още не се беше появил, макар че двата му коня стояха готови, с един самотен коняр, стиснал юздите на Каларас. Грамадният боен кон като че ли беше неуязвим за паниката наоколо и стоеше съвсем неподвижно до стъпенката за яхване. Другите коне изглеждаха изнервени. Погледът на Аратан се спря на коняря, който извеждаше от конюшните неговите два коня. Кобилата, Хелар, замята глава, щом излезе, а зад нея беше Бесра, скопецът, на който Аратан бе решил да започне тази езда — стабилен наглед дорест кон с нашарена с белези шия. Двете животни изглеждаха огромни, сякаш бяха израснали още през нощта, и Аратан се мъчеше да върне увереността, която бе намерил в края на уроците си по езда.

— Аратан! Ела тук, бързо!

Стреснат от командата, той се обърна и видя Сагандер на колене до един от сандъците. Старецът махаше трескаво.

— Ела тука, казах! Беше ученик и ученик ще си останеш! Помогни ми!

Закопнял за стаята си, на топло под тежките кожи, с настъпващ ден не по-различен от всички други дни, Аратан тръгна напред с усилие. Ръцете и краката му бяха изтръпнали от студ, умът му бе натежал от липсата на сън, а от страха да напусне света, който бе познавал през целия си живот, му призляваше.

— Няма да има никакви сандъци на това пътуване! Половин нощ загубих, докато ги подредя. Глупав бях, че те послушах, и виж сега колко съм затруднен! Трябва да отвориш място в твоя багаж. — Посочи една купчина вещи. — За ония, разбра ли?

— Да, сър.

— И побързай, преди да се е появил баща ти!

Аратан отиде до нещата и ги огледа, за да прецени как да вмести в походното си одеяло везните за метали, тежестите и мерките. Имаше една торбичка за тежестите, но не я видя при тях. Преброи десетина мерки за чистия метал, най-тежката от които изпълни дланта му, щом я вдигна. Най-леката беше едва колкото камъче, като дебела монета. Пъхна я в кесията на колана си.

Сагандер кресна нещо обидно и Аратан събра набързо останалото и тръгна към коня си.

Конярчето, момче горе-долу на годините на Аратан, вече беше стегнало багажа му за седлото на скопеца и щом го видя, се намуси и се обърна да го развърже.

— Свали го — каза му Аратан. — Трябва да наместя вътре тези неща.

Конярчето се подчини, след което се дръпна назад, сякаш не искаше да се доближи до странните инструменти.

— Може да си вървиш — каза му Аратан. — Аз ще се оправя.

Момчето кимна бързо, обърна се и се скри в сумрака на конюшните.

Аратан разхлаби грижливо стегнатите възли на походното одеяло. Вече беше прибрал вътре резервните си дрехи, сред които и ботуши от кожа на хенен. Понеже ботушите бяха тежки, се беше погрижил да ги уравновеси, след като Раскан му беше казал, че конете лесно се дразнели от такива неща, особено при дълъг преход. Дръпна каишките и разгъна одеялото. Намести мерките и теглилките, но везните се оказаха много големи. Коленичи и се замисли какво да прави с неудобния инструмент — и тогава усети възцарилата се в двора тишина, нарушена само от тежките стъпки на ботуши. Над него падна сянка и той вдигна очи.

— Защо не си готов? — попита строго лорд Драконъс.

При този въпрос Аратан усети как гърлото му се стегна и задави думите му. Продължи да гледа нагоре, смълчан.

Видя как очите на баща му се изместиха към везните на земята до него, а после баща му се наведе и ги вдигна. Протегна ги настрана и един слуга се приближи, взе ги и забърза обратно към къщата.

— Няма време за това — каза Драконъс.

Аратан се загледа след баща си, щом той закрачи към Каларас. Всички слуги на двора стояха с наведени глави. Учителят Сагандер вече беше при коня си и гледаше към Аратан ядосано.

Аратан бързо нави походната си постеля, като остави вътре теглилките и мерките. Стегна грубо възлите и вдигна багажа зад седлото. Помъчи се малко с каишките — ръцете му бяха непохватни, почти негодни за работа, върховете на пръстите — твърде меки, след като ноктите му бяха изгризани. Най-после приключи и се отдръпна. Обърна се и видя, че баща му вече е яхнал Каларас и е стиснал юздите в облечените си в ръкавици ръце. Раскан тъкмо се качваше на коня си, а двама слуги помагаха на Сагандер. Пограничните стражи при портата бяха изчезнали — явно чакаха навън.

Аратан хвана юздите на Бесра, стъпи непохватно в стремето и за малко да загуби равновесие. Все пак успя да се намести на седлото.

Драконъс поведе, последван от Раскан, след това бе Сагандер, който махна отсечено на Аратан да подкара след него.

Миг преди сянката на портата да падне над него, Аратан погледна през рамо и видя сестрите си, горе на стъпалата пред вратата на къщата. Бяха по нощници: широки, надиплени и черни като мастило. Над тази лъскава тъмнина лицата им изглеждаха мъртвешки бледи. Леко потръпна от гледката, а след това отново се обърна напред и излезе от двора, повел след себе си бойния кон за дългия повод.

Пограничните мечове яздеха сиво-кафяви коне, по-лека, но по-дългокрака порода от конете от конюшнята на баща му. Освен ездачите си животните носеха на гърбовете си сгънати палатки и готварска утвар, както и издути вързопи със сушена храна и буренца с вода.

Обременен от бронята и тежкия шлем, Аратан подкара коня си плътно зад Сагандер — докато учителят не дръпна юздите, без да го предупреди. Бесра ловко свърна встрани от неочакваното препятствие, но спря, щом Сагандер се пресегна и хвана оглавника му.

— Погледни назад, ученико. Хайде, прави каквото ти казвам.

Пограничните мечове се строяваха зад Драконъс и Раскан на криволичещия път, който щеше да ги поведе на запад.

Аратан се извърна към портата и стената на имението.

— Кажи ми какво виждаш — настоя със странно груб глас Сагандер.

— Великия дом на лорд Драконъс — отвърна Аратан.

— Целият ти свят, ученико. До този ден.

— Да, сър.

— Вече свърши с него.

Аратан кимна.

— Сестрите ти не искаха да видят как заминаваш. Но баща ти заповяда. Тези момичета те презират, Аратан.

— Знам.

— Знаеш ли защо?

Той помисли малко, после каза:

— Роден съм от погрешна майка.

Сагандер изсумтя.

— Животът ти, какъвто го познаваше, вече свърши. Трябва да се грижиш за себе си и за никой друг, каквото и да те очаква. Дори моето учителство почти приключи. Сестрите ти… те не очакват изобщо да те видят повече.

— Носят черно, да.

— Глупаво момче, те винаги носят черно. Но да, искаха да го видиш. — Сагандер пусна оглавника на Бесра. — Хайде, да ги догоним. Яздиш до мен, но трябва да ти кажа, баща ти беше разочарован тази сутрин — не мислеше, че ще му се налага да те изчака.

— Знам, сър.

— Още по-разочароващото в очите му, Аратан, беше, че избра скопеца пред кобилата.

— Но… казаха ми, че не бива да яздя много Хелар…

— Когато напускаш Великия дом, яхваш бойния си кон. Може да си копеле, но в очите на домакинството все пак си синът на господаря. Разбираш ли ме?

— Не ми се каза…

— Не би трябвало да е нужно да се казва! Засрами не само баща си, и мен засрами! Аз съм учителят ти, който явно не те е научил на нищо!

— Съжалявам, сър.

— И остави везните. Каква полза от теглилките и мерките без везни?

Пътят се разшири и заизвива през ниските хълмове. По-натам, според картите, които Аратан беше огледал грижливо, щеше леко да възвие на юг към село Ейбара Делак. След Ейбара Делак беше Пустошта Барет, а отвъд огромната равнина ги очакваха земите на азатанаите и джагътите.

— Вярвам, че си взел подаръците ми, включително и специалния, за лорда на Хейт?

— Да, сър.

— Кажи ми дали е… не, не си прави труда. В края на краищата твърде късно е да го променяме, нали? Вярвам, че ще се оцени.

— Това ще го реши лордът на Хейт.

Сагандер го погледна накриво и се сопна:

— Аз съм ти учителят все още. Ще говориш с мен с полагащото се уважение.

— Винаги, сър. Моите извинения.

— Не си особено привлекателен, Аратан. Това ти е проблемът. Не — двете ръце на юздите! Да не искаш баща ти да погледне назад и пак да види, че си дъвчеш ноктите? И да седиш изправен на седлото.

Денят щеше да е горещ, а пътят напред не обещаваше никаква надежда за сянка. Аратан вече усещаше как потта се стича под тежкото му облекло. Трудно му беше да повярва, че само допреди малко беше треперил объркан в един двор, който бе познавал през целия си живот. Сега небето изсветляваше, необлекчено от нито един облак, и беше със синьото на лед и стомана, а новороденото слънце печеше горещо в гърба му.

Продължиха в стабилен тръс и изведнъж навлязоха сред голите хълмове. Черен път, цепещ наляво, му се стори смътно познат и Аратан посочи.

— Накъде води този, сър?

Лицето на Сагандер сякаш трепна.

— Кариерите. Не съм изненадан, че го помниш.

— Всъщност не го помня.

— Толкова по-добре.

— Там, където замалко щях да се удавя, нали? В края на онзи път, където карат добитъка за клане.

— По-добре забрави всичко това, Аратан.

— Да, сър.

Аратан впери очи в гърба на баща си — раменете, по-широки отколкото на сержант Раскан, по-широки отколкото на всеки мъж, когото бе виждал. Тежко наметало от щавена кожа се спускаше и покриваше задницата на Каларас. Беше боядисано в черно, но това бе преди години и сега беше избеляло от солена пот и слънце, което му придаваше пъстро сив оттенък.

Раскан държеше коня си на една стъпка зад господаря си, отляво. Според Аратан двамата не говореха. Изведнъж се сети, че Айвис не беше успял да се върне навреме, за да ги изпрати. Баща му беше изпратил някъде оръжейника с отряд Домашни мечове предния ден. Съжали за това: щеше да е хубаво да се сбогува с него.

Още преди пладне излязоха от хълмовете и пред тях се просна равнина, някога покрита с гора, може би преди сто или повече години. Сега беше обрасла с прещип и папрат, имаше и измамно дълбоки места, където паднали дървета бяха оставили ями. Черният път, който я прекосяваше, беше тесен и принуди ездачите да продължат в колона по един. Въздухът гъмжеше от пеперуди, пчели и по-дребни насекоми, хранещи се с нектара на малките пурпурни и жълти цветчета, осеяли всеки храст. Птици прелитаха ниско над главите им.

Не срещаха никого, а хоризонтите изглеждаха много далечни. Гората, която се беше издигала някога тук, трябваше да е била огромна. Цял град можеше да е бил построен от събраните тук дърва. Къде се беше дянало всичко?

Сагандер беше започнал да се оплаква от болежки, стенеше при всяко друсване в седлото, щом бързината леко се увеличи. Беше се смълчал скоро след като подминаха кариерите и сега, докато яздеше напред, усилието да се извръща в седлото, за да заговори Аратан, явно му идваше твърде много, макар че се озърна веднъж-дваж през рамо, за да се увери, че ученикът му все още го следва.

Аратан се радваше на относителната тишина, макар че и той се чувстваше изтощен. Надяваше се до края на пътуването никой да не му обръща внимание. Животът беше по-лесен така. С вниманието идваше очакване, с очакването — натиск, а той не се оправяше добре с натиска. Ако можеше да се плъзга през остатъка от живота си незабелязан, незабележим във всяко отношение, щеше да е напълно доволен.

Слънцето грееше точно над главите им. Стигнаха до един район, грубо разчистен от папрат, където земята беше утъпкана, а от двете страни на черния път имаше две дълги каменни корита. Едното беше пълно с конопени чували зоб за конете, а другото с вода. Това бе границата на земята на лорда и предния ден бяха дошли ездачи, за да заредят стоянката. Дадоха заповед за спиране и Аратан най-сетне можа да слезе. Краката го боляха. Той постоя малко, загледан в другите, а после лекото дръпване на юздите на коня го подсети, че трябва да отведе и него, и кобилата до коритата.

Драконъс вече го беше направил, но всички други изчакваха… „О, изчакват мен.“

Свирепото съскане на Сагандер беше ненужно, но го ужили като бич в гърба, щом забърза напред и двата коня затупаха с копита след него.

Баща му се беше навел до муцуната на Каларас да наплиска лицето си с вода, докато бойният кон пиеше, а след това го отведе при второто корито. Раскан задържаше втория кон на господаря си малко по-настрана: даваше да се разбере, че Аратан трябва да е преди него, но щом момчето понечи да поведе Бесра към водата, порталният сержант поклати намръщено глава.

Момчето се поколеба. Беше яздил Бесра цялата сутрин. Разбира се, че беше редно да го остави да се напие преди бойния кон. След миг реши да пренебрегне Раскан и дръпна Бесра до коритото. И да го забеляза баща му, не го показа с нищо.

Но щом посегна да гребне вода, порталният сержант каза:

— Не, Аратан. Споделяш с бойния си кон и с никой друг. Този трябва да почака.

— Ще споделям с животното, което съм яздил, сержант.

Последва внезапно мълчание и Аратан посърна, но все пак успя да издържи още за миг твърдия поглед на Раскан, преди да се наведе и да топне ръка в хладката вода.

Драконъс, застанал до другото корито, заговори:

— Сержант Раскан, Хелар вече е под твоя опека, докато момчето схване отговорностите си.

— Да, милорд — отзова се Раскан. — Все пак викам да поязди бойния този следобед, за известно време.

— Добре. — Драконъс издърпа Каларас от второто корито и махна на Пограничен меч Ферен.

— Трябва да поговоря с теб насаме.

— Разбира се, милорд.

Брат й взе юздите от ръцете й и тя тръгна след Драконъс към другия край на поляната.

Раскан се приближи до Аратан и му заговори грубо:

— Предупредих те достатъчно ясно.

— Грешката ми е, че избрах погрешния кон тази сутрин, сержант.

— Съвсем вярно. Показа страха си от Хелар — пред всички. Чувствам се като глупак и ти казвам: не одобрявам това.

— Не трябва ли да уважаваме всяко животно, което ни служи?

Раскан се намръщи.

— Кой ти е набил такава глупост в главата? Онзи проклет учител ли? Виж го — цяло чудо ще е, ако преживее това пътуване.

— Мисълта си е моя собствена, сержант.

— Избий си я от главата тогава. И ако ти хрумнат още такива собствени мисли, Аратан, дръж си ги за себе си. Още по-добре, смачкай ги. Няма да се опълчват на тайстките нрави.

Аратан почти чу останалите думи: „Остави това на мъже като баща ти.“

Но много скоро щеше да се освободи от всичко това. Беше видял за сетен път Великия дом, а пред него се изпъваше пътят на запад.

Поведе Бесра към второто корито и се озърна към останалите Погранични мечове. И да беше очаквал неодобрителните им погледи, спестиха му го. Ринт, Виле и Галак вече приготвяха обяда. Конете им стояха неподвижно, юздите им бяха закачени на роговете на седлата — бяха само на десет крачки от коритото с водата, но нито едно животно не тръгваше натам. Аратан погледна за букаи около глезените им, но не видя.

„Мисля, че разбирам. Преди да може да има презрение, трябва да има гордост.

Един ден ще открия нещо, с което да се гордея, и тогава ще открия вкуса на презрението и ще видя дали ме устройва. Не трябва ли да мисля за това, щом съм син на баща си?

И все пак не го мисля. Гордостта няма нужда от нокти, нито от люспеста броня. Не всяка добродетел трябва да е оръжие.

Тези мисли са мои собствени. Няма да ги смачкам.“

Сагандер изсъска зад него:

— Следващия път, когато се обърнеш към мен, ученико, ще видя лицето на собственото си унижение. Съжалявам, че не те оставих. Ти си негоден. Махни си ръцете от устата!

 

 

Ринт се беше изгърбил над жарта, загледан в първите пламъци, зализали сухото дърво. Хвърли още няколко съчки и кимна на Галак, който бе започнал да чупи буца суха тор, после изпъшка и се изправи.

— Какво мислиш? — подхвърли Виле.

Ринт сви рамене. Стараеше се да не поглежда към говорещия със сестра му лорд Драконъс в края на поляната.

— Тя не е вчерашна, сякаш не го знаеш.

— Лордът иска меко тяло за студените нощи според мен.

— Ще видим — измърмори в отговор Ринт, но едва се сдържа да не скръцне със зъби. — Той е Висш лорд все пак.

— Но не е нашият Висш лорд, Ринт.

Ринт го погледна ядосано.

— Не е твоя работа, нито моя. Ферен решава каквото решава, ние стоим зад нея.

Галак, присвит до малкия огън, изсумтя:

— Не ще и дума, Ринт.

Виле се намръщи.

— Все пак не ми харесва. Консорти… какво са те впрочем? Нерези. По-лошо и от проклетите жрици в Карканас. Мислиш ли, че изобщо разбира нещо от почтеност?

Ринт пристъпи към него и изръмжа:

— По-кротко, Виле. Още една дума и ще минем без теб, ясно?

В последвалото напрегнато мълчание Галак се изправи и каза тихо:

— Там, на двора… Когато го видях, застанал с онези везни… тръпки полазиха по гърба ми. Тръпки, като дъха на Бездната.

Виле се ухили.

— И ти, с проклетите ти поличби…

— Махни котлето — каза Ринт на Виле. — Само си губим времето с това дрънкане.

Остави приятелите си и закрачи към сержант Раскан и стареца, Сагандер. Зад тях момчето седеше на земята, с гръб към всички. Двамата мъже като че ли си говореха тихо и спряха, щом той се приближи.

— Сержант — каза Ринт, след като застана до тях. — Това е първото ни ядене по пътя. В следващите дни обедната ни храна ще е суха, разбира се.

Раскан кимна.

— Лордът е добре запознат с традициите ви, Пограничен меч.

— Струва ми се глупава традиция — изсумтя кисело Сагандер. — Само половин ден навън и спираме да се натъпчем, след като трябва да бързаме.

Ринт го изгледа.

— Първият ден от всяко пътуване на открито, учителю, винаги е труден, дори за калени пътници. Ритъм трябва да се намери, кокалите да се разкършат, и не само за нас, а и за конете ни. Конете получават най-много наранявания първия ден, повече от всеки друг. Ранното ставане сутринта, изстиналите мускули… тези неща носят рискове.

В отговор Сагандер само сви рамене и извърна очи.

Ринт отново насочи вниманието си към Раскан.

— Сержант. Още два дни до Ейбара Делак. На няколко левги от селото ще пратя Галак напред…

— Извинявай — прекъсна го Раскан. — Милорд ми разясни, че ще заобиколим Ейбара Делак. Няма да отсядаме в селото, нито ще гостуваме на която и да е от знатните фамилии там.

Ринт помисли за миг и отвърна:

— Никой не трябва да знае за това пътуване.

— Точно така.

— Такива тайни трудно се пазят, сержант.

— Това е ясно, Ринт. Но все пак ще се опитаме.

— Добре, ще уведомя другите.

— Още нещо — каза Раскан, след като Ринт се обърна да си тръгне.

— Да, сержант?

— Би било най-добре вие, Пограничните мечове, да не се държите толкова настрана. Тази група е малка все пак, а ни чакат още много дни. Забелязахме някакво разногласие помежду ви при огъня. Ако има въпроси за обсъждане, кажи ми ги.

— Разбира се, сержант.

Ринт тръгна обратно към Виле и Галак и видя, че сестра му се е върнала при тях след разговора си с лорд Драконъс. Странно, като че ли никой от тях не говореше. Ферен само го погледна и поклати глава.

Обзе го подозрение, а от него бързо избуя гняв, мръсен и гаден. Постара се да не издаде нищо и каза:

— Сержантът иска да сме общителни.

— Подчиняваме се на заповедите на двама от тях, а другите двама са стар книжен плъх и заек в момчешка кожа — изсумтя Виле. — Що за общуване очаква?

— Откъде да знам, мамка му? — измърмори Ринт.

За негово облекчение и тримата се засмяха, макар че в очите на сестра му нямаше нищо весело.

— Заек в момчешка кожа — каза Галак на Виле. — Това ми хареса.

— Забрави, че изобщо си го чул — предупреди го Ринт.

— Да де, ама все пак отива…

— А ти откъде знаеш? — изненада ги Ферен с въпроса си. — Това, което направи с конете, ми харесва. Традициите са хубаво нещо, но те не са възникнали без причини. Напоследък като че ли всички са се вкопчили във формата и забравят тези причини. Момчето беше право — споделяш с животното, което ти е служило. Така се отблагодаряваш.

— Отблагодаряваш се на животното, с което яздиш в битка — отвърна Виле.

— Отблагодаряваш се на всички. Така е започнало, Виле. Когато още е означавало нещо.

Ринт изгледа сестра си. Не беше виждал такъв плам у нея от години. Трябваше да го зарадва; трябваше да види надежда в това. Но се почувства смътно притеснен, сякаш скритият смисъл в този изблик му убягваше.

— Месото е омекнало достатъчно за дъвчене — каза Галак.

— Ще повикам другите — каза Ринт.

 

 

Аратан седеше на земята, загледан в прещипа и рояците бръмчащи над него насекоми. От жегата му се доспиваше. Чу зад себе си стържещи стъпки и сърцето му се сви.

— Аратан, аз съм Ферен.

Сепнат, той се изправи и се обърна към Пограничния меч. Избърса ръце в крачолите си и застана неуверено пред нея.

— Имаме ритуал — каза тя. Очите й бяха на нивото на неговите и твърдостта им го притесни. — Първото ядене в пътуването. Месото се споделя. С всички.

Той кимна.

Жената се приближи към него и Аратан изведнъж се обезпокои. Миришеше на щавена кожа и нещо като цветя, само че по-силно. Беше два пъти по-голяма от него, но бръчиците в ъгълчетата на тъмните й очи му напомниха за страст, а после тя се усмихна леко.

— За мен — каза му — ти постъпи добре с конете. Има пътища, които хората смятат, че са длъжни да следват, а има и пътища на сърцето. Ако те чакат два пътя, единият студен, а другият топъл, кой би избрал?

Той помисли за миг, после попита:

— А ако няма никакви пътища?

— Тогава си направи свои, Аратан. — Подкани го с жест. — Хайде, първото опитване трябва да е на баща ти. Следващото трябва да е твое.

Тръгна и той тръгна след нея. След две крачки каза:

— Аз съм копеле.

Тя спря и се обърна.

— Скоро ще станеш пълнолетен — каза му тихо. — И от този ден вече ще си сам за себе си. Всички сме имали бащи и майки, но навършим ли пълнолетие, стоим в собствената си сянка и в ничия друга. Ако тогава те наричат копеле, провалът ще е на баща ти, не твой.

Тази жена изобщо не беше като сестрите му. Вниманието й го смущаваше. Интересът й го плашеше. Подозираше, че са й дали тази задача — да общува с него, — понеже никой друг не го иска. И въпреки това дори съжалението й бе като ласка.

Тя тръгна отново и той я последва.

Всички ги чакаха край огъня.

Щом пристигнаха, един от Пограничните мечове изсумтя и рече:

— Спокойно, момче, не е заек.

Този, когото Аратан знаеше като Ринт, като че ли се намръщи, преди да каже:

— Сестра ми ти предлага дара, Аратан. Баща ти вече сподели месото.

Ферен отиде до котлето и набоде на камата си голям резен месо. Изправи се и му го поднесе.

Докато Аратан взимаше камата от ръката й, се получи случаен допир и грубостта на дланта й го стъписа. Той съжали, че мигът бе толкова кратък, захапа месото и го дръпна със зъби от върха на острието.

Беше кораво и безвкусно.

Ферен подаде камата на един от другарите си и той повтори ритуала с порталния сержант Раскан. Четвъртият Пограничен меч направи същото със Сагандер. Щом ритуалът свърши, донесоха хляб и паници със стопена мас, смесена с билки. Аратан видя как Ринт топна хляба си в маста и отхапа и направи същото.

За разлика от месото, това се оказа вкусно.

— В студено време — каза един от Пограничните мечове — маста спасява живота. Гори в стомаха ти като масло за лампа. Само хляб ще те убие, както и сухо месо.

— Помня една гонитба на джелеки — каза Раскан, — посред зима. Колкото и кожи да носехме, не можехме да спрем да треперим.

— Не сте си носели правилната храна, сержант — рече Пограничният меч.

— Ами, Галак, нямаше някой от вашите да ни придружава.

— Е, и спипахте ли ги накрая? — попита Ринт.

Раскан поклати глава.

— Отказахме се след една жестока нощ вън на студа, а и при бурята, която идеше от север, знаехме, че ще изгубим дирята. Тъй че се върнахме в укреплението. Топлият огън и греяното вино ме върнаха от ръба на смъртта, но мина почти цял ден и цяла нощ, докато студът напусне кокалите ми.

— Добре, че сте се върнали — каза Галак, докато дъвчеше. Преглътна и добави: — Джелеките обичат да използват бури за засада. Бих заложил най-добрия си меч, че са ви проследили във виелицата.

— Неприятна война е било — каза Ринт.

— Не съм виждала някоя приятна — обади се Ферен.

Аратан бе забелязал, че баща му мълчи. Зачуди се каква сила или качество на характера има Драконъс, за да си осигури верността на войниците, след като воинското приятелство толкова явно му липсваше. Беше ли достатъчно това, че Майка Тъма го е избрала за свой Консорт?

Драконъс се беше сражавал добре във Форулканската война. Това поне беше известно и означаваше, че куражът и воинската му доблест са безукорни. Беше предвождал в битка Домашните мечове и носеше тежката си броня, сякаш бе лека като коприна, а тежкият меч на колана му изглеждаше прост и похабен като на обикновен войник. Тези подробности означаваха нещо, подозираше Аратан. Някакъв код имаше между войниците — как можеше да няма?

Обядът внезапно приключи и всички започнаха да се приготвят да продължат прехода. Аратан се забърза към Бесра… и видя, че вместо него Раскан е приготвил Хелар. Стъпките му се позабавиха, а след това Ферен се озова до него, загледана в бойната кобила.

— Страшничка е — каза тя. — Но виж очите й — знае, че си неин господар и защитник.

— Няма нищо, от което да мога да я защитя.

— Но има, поне според нея.

Той я погледна.

— Какво?

— Жребецът на баща ти. Вярно, ръката на лорда здраво държи Каларас. Но тази кобила разчита на теб. Така е при животните. Вярата надвива логиката и за това имаме късмет. Но виждам, че е доста висока — дай да ти помогна да я яхнеш.

— Защо правиш това? — попита той изведнъж: думите излязоха от устата му преди да е успял да ги спре.

Тя се напрегна от въпроса му.

— Баща ми те повика — видях го. Той ли ти каза да се държиш мило с мен?

Ферен въздъхна и извърна очи.

— Това изобщо не е по негова заповед.

— Тогава какво ти каза?

— Това ще си остане между него и мен.

— Свързано ли е с мен?

В очите й проблесна гняв.

— Дай си крака да те повдигна, момче, или пак ще ни караш да чакаме?

Вдигането му на седлото като че ли не й струваше никакво усилие. А щом приключи с това, тя се обърна и отиде при другите.

Искаше му се да й извика да се върне. Чу как гласът му отекна в ума му, думите прозвучаха жално и тънко като на дете. Сприхаво дете при това. Но съмненията го бяха завладели и с тях изпита дълбоко унижение, парещо и задушаващо. Нима баща му вярваше, че за сина му ще трябва женско внимание? Нима щяха да продължат да се държат закрилнически с него?

„Възможно е да повярваш, че не те искам, Аратан.“ Това бяха думите му в Залата на кампаниите.

„Но ти не ме искаш. Затова ме подхвърляш на когото си избереш.“

— Ученик! До мен!

Аратан смуши Хелар в тръс. Кобилата застъпва тежко, крачките й бяха много по-различни от плавния ход на Бесра. Освен Сагандер на поляната не беше останал никой.

„Тя щеше много повече да ми хареса без намесата ти, татко. Не всяка жена трябва да се кара насила да ми става майка. Защо изобщо се месиш в живота ми? Прогони ме. Ще го приема с радост. Междувременно ме остави на мира.“

— Тя не ти мисли доброто, Аратан. Слушаш ли ме? Не й обръщай повече внимание. Обърни й гръб.

Той се намръщи на учителя си, изненадан от ревността му.

— Те носят въшки. Болести.

— Да, сър.

— Аз съм ти спътникът в това пътуване, разбрано?

— Колко остава, докато стигнем в Ейбара Делак?

— Николко. Заобикаляме.

— Защо?

— Защото лорд Драконъс иска така. Стига въпроси! Време е за урок. Темата ни ще е слабост и желание.

 

 

В късния следобед яздеха през стари сечища, широки откоси равна земя, обрамчена от всички страни от изкоренени и изгорени пънове. Все още имаше няколко левги до Ейбара Делак, но всички пътеки, които бяха останали, водеха към това село. Тук можеха да яздят един до друг и Сагандер настоя Аратан да направи точно това.

В известен смисъл това беше облекчение. Ринт беше точно пред Сагандер и не можеше да не чува високите и пламенни изявления на учителя му, които минаваха за урок. Аратан пък се стараеше редките му отговори на въпросите на учителя да са приглушени.

По едно време Ринт смуши коня си, изравни се със сестра си и двамата се увлякоха в тих разговор.

— Слабостта — говореше Сагандер с уморен и в същото време неумолим тон — е болест на духа. Сред най-благородните от нашия народ тя просто не съществува и тъкмо това вътрешно здраве, тази вродена жизненост оправдава положението им в живота. Бедният работник на полето — той е слаб и окаяната му бедност е само симптом на болестта. Но това само по себе си не е достатъчно, за да спечели съчувствието ти, ученик. Трябва да разбереш, че слабостта започва извън тялото. Човек трябва да се пресегне за нея, да я сграбчи и чак тогава да я поеме. Въпрос на избор е.

— Във всяко същество съществува йерархия и тя се измерва със силата на волята — продължи той. — С това и с нищо друго. По този начин наблюдението на обществото разкрива естествената форма на справедливост. Притежаващите власт и богатство са по-висши във всяко отношение от тези, които им служат. Внимаваш ли какво ти говоря? Няма да приема умът ти да се разсейва, Аратан.

— Слушам, сър.

— Има някои — подведени философи и злостни агитатори, — които твърдят, че социалната йерархия е неестествено натрапена и че всъщност тя трябва да бъде плавна. Това е упорито невежество, защото истината е, че мобилността съществува. Заболяването от слабост може да се прочисти от личността. Често такива преобразуващи събития възникват във времена на голям стрес, в битка и други подобни събития, но са налице и други пътища за тези от нас, за които войнишката служба не е в природата ни. Основно сред тях, разбира се, е образованието и тежестите на просветлението.

— Дисциплината е оръжието срещу слабостта, Аратан. Гледай на нея като на меч и на броня едновременно, способна и да напада, и да брани. Тя упорито се противопоставя на силите на слабостта, а теренът, на който се води тази битка, е желанието. — Замълча, за да наблегне на последната дума. — Всеки от нас в своя живот трябва да води тази битка. Всъщност всяка борба, която можеш да си представиш, е само разновидност на този единствен конфликт. Съществуват чисти желания и съществуват нечисти желания. Чистите желания укрепват дисциплината. Нечистите желания укрепват слабостта. Достатъчно ясно и просто ли ти го обясних?

— Да, сър. Може ли да задам въпрос?

— Разбира се.

Аратан махна с ръка към пустошта наоколо.

— Тази гора е изсечена, защото хората са искали дърва. Да строят и да се топлят. Изглежда, са били много дисциплинирани, защото не е останало нито едно дърво. Това ме обърква. Дали желанията им са били нечисти? Дали нуждите им са били нечестни? И все пак, щом е унищожена цялата гора, не виждаме ли в това сила, проявена като слабост?

Влажните очи на Сагандер се впиха в Аратан и той поклати глава.

— Не си разбрал и дума от това, което ти казах. Силата винаги е сила, а слабостта винаги е слабост. Не! — Той се намръщи. — Мислиш объркани мисли и после ги изговаряш — и объркването заразява други. Никакви въпроси повече от теб!

— Да, сър.

— С дисциплината идва увереността и край на объркването.

— Разбирам, сър.

— Не мисля, че изобщо разбираш, но направих всичко, което можах — кой би посмял да го отрече? Но теб те влече към нечистото и то се разраства като болест в духа ти, Аратан. Това се получава от неподходящ съюз.

— Слабостта на баща ми ли?

Опакото на ръката на Сагандер в лицето на Аратан бе като чук от кости, кораво като камък. Главата на младежа отскочи рязко назад и той за малко не падна от седлото — устата му се пълнеше с топла кръв, — а след това Хелар се размърда под него и внезапното надигане на мускули го хвърли надясно. Последва силен сблъсък и конско цвилене.

Викът на Сагандер прокънтя във въздуха, но му се стори някак далечен. Замаян, Аратан се люшна на седлото, от носа му закапа кръв. Щом Хелар отново се напрегна под него и предните копита забиха свирепо по земята, от което запращяха камъни. Аратан дръпна здраво юздите и издърпа главата й назад. Побеснялата кобила отстъпи крачка назад и се успокои, макар мускулите й да трепереха.

Аратан чу тропота на ездачи, връщащи се по пътя. Чу как завикаха въпроси, но сякаш бяха на друг език. Изплю още кръв, докато се мъчеше да прочисти мъглата от очите си. Трудно му беше да вижда, да разбере какво става. Сагандер беше на земята, както и конят му — животното се мяташе и имаше нещо нередно с хълбока му, точно зад рамото. Ребрата изглеждаха хлътнали навътре и конят храчеше кръв.

А след това Ринт се озова до него, пресягаше се да му помогне да слезе от Хелар. Видя и Ферен: лицето й беше потъмняло от гняв.

„Сагандер беше прав. Трудно е да ме харесва. Дори когато изпълнява заповедите на лорд.“

Учителят продължаваше да пищи. Едното му бедро беше сгънато на две, видя Аратан, след като го сложиха да седне на прашния път. Там, където кракът беше счупен, имаше голям отпечатък от копито, а кръвта беше навсякъде, събираше се на локва под натрошения крак. Върху бялата прах изглеждаше черна като катран. Аратан я зяпна, докато Ферен бършеше с парцал кръвта от лицето му.

— Ринт видя — каза тя.

„Какво е видял?“

— Толкова силен, че можеше да ти счупи врата — добави тя. — Ударът. Така каза, а Ринт не преувеличава.

Аратан чу как брат й изсумтя за потвърждение, а после каза:

— Конят свърши. — И добави: — Милорд?

— Сложи край на мъките му — отвърна отнякъде Драконъс, равнодушно и хладно. — Сержант Раскан, погрижи се за крака на учителя, преди да му е изтекла кръвта.

Галак и Виле вече бяха при учителя и Галак вдигна очи и каза ясно — първите ясни думи, които Аратан чу:

— Счупването е лошо, лорд Драконъс. Трябва да отрежем крака и дори тогава може да умре от загуба на кръв, преди да успеем да обгорим главните кръвоносни съдове.

— Стегни го — нареди Драконъс на Раскан и Аратан видя как сержантът кимна, пребледнял и посърнал, а след това свали кожения си колан.

Учителят лежеше в несвяст, лицето му беше пребледняло.

Галак беше извадил кама и режеше раздраната плът около счупеното. Бедрената кост беше натрошена и парчетата стърчаха от плътта.

Раскан уви колана високо на бедрото на стареца и го затегна колкото може по-здраво.

— Ринт — каза Драконъс, — разбирам, че си видял какво стана.

— Да, милорд. Случайно погледнах назад, когато учителят удари сина ви.

— Искам пълни подробности. Ела с мен по-настрана.

Ферен буташе силно Аратан в гърдите — най-сетне забелязал натиска, той вдигна очи и я погледна.

— Лягай — каза му тя. — Натъртен си много.

— Какво стана?

— Хелар нападна учителя, събори коня му и го ритна в крака. Щеше да изрита Сагандер и в главата, но ти я дръпна назад навреме — показа добри инстинкти, Аратан. Може да се окаже, че си спасил живота на учителя си. — Докато говореше, опипа с пръсти закопчалката под мократа му брадичка и най-сетне смъкна шлема му, а след това шапката от сърнешка кожа.

Хладният въздух проникна през сплъстената му от пот коса и погали черепа му с благословена нежност.

Малко след това той се разтрепери и тя успя да го превърти на една страна миг преди да повърне.

— Спокойно, ще мине — прошепна му, докато бършеше с кървавия парцал повърнатото от устата и брадичката му.

Замириса му на пушек, а след това — на изгоряла плът. Ферен го остави за малко, но скоро се върна и го зави с вълнено одеяло.

— Режат крака — каза му. — За да спрат кръвта. Режат кокала колкото може по-равно. Сагандер още диша, но загуби много кръв. Съдбата му е несигурна.

— Аз съм виновен…

— Не си.

Той завъртя глава.

— Казах нещо, което не биваше да казвам.

— Чуй ме. Ти си син на лорд…

— Син копеле.

— Той ти посегна, Аратан. Дори Сагандер да преживее загубата на крака си, баща ти като нищо може да го убие. Някои неща просто не са позволени.

— Аз ще го защитя — каза Аратан и се надигна с усилие. Светът около него се завъртя и Ферен трябваше да го задържи, за да не рухне. — Аз съм причината за това. Казах нещо погрешно. Вината е моя.

— Аратан.

Той вдигна очи към нея, едва сдържаше сълзите си.

— Бях слаб.

Тя се вгледа в лицето му, с широко отворени очи, а след това се намръщи, миг преди тъмнината да връхлети отвсякъде и всичко да угасне.

 

 

Шубраците бяха изсечени, за да се отвори място за палатките, конете бяха разседлани и завързани далече от трупа на убития им събрат. Виле беше нарязал толкова месо, колкото можеха да носят, и сега клечеше до огъня, над който бяха поставили метална скара с цвърчащи яркочервени мръвки.

Ринт се върна от дългия си разговор с Драконъс и седна до Виле.

Галак още се занимаваше със Сагандер, който не се беше свестил, а Ферен се суетеше над копелето, изгубено за света като учителя си. Раскан бе при господаря си до втория огън, над който в почерняло котле вреше супа от конска кръв.

Виле заобръща парчетата месо и измърмори:

— Още през първия ден навън. Лоша поличба е това, Ринт.

Ринт потърка четината по брадичката си и въздъхна.

— Промяна в плановете. Ти и Галак трябва да откарате учителя до Ейбара Делак и да го оставите на грижите на монасите, а после да ни настигнете.

— А момчето? Безсъзнанието е лоша работа, Ринт. Може изобщо да не се събуди.

— Ще се събуди. С болки в черепа. Заради оня проклет шлем, буцата тежко желязо, когато главата му се отплесна назад. Леко сътресение, Виле. Истинският риск беше да не си счупи врата, но това му се размина, за щастие.

Виле го изгледа с присвити очи.

— Удара си го биваше. Не знаех, че старецът е толкова як.

— Момчето изобщо не го очакваше — Бездната знае, нямаше причина. Все едно, утре заран ще караме бавно. Ферен ще го държи под око.

— А присъдата на лорда?

Ринт помълча малко, после сви рамене.

— Това не ми го сподели, Виле. Но знаеш как гледат на такива неща.

— Лош късмет за Сагандер. Чудя се, защо да го караме с Галак до Ейбара Делак. Защо просто не му срежем гърлото на тоя глупак и не набучим главата му на кол?

— Ти се потруди добре над него — лордът го видя.

— Не иска да ни обиди значи? — изсумтя Виле.

— Може и така да се каже. Работата е там, че има форми на приличие, така мисля. Няма полза да показваш нещо, ако няма кой да го види.

— Ами Ейбара Делак? Какво ще кажем на монасите, щом цялото това пътуване трябваше уж да е тайно?

— Придружавате учителя до манастира — там все пак правят най-хубавата хартия.

— Правеха, искаш да кажеш.

— Опитал си се да обясниш това на учителя, но той си е държал на неговото.

— Значи, ако дойде на себе си, най-добре да сме при него — да му кажем как е.

— Не. Ако преживее нощта, ще го събудим утре рано и Драконъс лично ще му каже какво трябва да говори.

— И после ви настигаме.

Ринт кимна, извади ножа си и бодна една мръвка.

— Защо ли си правя труда да ги пека? — изсумтя Виле. — Можеше да ядеш направо от трупа.

— Но губиш вкуса на пушено, Виле.

Ферен дойде при тях, седна и каза:

— Вече спи нормално. Върти се и се мята, но не много. И няма треска. Дишането е дълбоко и стабилно.

Виле я гледаше с присвити очи, а след това се ухили.

— Не те бях виждал като майка, Ферен.

— Няма и да ме видиш, ако цениш живота си, Виле. — Сложи ръка на рамото на Ринт. — Брат ми, каквото ти казах по-рано.

Той я изгледа, а тя само кимна.

Ринт заби поглед в полусуровото месо в ръцете си и продължи да дъвче.

— Много ме дразните понякога вие двамата — измърмори Виле и се пресегна да обърне отново мръвките.

 

 

Сержант Раскан топна ножа си във врящата кръв. Супата се сгъстяваше добре. Сагандер можеше да повърне от вкуса, поне в началото, но гъстият бульон можеше да му спаси живота.

Драконъс стоеше до него, загледан към конете. После каза:

— Май сбърках с Хелар.

— Милорд?

— Вече са истински свързани.

— Да, милорд. Тя реагира бързо — никакво колебание. Тая кобила ще си даде живота, за да защити Аратан, можете да сте сигурен.

— Вече съм.

— Не като с учителя, а, милорд?

— Може да има дълбока горчивина, сержант, когато младостта ти изтлее в далечното минало. Когато към болката в кости и мускули се добави болката от копнежа и съжаления мъчат душата ден и нощ.

Раскан помисли над това, с колкото може повече уважение, а после поклати глава.

— Способността ви да прощавате е по-голяма, отколкото щеше да е моята, милорд…

— Не съм говорил за прощаване, сержант.

Раскан кимна.

— Вярно. Но, милорд, ако човек удари така сина ви…

— Стига с това — прекъсна го Драконъс. — Тук има неща непосилни за теб, сержант. Все пак не е нужно да се извиняваш — каза каквото е на сърцето ти и аз ще уважа това. Всъщност започвам да вярвам, че това е единственото нещо, което заслужава уважение, независимо от положението ни или от съдбата ни.

Раскан отново разбърка супата от кръв, без да отвърне. За миг беше забравил огромната пропаст, която го делеше от лорд Драконъс. Наистина бе казал каквото му е на сърцето, но без да внимава и да помисли. Сред знатните думите му като нищо можеха да му спечелят бой, дори разжалване.

Но с Драконъс не беше така: той бе честен и откровен с всеки свой подопечен войник и сержант. „Ах, де да можеше да направи така и с единствения си син.“

— Виждам на светлината на огъня, че ботушите ти са ужасно протрити, сержант.

— От походката ми е, милорд.

— Тук на открито мокасините са по-подходящи.

— Да, милорд, но нямам.

— Имам един стар чифт, сержант — може да са ти малко големи, но ако направиш като Пограничните мечове — напълваш ги колкото трябва с уханни треви, — може да ти свършат добра работа.

— Милорд, аз…

— Ще откажеш ли щедростта ми, сержант?

— Не, милорд. Благодаря ви.

Последва дълго мълчание. Раскан погледна към Пограничните мечове, струпани около втория лагерен огън. Виле беше извикал, че месото е готово, но нито сержантът, нито лордът бяха помръднали. Колкото и гладен да беше Раскан, вонята на кръвния бульон беше убила апетита му. А и не можеше да остави Драконъс без разрешение.

— Тази вихрушка от звезди — заговори неочаквано Драконъс — бележи нахлуването на светлината в мрака. Тези звезди, те са далечни слънца, огряват със светлината си далечни, непознати светове. Светове може би не много по-различни от този. Или неимоверно различни. Все едно. Всяка звезда кръжи по пътя си към центъра, а в този център има смърт — смъртта на светлината, смъртта на самото време.

Раскан мълчеше стъписано. Не беше чувал подобни идеи. В това ли вярваха учените в Карканас?

— Тайст се чувстват удобно, затънали в невежеството си — каза Драконъс. — Не си въобразявай, сержант, че такива неща се обсъждат в двора. Не. По-скоро си представи възвишената сфера на учени и философи като не много по-различна от гарнизон войници, затворени твърде дълго сами. Мизерни, користни, озлобени с амбициите си, общност на измяна и ревниво пазени предразсъдъци. Титлите са като мазки тънка боя върху грозен камък — цветът може да изглежда красиво, но това, което е под него, не се променя. Само по себе си знанието няма никаква стойност — то е броня и меч, и бронята макар да защитава, също изолира, и мечът може да замахне вярно, но може и да нарани владелеца си.

Раскан разбърка супата, обзет от странно притеснение. Нямаше свои мисли, които да изрече, нямаше мнения, които да не издадат глупостта му.

— Прощавай, сержант. Аз те смутих.

— Не, милорд. Но такива идеи наистина ме объркват.

— Не бях ли достатъчно ясен? Не позволявай титлата учен, поет или лорд да те смути прекалено. И по-важното — не се поддавай на заблудата да си въобразиш, че такива мъже и жени са по-извисени или някак по-умни, или с по-чиста почтеност или идеал, отколкото теб или който и да е човек от простолюдието. Живеем в свят на маски, но всички усмивки зад тях са еднакво окаяни.

— Усмивки ли, милорд?

— Както се хили куче, сержант.

— Кучето се хили от страх, милорд.

— Точно така.

— В такъв случай всеки живее в страх?

Светлината на огъня едва достигаше до грамадния мъж, застанал до Раскан, а дълбокият глас, дошъл от тази смътна фигура, прозвуча откровено и малко ядно.

— Бих казал, повечето пъти — да. Страх, че нашите мнения може да бъдат оспорени. Страх, че начинът, по който виждаме нещата, може да бъде наречен невежествен или дори пагубен. Страх за личностите ни. Страх за нашето бъдеще или съдба. За нашия миг на смърт. Страх да не се провалим във всичко, което се стремим да постигнем. Страх да не бъдем забравени.

— Мрачен свят описвате, милорд.

— О, има уравновесявания, понякога. Смътни, мигновени. Поводи за радост. Гордост. Но после страхът се връща пълзешком. Винаги се връща. Кажи ми, сержант, когато беше дете, страхуваше ли се от тъмнината?

— Допускам, че всички се страхуваме, милорд. Докато все още не сме много повече от кутрета.

— И какво в тъмнината те плашеше?

Раскан сви рамене. Очите му се впериха в мигащите пламъци. Беше малък огън, бореше се да остане жив. Когато и последните съчки догоряха, въглените щяха да грейват и гаснат, докато най-сетне не изстинат.

— Неизвестността, предполагам, милорд. Където може да се спотайват разни неща.

— Но Майка Тъма я избира като одеяние.

Дъхът на Раскан замръзна в гърдите му.

— Вече не съм дете, милорд. Нямам причина да се боя от това.

— Чудя се понякога дали тя е забравила детството си. Не е нужно да казваш нещо по въпроса, сержант. Късно е. Мислите ми витаят. Както каза, вече не сме деца. Тъмнината не таи никакви ужаси. Времето, когато неизвестното ни застрашаваше, е зад гърба ни.

— Милорд, можем вече да оставим това да изстине — каза Раскан, вдигна с ножа си котлето от пламъците и го постави на земята.

— По-добре иди при другите — каза Драконъс. — Преди месото да е станало на черна кожа.

— А вие, милорд?

— След малко, сержант. Ще погледам още малко тези далечни слънца. Ще поразсъждавам за непознатия живот под светлината им.

Раскан се надигна и натъртените му от ездата мускули изохкаха от болка. Поклони се на лорда си и тръгна към другия огън.

 

 

Аратан отвори очи. Беше тъмно. Усети, че лежи притиснат до нечие топло тяло, едновременно меко и стегнато, плътно като обещание, и подуши смътни ухания в затаения нощен въздух. Постелята му бе споделена и до него спеше Ферен.

Сърцето му се разтуптя.

От лагера не идваше никакъв звук. Дори конете се бяха смълчали. Той примига, зяпна нагоре към въртопа от звезди и намери всички най-ярки сред тях на полагащите им се места. Помъчи се да мисли за по-обикновени неща, да не обръща внимание на топлото тяло, отпуснато до него.

Сагандер казваше, че звездите били само дупки в тъканта на нощта, изтъняване в благословената тъмнина. И че в отдавна отминали векове нямало никакви звезди — тъмнината била пълна и абсолютна. Това било времето на първите тайсти, във Века на даровете, когато над всичко властвала хармония и покоят смирявал всяко неспокойно сърце. Всички велики мислители били съгласни с това тълкуване, настояваше учителят му с онази настойчива войнственост, която проявяваше винаги, щом Аратан зададеше неправилни въпроси.

„Но откъде идва светлината? Какво се простира зад булото на нощта и как може светлината да не е съществувала във Века на даровете? Не трябва ли да я е имало от самото начало?“

Светлината беше нахлуващ огън, водещ вечна война да пробие през булото. Беше се родил, когато раздорът за първи път се появил в сърцевината на Тайст.

„Но в свят на мир и хармония откъде е дошъл раздорът?“

— Душата таи хаос, Аратан. Искрата на живота не познава себе си, познава само нуждата. Ако тази искра не е удържана чрез дисциплината на по-възвишени мисли, тя лумва в пламък. Първите тайсти станали самодоволни, небрежни за Дара. И тези, които се поддали, е, точно техните души виждаш да горят през Булото на нощта.

Тя се размърда до него. После се превъртя с лице към него и се доближи още, едната й ръка бе на гърдите му. Той усети дъха й на шията си, усети как косата й го погали. Уханията идваха сякаш от цялата нея, от дъха й и кожата й, от косата и топлината й.

Дъхът й секна за миг, а след това тя въздъхна и се доближи още, докато той усети едната й гръд притисната върху ръката му, а после другата, хлъзна се надолу и се отпусна върху същата ръка.

А след това дланта й посягаше към слабините му.

Намери го вече втвърден и хлъзгав, но дори това да означаваше провал, то сякаш не я притесни. Хлъзна длан по онова, което се беше изляло по корема му, и го стисна отново.

Задържа го така и го обърна настрани, а кракът й, който се вдигна, за да се отпусне върху него, му се стори изумително тежък. Другата й ръка посегна надолу, провря се под бедрото му и го издърпа върху крака си под коляното, докато не се оказа заклещен между бедрата й.

Изстена, когато го вкара в себе си.

Аратан не знаеше какво става. Не знаеше къде го беше поставила, там между краката й. Беше ли мястото, откъдето изхвърляше нечистотиите си? Не можеше да е то — беше много отпред, освен ако жените не бяха различни по начин, който не беше си и представял.

Беше виждал кучета в двора. Беше видял веднъж как Каларас буйно възседна кобила и я промуши с червения си меч, но нямаше как да разбере къде отива този меч.

Тя вече се движеше бързо над него, а усещането за избуяваща топлина беше неустоимо възбуждащо. След това сграбчи китките му и притисна дланите му около бедрата си — бяха по-пълни, отколкото си беше представял, и пръстите му потънаха дълбоко в плътта.

— Хайде — прошепна му тя. — Назад — напред. По-бързо.

Объркването изчезна, смущението изтля.

Той потрепери, докато се изпразваше в нея, и усети как умората го обзе — дълбока, топла умора. Когато тя го пусна да се измъкне, се завъртя и се отпусна на гръб.

Но тя прошепна:

— Не бързай толкова. Дай ми ръката си… не, другата. Там долу, овлажни пръстите, да, точно така. Сега потъркай тук, бавно в началото, но по-бързо, щом чуеш как дъхът ми се учестява. Аратан, в правенето на любов има две страни. Ти получи своето и да, аз се радвам. Сега ми дай моето. С годините ти и всяка жена, с която легнеш, ще ми благодарите за това.

 

 

Момчето се беше постарало да не вдига шум, но сънят на Ринт беше лек. Макар да не можеше да долови какво казва сестра му на Аратан, звуците, които последваха, му казаха всичко, което трябваше да знае.

Беше се постарала да извлече удоволствие. Не можеше да я укорява за това.

Беше му казала, че Драконъс не й го е заповядал и че няма да има никакви последствия, ако откаже. Отговорила, че ще помисли, и беше казала същото на Ринт, пренебрегвайки неодобрението му.

„Остави обучението в ръцете на някоя дворцова курва. Отиграй го като клишето, в което ще се превърне. Има начини за учене и те се повтарят поколение след поколение. От всички игри на учене тази определено е най-мръсната.“ Ферен беше Пограничен меч. Нищо ли не разбираше Драконъс освен собствените си нужди и беше ли готов да стъпче всеки по пътя си, за да ги удовлетвори? Така изглеждаше. Синът му щеше да стане мъж. „Покажи му какво означава това, Ферен.“

Не, нямаше да е курва за Аратан. Нито девица, нито някое селско момиче от крайградските селца. В края на краищата всяка такава можеше да се върне и да тормози дома Дракони, искайки пари за копелето си.

Ферен нямаше да направи такова нещо и Драконъс го знаеше много добре. Бащата нямаше нужда да се тревожи, че синът му е излял семе в утробата й. Ако заченеше дете, тя щеше просто да изчезне без никакви претенции към Аратан и щеше да отгледа това дете добре. Докато Аратан не дойдеше за него, може би.

И схемата щеше да се повтори, от баща на син, и все така. А за жени с разбити сърца и празни домове, какво пък, не си струва да се притеснява човек… „но това е Ферен. Това е моята сестра. Ако заченеш дете, Ферен, ще избягам с теб и дори родът и волята на дом Дракони няма да ни намерят. А ако Аратан все пак успее някак да го направи, заклевам се, че ще го убия със собствените си ръце.“

Високо горе звездите кръжаха размътени, заплували сякаш в река от гняв.

 

 

Сагандер се свести точно преди разсъмване и след малко изохка. Преди учителят да е успял да издаде друг звук, ръка в ръкавица запуши устата му. Той вдигна очи и видя надвесения над него лорд Драконъс.

— Тихо — заповяда му тихо Драконъс.

Сагандер кимна и ръката се отдръпна.

— Милорд! — прошепна той. — Не усещам крака си!

— Няма го вече, учителю. Беше или това, или смърт.

Сагандер го зяпна невярващо. Измъкна ръката си изпод одеялата и посегна надолу, но дланта увисна там, където трябваше да е бедрото му. Пръстите му напипаха само кълбо прогизнали превръзки.

— Ти удари сина ми в лицето, учителю.

Сагандер примига.

— Милорд, той каза нещо лошо за вас. Аз… защитих честта ви.

— Какво каза?

Сагандер облиза пресъхналите си устни. Гърлото му беше пресъхнало и пареше. Никога не се беше чувствал толкова слаб.

— Намекна, че той е вашата слабост, милорд.

— А как се стигна до това изказване, учителю?

С накъсани и задъхани фрази Сагандер обясни същината на урока и последвалия разговор.

— Защитих честта ви, милорд — повтори накрая. — Като ваш слуга…

— Учителю, чуй ме добре. Нямам нужда да защитават честта ми. Освен това момчето е било право. Трябвало е да го похвалиш за проницателността му. Най-сетне Аратан е показал нещо, което мога да уважавам.

Сагандер го зяпна. А Драконъс продължи неумолимо:

— Момчето е умно. Нещо повече, прозрял е користта, криеща се зад твърденията ти. Бедните носят слабостта в себе си? Заради някакво съмнително изкушение на желанието? Старче, ти си глупак! Трябваше да го разбера много по-рано… Аратан е бил прав… е прав. Той наистина е моята слабост — защо според теб го водя сега колкото мога по-далече от Карканас?

— Милорд… не разбирам…

— Слушай добре. За това, че ми даваш този едничък повод да уважавам сина си, имаш благодарността ми. Точно тази благодарност сега спасява живота ти, учителю. За това, че удари сина ми, няма да бъдеш изкормен и одран и кожата ти няма да бъде разпъната на стената на имението ми. Вместо това ще бъдеш откаран в Ейбара Делак, за да те изцерят, и ще дам още няколко указания по този въпрос, преди да се разделим. Ще останеш в селския клон на манастира Йедан, докато се върнем, след което ще ме придружиш до имението. Там ще събереш всичките вещи, които цениш, и ще напуснеш, за да не се върнеш никога повече. Ясно ли е всичко това, учителю?

Сагандер кимна онемял.

Драконъс се изправи и заговори по-високо.

— Сержантът ти сготви супа от кръв. Загубил си твърде много своя кръв и трябва да се възстанови. След като вече си буден, ще наредя на Раскан да те нахрани.

Старецът извърна глава след отдалечаващия се лорд. Тъмна буря забушува в ума му. Мъжът, чиято чест бе защитил, щеше да го унищожи. Екзекуцията щеше да е много по-добра съдба. Сега лордът беше убил репутацията и реномето му, всичко това — в името на древната забрана да се удря благородник. „Но Аратан не е благородник. Той е копеле.

Удрял съм го безброй пъти, както се полага на един опак, негоден ученик. Той не е благородник!

Ще се противопоставя на това. В Карканас. Ще се оплача пред закона!“

Но знаеше, че няма да го направи. Щяха да го държат в изолация месеци наред, навярно и повече, в манастирска килия в Ейбара Делак. И жарта на възмущението му щеше да угасне, а дори и да я подклаждаше, да я разпалваше всеки път, щом се опита да раздвижи крака, който вече не съществуваше, докато се върне най-сетне в Карканас, разказът за позора му щеше отдавна да го е изпреварил. Щяха да му се подиграят, да се надсмеят над справедливите му претенции и щеше да вижда ликуването в очите на съперниците си отвсякъде.

Драконъс наистина го бе унищожил.

„Но имам други пътища. Хиляда стъпки до мъстта, или десет хиляди, все едно. Ще я имам накрая. Аратан. Ти ще си първият, който ще плати за това, което ми причини. А после, когато изстинеш като глина, ще издебна баща ти. Ще се погрижа да бъде унизен и сломен. Ще видя одраната му кожа набучена над портите на самия Карканас!“

Бяха му отнели крака. Той на свой ред щеше да отнеме живота им.

„Ледът се е пропукал под мен. Пропаднал съм и изпитвам такъв студ… Но това е студът на омразата и вече не се боя.“

Раскан дойде при него с подути от безсъние очи и постави на земята почернялото от сажди котле.

— Закуската, учителю.

— Много си мил, сержант. Кажи ми, момчето ужасно ли е пострадало?

— Не е чак толкова зле, учителю. Ринт обясни, че ако не бил тежкият шлем, почти нямало да пострада.

— Хм. Не се бях сетил.

— Да не говорим повече за това, учителю. Трябва да хапнеш супа — не ми харесва, че си толкова пребледнял.

— Разбира се, сержант. Благодаря ти.

„Трябваше да замахна по-силно.“

 

 

Когато се събуди отново, я нямаше. Главата му пулсираше от болка зад челото и очите ужасно го заболяха, щом примига, за да прогони съня. Вслуша се в шума от движещите се хора из лагера, чу пръхтенето на Каларас, тежко като тътен по коравата земя, от което трепереха пръст и камъни. Долавяше миризмата на дим и печено. Макар утринното слънце да грееше топло, той трепереше под одеялата.

Събитията от предния ден и отминалата нощ бяха объркани в ума му. Помнеше кръв и струпани около него хора. Лица, които го гледаха отгоре безизразни като маски, равнодушни, но с готова да избликне жестокост. Щом си спомни кръвта по лицето си, усети как се върна срамът, който го дебнеше, откакто бяха тръгнали на път.

И все пак през тези чувства се просмукваше възбуда, а за Ферен нямаше маска, само тъмнина, изпълнена с топлина и след това — зной, ухаещо селение от бързи дихания и мека плът. Нищо такова не бе изпитвал досега. О, изливаше се в чаршафите си вече от няколко години и в достигането на това облекчение имаше наслада, но си беше въобразявал, че е просто случайност, докато не порасне достатъчно, за да е готов да направи дете… макар че представата за това беше смътна.

Вече не. Зачуди се дали коремът й ще се издуе и от това движенията й ще станат тромави, а настроенията променливи — приказките сред войниците, с които се бе упражнявал, намекваха за това. „Стават невъзможни, нали? Жена с дете има броня в очите и триумф в душата. Бездната да ни е на помощ.“

Чу стъпки и извърна глава към приближаващия се сержант Раскан.

— Аратан, съвзе ли се?

Той кимна.

— Реши се да те оставим да поспиш — днес ще яздим, макар и не толкова бързо, колкото сигурно би искал баща ти. Все едно, ако си в състояние, смятаме днес да стигнем до реката. Сега трябва да се нахраниш.

Аратан се надигна и погледна към Пограничните мечове, насядали при огъня си. Видя само Ринт и Ферен. Виле и Галак не се виждаха никакви. Огледа бързо лагера и откри, че и Сагандер го няма. Изведнъж го обзе страх.

— Сержант, учителят… умря ли?

„Гроб ли му копаят?“

— Не — отвърна Раскан. — Карат го до Ейбара Делак, където ще остане, докато се върнем. Тръгнаха рано тази сутрин.

Отново го обзе горчив срам. Изправи се, без да може да погледне Раскан, и придърпа одеялата около себе си. Гледката за миг се завъртя и отново се закрепи пред очите му. Болката в черепа му беше толкова жестока, че го накара да изохка.

Раскан посегна да го подкрепи, но Аратан се отдръпна.

— Добре съм, благодаря. Къде е нужникът?

— Ей там. Внимавай с ръба на дупката — изкопахме я набързо.

— Добре — отвърна Аратан и тръгна натам.

Баща му се грижеше за Каларас и все още не бе погледнал към него, но Аратан не го и очакваше. Синът му бе съсипал живота на един верен учител, служител от дълго време в дома му. Спомни си за възбудата на Сагандер, когато бе разбрал, че го вземат на това пътуване, и споменът го ужили жестоко. Нищо чудно, че Драконъс беше вбесен.

Нужникът беше зад някакви папрати и щом ги заобиколи, той замръзна. Дупката наистина беше плитка и грубо изкопана.

Кракът на Сагандер лежеше в нея като свещен дар, в гнездо от прогизнали от кръв парцали. Други бяха идвали вече тук и изпражненията им бяха зацапали бледата безжизнена плът.

Аратан зяпна отрязания крайник. Голото стъпало беше бяло като сняг и първите дневни мухи вече пълзяха по него, твърдите криви нокти бяха жълти като венчелистчета на прещип, изтънелите вени под тънката кожа бяха почти сиви. От другия край стърчеше натрошена кост, обкръжена от разкъсана плът. Около коляното бяха плъзнали синини.

Той извърна поглед, заобиколи дупката и продължи няколко крачки в папратта.

Разбира се, щяха да го заровят, щом вдигнеха лагера. Но хранещите се с мърша зверове все пак щяха да го намерят. Лисици, врани, диви кучета. Щом вятърът се надигнеше и понесеше миризмата на кръв и смърт, много след като той си заминеше оттук със спътниците си, те щяха да дойдат и да започнат да ровят.

Струята заплиска през перестите листа и секна, щом той си спомни за последната ръка, която го беше докоснала там. Изруга тихо, стисна очи и се съсредоточи върху болката, блъскаща в черепа му. След малко успя да продължи.

На връщане към лагера видя Ринт — държеше лопата с къса дръжка. Грамадният мъж му кимна, изгледа го с присвити очи, а след това се зае да зарие дупката.

До огъня Ферен тъкмо слагаше храна в тенекиена чиния. Раскан бе отишъл при лорд Драконъс. Аратан придърпа одеялото около себе си и тръгна към Ферен.

Тя вдигна очи, но само за миг, и му подаде чинията.

Той искаше да й каже нещо, за да я накара да го погледне, но осъзна, че тя няма желание да се занимава с него. „Не бях много добър. Всичко обърках. Разочарована е от мен. Неловко й е от мен.“ Отнесе чинията си настрани и почна да яде.

Раскан се приближи, повел Бесра.

— Днес ще яздиш него, Аратан.

— Разбирам.

Сержантът се намръщи. После поклати глава.

— Не мисля, че разбираш. Хелар е твоя. Ти намери своя боен кон, Аратан, чудесен боен кон. Но тя трябва да походи малко сама, за да надмогне насилието, към което би могло отново да я подтикне докосването ти. Ще се зачуди — заради липсата на внимание от твоя страна — дали не те е провалила. По-късно днес ще отидеш при нея и ще вземеш седлото, и тя ще се успокои.

— Тогава й поговори, Аратан, думи на утеха и удовлетворение — продължи той. — Тя ще разбере смисъла им по дъха, с който тези думи стигат до нея. За да общуваш с един кон, мисли за истината като за река — никога не се бориш с течението й. Понеси се по него до сърцето на животното.

Аратан не беше съвсем сигурен доколко разбра сержанта, но все пак кимна.

Раскан му подаде юздите и каза:

— Сега ми дай тази чиния — радвам се да видя, че имаш апетит — и иди при баща си. Иска да говори с теб.

Аратан знаеше, че този момент ще дойде. Тръгна, като дърпаше Бесра след себе си, но Раскан го спря:

— Чакай, Аратан… — Взе одеялото от раменете на момчето. — Аз ще го навия. — Подсмихна се. — С него приличаш на селянин.

„Селянин. Да. Който ще застане засрамен пред господаря си.“

— Яхвай коня — каза баща му, щом Аратан стигна до него. — Тази сутрин ще яздиш с мен.

— Да, сър.

Едва намери сили да се качи на седлото, а щом намести крака в стремената, го изби лепкава пот… и осъзна, че не носи бронята и шлема си.

— Сър, не съм снаряжен…

— Засега. Ринт прибра снаряжението ти. Ще водим колоната. Хайде.

Усещането беше странно — да язди до баща си — и той се почувства безнадеждно непохватен. Липсваше му лекотата, така присъща на Драконъс.

— Сагандер ти дължи живота си — каза баща му.

— Сър?

— Два пъти всъщност. Макар и замаян от удара му, все пак си съобразил да дръпнеш Хелар назад. Иначе тя щеше да счупи черепа на онзи глупак с един ритник, да го пръсне като яйце на уртен. Браво за това. Но ще говоря за втория път, когато спаси живота му.

— Сър, казах нещо непра…

— Попитал си дали не си моята слабост, Аратан. Нищо безчестно няма в този въпрос. Как би могло? Проблемът засяга живота ти в края на краищата. Не е ли твое право да се чудиш за мястото си на света? Нещо повече, въпросът ти е проницателен и това ме радва.

Аратан не каза нищо.

След дълга пауза Драконъс продължи:

— Досега в теб нямаше нещо, което да ме впечатли… Кажи ми, смяташ ли, че гризането на пръстите е подходящо за мъжа, който си станал? Този навик дори пречи на способността ти да боравиш с меча и ако продължиш така, Аратан, като нищо може да те убие. Ръката, която държи меча, трябва да е здрава, иначе няма да постигаш каквото искаш.

— Да, сър. Съжалявам.

— Пък и жените още повече ще харесват ласката ти по нежни места — изсумтя Драконъс.

Нещо сякаш го удари отвътре. Ферен беше докладвала на баща му. Подробно. Беше изпълнила заповедта на господаря си. Принадлежеше на Драконъс, също както Ринт и сержант Раскан — всички тук, освен самия Аратан, бяха просто продължение на волята на баща му. „Като оръжия, а ръката на баща ми определено е здрава. Воля, подчинена на дело, и няма място за слабост.“

— Съжалявам, че Сагандер пострада — каза той унило.

— Ти си го надраснал, Аратан. Хелар е права, че се е отнесла така пренебрежително с него — разбрала е мислите ти преди ти сам да си ги проумял. Запомни това и в бъдеще й се доверявай.

— Да, сър.

— Боли ли те главата, Аратан? Мисля, че Ринт има върбова кора.

— Не, сър. Не ме боли.

— Бързо се оправяш значи. Още една твоя дарба може би, толкова добре скрита досега.

— Да, сър.

— Разбери, Аратан. Ако беше останал в цитаделата ми, щеше да си уязвим. Имам врагове. Сестрите ти обаче са защитени. Макар че майка им вече не е с нас, семейството й е могъщо. Което не може да се каже за твоята майка. За да се доберат до мен, враговете ми като нищо биха могли да погледнат към теб. Особено сега, след като навърши пълнолетие.

— Сър, нямаше ли да е по-лесно да ме убият още докато бях дете, неопитен с меча и твърде доверчив към възрастните?

Драконъс го погледна накриво.

— Не говоря за пряко насилие, Аратан. Смъртта ти би направила по-малко уязвими мен и интересите ми.

— Значи биха ме похитили?

— Не. Ти си незаконен син. Като заложник не би имал никаква стойност.

— В такъв случай не разбирам, сър. Какво биха могли да искат от мен?

— Аратан, ти си млад мъж, със своите поводи за недоволство. Срещу баща ти, който отказва да те признае за законен син. Като млад ще имаш амбиции. Враговете ми ще се обърнат към теб, за да подклаждат и гнева ти, и желанията ти. Ще те подтикват към измяна.

„Отпращаш ме, за да опазиш себе си. Наистина съм твоята слабост. Защото не ми вярваш.“

— Нямам амбиции — отвърна той.

— Бих могъл да го повярвам… не, не мисля, че лъжеш. Но времето изкривява всяка пътека. Не можеш да твърдиш, че знаеш какво ще е на ума ти в бъдеще. И тук трябва да сме честни — нямаш никаква причина да ме обичаш, нито да изпитваш каквато и да е вярност към мен.

— Не знаех, сър.

— Какво не знаеше?

— Че обичта се нуждае от причина.

Тук разговорът свърши и повече не продължи. А Аратан нямаше представа защо.

 

 

Стигнаха до реката по здрач, на около две левги южно от Ейбара Делак. Стар търговски брод прехвърляше бързо движещата се вода, белязан с изправени камъни на двата бряга, както и с няколко дънера на огромни дървета, оставени в случай, че се наложи теглене с въже. Стари биваци на двата бряга издаваха, че са занемарени отдавна, с високо израснала трева, а пътеките, водещи до водата, бяха коварни заради изровената от порои земя и оголените скали.

Ринт и сестра му се заеха с подготовката на лагера, и двамата смълчани. Аратан отново беше сам — баща му го беше пратил назад рано следобед, сякаш искаше да заличи образа с него и сина му, яздещи един до друг по черния път, и му бе заповядал да смени конете. Момчето беше яхнало Хелар с видимо притеснение, подробност, която му докара сърдито сопване от страна на сержант Раскан, а след това бе яздило зад сержанта и Драконъс, с Ринт и Ферен в тила. Сега Аратан беше свалил бронята от гърба на Бесра и я подреждаше на земята.

Ферен почти не беше проговаряла от заранта и на Ринт му бе останало да запълва ума си с въображаема размяна на думи, обвинения и преценки, толкова ужасни и окончателни, че сякаш от тях капеше кръв като от върха на нож. През всичко това усещаше сладката съблазън на собствената си праведност, сякаш стоеше сред буря, недокосван от никакво съмнение.

Яростта на мислите му го правеше необщителен и сприхав. Липсваше му компанията на Виле и Галак, а се боеше, че и една дума със сестра му може да го накара да изригне от гняв.

Докато Раскан хранеше конете, а Ферен седеше до огъня, Ринт отиде до брега с кожено ведро. Драконъс беше прегазил потока и сега крачеше нагоре по каменистия склон, сякаш изгаряше от нетърпение да погледне към Пустошта Барет.

Имаше скрити цели в това пътуване и тайнствеността, стегната плътно около него, бе достатъчно доказателство за това. Риск имаше тук, опасност, породена от незнание, и Ринт никак не харесваше това. Нещата се влошаваха още повече от това, че знаеше много малко за Пустошта Барет. А за земите отвъд равнината знаеше още по-малко. Азатанаите бяха загадъчни като всички чужденци — идваха при тайстите поединично, по природа отчуждени и като че ли незаинтересовани да създават приятелски връзки. Всъщност Ринт не виждаше кой знае каква полза от тях. Би предпочел джагъти пред азатанаи. Джагътите поне бяха намерили за редно да се опълчат на войнствената експанзия на джелеките на юг. Азатанаите не бяха направили нищо дори когато нападаха селата им.

„Но джелеките никога не нападаха самотен азатанай. Не крадяха деца, нито насилваха жени. Просто запалваха къщите и бягаха с плячката, а на всичко това азатанаите просто се смееха, сякаш вещите са без значение.

Богатството, казваха азатанаите, е фалшива мярка. Честта не може да бъде трупана като имане. Почтеността не може да краси стая. Няма храброст в златото. Само глупците градят крепост от богатство. Само глупци биха живели в нея и да си въобразяват, че са в безопасност.“

Тези думи бяха повтаряни често, макар Ринт да не знаеше кой азатанай ги е изрекъл пръв. Бяха се носили из войнишките лагери през войната, разказвани като сказание за героизъм, но с тон на объркване, неразбиране и неверие. Но не сложността на мислите толкова озадачаваше Ринт и другите. Всъщност в тях нямаше нищо особено сложно. Безпокойството, което те вдъхваха, бе в това, че азатанаите бяха дали доказателство за това безразличие.

„Човекът, който омаловажава глада на селяните, се храни до насита всяка вечер. Така убежденията се разкриват като лицемерие, като празни думи.“ Но азатанаите бяха говорили истината и бяха гледали невъзмутимо, докато разбойниците от Джеларкан крадяха или унищожаваха всичко.

Такива хора плашеха Ринт. Бяха ли изобщо способни на гняв? Никакво възмущение ли не изпитваха? Не се ли обиждаха?

Метна ведрото във водата и загледа как течението го издува. Въжето се изпъна и той задърпа. Ведрото натежа здраво в ръцете му.

Драконъс се беше изкачил по брега и се взираше на запад, където слънцето бе изгубило формата си сред локва червено на хоризонта. Малко след това вдигна ръката си в тежката ръкавица.

Ведрото плисна вода, щом Ринт го издърпа и го остави на брега. Сърцето му изведнъж заби като барабан. Видя как Драконъс се обърна и закрачи обратно към реката. Прегази я и Раскан го посрещна. Казаха си нещо и след това лордът продължи към бивака, а сержантът остана зяпнал след него.

„Някой идва. От запад. Някой… очакван.“

Ферен дойде до него, обутите й в мокасини крака изскърцаха по облите камъчета на брега.

— Видя ли?

Той кимна.

— Кой може да е?

— Не мисля, че ще е джагът — отвърна Ринт. — Но тогава кой? Азатанай? — Видя я как се обърна към лагера и проследи погледа й. — Боиш ли се вече за момчето? Каква е ролята му във всичко това?

— Не знам.

— Ти направи каквото те помолиха, Ферен. Той ще има очаквания.

Тя го изгледа твърдо.

— И не е нищо повече от проклето пале, което трябва да си подвие опашката?

— Ти си единствената, която може да отговори на това — отвърна Ринт.

— Ти си мъж. Нищо не разбираш от тези неща.

— Нима? На колко щеше да е момчето сега? Колкото Аратан, или почти. — Видя как й се отразиха думите му, като остриета, посекли лицето й, и го заболя. — Извинявай, сестро.

Но очите й вече бяха изстинали.

— Децата умират. Майките го превъзмогват, както могат.

— Ферен…

— Провалът беше на баща му, не мой.

— Знам. Нямах предвид…

— Скръбта поведе ръката му към ножа. Егоизмът го заби в сърцето му.

— Ферен…

— Той ме изостави, когато най-много се нуждаех от него. Научих се от това, братко. Научих се добре.

— Аратан не е…

— Знам! Аз ли съм тази, която предъвква миналото цял следобед? Аз ли съм смазаната от черен гняв? Имах син. Той умря. Имах съпруг. Той също е мъртъв. И имам брат, който мисли, че ме познава, но познава само някаква сестра, която си е измислил. Иди пак при нея, Ринт. Лесно ще я намериш. Вързана за веригите в главата ти.

Вдигна ръка, сякаш се канеше да го удари, и той се стегна да понесе удара, но той така и не последва и след малко тя се върна при огъня.

Искаше му се да заплаче. Вместо това се изруга наум за глупостта си.

Отвъд реката се появи фигура. Огромна, висока, облечена в дебели плочи кожена броня, с наръч къси копия, закрепен на едното рамо, с тежка торба в едната ръка. Главата му беше гола, косата разрошена и грейнала като огнена кръв в блясъка на гаснещото слънце. Спря за миг, а след това закрачи тежко надолу към брода.

И Ринт позна този азатанай, макар никога да не го беше виждал.

„Самотният воин сред азатанаите. Онзи, когото знаят като Закрилника. Макар че с кого се е бил е въпрос, на който не мога да отговоря. Полукръвен Тел Акаи, приятел на Килмандарос.

Гризин Фарл.“

Водата стигна само до средата на тежките му ботуши.

— Драконъс! — ревна мъжът. — Така ли се криеш от целия свят? Ха, не повярвах на приказките — виж ме какъв глупак съм! Но пък виж, нося ейл!

 

 

Дойде сред тях като човек, който няма нито от какво да се бои, нито какво да губи, и едва много по-късно — след години — Аратан проумя как всяко от тези две неща подхранва другото и как на свой ред те могат да вдъхват едновременно възхищение и жал. Но с идването му в лагера беше все едно, че великан е слязъл от някоя висока планинска скала, от някоя далечна, пердашена от ветрове цитадела с ехтящи коридори и скреж по праговете на вратите. Господарят й се бе уморил от самотата и сега търсеше компания.

Има хора, от които удоволствието се излъчва, замайващо като лъх на ейл, подканящо като топлината на огън в студена нощ. Вдъхват веселие само с един бегъл поглед, сякаш светът е пълен с шеги и компанията, която делят, не може да устои на тази радушна прегръдка.

Азатанаят се представи като Гризин Фарл и не изчака Драконъс да го запознае с другите, а ги обиколи един по един. Раскан, Ринт и след това Аратан, а когато ръката му стисна китката на Аратан, бръчките около очите на великана се изопнаха и той каза:

— Ръка владееща меч е това, да. Баща ти добре се е погрижил да те подготви за живота занапред. Ти си Аратан, неудобен син на Драконъс, изгубено дете за скърбяща майка. Дали ръката, която сега държа, е тази, която ще прати ножа в гърба на баща ти? Така се бои той, но кой баща не би се боял?

Аратан се взря в сивите му очи и отвърна:

— Нямам амбиции.

— Може би. Но други имат.

— Те никога няма да ме намерят.

Рунтавите вежди се вдигнаха.

— Цял живот ще живееш в криене значи?

Аратан кимна. Другите стояха до тях и слушаха, но той не можеше да откъсне поглед от очите на Гризин Фарл.

— Не е кой знае какъв живот — рече великанът.

— Не държа на кой знае какъв живот, сър. Тъй че добре ме устройва.

Гризин Фарл най-сетне пусна ръката на Аратан и се обърна към Драконъс.

— Казват, че Мракът се е превърнал в оръжие. Срещу кого трябва да удари? Това е въпросът и отивам да чуя отговора му. Кажи ми, Драконъс, ще потрепери ли Карканас при моето съдбовно идване?

— Кули ще рухват — отвърна Драконъс. — Жени ще припадат.

— Ха! И би трябвало! — Но после се намръщи. — Тези наблюдения, стари приятелю, не се връзват добре. — А след това се обърна към Ферен и падна на коляно пред нея. — Кой би могъл да очаква такава красота тук, на самия край на Пустошта Барет? Аз съм Гризин Фарл, познат сред азатанаите като Закрилника, знаен за джелеките като воина, който пропуска всеки бой, проспива всяка битка и само се усмихва на всяко предизвикателство. Познат, също тъй, на малцината все още останали джагъти като Спящия камък, което е техният поетичен начин да опишат позорната ми летаргия. А сега бих помолил да изречете своето име, за да мога да го тача и да тая спомена за вашия глас вечно в сърцето си.

Ферен остана сякаш безразлична към всичко това, макар че по страните й изби червенина.

— Аз съм Ферен — отвърна тя. — Пограничен меч и сестра на Ринт.

— Твърде млада — отрони след миг Гризин Фарл, — за да изгуби надежда. Гласът ви ми разказа трагична история, макар подробностите да остават скрити, но в загубата има болка, а болката превръща се в жило, що вечно за загубата ни напомня.

При думите му тя се отдръпна и заяви рязко:

— Не разкривам нищо такова!

Гризин Фарл бавно се изправи и разпери ръце, сякаш искаше да ги обгърне всички.

— Ще се напием в дива радост тази нощ, докато огънят накрая не изтлее и заревото слънчево звездите не прогони, и трогнати до сълзи ще се кълнем един на друг във вечна вярност, преди да изпопадаме в несвяст. — Вдигна огромния мях, който носеше. — Ейл от Тел Акаи, които са майстори ако не във варенето, то определено в пиенето. — Замълча, а после добави: — Надявам се, че имате храна. В припряността си да ви видя, за огромна жалост, не взех ни хапка.

Драконъс въздъхна отчаяно и Аратан се сепна.

А после Гризин Фарл се усмихна и всичко в този свят отново беше наред.

 

 

Ейлът беше силен, моментално замая Аратан и скоро след вечерята, насред мръсна песен за една девица Тел Акаи и стар джагът с болни бивни, пята много мелодраматично от азатаная, той заспа.

Раскан го събуди на другата сутрин с чаша силни билки и върбова кора и докато седеше и отпиваше от горещата напитка, Аратан видя, че Гризин Фарл вече не е сред тях.

Дори сега всичко му изглеждаше като сън, смътен и объркан, трескав дори. Главата го цепеше. Аратан се зачуди за какви ли неща са си говорили спътниците му в отминалата нощ — чувстваше отсъствието си в нея като подигравка с всякакви претенции, които можеше да има, че е станал мъж. Беше изпаднал в несвяст като момченце при първата му чаша, открадната от масата и припряно изгълтана долу зад някой стол.

Искал беше да чуе повече за Мрака като меч, като оръжие. А беше ясно, че Гризин Фарл познава баща му — така, както не го познаваше никой друг, дори самата Майка Тъма. Що за странни преживелици споделяха двамата? Какви ли загадъчни истории свързваха миналото им? Няколко скришни погледа към Раскан, Ринт и Ферен му подсказаха, че не е било разкрито нищо важно. Всички те обаче изглеждаха много по-отпуснати, отколкото пречи идването на Гризин Фарл, сякаш между тях след тази нощ, пълна с ейл и смях, бяха съборени прегради.

След миг размисъл Аратан отново погледна Ферен и видя, че нещо все пак се е променило. Имаше някаква лекота в нея, а когато улови усмивката, която отправи към брат си след някаква тихо изречена реплика, изведнъж му се стори, че всичко се е променило. Напреженията се бяха стопили. Потискащата тежест от злополуката със Сагандер бе изчезнала. „Гризин Фарл дойде при нас и си е отишъл, но когато си е отишъл, е взел нещо със себе си.“

Забеляза, че баща му го гледа. След малко Драконъс се приближи и каза:

— Трябваше да те предупредя за ейла на Тел Акаи.

Аратан сви рамене.

— А ти едва се беше съвзел от сътресението — продължи баща му. — Затова те удари като приспивателно. Съжалявам, Аратан, че пропусна повечето от тази толкова приятна вечер. — Помълча, после добави: — Твърде малко такива си имал.

— Той те нарече свой приятел — отрони Аратан почти обвиняващо.

Очите на баща му станаха студени.

— Той нарича всички „приятели“, Аратан. Не мисли повече за това.

Аратан го изгледа сърдито, а баща му се обърна и се отдалечи.

От едно самотно залиняло дърво се понесе утринният зов на птица и Аратан се обърна натам, но не можа да я види сред кривите клони и унилите листа.

„Крие се, а е свободна.

Свободна да отлети от всичко това.“

 

 

Минаха през реката и навлязоха в Пустошта Барет. Вървяха по равна земя под ясно небе и Аратан си спомни уроците на Сагандер за смъртта на голямо вътрешно море.

Докато яздеше, мислеше за вода и свобода.

И за затвори.

На запад беше земята на азатанаите, където обитаваха закрилници, които не закриляха нищо, и всезнаещи мъдреци, които никога не говореха, а Тел Акаи слизаха от планините, за да споделят пиянски нощи, които на другия ден никой не помнеше. Беше свят на загадки и той скоро щеше да го види лично. С тази мисъл се почувства лек на седлото, сякаш всеки миг щеше да се превърне в птица, да разпери криле и да подири някое залиняло дърво.

Но в морето напред нямаше дървета, а голите брегове с избелелите им камъчета обграждаха езера от трева и нищо повече.

Нямаше за какво да намушка баща си в гърба — широкия гръб точно пред него, гърба под протритото наметало. Никой никога нямаше да го употреби като нож.

Гризин Фарл му беше казал: майка му все още бе жива. Жива, изтерзана от скръб, което означаваше, че все още го обича. Щеше да я намери и да я отвлече.

В свят на загадки има много места за криене.

„За нас двамата.