Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (5)

1.

ЩЕ ИМА МИР.

Словата бяха всечени дълбоко по канта на каменния трегер, на древната реч на азатанаите. Сечовете бяха груби, недокоснати от вятър или дъжд, та заради това може би биха изглеждали млади и невинни като самото чувство. Лишен от грамотност свидетел би видял само несдържаната ярост в ръката на каменоделеца, но несъмнено е справедливо да кажем, че невежите не са способни на ирония. При все това, както домашното куче само по миризмата ще разбере истинския нрав на един гост, тъй и на непроумяващия свидетел не биха му убягнали някои неуловими истини. Тъй че жестоките рани по базалтовото лице на каменния трегер си оставаха натрапчиво многозначителни за непросветения, докато свежестта на изваяните думи караше разбиращите ги да се замислят.

„Ще има мир.“ Убедеността е каменен юмрук в сърцевината на всички неща. Формата му е изваяна от сигурни ръце, отломките набързо са разчистени от поглед. Съграден е да устои, да се опълчи на предизвикателството, а бъде ли притиснат до стената, бяга без чест. Нищо по-ужасно няма от убедеността.

Преобладаваше мнението, че в Крепостта на Драконите не може да се намери нито един от рода на азатанаите. Всъщност малцина от онези същества с изнурени очи, отвъд Пустошта Барет, изобщо посещаваха града-държава Куралд Галайн, освен като каменоделци и зидари, призовани за някоя задача или начинание. Но господарят на Крепостта не беше човек, който ще търпи прояви на лично предразположение. Ако двусмислените слова, изваяни над прага на Големия дом на Крепостта, бяха изваяни от ръката на азатанай — сякаш за да възвестят началото на нов век, било с обещание или със закана, — то това бе дело единствено на лорд Драконъс, Консорт на Майка Тъма.

Тъй или иначе, Крепостта напоследък рядко биваше дом за своя господар, след като вече той стоеше до нея в Цитаделата на Карканас. Поради това внезапното му завръщане след тежка нощна езда се оказа едновременно повод за безпокойство и източник на слухове, нашепвани от ухо на ухо.

Тътенът на конски копита се приближи в смътната светлина на слънчевия изгрев — светлина вечно приглушена от близостта на Крепостта до ядрото на властта на Майка Тъма, — звукът се усили, после прокънтя под сводестия портал и отекна с грохот в каменния двор. Червена глина от пътя навън пръсна по плочника. Извил врат от здраво стегнатите юзди в облечените в метални ръкавици ръце на своя господар, бойният кон Каларас застина на място, задъхан и с плувнали в пяна гладка черна шия и гърди. Гледката стъписа притеклите се бежешком коняри.

Грамадният мъж, собственик и господар на този страховит звяр, слезе на земята, остави юздите да висят и прекрачи без думи прага на Големия дом. Домашните слуги се пръснаха като пилци от пътя му.

И най-малък намек за чувство нямаше на лицето на господаря, ала това бе подробност добре позната и не неочаквана. Драконъс не издаваше нищо и може би тъкмо загадката в тези толкова тъмни очи бе вечният източник на неговата власт. Образът му, изваян от четката на великолепния живописец Кадаспала от дома Инис, вече господстваше на най-видното място в Залата на портретите в Цитаделата: наистина само ръка на гений би успяла да улови неведомото в облика на Драконъс, намека за нещо отвъд съвършенството на чертите му на Тайст, дълбочината зад доказателството за чистата му кръв. Беше образ на властелин във всяко отношение — освен по титла.

 

 

Аратан стоеше до прозореца на Старата кула: бе дошъл тук веднага щом чу камбаната, възвестила предстоящото завръщане на баща му. Гледаше как Драконъс нахлу в каменния двор, без очите му да пропускат нищо, вдигнал ръка към устата си: хапеше кожа и късчета нокът от пръстите си — връхчетата бяха червени бучки, подути и мокри от вечната слюнка, и кървяха понякога, цапаха нощем чаршафите. Проследи движенията на Драконъс, когато грамадният мъж слезе от коня, остави го небрежно на грижите на конярите и закрачи към входа.

Триетажната кула господстваше над северозападния ъгъл на Големия дом, главният вход бе отдясно, скрит от поглед от прозореца на горния етаж. В мигове като този Аратан се стягаше, затаил дъх, напрягаше всичките си сетива за мига, в който баща му ще прекрачи прага и ще стъпи на твърдите голи камъни в преддверието. Изчакваше за промяна във въздуха, за потръпване в древните стени на зданието, за самия тътен от присъствието на господаря.

Както винаги, нямаше нищо такова. А Аратан така и не знаеше дали грешката е у него, или пък силата на баща му е затворена вътре във внушителната му осанка и зад непогрешимите му очи, сдържана от воля, граничеща със съвършенство. Подозираше първото — виждаше как реагират другите, изопването на лицата сред знатните, боязливото свеждане на очи от тези с по-низш сан, а и как понякога двете реакции воюват една с друга у един и същи индивид. Драконъс внушаваше страх по непонятни за Аратан причини.

Всъщност той и не очакваше повече от себе си по този въпрос. Беше незаконен син в края на краищата, дете, родено от майка, която така и не познаваше и чието име никога не бе чувал да споменават. През седемнайсетте си години живот се бе оказвал в една и съща стая с баща си най-много двайсетина пъти. Със сигурност не повече — и Драконъс нито веднъж не го беше заговарял. Не беше привилегирован да се храни в голямата трапезария. Възпитаваха го частно и го учеха да борави с оръжия заедно с новобранците от Домашните мечове. Дори през дните и нощите след като едва не се удави, в деветата си зима, когато пропадна в леда, за него се грижеше лечителят на стражата и никой не го посети, освен трите му по-малки сестри, които надникнаха през вратата — три закръглени ококорени личица — и веднага побягнаха с писъци по коридора.

Годините същата реакция, щом го видеха, го беше накарала да повярва, че е неописуемо грозен, убеждение, заради което бе придобил навика да крие лицето си с ръце, и скоро целувката на собствените му пръсти се бе превърнала в единственото му осезаемо утешение. Вече не мислеше, че е грозен. Просто… невзрачен, незаслужаващ да бъде забелязван от когото и да е.

Макар никой да не говореше за майка му, Аратан знаеше, че тя му е дала името. Предпочитанията на баща му бяха много по-жестоки. Самоубеждаваше се, че помни майката на сестрите си — мрачна едра жена със странно лице, която или беше умряла, или си беше заминала скоро след като бе отбила тризначките, които бе родила, но едно по-късно подхвърляне от страна на учителя Сагандер намекваше, че жената, която е запомнил, е била дойка, вещица от Бягащите псета, които живееха оттатък Самотната обител. Все пак предпочиташе да мисли за нея като за майката на момичетата, твърде добра, за да им даде имената, които имаха сега — имена, които според Аратан тегнеха на всяка от сестрите като проклятие.

Енви. Спайт. Малис. Завист. Яд. Злост. Те си оставаха редките посетители в самотния му живот. Плашливи като птици, зърнати с крайчеца на окото. Шепнещи иззад ъгли по коридорите и зад врати, покрай които минаваше. Явно намираха в него повод за голямо забавление.

Вече в първата година на пълнолетието си, Аратан се възприемаше като затворник или може би заложник в традиционното обвързване чрез съюзи между Великите домове и Крепости. Не беше от семейството на Драконъс. Макар да не бяха полагани никакви усилия да се скрие родословието му, самото безразличие към тази подробност подчертаваше колко е несъществена. Семето се изливаше където може, но един баща трябваше да погледне детето в очите, за да го признае за свое. А това Драконъс нямаше да направи. Освен това в него имаше малко от кръвта на Тайст — нямаше гладката кожа или високия ръст, а очите му, макар и тъмни, бяха лишени от онази променчива чувственост, присъща на чистокръвните. В тези подробности беше същият като сестрите си. Къде беше кръвта на баща им тогава?

„Крие се. Крие се някак дълбоко в нас.“

Драконъс нямаше да го признае, но това не беше повод за негодувание за Аратан. Мъж или жена, щом детството отминеше, човек трябваше да срещне света и да си отвори място в него, с воля, зависеща изцяло от собствените му възможности. А оформянето на този свят, неговата тежест и плътност, съответстваше на силата на тази воля. В това отношение обществото на Куралд Галайн представляваше истинска карта на талант и способност. Или поне така му повтаряше Сагандер, почти ежедневно.

Било в двора на Цитаделата или в селата на Окрайнините, не можеше да има никакво лицемерие. Невзрачните и неспособните нямаше къде да скрият недостатъците си. „Това е естествена справедливост, Аратан, и следователно във всяко отношение е по-висша от справедливостта на Форулкан, да речем, или на Джагът.“ Аратан нямаше никаква сериозна причина да вярва в обратното. Този свят, така убедено възприет от наставника му, беше единственият, който познаваше.

И все пак… се съмняваше.

Обути в сандали стъпала зашляпаха по витото стълбище зад него и Аратан се обърна, малко изненадан. От дълго време си бе присвоил тази кула, обявил се беше за господар на прашасалите й паяжини, на сенките и ехото й. Само тук можеше да е себе си, без никой да дърпа ръката му от устата или да му се подиграва за изгризаните пръсти. Никой не го навестяваше тук. Камбаните на къщата го призоваваха, когато предстояха уроци или хранене. Отброяваше дните и нощите си по приглушения им звук.

Стъпките се приближиха. Сърцето му се разтуптя и той смъкна ръката си от устата, избърса пръстите си в туниката и извърна лице към зейналата шахта на стълбището.

Фигурката, която изникна пред очите му, го стъписа. Беше една от сестрите му, най-малката — последната от утробата, — лицето й зачервено от усилието на изкачването, задъхана. Тъмните й очи се впиха в неговите.

— Аратан.

Никога не го беше заговаряла и той не знаеше как да отвърне.

— Аз съм — каза тя и очите й пламнаха от гняв. — Малис. Сестра ти Малис.

— Имената не трябва да са проклятия — промълви Аратан, без да мисли.

Дори думите му да я стъписаха, тя го издаде само с леко кривване на главата. Изгледа го съсредоточено.

— Значи не си такъв тъпак, както твърди Енви. Добре. Татко ще се… успокои.

— Татко ли?

— Призован си, Аратан. Веднага. Аз трябва да те заведа при него.

— Татко?

Малис се намръщи.

— Тя знаеше, че ще се криеш тук като реджи в дупка. Каза, че си точно толкова задръстен. Толкова ли си задръстен? Права ли е? Реджи ли си? Тя винаги е права — поне така разправя. — Дотича до него, хвана го за лявата китка и го задърпа към стълбите.

Аратан не се възпротиви.

Баща му го беше повикал. Можеше да измисли само една причина за това.

„Ще ме изхвърлят.“

Прашният въздух на стълбището на Старата кула се завихри около тях и покоят беше разбит. Но скоро прахта отново щеше да се уталожи и празнотата да се върне, като прокуден крал, седнал пак на трона, и Аратан знаеше, че никога повече няма да наруши владението й. Беше глупава самозаблуда, детинска игра.

„По закона на естественото право, Аратан, слабият никога не може да се скрие, освен ако не му се даде тази привилегия. И разбери, това винаги е привилегия, за която слабият би трябвало да е вечно благодарен. Във всеки момент, ако силните пожелаят, могат да размахат меч и да сложат край на живота на слабия. Това е днешният ти урок. Търпение.“

Реджи в дупка — животът на зверчето бива търпян, докато присъствието му не стане досадно, и тогава пускат псетата в тунела под земята, из лабиринтите, и някъде там долу реджи го разкъсват, раздират го на парчета. Или го измъкват навън, където чакат копия и мечове, жадни да вземат живота му.

Тъй или иначе, съществото явно нямаше толкова ум, за да оцени дадените му привилегии.

Всички уроци, които Сагандер изнасяше на Аратан, кръжаха като вълци около слабостта и подобаващото място на прокълнатите с нея. Не, Аратан не беше тъпак. Разбираше го много добре.

И един ден щеше да нарани Драконъс по начин, който все още не можеше дори да си въобрази. „Татко, вярвам, че съм твоята слабост.“

А сега, докато бързаше след Малис, стиснала го здраво за китката, вдигна другата си ръка към устата и задъвка.

 

 

Докато чакаше пред вратата, учителят по оръжия Айвис избърса потта от челото си. Повикването бе дошло, докато беше в ковачницата и наставляваше майстора железар как правилно да наточи ръба на меча. За хората с кръвта на Хуст казваха, че познават желязото все едно са го сукали стопено от майчината си гръд, и Айвис нямаше никакво съмнение по този въпрос — ковачът беше опитен и майстореше чудесни оръжия, но в жилите на Айвис течеше кръвта на Хуст по бащина линия и макар да се смяташе за войник от глава до пети, можеше да чуе повреден ръб още докато мечът излиза от ножницата си.

Майсторът железар Джайлал го понесе съвсем добре, макар че никога не можеше да се знае със сигурност, разбира се. Наведе глава и замърмори извинения, както подобаваше за по-низшия му ранг, а докато Айвис си тръгваше, чу как едрият мъж изрева на чираците си — никой от които не беше по какъвто и да било начин виновен за некачествения ръб, след като последните етапи от направата на оръжие бяха винаги от ръката на майстора железар. След тази тирада Айвис разбра, че ковачът няма да обърне злобата си към него.

Сега, докато чакаше пред Залата на кампаниите, си каза, че потта, щипеща очите му, е заради четирите пещи в ковачницата и ужасния й въздух, изпълнен със зной и нажежени пръски метал, с въглищна прах и дим, с трескавите усилия на работниците, докато се бореха да изпълнят възложеното за деня.

Бездната знаеше, ковачницата не беше кой знае какво, но все пак бе постигнала впечатляваща бързина на производство през последните два месеца и нито един новобранец, дошъл във Великия дом, не оставаше без броня или оръжие за дълго. А това много улесняваше задачата му.

Но сега господарят се беше завърнал неочаквано и Айвис ровеше в ума си за възможната причина. Драконъс беше уравновесен мъж, не беше склонен да действа безразсъдно. Притежаваше търпението на камък, но всички знаеха колко рисковано е да го оскърбят. Нещо го беше върнало във Великия дом и тежката нощна езда нямаше да го е оставила в добро настроение.

А сега и повикването, само за да го оставят да чака пред вратата. Не, нищо нормално нямаше в тези работи.

Чу стъпки, вратата щракна, едното крило се открехна и Айвис видя Домашния учител, Сагандер. Старият схолар приличаше на човек, когото са уплашили и който все още се мъчи да превъзмогне страха. Погледна Айвис в очите и кимна.

— Капитане, господарят иска да ви види.

Само това и нищо повече. Сагандер го поведе по коридора. Вървеше все едно се бе състарил с шест години през последните няколко мига. При тази мисъл Айвис се укори. Много рядко виждаше учителя, понеже той спеше до късно сутринта и често последен си лягаше посред нощ — значи нямаше защо да си въобразява, че Сагандер е нещо повече от притеснен от ранната среща, а скованата походка може би беше разбираема и присъща за старостта толкова рано сутрин.

Айвис си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и пристъпи в залата.

Старото име на това помещение бе придобило ново значение, но кампаниите отпреди десетилетия бяха водени срещу външни врагове. Този път единственият враг бяха взаимно изключващите се амбиции на Крепостите и Великите домове. Ковачницата на господаря не беше нищо повече от разумна предпазна мярка напоследък. Освен това Драконъс бе Консорт на Майката Тъма и нямаше нищо необичайно в това да усилва попълнението на Домашните мечове, които вече отстъпваха по мощ само на гвардията на самата Майка Тъма. По разбираеми причини други Крепости не гледаха с голямо въодушевление на военното укрепване на Дома на Драконите.

Политиката по въпроса не представляваше особен интерес за Айвис. Неговата задача беше да обучи тази скромна армия.

Кръглата маса, господстваща в центъра на залата, беше издялана от ствола на три хиляди годишно черно дърво. Пръстените му представляваха червени и черни ивици под дебелата кехлибарена патина. Беше поставена в тази зала от основателката на дома преди петстотин години, за да ознаменува изключителния възход от Дребен дом до Велик. След внезапната й смърт преди десет години осиновеният й син Драконъс властваше над фамилните владения. И макар амбициите на Срила да бяха впечатляващи, не бяха нищо в сравнение с тези на избрания й син.

По стените нямаше никакви портрети, а тежките вълнени завеси, небоядисани и груби, бяха само за топлина, както и дебелият килим под краката.

Драконъс закусваше — хляб и разредено вино. Около калаеното блюдо пред него бяха пръснати няколко свитъка.

След като Драконъс сякаш не забеляза влизането му, Айвис каза:

— Господарю.

— Докладвай за напредъка му, капитане.

Айвис едва се сдържа да не избърше отново чело. Знаел беше, че това предстои. Момчето беше навършило пълнолетие все пак.

— Притежава вродено умение, милорд, както се полага при такъв баща. Но още е слаб в ръцете — от онзи навик да си гризе ноктите възглавничките на пръстите му са станали меки и лесно се пукат.

— Усърден ли е?

Драконъс все още не го беше погледнал, зает с яденето си.

— В упражненията ли, милорд? Трудно е да се каже. Има някаква лекота в него. Колкото и да го натоварвам, дори да поставям най-добрите новобранци срещу него на пясъка, остава си… безразличен.

— А това разочарова ли те, капитане? — изсумтя Драконъс.

— За това, че все още не съм го изпитал истински, да, милорд. Нямам толкова много време за него, колкото би ми се искало, макар да разбирам нуждата от по-висше обучение. Все пак, като за млад фехтовач, лекотата му е възхитителна.

Най-сетне господарят му вдигна очи.

— Тъй ли? Виж ти. — Облегна се назад и избута остатъците от закуската си: натопени в разреденото вино парчета сух хляб. — Намери му приличен меч, някоя лека ризница, ръкавици, налакътници и наколенници. И шлем. После нареди на конюшните да му приготвят стабилен боен кон — знам, още не се е научил да язди кавалерийски кон, тъй че да гледат животното да не е своенравно.

Айвис примига.

— Милорд, всяко животно е своенравно под несигурен ездач.

Драконъс продължи все едно не го беше чул.

— Кобила според мен. Млада, жадна да се лепне за Каларас.

„Жадна ли? По-скоро ще е ужасена.“

Лицето на Айвис навярно бе издало отчасти мислите му, защото господарят му се усмихна.

— Мислиш ли, че не мога да командвам коня си? А, и един резервен с бойния. От по-бавните. Нека да е скопец.

„Няма да е връщане в Карканас значи.“

— Милорд, дълго пътуване ли ще е?

Драконъс стана и чак сега Айвис видя сенките под очите му.

— Да. — А сетне, сякаш в отговор на въпрос, който Айвис не беше изрекъл, добави: — И този път ще яздя със сина ми.

 

 

Малис го задърпа в коридора, водещ към Залата на кампаниите. Аратан я знаеше само по име. Нито веднъж не бе дръзнал да надникне в любимата стая на баща си. Дръпна се назад и сестра му се напрегна.

Погледна го сърдито — а след това изведнъж се отпусна и пусна китката му.

— Като подплашен заек си. Това ли мислиш, че иска да види той?

— Не знам какво иска да види — отвърна Аратан. — Как бих могъл да знам?

— Не видя ли, че Айвис Драното лице току-що излезе? Тръгна към оръжейния двор. Сигурно е докладвал за тебе. А сега татко чака. Да види лично.

— Драното лице ли?

— Заради белезите му…

— Не са белези — каза Аратан. — Това е от възрастта. Айвис Йертъст се е бил във Форулканската война. Гладували са при оттеглянето, всички. От това са бръчките на лицето му.

Тя го беше зяпнала все едно си е загубил ума.

— Какво мислиш, че ще стане, Аратан?

— С кое?

— Ако той не хареса каквото види.

Аратан сви рамене. Макар да бе толкова близо до баща им — трийсет крачки по широкия коридор и после вратата, — все още не можеше да почувства нищо. Въздухът не се беше променил, сякаш силата беше само илюзия. Тази мисъл го стъписа, но нямаше да се доближи до нея, още не. Не беше този моментът да види докъде води.

— Ще те убие — каза Малис.

Той се вгледа в лицето й, долови веселия блясък в очите й, много смътния намек за насмешлива усмивка.

— Имената не бива да са проклятие — промълви Аратан.

Тя посочи напред по коридора.

— Той чака. Сигурно никога повече няма да те видим, освен ако не идем зад кухнята — при улея, откъдето изхвърлят изрязаните кокали и черва. Късчета от тебе ще има на Вранската могила. Ще си запазя кичур от косата ти. Сплъстен. Няма дори да изплакна кръвта.

Промуши се покрай него и бързо се отдалечи.

„Драно лице е жестоко име. Чудно какво име са дали на мен.“

Впи очи във вратата и тръгна, стъпките му закънтяха. Баща му нямаше да го убие. Можеше да го е направил отдавна, а нямаше причини да го прави сега. Нито една от слабостите на Аратан не можеше да се отрази на баща му. Сагандер му го беше казвал многократно. Това не беше утаяване на сенки, защото слънчевата светлина, колкото и бледа или смътна да беше, не можеше изобщо да съзре обвързващите линии на кръвта, а в място на светлина не бяха изричани думи, които да твърдят обратното.

Стигна до вратата, поколеба се, избърса пръстите си и после почука с железния пръстен под бравата. Приглушен глас го подкани да влезе. Учуден, че не изпитва какъвто и да било страх, Аратан отвори вратата и пристъпи в залата.

Тежка миризма на лой бе първото нещо, което го удари, а след това светлината, рязка и ярка от източния прозорец, където капаците бяха отворени. Въздухът все още беше хладен, но бързо се стопляше със събуждането на деня. Остатъците от закуска на огромната маса му напомниха, че все още не е ял. Когато най-сетне вдигна поглед към баща си, видя, че тъмните му очи са се впили в него.

— Може би — заговори Драконъс — вярваш, че тя не те искаше. Живял си живот без никакви отговори на въпросите ти — но за това няма да се извинявам. Тя знаеше, че изборът й ще те нарани. Мога да кажа, че нарани и нея също. Надявам се, че един ден ще разбереш това и че всъщност ще намериш в сърцето си сила да й простиш.

Аратан не отвърна нищо, защото не можеше да измисли какво да каже. Гледаше как баща му се надига от стола си и едва сега — след като беше толкова близо до него — най-сетне усети силата, излъчваща се от Драконъс. Беше едновременно висок и едър, с воинска осанка, но в същото време у него имаше някакво изящество, което навярно бе по-впечатляващо от всичко останало.

— Това, което желаем в сърцата си, Аратан, и това, което трябва да бъде… е, прегръдката между двете е много рядка, толкова рядка, че едва ли изобщо ще я познаеш някога. Надживял си тази истина. Няма да ти давам никакви обещания. Не мога да кажа какво те очаква, но вече си в пълнолетие и е дошло времето сам да градиш живота си. — Помълча за миг, като продължаваше да оглежда Аратан; тъмните очи само веднъж пробягаха към ръцете му и Аратан с усилие се сдържа да не ги крие повече, остави ги изпънати отстрани, с тънките и дълги пръсти, увенчани с червено.

— Седни — нареди Драконъс.

Аратан се огледа, видя един стол с висок гръб до стената вляво от вратата и отиде до него. Изглеждаше древен, грохнал от старост. Беше направил лош избор — но единственият друг стол бе този, на който баща му беше седял на масата. След миг колебание седна колебливо.

— Признавам, от камък са по-добри — изсумтя баща му. — Нямам намерение да те взимам в Цитаделата, Аратан… и не, не срам диктува това решение. Напрежението в Куралд Галайн нараства. Ще трябва да положа свръхусилия, за да усмиря ощетените елементи сред Великите домове и Крепости, но положението ми е много по-несигурно, отколкото може би си мислиш. Дори сред Великите домове все още гледат на мен като на външен и с не малко недоверие. — Овладя се и го погледна накриво. — Но пък ти малко знаеш за всичко това, нали?

— Вие сте Консорт на Майка Тъма — каза Аратан.

— Знаеш ли какво означава това?

— Не, освен че ви е избрала да стоите до нея.

При тези думи очите на баща му леко се присвиха, но той само кимна.

— Решение, което, изглежда, ме е поставило между нея и знатните Крепости — всички от които носят титлите синове и дъщери на Майка Тъма.

— Синове и дъщери… но не по рождение?

Драконъс кимна.

— Обич? Или уверение в непоклатима вярност? С всеки претендент везните се колебаят.

— И аз ли съм такъв син за вас, милорд?

Въпросът явно завари Драконъс неподготвен. Очите му се впиха в лицето на Аратан.

— Не — отвърна той накрая, но без да обясни. — Не мога да гарантирам безопасността ти в Куралд Галайн — нито в самата Цитадела. Нито би могъл да очакваш някаква вярност от страна на Майка Тъма.

— Това го разбирам, милорд.

— Трябва да пътувам на запад и ти ще ме придружиш.

— Да, сър.

— Трябва да я оставя за известно време — знам риска много добре, — тъй че няма да имам търпение, ако се разколебаеш по пътя.

— Разбирам, господарю.

Драконъс помълча малко, сякаш преценяваше лекотата в отговора на Аратан. После каза:

— Сагандер ще ни придружи, за да продължи обучението ти. Само че се налага да ти възложа ти да се грижиш за него. Макар да е жадувал да посети азатанаите и джагътите през половината си живот, тази възможност като че ли идва малко твърде късно за него. Е, не вярвам да е толкова немощен, колкото си въобразява. Все едно, ти ще се грижиш за него.

— Разбирам. Милорд, а учителят по оръжия Айвис…

— Не. Той е нужен другаде. Портален сержант Раскан и четирима Погранични мечове ще ни пазят. Това няма да е ленива разходка. Ще яздим бързо, с резервни коне. Пустошта Барет е негостоприемна през всички сезони.

— Кога тръгваме, господарю?

— Вдругиден.

— Милорд, смятате ли да ме оставите при азатанаите?

Драконъс беше отишъл до отворения прозорец.

— Възможно е — каза той, загледан към нещо на двора, — да повярваш, че не те искам, Аратан.

— Не е нужно да се извинявате, милорд.

— Знам. Сега иди при Сагандер и му помогни да стегне багажа си.

— Да, господарю.

Аратан стана, поклони се зад гърба на баща си и напусна залата.

Краката му се огъваха от слабост. Не се беше държал добре. Не и в тази своя първа истинска среща с баща си. Беше изглеждал глупаво, наивно, разочароващо за мъжа, който го беше създал. Навярно това бяха неща, които всички синове изпитваха пред бащите си. Но времето или се движи напред, или изобщо не се движи. Тъй че той вече не можеше да направи нищо, за да промени станалото.

Сагандер често говореше за надграждане над вече станалото и че човек трябва да има това наум във всеки момент, при всеки свой избор, вече направен или предстоящ. „Дори грешките предлагат парчетии, от които да надграждаш“, каза си Аратан. Можеше да надгражда от счупени пръчки и натрошени кости, ако потрябва. Такива градежи навярно щяха да се окажат слаби, но пък и той имаше малко тежест, която да крепят. Беше копеле, с непозната майка, а баща му го отпращаше.

 

 

„Ледът е тънък. Трудно е да намериш опора. Опасно е да се върви тук.“

Сагандер добре помнеше деня, в който момчето едва не се удави. Всеки път, щом останеше с твърде много въпроси в живота си, всеки път, щом загадките на света се струпваха около него, се замисляше за онзи лед. Разяден отдолу от мръсните газове, вдигащи се от гниещата говежда тор, разстлала се на дебел пласт тиня върху камъните на старата кариера под трийсетте разтега тъмна вода. След няколкото дни необичайна за сезона топлина, последвана от жесток студ, ледът бе изглеждал достатъчно здрав, ала очите бяха немощни да различат истина от лъжа. И макар момчето да беше стъпило само̀ на хлъзгавата му повърхност, Сагандер можеше да усети измамата под собствените си крака — не под краката на Аратан в онази ясна мразовита утрин, а под собствените си. И можеше да чуе пращенето, а сетне и ужасния пукот, и всеки миг щеше да залитне и да запропада надолу, докато светът под него се продънваше.

Беше нелепо. Трябваше да е въодушевен. Предстоеше му, вече в заника на живота му, пътуване при азатанаите, че и отвъд тях, чак до владенията на Джагът. Там, където въпросите му щяха да намерят отговори, където загадките щяха да се прояснят, всички истини да се разкрият и мир да се утаи над душата му. И все пак всеки път щом мислите му се плъзнеха натам, към онази предстояща благословия на познанието, се сещаше за леда. И го обземаше страх, докато чакаше да чуе пукота.

Нещата трябваше да са понятни. От единия край до другия, все едно от коя посока ще решиш да започнеш пътуването, всичко трябва да се намести. Точното наместване е дарът на реда, доказателството за контрол, а през контрола е пътят към господството. Сагандер не можеше да приеме един непознаваем свят. Загадките трябваше да се преследват докрай. Като свирепите врашани, които някога бяха вилнели из Черния лес: всичките им мрачни леговища бяха разкрити, докато не бяха останали места, където зверовете да се крият; бяха ги убили до последния и сега най-сетне човек можеше да ходи безопасно из леса, и никакъв вой не нарушаваше вече ведрата тишина. Черния лес беше станал познаваем. Безопасен.

Щяха да стигнат до азатанаите и до Одан на Джагът, може би дори до самия Омтоуз Феллак, Запустелия град. Но най-хубавото от всичко: щеше най-после да види Първия дом на Азат и може би дори да поговори със Строителите, които го обслужваха. И щеше да се завърне в Куралд Галайн увенчан със слава, с всичко, което му беше нужно, за да разпали бляскавото възкресение на славата си като учен, и всички онези, които се бяха отвърнали от него, без дори да крият презрението си, щяха отново да се стекат към него като кутрета, а той с радост щеше да ги поздрави… с ботуша си.

Не, животът му още не беше свършил.

„Никакъв лед няма. Светът под мен е сигурен и стабилен. Чуй! Нищо няма.“

Тихо почукване по вратата го накара за миг да затвори очи. Аратан. Как можеше мъж като Драконъс да стане баща на такова дете? О, Аратан беше достатъчно умен и според всички сведения Айвис бе изчерпал тънкостите, на които можеше да научи момчето в боравенето с меча. Но тези умения нямаха кой знае каква стойност. Оръжията бяха бързото средство, към което прибягваха онези, които не можеха да убеждават или се бояха от истината. Сагандер бе положил всички усилия с Аратан, но момчето, въпреки острия си ум, като че ли беше обречено на посредственост. Но пък какво друго може да се очаква от едно нежелано дете?

Чукането се повтори. Сагандер въздъхна и подкани Аратан да влезе. Чу как вратата се отвори, но не откъсна поглед от многобройните вещи, струпани на масата.

Аратан се приближи до него и ги огледа мълчаливо. После каза:

— Господарят каза, че трябва да пътуваме леко, сър.

— Знам много добре какво ще ми трябва и това е минималното. Е, а ти какво искаш? Както виждаш, много съм зает — ще ми трябват поне три дни да се приготвя. Но ще е както лорд Драконъс заповяда, тъй че ще трябва да се оправя.

— Дойдох да помогна да си стегнете багажа, сър.

— А твоят багаж?

— Готов е.

— Ще съжалиш за безгрижието си, Аратан — изсумтя Сагандер. — Тези неща искат грижа и обмисляне.

— Да, сър.

Сагандер махна с ръка към струпаното на масата.

— Както виждаш, приключил съм с първоначалния подбор. Винаги имам наум, че сигурно ще ми хрумне да добавя някои неща в последния момент преди тръгването, което значи, че трябва да се погрижа във всеки сандък да има свободно място. Очаквам да се върна с много изделия и писания също тъй. Честно казано, не виждам как можеш да ми помогнеш, освен да смъкнеш сандъците по стълбището, а за това ще ти трябва помощ. Най-добре да го оставим на слугите.

Момчето все пак се поколеба, а после каза:

— Мога да ви помогна да оставите повече свободно място в сандъците, сър.

— Нима? И как ще го направиш?

— Виждам, че имате пет шишета мастило, сър. Тъй като ще яздим бързо, няма да има много време за писане по пътя…

— А щом пристигнем при азатанаите?

— Те, разбира се, ще имат мастило, сър, с което ще са щедри, особено щом става дума за гостуващ учен, толкова прочут като вас. Всъщност вярвам, че ще са също толкова щедри и със свитъци, пергаменти и восък, както и с рамки, сушени черва и писци. — И преди Сагандер да е успял да отвърне, продължи: — А тези карти — на Куралд Галайн — предполагам, че са замислени като дарове?

— Обичайно е…

— Макар между азатанаите и тайстите да е имало мир от доста време, несъмнено други посетители на азатанаите биха могли да оценят такива карти доста високо, по съвсем погрешни причини. Сър, вярвам, че лорд Драконъс ще забрани да се подаряват карти.

— Една размяна между учени в интерес на знанието няма никакво отношение към рутинните политически проблеми… впрочем, откъде се взе тази твоя наглост?

— Извинявам се, сър. Може би да се върна при господаря ни и да го попитам?

— Какво да го попиташ? Не ставай глупак. Освен това не си въобразявай, че изведнъж си се издигнал в ранг просто защото си прекарал няколко минути с господаря ни. Все едно, вече заключих, че няма да взимам картите. Прекалено обемисти са. Освен това тези копия са направени от твоята ръка, миналата година, и точността им, меко казано, е подозрителна, дори плачевна в някои случаи. Всъщност предвид това качеството им като дарове е крайно съмнително, след като гъмжат от грешки, несъмнено. Искаш да ми помогнеш ли, ученик? Много добре. Помисли за по-подходящи дарове тогава.

— За един получател или за много, сър?

Сагандер помисли над въпроса, след което кимна.

— Четири на прилична цена и един изключително ценен.

— Изключително ценният за владетеля на Хейт^[1] ли ще е предназначен, сър?

— Разбира се, че за него! Хайде, да те няма. Но да си се върнал преди камбаната за вечеря.

Докато Аратан напускаше, Сагандер го спря.

— Момент. Реших да намаля броя на сандъците до два, като единият ще е пълен само наполовина. Имай го предвид — за подаръците.

— Да, сър.

Аратан излезе и затвори. Вратата изскърца.

Подразнен от звука, Сагандер отново съсредоточи вниманието си върху струпания на масата багаж. Избута картите от ръба, тъй като пречеха на гледката му.

Не мислеше, че момчето има кой знае какви шансове да намери подходящ подарък за лорда на Хейт, но пък трябваше да отпрати Аратан, за да не му се пречка в краката. Беше забелязал, че момчето е започнало да развива нов лош навик, макар че все още му беше трудно да го определи точно. Беше в начина, по който говореше, във въпросите, които задаваше, и в онази маска на невинност, когато ги задаваше. Не просто невинност, но искреност. Нещо в цялата тази работа беше подозрително, сякаш всичко това не беше съвсем истинско.

Трябваше да има някаква причина Сагандер да се чувства обезпокоен след почти всеки разговор, който бе имал напоследък с Аратан, нали?

Както и да е, това пътуване щеше да върне момчето на мястото му — ококорено и уплашено. Светът извън къщата и дворовете й беше огромен, съкрушителен. След злополуката в старата кариера на Аратан му бе забранено да излиза в околностите и дори кратките му разходки до селото долу бяха надзиравани.

Аратан го чакаха големи изненади и това щеше да е за негово добро.

 

 

Портален сержант Раскан смъкна ботуша си и го вдигна, за да огледа подметката. Имаше особена походка, от която подметките се протриваха откъм задния край и точно там залепените пластове кожа започваха да се разръфват. Сега той видя първите признаци на това и изруга.

— Нямат и половин година тия! Просто не ги правят като едно време.

Ринт, Пограничен меч вече от седем тежки години, стоеше срещу Раскан, облегнал гръб на стената на цитаделата. Беше скръстил ръце и приличаше на разгонен глиган, готов да подгони свиня през горите. Носеше, забеляза кисело Раскан, изтъркани мокасини от дебела здрава кожа на хенен. Командването на Ринт и другите трима Погранични мечове нямаше да е лесна работа, прецени сержантът. Спечелването на уважението им сигурно щеше да е още по-трудно. Вярно, двете винаги се опираха едно на друго, но без уважение командването винаги се запъваше, докато обратното не винаги беше вярно. Достатъчно доказателство беше, че званията и ранговете, които някога се печелеха със служба, сега се бяха превърнали в монети, теглени на мръсни везни, и дори жалкият чин на Раскан идваше от това, че се падаше братовчед на Айвис, и той знаеше, че може и да не се окаже годен за всичко това.

— Всичко е зарад калдъръмите, по които вървиш — рече Виле, седнал отпуснат до стъпалата, водещи към хлътналия ров от двете страни на рампата на портата. — Меката пръст не ги похабява така. Виждали сме ги много от онез, маршируващите по пътя войници в граничните войни, да пристигат с подбити крака. Ако бяхме направени да вървим по камък, щяхме да сме с копита, като скалните кози.

— Е, нали затова са здраво подкованите ботуши — обади се Галак. — Копита за клопащи по пътя. Просто им набий налчета или ги подкови, както подковават кон.

— Налчетата развалят настилката и подовете — възрази Раскан. — А много пъти на ден трябва да влизам в къщите по задачи.

— Трябва да издържат на пътя обаче — подхвърли Ринт и грубоватото му лице се набръчка в леко гадна усмивка.

Раскан го изгледа замислено и попита:

— Бил си на запад, а?

— Не далече. Никой от нас не е стигал далече. Нищо няма там в Пустошта, пък и отсам вододела, впрочем.

Ето, че дойде и последният от назначените му Погранични мечове, Ферен. Беше сестра на Ринт, може би няколко години по-млада. Жилава, докато той беше плещест, и малко по-висока между другото, имаше китки на стрелец, с предпазител за стрелите от усукана мед, който не сваляше никога — така поне разправяха, — и походката й беше някъде между котка и вълк, сякаш мисълта за лов и дебнене никога не я напускаше. Очите й бяха леко дръпнати, което намекваше за кръв някъде на изток от Черния лес, но трябваше да е оредяла, след като у брат й почти не се забелязваше.

Раскан се опита да си представи тази жена да минава през Голямата зала на някой Велик дом из кралството, без да оскърби домакините, и не можа. Мястото й беше сред дивото, но пък и с приятелите й беше така. Бяха груби и недодялани, но колкото и не на място да изглеждаха тук, Раскан знаеше много добре, че нещата скоро ще се обърнат — щом оставеха цивилизацията зад гърба си.

Сред Пограничните мечове нямаше никакви рангове. Вместо тях действаше някаква тайнствена, загадъчна йерархия и го правеше плавно, сякаш обстоятелствата диктуваха кой командва във всеки даден момент. За това пътуване обаче обстоятелството беше просто: Раскан командваше тези четиримата и заедно отговаряха за безопасността не само на лорд Драконъс, но и на учителя и момчето.

Пограничните мечове също така щяха да се занимават с готвене, кърпене, лов, устройване и вдигане на лагера, и да се грижат за конете. Господарят залагаше точно на този обхват от умения, присъщи на сектата им, тъй като искаше да пътува бързо и без обоз. Единственият повод за притеснение на Раскан бе фактът, че тези воини не бяха заклети във вярност към Дома на Драконите. Ако замисляха предателство… но пък Пограничните мечове бяха прочути с лоялността си. Стояха настрана от политиката и тъкмо тази неутралност ги правеше толкова благонадеждни.

Все пак напреженията в страната бяха твърде силни напоследък и господарят като че ли беше в центъра на това, все едно дали го желаеше, или не.

Замислен и извърнал очи настрани, Раскан нахлузи ботуша си и стана.

— Трябва да избера коне.

— Ще вдигнем бивак извън двора — каза Ринт и погледна сестра си, а и тя кимна като в отговор на неизречен въпрос.

— Само да не е на тренировъчния плац — каза Раскан. — Трябва да кача момчето на боен кон следобеда.

— Да се настаним в другия край? — предложи Ринт навъсено.

— Става, макар че Аратан не е в най-добрата си форма пред твърде много очи.

Ферен го погледна остро.

— Смяташ ли, че бихме се подигравали на сина на лорда, сержант?

— Незаконен…

— Ако бащата не гледа с добро око на момчето, това си е негова работа — отвърна тя.

Раскан се замисли над подтекста в думите й и се намръщи.

— На Аратан не трябва да се гледа като на нещо повече от новобранец, какъвто винаги е бил. Ако заслужи подигравка, защо да му я пестим? Не, притеснението ми е, че всяка нервност от негова страна може да му навреди, а след като тръгваме утре, бих искал да не ми се наложи да докладвам на лорда, че е негоден за пътуване.

Странният поглед на Ферен се задържа върху него още миг, след което тя извърна очи.

Раскан заяви по-твърдо:

— Отсега нататък нека да е ясно на всички ви, че не съм длъжен да ви се обяснявам. Момчето е под моя опека и как се оправям с него не е предмет на дискусия. Разбрано?

Ринт се усмихна.

— Напълно, сержант.

— Моите извинения, сержант — добави сестра му.

Раскан тръгна към конюшните. Подметките на ботушите му заскърцаха по каменната настилка.

 

 

Късно следобед сержантът накара момчето да изведе бойния кон за юздите през главната порта и към тренировъчния полигон. Торфът беше разровен непоправимо, откакто отрядът копиеносци бе започнал да упражнява кръгова формация на ново попълнение кавалерийски коне. През полето течеше поток и под торфа имаше глина, което правеше терена опасен за езда, както щеше да е в битка. Всяка година губеха по два-три коня и също толкова войници, но според господаря им много от хората на Великите домове бяха зле обучени и снаряжени за конно сражение, а намерението на Драконъс беше да се възползва от слабостта им, ако се стигне до гражданска война.

„Гражданска война.“ Никой не смееше да изрече двете думи на глас, но всички се подготвяха за нея. Беше безумие. Според Раскан в цялата бъркотия нямаше нищо, което да изглежда непреодолимо. Каква беше тази власт, която толкова много като че ли бяха решени да сграбчат? Освен ако не държиш нечий живот в ръката си — или заплахата за него, — беше безсмислено. А ако всичко се свеждаше до тази проста, груба истина, то що за страст изгаряше всички, които толкова жадуваха за власт? Кой сред всички онези глупаци, бръмчащи из знатните дворове на кралството, щеше да е толкова дързък или честен, за да заяви: да, точно това искам. Властта над живота и смъртта на колкото може повече от вас. Не я ли заслужавам? Не съм ли си я спечелил? Няма ли да я взема?

Но Раскан беше само обикновен сержант. Не притежаваше проницателния ум на Сагандер или на лордовете, дамите и висшите слуги на Куралд Галайн. Явно му убягваше нещо и мислеше простовато като глупак. Във властта имаше нещо повече, отколкото можеше да схване. Знаеше само, че животът му всъщност е в ръцете на някой друг и че може би има някакъв шанс за избор в това. Но и да беше така, той нямаше достатъчно мъдрост или ум да го види.

Момчето беше смълчано, както винаги, когато поведе привидно кроткото животно по меката разровена земя.

— Забележи високия гръб на седлото, Аратан — заговори Раскан. — По-висок е, отколкото си свикнал, но не е толкова висок, че да ти прекърши гръбнака като пръчка, щом връхлетиш в боен строй. Не, по-добре да те изхвърли, отколкото това. Тогава поне имаш някакъв шанс, ако оцелееш след падането. Не голям, но все пак. Това обаче не е твоя грижа засега. Просто искам да го разбереш. Това е боен кон и такъмите му са различни. Чашковидните стремена, раздвоеният рог. Във всеки случай няма да носиш пълна броня. Лордът има други идеи за това и ако изобщо се сблъскаме с конница, ще я заобиколим отдалече. Няма да позволим да ни изкормят като добитък.

Очите на Аратан се плъзнаха покрай Раскан към четиримата Погранични мечове, насядали на един от дънерите покрай тренировъчното поле. Сержантът също погледна натам и отново се обърна към момчето.

— Тях ги остави. Трябва ми и очаквам вниманието ти.

— Да, сър. Но защо са вдигнали палатки? Не са ли добре дошли в двора?

— Това си е техен избор. Те са диваци. Сигурно не са се къпали от години. Гледай мен, Аратан. Значи тези бойни коне са специална порода. Не просто поради големината, но и заради нрава си. Повечето коне по-скоро ще се убият, отколкото да наранят някого от нас — е, нямам предвид хапанията и по някой случаен ритник, или вдигането на задни крака в паника и прочее. Това е само случайно или при лошо настроение. Трябва да запомниш това. Тези животни са грамадни в сравнение с нас. Само с тежестта си биха могли да ни смажат, да ни стъпчат, да ни направят на каша от месо и кости. Но не го правят. Покоряват се. Един покорен кон обаче е уплашен кон, уплашен от нас имам предвид. Един покорен кон е питомен и страхът е заменен с доверие. Сляпо доверие понякога. Идиотско доверие. Точно така е.

— Виж, един боен кон е друга работа. Да, все пак си господарят му, но дойде ли битка, биете се двамата и се биете като партньори. Животното е отгледано да мрази врага, а този враг изглежда точно като теб и мен. Тъй че при близък бой как различава конят? Приятел и враг? — Изчака и видя как Аратан примига, щом осъзна, че въпросът не е риторичен.

— Не знам.

Раскан изсумтя.

— Добър, честен отговор. Работата е, че всъщност никой не знае. Но проклетите му животни са безпогрешни. Дали напрягането в мускулите на ездачите им подсказва от коя посока идва опасността? Може би. Според някои е така. Или навярно Бягащите псета са прави, като казват, че има връзка между душите — душата на ездача и душата на коня. Кръвно обвързване или каквото е там. Няма значение. Това, което трябва да разбереш, е, че ще изковете нещо заедно, докато не започнете да разчитате само на инстинкта. Ти ще знаеш накъде отива животното и то ще знае накъде искаш да отиде. Просто така става.

— Колко време отнема, сержант?

Раскан беше виждал тази лишена от всякаква страст твърдост, появила се сега в очите на момчето.

— Е, точно това е важното. И за двама ви. Не можем да определим колко време е нужно. Тъй че, от днес насетне, просто ще видим как върви. Само не очаквай да яздиш тази кобила повече от левга или две на ден. Но ще я водиш и ще се грижиш за нея. Много хора твърдят, че от кобилите не ставали добри бойни коне. Лордът смята друго. Всъщност той разчита на оная стадната работа с конете, а и язди жребеца, господаря на стадото. Разбираш ли какво ти казвам?

Аратан кимна.

 

 

Момчето и кобилата се потрудиха здраво него следобед, с повода, а после без него, и дори от мястото си, с приятелите си Погранични мечове на дънера, Ферен можеше да види лъсналата пот по черната кожа на животното. А когато най-сетне сержантът накара сина на лорда да обърне гръб на бойния кон и животното закрачи свободно и застана до Аратан, Галак изсумтя:

— Добре.

— Неохотно признание — подхвърли Виле. — Май чух как нещо се сцепи в теб, когато го каза, Галак.

— Униформи и подковани ботуши. Признавам, че не съм много впечатлен от тия обитатели на къщи.

— Просто друг обичай — каза Ринт. — Нито по-добър, нито по-лош, просто различен.

— Едно време, когато в гората още имаше глигани…

— Когато още имаше гора — прекъсна го Виле.

Галак продължи:

— Когато още имаше викачи и кучета. И безкрайна гора. А глиганът няма къде да ходи. Той не си гледа просто неговата работа, да надуши самка или каквото е там.

— Та какво? — попита Ринт, лаконичен както винаги.

— Казваш, че не било по-добро или по-лошо, просто различно. Според мене сам себе си лъжеш. Искаш да им утъпчеш пътеката, да продължат — давай. Гледал съм женски терет, слязъл да пие на потока, в парата на разсъмване, и се разплаках, защото беше последната самка на мили околовръст. Никакъв мъжки за нея, самотен живот и още по-самотна смърт, докато дърветата се сгромолясват наоколо.

Ферен се покашля, още загледана в момчето, което вече вървеше с кобилата като вярно куче по петите му, и каза:

— Битките оставят пустош. Виждали сме го на границата, не е по-различно и тук. Войната е като торфен пожар. Никой не забелязва, докато не стане твърде късно. А тогава вече няма къде да се бяга.

Порталният сержант закуцука, повел подопечните си обратно към къщата.

— Значи си е взела любовник — изръмжа Галак. Нямаше нужда да добавя: „И какво толкова?“

— Казват, че магията, която я обгръща, вече била непроницаема — каза Ринт замислено. — Спирала всякаква светлина. Обкръжавала я където и да иде. Имаме си кралица, която никой вече не може да види, освен Драконъс, така мисля.

— Вече мислиш? — попита Галак.

Ферен изсумтя, а другите се изсмяха сухо, дори Галак.

Малко след това Ферен каза сериозно:

— Момчето се е вцепенило от страх, и нищо чудно. Доколкото чух, до този ден баща му е бил също толкова невидим за сина си, колкото новата му любовница предпочита да е в Цитаделата си.

— Никакъв смисъл не виждам в това — каза Галак и поклати глава.

Ферен го изгледа изненадано.

— Много ясно. Наказва майката на момчето.

Брат й повдигна вежди и попита:

— Знаеш ли коя е?

— Знам коя не е, и това е повече от достатъчно.

— Е, сега вече ме обърка — подхвърли Виле кисело.

— Теретът на Галак, Виле. Лочи вода на потока, докато се ражда денят. Само че денят изобщо не се е родил, не и за нея. Знаеш, че е обречена, знаеш, че е свършено със самката с милите очи. Кой е убил самеца й? Със стрела или с примка? Някой.

— И ако този убиец се гърчи цяла вечност в прегръдката на Хаоса, само това е заслужил — изсъска Галак.

Виле вече се беше намръщил.

— Малко прекаляваш, Галак. Все пак ловуваме, веднъж на няколко дни. Убиваме, щом се наложи, за да останем живи. Не е по-различно от ястреб или вълк.

— Но не сме като ястребите и вълците, Виле. Можем да се сетим за последствията от това, което правим, а това ни прави… уф, не се сещам за думата…

— Виновни? — предположи Ринт.

— Това е думата, да.

— Не разчитай на съвестта. — Ферен долови горчивината в гласа си, но й беше все едно. — Тя винаги се прекланя пред нуждата.

— А нуждата често е лъжа — добави Ринт и кимна.

Ферен гледаше разровения торф на тренировъчния полигон. Насекоми кръжаха и танцуваха над локвичките, оставени от копитата. Светлината бавно гаснеше. От шубраците зад тях доехтя вечерна птича песен — прозвуча странно жалостиво. Почти й призля.

— Непроницаем мрак, викаш? — Виле поклати глава. — Защо ще го прави?

— Защо не? — промълви Ферен. — След като красотата е мъртва?

 

 

Разделени от река Дорсан Рил, земите на Великия дом на Драконите включваха верига оголени хълмове, десетки стари минни шахти, три гори, които някога бяха непроходим лес, едно село на арендатори, скромни ферми, оградени с ниски каменни стени, и низ дълбоки езерца, запълнили изоставени каменни кариери, в които се развъждаше риба. Общата земя осигуряваше паша за амриди с черна вълна и за добитък, макар фуражът да беше оскъден.

Тези земи очертаваха северозападната граница на Куралд Галайн. Свързваше ги зле поддържан разровен път и един азатанайски мост, тъй като повечето трафик минаваше по Дорсан Рил, където превозът се улесняваше от дълга поредица буксирни въжета и рудани. Макар че и тези задвижвани от волове механизми стояха бездейни по време на пролетното наводнение, когато дори от хиляда разтега ревът на реката можеше да се чуе от всяка стая на Великия дом.

Хълмовете непосредствено на запад и север от крепостта бяха предимно гранит, от високо ценената ситнозърнеста разновидност, и това бе единственият източник на богатство за Дома на Драконите. Най-големият триумф на лорда обаче — и може би най-големият повод за завист и притеснение преди да придобие титлата Консорт на Майка Тъма — бяха загадъчните му връзки с азатанаите. Колкото и дръзка и впечатляваща да беше архитектурата на Галайн, увенчана с бляскавата Цитадела, строителите от Азатанаи нямаха равни на себе си и новият Велик мост в Карканас беше достатъчно доказателство за това, мост, подарен на града от самия лорд Драконъс.

Мислещите в двора, или поне тези, които можеха да разсъждават проницателно, не пропуснаха да забележат символичния жест, който представляваше вдигането на моста. Но дори това се оказа достатъчен повод за горчивина, негодувание и тихо очерняне. Гледането на размяна на дарове винаги горчи, когато свидетелят не е нито даващ, нито получаващ. Чрез тази мярка се определя положение, но никое определение не се задържа за дълго, а благодарността е рехава като дъжд по камъните от самотен облак в слънчев ден.

И да бяха изсечени думи на масивните каменни блокове на Великия мост, те бяха добре скрити. Може би, ако човек завържеше лодка под дъгата му за някой от големите каменни пръстени, толкова изкусно взидани там, и светнеше с фенер нагоре, щеше да открие ред след ред азатанайско писмо. Но най-вероятно това беше просто измислица и нищо повече. Живеещите и работещите по реката в Карканас не се месеха със знатните, нито с ваятелите, художниците и поетите на времето, и каквото виждаха, си беше тяхна работа.

Дали мечтаеха за мир, тези мръсни мъже и жени със странните им го̀вори, докато се плъзгаха в съдовете си над бездънните черни води? И когато отиваха извън града, там, където бреговете бяха подронени и наносите покрай речното корито бяха черни, когато отиваха да отдадат почит на онази целувка на вода и земя, бояха ли се от бъдещето?

И можехме ли ние — о, богове, можехме ли — да си представим кръвта, която щяха да пожертват в наше име?