Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (7)

3.

Допреди не много години, всъщност по-малко, отколкото си струваше да мисли за това, Коря Делат бе живяла в друг век. Слънцето тогава бе по-ярко, по-горещо и когато бе носила куклите си, десетина или повече, по тесните, коварни каменни стъпала към платформата на Орлово гнездо, ги нареждаше под лъчите му, задъхана от възбуда. Защото това бе нейният свят, ясно очертан с ниските стени, обкръжили платформата и хвърлящи съвсем смътни сенки, а летният вятър надигаше зноя от камъка като изпълнено обещание.

Тук горе, в онзи изгубен век, винаги й се беше струвало, че всеки миг ще разгърне криле, всеки миг ще се понесе нагоре в безкрайното небе. Беше великан за своите кукли, богиня, нейни бяха ръцете на творението и дори без криле можеше да стои и да ги гледа отвисоко, да се пресяга, за да ги намести, както иска, да извърти лицата им нагоре, за да може да вижда зашитите им усмивки или закръглените в изненадано „О“ уста и блесналите им изпъкнали очи от полускъпоценни камъни — гранат, ахат и кехлибар — лъскави и засияли, докато пиеха буйната светлина.

Летата бяха по-дълги тогава и дори да бе имало дъждовни дни, тя не ги помнеше. От Орлово гнездо можеше дълго да гледа необятния свят отвъд нея и куклите й, малките й заложници. Хълмовете Арудайн обрамчваха като гирлянди севера, само на левга от крепостта, а от картите, които Хаут й бе позволил да разгледа, тя знаеше, че тези хълмове се точат повече или по-малко в посока запад-изток и свършват чак в граничните предели на владяната от Тайст територия далече на изток. На запад пък леко възвиваха в северна посока, очертавайки южния край на просторна долина, където обитаваха Тел Акаи. Ако погледнеше право на изток, можеше да види хълмистите степи на Простора Джеларкан и тъй наречената Спорна територия и й се струваше, че пази в спомените си гледки със стада, осеяли земята на тъмни петна, но може би тези образи идеха от древните гоблени в кабинета на Хаут, а и все едно, огромните същества вече странстваха само в ума й и никъде другаде. На юг можеше да различи два пътя, обрасли с бурени още тогава. Единият водеше на югозапад, другият на югоизток. Единият, знаеше сега тя, водеше към Омтоуз Феллак, Празния град. Другият стигаше до източните погранични земи и по него тя беше пътувала за първи път, от света, който бе познавала като дете на малкия дом Делак в селото на Тайст, наречено Ейбара, до тази, най-северната цитадела на Джагът, в страната, която те вече не владееха, но продължаваха да обитават.

По тази причина Хаут често се беше надсмивал на понятието „спорна територия“, но също тъй беше изтъквал безразличието на джеларканите или може би, предвид пораженията, които бяха претърпели от тайстите, неспособността им да претендират за нови земи под тяхна власт. Освен това въпросната земя вече беше празна, не ставаше почти за нищо друго, освен за паша, а начинът на живот на джеларканите не включваше отглеждането на домашни животни. Нямаше нищо за оспорване и всичко приличаше по-скоро на поредния безсмислен спор между съседи, тропане с крака и затаяване на дъх, и гняв, който можеше да свърши с проливане на кръв. Хаут с право се надсмиваше над такива неща.

В спомените си не можеше да намери и най-малкия намек, че е виждала някога джелек. Територията на изток приличаше на полупустинна земя, обрасла с бурени и тръни, и там властваха неумолими ветрове, излъскали скалната твърд. Беше място недостъпно за проучванията й, освен оттук, от върха на Орлово гнездо, където напрягаше очи към мътните далечини и виждаше само онова, което можеше да съживи въображението й. Но пък точно така бе проучвала всичко извън цитаделата. Хаут я беше държал вътре, откакто я бяха поверили на грижите му — изолирана, заложница на всичко и на нищо.

Вече знаеше, че джагътите не разбират много добре традицията на тайстите да дават и получават заложници. Определено никога не бяха пращали някое от децата си на изток, а и не беше чудно, след като тези деца бяха такава рядкост. Все едно, Хаут беше говорил за наложения й затвор само като за възможност за образование. Беше поел отговорността да я учи и макар да беше необикновено суров учител… е, той все пак беше джагът.

Куклите й напоследък си оставаха в стаята й. Години бяха минали, откакто за последен път бяха погледнали слънцето в небето, с техните отворени в изненадано „О“ усти и вечните си усмивки. Понякога изненадата и радостта просто повяхват. Понякога светът се смалява, докато стане не по-голям от една мъничка площадка на върха на кула, и тогава богинята свършва игрите си, и вече не намества безчувствените си деца. Понякога заложниците просто умират изоставени, а властта над трупове не е никаква власт.

Този ден обаче тя беше богиня, обзета от нещо, което можеше да е страх или навярно тревога, а сърцето й туптеше бързо, докато стоеше сама на платформата и гледаше двайсетината джелеки, приближаващи се към крепостта. Нямаше спор, че се канят да се обърнат към Хаут с насилие или със заплаха — не можеше да се сети за никаква друга причина да нарушат забраната за преминаване на границата в джагътска територия. Разбира се, това беше територия, която вече никой не владееше. Дали тези древни врагове идваха, за да я поискат за себе си?

Не беше имало никакви образи на тези същества по гоблените, статуите и фризовете на цитаделата, но какво друго можеше да са? Идваха от изток, от Просторите на Джеларкан, и не бяха от старите тревопасни зверове — тя виждаше черните кожени сбруи на мършавите им тела; виждаше блясъка на железни остриета, стегнати на предните им крайници, и нащърбените кръгове, проблясващи на изгърбените им рамене. Пристъпваха приведени като кучета, с черни или петнисти козини, лицата им, дълги като зурли, почти неразличими под шлемовете им от щавена кожа — като хрътки на лов, но бяха господари сами на себе си.

Казваха, че джелеките са родственици на джхеките от далечния юг, но много по-големи. Коря се успокои от тази мисъл, тъй като тези джелеки бяха големи почти колкото бойни коне. Макар да наподобяваха кучета, за тях казваха, че били разумни и притежавали магия, за която тя знаеше само, че е соултейкън, макар това за нея да не беше нищо повече от дума, също толкова безсмислена, както толкова много други думи, които Хаут й беше изричал през годините на пленничеството.

Знаеше, че господарят й е в течение за това нахлуване. Нищо не идваше в земята му, без той да го знае, колкото и леки да бяха стъпките, колкото и рехав — полъхът във въздуха. Освен това той я беше пратил тук горе съвсем преди малко, заповедта му беше груба и рязка — отначало си бе помислила, че е направила някакво прегрешение, недовършена работа, книга, оставена отворена, но беше достатъчно разумна, за да не пита. С думи той можеше да наранява дълбоко и дори да имаше хумор, тя все още не го беше забелязала. И все пак се стъписа, когато чу как тежката желязна порта се отвори с грохот и когато видя излизащия през нея Хаут. Вече не носеше сивия си прояден от молци вълнен халат, а беше облякъл дълга до глезените черна ризница със застъпващи се железни люспи, предпазващи прасците и обутите му в ботуши стъпала, същото метално плетиво лъщеше и по широките му рамене. От широкия заден ръб на шлема му от черно желязо провисваше синджир като сплетена коса. Когато се спря и се извърна, за да погледне нагоре към Коря, тя видя още брънки, замрежили лицето му и провиснали покрай огромните му зацапани бивни.

На широкия колан на кръста му висеше меч, но той не посегна към дългата му увита с кожа дръжка — ръцете му в металните ръкавици останаха отпуснати на хълбоците, щом се извърна отново с лице към джелеките.

Хаут беше учен. Непрестанно се оплакваше от крехки кости и артрит. Коря вярваше, че е древен, макар да нямаше доказателства за това. Презрението му към воините можеше да се сравни само с отвращението му от войната и идиотските й причини. Никога не беше виждала бронята, която бе облякъл сега, нито оръжието, което носеше. Изглеждаше невъзможно, че може да се движи с толкова тежко снаряжение, и все пак го правеше с изящество, с лекота, каквато тя никога не беше виждала у него.

Орлово гнездо сякаш се измести под нея и светът се плъзна в огромния си впряг. С пресъхнала уста тя загледа как господарят й закрачи право към джелеките, застанали в накъсан ред срещу него.

Спря на десет крачки от тях и… нищо.

Разбира се, джеларканите не можеха да оформят думи, не и от зверските си гърла. Ако говореха, беше другояче, и все пак в ума й нямаше съмнение, че в момента се води разговор. А след това Хаут вдигна ръка и смъкна шлема си, дългата му, черна и прошарена с желязносиво коса се смъкна на мазни въжета и тя видя как отметна глава, и чу смеха му.

Дълбок, отекващ, звук, който не се вместваше в света на Коря, звук толкова неочакван, че можеше да накара и богиня да се олюлее, високо в своето гнездо. Като тътен от самата земя, звукът я разтърси, извиси се към небето като пърхащи криле.

Джелеките се замъглиха, сякаш погълнати от черен дим, и след миг на мястото на зверовете стояха двайсет воини. Започнаха да смъкват шлемовете си с дългите зурли, да развързват остриетата от китките си и да ги хлъзгат в клуповете на кожените си сбруи. Ръбатите метални кръгове щръкнаха зад главите им като качулки.

Това, което успя да види от лицата им, не беше повече от тъмни петна от черни бради и мръсна кожа. Бронята им бе от щавена кожа, а иначе бяха облечени сякаш от глава до пети в рунтави животински кожи. Тръгнаха напред, като се олюляваха колебливо.

Хаут се обърна, погледна нагоре към нея и ревна:

— Гости!

 

 

Самотен джагът и млада заложница Тайст: в това домакинство нямаше никакви слуги, нито готвачи, касапи, слугини или ратаи. Огромните складове на цитаделата бяха буквално празни и макар Хаут да можеше да сътвори храна и пиене с магия, рядко го правеше — разчиташе почти изключително на редовните посещения на търговци азатанаи, които обикаляха всеки сезон пътищата, свързващи всички все още обитавани цитадели.

Поради липсата на слуги Коря се беше научила да меси хляб. Беше се научила да готви яхнии и супи. Беше се научила да сече дърва и да кърпи опърпаните си дрехи. Хаут бе заявил, че тези задачи са съществена част от образованието й, но тя бе започнала да вярва, че се дължат на не толкова оптимистични фактори — започваха и свършваха с леността на самия Хаут и с общата му неприязън към чужда компания. Беше чудо, често си мислеше тя, че изобщо бе приел присъствието й и отговорността да я вземе при себе си.

Като народ, джагътите рядко имаха какво да си кажат един на друг. Бяха някак извратено склонни към разкол и безразлични към такива понятия като общество и съобщност. Но това отхвърляне беше съзнателно. Бяха живели в градска среда някога все пак. Бяха съградили основите на цивилизация, нямаща равна на себе си в целия свят, за да стигнат след това до извода, че всичко е било някаква грешка, грешно поставена цел или, както го описваше Хаут, закъсняло осъзнаване за икономическо самоубийство. Светът не беше неизчерпаем, но едно население можеше да се домогва към това. Можеше (и щеше) да се разширява далече извън границите на собствената си устойчивост и щеше да продължи да го прави, докато рухне. Няма нищо по-гибелно от успеха, казваше той.

Мъдростта не беше присъща на смъртните, а тези, които другите наричаха „мъдри“, бяха просто достигналите, чрез тъжен опит, до границите на нежеланите истини. За мъдрите дори радостта беше обагрена със скръб. Не, светът налагаше изискванията си върху смъртните и тези изисквания бяха неотменими, настойчиви и жестоки и дори знанието за разумния курс не бе достатъчно, за да се предотврати безумното пропадане и гибел.

Думите не са дар, казваше Хаут. Думите са заплетени мрежи, впримчили всички, попаднали в тях, и цял един народ може да увисне безпомощен, задавен от собствените си спорове, докато обръчът на разпада се стяга от всички страни.

Джагът бяха отхвърлили този път. Опълчили се на вечния зов за общуване между разумните същества, в името на разбирателство, мир и какво ли още не, те бяха престанали да говорят, дори помежду си. И градът им бе изоставен, превърнал се в дом на една-единствена душа, Господарят на Хейт^[1], онзи, който бе оголил жестоката истина за бъдещето, очакващо всички тях.

Това бе историята, научена от Коря, но то беше в един друг век, когато Коря все още беше дете. И детето беше дало отговор на смущаващия разказ на Хаут с куклите си — семейство, може би дори общество, и в това общество нямаше никакви войни, никакви спорове и никакви вражди. Всички се усмихваха. Всички гледаха с изненада и удивление съвършения свят, който богинята им бе сътворила за тях, а слънцето винаги беше ярко и винаги топло. Безкрайни бяха сънищата на децата, знаеше тя.

Джелеките бяха донесли храна: месо, от което все още капеше кръв, стомни с гъсто тъмно вино, кожени торби, пълни с ръбести бучки захар. По заповед на Хаут тя поднесе солен хляб от каменния долап, оформящ задната стена на кухнята, и сушени плодове от мазето. Огънят в главната зала беше запален и столовете издърпани откъм стените — краката им изровиха бразди в пръстта — около дългата маса. Фитилите бяха натопени в масло и се разгоряха с пушлив пламък и след като двайсетте и един джелеки се струпаха вътре и смъкнаха козинявите си наметала, джафкайки на грубоватата си реч, въздухът в просторното помещение стана спарен и наситен с миризма на застояла пот и още по-лошо. Докато шеташе и влизаше и излизаше от задните стаи и килери, Коря едва не се задавяше всеки път, щом навлезеше в тази смрад. Едва когато най-сетне можа да седне отляво на Хаут и отпи от стомната с горчиво вино, избутана към нея, успя да се вмести в този нов, опияняващ свят.

Когато джелеките заговаряха на езика на Джагът, речта им беше груба, но достатъчно ясна за ушите на Коря, макар в говора им да се долавяше злобно презрителна нотка. Гостите ядяха месото сурово и много скоро самият Хаут се присъедини към тях: дългопръстите му длани бяха зацапани от кръв и мазнина, зъбите му сякаш станаха по-дълги и остри, докато дъвчеше — нещо, което тя никога досега не беше виждала. Повечето животински продукти, които се ядяха в тази къща, бяха пушени или сушени, стари и корави, докато не ги накиснеш във вино или супа. Господарят й се променяше пред очите й. Чувстваше се смутена и объркана, сякаш Хаут беше станал непознат и чужд.

Но въпреки всичко това, докато виното смекчаваше гледката, тя попиваше всяка дума, всеки жест, в отчаяно усилие да проумее това събиране.

Гости.

Никога не бяха имали гости. Търговците просто се отбиваха, а които се задържаха за нощта, вдигаха бивак извън стените. В много по-редки случаи можеше да дойде друг джагът, за да подхване някой непонятен спор с Хаут — неохотна, болезнена размяна на думи, — след което се махаше, като често напускаше посред нощ, и Хаут беше кисел и намръщен след това.

Джелеките сякаш изобщо не й обръщаха внимание. Виното се лееше като вода и оригвания и пръхтене придружаваха всяка глътка. Сред джелеките нямаше жени и Коря се зачуди дали освен воини не са някаква секта или братство. Сред Тел Акаи можеше да се намерят монаси, заклели се да носят оръжие, което сами си изковаваха от сурова руда. Може би тези джелеки бяха заклети по същия начин — не бяха свалили оръжията си в края на краищата, макар че Хаут беше смъкнал бойното си снаряжение още щом влезе в залата.

Воинът, който седеше отляво на Коря, се буташе в нея, мускулестото му рамо и ръката му я блъскаха непрекъснато. Джелека срещу тях като че ли го досмеша от неудобството й и той ревна:

— Саграл! Внимавай, дръвник такъв, да не паднеш в скута й.

Груб смях съпроводи думите му, а Хаут само изсумтя и посегна за стомна вино. Наля си и подхвърли:

— Повече внимавай да не събудиш гнева й.

Този, който бе заговорил, повдигна рунтавите си вежди.

— Какво, да не си го понасял, капитане?

„Капитане?“

— Не съм, но тя е Тайст, и е млада. Чакам го да дойде още откакто пристигна тук, и още чакам. Сигурен съм, че го има, макар че колкото и зъл да съм с нея, още не съм успял да го събудя.

Саграл я сбута отново и почти натика широкото си нашарено с белези лице в нейното.

— Гневът е знак за остър ум, не, ами за разум изобщо. — Черните му очи се впиха в нея. — Тъй ли е? Толкова години джагътски глупости да не са потушили всяка искра? Ако изобщо си имала искра де.

Тя го изгледа спокойно, без да се дърпа, и не отвърна нищо.

Очите на Саграл се облещиха, а след това се извърнаха към Хаут.

— Няма ли е?

— Не ми е казвала — отвърна Хаут.

Грубияните се разсмяха отново и вече й се дощя да не й обръщат внимание, както в началото, но май вече щеше да е прицел на всяка шега. Обърна се към Хаут.

— Господарю, моля да бъда извинена.

— Невъзможно — отвърна Хаут. — В края на краищата те са тук за теб.

 

 

Типично за него, Хаут не обясни нищо и Коря остана на масата. Безчет въпроси изпълваха ума й. Бяха му дали титла. Бяха го нарекли „капитан“. Това беше военно звание като в легиона на Урусандер, или при форулканите. Но заложници никога не се даваха на войници: войниците все пак нямаха благороднически титли. Да не би хората й да бяха сгрешили, като я бяха пратили тук?

Не, това беше безсмислено. Ако тя…

— Капитане — каза воинът срещу нея и резкият му тон я измъкна от обърканите мисли, — без доверие не може да има мир. Ти, между всички нас, най-добре знаеш тази истина. В този дар ще намерим име, и то ще е име доблестно.

Хаут кимна бавно — всички на масата вече се бяха смълчали, наострили уши.

— И искате да сплетете своя жест с онова, което аз имам власт да ви дам. В замяна на какво?

— Мир.

— Аз имам мир, Руск.

Говорещият се ухили и оголи два реда остри зъби.

— Нищо не трае вечно.

Хаут изсумтя и отново посегна към чашата си.

— Пораженията ви от Тайст на нищо ли не ви научиха, псета?

Усмивката на Руск се стопи и Саграл отвърна вместо него:

— Нямате Погранични мечове. Нямате легиона на Урусандер. Нямате Домашните мечове на Висшите фамилии. Питаш какво сме научили, капитане? Армията ви я няма. Това сме научили.

— Никога не сме имали армия, Саграл — отвърна Хаут и вертикалните резки на зениците му се присвиха сякаш под ярка светлина. — Ние сме Джагът. Армиите за нас са проклятие и войната не е по вкуса ни. Изправим ли се пред глупаци, които се обявяват за наш враг, просто ги унищожаваме. И сме безпощадни. Столетия наред сте ни подлагали на изпитание и всеки път сме ви отхвърляли.

— Идвахме на малки глутници — изръмжа в отговор Саграл. — Този път ще дойдем хиляди.

— Когато идвахте да правите набези с малките си глутници, Саграл, се задоволявахме да ви прогоним, като избивахме само по малко от вас. Дойдете ли с хиляди, сдържаността ни ще свърши.

Руск — смучеше бучка захар — впи очи в Коря и каза:

— Ще я върнем в дома й непокътната, капитане.

— Системата със заложниците не действа така — отвърна Хаут и бавно поклати глава. — Договорът ви с Тайст изисква заложници от вас — от собствената ви кръв. Не може да заемете от някой друг вместо жертвата, която трябва да направите. Тайст ще приемат само заложници джелеки.

— Но те не ни предлагат никакви! — сопна се Саграл.

— Защото вие загубихте войната, Саграл. Изправени сте пред прост избор: отстъпки или унищожение. С присъствието ви виждам какъв избор сте направили. Сега трябва да се примирите с него или отново да почнете война.

— Джелеките не са роби!

Хаут погледна Коря.

— Заложничке, смяташ ли се за роб?

Тя знаеше какъв отговор очаква от нея, но това, което мотивира отговора й, бе мисълта, че може да отпътува с тези зверове.

— Не, разбира се. Аз съм Тайст, родена в дома Делак. Заложница съм при джагътите. Единственият заложник, който е идвал някога при Джагът, и последният, който ще дойде. След две години ще бъда върната на семейството ми: Джагът ни казват, че вече не са народ. Казват ни, че са се отказали от всички претенции.

Саграл удари с юмрук по масата и я стресна.

— Дори претенцията им за теб, дете! Само егоизмът на Хаут те държи в лапите му! Ние ще те върнем у дома и можем да тръгнем още призори! Не искаш ли? Или Хаут е прекършил волята ти за живот? Направил те е робиня във всичко освен по име? — Изправи се. — Дори Тайст вече презират Джагът — тези глупци с бивни не са нищо. Изоставили са бъдещето и са обречени да измрат. Градът им лежи затънал в прах, управляван от един безумец! Ти, заложнице! Похабяваш живота си тук! Още цели две години! За нищо!

Коря го гледаше: потъмнялото му от гняв лице, блесналите му оголени остри зъби, предизвикателството в очите му. След това се обърна към Руск и попита:

— На този не му ли трябва каишка?

Внезапно изригналият смях свали напрежението и всички воини джелеки отново посегнаха към стомните с вино. Саграл тупна на стола си, смълчан от срам. Надвит от женска Тайст, все още почти дете — ако се съдеше по момчешката й фигура, — а киселият Саграл отново паленце, сритан вън на студа — и всички тези хапливи шеги се изричаха на речта на Джагът, заради нея, несъмнено. Коря погледна Хаут и видя, че светлите му очи са впити в нея. Така и не можа да ги разгадае — нито одобрение, нито неприязън се четеше в този поглед, твърд и неумолим.

„Капитан.“ Никога не беше имало джагътска армия. Не беше капитан на нищо. Това почетно звание нямаше никакъв смисъл.

А после сякаш някакъв невидим сигнал спря шума и Руск заговори:

— Капитане, тайстите са поискали петдесет заложници. Петдесет от нашите млади. Няма да предадем живота на петдесет джелеки, млади или стари.

— Едва ли е предаване на живота им, Руск…

— Тайстите вървят към гражданска война.

— Този страх е бил изричан и преди — отвърна Хаут. — Безсмислен е. Но дори да избухне гражданска война, животът на заложниците ще си остане неприкосновен. Всъщност очаквам всяка фамилия веднага да върне децата ви, дори да е застрашено оцеляването на родовете им.

— Ако вярвате в това, капитане, значи нищо не разбирате от гражданска война — изсумтя Руск. — А и защо да я разбирате? Тя е немислима за джагътите. Но с нас не е така.

Трети джелек, с посребряла коса и нашарен с белези, рече:

— Нашите родственици на юг някога бяха обединени с нас. Във всяко отношение бяхме еднакви — всички бяхме джелеки.

— Добре помня вашата гражданска война — отвърна замислено Хаут. — И видях как тя ви превърна в два отделни народа. Варандас е написал подробно за раждането на джхекската култура и хилядите й различия от вашата.

— Варандас изобщо не е прав — изръмжа гърлено Руск.

Хаут сви рамене.

— Все едно, Руск. Този глупак изгори всичките си писания в Нощта на раздора. Каква полза от историята, след като бездруго никой не се вслушва в нея? Но аргументът ми си остава в сила. Чрез собствения ви опит сега вие предричате, че подобна съдба ще сполети тайстите. Но тайстите не са джелеки, нито са джхеки, мощта в сърцевината на Карканас не е дивата сила на вашите родени от Витр соултейкън и Майка Тъма не е сключвала сделка с богове зверове. Не, Мъдрият Карканас е черен диамант в сърцето на народа Тайст и докато вътрешните му пламъци горят, никой меч няма да го разбие.

— Няма да предадем петдесет от нашите млади.

— Тогава, Руск, отново ще имате война. Макар че, ако това се случи, може да намерите повод за облекчение — в това, че подобен външен конфликт ще обедини отново тайстите и така ще предотврати гражданската война.

— Не се боим от тяхната гражданска война, капитане. Би ни зарадвала, защото щом свърши, всички земи на Тайст ще са узрели за завоевание. Но няма да изложим на риск живота на нашите млади.

— Коря не е решението ви — заяви Хаут.

— Върни я в дома й тогава! Освободи я! Тя няма никаква стойност за теб!

— Когато дойде времето, ще направя точно това. Образованието, Руск, е дългосрочно вложение. Не очаквай никакви плодове първия сезон. Не очаквай и следващия, нито по-следващия. Не, отплатата идва след години, така е било и така ще е с Коря. Подготвях пътя за нейния живот и в това почти съм приключил. Но не съвсем.

— Нищо повече не можеш да направиш за нея — каза Руск. — Ние можем да доловим същината на душата й. Тя е тъмна, празна. Няма никаква сила. Не е дете на Майка Тъма, не и в душата си, защото тъмнината, която обитава там, не е Куралд Галайн. Тя е просто отсъствие.

— Абсолютно вярно.

— Какво й предстои тогава? — попита Руск.

— На езика на Бягащите псета, Руск, съм сътворил мхаби. Съсъд. Защитен, запечатан и, както казваш ти, празен. Какво остава да се направи ли? Ами да се напълни, разбира се.

„Заложница.“

Стъписана, уплашена, Коря помисли за куклите в стаята си, всяка от които очакваше живот, всяка от които очакваше предопределението, което можеше да им даде само богиня. Не се бяха движили от години. Лежаха натъпкани в тъмното, в един каменен скрин.

— На разсъмване напускате — каза Хаут на джелеките. — Сами.

— Ще съжалиш за това — закани се Руск.

— Още една заплаха от ваша страна — отвърна Хаут — и шайката ви ще събуди гняв. Той като нищо би могъл да ви изхвърли да спите вън под звездите, както подобава на груби псета, които нищо не разбират от чест. Или, ако прецени, че сте неспасяеми, може просто да ви избие всички.

Коря видя как лицето на Руск пребледня под мръсотията. Той стана, махна с ръка и всички останали воини избутаха столовете си назад и посегнаха към оставеното си снаряжение.

— За гощавката — изръмжа Руск — ти благодарим, капитане. Когато следващия път пируваме в тази зала, ще е върху натрошените ти кости.

Хаут също стана.

— Значи трепериш в сънищата си, джелек. Сега да ви няма. Приключих с вас.

 

 

Щом джелеките се изнизаха вкупом навън и Коря се приготви да почисти остатъците от пира, Хаут махна разсеяно с ръка и каза:

— Тази нощ ще пробудя магията на Омтоуз Феллак, Коря. Върни се в стаята си.

— Но…

— Магията има цена — прекъсна я той. — Най-малкото ще ми помогне да обезпаразитя тази зала. Хайде, в стаята си. Няма защо да се боиш от онези соултейкън.

— Знам — отвърна тя. — Господарю, превърнал сте ме в съсъд… добре, но не го чувствам. Не съм празна отвътре. Не съм в мир.

Думата сякаш го изненада.

— Мир? Не съм говорил за мир. В отсъствието, Коря, има копнеж. — Странните му очи се впиха в нея. — Нима не копнееш?

Да. Беше разбрала истината за това още когато бе казал какво има вътре в нея. Беше богинята, чиито деца й бяха омръзнали, беше видяла как летата стават все по-къси, прошарени с нетърпение, но не беше знаела какво може да дойде на мястото на изгубения век.

— Спи тази нощ — каза Хаут с тон, какъвто никога преди не бе чувала от него. Беше почти… нежен. — На заранта, Коря, уроците ще започнат сериозно. — Извърна лице. — Последната ми задача очаква и двама ни — и ще бъдем достойни за нея. Това обещавам.

Махна отново и тя бързо излезе от стаята. Почти й се виеше свят.

 

 

Каретата беше спряла пред величествения някога вход на дома Делак. Самотният кон стоеше унило, клатеше глава и дъвчеше юздечката. Пътуването, което го очакваше, щеше да е мъчително, защото каретата беше тежка и преди години щеше да я тегли четворен впряг. Отвъд нея, едва видимо от мястото, където стоеше лейди Нерис Друкорлат, малкото момче си играеше до овъглените руини на конюшните и се виждаше, че ръцете му са почернели от сажди, а и коленете му също.

Тук, в това запуснато имение, това беше битка, която Нерис изобщо не се надяваше да спечели. Но детството е кратко нещо и в тези тревожни времена тя щеше да направи всичко, което й бе по силите, за да го съкрати още повече. Момчето трябваше да бъде изтръгнато от капризите на детското си въображение. Благородството се раждаше в суровите ограничения на подобаващото поведение и колкото по-скоро внук й се обвържеше с неизбежностите на пълнолетието, толкова по-скоро щеше да намери мястото си като наследник на древния си род. И с подходящото напътствие един ден щеше да го върне до блясъка и мощта, която бе имал някога.

И тя не искаше и да чуе онази ужасна дума, онова жестоко определение, което висеше над Орфантал като крило на присмехулна сврака.

Копеле.

Никое дете не може да избира. Користната глупост на майка му, жалкият патос на пияния му баща — това не бяха престъпления на момчето и другите нямаха право да очернят невинността му. Хората често са толкова зли. Жадни за строго осъждане, жадни за злобно презрение.

„Раненият ще наранява.“ Тъй казваше поетът Галан и по-верни думи не бяха изричани. „Раненият ще наранява/ и ще се помнят раните.“ Тези стихове бяха от последната му книга, злокобно озаглавена „Дни за дране“, която бе издадена в началото на сезона и продължаваше да разпалва негодувание и разгорещени осъждания. Разбира се, истински цивилизованите домове можеха да погледнат неприятните истини, без окото им да мигне, и ако Галан в куража си бе опрял ножа в културата на Тайст и беше обелил кожата й, не беше ли този гняв доказателство, че е прозрял вярно?

Много неща, достойни за презрение, можеше да намери човек в собствената си раса и баналността за гаснещата слава наистина бе горчива за понасяне. Един ден щеше да дойде прераждане. И ако човек имаше ясен поглед и обмислеше добре нещата предварително, то в раждането на нов трескав век родословната линия можеше да избуи в нов живот, да стане ядро на невъобразима мощ. Възможността щеше да дойде, но не в нейното време. Всичко, което правеше, трябваше да послужи на бъдещето и един ден те щяха да го разберат. Един ден щяха да разберат жертвите й.

Орфантал си беше намерил някаква отчупена от стобор летва и сега я размахваше над главата си, викаше и тичаше. Изкатери се на ниска купчина отломки, с победоносно изражение. Заби единия край на летвата между две буци зидария, все едно забиваше бойно знаме, а след това изведнъж се вцепени, все едно го прониза някое невидимо оръжие, и зяпна към небето, със стъписано изражение, изпълнено с въображаема предсмъртна болка, после залитна от купчината и се смъкна на колене, с едната ръка притисната на корема. След миг падна по очи на земята и остана да лежи като мъртъв.

Глупави игри. И винаги — игри на война и битка, героични и при все това завършващи с трагедия. Все още не беше виждала момчето да се преструва, че загива в бой с въображаем враг. Винаги сякаш разиграваше предателство: забитият нож в гърба, изненадата и болката, изпълнили очите му. Намек за негодувание. Момчетата бяха глупави на тази възраст. В нелепите си игри се принасяха жертва на собствената си вяра в несправедливостта на света — работите, прекъсващи времето им за игра, уроците, които крадат дневната светлина и безкрайния блян на лятото, вика от кухнята, с който свършва денят.

Всичко това трябваше да се заличи. От младия ум на Орфантал. Великите войни бяха свършили. Победа беше спечелила този мир и младите мъже и жени трябваше вече да се обърнат към други неща — времето на размахващите меча беше отминало и всички тези ветерани, които скитаха из селищата като изоставени псета, напиваха се и редяха безумни истории за храброст, а след това плачеха за изгубени другари — това беше отрова за всички, особено за младите, които толкова лесно се изкушаваха от подобни приказки.

Войниците живееха така, както не живееше никой друг, нито можеше да се надява, освен ако и той не е открил истините на войната. Ветераните се връщаха у дома с всички илюзии, изстъргани от очите и умовете им. Гледната им точка беше различна, но нищо здравословно нямаше в това, нищо ценно. Бяха преживели своите дни на дране и сега всичко, което погледнеха, беше оголено: хрущял и жила, кост и месо, и треперещи вътрешности.

Съпругът й бе изповядал всичко това в нощта преди да сложи край на живота си, в нощта преди да ги изостави всички и да остави след себе си позор като единствено наследство. Героят, който се върна — що за причина беше имал да се самоубие? Върна се при любимата си жена — жената, за която беше разказвал и за която беше копнял всеки един ден в поход, — върна се награден, почетен, уважаван, далече от битки и несгоди. И след по-малко от месец заби кама в сърцето си.

Когато стъписването отмина. Когато ужасът заглъхна. Когато очите се спряха на Нерис, забулената вдовица… тогава дойдоха първите нашепвания.

Какво му беше направила?

Нищо не беше направила. Беше се върнал у дома вече мъртъв. Не, не беше това. Когато се беше върнал у дома, тя беше мъртва. За него. Там, в онези походи, на онези бойни полета, в онези окаяни студени нощи, под равнодушните звезди, той се беше влюбил в представата си за нея: онази неподвластна на старост съвършена представа, а срещу нея тя не можеше да се бори. Никоя смъртна жена не можеше.

Съпругът й беше глупак, податлив на заблуда.

Истината беше, че родословната линия бе отслабнала, почти фатално. И нещата можеше само да се влошат. Друг един войник, младеж, който беше загубил ръката си от ухапване на кон много преди да извади меч срещу враг, който беше дошъл в Ейбара пиян и огорчен — о, и той беше дрънкал лъжи, но след като всичко се беше случило, Нерис беше разпитала и бе открила истината. Не, не си беше изгубил ръката, защитавайки Син на Тъмата. Не беше признат заради храбростта си. Но беше твърде късно. Беше намерил дъщерята на Нерис. Беше намерил Сандалат, все още младо момиче, твърде младо, за да се отнесе към него с полагащия се скептицизъм, и лукавите му думи лесно я бяха изкусили, мазолестата му ръка бе намерила едва-що пробудилите се части на тялото й — и им беше откраднал цялото бъдеще.

„И сега копеле.“

Нерис го държеше — онзи жалък баща — с пари, в селото. Достатъчно пари, за да е винаги пиян, пиян и безпомощен. Беше му направила предложението, ясно му беше дала да разбере, че това е единствената възможна сделка за него, и той, разбира се, беше приел. Никога нямаше да види сина си, никога нямаше да види повече Сандалат, никога нямаше да дойде в къщата, кракът му нямаше да стъпи в двора на имението. Имаше си своя ъгъл, където да се свре, в избата на кръчмата в Ейбара, и всичкото вино, което можеше да излее в бездънното си гърло. Дори беше уредила да му пращат курви, макар че той вече не можеше да направи кой знае какво с тях, поне според сведенията им. Виното беше отнело всичко. Имаше лице на старец и очи на смъртник.

Вратата зад нея се отвори и Нерис изчака, без да се обръща, дъщеря й да застане до нея.

— Не се сбогувай с него — каза лейди Нерис на Сандалат.

— Но той…

— Не. Ще последва сцена, а това няма да го търпим. Не и днес. Получихме вест. Ескортът ти се храни в гостилницата и скоро ще е тук. Пътуването, което те чака, е дълго, дъще.

— Твърде стара съм, за да ставам заложница отново — каза Сандалат.

— Първия път беше четири години — отвърна Нерис; повтаряше своята част от този разговор почти дума по дума, както десетината пъти, когато вече бяха спорили за това. — Беше съкратено. Домът Пурейк вече не съществува като такъв — освен това Майка Тъма е взела синовете на Нимандър за свои.

— Но те ще ме вземат — разреши ми поне да се върна при тях, майко.

Нерис поклати глава.

— Никаква политическа изгода няма в това. Не забравяй дълга си, дъще. Родословната ни линия е ощетена, отслабена. — Наблегна на последната дума, за да се увери, че ще се вреже както трябва — в края на краищата кой беше виновен за това ощетяване? — Не правим такива неща.

— Ще се сбогувам с него, майко. Той е мой син.

— И мой внук, а в случая неговото благополучие е по-важно за мен от твоето. Спести си сълзите за вътре в каретата, където никой не може да види срама ти. Остави го да си играе.

— А когато ме потърси? Какво ще кажеш тогава?

Нерис въздъхна. Колко пъти трябваше да повтаря тези неща? „Само този, последен път. Ето го ездача на пътя.“

— Децата са издръжливи, а много добре знаеш, че възпитанието му скоро ще започне сериозно. Животът му ще бъде погълнат от учени, учители и занимания и всяка вечер след вечеря ще заспива и ще спи дълбоко. Не бъди егоистична, Сандалат. — Нямаше нужда да добавя „пак“. — Време е.

— Твърде стара съм, за да бъда заложница пак. Неприлично е.

— Смятай се за щастлива — отвърна Нерис. — Служиш два пъти на дома Друкорлас, веднъж при дома Пурейк, а сега в дома на неговите съперници.

— Но дом Дракони е толкова далече, майко.

— Тихо — изсъска Нерис. Вече не виждаше Орфантал — сигурно беше изтичал зад конюшните, и толкова по-добре. Нека си остане с приключенията и мръсните ръце и колене. Много скоро щеше да започне нов живот. А ако Сандалат вярваше, че тази къща зад тях скоро ще се напълни с възпитатели, какво пък, изобщо нямаше да навреди да й се позволи тази утешителна вяра.

Орфантал беше предопределен за Карканас. Където клюките за „копеле“ никога нямаше да стигнат до него. Нерис беше подготвила този път за него: момчето беше братовчед от външно имение, южно от Ковачниците Хуст. Даваха го на дома Пурейк не като заложник, а за да служи на двореца и на самата Майка Тъма. Щеше да бъде възпитан от Синовете на Мрака, като един от свитата им. Разбира се, момчето бе отгледано от много малко от Сандалат и често я наричаше своя майка, но тази привързаност щеше да избледнее с времето.

Конникът от дом Дракони се приближи, спря зад каретата и се поклони на лейди Нерис и Сандалат.

— Поздрави и благопожелания от Консорта — каза мъжът. — Аз съм Айвис.

Нерис се обърна към дъщеря си.

— В каретата.

Но Сандалат гледаше над каретата, повдигаше се на пръсти, за да зърне сина си. Не се виждаше никакъв.

— Дъще, подчини се на майка си. Тръгвай.

С изгърбени рамене, като човек с болни дробове, Сандалат бавно заслиза по каменните стъпала. Винаги изглеждаше или стара, или невъзможно млада, а и двете състояния изпълваха Нерис с презрение.

Нерис се обърна към мъжа.

— Айвис, благодарим ти за вежливостта. Знаем, че си яздил много днес.

Коларят поглеждаше към лейди Нерис — очакваше сигнала. В светлото небе зад него литна ято птици.

— Лейди Нерис — каза Айвис. — Ще яздим през нощта и ще пристигнем в къщата на господаря ми скоро след разсъмване.

— Чудесно. Сам ли си в тази задача?

— Чака ни отряд на изток от Ейбара, милейди. Уважаваме традиционните владения на рода ви, тъй че не бихме направили нищо, за да ви оскърбим.

— Изключително мил сте, Айвис. Моля, предайте поздравленията ми на лорд Драконъс, че е избрал толкова доблестен капитан за тази задача. — После кимна на кочияша и той плесна с поводите.

Каретата се затъркаля по неравните каменни плочи, после зави по пътеката отзад покрай двора на къщата. По средата надолу по хълма щеше да излезе на пътя за Ейбара, а оттам щеше да поеме по северния път покрай реката, на късо разстояние, преди да стигне разклонението на североизток.

Нерис придърпа тежкото наметало около раменете си — в сянката на входа беше хладно. Отново се заозърта за Орфантал. Момчето не се виждаше никъде.

Това я зарадва.

Пак някоя игра в руините. Още един триумфален отпор. Още един нож в гърба.

Децата бленуваха най-глупавите блянове.

 

 

Застанало в сянката на изгорялата конюшня, скрито от стъпалата на къщата, момчето гледаше след каретата. Като че ли беше видяло лицето й през малкото зацапано прозорче, пребледняла и със зачервени очи, докато го търсеше напрегнато с поглед, но после каретата изтрополи покрай него и се обърна така, че можеше да види само високия й гръб и сандъка за багаж отзад. А после покрай него мина непознатият ездач във войнишки дрехи и конят му изрита облачета пръст, след като подмина каменните плочи.

В Ейбара идваха войници. Някои бяха загубили ръка, крак или око. Други бяха със заздравели рани, но умираха от ножове в гърдите, сякаш оръжието ги беше преследвало чак от онези далечни битки, в които се бяха сражавали. Метнато във въздуха, лети сребристо и невидимо в нощта, гони, намира, накрая настига. Да убие човека, когото е трябвало да убие седмици, месеци по-рано дори.

Но този войник, който се нарече Айвис, беше дошъл, за да отведе майка му.

Не обичаше да гледа как хората плачат. Готов беше да направи всичко, за да ги накара да спрат да плачат, и в ума си, в онзи въображаем свят на борба и геройство, в който живееше, често се заклеваше, че ще помогне на нещастна жена. А след това с бой си пробиваше път през половината свят в името на тази клетва. Докато тя го убиеше, като нож, промъкнал се от далечното минало.

Момчето гледа след впряга чак докато той не изчезна от погледа му. И тогава устата му се раздвижи, и изрече безмълвно дума.

„Майко?“

Имаше далечни войни, където омраза сплиташе оръжия и кръв се плискаше като дъжд. И имаше войни в една-единствена къща или в една-единствена стая, където любовта умираше със смъртта на герои и плач изпълваше небето. Навсякъде имаше войни. Той знаеше това. Имаше войни, и толкова, и всеки ден той умираше, поразен от онзи нож, който го преследваше по целия свят, точно както беше направил с дядо му.

Но засега щеше да се крие в сенките, в конюшните, които се бяха подпалили и умряха всички коне, освен един. И може би да се промъква в гората зад стобора, за да се срази в нови битки, да губи всеки път, защото истинските герои винаги губят, нали? Смъртта винаги ги догонва. И денят щеше да изтече бързо, както винаги.

А после дойде викът от кухнята, та светът да свърши за още една нощ.

 

 

Сандалат си помисли, че го видя, там в сумрака, призрачен до една от оцелелите все още стени на изгорялата конюшня, но пък може просто да си го беше въобразила. Умът й нямаше здрави устои, или така поне казваше винаги майка й. А въображението, което бе завещала в изобилие на сина си, не беше ценно качество в тези напрегнати времена.

Въздухът в каретата беше спарен и вмирисан на плесен, но пантите на страничните прозорци бяха заяли от ръжда и мръсотия и единственият свеж полъх, който стигаше до нея, идваше от говорната кутия, водеща към дървена тръба, която се издигаше до капрата, на която седеше кочияшът. Тя едва го познаваше — бяха го наели от селото само за тази задача — и ако му извикаше, за да го помоли да й помогне с отварянето на прозорец, тази история скоро щеше да се разнесе из кръчмите — пропадналият дом и неговата прокълната, негодна за нищо дъщеря. Щеше да има смях, подигравки и презрение. Не, нямаше да го моли за нищо.

Под тежките й дрехи потече пот. Седеше колкото можеше по-неподвижно с надеждата, че това ще помогне, но нямаше какво да прави, нищо, с което да ангажира ръцете и ума си. Люшкането и друсането беше твърде силно, за да се заеме с ръкоделие. А и се вдигаше прах, прорязан от ярките тънки лъчи слънчева светлина. Усещаше как полепва по лицето й и ако по страните й имаше сълзи — а знаеше, че трябва да има, — вадичките щяха да потъмнеят от мръсното. Грозно и срамно.

Помнеше първия си път като заложница. Помнеше времето си в Цитаделата, секващата дъха възбуда от всички онези хора в безчетните великолепни стаи, високите знатни воини, които винаги се радваха на малкото момиченце, мотаещо се в краката им. Помнеше богатството — толкова много богатство — и беше започнала да вярва, че това е нейният свят, светът, за който се е родила.

Бяха й дали стая, горе по едно вито стълбище. Там често сядаше и чакаше, зачервена и възбудена, камбаната да възвести часовете за храна, когато хукваше надолу, обикаляше и обикаляше по онези вечно извиващи се стъпала, за да се втурне в трапезарията — а те се смееха радостно, щом я видеха.

През по-голямата част от онази първа година се беше превърнала в центъра на внимание в цялата Цитадела, почитаха я като малка кралица и винаги край нея бяха тримата воини синове на лорд Нимандър, за да хванат ръката й всеки път, щом посегнеше, всеки път, щом изпиташе нужда да се почувства в безопасност. Помнеше възхищението си от бялата коса на Силхас Руин, червения блясък в очите му и дългите му пръсти. И топлата усмивка на Андарист — Андарист, за когото мечтаеше, че ще се омъжи един ден. Но този, когото истински боготвореше, беше Аномандър. Изглеждаше здрав като камък, стоплен от слънцето и огладен от ветрове и дъжд. Чувстваше го като огромно крило, закрилящо, загърнато около нея, и виждаше как другите се отнасят с почит към него, дори братята му. Аномандър: най-обичаният от Майка Тъма и най-обичаният от детето заложник в Цитаделата.

Войните й ги отнеха всички, баща и синове, и когато лорд Нимандър се върна преждевременно, окуцял и сломен, Сандалат се сгуши в стаята си, смразена от ужас при мисълта, че някой от закрилниците й издъхва на някое далечно бойно поле. Бяха се превърнали в стени на собствения й дом, в личния й дворец и тя беше тяхната кралица, завинаги и вовеки веков. Как можеше изобщо да свършват такива неща?

Зад прозореца на каретата се нижеха едноетажните къщи на селото, а пред тях тук-там се движеха смътни фигури, повечето спираха и зяпваха към нея. Чу няколко приглушени вика, отправени към кочияша, чу грубия му приглушен смях, чу нечий пиянски рев. Затаи дъх и се присви, за да скрие лицето си от зацапания с прах прозорец. Зачака сърцето й да се успокои. Каретата подскачаше по дълбоките коловози и я подмяташе насам-натам. Стисна ръце в скута си.

Въображението й беше изтерзано. Труден ден беше този.

Ейбара беше селище, прочуто със своя растеж, с богатството си, преди войните да му отнемат всички млади мъже и жени. И то по времето, когато домът Друкорлас беше на ръба да стане Велик дом. Когато накрая я върнаха, като дар, изгубил красотата си, предназначението си, се беше стъписала от бедността на дома си — от селото, голямата фамилна къща и от грохналия й, разнебитен двор.

Баща й току-що беше умрял, донесъл рана от войната, която изведнъж забрала — поразила го преди някой лечител да успее да помогне. Трагична, стъписваща смърт, а за нея — нова празнота, заменила стара празнота. Майка й винаги беше пазила мъжа си — бащата на Сандалат — за себе си. Обясняваше с егоизма си това, че гонеше дъщеря си от стаята, това, че държеше вратата затворена. Имаше приказки за друго дете, но не беше дошло никакво дете и след това баща й си бе отишъл. Сандалат го помнеше като висока безлика фигура и повечето й спомени за него бяха от тропота на ботушите му по дървения под в стаята над спалнята, докато крачеше нощем.

Сега майка й изобщо не говореше за него. Беше вдовица и тази дума като че ли носеше със себе си цялото богатство, което можеше да побере, но беше самотно богатство. Не обгръщаше никой друг освен самата Нерис. Междувременно бедността глождеше навътре от всички страни, като подронени речни брегове при пролетно наводнение.

Младият воин, който бе дошъл в Ейбара, еднорък и с премрежен поглед, беше променил света й по начин, който разбираше чак сега. Не беше просто детето, което й даде, или нощите и следобедите вън под небето, по моравите и долчинките на имението, когато я учеше да се разтвори и да го попие в себе си. Беше вестоносец от друг свят, външен свят. Не Цитаделата, нито къщата, където живееше майка й, чакаща вечно своя съпруг. Светът на Галдан беше сурово място на жестокост, на приключения, където всичко блестеше като нарисувано в златно и сребърно, където дори камъните под краката бяха драгоценни камъни, изсечени от ръката на бог. Сега го разбираше като свят на приказка, където храбрецът стои твърдо срещу злото и доблестта бди зорко над нежни сърца. И беше имало любов сред полята, сред обилие от цветя и горещи, ярки летни дни.

Това бе светът, за който шепнеше на сина си, когато му разказваше стари приказки, за да му покаже кой е баща му и къде е живял, великият мъж, който е бил, преди да духне свещта и да остави Орфантал да спи и да сънува.

Беше й забранено да говори истината: за позора от откритията за истинското минало на Галдан и за това, че Нерис беше пратила младия мъж в изгнание в земите на Джагът, и че беше дошла вест, че е умрял при неизвестни обстоятелства. Не, такива истини не бяха за сина й, не и за представата му за баща му — Сандалат нямаше да е толкова жестока, не можеше. Момчето имаше нужда от своите герои. Всеки има тази нужда. И за Орфантал баща му щеше да си остане мъж, неуязвим за позора, неопетнен от видими недостатъци, от очевидните слабости, които всяко дете рано или късно вижда в живите си родители.

Докато говореше вечер до леглото на сина си, тя пресъздаваше Галдан, изграждаше го от късчета от Андарист, Силхас Руин и, разбира се, Аномандър. Най-вече Аномандър всъщност. Чак до чертите на лицето му, до стойката, до топлината на ръката му, хванала ръката на едно дете — и когато Орфантал се събудеше нощем, когато всичко беше тъмно и тихо и можеше да е уплашен, трябваше само да си представи онази ръка, хванала неговата.

Синът й я питаше къде е отишъл? Какво е станало с баща му?

Велика битка срещу джелеки соултейкън, стара вражда с мъж, когото някога е смятал за свой приятел. Измяна, докато Галдан е давал живота си, за да защити ранения си лорд. Предателят му? И той мъртъв, издебнат от собствената си измяна — казваха, че се самоубил всъщност, — но никой изобщо не говори за това, нито дума. Всички тайсти скърбяха за тъжни събития, а след това се заклеваха повече да не говорят за това, за да засвидетелстват своята чест и своята скръб.

Има неща, в които едно дете трябва да вярва, съшити като дрехи или дори като броня. За да може след това да ги носи до края на дните си. Така вярваше Сандалат, а ако Галдан беше откраднал нейните дрехи със сладките си лъжи, за да я остави трепереща и сама… не, Орфантал нямаше да изстрада същото. Нямаше никога да изстрада същото.

Каретата беше като врящ казан. Изгаряща, стопена от жегата, тя се чудеше кой ще разказва на сина й приказки вечер. Нямаше кой. Но той можеше да се пресегне в тъмното, за да хване ръката на татко си, нали? Нямаше нужда да се безпокои повече за това — беше направила, каквото можеше, а гневът на майка й — жестокото обвинение на Нерис, че Сандалат е твърде млада, за да отгледа дете — е, беше доказала, че не е така, нали? Горещината я задушаваше. Беше й зле. Като че ли беше видяла Галдан в селото — мислеше, че го е видяла: залитна, сякаш се канеше да подгони каретата, а след това падна и се чу смях.

Въображението й се беше развихрило, горещината го влудяваше, а светът извън прозореца й се беше преобразил в нещо ослепително бяло, самото небе беше пламнало. Закашля в прахта на тази разруха, а конските копита вече биеха от всички страни, извисиха се гласове, копита тътнеха като барабани.

Каретата рязко спря, наклони се в крайпътния изкоп и тя се плъзна от седалката.

Потта по лицето й беше изсъхнала. Кожата й беше суха и хладна.

Някой я викаше, но тя не можеше да стигне до говорната кутия, не и оттук долу.

Резето изщрака, а след това вратата се люшна и се отвори, огънят отвън нахлу и я погълна.

 

 

— Кръв на Витр! — изруга Айвис, докато вадеше изпадналата в несвяст жена от каретата. — Тук вътре е горещо като в пещ! Силен! Вдигни платнище — трябва й сянка. Ефрейтор Ялад, стига си зяпал! Помогни ми да я измъкнем, глупако!

Обзе го паника. Заложничката беше бледа като самия Руин, лепкава на допир и отпусната като стъпкана парцалена кукла. А и защо бе навлечена с толкова дрехи? Той я положи на земята под платнището, което Силен вече изпъваше от едната страна на каретата, и започна да ги разкопчава.

— Ефрейтор Ялад, мокър парцал на челото й, бързо!

Ако умреше… ако умреше, щеше да има последици. Не просто за него самия, но за лорд Драконъс. Фамилията Друкорлас беше стара, почитана. Имаха само едно дете, тази жена тук, а и да съществуваха някъде братовчеди, това се губеше в мрак. Враговете на господаря му щяха да са жадни да видят кръв на ръцете на Драконъс заради този трагичен край, след като тъкмо напротив, господарят му бе поискал да направи жест, да вземе под грижата си последното дете на този угаснал род. Признание на традицията, почитане на старите фамилии — Консортът нямаше никакво желание да се изолира в безумно грабене на власт.

Смъкна още дрехи, пищен брокат, натежал като кожена броня, лен, зебло и вълна, а след това спря и изруга.

— Силен, смъкни онази каса — виж какво има в нея. Това трябва да е целият й гардероб!

Кочияшът беше слязъл от каретата, стоеше и гледаше зяпнал изпадналата в несвяст жена. Айвис се намръщи.

— Все едно, скоро ще оставим пътя, кочияш… тази може да язди, нали?

— Точно сега едва ли, сър.

— Когато се съвземе, глупако! Може ли да язди?

Мъжът повдигна рамене.

— Не мога да кажа, сър. Не съм от редовните слуги в къщата все пак.

— Не си ли?

— Разпуснаха повечето персонал, сър, трябва да има от две години вече. Земята е оставена на угар, понеже не остана кой да я работи. Хората просто измряха или заминаха, или заминаха и са измрели. — Почеса се по врата. — Приказваха да я направят на пасище, но за тая работа много хора не трябват, нали? Общо взето — довърши той, все още зяпнал жената, — хората просто вдигнаха ръце.

Силен и още двама смъкнаха тежката желязна каса.

— Заключена е, капитане.

— Ключът е тук — отвърна Айвис и свали голям ключ, увиснал на каишка от зачервената шия на жената. Хвърли им го, а след това погледна ядосано кочияша. — Тръгвай пеш — обратно за селото.

— Трябва да върна каретата! И коня!

— Някой от хората ми ще го направи. Хайде, разкарай се оттук. Чакай! — Айвис свали една малка кесия от колана си и я метна на кочияша. — Изобщо не си видял това — нито че е припаднала, нищо. Ясен ли съм?

Мъжът кимна.

— Ако чуя — продължи Айвис, — че случилото се тук се е разнесло в Ейбара, ще те намеря и ще накарам езика ти да престане да плещи завинаги.

Кочияшът отстъпи назад.

— Няма нужда да ме плашите, сър. Чух ви. Разбирам какво казвате.

Айвис чу изщракването на ключалката на касата и махна отново на кочияша да тръгва. Мъжът надникна в кесията, хвърли изненадан поглед към капитана и забърза по пътя.

Айвис се обърна към Силен.

— Отвори я.

Капакът изскърца и Силен се намръщи. Бръкна вътре и извади хубаво увита в парцали глинена делва като тези, в които държаха сайдер. Когато я разклати, дори Айвис чу странно трополене. „Не е сайдер.“ Силен го погледна учудено и капитанът кимна.

Войникът махна тежката запушалка и надникна вътре.

— Камъчета, капитане. Лъскави камъчета. — Кимна към касата. — Пълна е с такива делви.

— От бреговете на Дорсан Рил — измърмори Айвис и кимна. Взе мокрия парцал от ръцете на ефрейтор Ялад и се наведе да избърше челото на Сандалат. Камъчета се даваха в израз на обич. Всички си носеха по няколко — най-вече от близки и приятели. „Но цели делви, пълни с тях? Цяла проклета каса с камъчета?“

— Доста ухажори май — рече Силен, сложи запушалката и я натисна здраво с длан.

Айвис го изгледа накриво.

— Ако това беше шега, Силен, ще…

— Не, сър! — бързо отвърна Силен, прибра делвата и затвори капака. — Моля за извинение, сър. Какво знам аз за хубави дъщери от благородни домове?

— Не много, явно — съгласи се Айвис. — Заключи я, проклет да си. И ми върни ключа.

— Съвзема се, сър — каза ефрейтор Ялад.

— Благословена Майко — промърмори Айвис и въздъхна облекчено, като видя как клепачите й трепнаха и се отвориха.

Тя го зяпна недоумяващо. Айвис зачака в погледа й да се появи някакво разбиране, но май нямаше да стане скоро.

— Заложник Сандалат Друкорлат, аз съм капитан Айвис. Водя ескорта ви до дома Дракони.

— Каретата…

— Вече няма да ни трябва, госпожо. Пътеката пред нас става само за езда. Можете ли да седите на кон?

Тя се намръщи и бавно кимна.

— Ще останем тук още малко — каза Айвис и й помогна да се надигне. Тя забеляза, че е полуразсъблечена, и Айвис взе горното й наметало и я загърна. — Бяхте се претоплили в каретата — обясни й. — Припаднахте. Сериозно ни изплашихте.

— Изтощена съм от въображение, капитане.

Той я изгледа мълчаливо, мъчеше се да проумее думите й.

— Вече съм по-добре — добави тя с измъчена усмивка. — Жадна съм.

Айвис даде знак и един войник се приближи с манерка.

— Не много наведнъж — посъветва я Айвис.

— Държите ключа ми, капитане.

— Стягаше гърлото ви, госпожо. — Сандалат погледна към касата и той добави: — Ще направим носилка между двама конници. — Усмихна й се. — Представа нямам какво има вътре, но е адски тежка. Младите жени с техните тоалети — помадите и парфюмите, изглежда, край нямат. Знам — дъщеря имам, видите ли.

Сандалат наведе очи и като че ли се съсредоточи върху манерката. После отново го погледна с тревога.

— Кочияшът…

— Отпратих го, госпожо.

— О. А той…

— Не. Заклевам се в честта си.

Тя като че ли се канеше да пита още неща, но нямаше сила. Отпусна се, готова сякаш отново да припадне.

— Госпожо? Добре ли сте?

— Ще се оправя — увери го тя. — И колко е голяма тя?

— Коя?

— Дъщеря ви.

— Само с няколко години по-млада от вас, госпожо.

— Хубава?

— Е, аз съм баща й… — А след това се усмихна кисело. — Но още доста има да поумнява, бих казал.

Сандалат се пресегна и го докосна над лакътя, както можеше да направи принцеса с коленичил поданик.

— Сигурна съм, че е много хубава.

— Да, госпожо. — Айвис се изправи. — Моля да ме извините за малко — трябва да нагледам бойците си и да се погрижа за касата. Съберете сили, госпожо, и когато почувствате че можете, ще продължим пътуването си до дома Дракони.

Щом заобиколи от другата страна на каретата, Силен се доближи и рече:

— Майката да ни е на помощ, ако прилича на вас, сър. Онази ваша дъщеря де.

Айвис се намръщи.

— Тази твоя уста, войник, ще те докара да ни гледаш от дъното на някой нужник.

— Да, сър. Просто не знаех, че имате дъщеря. Ъъ, трудно ми е да го схвана, сър.

Зад тях ефрейтор Ялад изсумтя.

— Наистина ли си толкова тъп, Силен?

— Погрижи се за носилката, Силен — каза Айвис.

— Слушам, сър.

 

 

Читавите хора не случайно имат две ръце. Едната да посягаш за неща, другата — да държиш неща настрана. Галдан беше загубил ръката, която държеше неща настрана, и сега, когато всяко изкушение се доближеше до него, го сграбчваше и го поглъщаше жадно.

Открил беше това жестоко проклятие в дълбините на евтино вино, а след това — в една млада невинна жена, която живееше само за да бленува за по-хубав живот. Е, той й го беше обещал, нали? Този по-хубав живот. Но дланта, която докосваше, беше на грешната ръка — единствената, която му бе останала, — допирът само мърсеше и оставяше отоци, зацапваше съвършената плът, към която не трябваше изобщо да е посягал.

Любовта няма нито ръце, нито крака. Нито може да побегне, нито да сграбчи, не може да избута дори, колкото и да се опитва. Оставена да лежи на земята, без да може да мръдне, плачеща като изоставено бебе — може да я откраднат; може да я ритат, докато закърви, или да я бутнат по склона на хълм, или в пропаст. Може да я удушат, удавят, изгорят, докато остане само пепел и овъглена кост. Може да я научат как да иска и иска вечно, колкото и да е преяла. А понякога любовта е само нещо, което да влачиш след себе си на верига и с всяка стъпка все повече натежава, и когато земята се разтвори под нея, те дърпа надолу и надолу, дотам, където болката не свършва никога.

Ако имаше две ръце, щеше да я промуши в сърцето.

Но хората изобщо не разбираха тези неща. Не можеха да проумеят защо пие непрекъснато, след като всъщност няма никакви причини. Никакви реални причини. И нямаше нужда да прави кой знае какво, за да хвърли в очите им оправдания — празният ръкав стигаше, и красивата жена, която му бяха отнели — не че я беше заслужавал, разбира се, но които стигат много нависоко, винаги падат най-фатално, нали? „Форулканска справедливост“ го наричаха. До гуша му беше дошло от това, повече от всеки друг. Беше белязан. Докоснат от някой злонамерен бог и сега злите му слуги го дебнеха, там в сенките зад гърба му.

Един от тях клечеше сега в тази тясна, задръстена със смет уличка зад кръчмата, присвит в дупката под четирите стъпала, водещи към мазето. Смееше се тихо на всички оправдания, които имаше, за да е това, което беше, за това, че правеше каквото правеше. Причини и оправдания не са едно и също. Причините обясняват. Оправданията оправдават, но лошо.

Бяха я отпратили — беше видял каретата, когато изтрополи по централната улица — и беше зърнал лицето й за миг зад прашния прозорец. Дори беше извикал името й.

Придърпа дневната си кана вино. Беше пил повече, отколкото трябва, а на Грас никак не му се нравеше да му дава още толкова рано. Една на ден беше правилото. Но Галдан не можеше да го избегне. Санд вече си беше отишла, завинаги, и всички онези нощи, в които като крадец се беше промъквал клатушкайки се до границата на имението и се бореше да надвие желанието си да я намери и да я отведе далече от този за нищо негоден живот. Никога повече нямаше да ходи там.

Разбира се, не нейният живот беше негоден, а онова ходене в тъмното беше преструвка, въпреки всичките речни камъчета, които оставяше на скритото място, което знаеха само те двамата. Тя ги намираше. В това поне беше сигурен. Намираше ги и ги отнасяше някъде, сигурно на купчината смет зад кухнята.

Галдан зяпна каната, мръсната си ръка и пръстите, пъхнати в керамичното ухо. Всичко беше като това вино — сграбчваше го само за да го накара да изчезне — ръката, която само взима, не може да задържи нищо за дълго.

Читавите хора имат две ръце. С две ръце могат да направят какво ли не. Могат да задържат света настрана точно колкото трябва и да вземат само каквото им трябва, все едно дали след това ще изчезне, защото така е за всекиго.

И той беше читав някога.

От дълбоките сенки под стъпалата дебнещият го се смееше и смееше. Но пък всеки в селото се смееше, щом го видеше, и на лицата им той виждаше извиненията си, онези, които обичаше да нарича причини, и за него те бяха достатъчно добри. А и като че ли за всеки друг също.

 

 

Галар Барас знаеше: форулканите вярваха за себе си, че са чисти в неприязънта си към безредието и хаоса. Поколения техни жреци, техните Ассаил, бяха посвещавали целия си живот на създаването на правила, на закон и гражданско поведение, на налагането на мир в името на реда. Но според Галар бяха държали меча откъм неправилната му страна. Мирът не служи на реда. Редът служи на мира, а когато редът стане богоподобен, неприкосновен и ненарушим, то така спечеленият мир се превръща в затвор и тези, които се стремят да върнат свободата си, се превръщат във врагове на реда, а в унищожаването на тези врагове мирът се губи.

Виждаше логиката на това, но беше нишка на разсъждение, която губеше силата си, щом я подложиш на натиск. Както става с толкова много нишки на разсъждение. А срещу простотата й се надигаше зъл ураган от необуздани чувства, настръхнал легион от страсти, сред които страхът носеше короната.

Решението за форулканските Ассаил беше ред, породен от страх, мир, обречен на вечна атака, вечно застрашен от злонамерени сили, много от които носеха лицата на чужденци. Длъжен беше да признае, че в тази тяхна позиция има някакъв вид съвършенство. Несъгласието не можеше да намери опора, толкова бързо беше пресичано, помитано във вихър от жестокост. А след като са непознати, чужденците винаги представляват заплаха за служещите на страха.

Цивилизацията им бе изкована върху студена наковалня и тайстите бяха показали недостатъка в изковаването й. Галар Барас виждаше ирония в това, че великият пълководец, който бе съкрушил форулканите, толкова се възхищаваше от цивилизацията им. Колкото до самия Галар, той виждаше ясно изкусителните й елементи, но докато Урусандер беше привлечен от тях, Галар се бе отдръпнал назад с безпокойство. Какво струва мирът, когато е поддържан със заплаха?

Само страхливите коленичат благоговейно пред реда, а Галар отказваше да живее в страх.

Преди войната южните Погранични мечове представляваха хлабаво организирана и зле снаряжена сила. Все пак първи бяха реагирали на нашествието на форулканите, първи бяха разколебали врага. Цената бе ужасяваща и все пак Галар можеше да оцени, че това, което щеше да се нарече легиона Хуст, се беше родило сред хаоса и безредието на битката. Никакъв мир не беше имало в това сътворяване и първите години от живота на легиона бяха жестоки и сурови.

Сред ковачите на оръжия Хуст съществуваше вяра, че всяко острие на меч има нишка на страх в сърцевината си. Не можеше да се махне. Всъщност беше обвързана с живота на желязото. Наричаха я Сърдечната нишка на меча. Срежеш ли я, оръжието ще загуби страха си от прекършване. Изковаването на оръжие бе посветено на заздравяването на Сърдечната нишка: всяко огъване на метала усукваше тази нишка, затягаше я по-здраво, докато нишката се прегъне, отново и отново — имаше тайни в това закаляване, известни само на ковачите Хуст. Галар знаеше, че според твърденията им те бяха открили същината на нишката на страха, жилата на хаоса, която придаваше сила на меча. Не можеше да се съмнява в тези твърдения, защото Хуст бяха дали на Сърдечната нишка глас, напрегнат от лудост или преливащ от ликуване, звук едновременно възхитителен и ужасен, кънтящ през закаленото желязо, и нямаше два гласа, които да са еднакви, и онези, които пееха най-силно, бяха най-страховитите оръжия.

Ковачницата Хуст започна да снабдява южните Погранични мечове към края на Форулканската война, но врагът вече беше в безпорядък, прекършен, отстъпващ и бягащ пред неумолимото настъпление на легиона на Урусандер. Смалени на брой и изтощени, Пограничните мечове бяха служили като помощна сила ветерани и бяха участвали във всички главни сражения в последните две години на войната. Бяха на ръба на разпада.

Галар все още помнеше вече легендарния Ден на Преснаряжаването Хуст, огромните фургони, които изтрополиха от облаците прах, провисналите езици и стоновете, изпълнили въздуха — звуци, които разбитият отряд на Пограничните мечове вярваше, че идват от претоварените волове, но скоро откриха, че ужасните викове идват не от животните, а от оръжията, прибрани в дървените сандъци. Помнеше ужаса си, когато го призоваха да замени оръжието си, когато остави на земята похабения си нащърбен меч и взе в ръката си новото оръжие Хуст. Беше изпищяло при допира му, оглушителен кънтеж, който сякаш раздра с нокти тялото му до костите.

Син на самия Хуст Хенаралд му даде оръжието и щом викът рязко заглъхна, а ехото продължи да кънти в черепа на Галар, младият оръжеен ковач кимна и каза:

— Много е доволен от допира ви, капитане. Но да ви предупредя, това е ревнив меч — най-могъщите са такива, открил съм го.

Галар не знаеше дали да благодари на ковача, или не. Някои дарове се оказваха проклятие. Но тежестта на оръжието прилягаше на силата на ръката му и в хватката му беше като продължение на собствените му кости, на мускулите му.

— Няма такова нещо като несъкрушим меч — продължи оръжейният ковач, — макар че Бездната знае колко сме се опитвали. Капитане, чуйте ме добре, защото това, което говоря сега, се знае от малцина. Водихме погрешната битка срещу погрешния враг. Всяко желязо си има граници на гъвкавост и издръжливост: това са неотменими закони. Не мога да гарантирам, че новият ви меч няма да се прекърши, макар да е с такава сила, че смъртен меч едва ли някога ще го строши. Нито ще ви провали при някой замах или забиване. Но ако някога се строши, капитане, не изоставяйте меча. Много стави има в Сърдечната нишка, виждате ли. Много.

По онова време той все още не знаеше нищо за „стави“ и „сърдечни нишки“. Знанието, дойде по-късно, когато тайните на мечовете Хуст се превърнаха в негова мания. Вече смяташе, че разбира значението на тези „стави“, и макар все още да не беше виждал, нито чувал за прекършен меч Хуст, вярваше, че във всяко лезвие е скрито чудо, проява на магия, несравнима с никоя друга.

Мечовете Хуст бяха живи. Галар Барас беше убеден в това и не само той споделяше това убеждение. Не един войник в легиона Хуст вярваше в това. Войниците на Урусандер можеха да подхвърлят злобните си подигравки колкото искат. Тъкмо мините Хуст бяха основната форулканска цел в тяхното нахлуване и съпротивата на южните Погранични мечове ги беше опазила. Хуст Хенаралд бе показал благодарността си по единствения възможен за него начин.

Дори знатните воини от Домашните мечове бяха започнали да се притесняват от легиона Хуст и омагьосаните им мечове. Не всички, разбира се, и нещо щеше да последва от това, и тъкмо по тази причина Галар Барас сега яздеше в компанията на Келарас, командира на Домашните мечове на Пурейк.

В този дом беше имало промени. С благословията на Нимандър, заради неговата служба на Майка Тъма, всички поземлени владения бяха отстъпени на Майка Тъма и всички Тайст от тази родословна линия, с техните слуги, воини, скитащи монаси и учени, вече служеха на нея, приели името Андии, Чеда на Нощта.

Първият син на Тъмата, лорд Аномандър, на когото служеше Келарас, с най-голяма охота беше похвалил легиона Хуст и бе показал откритото си възхищение към дома Хустаин. Силите му първи се бяха притекли на помощ на южните Погранични мечове в Защитата на мините и Галар помнеше как бе видял лорд Аномандър да прекосява окървавеното бойно поле, за да говори с Торас Редоун, най-старшата, която бе поела командването на Пограничните мечове и която през следващите дни официално щеше да получи званието командир. Самото му идване бе израз на почит: лордът лесно можеше да призове Торас при себе си. Но вместо това сам той се беше пресегнал да стисне ръката й, изумявайки с жеста си всички присъствали на сцената Погранични мечове.

В този ден воините, които скоро щяха да станат войниците на легиона Хуст, бяха спечелени за Андиите. И станаха Синове и Дъщери на Нощта.

Никой от тях не би могъл дори да си представи политическите разделения, до които щеше да доведе този съдбовен момент: раздора, който щеше да прекъсне връзките между легиона на Урусандер и този на Хуст. След месеци боеве рамо до рамо Галан Барас и другарите му Хустаини — с ужасяващите им оръжия — изведнъж вече не бяха добре дошли в редовете на Урусандер.

Беше нелепо и беше болезнено, и всички усилия да се хвърли мост над тази пропаст се бяха провалили — напротив, тя ставаше все по-широка. Повечето от легиона на Урусандер бяха разформировани, пратени в забвение в резерва, докато легионът Хуст остана непокътнат и бдящ над драгоценните мини. Както беше промърморила Торас Редоун в една пиянска нощ в щаба й, когато целият останал състав бе напуснал и бяха останали само Галар и командирът му, мирът се беше превърнал в бедствие. Спомнил си за онази нощ, Галар се усмихна на себе си. Самият той не беше пил — не можеше да понася алкохол, — докато тя бе довършила почти цяла бутилка, но изобщо не й личеше. За него и Торас това бе първата любовна нощ след войната. Имали бяха нужда един от друг и макар рядко да бяха говорили за това — за единствената нощ, която бяха споделили, — веднъж тя бе подхвърлила, че е пила твърде много, за да намери кураж да го покани да легне с нея. Той се беше засмял, а тя му бе обърнала гръб, сякаш смехът му я бе унизил. Припряно й бе обяснил, че смехът му е от неверие, защото и той не бе намерил кураж до онзи миг.

Сега разбираше, че е трябвало да се вкопчат в онзи миг на изповед. Трябваше да се погледнат в очите и да изковат страстта си в единствен меч. При тези мисли усмивката на Галар повехна, както ставаше всеки път, когато се поддадеше на спомени.

Няколко месеца по-късно тя го беше отпратила да служи в Карканас като офицер за свръзка на легиона Хуст. За мъж и жена, сражавали се във война, храбростта им сякаш свършваше на края на бойното поле. Все пак така беше най-добре, несъмнено. Торас Редоун в края на краищата беше женена и съпругът й бе не кой да е, а Калат Хустаин, синът на Хенаралд — същият, който му беше дал меча Хуст.

Сега, когато Галар прекарваше повечето време в Цитаделата, можеше винаги да намери утеха в прегръдките на някоя жрица, макар че все още не го беше правил. Наместо това дните му сякаш минаваха под обсада, сляп за половината оръжия, забивани към него, и всяка нощ рухваше изтощен в скромната си квартира. И съжаляваше, че не може да понася алкохол.

Оттогава беше чул, че Калат Хустаин е приел назначение като командир на Стражите на Външния предел, далече на север, в равнината Блещукаща съдба. Сама ли беше Торас сега? Напиваше ли се в прегръдката на друг? Не знаеше и може би не искаше да знае.

Все пак не можеше да надмогне предчувствието си, смесено с тревога, докато навлизаха в много оределия Стар лес. Щом напуснеха сенчестата му безмълвна тишина, пред очите им щеше да изникне Ковачница Хуст, самият Велик дом. Каза си наум да не очаква нищо — тя вероятно дори нямаше да е там, след като мините, където бе разположен легионът, се намираха много на юг. Всъщност щеше да е по-добре, ако я нямаше. Достатъчно раздор бе имало в живота му напоследък.

Откакто се настани в града, Галар Барас беше разбрал, че раздорът между легиона на Урусандер и легиона Хуст е само един от многото. Че дори драгоценното приемане на званието Андии се е превърнало в повод за съперничество. Нещата още повече се влошаваха с това, че силата на страната на Майка Тъма нарастваше, а никой не можеше да предскаже пълния мащаб на амбициите на лорд Драконъс — макар че най-гласовитите му хулители не се колебаеха да му приписват всевъзможни подли намерения. Колкото до него самия, Галар гледаше на Драконъс като на човек в опасно положение, особено сега, когато се говореше за брак — изрично политически съюз, разбира се, целящ да заздрави стари рани, целящ всъщност да предотврати гражданска война. И да имаше Драконъс амбиции, то те едва ли стигаха по-далече от укрепването на статута, който вече бе придобил, и дори тогава Консортът трябваше да разбира, че всеки момент може да изпадне в немилост.

Освен ако, както дръзко твърдяха враговете му, Драконъс не ковеше тайни съюзи сред всички благородни фамилии — най-малко нелепия от всички слухове напоследък — в стремеж да направи брака невъзможен. Недостатъкът в тази възможност беше, разбира се, мощта, притежавана от самата Майка Тъма. Тя можеше да обича Драконъс — Галар подозираше, че е така, — но не беше смирено същество. Волята й бе сама по себе си Сърдечната нишка на Меча. Никой любовник не можеше да наложи властта си над нея, както никой спор не можеше да я огъне с чистата сила на убеждението.

В много отношения тя въплъщаваше форулканския идеал за справедливост и ред — не че в късогледия си фанатизъм можеха изобщо да осъзнаят това.

Най-големият дар към децата й — към всичките й деца — беше точно това, вярваше Галар. Докато тя съществуваше, нямаше да има никакво безредие, никакъв хаос. И в това имаше неизмерима утеха. Сключеше ли се бракът, окажеше ли се, че Урусандер или Нерет Сор споделя управлението на Майка Тъма като неин съпруг, може би враждите щяха да свършат, всяко разцепление да се изцери и легионът Хуст нямаше повече да страда в тази атмосфера на злоба и злъч.

Какво щеше да направи Драконъс тогава? За него нямаше да има повече място в Цитаделата. Всъщност нямаше да има място в целия Карканас. Щеше ли просто да се поклони с достойнство и след това да се оттегли в северната си Крепост на бреговете на Млад Дорсан Рил? Галар вярваше, че Драконъс е доблестен мъж. Вярваше, че лордът ще се подчини на волята на жената, която обича.

Никой не може да се спаси от тъгата в живота си. Никой не може да избегне болката от загубата. Драконъс беше достатъчно разумен, за да знае това.

Мирът можеше да се изкове. Само глупак можеше да иска граждански раздор. Синове и дъщери на Тайст бяха давали живота си в защита на кралството. Кръвта на всеки Дом и Крепост, все едно колко могъща или дребна, беше пролята. Кой щеше да посмее да обърне гръб на това?

 

 

Докато яздеше до капитана от Хуст, командир Келарас пазеше мълчание. Чуваше тихо мърморене от ножницата от черно дърво, стегната на кръста на Галар, и звукът го смразяваше като докосване на труп. Много разкази беше слушал за мрачния легион и омагьосаните им оръжия, но за първи път се бе озовал в продължителна компания с войник на Хуст.

Пътуването от Карканас, покрай Дорсан Рил с равнината, наречена Изковаването, проснала се наляво от него, а сега и през тези жалки шубраци, старото име на които вече не можеше да се изрече без капещата от него ирония, беше преминало дотук с размяна на много кратки реплики. Нищо, което да се доближи до разговор, и Келарас бе започнал да вярва на приказките, които беше чул от Стражите на Цитаделата — всички те бяха ветерани от легиона на Урусандер. Мечовете Хуст бяха прокълнати, отровата им беше прокапала в душите на владелците им. В тези мъже и жени вече имаше мрак, но не чист като сред служещите на Майка Тъма. Този беше мътен, прошарен с нещо болнаво, сякаш бе заразен с хаоса на Витр.

Дланите на Келарас бяха влажни от пот в ръкавиците. Чувстваше се притискан от силата до него — този офицер от легиона Хуст с неговия неспирно мърморещ меч, който сякаш бе ядрото на някаква вихреща се злонамереност. Външно капитан Галар Барас изглеждаше твърде млад, за да е понесъл тежестите на отминалата война. Чертите му бяха момчешки, сякаш никога нямаше да се предадат на възрастта — Келарас подозираше, че ще изглежда все така и след триста години, дори петстотин. И все пак такова лице обикновено щеше да е присъщо за човек неусмирим в своя хумор и оптимизъм. Беше лице на човек, който се усмихва лесно и често, което грейва от смях по всеки повод.

Но Галар приличаше на човек, изгубил око за радостта и вече лутащ се в сенки. Зле избрана свръзка, като представител на легиона Хуст и старши офицер в Карканас — не беше харесван в града, рядко го канеха на публични събития. Доколкото Келарас знаеше, капитан Галар Барас прекарваше неофициалното си време сам. Какви бяха интересите му? Никой не можеше да каже. Какво му носеше удоволствие? Както бе написал веднъж Галан, „затворени врати не се потят“. Никаква словоохотливост нямаше у Барас и Келарас не можеше да си представи, че изобщо ще се доближи до частната квартира на капитана, за да потърси компанията му. Доколкото знаеше, никой не го правеше.

Много пънове имаше в тази гора, като живи дървета, а тези, които още стояха, не изглеждаха добре — листата им бяха повече убито сиви, отколкото лъскаво черни. Не беше видял никакви дребни бозайници да пробягват през сухите листа по земята, а рядката птича песен, която долавяше, звучеше горчиво и жално, сякаш вечно безответна. Въпреки слънчевата светлина, пробиваща си с мъка път през зейналите дупки в балдахина от клони и листа, духът на Келарас беше потиснат.

В кожената чанта, окачена на седлото на коня му, носеше писмо от господаря си, лорд Аномандър. Бяха му наредили да го връчи лично на Хуст Хенаралд и да изчака за отговор. Всичко това изобщо не се нуждаеше от ескорт и на Келарас му се струваше, че настояването на Галар по този въпрос издава някакво недоверие, дори подозрение. Всъщност беше обидно.

И все пак Първият син на Тъмата не беше зле разположен към легиона Хуст. Всъщност тъкмо напротив, тъй че Келарас не бе подготвен да се опълчи на спътника си по този, както по който и да е друг въпрос. Тъй че можеха да яздят в мълчание — не оставаше много, след като пътят напред вече се откриваше — и да се правят на дружелюбни.

Галар Барас го изненада с въпрос.

— Сър, имате ли някаква представа за какво се отнася писмото до лорд Хенаралд?

Келарас изгледа накриво спътника си, докато излизаха в лек тръс на светлото.

— Дори да знаех подробности, капитане, не е наша работа да ги обсъждаме, нали?

— Простете, сър. Нямах намерение да питам за подробности. Но лорд Хуст Хенаралд е добре известен с личното си участие в работите в ковачниците и се боя, че няма да пребивава в къщата си. Поради това исках да разбера дали има нещо спешно около посланието.

— Разбирам. — Келарас помисли малко и каза: — Трябва да изчакам отговора на лорда.

— Значи всякакво забавяне може да се окаже неприятно.

— Какво предлагате, капитане?

— Великият дом най-напред, разбира се. Но ако лорд Хенаралд е отпътувал на юг до мините, опасявам се, че ще се наложи да ви предам на домашен ескорт, тъй като не мога да се отдалеча от цитаделата за толкова дълго.

Пред тях изникнаха масивните стени, обкръжаващи Ковачница Хуст. Келарас замълча, принуден да си признае, че капитанът е прав. Покашля се и каза:

— Карате ме да се чудя, капитане, защо настояхте да ме придружите преди всичко. Да не би да се съмнявахте, че ще ми окажат добро посрещане?

Галар повдигна вежди.

— Сър? Не, разбира се. — Поколеба се за миг, после добави: — Добре, сър. Реших да пояздя с вас, за да се поразкърша. Бях Пограничен меч, откакто навърших пълнолетие, но сега се оказвам заклещен между каменни стени, в дворец, където мракът е толкова гъст, че не мога да застана на тераса и да видя и една звезда в нощното небе. Помислих, сър, че може да полудея, ако стоя още дълго затворен така. — Подръпна юздите и извърна очи. — Извинявам се, сър. Чухте ли камбаните? Разпознали са ви и вече се приготвят да ви посрещнат. Няма нужда да продължавам…

— Но ще продължите, капитане — каза Келарас, едва сега осъзнал, че младото лице наистина е на млад мъж. — Конят ви трябва да отпочине и да се напои — ако наистина трябва да продължа напред, очаквам да ме придружите, защото ще вляза във владения под командата на легиона Хуст. Ще ми окажете подобаващата чест като ескорт на офицер.

Беше игра на късмет. Строго казано, рангът на Келарас не можеше да се наложи над офицер от легиона Хуст. Но ако този мъж наистина вехнеше в онова, което приемаше като затвор, окован там от дълга, то единствената противомярка беше да го задържи да не се връща на окаяната си служба.

За миг долови облекчение на зачервеното лице на капитана, бързо надвито от внезапен страх.

„Сега пък какво?“

Но Галар Барас смуши коня си и отново подкара до Келарас.

— Както заповядате, сър. На ваше разположение съм.

Огромните бронзови врати бавно се разтваряха пред тях, чуваше се дрънченето на тежки вериги. Келарас се покашля за втори път и рече:

— Освен това, капитане, не ви ли е интересно да видите изражението на лорд Хенаралд, когато научи, че господарят ми иска да поръча меч?

Галар Барас рязко извърна глава към него, стъписан.