Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (22)

18.

Калат Хустаин крачеше през сноповете светлина, проникнали през цепнатините на кепенците на прозореца, и скулестото му лице бе толкова намръщено, че Финара Стоун стоеше смълчана, изгубила всякаква охота да говори. От главната зала извън стаята и от двора навън, през прозореца зад командира, ехтеше несекваща глъч и тропот на стъпки, сякаш хаосът бе обзел като треска Стражите.

— Ти няма да ни придружаваш — каза изведнъж Калат.

— Сър?

— Ще взема с мен Спинок, но искам ти и Фарор Хенд да тръгнете към манастира Янис.

Финара замълча.

Командирът продължи да крачи още няколко мига, а после спря и се обърна към нея.

— Капитане, ако бях човек, страдащ от нощни кошмари, най-лошият кошмар, който бих могъл да си представя, че може да сполети тайстите, е да се въвлекат във война на сблъскващи се религии. Вярата е лично съгласие между самотна душа и онова, в което тя избира да вярва. Във всякакво друго одеяние вярата не е нищо повече от тънък пласт свята боя, плеснат върху политика и светска жажда за власт. Всеки от нас избира с кого да водим своя диалог. Кой смее да го затвори в страх или да го окове в измислени забрани? Толкова слаба ли трябва да е вярата, че единственото й определение за сила да е в голите бройки и клетви за вярност. В думи, превърнати в закони и изявление, и всички те да се осланят на меча в ръката на екзекутора?

Калат поклати глава.

— Такава вяра издава в насилието над плът и дух дълбока слабост в сърцевината си. Ако силата трябва да се покаже в стегнат юмрук, то тя не е никаква сила. — Вдигна ръка и посегна уж да удари капаците на прозореца, а после отново я смъкна. — Ще занесеш от мен съобщение на Шеканто. Стражите отхвърлят призива за погром. Освен това, ако братята и сестрите от старите ордени изпитат нужда от помощ, трябва само да помолят и ние ще се отзовем.

Финара примига.

— Сър, включва ли това военна помощ?

— Включва.

— Командире, чуваме, че легионът се е събрал срещу Отреклите се и тяхната пасмина. Всъщност, че Урусандер лично е излязъл на полето.

Капитан Хустаин закрачи отново.

— Щом доставите съобщението ми, капитане, ще изпратите Фарор Хенд на юг. Тя трябва да препусне към легион Хуст, но да избегне Карканас.

— А нейното съобщение до Торас Редоун, сър?

— Това ще й го предам лично, капитане. Не мога да рискувам да знаете подробностите, тъй като щом изпълните мисията си до манастира, ще препуснете на север, за да пресрещнете лорд Урусандер. Ще настоите за аудиенция с него.

— Сър, ако ни смятат за свой враг, като нищо може да ме задържат.

— Възможно е, капитане, ако са се отказали от всякакво военно благоприличие, а признавам, че вече не съм толкова убеден в спазването на такива правила като някога. — Спря и я изгледа. — Разбирам риска за вас, капитане.

— Какво желаете да попитам лорд Урусандер?

Устата му леко се изкриви при почетната титла.

— Попитайте го: какво в името на Бездната иска?

— Сър?

— При всичките му недостатъци — каза Калат, — Урусандер не е религиозен човек. Маниите му са светски. Загубил ли е власт над легиона си? Чудя се. Тъй. Държа да узная намеренията му от него.

— Кога желаете да тръгнем, сър?

— Веднага.

— Сър, предвид естеството на съобщението ми до майка Шеканто, няма ли да е благоразумно да изоставите командването си тук, макар и за кратко?

— Ще науча истината за новата заплаха от Витр — отвърна той. — Ще видя лично какво е останало от онзи дракон.

Тя долови лекия скептицизъм в тона му и извърна очи.

— Сър, заклевам се, не се съмнявам в нито една дума от доклада на сержант Беред.

— А жената азатанаи?

— Меч и женска броня бяха намерени до трупа, сър. Фарор Хенд ги е огледала и смята, че и двете прилягат добре на азатанаи.

Калат Хустаин въздъхна и поклати глава.

— Ще видя лично. Междувременно тук ще командва Илгаст Ренд със съдействието на капитан Ейрас.

Тази подробност все още оставяше горчивина в устата на Финара. Илгаст Ренд не беше Страж. Още по-смущаващото бе, че беше дошъл с Хун Раал, за да се лепне до Калат през последните няколко седмици.

— Намерете Фарор Хенд, капитане, и я пратете при мен. Пригответе конете си.

— Слушам, сър.

Напусна и влезе в главната зала, сред гъстата гмеж от Стражи и слуги. Смътната паника сред другарите й беше смущаваща и тя започна да разбира отчасти безпокойството на Калат Хустаин. Имаше ли Отрекли се между тези Стражи? Фанатични поклонници на Майка Тъма, които нямаше да пролеят нито една сълза при избиването на неверници? Дори тук, осъзна тя, тази война можеше да откъсне приятел от приятел, брат от сестра.

Видя Спинок и Фарор Хенд седнали в другия край на дългата маса в центъра на залата. Бяха се доближили един до друг, уж за да се чуват по-добре в шумотевицата, тъй като останалото от масата бе заето от Стражи, оглеждащи за последен път бронята си. Фарор Хенд, забеляза Финара, се бе настанила така, че да може от време на време да се докосва до братовчед си. За миг я жегна негодувание и тя го надви с усилие.

Може би Калат Хустаин беше видял това, което бе видяла и тя. Изрично й бе заявил, че взима Спинок Дурав със себе си на експедицията до Витр. А Фарор Хенд изпращаше до легиона Хуст. „Но избягвайки Карканас, където може да е годеникът й. Любопитна подробност. Чудя се какво означава това.“

Тръгна към тях. Това, което проблесна в очите на Фарор, когато погледна към нея, не беше ли чувство за вина?

— Командирът иска да говори с теб, Фарор.

— Добре.

Тя стана, кимна предпазливо на братовчед си и се отдалечи от масата.

Финара дръпна освободения стол и се настани на него.

— Спинок, май ще се връщаш до Витр без нас.

— Така ли? Защо?

— С братовчедка ти ни пращат другаде. Може би ще мине време, преди да се видим отново.

На лицето на младия мъж се изписа разочарование, но в това изражение нямаше лукавство: никакъв намек за бързо прикрити по-мрачни съжаления. Наистина ли беше сляп за неестественото внимание на братовчедка си?

— Струва ми се, че Калат Хустаин вече не те смята за зелен новобранец, Спинок. Оценен си добре за това, че спаси живота ми, и не бих се изненадала, ако скоро чуя, че си повишен.

Единствената му реакция на това беше загадъчна усмивка.

 

 

— Разбирам, че годеникът ти е отпътувал с Шаренас Анкаду за Карканас.

Фарор Хенд кимна.

— Така ми казаха, сър.

— В усърдието си да открие какво те е сполетяло при Витр, Кагамандра Тюлас показа добродетелите, с които е добре известен. — Командирът я изгледа. — С това, че пътищата ви не можаха да се пресекат, пропусна възможност, Страж.

Тя се намръщи.

— Не мисля, че беше последната, сър.

— Това обаче не ми помага сега. Нали?

Отне й миг, докато го разбере.

— Сър, годеникът ми беше издигнат и сега се смята за благородник.

— Но започна като капитан в легиона.

— Да, сър. Така е.

— На коя кауза е верен тогава, чудя се?

— Навярно лорд Илгаст би могъл по-добре да предложи мнение по този въпрос, сър.

— Ще отпътуваш със своя капитан до манастира Янис, Страж, където тя ще достави съобщение от мен. Веднага след това ще се разделиш с нея и ще препуснеш към лагера на легиона Хуст. Макар да не се съмнявам, че командир Торас Редоун остава вярна на Майка Тъма, от това не следва задължително, че праща войниците си срещу Отреклите се. Ще установиш каква е позицията й и ще се върнеш при мен.

— Да, сър.

Изведнъж й хрумна, че в Калат Хустаин и неговата жена, Торас Редоун, вижда възможна съдба за себе си и Кагамандра Тюлас. Двамата, изглежда, не знаеха много един за друг и бяха доволни да остане така. Това, че Калат не знаеше какво мисли жена му за вярата и накъде ще поведе легиона си, й се стори жалко, а в този случай — потенциално пагубно.

— И последното — каза Калат Хустаин, — ще заобиколиш Карканас. Прехвърли реката надолу по течението и избегни всякакъв контакт с гарнизони или отряди на легиони.

— Сър, бих могла да потърся годеника си в града, макар и само на връщане от лагера на легион Хуст.

— Би могла, но няма да го направиш. Карканас скоро ще се превърне в паяжина. С една безразлична господарка в центъра й предвиждам стълпотворение на… мъжкари, всеки жаден за прегръдката й.

— Сър, аналогията ви намеква, че който победи, накрая ще бъде изяден… от Майка Тъма. Тази победа изглежда странна.

Той изсумтя.

— Да. Странна е, нали?

Последва мълчание и Фарор Хенд вече се чудеше дали не я е освободил.

Тогава Калат заговори:

— Беше недоволна, когато Ян Шейки си присвоиха отговорността за азатанаи. Предполагам, че вече съжаляват за нахалството си.

Тя си спомни за Капло Дриим с неговото високомерие, както и застрашителното присъствие на магьосник Реш.

— Би било удовлетворително да се мисли така, сър. Но пък по волята на азатанаи техният речен бог беше възкресен.

— Точно така, и с това допълнително уязвяване на амбициите им, Страж, обзалагам се, че името ви е било прокълнато неведнъж.

— Сър, намеквате за цинизъм у братята и сестрите на култа.

— За песимист по природа ли ме смяташ, Страж? Може би си права. Докато капитан Финара Стоун е заета с разговори с майка Шеканто, прецени шейките. Ще ценя високо мнението ти за тяхната решимост.

— Сър, вече съм на мнение, че легионът на Урусандер ще съжали за това, че настрои шейките против себе си.

— Ако разчитат на неутралността на Стражите, наистина ще съжалят.

Фарор Хенд се смълча стъписана, а след това кимна.

— Ние заведохме Т’рисс при шейките, сър. Вярно е. По-скоро аз, тъй че трябва да нося някаква отговорност за всичко, което се случи.

— Едва ли. Азатанаи тръгна да търси аудиенция с Майка Тъма. Щеше да го е постигнала рано или късно и без да я придружава някой.

— Но щеше ли да е възкресила речния бог, ако не се беше срещнала с шейките?

Той сви рамене.

— Това никога няма да разберем. Заблуждаваме се, ако си въобразяваме, че действаме в живота с някакво подобие на власт над това, което предстои, и би трябвало да сме благодарни за унижението. Защото ако беше другояче, ако наистина всяко събитие в историята се насочваше от нашите ръце, отдавна щяхме да сме изоставили всякаква претенция за добродетелност. Всеки триумф нямаше да е нищо повече от изравняване на везните в отговор на собствените ни престъпления в миналото. — Махна с ръка, сякаш в пренебрежение не само към думите си, но и към цялата история с множеството й горчиви истини.

— Сър, когато напусна манастира, Спинок Дурав с капитана ли ще остане?

— Спинок Дурав ще тръгне с мен до морето Витр, Страж.

— О. Разбирам.

Той я изгледа замислено.

— Забележи добре възможния провал на моето посредничество, Фарор Хенд, и прецени за себе си престъпленията, които твоята несдържаност ще навлече не само на теб, но и на много други.

Тя усети как изстина и не можа да отговори.

Калат Хустаин извърна поглед.

— Свободна си.

Тя се върна в главната зала. Мислите й бяха объркани. Капитан Стоун седеше на мястото й до Спинок. Призля й от мисълта, че трябва да отиде при тях. „Това е работа на Финара. Напълнила е с лъжи ушите на Калат. Спинок няма нужда от майчината ти опека, капитане, и дори само заради възрастта си не ставаш за него.“

Гневът се бореше със срама в душата й. „А сега трябва да яздя послушно с теб. Не съм дете, за да ме обуздават така, и един ден ще покажа колко е вярно това.“

Финара Стоун вдигна глава и я погледна в очите. Стана и се приближи до нея.

— Конете ни са готови за път, Страж.

— Ясно, капитане. Ще приготвя багажа си.

— Пребледняла си — каза Финара. — Зле ли ти е?

Фарор поклати глава.

— Не, капитане.

— Притеснява ме мисълта, че съдържанието на съобщението, което трябва да занесеш на легиона Хуст, толкова е отнело живеца от лицето ти.

— Не, капитане. Макар да признавам, че като че ли ни е понесло течението…

— А напред виждаме само скали, да. Имаме си заповеди, Страж, и те ще ни насочват.

Фарор кимна и каза:

— Трябва да си приготвя багажа.

— Не се бави много. Ще се срещнем при портата.

 

 

Финара Стоун се загледа след отдалечаващата се Фарор, донякъде изненадана от това, че така старателно отбягва братовчед си. Видя как погледът на Спинок я проследи, а после младият мъж стана, сякаш се канеше да тръгне след нея. Капитанът закрачи към него.

Калат навярно бе предупредил Фарор да стои настрана от братовчед си. Жената беше излязла от срещата си с него бледа като призрак и почти разтреперана. Ако имаше истина в това предположение, предстоящото им пътуване заедно щеше да е напрегнато.

— Спинок.

Младият Страж се обърна.

— Изглежда, братовчедка ми е разстроена.

— Не разстроена — отвърна му тя. — Разсеяна. Ще тръгваме и трябва да се приготви.

— А, разбира се.

— Гориш ли от нетърпение да се върнеш при Витр, Страж?

Той вдигна рамене.

— Не е в челото на списъка ми непосредствени амбиции, капитане. Съжалявам, че вече не съм под командването ви.

— Предстоят ни трудни времена, Страж. Може би ще мине време, докато нещата се върнат към нормалното и се върнем към ежедневната служба. В свитата на командира ще си под опеката на сержант Беред.

— Да, капитане.

— С него можеш да си спокоен. Той е ветеран от Блещукаща съдба и бреговете на Витр.

Спинок кимна, а после въздъхна.

— Ще ми липсвате, капитане.

Тя усети как нещо се надигна дълбоко в нея в отговор на думите му и за миг се почувства лека като перце. Извърна очи.

— Дано сержант Беред се окаже по-устойчив на чара ти от мен, Страж.

Спинок се приближи.

— Простете ми, капитане. Когато ви отнасях от Витр, както ви беше призляло… така и не се уморих от прегръдката.

— Още една причина да съжалявам, че бях в треска — каза тя. — Спинок, внимавай.

Но той поклати глава.

— Знам, че съм млад. Може би твърде млад за очите ви…

— Стига, Страж. Не му е времето сега.

— Но това е всичко, което имаме, Финара.

Фигурите, които се движеха покрай тях, изглеждаха размътени, като гмеж от духове, забързани по някакви свои отвъдни работи. Не смееше да погледне Спинок в очите, макар да знаеше, че само там ще намери опора и ще се отърве от замайването, което заплашваше да я завладее.

— Ще трябва да почака — каза му тя. — Моля те, отдръпни се. Да се съобразим с благоприличието.

Той го направи с крива усмивка.

— Не съжалявам за импулса си. Вече поне знаете чувствата ми.

„А аз мислех да съблазня Фарор и да намеря за Спинок прегръдката на друга жена.“ Обзе я смут и се чувстваше почти пияна.

— Пази се, Страж, и един ден ще подновим този разговор.

— Насаме, надявам се.

— Така би било най-добре — отстъпи тя.

Вън на двора спря и вдиша няколко пъти дълбоко. Малко помнеше от онази нощна езда, докато Спинок я връщаше в укреплението. Беше ли й говорил? Беше ли я залъгвал с думи, за да не изпадне отново в несвяст? Бяха я вързали за него. Помнеше топлината, идваща от тялото му, и потта между тях. Трябваше да я е усещал до себе си — гърдите й, корема й. Дори ръцете й бяха около кръста му.

Страж Куил се приближи и докладва:

— Конете са оседлани и чакат.

— Благодаря — отвърна тя. — Страж?

— Да, капитане?

— Тръгваш с отряда на Беред, нали? Добре. Вярвам, че си уведомен, че младият Спинок Дурав ще бъде с вас.

— Да, капитане.

— Командирът има високо мнение за него, Куил.

Мъжът кимна.

— Ще го държа под око, капитане.

— Но не толкова явно, че да го притесниш.

— Вече се познаваме от игралната маса, капитане, и го смятам за приятел.

— О. Разбира се.

Куил се усмихна.

— Ще го пазя отляво, капитане, а Стенас отдясно.

— Благодаря ти.

Тръгна към конете.

„Е, Спинок, тепърва ще увия краката си около теб. Колкото до тебе, Фарор Хенд, ти си имаш бъдещия си съпруг и ще си навлечеш твърде много грехове, ако изобщо си помислиш да легнеш с братовчед си. Дори Калат вижда изкушението в очите ти.“

Не можеше да се предвидят пътищата на страстта. „Млад е, но аз ще го имам.

Поне за малко.“

 

 

— Признавам, че ми липсва решителност.

При думите на Спинок Фарор Хенд се обърна и го видя подпрян на рамката на вратата, скръстил ръце. Очите му играеха неспокойно с отразена светлина. Тя поклати глава.

— Не съм го виждала у теб, братовчеде.

— Представям си живот, в който съм като стрък трева, приведена от най-лекия полъх на вятъра.

— Значи ще изтърпиш много рани. — Фарор го изгледа. — Какво те е прихванало, Спинок?

— Дръзки думи изказах, докато стоях твърде близо до нашия капитан.

Тя извърна рязко очи и се зае отново с пълненето на походната си торба.

— Има причина Финара Стоун все още да не си е намерила съпруг.

— Виждам нещо своенравно в погледа й, вярно.

— Тя не копнее за мъж, братовчеде — изсумтя Фарор. — По-скоро за жена. — Погледна го отново. — Не знаеше ли това?

Изненадата на лицето му се смени с усмивка.

— Виж, това вече е предизвикателство.

Фарор Хенд се изправи и се приближи до него.

— Спинок, чуй ме. Тя иска да си играе с теб. Не си първият мъж, когото е дразнила. Но страстта й е към меки гърди в ръцете й и влага между краката. Дърпа се от небръсната целувка и жадува за кадифени устни.

— Ще остържа всяко косъмче от лицето си и ще я заблудя в тъмното.

— Заслужаваш нещо повече от това да те използват.

— Оттук и слабата ми решителност, братовчедке.

— Отдай се на това тогава.

Сграбчи го за тила и притисна устните си в неговите. Чу го как изпъшка, а след това се отдръпна. Фарор отново се доближи и посегна с лявата си ръка между краката му, стисна го и усети топлината му през коприната.

Спинок я хвана за раменете и твърдо я избута назад.

— Не, братовчедке.

— Мислеше ли, че съм глуха за поканите ти, Спинок?

Той поклати глава.

— Мислех, че само играехме. Игра без риск за развръзка. Фарор, съжалявам, но това не може да бъде.

Тя се отдръпна, а след това се обърна да затегне каишките на торбата си. Отвърна му, без да го погледне:

— Развръзката е най-малкият риск в подобни игри, Спинок, когато с всеки ход парираме в стратегии на страстта.

— Любима братовчедке, не ме разбирай погрешно. Ако не бяхме братовчеди, щях да съм си спечелил ругатните на всеки тайст затова, че те отнемам от годеника ти, затова, че използвам тялото ти по всякакъв възможен начин.

Тя се помъчи да забави дъха си и се изруга наум за учестения си пулс. Всяка болка беше блажена и същевременно мъчителна. Все още усещаше устните му, притиснати в нейните, и лявата й ръка оставаше влажна от потта му.

— Това, което направи току-що…

— Всяка игра става сериозна, Спинок, рано или късно. Да видим сега как ще отстъпиш припряно, братовчеде, и ще покажеш неочаквана решимост.

— Отстъплението ми показва обратното, братовчедке. Капитанът ни чака теб все пак.

Тя се обърна и го изгледа с гняв.

— В игрите на любов, братовчеде, всички играем, за да нараним.

— Горчив възглед, Фарор.

— Нима? Какъв по-голям кураж от признанието в любов? Когато дуелът стигне до изтощение, единият или другият трябва да свали гарда и да се усмихне, щом види как изтича собствената му кръв. После идва въпросът: ще се доближи ли наранилият, за да долепи език до тази рана?

— Не. Ще обърне меча срещу себе си, братовчедке, за да влее и своята в червения поток.

— И тъй, играта свършва с обещание за белези. — Тя поклати глава. — Е, продължавай да играеш, братовчеде, и не мисли за мен.

Той се отдръпна от прага, тъжен и смутен.

— Сбогом и лек път, братовчедке.

— И на теб.

Щом се махна, тя затръшна вратата и се смъкна тежко на нара. „Кръвта потича чиста и всяка капка е сълза. Играта е изгубена в мига, в който забравиш, че изобщо е игра. Да чуеш песента на любовта е все едно да оглушееш от хор на глупци!“ Избърса мокрите си страни и продължи приготовленията си.

 

 

— Едно по едно — каза Калат Хустаин. — Трябвате ми тук.

Илгаст Ренд изпъшка и седна тежко на един стол.

— Не мога да разбера Урусандер. Трябваше да е озаптил Хун Раал… Бездната да ме вземе, трябваше да му е съдрал кожата от бой отдавна.

— И машинациите на Хун Раал щяха да се объркат и осуетят — заговори Калат, докато крачеше напред-назад. — Без намесата на онази проклета азатанаи в Янис този спор щеше да е останал чисто политически и с това — открит за компромиси. Тази война на вери е като оръжие, натикано в ръката му.

Илгаст поклати глава.

— Хун Раал е от рода Исгин. Всичко е заради пропадането на фамилията му. Копнее да стане благородник и се вижда като защитник на родословната си линия. Ще яхне вълната на всяка отстъпка, която спечели легионът, а ако пяната почервенее — така да бъде.

Калат кимна.

— Амбициите му са добре известни, милорд.

— Ще държа Стражите в състояние на готовност, командире. Разбира се, държа ги така само до завръщането ви. Тогава с голяма скръб ви ги отстъпвам и приключвам с това. — Вдигна очи. — Приятелю, смяташ ли ме за безотговорен?

— Не мога да кажа, милорд. Продължавам да вярвам, че най-голямата заплаха за Куралд Галайн е Витр. Ако успеете да съберете истините за него от джагътите или дори от азатанаите, може би всички ще благославяме вашата преданост и след столетие.

Илгаст изсумтя.

— Столетие? Значи да се стягам да понеса сто години проклятия. Бих предпочел това теглене насам-натам, което търпя сега.

— С обявяването на своя неутралитет, милорд, вие може би предлагате изход за мнозина, благородници, както и простолюдие. Не мога да си представя, че всички стари капитани от легиона на Урусандер се възхитени от този погром. Тези, които падат под мечовете им, може и да са Отрекли се, но остават тайсти. Милорд, ужасѐн съм от този обрат на събитията.

Илгаст помисли над думите му.

— Има една лудост, командире, която тече като отровен поток през нас. Извира изпод скалата на прехваленото ни благоприличие. Камъкът понася натиск, докато се пропука. Добронравието се дави в този мръсен порой и подлостта процъфтява в последвалия раздор. — Отпусна се назад и столът изскърца под тежестта му. — В най-мрачните си мигове желая да дойде някой бог, същество праведно и същевременно с хладен взор. Бог, който да бръкне между нас и да изтръгне най-користните ни, егоистични събратя. А след това, в селение, прогарящо като киселина всяка измама, всяка цинична лъжа, да направи за всички тях нежелан, но най-заслужен дом. — Затвори очи. — Копнея за сила, която да отмие най-лошото, което е в нас, Калат. — След дълга пауза отново отвори очи и видя, че командирът го гледа внимателно. Илгаст се усмихна кисело. — Дали би трябвало да се боя от такава сила в ръцете на Майка Тъма?

— Не ми се изповядвайте, милорд. Имам достатъчно свои съмнения.

— Чудя се къде са страхотните ни умове, командире, че толкова лесно да бъдем хвърлени в тази мръсна пяна на предателство от дебелоглави явни глупци? От злото намерение и безсърдечния дух?

— Започвате да поставяте под въпрос своя неутралитет ли, милорд?

— Подозирам го в уклончивост. Все пак виждам пред себе си само един път, който не е просмукан от кръв. Ще отпътувам на запад, в земите на джагътите и азатанаи.

— А вашите Домашни мечове?

— Те ще поддържат владенията ми. Това и нищо повече. Така съм се разпоредил.

— Сам ли ще пътувате?

— Ще взема няколко души за компания.

Калат кимна.

— Милорд, ще се постарая да не се задържам много дълго до морето Витр. Разбирам добре бремето на тази услуга, за която ви помолих.

— Ако мога, командире, няма да мръдна от този стол, докато вашите Стражи не са отново в безопасност под вашето крило.

— Разчитайте на офицерите ми, милорд.

— Несъмнено. И ако е възможно, ще отбягвам необходимостта да издам и една-едничка заповед.

Калат тръгна към вратата, но на прага спря и се обърна към Илгаст Ренд.

— Този бог, за когото мечтаете, милорд. Самата мисъл за него ме плаши.

— Защо така, командире?

— Боя се, че в името на праведността ще бръкне и ще ни изтръгне всички.

И излезе.

Илгаст дълго гледа вратата.

 

 

— Изправени пред неочакването — заговори Кагамандра Тюлас, — ние се разкриваме пред себе си. Виждал съм това сред ловните кучета, които обучавах. Някои побягват. Някои ръмжат. Някои нападат. Но бих се обзаложил, че нито един звяр всъщност не е изненадан от собствените си действия. И все пак ние не можем да кажем същото, нали? Между настръхналата ни кожа и мускулите, които може да потръпват под нея, лежи пластът на срама и точно върху този вътък самоуважението тъче своите заблуди.

Вятърът, идещ от север, беше сух и хладен, понесъл със себе си прах от ожънатите поля, и плява кръжеше във въздуха като предчувствие за скорошните снегове. Шаренас Анкаду се замисли над думите на спътника си, загледана във фургоните, натоварени със зърно и навлизащи в Нерет Сор, макар че самото село почти се беше изгубило сред палатките на събиращия се легион на Урусандер.

Жителите на Нерет Сор ги чакаше тежка зима, осъзна тя. Лорд Урусандер конфискуваше повечето им зърно. Имаше обещание за заплащане и командирът несъмнено щеше да се покаже щедър. Но човек не може да яде монети, а след като запасите дърва за огрев и суха тор намаляваха с всеки ден, монетите не можеха и да поддържат огъня в огнището.

Въпреки това хората в селото бяха твърде наплашени, за да недоволстват. Над хиляда въоръжени войници вече живееха сред тях и всеки ден и нощ пристигаха още.

Тя отпусна облечената си в ръкавица ръка на шията на коня и зачака топлината на животното да проникне през тъканта.

— Не си избягал, приятелю. Нито си изръмжал в отговор на заповедта на командира и не виждам шанс изобщо да се опълчиш на възгледите му.

— Тъй че съм замръзнал на място — призна Кагамандра. — И все още нищо не сме чули от Карканас, а всяка вечер гледаме на запад и виждаме как слънцето става на мед от дима. Боя се за леса, Шаренас, и за всички, които го обитават.

— Очаквам сержант Йелд скоро да се върне при нас — каза Шаренас. — Но и без тези подробности можем да сме сигурни, че Отреклите се ги ловят и избиват.

— Със сигурност много от тях са потърсили убежище в манастирите — рече Кагамандра. — А този дим идва просто от подпалените домове. Зимата се приближава. Шаренас, ще видим ли замръзнали трупове на тайсти по земята през следващите месеци? Призлява ми от тази мисъл.

— С малко късмет тази нелепа война ще е свършила дотогава. Нима не се прекланяме все още пред волята на Майка Тъма? Лорд Урусандер скоро ще тръгне и можеш да си сигурен, че ще се погрижи да бъде въздадено правосъдие над убийците, които действат от негово име. С острието на меча си ще сложи край на безумието.

— А Хун Раал?

Нямаше отговор на този въпрос. Местонахождението на капитана оставаше неизвестно. Дори братовчедката Серап не можеше да каже къде е отишъл Хун Раал. След дълго мълчание тя въздъхна.

— Ще се изправи пред Урусандер, или пред гнева на благородниците. Ще поеме ли отговорност за този окаян погром? По-скоро се съмнявам. Освен това той не е единственият капитан, действащ на своя глава из страната.

— Напълно е възможно събитията да са се разиграли извън неговия контрол — отстъпи Кагамандра. — И всъщност легионът да се е разцепил и дезертьорски елементи да са се възползвали от хаоса.

— Избрала съм мястото си в това — заяви Шаренас. — Ти също трябва да го направиш, приятелю.

— Никое псе не е толкова глупаво, че да застане на пътя на нападащ глиган. Но в това тъпите животни показват повече ум от мен. Вярвам, че ще се върна в Блещукаща съдба и с това ще приключа с тази гонитба на годеницата си. — Усмивката му би трябвало да е лукава, заподозря тя. Но се получи горчива гримаса. — Ще я догоня, макар и само за да й кажа, че не трябва да се страхува от мен. Че усърдието ми винаги е било доблестно, и ще покажа, че старателното ми отчуждение е жест на уважение. Макар и да си стиснем ръцете в деня на бракосъчетанието, никаква друга неприятност няма да последва от допира ми.

— Кагамандра Тюлас, научил си се да цениш вкуса на собствената си кръв.

Лицето му помръкна и той извърна поглед. Ръцете му бяха побелели на рога на седлото.

Загледана отново към фургоните долу по пътя и усетила как леденият вятър запълзява като змии под дрехите й, Шаренас потръпна и рече:

— Приятелю. Наистина я погледни в очите и кажи нещата, които би искал да й кажеш. Не мога да гадая за отговора й извън това, което щях да изпитам аз, ако бях на нейното място. А това, което бих изпитала аз, е гняв и унижение. Ти я освобождаваш да обича други мъже и смяташ това за щедрост. Но всички жени искат да бъдат желани и обичани. За мен саможертвата ти е егоистична.

— Но тя е тъкмо обратното!

— Готов си да превърнеш брака в мъченичество. Да поискаш от годеницата си не любовта й, а съжалението й. Какво ще стои твърдо на такива основи? Виждам и двама ви на колене, с гръб един към друг, всеки обърнат към врата, през която копнеете да преминете, но сте заключени заедно от греховете на воля и гордост. Тя няма да приеме тази твоя безчестна подкана, защото това би могло само да потвърди собственото ти чувство за нищожност — такъв избор за една жена идва след години тежък живот в прегръдките на безчувствен мъж. Взимането на любовници е отчаяно търсене на неща, които малцина биха дръзнали да назоват. Превърнеш ли това предложение в неин сватбен дар, ще я пронижеш дълбоко в сърцето.

— Но аз съм този, който говори от съжаление! Тя е млада. Заслужава онова, което аз имах някога, не този прекършен мъж, толкова стар, че да й бъде баща, който иска да избяга от застаряването си! Твърде крехък съм, за да нося бремето на всяка необходима заблуда в този съюз!

Тя поклати глава.

— Много чудесни съюзи са произлизали от такава разлика във възрастта.

— Това е глупаво и користно.

— Наричаш я млада и влагаш в тази дума подценяване. Това намеква за арогантност, Кагамандра.

— Без споделени години, които да свържат две души…

— Тогава споделете предстоящите. Но най-после стигаме до сърцевината на нещата. Отстъпваш правото над жена си от страх, от дълбока наранимост и боязън да не би усещането да се върне. Това не е никаква саможертва, а самооправдание. Всяка твоя рана е трофей, със страданието, понесено като най-великолепно одеяние. Но си го износил, приятелю, и то е опърпано. Ако не жена ти смъкне тези дрипи от теб, кой тогава? Сега ме чуй. Ако не виждаш кураж във всяка жена, която погледнеш, значи си сляп и, още по-лошо, презираш достойнството на жената, която си изгубил преди години. Иди при Фарор Хенд. Поне в това инстинктът ти е верен. Но я погледни в очите и виж сам — тя няма да трепне.

Погледна го и изпита внезапен страх, толкова пребледняло беше лицето му. Прониза я разкаяние.

— О, извини ме. Надскачам всякакво благоприличие. Отпрати ме на този вятър с проклятие и ще тръгна без оплакване. Това е недостатъкът ми и той изтръгва от властта ми всяка шепа любов. Виждаш добре, че моят живот е също толкова окаян като твоя и във всяка своя дума за съвет зле прикривам собствената си горчива същност.

Той помълча дълго, а после хвана юздите си.

— Нищо чудно, тогава, Шаренас Анкаду, че сме такива приятели. Взимаме този хълм с дързък щурм само за да бъдем пребити след това почти до несвяст от истините. Вятърът в тревите се надсмива над самомнението ни, а сезонът започва да ни показва студенината си. Ако бях знаел повече за теб, щях да съм заглушил всяко друго предложение освен твоето.

Тя усети как я обля топлина.

— Щях да съм смъкнала кожата от гърба ти.

— И да си направила от нея по-добър трофей.

— Носен — прошепна тя, щом срещна погледа му, — с гордост.

И тогава за миг, сякаш слънцето бе посякло през тежките облаци, годините сякаш се смъкнаха от изпитото му лице и тя видя мъжа, когото една жена бе обичала някога. Мъж отпреди войните, от когото не всички ценни неща все още бяха заличени сред насилие и измяна. И пак така мигновено всичко това изчезна и той отклони погледа си.

— Няма да си говорим повече така, Шаренас Анкаду.

— Да. Мисля, че няма. — Но думите бяха като вода, процедила се през пукнатините на камък.

— Ще тръгна сутринта. Като благородник, налага ми се да изоставя ранга си в легиона.

— Тъкмо войници като теб и Илгаст Ренд лорд Урусандер толкова цени, Кагамандра. Стоите прекрачили пропастта и през вас той вижда пътя към компромиса.

— Мислиш, че ще ми забрани ли?

— Да. Тоест, ако тръгнеш сега, на мръкване, ще уведомя командира утре сутринта. Ако в гнева си той реши за благоразумно да ви подгони, ще му кажа, че си поел към Карканас.

— Защо не напуснеш заедно с мен, Шаренас?

— Не. Твърде много от нас, предпазливите съветници, изведнъж напуснали Урусандер, ще го уязви и неравновесието ще отвори пролука за поддръжниците на Хун Раал.

— Урусандер няма да позволи да бъде дърпан от глупци.

— Той е стар, Кагамандра. Не телом, но духом. Виждаме ежедневно как нерешителността му го поразява като пристъп на болест и как непрекъснато излиза навън от командната палатка — а тази палатка сама по себе си е преструвка, опасна при това, след като отстъпва крепостта си на онази белокожа вещица — излиза навън и дълго гледа знамето на легиона. — Помълча и добави: — Не мога да предположа какви мисли го обземат в тези моменти, но те все пак ме безпокоят.

— Изглежда, че цени присъствието на Серап — подхвърли Кагамандра.

— Да. Тя остава най-малко неприятната от курвите на Хун Раал. Но лесно се забравя, че стои близо до Хун Раал, по простата причина, че тя също е от рода Исгин.

Кагамандра изсумтя.

— Власт в легиона и имението им възстановено, така ли? Да, виждам как тези две желания вече са преплетени.

— Много амбиции могат да имат общ корен — каза тя и кимна. Сложи ръка на рамото му. — Дай й това, което дръзна да дадеш на мен днес, приятелю, и виж как ще отговори.

Той кимна, без да срещне погледа й.

— Ще го направя.

Шаренас отдръпна ръката си. След миг се надигна на стремената, загледана над ръба на редиците палатки.

— Виждаш ли онзи ездач и знамето, което носи? Това е сержант Йелд. Най-сетне ще имаме вест за събитията в Карканас.

— Ще го чуя — заяви Кагамандра.

— Не позволявай лошите новини да те разколебават — каза тя. — Бъди верен на своето, Кагамандра, и насочи цялото си чувство на дълг към жената, за която ще се венчаеш.

Той въздъхна.

— Както кажеш.

Бавно заслизаха по склона, за да могат животните да раздвижат схванатите си мускули след дългото стоене на билото. Плявата, вдигаща се от стърнищата, се завихри около тях, а прахта остана високо във въздуха, сякаш не искаше да се утаи по земята.

 

 

Старите столове в Хранилището приличаха на тронове, но само един бе останал непокътнат. Другите бяха на парчетии, избутани в един ъгъл, и Синтара се чудеше на насилието, развихрено над тях. Имаше навика да сяда на единствения останал стол и да отпуска назад глава на сърнешката кожа. Стените бяха отрупани със свитъци и томове и застоялият въздух в помещението миришеше на плесен и прах. Слуги бяха донесли още свещи по нейна заповед и светлината вече изпълваше пространството, гонейки сенки и сумрак. Жълтият й цвят багреше бялата кожа на ръцете й, отпуснати на облегалките на стола, докато те не започнеха да се преобразяват за очите й в нещо сътворено от злато.

Мракът не беше единствената чистота на света. Нещо гореше вътре в нея, ослепително ярко. Беше уплашило Урусандер, беше го прогонило от цитаделата му, сякаш само от присъствието й верността му към Майка Тъма бе подложена на заплаха.

„Съвсем вярно. Аз наистина съм заплаха за Майка Тъма. И за всички, готови да коленичат пред нея. Но Хун Раал е прав: не е нужно да е така.“

Слабост и страх я бяха прогонили от Карканас, а във времето след това понякога се бе забавлявала, представяйки си триумфално завръщане, със светлина, пърлеща града като очистителен огън. Окаяните речни богове щяха да се гърчат пред нея. Майка Тъма щеше да се свие от ужас, всичките й тайни щяха да се разкрият, всеки недъг щеше да е изложен на показ. Мракът в края на краищата беше място за криене. Но нещо в тези желания й се струваше странно, почти противно. Бяха останки от стария й живот в храма, започнала бе да осъзнава тя.

И все пак… кой не е познавал детство, в което в тъмното се движат ужаси? Глупаво бе да се отхвърля истината за инстинкта. Имаше сериозни основания да се страхува от онова, което не може да се види, и да не вярва на онези, които избират да останат скрити.

Азатанаи беше поднесла дар на Синтара. Силата му растеше в нея като семе на мъж в утроба. Чувстваше се изпълнена с кръв, натежала в гърдите и издута между бедрата. Но никаква умора не я обземаше. Не изпитваше голяма нужда да спи и умът й беше заситен, неподатлив на безбройните рискове, които я заобикаляха. Урусандер все още не й беше предложил официално убежище.

„Не съм върховен жрец — беше казал. — И това не е храм. По-важното, върховна жрице: не съм враг на Майка Тъма.“

Отново си помисли за бягството си от Карканас. Придружена от десетина от най-верните си приятелки, понесли само това, което можеха да носят на гръб, се бяха втурнали в нощта и околността изведнъж бе станала чужда и застрашителна. Горчивият спомен за удобствата и удоволствията на Цитаделата я жилеше и бе изпитала гняв и жлъч в душата си, душа, която все още кървеше от раните, нанесени й от жестоките думи на азатанаи.

Но мислите за мъст се бяха оказали силно гориво срещу трудностите на пътуването им през последвалите дни и тя бе усещала как силите й нарастват с всяка нова стъпка, докато Цитаделата и нейният свят се смаляваха зад тях.

Обещаният от Хун Раал ескорт така и не се беше появил и усещането й беше, че пияният глупак е изгубил контрол над положението. Нощем виждаха далечните отблясъци на огньове в гората вляво, а денем над леса надвисваха сиви валма дим. Отреклите се бяха подложени на меч и огън.

Не беше изненада за нея, когато пред очите им се появи Нерет Сор и твърдината на Вата Урусандер и видяха събиращата се около селището армия, редове и редове платнени палатки, безбройните коне, снабдителните фургони и стотиците войници, забързани насам-натам. Легионът се беше върнал и готовността, с която уволнените войници пристигаха, за да подновят стария си живот, заличи всичките й представи за некадърността на Хун Раал. А после, докато гледаше приближаващия се патрулен отряд, самоувереността й се разколеба.

Спътничките й се бяха скупчили боязливо зад нея и когато погледна през рамо, тя видя колко са опърпани и мръсни. Фините коприни бяха зацапани от пътната прах. Грима, който преди оживяваше лицата им, го нямаше и това, което виждаше сега, бяха изпити и уплашени изражения. Малко им беше давала по пътя, твърде погълната от страх и тревога за съдбата, която я очакваше. Спътничките й, всички до една, бяха обзети от илюзии за сила и сега тя можеше да види как копнеят за блаженото й завръщане.

Но войниците, които спряха пред тях, бяха намръщени, а ефрейторът, който ги командваше, махна с ръка назад към пътя и каза:

— Вече имаме твърде много курви за изхранване. Върнете се там, откъдето идвате. Няма да намерите и една стая в Нерет Сор, а командирът има правила, забраняващи занаята ви в лагера ни.

Синтара намери някак сили да се усмихне.

— Каква свежа прямота, ефрейтор. Истина е: познавали сме насладите на много мъже. Аз съм Висша жрица Синтара и тези жрици, които ме придружават, са под моята опека. Бих искала да говоря с командир Урусандер, защото имам вест от Цитаделата.

Младият мъж я изгледа, след което кимна.

— Да, чухме за вас. Виждам белотата на лицето ви под качулката, висша жрице. Добре, ще ви придружим до цитаделата.

— Благодаря, ефрейтор. Както виждаш, наложи се да тръгнем набързо и без нужните удобства, полагащи се на дъщерите на Майка Тъма.

— Можем да повикаме фургон, ако нямате нищо против да почакате.

— Или пък, ефрейтор, ти и бойците ти можете да отстъпите малко място на седлата си, стига прегръдката на жриците да не ви притеснява много.

Веждите му леко се вдигнаха, но не се усмихна. След малко доближи коня си, измъкна единия си крак от стремето и й предложи ръка.

Докато яздеха към крепостта, Синтара мълчеше. Беше мислила много какво да каже на Урусандер, но от вида на тези прости войници можеше да разбере, че това е една притеснена армия, а това на свой ред бе отражение на командващите и особено на Урусандер. Войниците се бяха отзовали на призива, но сега очакваха заповеди и никой не знаеше що за заповеди може да се окажат те. Гражданската война оголваше недостатъците в един народ и въпреки че всяка фракция щеше да гледа на каузата си като справедлива, болестта беше заразителна и отслабваше всички.

Урусандер като нищо можеше да е призовал войниците си в някакво погрешно усилие да ги защити. „Но пък да ги защити от кого?“ Хун Раал беше развихрил войници ренегати в провинцията. „От самите тях значи. Ако съм права в това, значи разбирам напреженията, които виждам тук. В тази гражданска война войник на легиона би могъл да убива войник на легиона.“

Но дори това не беше краят на бедите. Между тях можеше да има Отрекли се. Или най-малкото симпатизанти.

„А аз? Какво място ще заема в това, което предстои? Урусандер ли трябва да реши съдбата ми? Ще пълзя ли пред него?“

— Ефрейтор?

Портата вече беше пред тях.

— Висша жрице?

— Надявам се, че ще имам възможност да се приведа в по-добър вид от пътуването, преди да се видя с командира.

— Предполагам, защото той е много зает — отвърна мъжът. — Не се обиждайте, висша жрице, ако аудиенцията ви с него се забави с ден или два. Междувременно ще ви се дадат слуги, които да се погрижат за каквото ви е нужно, разбира се.

— Много добре. — „Ден или два?“ Намръщи се. — Трябва отново да подчертая, че новините, които нося от Цитаделата, са спешни.

— Непременно ще предам това, висша жрице.

Както се оказа, не й оставиха никакво време да се почисти, след като кастеланът на крепостта, сдържано официален мъж на име Харадегар, пое отговорността за нея още на входа на крепостта и след като зачисли двайсетина слуги към жриците й, я поведе в цитаделата за незабавна среща с лорд Урусандер. Тази припряност едва ли беше плод на някакво тактическо увъртане. По-скоро й говореше за уважението на командира към титлата й и дори той да видеше доказателството за сполетялото я, може би тя щеше да се възползва от това.

Харадегар я въведе в помещение с рафтове, затрупани с безчет книги и свитъци, и само една дълга маса в средата на стаята. Имаше и два хубаво изработени стола и един счупен.

След като кастеланът напусна, тя помисли дали да не седне, но след миг Урусандер пристигна.

— Висша жрице, чух за това, което ви е сполетяло. Но все пак трябва да попитам: какво правите тук?

 

 

Синтара нямаше да проси. В Урусандер видя мъж, притиснат отвсякъде. Добре разбираше амбициите на хората зад него. Мъже като Хун Раал мечтаеха командирът им да застане до Майка Тъма, като съпруг на богинята. След като двамата преодоляха първите мигове на неловкост в онзи ден на пристигането й, тя го каза на Урусандер, докато стояха в същата тази стая.

— Милорд, сам вие не разполагате с нищо, с което да й се противопоставите, и все пак трябва — но не като неин враг. По-скоро представете й се като единствената й надежда за мир. С моята помощ, милорд, вие можете да спасите Куралд Галайн.

А той каза:

— Вие би трябвало да знаете какво мисли тя, висша жрице, повече от всеки друг. Каква съдба очаква лорд Драконъс?

— Милорд, тя си взе консорт, защото знае, че никой мъж не може да й бъде равен. Всъщност в своята самота тя се стреми да защити всички. Засега всеки брачен съюз с нея ще е небалансиран. Точно това трябва да се промени.

Той извърна очи.

— Имам легиона.

Синтара смъкна качулката си и поклати глава.

— Ще излеете ли съпружеска любов в безкраен мрак, в селение, отхвърлящо допира ви, отказващо благослова на очите ви? Ще отдадете ли своята любов на нещо непознаваемо?

Той изруга, но не заради това, което тя може би очакваше.

— Всички тези приказки за женитба! Питал ли ме е някой? Майка Тъма питала ли ме е? И сега ми говорите за любов?

— Простете ми, милорд. Подведена бях да повярвам в… обратното. Както казвате, преклонение и любов не са едно и също.

— Точно така — отсече той.

Тя се вгледа мълчаливо в него. Виждаше мъж, който несъзнателно се бе отдръпнал в един ъгъл на помещението и ръцете му нервно посегнаха уж за да вземат свитък от най-близкия рафт, или книга, но отново се отдръпнаха. Синтара се зачуди къде е някогашният герой? Какви основания бяха останали за тази фанатична вярност, която го обкръжаваше? Вата Урусандер забравяше кой е бил някога и всичко, което го бе издигнало в очите на другите, вече беше зад него… и той добре го знаеше. Реши, че трябва да промени стратегията си и да се покаже по-открита за този мъж.

— Да оставим тогава настрана идеите за любов и да поговорим за политика. Вие обявихте завръщането на легиона, милорд. Благородниците не могат да видят в това нещо друго освен войнствен акт.

— Казаха ми за религиозен бунт срещу Майка Тъма.

— Не вярвайте на подстрекателите на страхове, милорд. Речният бог не представлява никаква заплаха, освен че този култ замъглява пътя напред. — Видя как Урусандер се намръщи и продължи: — Ще обясня. През цялото това време, докато вие стояхте тук, в тази крепост, благородниците се подготвяха срещу лорд Драконъс. Противопоставят се на нарастващата му власт. Когато Майка Тъма провъзгласи дома Пурейк за свои Първи чеда, другите благородници бяха много облекчени. Въпреки че всеки от тях беше съперничел за тази позиция, лорд Нимандър и тримата му синове бяха знатни и с това бе потвърден статутът на всеки Велик дом. Всъщност, мислеше се, че лорд Нимандър един ден ще се ожени за Майка Тъма.

Урусандер я гледаше внимателно и изражението му й подсказа, че не знае подробностите, за които му говори.

— Но Нимандър умря и умря лошо. Имаше дори слух, че Драконъс е стоял зад това. Колкото и да не харесвам Консорта, не споделям това убеждение. Искам да кажа следното, лорд Урусандер. Благородниците са готови за война. Техните Домашни мечове чакат заповедта. Засега не могат да действат срещу Драконъс, защото той не е направил нищо открито. Макар и да не го знаят, той отказва трона до този на Майка Тъма… не, не гледайте толкова изненадано. Аз бях нейна Висша жрица. Тя го покани и той й отказа.

— Ако това стане известно на благородниците, страхът им от него…

— Ще приключи? — Нетърпение и неверие се промъкнаха в тона й и тя наведе очи. — Извинете за прекъсването, милорд.

— Защо тази истина се крие от благородниците?

Тя сви рамене.

— Това, че Майка Тъма държи любовник, е достатъчно дразнещо. Ако се разчуе, че той се е опълчил на повелята й, това означава богохулство, нали? Драконъс е арогантен мъж и подозирам, че това е в сърцевината на неприязънта на благородниците към него. Той късно е влязъл в редиците на знатното съсловие и му липсва полагащото се смирение.

Урусандер я гледаше невярващо.

— И за това те са готови да тръгнат на война?

— Милорд — рече тя, — може би не съм толкова мъдра като Емрал Ланеар. Бездната знае, тя щеше да ви каже същото. Но определено разбирам следното: все едно дали е политическа, или лична, борбата винаги се свежда до това да имаш позиция. Статутът е цел, доколкото е мярка за отношението на другите, и самата власт не е нищо повече от оръжие, което да е подръка, когато всичко друго престане да впечатлява.

Той я изненада с горчивия си смях.

— А ако ви кажа, висша жрице, че истинската справедливост се противопоставя на всичко, което описахте… — Поклати глава. — Щом разбирате нещата толкова ясно, предлагам да вдигнем нивото на тази дискусия. Добре схващам предупреждението ви — щом благородниците са готови за война, не е трудно да си представим, че ще се обърнат срещу мен и легиона. Това е нелепо! Разбирам, че лорд Драконъс дори не е в Карканас!

— Не е, милорд. Но всички вече чуват за вашите войници в гората. Те избиват Отрекли се и, обзалагам се, всеки друг, когото намерят. Милорд, много от тези Отрекли се живеят във владенията на благородници. Войници на легиона нахлуват в техни земи безнаказано.

Урусандер извърна очи, а после седна тежко на другия стол.

— Направих грешка. Не трябваше да събирам легиона.

— Милорд, ако този сбор включва и части от ренегати, това сигурно може да се поправи.

Той я изгледа.

— Наистина ви подцених, висша жрице. Всъщност аз би трябвало да моля за прошка.

— Не бързайте, милорд. В тази религиозна война няма две фракции. Фракциите са три.

— Не разбирам.

— Видях добре знамето на легиона — каза тя. — И го виждам като знак. Въпреки цялата му глупост, когато Хун Раал ме подтикна да избягам при вас, милорд, вече вярвам, че някоя друга сила е говорила чрез него. Вие ме виждате, но не питате за преобразяването ми. Защо?

Забеляза притеснението му от въпроса си.

— Висша жрице, не разбирам нищо от магия. Промяната, която виждам, приех като знак за отхвърлянето ви от Майка Тъма.

— Нищо от това, което виждате, не е от нея, милорд. Нося дара на азатанаи.

— А какво е естеството на този дар?

— И аз бих искала да знам.

— Но заявявате, че сте в опозиция на Майка Тъма.

— Може би така, както дясната ръка е противопоставена на лявата.

— А речният бог?

— Мястото на онзи бог във всичко това тепърва ще се разбере, милорд. Най-добре е да изчакаме изявление от майка Шеканто и отец Скеленал.

— Мислех да пратя емисар при тях — отрони Урусандер. Едната му ръка беше на масата и пръстите бавно забарабаниха. Вдигна очи към нея. — Смятам да заявя, че легионът отхвърля действията на ренегатите. Всъщност смятам да ги обявя извън закона и да постановя награда за залавянето им.

— Нищо чудно, че Хун Раал не е тук.

— Вие последна сте говорили с него, висша жрице. Какви са плановете му?

— Плановете му? Объркани, струва ми се. Тоест не може да не гледа на определени елементи, извън благородниците и техните Домашни мечове, като на заплаха. Мисля, че е отишъл при легиона Хуст, за да се опита да преговаря.

— Торас Редоун най-вероятно ще го арестува веднага — изсумтя Урусандер. — Дори ще го екзекутира.

— Куражът на Хун Раал е несъмнен, милорд, и в негова защита, той наистина вярва, че действа в интерес на Куралд Галайн. Искрено жадува да ви види на трона до този на Майка Тъма.

— Ще го смачкам, висша жрице. Стига да доживее да се върне при мен.

В това обещание имаше желязна твърдост.

— Сър, имам нужда от място за размисъл. Това преображение в мен е по-дълбоко от цвета на кожата ми. Суетата втръсва. Също и светската амбиция. Когато се изправя пред моята сестра Висша жрица, боя се, че ще съм се превърнала в нейно изкривено отражение. Имаше отрова в сърцето ми и няма да бягам от тази истина.

Той се надигна от стола.

— Този разговор за магия ме притеснява. Имате цитаделата ми, висша жрице. Аз ще отида в командната ми палатка в лагера на легиона.

— Разбирам, че лейтенант Серап е тук. Тя ще знае повече за плановете на Хун Раал.

— Тя твърди обратното.

— Вярвате ли й?

Той присви очи.

— Започвам да се чудя на кого да вярвам. Съветниците като че ли се развъждат като паразити около мен и колкото повече стават, все по-малко им се доверявам.

Тя наведе глава.

— Ще остана в цитаделата, милорд, и няма да ви търся навън.

Усмивката на Урусандер бе иронична, но той я остави без повече думи. Мина известно време, докато тя разбра иронията му и неказаното зад нея. „Защо не направи същата клетва в Карканас преди седмица?“ В учтивостта си не бе изрекъл този въпрос, но тя знаеше, че тази учтивост бе повече, отколкото заслужаваше.

Малко бяха сенките в стаята и мракът се свиваше боязливо навсякъде, където можеше — тези подробности шепнеха като благослов през мислите й. Дал й беше крепостта си, но нищо не беше казал за убежище. Синтара се зачуди дали не я търсят врагове, за да я наранят. По въпроса с доверието не беше по-различна от Урусандер.

„Навярно точно това би могло да ни свърже.“

„Жалко, че Оссерк не е тук.“ Беше чула, че е прекрасен на външност мъж, но уж слаб духом. Полезно съчетание общо взето.

Синтара бе измолила време и място за размишление и молбата бе скромна в своята искреност. Мъчеше се да отхвърли влиянието на стари омрази и злост, но собствените й мисли, докато бе говорила с Урусандер, отново и отново се връщаха в ума й. „Мрак и светлина… както дясната ръка се противопоставя на лявата.“

„Урусандер, започвам да виждам начин как да се доближат тези ръце, да се стиснат в съюз и така да намерят сила в равновесие. И не, не е нужно да говорим за любов, само за необходимост. Нещо, което мисля, че разбираш. Ще те направим Бащата Светлина, все едно дали искаш титлата, или не.“

Беше обещала да не го търси навън. Можеше да се придържа към това обещание, засега. Три религии в сблъсък беше неудържима ситуация. Щеше да се наложи речният бог и поклонниците му да бъдат прогонени, може би отвъд границите на Куралд Галайн. Това можеше да стане с малко или без никакво кръвопролитие. Казваха, че Дорсан Рил тече на юг през просторни пусти земи, преди да влее черните си води в някакво далечно море. Не съвсем пусти може би, но пък форулканите едва ли бяха в състояние да възразят на едно внезапно нахлуване на бежанци. Легионът беше превърнал половината им поселения в изгорели гробища и бяха изтласкали останалите до брега на онова далечно море.

Имаше начини в предстоящите времена да се сложи край на насилието и ако се разбереше, че тя е изиграла съществена роля в избягването на открита гражданска война…

Все пак обещанието за светлина оставаше заключено вътре в нея. Трябваше ли й свята земя? Неин собствен храм, благословен в името на… „На какво? Светлината в отговор на Майка Тъма? Лиосан… кой може да отрече пречистващите сили на откровението, когато самата дума сочи към нещо разкрито, към скритото, изложено на показ. А ако превърнем нейната загадка в множество банални истини, тогава Урусандер може да застане пред нея и да бъде видян като равен.

Откъсни ме от себе си, Майко Тъма, и виж как ще те смъкна надолу с пръст или с два. За доброто на всички нас, разбира се. За доброто на Куралд Галайн.“

В Цитаделата беше имала малко време за размишление. Но вече започваше да разбира многобройните придобивки от него. Стана от стола, обърна се и го огледа.

„Майка Тъма седи на Трона на Нощта.

Ще ни трябва отговор на това.“

 

 

Ренар излезе на тясната тераса от тази страна на Старата кула. Оттук можеше да погледне надолу към двора с щъкащите по него човешки фигури, а отвъд него — към заобиколеното от редици бели палатки село.

Дим и прах бяха надвиснали като тежка плащаница над Нерет Сор. Домът й се беше преобразил много повече от подробностите, които можеше да види от тази височина. Въпреки всичките тези тълпи и палатки изглеждаше малък, жалък в амбициите си и нищожен в своята самонадеяност. Помнеше улиците и уличките му, присвитите му къщи и тесни дюкянчета и гледаше с някаква странна завист всички онези дребни фигурки, движещи се там, където тя беше вървяла някога.

Скромният им живот бележеше само низ от изоставени или стъпкани мечти. Играта на живот бе игра на съсредоточаване, на вечно стесняващ се хоризонт на възможното и постижимото. Ала това правеше бляскави и ярки по-малките триумфи. Любовта на близък, дете, дадено на света, предмет, сътворен добре от ръцете на майстор. Прелести, скрити в изящната гънка на ново наметало, в лъскавите нови ботуши или мокасини. В прическа, изкусно нагласена, за да допълни ведро лице и жизнено здраве, или в баграта, която уж прави същото.

Помнеше собствените си суети, като човек, надраснал играчките на детството си, също както дете, което не е вече дете, поглежда тези играчки с онова томително усещане, което е ново и неизразимо тъжно. Така и тя виждаше сега онова, което бе оставила зад себе си, докато напред я очакваше бъдеще, лишено от чудеса.

Тези мисли и представи се утаяваха в нея сега, твърде сложни за света, който бе познавала, твърде отчайващи за младата жена, която бе доскоро. Онази жена беше отдала любовта си на мъж с широка и чувствена душа, когото бързо спохождаха и смях, и сълзи — почти дете в буйния си устрем от една крайност към другата, където раните се изцеряваха бързо и животът можеше да се върне, за да стопли очите за миг. Беше се борил срещу присмеха и бе изпитвал заслепяващ гняв, а после беше плакал заради един непредпазливо размахан юмрук.

Можеше да е било маловажно. Отоците спадаха и раните зарастваха, и невинността отново можеше да израсте като коричка, за да затвори старите рани, а и да беше развалена красотата, разочарованието беше временно. Но бъдещият живот обикновено чезнеше пред очите. Възможности изсъхваха в корените и много скоро всичко над земята, някога толкова щедро в обещанията си, се съсухряше и губеше цвят, а после идваше вятърът, за да я остърже до голо. Пътят пред нея беше място на мъртви дървета и мъртви треви, мъртва река под равнодушна светлина, с един призрак до нея, който нямаше какво да й каже.

Това й поднасяше в дар новото й място в този нов свят. Осиновена от обременен от чувство за вина лорд, сега се беше озовала в една кула, издигната по-високо от всичко, което бе познавала преди: издигната над мечтите си и сега те лежаха като забравени играчки в нозете й. В ума си се виждаше как тръгва надолу по стъпалата, по коридорите с техния студен каменен дъх, навън през прага и в забуления с прах двор, а после извън портата, за да продължи, стъпка по стъпка, в градчето, което бе познавала някога. Виждаше как стариците проследяват с очи преминаването й, как кривват глави една към друга и си шепнат. Виждаше новото внимание в очите на мъжете и любопитството на децата, които вече не намираха смелост да й извикат за поздрав. Виждаше израженията на жени и майки, докато те се отдръпваха в собственото си минало, на някогашните момичета, където всичко все още беше възможно, а щом дойдеше нощта, можеха по-силно да се притиснат до съпрузите си, но не от любов. Щяха да търсят в тези прегръдки утеха срещу загубите, които сега терзаеха мислите им.

Виждаше се как тръгва към пивниците, където въздухът бе зареден със смях, и макар този смях да беше напрегнат донякъде, все още беше простим и можеше бързо да се подмине. Зачервени лица щяха да се извърнат към нея, боядисани очи изведнъж щяха да се присвият преценяващо, докато тя щеше да върви през тълпата, и скоро някой вмирисан на ейл мъж щеше да се притисне до нея, а тя щеше да се вкопчи в него, да се усмихне на непохватните му шеги, видяла желанието му зад сдържаната физиономия. Скоро, във въображението й, той щеше да се обърне към гостилничаря и да наеме стая, а старият Грениз щеше да кимне с лукав блясък в окото и да протегне мазната си ръка. Няколко монети щяха да лъснат в сумрака, а в мига, в който мъжът щеше да тръгне, за да я поведе към задните стаи, една жена щеше да се забърше в нея и да подхвърли:

— Има отбивка в тарифата, просто да знайш.

А Ренар щеше да кимне и за много кратък миг двете щяха да се спогледат и да споделят пълното си разбиране за този нов общ свят.

Свят на наслада и отчаяние, сплетени едно в друго и извиващи се надолу сред мъртви корени. Натам я водеше въображението й, хладно и забързано като планински поток, рисуващо подробности, за които не знаеше нищо.

Вещицата Хейл излезе, застана до нея и каза:

— Отиде си.

Ренар кимна, макар и само за да успокои старата жена. Но вече беше видяла, че баща й бе умрял, когато го бе погледнала в очите и не съзря в тях никакво чувство, а той само я беше огледал вяло, сякаш събираше в ума си подробностите. И тогава тя беше разбрала нещо. Ето как идваше смъртта за умиращия: отвътре навън. И ето как живият я поемаше: отвън навътре.

Оправи по себе си новото пищно облекло, което й бе подарил един обременен с чувство за вина мъж, и каза:

— Отивам долу до селото.

 

 

Лейтенант Серап излезе от казармата, където беше безделничила с няколко сержанта ветерани, преди да чуе звъна на камбаната, и тръгна през двора към предния вход на крепостта. Видя, че сержант Йелд се е върнал. Беше го обкръжила тълпа, но сержантът беше вдигнал ръце, сякаш отказваше да отговаря на въпросите. Малко преди това Харадегар беше нахлул вътре, за да удари камбаната, която щеше да призове Урусандер в крепостта и оттам — в Залата на кампаниите.

От портата се появиха още двама ездачи — Шаренас Анкаду и Кагамандра Тюлас. Подкараха през двора, като принудиха струпалите се войници, коняри и слуги да им отворят път, и спряха до Йелд, който изправи рамене въпреки умората си и отдаде чест на Шаренас.

Серап стигна до тях и ги последва мълчаливо в цитаделата. Ботушите им закънтяха кухо, докато крачеха по коридор, по чиито стени се виждаха само избелели петна от гоблените, висели някога по тях. Сержантът изглеждаше изтощен, както се полага за човек, яздил през цялата нощ.

Серап беше разбрала, че капитан Шаренас е изпратила Йелд до Карканас. Предположила беше, че сержантът е отнесъл заповед до Хун Раал да се върне. „Но братовчед ми не е в Карканас. Каква е причината за това напрежение тогава?“

Кастелан Харадегар и Висшата жрица Синтара ги чакаха в Залата на кампаниите. Както и предните няколко пъти, в които бе видяла Висшата жрица, Серап се усети, че неволно я е зяпнала, колкото с удивление, толкова и с отвращение. С усилие извърна очи и се съсредоточи върху Шаренас.

— Капитане, случайно да видяхте командир Урусандер по пътя насам към крепостта?

— Идва — отвърна тя. — Сержант Йелд, вярвам, че настояването ти да направим това командно заседание е оправдано от вестта, която носиш.

— Да, капитане.

— Успя ли да говориш с Хун Раал?

— Не — отвърна Йелд. — Смята се, че е отпътувал към легиона Хуст с фургони, натоварени с дарове за войниците. Предполага се, че търси договаряне с командир Торас Редоун, с което да се гарантира, че между нашите легиони няма да възникнат враждебни действия.

— Нима? — каза Шаренас, присвила очи. После се обърна рязко към Синтара. — Висша жрице, чудя се що за роля си представяте за себе си на това съвещание?

— Позволете ми, капитане, да стоя като символ на притеснението ви.

Шаренас се намръщи.

— Едва ли някой от нас се нуждае от толкова одухотворен символ, висша жрице.

— Съжалявам, че изглеждате склонна да сте подозрителна към мен, капитане.

— Висша жрице, съмнявам се, че това стои особено високо в списъка на съжаленията ви — не остана длъжна Шаренас. — Но щом ще говорите за тях, бих искала да чуя повече.

— Добре. Сред най-първите ми съжаления, капитане, е това, че все още не знам мястото си в това заседание или в което и да е друго. Униформата, която вие носите, заявява ролята ви, независимо каква е обстановката. Щом човек ви погледне, разбира дарбата ви в командване, във военно дело и в логистика, нужна за поддържане на войнишка част. Хайде, не се извръщайте боязливо, както прави лейтенант Серап, а ме погледнете. Какво виждате? С това, че съм тук, аз заявявам един променен свят, капитане. Ако вкусът му е горчив, тогава ме изплюйте и обявете края на промяната пред всички. Кой може да каже дали светът ще се вслуша във вас?

Шаренас изгледа Висшата жрица, а след това изсумтя.

— Простете, висша жрице. Доколкото знаех, вие, жените от храма, говорите само с вагините си.

— Твърде често сте слушали приказките на Илгаст Ренд, капитане. Той идва от време, когато мечовете властваха и имаха дума за всичко. Ние се постарахме да се противопоставим и всъщност да обсебим това господство, и вместо него предложихме насладите на любовта. Не е ли любопитно, че той вижда в нас такава заплаха?

— Може би наистина съм слушала твърде често Илгаст Ренд — призна с лека усмивка Шаренас. След това усмивката помръкна. — Уви, векът на мечовете се завърна.

— Това съжаление е най-голямото в душата ми, капитан Шаренас, ако държите да научите пълния списък. Но пък аз виждам пред себе си само войници и предчувствам оживени изражения при ужасната новина, която сержантът ви скоро ще поднесе.

Йелд изпъшка все едно думите на Синтара бяха нанесли удар в гърдите му. Покашля се и рече:

— Моля за извинение, висша жрице, но не очаквам радост от това, което трябва да докладвам.

Чуха тропот на ботуши от коридора и след малко вратата се отвори широко и Урусандер нахлу в помещението. Огньовете, които Серап отново бе разпалила у командира, бяха угаснали под бремето на прераждането на легиона. Или, може би по-вероятно, бяха затихнали под замаята на объркването, вече заразила частите, които се бяха стекли в отговор на призива му. Изглеждаше измъчен и нервен. Тъжните му очи се впиха в сержант Йелд и той попита:

— Е?

— Сър, налага се да ви докладвам за клане.

Коравото скулесто лице на Урусандер помръкна.

— Достатъчно ми е опротивяло, сержант, от донесенията, които вече имах. Това убийство на Отрекли се трябва да спре, та дори да се наложи да поведа целия си легион в леса. — Извърна се и изгледа Серап така, че я накара да се присвие. — Тези ренегати ще увиснат на въжето.

Йелд помръдна неловко на място.

— Сър, жертвите не са Отрекли се. Благородници са.

Урусандер се олюля.

— Какво?!

— Сър, простете ми за тази ужасна новина. Сватбената процесия на дом Инис е нападната. Лорд Джаен и дъщеря му са убити. Заложник Крил Дурав също. Казаха ми, че първият, който ги е намерил, бил братът на Енесдия, Кадаспала.

От Урусандер се изтръгна някакъв звук, но Серап не можеше да откъсне погледа си от сержанта и видя как лицето на Йелд изведнъж се изкриви.

— Сър, в скръбта художникът е изтръгнал очите си. Казват, че е обезумял. Проклина всички, които се опитат да го утешат. Проклина Майка Тъма. Проклина лорд Аномандър, че се е забавил много в Карканас. Сред мъртвите имаше тела на Отрекли се, но Кадаспала обвинява войници на легиона… той… той сочи с пръст отряда на капитан Скара Бандарис, който срещнал в гората. — Йелд изведнъж спря и се разтрепери.

Всички мълчаха.

А след това Шаренас Анкаду прошепна:

— Скара не би направил това. Командире, Кадаспала наистина е полудял. Беснее срещу целия свят.

Кагамандра се смъкна в един стол и скри лицето си в ръце.

— Смирете мислите си — заговори Синтара с хладен, твърд глас. — Всички вие, овладейте гнева и ужаса, който ви е поразил. Да, аз едва стъпвам залитайки по този нов път, но съм поразена. Един въпрос ме гложди. Лорд Урусандер, чуйте ме.

Мрачният му поглед се впи в нея.

Тя прие мълчанието му за съгласие.

— По какви закони ще бъдем управлявани? Войниците на вашия легион искат признание. Искат компенсиране за саможертвата си. Настояват, че даровете на този свят не принадлежат само на знатните. Е, добре… — Неестествено светлите й очи ги обходиха един по един. — Покажете ми същата тази скръб за падналия селяк. За Отреклите се, свити под суеверния си страх. Бащата на едно бедно момиче току-що умря в тази крепост. От кулата видях погребална процесия към гробището на градчето само преди два дни. И все пак. И все пак! Погледнете се. Вижте как преценявате тази трагедия като по-значима загуба. Защо? Защото убитите са благородници.

— Това нападение е кощунствено — изръмжа Шаренас. — Укорявате ни за обхвата на чувства ни? Кой плаче повече за чужди?

— Отхвърлям защитата ви, капитане. Щом ще плачете за едни, тогава плачете и за други. Знайте, че всеки чужд има близки, има обичани хора. Всеки чужд е толкова пленен в своята плът, колкото и самите ние. Стоях тук. Слушах. Видях как всички вие изведнъж се появявате на най-високото стъпало на стълбата на скръбта.

— Говорите жестоко, висша жрице — каза Шаренас. — И така бъркате в отворените ни рани. Но не чувам да предлагате балсам или изцеление в думите си.

— По какви закони ще бъдем управлявани? Този въпрос ме изгаря, капитане. Пламъците му бушуват и поглъщат душата ми. Вземете на раменете си бремето на праведността, но го направете смирено. Плачете за всички нас — уверявам ви, на никой тук няма да му свършат сълзите.

Ръцете на Шаренас се свиха в побелели юмруци.

— С каква цел?

— Справедливост.

Главата на Урусандер се вдигна рязко и очите му блеснаха.

Висшата жрица се изправи, сякаш изпитала внезапна гордост от проклятието, избелило кожата й.

— Не знам за никакъв закон, който да обявява смъртта на някои като по-голям повод за скръб от смъртта на други.

— Има един — каза Шаренас. — За някои съдим по делата им приживе. За други мерим отдалечеността си от тях и колкото по-близо са, толкова по-дълбоко скърбим. Когато говорите за порой от сълзи, не виждам благословен океан, висша жрице, а горчиво море. Законите, които ни обвързват, се измерват от границите на нашата плът и от това, което душите ни могат да поберат. Това, което искате, би ни опразнило…

— За да остане какво?

— Бездната.

— Една претъпкана душа, капитане, е място на сенки и сумрак. Ако я прочистим, няма да остане нищо, което да спира светлината. Чуйте ме. Казвам ви, аз претърпях това. Изгорена съм отвътре. Всичко, което остава от жената, която бях някога, е тази обвивка, която виждате пред себе си, и вижте как дори тя е преобразена от Светлината, която гори в мен. — Тя пристъпи към Урусандер. — Милорд, направете каквото трябва да се направи, за да върнете мира в Куралд Галайн. Аз ще ви очаквам, а в доказателство за моята сила ще ви поднеса този дар.

Кагамандра Тюлас изведнъж се надигна и столът, на който седеше, изтрещя на пода. С ръце на лицето той залитна към вратата, а след това в коридора. Звукът от стъпките му, докато бягаше, беше като на пиян.

Шаренас изръмжа нещо, което Серап не можа да чуе, и се втурна навън след приятеля си.

Миг след това от Висшата жрица се изля златиста светлина и изпълни залата. Заслепена, Серап извика.

И тогава чу думите на Синтара:

— Когато всичката ви скръб бъде измита от вас, какво остава? Всеки от вас, обърнете сега гръб на смъртта и погледнете в лицето живота. Скърбете не за мъртвите, а за живите. За близък, както и за чужд. Скърбете, докато не станете готови да дойдете при мен. — И извика високо: — Елате при мен и ще говорим за справедливост.

Светлината пронизваше Серап, изпълваше плътта й, костите й, и всичко, което докоснеше, пламваше.

Тя падна на колене и заплака като дете.

 

 

Разтреперан, Кагамандра Тюлас спря в края на коридора, точно преди Голямата зала. Шаренас стигна до него и го прегърна. Той се възпротиви, но не можа да устои на волята й и след малко се отпусна.

— Проклетата висша жрица! — изсъска тя. — Новината ни стъписа и тя удари… Не мога да отгатна амбициите й. Знам само, че трябва да се боя от тях. Това поне научих.

— Спри — прекъсна я той. — Вече ще има война. Не го ли разбираш? — Избута я рязко и тя залитна. — Няма да се бия. В това се заклевам! Няма да се бия!

Тя го зяпна изумено. В залата имаше хора и те се обърнаха с тревога при този сблъсък, но погледът й не се откъсваше от приятеля й.

— Кагамандра, моля те. Благородниците няма да направят нищо. Все още не. Никой от тях — дори Аномандър. Трябва да призоват легиона Хуст. И Стражите. Трябва да сключат съюз с Шеканто и Скеленал…

Очите му се разшириха.

— Какво?!

— Чуй ме. В стаята, която напуснахме току-що, се роди съперник на Майка Тъма.

— Не искам да слушам. Запуших си ушите! Няма!

Шаренас поклати глава.

— Не Синтара, приятелю. Тя е само мхаби, поставена сред тайстите от азатанаи. Няма надежда някой от нас да отгатне целта на това, освен ако не е унищожението на Куралд Галайн. Видяхме началото, но не можем да знаем края.

— Ще има война! — Викът му отскочи от стените и отекна в Голямата зала.

— Не съм сляпа, Кагамандра. Но не съм и безпомощна, нито ти!

— Няма да се бия!

Вратата към Залата на кампаниите се отвори с грохот в другия край на коридора и след миг се появи Урусандер.

Кожата му беше бяла като алабастър, сивата му доскоро коса бе прошарена с нишки злато.

— Ето, че идва съперникът й — прошепна Шаренас.

Урусандер я подмина и застана пред Кагамандра Тюлас, а той го зяпна, все едно се бе озовал срещу призрак, изумително видение, понесло със себе си хиляди изровени от гробовете загуби, изтупани и почистени, поднесени като трофеи. Притисна гръб в стената, щом Урусандер вдигна ръка като да го докосне. След миг ръката се отдръпна.

— Стари приятелю — каза Урусандер. — Моля те, отиди при тях. Кажи им, че не бях зад това. Кажи им, че ще заловя и накажа тези убийци. Кажи им, че легионът е на тяхно разположение.

Но Кагамандра поклати глава.

— Няма, сър. Ще отида да намеря годеницата си. Ще я изведа от Куралд Галайн. Толкова далече, колкото можем да стигнем. Ако потрябва, с въжета ще я завържа, устата й ще запуша, с чувал ще я закачуля. Оставете ме на мира, сър.

Сълзи потекоха по страните на Урусандер. Той отстъпи назад и наведе очи.

— Прощавай.

— Аз ще отида — каза Шаренас.

Висшата жрица се приближаваше, а зад нея по коридора вървяха Серап, Йелд и Харадегар. С бледите им лица процесията изглеждаше зловеща. Зад всички тях бяла светлина се изливаше като дим и настъпваше.

— Аз ще отида — повтори Шаренас, сграбчи Кагамандра за ръкава и го задърпа към изхода.

— Да — каза зад тях Урусандер. — По-добре бягайте, приятели. Не мога да я спра.

Шаренас изруга тихо.

„В тази светлина дори справедливостта ще изгори.“

 

 

„Мъртви?“

Илгаст Ренд седеше зад писалището си замръзнал, като прикован на стола. Взря се в раздърпания пратеник с червени кръгове около очите. Умът му работеше в паника. „Да пратя ездач до командир Калат Хустаин. Да го повикам. Витр ще трябва да почака. Вече сме във война.

Но не мога да чакам. Войникът в мен крещи. Урусандер все още е слаб. Частите му са разпръснати из владението. Крие се в Нерет Сор и го смята за далечен остров сред бурно море. Държа Стражите в готовност и съм като пазач на хрътки с хиляда каишки в ръцете. Заклех се да не правя нищо, но тази клетва… Глупав старец! Тази клетва беше дадена във време на мир.“

Знатна кръв беше пролята. Невинни бяха избити.

„Прекали, Урусандер. Но те виждам, в твоята крепост, седящ на трона си, и всички врани около теб бъбрят и грачат, докато те оглушат, а плясъкът на крилете им те заслепява, полъхът на въздуха е като сладък благослов на лицето ти и мислиш, че това е мярата на света.

Ще чакаме ли следващия ти ход?

Не мисля.“

— Милорд — каза вестоносецът, — на мястото на убийството имаше мъртви Отрекли се…

Илгаст Ренд изсумтя и се надигна рязко.

— Да повярваме, че заекът е показал зъби? Глупостта на подобна измама е подигравка и нанася оскърбление. Не, дори не са мислели да ни подведат. Легионът на Урусандер е ударил — знам аз какъв е Хун Раал.

— Вашите заповеди към мен, милорд?

— Почини си, а после вземи три коня и препусни към Калат Хустаин в Блещукаща съдба.

— По-добре да не си почивам, милорд — каза младият мъж.

— Изтощен си.

— Тази новина е спешна. Може би друг ездач вместо мен?

— Почини си. Не бих искал тази вест да се размъти под твърде много пластове лустро. Калат ще чуе от теб това, което чух и аз. Но добави това: повеждам Стражите към Нерет Сор. Възнамерявам да нападна лорд Урусандер, докато силите му са разпръснати. Възнамерявам да поразя този бунт в самото му сърце.

Лицето на младия мъж бе пребледняло, но той отдаде чест.

— И кажи на капитаните ми, че ги викам — каза му Илгаст Ренд, докато той излизаше.

— Веднага, милорд.

Илгаст Ренд седна отново. Отпусна ръце на изтърканото писалище. „Войникът в мен вижда ясно. Той очаква от нас да се удавим в скръбта си, да стоим замръзнали в стъписването си. Било е изчислено да ни накара да залитнем в неверието си.“

Започна да подозира съучастничество на шейките — Скеленал и Шеканто не можеше да са доволни от възкресението на отдавна мъртвия им речен бог. Колко Отрекли се изобщо признаваха религиозния авторитет на манастирите?

„Те не направиха нищо, за да предотвратят избиването на Отреклите се, нали?“

Тропот на ботуши се приближи по коридора. Илгаст Ренд си пое дълбоко дъх и сплете пръсти на писалището. За да спрат да треперят ръцете му.

 

 

На последната трета от пътя до манастира Йедан Финара Стоун и Фарор Хенд се натъкнаха на първата тълпа бежанци. Състоянието им стъписа Фарор и тя последва капитана си, щом Финара поведе коня си и резервното животно извън платното. Спряха и загледаха стотиците кретащи по пътя хора.

— Къде отиват, капитане?

— На изток, както виждаш.

— Там няма нищо — възрази Фарор. — Освен сезонната главна квартира, но тя е само едно скромно укрепление с бали суха трева и дърва за огън.

— Точно така — каза Финара. — Илгаст Ренд го очаква кошмар със снабдяването.

Фарор Хенд поклати невярващо глава.

— Нямаме достатъчно храна. Нито подслон. А зимата в Блещукаща съдба…

— Давам си сметка за всичко това, Страж.

— Да, капитане. Извинете.

— Отрекли се, предполагам — каза Финара, загледана в злочестите мъже и жени. — Но малко от тях са стари, малко са децата, няма новородени. Тук нещо не е наред, Страж. Избери един — онзи слаб мъж, който се обърна да ни погледне два пъти — и го доведи тук. Искам да науча истината от него.

— Слушам.

Фарор Хенд слезе от коня и тръгна към опърпания мъж. Той я видя и като че ли се оклюма още повече. Когато му даде знак, се измъкна от тълпата и закуцука с овързаните си в парцали крака.

— Не се плаши — каза му Фарор Хенд. — Ние сме Стражи и искаме да чуем каква новина имаш да ни кажеш.

Мъжът присви очи към нея и вдигна рамене.

Върнаха се при Финара Стоун и тя попита:

— На изток сте от манастирите. Кое убежище търсят хората ви?

— Те ни изгониха — каза мъжът.

— Кои?

— Шейките. Но първо взеха децата ни. Това беше сделката, която предложиха. Храна за нас и обещанието, че децата ни ще са в безопасност с тях.

— А старците?

Мъжът поклати глава, сякаш въпросът бе съвсем глупав.

— Майките и бащите ни бяха от гората и реката. Избраха да останат. Сега всички са мъртви.

— Стражите не могат да ви вземат при себе си — каза Финара Стоун.

Той отново вдигна рамене.

— Могат, може би, да ви защитят от разбойници и… други врагове. Но от глада и зимния студ не могат да ви спасят.

— Нямаме къде другаде да идем.

— Има ли още като вас по този път?

Мъжът кимна и премести тежестта си от единия разкървавен крак на другия.

— Можеш да си вървиш — каза Финара Стоун.

Загледаха се след него, докато куцукаше обратно към раздърпаната колона, и капитанът изсъска:

— Взели са децата.

— Капитане — каза Фарор Хенд. — Вие носите вест на Шеканто и Скеленал, че Стражите им остават верни. Но ако Калат Хустаин знаеше за това… че Майката и Отеца на култа прогонват паството си и превръщат децата в жестоки разменни монети…

— Ще занесем съобщението си — заяви Финара и хвана юздите. После замълча и погледна Фарор. — Простете ми, Страж, че направих това пътуване напрегнато и неприятно. Водите между нас са разкаляни и съжалявам за това.

— И аз, капитане.

— Но тези неща се смаляват пред участта на хората, които виждаме на този път.

— Да, капитане.

Финара се поколеба, после каза:

— Когато приключиш с легион Хуст, Фарор Хенд, избери си място, където да чакаш.

— Сър?

— Място. Кажи ми избора си, преди да се простим, и ще се погрижа вестта да бъде пратена до… до който пожелаеш да я научи.

Фарор Хенд отвърна твърдо:

— Няма да изоставя Стражите.

— Назови място и ми кажи кой ще искаш да го научи.

— Капитане, ако такава вест трябва да стигне до някого, трябва да е годеникът ми. Но повтарям: няма да изоставя Стражите.

Финара кимна.

— Разбирам. И все пак помисли за място…

— Убежище.

— В идващите дни, Фарор Хенд, любовта ще се нуждае от такива убежища.

Фарор я изгледа продължително, кимна и каза:

— Ще помисля.

— Добре. Е, ще се наложи да яздим покрай пътя — мисля, че ще е непроходим поне до манастира Янис.

— Вие щяхте ли да можете да направите такава сделка, капитане?

Финара я изгледа рязко.

— Никога не съм раждала дете, Страж, тъй че не мога да кажа. — После поклати глава. — Ако не виждат никаква надежда пред себе си и в същото време им е предложено спасение за децата им… е, коя майка и кой баща не би пожертвал живота си, за да спаси живота на децата си?

— Шейките добре разбират това, мисля — каза Фарор. — И все пак. Когато се натъкнах на един от отрядите им, в развалините на разбойнически лагер, ми казаха, че им направили подобно предложение, само че майките прерязали гърлата на собствените си деца.

Финара примига.

— Изглежда егоистичен акт.

— Може би, капитане, някои ценят свободата повече от самия живот.

— Ако е собственият им живот, добре. Съмнявам се, че някое дете е приело с охота целувката на острието.

Фарор Хенд замълча — нямаше какво да възрази на думите на капитана. Но споменът я беше обсебил и след малко тя каза:

— Много нощи след това сънувах майки и бащи, които убиват децата си. Без да им предлагат никакви сделки и без да ги принуди никаква заплаха.

— Смущаващ сън, Страж, щом не е имало причина за деянията им.

— Но имаше, капитане. Донякъде. С всяко убито дете виждах как богатството на убиеца расте, в купища монети, в скъпоценни камъни и коприни, и роби също. Виждах как дебелеят, но през прозорците проблясваха пламъци и се приближаваха.

— Хайде да наблегнем на задачата си, Страж, и да не говорим повече за лоши сънища.