Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (21)

17.

— Той споменавал ли е за семейство?

Ферен не отвърна на въпроса на Виле и след малко заговори Ринт:

— Не, доколкото помня. Говореше само за дома Дракони. Беше го приел за свой дом, а и да е имало нещо преди това, било е пепел и не искаше да го разбърква сред нас.

— Защо да го прави? — попита Галак. — Макар и сержант, все пак беше командващият ни офицер. Не виждам как незнанието ни оправдава каквото и да било. Може да сме отстранени от владението на лорда, но това не ни освобождава от дълга да проявим благоприличие.

— Той не е Пограничен меч — изръмжа Ринт. — Нямам желание да се връщам до дом Дракони само за да закарам обезглавен труп. Имам новородено дете и искам да го видя.

Ферен задържа погледа си на пътя напред, към степта и тъмната вълниста линия на хълмовете на североизток. Вече бяха напуснали пътеката, която бяха проправили, щом тръгнаха на запад. Ако Виле и Галак спечелеха този спор, щяха да свърнат право на изток, за да стигнат до Ейбара Делак.

Конете бяха уморени, а увитото тяло на портален сержант Раскан вмирисваше всеки капризен полъх на вятъра.

— Можем да построим грамада в хълмовете напред — каза Ринт. — Можем да предадем празната му плът на владението на Майка Тъма и да направим всички необходими изкупителни жертви. Нищо безчестно няма в това. А ако трябва, можем да пратим съобщение до дома Дракони, в което да уточним мястото на тази грамада, ако някой пожелае да дойде и да прибере тялото.

— Как може да не се сметне едно такова съобщение за обида? — попита Виле. — Не те разбирам, Ринт. Ако не можем да се придържаме към благоприличие, какво ни остава?

— Не ме интересува благоприличието — отсече Ринт. — Ако двамата с Галак чувствате, че е толкова важно, занесете го. Но аз се връщам у дома.

— Ферен? — попита Галак.

— Тя го взе — отвърна Ферен. — Вещицата открадна душата му. Все едно е къде ще положите останките или дори дали ще направите изкупителни жертви. Майка Тъма никога няма да получи душата му. Раскан си отиде от нас.

— Ритуалите облекчават съвестта на живите — настоя Виле. — Моята. Твоята. На близките му.

Тя сви рамене.

— Не виждам никакво облекчение в празни жестове, Виле.

Галак изсумтя разочаровано и каза:

— Защо ли изобщо се разделихме. Двамата с тебе, Виле, казваме на себе си и един на друг, че яздим в компанията на двама стари приятели. А и уж изглеждат такива.

Всички замълчаха и тупането на конските копита изпълни хладния следобеден въздух. Ферен притвори очи, отпусната в ритмичното полюшване от лекия галоп на коня. Скоро щяха да забавят скоростта си до ходом, а далечните хълмове нямаше да изглеждат по-близо и родната земя отвъд тях щеше да си остане изгубена в копнеж и боязлива несигурност — сякаш далечината можеше да постави под въпрос самото й съществуване.

Съществуваха начини да се негодува срещу света, начини, които никога преди не беше познавала, никога не бе усещала и изобщо нямаше да повярва, ако някой я беше уверявал, че ги има. Проклинаше огромната степ. Проклинаше безсмислената безпределност на небето, безболезнената му дневна синева и жестокото равнодушие на нощта. Несекващият стон на вятъра изпълваше главата й като далечния вой на хиляди деца и всеки груб лъх хапеше очите й.

С идването на привечерта щеше да седне свита с другите и огънят, който си накладяха, щеше да се надсмива с всеки език на пламъците. И щеше да чува смеха на вещицата, а после ужасните й писъци, които сега се връщаха към Ферен и се утаяваха, отнемайки удовлетворението й, задоволството от това, което бе направил брат й. Този болезнен звук я терзаеше и я караше да се чувства смалена и засрамена.

Лесното приятелство между Пограничните мечове си бе отишло. Брат й щеше да седи с подпухнали очи, уловили отражението от огъня, и тя си спомни измъчения вик, който се бе изтръгнал от него, когато се беше вкопчила във вкочаненото му тяло. Не можеше да си представи какво беше взел от нея в онзи момент, за да му даде силата да отвърне на удара на вещицата. За белега, който тя носеше сега. За убийството на невинен човек. Нямаше неговия кураж и ако той сега подкараше към дома, щеше да тръгне с него, без да възрази.

Каза си, че Ринт е това, което беше някога: братът, който винаги е до нея, защитава я от света и неговите жестоки обрати. Но истината беше, че се съмняваше в собствените си убеждения и въпреки всичките си жестове и готовността си да следва Ринт чувстваше, че изостава от него. Беше отново дете, на неподходящо място с това, което носеше в утробата си. Някъде в този необятен пейзаж жената, която бе доскоро — силна и решителна, — сега се скиташе изгубена. Без онази жена Ферен се чувстваше изоставена и неизмеримо слаба, докато брат й сякаш се бе устремил към неведома, но ужасна съдба.

Не беше имала последни, прощални думи за Аратан и от това също изпитваше срам. Малцина нямаше да се изсмеят на идеята за невинен баща. В края на краищата вината беше в зачеването, в акта на преднамерено отдаване. Но за нея той беше невинен. Знанието и преднамереността бяха само нейни и тя подозираше, че щеше да го е съблазнила дори без заповедта на баща му.

Небето потъмняваше, отчуждено в непроменливите си закони, в пълзящото си настъпление, в което гледаше отгоре със слепи очи и не помисляше за наранените души и безнадеждния им копнеж за мир. Ако самосъжалението беше бездънно езеро, то тя кръжеше и кръжеше неспирно по разкаляния му и хлъзгав бряг на ръце и колене. Осъзнаването не променяше нищо. Знанието беше безполезно. Носеше невинност в утробата си, а се чувстваше като крадец.

Виле проговори:

— Значи ще е грамада. Вие двамата не сте единствените, които копнеят за дома.

Видя кимването на брат си, но той замълча и Ферен усети как тишината, последвала думите на Виле, натежа около всички тях. Отстъпването без дума за благодарност правеше поражението явно, а това можеше само да ужили. Очертаваха се проломи, разширяваха се и тя знаеше, че няма да могат да ги преодолеят лесно. Овладя се и се изправи на седлото.

— Благодаря ви и на двамата. С брат ми сме в безизходица. Дори отмъстителността на Ринт е твърде далече зад нас, докато горкият Раскан е толкова близо, че все едно го носим на гърбовете си.

Очите на Виле се бяха разширили.

Галак се покашля и плю настрани.

— Добре, че се отървах от този вкус. Благодаря ти, Ферен.

Ринт внезапно потръпна, изхлипа и се разплака.

Всички спряха.

— Стига за днес — каза дрезгаво Ферен. Слезе от коня и отиде да помогне на брат си. Беше се свил на кълбо в мъката си и не можеше да го свали от седлото. Виле и Галак притичаха да й помогнат.

Ринт се отпусна на земята. Клатеше глава и хлиповете го разтърсваха. Ферен махна на двамата да се отдръпнат и притисна брат си до гърдите си.

— Негодни сме за нищо двамата — заговори му тихо. — Да хвърлим вината на родителите си и да приключим с това.

Последният хлип завърши с накъсан смях.

Останаха вкопчени един в друг и той се отпусна в прегръдката й.

— Мразя го — каза Ринт с внезапен жар.

— Кого? Кого мразиш, Ринт?

— Драконъс. За това, което ни причини. За това прокълнато пътуване!

— Той вече е зад нас. Връщаме се у дома, Ринт.

Но той поклати глава. Издърпа се от прегръдката й и се изправи.

— Не е достатъчно, Ферен. Той ще се върне. Ще заеме мястото си до Майка Тъма. Този използвач на деца, този оскърбител на любов. Злото е най-дръзко, когато крачи по безпогрешен път.

— Той има достатъчно врагове в двора…

— В Бездната да върви дворът! Вече се смятам за негов враг и ще говоря против неутралността ни пред всички Погранични мечове. Консортът трябва да бъде прогонен, силата му да бъде разбита. Искам да го видя убит, посечен. Искам да видя как името му е станало проклятие сред всички Тайст!

Брат й стоеше разтреперан, с широко отворени, но корави като желязо очи, когато погледна Ферен, а после Виле и Галак.

— Онази вещица беше негова любовница — продължи той и изтри потеклите по страните му сълзи. — Какво ви говори това за Драконъс? За душата му? — Закрачи към тялото на Раскан, вързано на гърба на коня на сержанта. — Да попитаме Раскан, а? Този нещастен човек под тъй наречената „закрила“ на господаря си? — Задърпа ремъците, но те не поддадоха и накрая той хвана краката на трупа и го издърпа. Стъпалото му се закачи и той падна на гръб с увитото тяло в ръце. Тупнаха тежко на земята. Ринт изруга, избута трупа от себе си и се изправи; лицето му беше пребледняло. — Попитайте Раскан какво мисли. За неговия лорд, господаря му и за всички жени, които той е взимал в прегръдките си. Попитайте Раскан за Олар Етил, вещицата азатанаи, която го уби.

Ферен въздъхна.

— Ринт, нашата неутралност…

— Ще се злоупотреби с нея! Вече се злоупотребява! Нашето стоене настрана дава простор на амбициите. Неутралност? Виж колко лесно добива тя цветовете на страхливото малодушие! Ще настоявам за съюз с Урусандер, за всички Погранични мечове. Сестро, кажи ми, че си с мен! Ти носиш видимо доказателство за това, което направи той!

— Недей.

— Взимаш монетата му и предаваш тялото си — така го вижда Драконъс! Той нищо не уважава, Ферен. Нито чувствата ти, нито загубите ти в миналото, нито раните, които ще носиш до края на живота си — нищо от това не означава нищо за него. Поиска внук…

— Не! — Викът й отекна и всеки път, щом гласът й се връщаше от пустата равнина, звучеше все по-умолителен и жалък. — Ринт, чуй ме. Аз бях тази, която поиска детето.

— Тогава защо те прогони от сина си, след като реши, че си бременна?

— За да спаси Аратан.

— От какво?

— От мен, глупако.

Отговорът й го накара да замълчи и тя видя стъписването му, а след това — усилието да я разбере. Отново я обзе слабост и тя извърна очи.

— Аз бях тази, която вървеше по безпогрешен път, без да мисля за хората, които наранявам, Ринт.

— Драконъс те привлече в своя свят, Ферен. Не го интересуваше, че си уязвима.

— Когато ме откъсна от Аратан, той спаси и двама ни. Знам, че не можеш да го видиш така. Или не искаш. Искаш да нараниш Драконъс точно както нарани Олар Етил. Същото е и всичко се свежда до нуждата ти да нараняваш, да накараш някой друг да изпита болката, която изпитваш ти. Моите войни свършиха, Ринт.

— Моите не са!

Тя кимна.

— Виждам.

— Очаквах да застанеш на моя страна, Ферен.

— Защо? Толкова ли си сигурен, че правиш всичко това заради мен? Аз не съм. Не го искам! Искам си само моя брат!

Ринт сякаш рухна пред очите й. Отново се смъкна на земята и покри очите си с ръце.

— Бездната да ни вземе дано — промърмори Виле. — Престанете. И двамата. Ринт, ще чуем аргументите ти и ще гласуваме по тях. Ферен, ти си с дете. Никой не би очаквал да вадиш меча си. Не и сега.

Тя поклати глава. Горкият Виле не разбираше, но тя не можеше да го вини за това.

— Чака ни много път — обади се тихо Галак. — А утре ще стигнем хълмовете и ще намерим място за тялото на Раскан. Място на мир и покой, което да приюти костите му. Когато се върнем в родните си земи, ще отида до дома Драконъс и ще уведомя капитан Айвис за местоположението. Сега, приятели, нека си направим бивак.

Ферен се загледа към равнината на юг. Имаше една пътека натам, далечна вече и губеща се, която водеше на запад към чужди земи. Имаше там парчета земя, обрасли с мека трева, смачкана от мъж и жена, привлечени един към друг от неутолима нужда. Същото небе, което беше над нея сега, гледаше над онези останки, онези смътни и чезнещи следи, а вятърът, който се плъзгаше по лицето й и изпиваше сълзите по страните й, пердашеше и бушуваше, но се носеше все на юг и някъде през нощта щеше да погали онези треви.

Животът може да достига далече, в миналото, където се вкопчва в неща и ги повлича с вой в настоящето. И далечината може да ражда негодувание, когато всички обещания на бъдещето остават вечно недостижими. А детето, което помръдна в утробата й, щом угасна денят, бе като нещо изгубено в дивата пустош и когато смътният му плач стигна до нея от някое незнайно място, тя падна на колене, затворила очи и затиснала ушите си с ръце.

 

 

Ринт не смееше да погледне сестра си. Не искаше да я види така, на колене и сломена от думите, които си бяха хвърлили. Остави Виле и Галак да стъкмят бивака и седеше загледан на североизток, потънал в собствената си самота.

Струваше му усилие да си спомни лицето на жена си. Когато си я представи, седнала загърната в кожи, с новороденото бебе до гърдата й, видя непозната. Двама непознати. Ръцете му не спираха да треперят. Бяха горещи, сякаш все още държаха огньовете, които бяха изригнали в онзи миг на ярост, толкова буен в жестоката жажда за мъст. Не съжаляваше за болката, която бе нанесъл на Олар Етил. Но когато помисли за това, първо видя себе си: фигура, очертана от извисилите се пламъци, писъците, изпълнили дима и пепелта, издигащи се във въздуха, станаха гласовете на дърветата, агонията на почерняващи листа и пращящи клони. Стоеше като бог, с лице огряно с отражението на неопровержимия си триумф. Свидетел на унищожението, дори когато това унищожение бе неговото собствено. Такъв човек не познаваше любов, нито към жена, нито към дете. Такъв човек не познаваше нищо освен насилие и с това бе станал чужд за всекиго.

В тъмното закръжиха насекоми. Ринт чу зад себе си как Виле промърмори нещо на Галак, а димът от лагерния огън се понесе покрай него като влечуги, изпълзели от някое друго селение и разбягали се в мрака на нощта. Погледна натам, където бе оставил увитото в плат тяло на Раскан. Ръцете бяха протегнати, посинели и подпухнали, а кожените ремъци, вързани около китките, се бяха врязали дълбоко. Зад тях бяха мокасините, паднали в тревата. Драконъс беше щедър с подаръците си, не ще и дума.

Урусандер щеше да намери начин. Щеше да съкруши безумието и да наложи мир над Куралд Галайн. Но щеше да се лее кръв и борбата щеше да е тежка. Само виновните да загинеха — и смъртта им можеше да се приеме за справедлива, с което всяко нещастно убийство щеше да е акт на екзекуция. Справедливостта бе в сърцевината на отмъщението в края на краищата.

Твърде дълго бяха безделничели знатните, самодоволни и самоуверени с привилегиите, идващи от упражняването на власт. Но нищо ценно не се даваше безвъзмездно. Привилегията беше бурен, израснал над пролятата кръв на поробените, и Ринт не виждаше нищо скъпо в тези горчиви цветя. Погледнеше ли напред, не можеше да помисли за нищо друго освен за дим и пожари — единствените отговори, които му бяха останали.

Тъкмо благородната кръв на Драконъс ги беше впрегнала всички в ярема и ги беше влачила през злочестина и страдания. Без титлата си той не беше с нищо по-различен от всеки от тях. И все пак те му се бяха прекланяли. Бяха коленичили почтително и с всеки такъв акт само бяха укрепвали чувството на превъзходство на лорда. Това бяха ритуалите на неравенството и всеки в тях знаеше своята роля.

Спомни си за глупостта на учителя Сагандер — ужасните уроци, които старецът беше натрапвал на Аратан в първите дни навън. Уверените в собствената си праведност можеха да спорят до последния си дъх, толкова сигурни бяха в позициите си, но щяха да погледнат с гняв на всяко обвинение в егоизъм. Но самодоволство изпълваше мълчанието след всяко тяхно изявление, сякаш снизходителността бе наградата за добродетелност.

Пограничните мечове бяха мъже и жени, отхвърлили самодоволната неизменност на Карканас, и бяха потърсили по-сурова истина в дивите земи на самия край на цивилизацията. Претендираха, че се придържат към по-стари закони от тези, които обвързваха всички форми на живот, но Ринт вече се чудеше дали самото това чувство не е изковано върху наковалня от лъжи. Невинността вехне пред вещите очи така, както бе повехнала някога зад тях. Първият крак, стъпил на девствена земя, осквернява. Първият допир омърсява. Първата прегръдка кърши костите на дивото.

Извън дома на Драконите Виле — или може би беше Галак — беше скърбял за избиването на зверовете и в същото време беше копнял да порази последното същество с копие или стрела, макар и само за да сложи край на самотата му. Това чувство бе изумително в своята глупост и трагизъм. Ако бъдеше изказано, можеше да го последва само идиотско мълчание. И все пак Ринт разбираше истината в него и усещаше силния й ек като проклятие, което терзаеше расата му през вековете.

Щеше да се бори за справедливост. И ако се наложеше, щеше да изобличи пред Пограничните мечове жалката заблуда на така наречената им неутралност. Животът беше борба срещу хиляди врагове, от храната, откъсната от природата, до безумството на цял народ да върши неправда в името на правдата. Ръцете му, вече знаеше, трепереха от кръвта, която бяха пролели, и от трескавата им жажда да пролеят още.

Имаше истина в това да застанеш като бог, впил очи в унищожението, което е причинила злата ти воля. Да бъдеш бог означаваше да познаеш пълната самота и все пак да намериш утеха в самотата. Когато застанеш сам, без нищо освен сила в ръцете си, жестокостта е изкусителна съблазън.

„А сега, скъпи Виле, копнея за копие в гърба, за стрела в гърлото.

Тъй че дай ми война. Извървях пътя от сложната истина до простата лъжа и не мога да се върна.

Не е престъпление да сложиш край на живот, който вижда какво е загубил.“

Слънцето беше червено петно на запад. Галак се обади, че вечерята е готова, и Ринт стана. Погледна сестра си, но тя не се отзова на поканата. Помисли за детето, което растеше в нея, и изпита само тъга. „Още един чужденец. Примигва и после проплаква към един нов свят. Невинен само докато поеме първия си дъх. Невинен само до раждането на нуждата и нейния отчаян глас. Звук, който всички ние чуваме и ще чуваме до края на живота си.

Кой бог не би побягнал от това?“

— Имаме компания — каза Виле, изправи се и извади меча си.

Пет звяра се приближаваха към тях от запад. Високи колкото коне, но по-тежки, като хищници. С черна козина, навели ниско глави, с железни нашийници с дълги остриета по тях. Около тях кръжаха рояци насекоми.

— Прибери оръжието — каза Ринт на Виле. — Това са джелеки.

— Знам какво са — сопна се Виле.

— И сме в мир с тях.

— Това, което сме, Ринт, е четирима Погранични мечове, сами в равнината.

Един от огромните вълци държеше трупче на антилопа в яките си челюсти. Антилопата изглеждаше малка като заек в устата на ловно куче. Ринт поклати глава.

— Прибери оръжието, Виле. Ако искаха да ни убият, щяха да връхлетят. Войната е свършила. Те бяха победени и като всяко пребито псе ще се подчинят на заповедта ни.

Но устата му бе пресъхнала, а конете се размърдаха неспокойно, щом соултейкъните се приближиха.

Той усети как нещо влезе в очите му и засмъдя, а после видя как петте фигури се замъглиха, сякаш се стопиха в сумрака, за да се появят отново след това като облечени в кожени дрипи диваци. Спряха се да махнат нашийниците си, а този, който носеше трупчето, го метна на рамото си. Облакът насекоми за малко се вдигна, след което отново се спусна над тях.

През войните беше имал няколко възможности да види джелеките в изправената им, преобразена форма. Дори когато бъдеше нападнато село, бягащите невъоръжени бързо се превъплъщаваха, за да улеснят бягството си, и Ринт помнеше как бе догонвал много от тях, приковаваше ги към земята с пиката си и чуваше болезнените им викове и щракането на челюстите им. Имаше много поводи за възхищение и уважение към вълците, с които воюваха и които избиваха. Поотделно бяха много по-страховити от един форулкан. Събрани в армии обаче бяха почти напълно негодни. Джелеките бяха най-опасни на малки глутници като тази, която сега се приближи на десетина крачки от бивака им.

Но сега, щом ги погледна, Ринт видя петима диваци, вмирисани от мръсотия и почти голи под кожените си дрипи. Онзи, който носеше антилопата, се доближи и я остави на земята. Показа мръсните си зъби в усмивка и заговори на гърлен тайст.

— Месо за огъня ви, Пограничен меч. — Очите му се изместиха към Виле. — Видяхме блясъка на меча ти и ни досмеша. Но къде ти е паметта? Войната ни свърши, нали? — Махна с ръка. — Прекосявате земя на джелеки и ние го позволяваме. Идваме при вас като домакини, с храна. Но ако предпочитате да се бием — какво пък, с радост ще приемем предизвикателството. Всъщност дори сме съгласни да застанем срещу вас на два крака, както ни виждате, за да са по-равни шансовете.

— Предложихте ни месо за нашия огън — каза Ринт. — Ще останете ли с нас на пира, джеларкан?

Мъжът се засмя.

— Точно така. Мир и заложници, като челюсти около гърлото. Няма да мръднем, докато не дойде време робът да се нахвърли на господаря, но това време не е сега. — Погледна през рамо към спътниците си и те се приближиха. Дивакът отново впи очи в Ринт и каза: — Аз съм Руск, кръвен брат на Саграл от клана Дерог.

— Аз съм Ринт, а с мен са Ферен, Виле и Галак.

Руск кимна към сестра му.

— Можем ли да я използваме тази нощ?

— Не.

— О, добре. — Руск сви рамене. — Всъщност не очаквах да я споделите. Не е по обичая на Тайст. Но като няма да е тя срещу месото, какъв дар ще ни предложите?

— Нещо в замяна, Руск, и някой друг път. Ако това е неприемливо, вземете си обратно дара и с него самата дума, защото дар тя не е.

Руск се засмя.

— Кажи на Пограничните мечове, тогаз, за моята щедрост.

— Ще кажа. Галак, заеми се с антилопата. Руск, Галак е опитен с ножа за дране. Поне ще имате прилична кожа.

— И полезни рога и кокали, да. И пълни кореми. Добре. Е, сядаме.

Другите джеларкани насядаха в груб полукръг срещу Пограничните мечове. Освен Руск бяха млади и като че ли не знаеха езика на тайстите. Водачът им клекна, без широката усмивка да напусне зацапаното му с пръст лице. След като Ферен му бе отказана, вече не й обръщаше внимание и Ринт се зарадва на това.

— Не сме съгласни с даването на заложници, Погранични мечове — заговори Руск, — но вече го направихме. Чудесни кутрета са всички. Ако им навредите, ще избием тайстите и ще изгорим Карканас до основи. Ще разпръснем кокалите ви и ще заровим черепите ви. Ще пикаем на теметата ви и ще се въргаляме в дворците ви.

— Заложниците няма да пострадат — увери го Ринт. — Докато оставате верни на думите си.

— Така разправят тайстите. Дори джагътите кимат и викат, че е така. Но сега чуваме, че тайсти убиват тайсти. Вие сте глутница със слаб водач и твърде много между вас жадуват да му вземат мястото. Кръв има на устата и козина по земята на Куралд Галайн.

Ринт го изгледа и рече:

— Нямаше ни много време. Слухове ли разказваш, или си видял нещата, които описваш?

Руск сви рамене.

— Война се носи по ветровете и козината настръхва. Виждаме, че наранявате себе си, и чакаме да ударим.

— Толкова спазвате думата си значи — изсумтя Виле.

— Боим се за безопасността на кутретата ни, Пограничен меч. Също както вие щяхте да се боите за вашите.

— С вас на границите ни имахме причина да се боим — отвърна Виле.

— Но това вече свърши — рече Руск, все така ухилен. — Живеем с новия мир, Пограничен меч. Мира на празни села и празни земи. Често гледаме ловните ви глутници и те вървят безнаказано из родната ни земя и търсят последните диви зверове. А щом тези зверове свършат, какво ще ядат джелеките? Трева? — Кимна и помълча. — Мир, да, много мир, изписан в избелели кости и стари биваци.

— Водиш кутрета с теб — каза Ринт и посочи другите.

— Уча ги как да ловуват, тъй че всички се учим да вървим гладни и разбираме всичко, което сме изгубили. Един ден те ще са свирепи убийци, а тази нощ поемат миризмата ви и ще я пазят винаги.

— Щом сте гладни, защо предлагате на нас? — попита Ферен.

Руск се намръщи.

— Домакин не може да не го направи. Но вие, тайстите, не разбирате от чест. Само преди четири дни Пограничните мечове се събраха и препуснаха към наша земя. Чули за стадо бедерини, идващо от север, и искат да го избият. Минават през селата ни, смеят се и гонят нашите воини на местата за избиване. А като убият стотици бедерини, ще предложат ли нещо на нас? Не. Ще кажат, че са си техни, и ще вземат месото, кожите и кокалите. Ние гледаме. Усмихваме се. И се кълнем да помним всичко, което видим.

— Селата на Пограничните мечове имат нужда от месо за зимата — каза Виле.

— А много преди войната взимахте всичко, което можехте, от нашите земи и тъй почнахме войната…

— И я загубихте!

Руск се усмихна отново и кимна.

— Загубихме, а вие може да вярвате, че сте я спечелили. Но когато свършат всички зверове, ще напълни ли победата коремите ви? По-малко горчив ли ще е вкусът й от нашето поражение? Каквото имате, трябва да го подхранвате. Но вие тайстите не разбирате това. Всичко, което имате, го използвате, докато свърши, а после гледате оттатък границите си и кроите да вземете пак, този път от други.

— Ловувал съм в земите ви — каза Виле. — Никакви грижи не съм видял по местата ви за убиване.

— Значи не си гледал внимателно. Ние взимаме слабото и оставяме силното.

— Взехте всички зверове — каза Виле.

Руск се засмя.

— Ние сме победени. Научихме се на вашите начини да се убива, но зимите ни се видяха дълги, когато нямахме нищо за лов, освен призраци. Вие убихте хиляди от нас. Направихте ни малко и иронията в това е, че ни върна към старите ни обичаи. И сега раждаме, но рядко, и оставяме само най-силните кутрета. А когато последните тайсти умрат, тогава ще храним стадата, докато броят им стане отново голям, и ще направим всеки нов ден като отминалия, завинаги, и ще сме доволни и сити. — Вдигна ръце. — Така мечтаем. Но после ловците ви се изсипват през границата и мъдрите сред нас виждат истината, която ни чака. Вашият език е език на смъртта и той скоро ще заговори на всички ни.

Месото зацвърча на шишовете над огъня. Нощта се беше спуснала. Ринт изтласка от ума си думите на Руск и се загледа в пламъците. Стори му се, че може да види в тях лицето на вещицата, изкривено от болка, устата отворена в несекващ писък, който не чуваше, но усещаше в костите си. Искал беше да прекара тази нощ сам, без да говори много, и да си легне бързо. Вместо това се бе оказал лице в лице с мръсен полузвяр, в чиято неизменна усмивка нямаше нищо весело и чиито тъмни очи бяха вълчи.

— Руск — каза Галак, — кога видя ловците Погранични мечове?

— Ловци, касапи, дерачи на кожи, трошачи на кокали. Кучета, коне, мулета и волове, теглещи фургони. В друго време броят им щеше да е като на армия. Яздеха въоръжени и нащрек, а съгледвачите им проследяваха нашите ловци. — Махна с мазната си ръка. — Преди няколко дни.

— Преди колко дни? Пет? Десет?

Руск се наведе напред, с ръце на коленете на скръстените си крака, и погледна Галак със същата мрачна усмивка.

— Имаме сродници, патрулират във вашите земи. Движат се нощем и скришом. Виждали сме войски отсам реката. Една яздеше към Ейбара Делак. Друга се събира в хълмовете на дома Дракони…

— Тя е на лорда — каза Галак. — Избягваш отговора, Руск.

— Безразличен съм към въпроса ти, Пограничен меч. Казвам каквото реша да ви кажа. Вашата гражданска война е започнала. Ликуваме и душим вятъра за дим, и гледаме в небето за лешоядни птици. Избивахте ни преди, ала сега се избивате едни други и това ни радва.

Скоро месото бе оглозгано до кости. Галак нави кожата на антилопата и я предложи на Руск с рогата и дългите кости. Водачът джеларкан изсумтя, даде знак на ловците си и те се вдигнаха като един.

— Компанията ви е горчива — заяви той. — Връщаме се в нощта. Помнете щедростта ни, Погранични мечове, и разкажете за тази среща на вашите ловци, та дано най-сетне разберат от вежливост.

— Мисля си — отрони Ринт, — че бихме могли най-добре да действаме заедно. Да ловим големите стада и да си делим плячката.

— Ринт, няма никакви големи стада.

Отдръпнаха се от светлината на огъня и скоро изчезнаха в тъмното.

Виле се изплю в пламъците и изръмжа:

— Излъга ни според мен. За ония войски. Иска да ни притесни и да ни вдъхне страх.

— Добре знаем, че има войски в дома Дракони, Виле — каза Галак. — Точно както той ги описа. Може доста истини да е хвърлил в думите си към нас.

— А Ейбара Делак? Защо каквато и да е войска, бунтовническа или не, ще окупира Ейбара Делак?

— Не знаем — отвърна Ринт, много искаше да сложи край на това разискване. — Нямаше ни много време. Няма смисъл да се занимаваме с предположения. Слушайте, коремите ни са пълни за първи път от месеци. Хайде сега да поспим, а на заранта ще препуснем здраво.

— Дано ловът да е минал добре — каза Виле.

 

 

Лейтенант Рисп огледа замислено силуета на крепост Райвън. В самотната кула, извисила се над безредно струпаните по-ниски сгради, се виждаше смътна светлина, идваща от стая на горния етаж, точно под островърхия покрив. Бяха й казали, че около това древно укрепление има ниска стена, укрепена с каменни насипи. За да щурмува крепост Райвън, една армия трябваше да се спусне в стръмните изкопи, оформящи коварен лабиринт зад стените, под огъня на стрели от насипите, и да се струпа в теснини, където теренът под краката щеше да е неравен и дори отстъплението щеше да е невъзможно. Толкова по-добре, че врагът насреща им бе в неведение за приближаващата се заплаха.

Селото под крепост Райвън очертаваше полукръг около хълма и къщите се бяха разпрострели до самия край на общото пасище. Рисп надушваше дима в прохладния нощен въздух. Извърна се в седлото и погледна с присвити очи стоящите в очакване бойци от отряда си. Оръжията бяха извадени, но отпуснати. Никой не проговаряше и единствените звуци идваха само от помръдването и пръхтенето на някой кон. Зад нейната част чакаха други, също толкова смълчани и стегнати в конни карета в падините от двете страни на пътя.

На самия път капитан Естала водеше централната част с мъжа й, малко по-встрани и вдясно от нея. Мисълта за това все още оставяше горчив вкус в устата на Рисп, но си каза, че Силан не е неин проблем, а щом Естала отказваше да направи нужното, какво пък — щеше да отговаря пред Хун Раал. За първи път Рисп се радваше, че я надвишават по ранг. Още по-добре: амбициите на Естала вече бяха обречени. Никога нямаше да бъде повишена, нито приета с охота сред по-висшите рангове в легиона.

„Глупава жена. Всичко заради любовта. Всичко заради един глупак, по-годен да прекопава зеленчуци, отколкото да размахва меч. Не само че не го екзекутира. Дори не го разжалва или изхвърли. Сега всички трябва да търпим некадърността му и да се молим на Бездната тя да не ни убие.“ Когато поемеше командата…

Сержантът се покашля и приближи коня си до нейния.

— Лейтенант, това не се харесва на някои от нас.

„И знам кое точно. Дните ви са преброени, сержант. На теб и на старите ти приятелчета.“

— Трябва да раздвоим враговете си — каза тя и сви рамене. — Хитростта е съществен елемент от военната тактика. Нещо повече, кой благонадежден командир не се възползва от предимството на изненадата или от погрешните сметки на врага?

— На врага ли, лейтенант? Сигурен съм, че те не знаят, че са нечий враг. Това ли са „погрешните преценки“, за които говорите?

Тя долови неловката официалност в думите му и я досмеша.

— Една от тях.

— Повечето бойци не са тук — каза сержантът и кимна към селото. — Завземането ще е достатъчно, за да отстраним Пограничните мечове като заплаха за легиона с това, че държим семействата им под стража.

— Вярно, но с цената на това да заделим значителна сила за пазенето на тези заложници за неизвестен период.

— Малцина биха се съпротивлявали много — възрази сержантът. — Те бездруго са неутрални. Но ние им даваме повод да отхвърлят тази неутралност.

— Така е — съгласи се тя.

— Тогава не разбирам.

— Знам. И не е необходимо, сержант. Изпълнявай заповедите, и толкова.

— Ако знаем какво предстои да направим, тогава вероятността да сбъркаме е по-малка.

— Сержант, при това, което скоро ще сполети това село, не бихте могли да направите нищо, с което да си спечелите гнева ни. — Изгледа го рязко. — Освен неподчинението на заповеди.

— Няма да направим това, лейтенант — изръмжа старият мъж.

— Разбира се, че няма.

Но още докато го казваше, усети колко кухо прозвучаха думите й. Трудно беше да се разбере откъде идват заповедите им. Това все още ли беше игра на Хун Раал, или Урусандер беше излязъл на полето? Къде беше Оссерк? Доколкото всички тук знаеха, целият план можеше вече да е рухнал някъде зад тях, безжизнен и невидим за Хун Раал в някое разкаляно поле или на старите железни шипове на речната стена на Цитаделата, с което това, което предстоеше да направят, се превръщаше в неизвинимо варварство. Самата тя изпитваше немалко безпокойство от това, което предстоеше.

Винаги щеше да има сбъркани сметки във всяка кампания. Тайстите неведнъж се бяха изправяли почти пред разгром срещу форулканите, когато лошата връзка или пълната липса на връзка беше изпращала части на неподходящото място в неподходящия момент. Нищо по-трудно нямаше от това да се съединят армии и да се придвижат големи сили на позиция. Осигуряването на ефективните им и съгласувани действия беше най-голямото предизвикателство за един командир. Не случайно командирите се чувстваха най-удобно, когато можеха да струпат всичките си сили на разположение. Разбира се, щом започнеше битката, всичко се променяше. На бойното поле съществени бяха капитаните на отрядите и офицерският корпус като цяло.

Отново погледна към далечната крепост и самотната светлина на най-горния етаж. Дали някой там бе заспал в мекия стол и свещта догаряше? Или беше страж, поставен в кулата за наблюдател? Второто не изглеждаше вероятно, тъй като от светлината в стаята щеше да е невъзможно да види нещо навън. Може би някой духовник или учен се трудеше през нощта, мърмореше под нос и проклинаше гаснещото си зрение и болните си кости. Рисп усещаше студа във вятъра, идещ от планините на север.

Пограничните мечове се чувстваха като у дома си в това далечно и мразовито място.

— Лейтенант? — каза старият сержант.

— Какво сега?

— Щом приключим тук, ще се върнем ли да обсадим дома Дракони?

Тя си спомни деня и нощта, когато бяха спрели на лагер до самия край на имението. Домашните мечове на лорда бяха излезли, готови сякаш да се противопоставят на неканената армия, спряла на прага им, но Естала се бе отнесла равнодушно към това. Само беше изпратила ездач до командира на Домашните мечове, за да го увери, че частите й не възнамеряват да упражнят насилие над владенията на Консорта.

Капитанът на Домашните мечове не се беше успокоил от тези уверения и бе поддържал силите си в готовност през цялото време, докато легионът остана на земите на Драконъс, дори стигна дотам, че да тръгне успоредно на колоната им за известно време, след като те подновиха придвижването си на север. Лорд Драконъс беше събрал внушителен отряд, тежко въоръжени бойци с впечатляваща дисциплина. Рисп всъщност бе изпитала облекчение, че Домашните мечове на Консорта не бяха една от целите на Естала.

— Лейтенант?

— Не, сержант, няма да се върнем при дома Дракони. Направихме каквото трябваше. Оставихме диря от колоната чак до имението му.

Откъм пътя до ушите й стигна шум. Рисп погледна натам и видя високо вдигнатите знамена на дома Дракони.

Сержантът до нея изруга тихо.

— След като сме без униформи, предполагах, че ще хвърлим вината на Отреклите се. Сега виждам как ще се отиграе това.

— Трябва ни заблуда — отвърна Рисп. — Трябва да раздвоим враговете си и да ги насъскаме един срещу друг.

— Значи трябва да има оцелели.

— Би било глупаво да се мисли, че никой няма да избяга от касапницата, сержант. И да, разчитаме на това. — Погледна го в очите. — Трябва да направим каквото е нужно.

— Разбирам, лейтенант.

— Както всеки войник разбира.

Той кимна и затегна каишката на шлема си.

Заповедта за атака се разнесе от отряд на отряд. Слънцето зад тях тъкмо бе започнало да се издига, медночервено от пушека над гората на изток. Тя приготви пиката си за бой. „Първата ми битка. Първият ми сблъсък. Днес за първи път ще пролея кръв.“ Устата й бе пресъхнала. Заби пети в хълбоците на коня и се понесоха напред.

 

 

Свитъкът изпърха и падна на пода при десетината други и Крисен потърка очи. Чувстваше се умствено изтощена и телесно отпаднала, но поривът на възбудата си оставаше. В ума й вече нямаше съмнение. Преди четирийсет години бе пътувала сама сред джеларканите, до високите планински твърдини и до тундрата отвъд тях. Придвижвала се беше от клан на клан, докато стигне при гигантските Тел Акаи, Пазителите на песни, а оттам на юг, до земите на джагътите. Събирала беше разкази, легенди и песни от Джеларкан и расата на Тел Акаи и беше изчела обезсърчителните, но просветлени писания на Джагът, преди оригиналите да бъдат унищожени след убийството на цивилизацията им от Господаря на Хейт.

Във всяко сказание можеше да се намерят истини, посивели като речни камъни в подредена от бляскави геми мозайка. Трябваше само да се изтръгнат от пищната яркост на поетичната украса. Сред древните песни, съхранени от удивителната памет на Тел Акаи, чакаха тайни.

Крисен вече разбираше Първия век. Не в подробностите му, но в най-широкия му размах. Всичко започваше с азатанаите, които бродеха през светове в облика на смъртни, но всъщност бяха богове. Те сътворяваха. Те унищожаваха. Те задвижваха неща, тласкани от любопитство, което често угасваше, за да остави всички след тях на техните съдби. Имаха извратени импулси. Гледаха един на друг с безразличие или подозрение, но в същото време при срещите си проявяваха удивително съпричастие. Придържаха се към неписани закони на святост, териториални интереси и свобода и си играеха със сила като дете с играчка.

Не можеше да е сигурна, но подозираше, че един от тях е сътворил расата на Джагът. Друг му бе отвърнал подобаващо с Тайст. Форулкан, Тел Акаи, може би дори Бягащите псета, всички бяха сътворени от волята на някой азатанай. Сътворени като игрални фигури в една вечна надпревара, загадъчна в условията си за победа, в която рядко се забелязваха стратегии. Интересът им в тази надпревара рядко обясняваше резултатите.

Но както те стояха извън времето, така и времето се оказваше неподвластно на машинациите им и сега, най-сетне, бяха започнали да страдат от разрушителните си действия. Делата се трупаха и всяко натежаваше. Крисен беше сигурна, че джагътите са създали джеларканите, доразвивайки дара „соултейкън“ на азатанаите, а сред Бягащите псета вече съществуваха Гадатели на кости, толкова могъщи шамани, че можеха да се противопоставят на азатанаите. От сътворените народи се издигаха богове — техни собствени богове. Господството, което бяха упражнявали някога азатанаите над своите творения, бързо се разпадаше.

Чула беше за загадъчната азатанаи, дошла в Карканас, а мъдреците и жреците вече осъзнаваха, че неведоми сили се оказват достижими за смъртните. Светът се променяше. Играта се беше изтръгнала от играчите.

Крисен вече виждаше началото на нов век, в който всички сътворени народи можеха да определят собствените си правила.

Отвън отекна глух тътен и тя се надигна, изви се, за да разкърши схванатия си гръб, и отиде до прозореца, зад който небето изсветляваше в ранното утро. Погледна надолу и видя стотици нахлуващи в селото конници.

Дълго се взираше, неспособна да проумее онова, което виждаше. Ездачите се разделяха и се изсипваха по улиците. Видя човешки фигури, излизащи от домовете, видя хора, бягащи от конниците, а след това засвятка желязо, заудряха пики и започнаха да падат тела.

„Като игрални фигури на дъска. Ходове и ответни ходове. Падащи пешки.“ Вече чуваше писъци и първият стълб дим се заиздига в утринното небе.

Липсваше й изяществото на Галан с думите и колкото повече виждаше, толкова повече думите й изневеряваха, идваха в ума й апатични и бледи. Беше учен, чиито идеи вдъхновяваха много повече от осъществяване, и винаги й беше струвало усилие да вложи мислите си в думи на пергамент.

Дори в ума й усещането за азатанаите беше почти безформено, съставено от впечатления и странни, надигащи се от дълбините на душата й чувства. Никога не бе успявала да съчетае въображение с прагматика. И сега, докато наблюдаваше касапницата долу и видя как първите конници се заизкачваха по каменния път, водещ към крепостта Райвън — незащитеното и буквално опразнено здание, — се чувстваше неспособна да свърже тези подробности с какъвто и да било личен импулс.

Нов век се спускаше над тях. „Как може да не виждате това? Как може да не разбирате? Направих открития. Всичко беше там, в разказите и песните. Такива открития!

Вратата на крепостта дори не е затворена.“

 

 

Зверските инстинкти се бяха надигнали и Рисп я блъскаха отвсякъде на седлото, пиката й се влачеше, задираше каменната настилка и дърпаше ръката й назад. Оръжието беше пронизало някакво момче, около петгодишно. Беше изтичало иззад една талига почти на пътя й и тя беше ударила, без да помисли, а сега отпуснатото му тяло се влачеше нанизано на острието, ръцете и краката му шляпаха по камъните и тежестта му я дърпаше.

От гърлото й се изтръгна хлип, накъсан от ужаса, и тя го потуши. Острието на пиката отново задра в земята и този път тя пусна оръжието. Точно пред нея имаше наедряла от бременност жена, която дърпаше със себе си две деца и тичаше по уличката.

Нещо студено и пусто заличи всякаква мисъл и Рисп усети как ръката й измъкна дългия меч, и видя пред себе си блесналото острие.

Жената тласна децата напред, изкрещя: „Бягайте!“, а след това се обърна и скочи на пътя на коня.

Отлетя назад и падна на плочите.

Конят на Рисп се олюля, изпръхтя и предните му крака се огънаха. Докато рухваше, Рисп изхлузи крака от стремената и падна до стената на близката сграда. Погледна нагоре и видя как сержантът й я подмина и посече по-близкото от двете деца — то падна, без да издаде и звук. Другото дете, момиченце на около четири години, се завъртя, втурна се обратно към сестричката си и влезе в обхвата на меча на сержанта. Той го посече във врата и детето рухна като парцалена кукла.

Рисп се надигна, взе меча си с лявата ръка и го надигна непохватно. Едва сега видя дръжката на нож — острието бе забито дълбоко в гърдите на издъхващия й кон. Обзета от гняв, пристъпи към бременната жена и изрева:

— Ти уби коня ми!

Бременната вдигна глава и я погледна в очите. А после я заплю.

Рисп я посече. И пак, и пак.

Пред тях сержантът беше спрял и обърна коня си. Като че ли се канеше да й извика нещо, когато от покрива отляво някой скочи, стовари се върху сержанта и го смъкна от седлото. Кръв плисна още преди да паднат на паважа, а след това фигурата се надигна присвита и погледна с гняв Рисп.

Млада жена, около шестнайсетгодишна. Издърпа ножа си от гърдите на сержанта и настъпи към Рисп.

Тя заотстъпва.

Момичето се озъби и изръмжа:

— Въоръжена си! Не бягай, мръсна убийца!

Друг конник се озова зад нея, но се наложи да спре, защото мъртвият кон на Рисп преграждаше пътя му.

— Отдръпнете се, лейтенант! — извика й той. — Оставете кутрето на мен!

Видя, че е един от приятелите на сержанта, Бишим. Лицето му изглеждаше почти черно под шлема, разкривено от гняв. Той скочи от коня си, вдигна щита в готовност и настъпи към момичето, изпънал меча си напред.

— Заради Дурав ще го направя така, че да боли.

Момичето се изсмя.

— Хайде, ела ми.

Бишим атакува, скрит зад щита си, и замахна с меча.

Момичето успя някак да се промуши покрай него, а след това се вкопчи в извития щит. Тежестта й го дръпна надолу и тя заби ножа си във врата му. Върхът изскочи от другата страна, швирна кръв. Бишим се свлече на колене, а момичето преряза мускула на дясната му ръка и се изсмя, щом мечът издрънча на камъните. После прекрачи издъхващия мъж и тръгна към Рисп.

Рисп хвърли меча си по нея и побягна, като сграбчи пътьом юздите на коня на Бишим. С животното между нея и момичето в тясната уличка, знаеше, че й остават само няколко мига, в които да…

Момичето скочи, отблъсна се от една стена и се метна на коня. Ножът й посече и Рисп залитна объркана, погледна и видя, че ръката й я няма, отсечена чисто от китката, и оттам шурти кръв. Изохка и се свлече до близката стена.

— Недей!

Момичето се люшна около шията на коня, скочи пред него и пристъпи към Рисп.

— Недей? Какво недей? Аз съм Пограничен меч. Вие ни нападнахте. Какво не искаш да направя?

— Изпълнявах заповеди — замоли се Рисп и се избута с ботушите назад, сякаш можеше някак да се провре през стената зад гърба й.

— Драконъс току-що разлюти грешното гнездо — каза момичето.

Рисп поклати глава.

— Не е… не сме каквото си мислиш! Пощади ме и ще ида с теб при командира ви. Ще обясня всичко.

— Командир ли? Нищо не разбираш за нас. Днес, точно сега и точно тук, в тази уличка, аз командвам.

— Моля те!

Момичето пристъпи към нея. Беше удивително слабичко, по-скоро момче, отколкото момиче, и погледът в очите му бе съвсем непонятен за Рисп.

— Ще обясня…

Ножът се вряза в шията й като огнена резка. Задавена, тя усети как острието се завъртя, а след това момичето посече през гръкляна и Рисп изведнъж усети как задната част на шлема й се натресе в каменната стена. Гореща кръв изпълни дробовете й и тя започна да се дави.

Момичето я изгледа отгоре за миг и се отдалечи.

Рисп се опита да извърне глава, за да проследи убийцата си, но усети как главата й клюмна. Погледна дясната си китка. Кръвта беше спряла да тече. Войници оцеляваха и след по-лошо. Можеше да се научи да се бие с лявата ръка. Не беше лесно, но беше млада… „а когато си млада, тези неща са възможни. Толкова много неща са възможни.

Съмнявам се, че беше на шестнайсет. Ако беше на толкова, щеше да е тръгнала с ловците. Петнайсет.“

Нуждата да вдиша беше вече далечен вик в ума й и се оказа лесно да го пренебрегне. А после мракът се сгъсти, скри всичко — и беше време да си отиде.

 

 

— Мислим, че падна по стъпалата — каза войникът.

Капитан Силан огледа трупа на жената, проснат в подножието на каменното стълбище.

— Това е Крисен. Изключително знаменит учен.

Войникът сви небрежно рамене, докато прибираше меча си в ножницата.

— Животът е пълен със злополуки. — Обърна се и се отдалечи.

На Силан му призля.

— Изключително знаменит учен — повтори той шепнешком. — Какво е правила тук?

След дълго колебание се смъкна на колене до Крисен. Главата й бе изкривена под невъзможен ъгъл. Очите й бяха полуотворени, връхчето на езика й се показваше навън. Ръцете й бяха зацапани с въглищна прах или с прашеца, оставащ понякога от старо мастило.

Войникът, с когото бе говорил, се върна.

— Никой жив не е останал тук, сър. Мястото бездруго беше почти празно. Време е да запалим крепостта.

— Разбира се. — Но Силан продължаваше да оглежда женското лице.

— Искате ли да вземем тялото, сър? За прилично погребение имам предвид.

— Не, кладата на тази крепост е достатъчна. Имаше ли нещо на върха на кулата?

— Нищо, сър. Трябва да тръгваме — имаме да ударим още едно село.

— Знам — сопна се Силан. Изправи се и последва войника.

На пътя за крепостта, точно извън портата, жена му бе пристигнала с авангарда. Бедрата й бяха почервенели от кръв и Силан познаваше добре изражението й. Любовната игра тази нощ щеше да е свирепа, от онази, която стигаше почти до болка понякога. Беше вкусът на жестокостта, задържал се след ден на убийства, както му бе обяснила тя веднъж.

— Лейтенант Рисп е мъртва — каза Естала.

— Колко жалко — отвърна Силан. — Имаме ли ранени?

— Малко. Седем загуби всичко. Имаше поне един Пограничен меч в селото, жена, смятаме, но не можахме да я намерим.

— Ами, това е добре — каза той. Изражението й помръкна и Силан добави: — Свидетел имах предвид. Това искахме, нали?

— Зависи какво е разбрала, мъжо — отвърна Естала с онзи отегчен тон, който му беше много добре познат: все едно говореше на малоумно дете. — По-добре щеше да е някоя стопанка или чистачка на нощни гърнета. — Качи се отново на седлото и огледа селото. Няколко къщи вече горяха. — Трябва да го изгорим цялото. Всяка сграда. Ще оставим няколко от нашите жертви, но с обезобразени лица. Никой, когото да могат да познаят. — Извърна се и го погледна. — Това оставям на теб и отряда ти. Присъединете се към нас при Хилфут.

Силан реши, че това е името на следващото село, и кимна.

— Ще направим каквото е нужно.

— Разбира се, че ще направиш — отвърна Естала и хвана юздите.

Беше отказала да заповяда екзекуцията на мъжа си и Силан знаеше, че в очите на войниците това е проява на слабост. Но само той знаеше колко лесно може тя да промени решението си и това все още го плашеше. Смъртта на лейтенант Рисп го зарадва, тъй като точно от нея бяха тръгнали всички приказки за екзекуции и престъпления. И тъкмо нейната част беше донесла отрязаната глава на един от пратениците на Хун Раал. Силан все още проклинаше името на Грип Галас, макар това проклятие да се носеше на вълната на страха.

Жена му даде знак, а после препусна по пътя с отряда си.

Силан погледна през рамо. От амбразурите на крепостта излизаше пушек, бълваше и през отворената врата. Не беше лесно да се изгорят такива здания, тъй като бяха предимно от камък. Обърна се към войника.

— Ще изгори, нали?

Мъжът кимна и повдигна рамене.

— Поне никой няма да иска да живее вътре, сър.

— Да тръгваме към селото тогава.

— Да, сър.

— Искам да погледна тялото на лейтенанта.

— Сър?

— Да отдам почитта си.

 

 

Капитан Халид Бахан беше неприятен човек, реши учителят Сагандер. Чаровен, със сиво в късо подстриганата коса, той излъчваше арогантност, която по някаква причина жените харесваха. Несъмнено умееше да очарова, но дори и тогава коментарът му бе ироничен и почти рязък. Сагандер се изумяваше, че капитан Тейт Лорат споделя палатката на Халид. Притежаваше красота, която оставяше учителя без дъх, и щом я погледнеше — смеха в очите й и неизменната усмивка на пълните й начервени устни, — му се струваше невъзможно убийствата да й носят наслада и, още по-ужасното, да държи при себе си дъщеря, зачената от първия й, вече мъртъв съпруг и в същото време да прави… това.

Седяха в командната палатка, двамата капитани и Сагандер, и тъмните очи на Халид Бахан блещукаха с едва сдържан смях. Тейт Лорат до него пълнеше бокала си с още вино и червенината на бузите й грееше със собствено сияние на смътната светлина на фенера.

— Виждам — бавно провлече тя, — че сте загубили дар слово, учителю, което трябва да е рядко събитие, сигурна съм. На моята щедрост ли се чудите? Добри господине, в момента зад вас, на стената на палатката, можем да откроим пламъците от манастира. Вярно, монасите се биха с необичаен жар и понесохме смущаващи загуби въпреки вашето предателство, но това гнездо на Отрекли се вече е унищожено и за това се радваме да ви възнаградим.

— Може би учителят предпочита момчета — подхвърли с усмивка Халид.

Съвършените вежди на Тейт се вдигнаха.

— Така ли е, учителю? В такъв случай сигурна съм, че можем да намерим…

— Не, капитане — отвърна Сагандер, навел очи. Седеше на лагерно столче и само с един крак за опора се чувстваше неудобно на кожената седалка. Вътрешното неравновесие, което изпитваше, беше като зараза, плъзнала навън и изкривила целия свят. — Никой ли от тях не се предаде?

Халид изсумтя.

— Защо съдбата на Отреклите се трябва тепърва да ви притеснява? Показахте ни стария тунел до втория кладенец. По ваша покана избихме обитателите на манастира. Но все пак ви уверявам. Никой не коленичи, освен за да огледа отблизо земята, чакаща окончателната им смърт.

— А Майката?

— Мъртва. В крайна сметка. — Усмивката му се разшири.

— Да не би да намирате дъщеря ми за непривлекателна? — попита Тейт.

— К-капитане — заекна Сагандер, — т-тя съперничи дори на вас.

Тейт бавно примига.

— Наясно съм с това.

В тона й имаше нещо злокобно и Сагандер отново наведе очи.

— Нерешителността ви ни отегчава — каза Халид Бахан. — Не мислете, че тя не е запозната с предназначението си. Не е девица и всъщност е напълно узряла жена. Ние не одобряваме сношенията с деца и сред войниците го смятаме за най-отвратително престъпление, наказуемо с кастрация или, при жените, с жигосване на гърдите им. Е, ще приемете ли предложението ни, или не?

— Наградата е изключително щедра — изломоти Сагандер. — Аз… приемам я с радост.

— Вървете тогава — каза Тейт Лорат. — Тя ви очаква в палатката си.

Както винаги, струваше му голямо усилие да се изправи и залитна, подпрян на патерицата. Задъхан, Сагандер закрета към изхода на командната палатка.

Въздухът бе изпълнен с вонята на пушек, плъзнал по улиците и уличките на Ейбара Делак. Тук-там минаваха отделения войници, все още шумни и ликуващи след битката, макар да се мяркаха и не малко смълчани — за тях краят на убийствата водеше до нова битка, този път със скръбта. Сагандер гледаше на всички тях като на диваци, обзети от животинска страст и от глупостта, присъща на нахалните простаци. Всяка цивилизация раждаше подобни същества и той копнееше за времето, когато най-сетне, веднъж и завинаги, всички тях щеше да ги няма. Цивилизация, вечно посягаща към острието на меча, нямаше много, с което да се гордее.

Не, единствената надежда за смирение бе в това всички да се разоръжат и с това да се сложи край на заплахата от физическо насилие. Знаеше, че би могъл лесно да наложи вижданията си в общество, където само думите са достатъчни и където победите се измерват в убеждение и разумен дебат. Но тук, по тези улици, в това присвито от страх село главорезите бяха тези, които се перчеха, пияни от ейл и смърт, с лица, оживели от животинско лукавство и нищо повече. С тях не можеше да спечели нищо в спор, защото в невежествената си тъпота винаги можеха да прибегнат до оръжията си. Не беше ли казал самият Галан: „На върха на меча ще намериш поантата на глупците“?

Закуца към палатката, където чакаше дъщерята на Тейт Лорат. Срам го беше тласнал към това, стъпка подир кретаща стъпка. Над сто живота бяха отнети тази нощ и всичко — по негова вина. В някои отношения щеше да е по-зле, ако беше цял, а не сакат и изпълнен с болка окаяник, какъвто бе сега. Защото тогава нямаше да има никакви извинения, никакви оправдания за предателството, изригнало от нараненото му сърце. Все пак се беше посветил на този път и в самия му край щеше да дойде най-желаното: отмъщението спрямо лорд Драконъс и жалкото му кутре, незаконния му син.

В края на краищата легионът знаеше враговете си.

Стигна до палатката и треперещата му ръка се засуети с платнището на входа. Звук отвътре го накара да спре, а след миг се показа дългопръста ръка и дръпна тежкото зебло настрани.

Сагандер се наведе и изкуцука вътре.

— Простете ми — прошепна.

— За какво? — попита младата жена. Стоеше наблизо, но въпреки това скрита в сянката. Самотният фенер хвърляше малко светлина. Дъхът й ухаеше на розова вода.

— Стар съм. Откакто загубих крака си, ъъ, моля ви, не ми се подигравайте, но не мога да правя… нищо.

— Тогава защо ме приехте за своя награда?

— Моля ви, бих искал поне да седна.

Тя посочи походното легло. Той задържа погледа си извърнат настрани от нея, докато докуцука до него.

— Не съм глупак — изпъшка Сагандер. — Майка ви съзнава, че сте й съперничка, и иска да ви види използвана, пострадала дори. Прекършена и разпътна. Трябва да намерите начин да се освободите от нея.

Дъхът й беше мек и му се стори, че може да усети топлината, излъчвана от тялото й… но това едва ли беше възможно.

— Не съм застрашена от разпътство, учителю Сагандер, а срещу мен майка ми може само да се провали. Защото тя е стара, а аз съм млада.

— Но тя все пак изпитва удоволствие да ви хвърля в ръцете на мъже, някои от които може да са зли, дори жестоки.

— Никой не смее да ми посегне и това няма да се промени. Аз не съм майка ми, учителю Сагандер, и не давам от себе си нищо, което смятам за ценно. Мога да я надчакам.

Разтреперан, той вдигна глава и я погледна в очите. Бяха чисти, но не безчувствени. Таяха съчувствие, но не и съпричастие. Това, осъзна той, беше жена, която се бе научила как да се защитава.

— Ако някога ти потрябва помощта ми, Шелтата Лор, твой съм.

Тя се усмихна.

— Внимавай с подобни обещания, учителю. Е, щом си неспособен на любов, една нощ в прегръдките на жена ще ти хареса ли?

 

 

„Този да я довърши! Красавица е, Вафт, и цялата е твоя!“ Войнишкият глас редеше със смях думите в главата на Нарад. Той измерваше стъпките си с тях, докато отрядът се движеше през изпълнената с пушеци гора. Седеше изгърбен под тях, когато легионът спреше на лагер за нощта, с гръб към огньовете, докато ръцете му посягаха отново и отново, за да опипат подутините и белезите по лицето му. Отекваха в тъмното, когато всички легнеха на влажната земя и насекомите бръмваха, жадни да смучат кръв от всичко останало оголено. В сънищата си я усещаше отново, в ръцете му, с невъзможно меката й и все още топла кожа — знаеше истината за това, каквото и да му казваха — и как бе отстъпила пред непохватността му, за да се превърне в обичлива прегръдка.

Вече беше надмогнала всякаква болка. Повтаряше си това отново и отново, сякаш със заклинанието можеше да заглуши смеещия се глас, сякаш можеше да наложи равновесие между жестокостта и милостта. Но дори и това го терзаеше, след като не можеше да е сигурен кое кое е. Имаше ли жалост и милост в онази весела подкана и жестокост в това, че Нарад й се отзова? Не беше ли се постарал да бъде нежен и ласкав, когато я взе? Не беше ли хвърлил тялото си върху нейното, за да я защити от техния смях и грубите им жестове, от жадните им погледи?

Какво бяха яли в онзи ден, в онази зала, докато гледаха това, което бяха причинили на злочестата невяста? Нито веднъж не се беше почувствал част от това. Нито веднъж не си беше въобразил, че мястото му наистина е сред тази сбирщина убийци. Сега се питаше как се е озовал между тях, с меч в ръката, нагазил от нощта в изпълнено с ужас разсъмване.

Имало беше някога едно момче, не грозно, не изпълнено със злост или със страх. Момче, което бе вървяло по улиците на един град с ръчичката му, сгушена в нечия широка длан, и онова момче бе познавало топлина и невероятна свобода — и всички пясъци пред него бяха гладки и чисти. Навярно докато го бяха кърмили с приказки за война, умът му се бе изпълнил с мечти за битки и геройства. Но дори тогава мястото му във всяка сцена беше неоспоримо в своята праведност. Злото бе присъщо на въображаемите врагове, за които покварата бе сладък нектар, отпиван с грешна наслада, и тези врагове щяха да понесат цялото полагащо им се възмездие от меча играчка, който държеше.

В света на онова не грозно момче той бе спасителят на девиците.

Мъка го изпълни при мисълта за момчето, което бе някога, и при мисълта за кривата пътека, която виждаше вече да прекосява оплискани с кръв пясъци зад него.

В гората бе имало клане. Имаше пушек от пожара, изгорели поляни и почерняла земя, и безкрайна пепел, понесла се във въздуха. Беше изгубил всякакъв усет за посока и сега вървеше слепешком след другарите си и въпреки цялото им перчене всичко това му приличаше на бягство. Сержант Радас с равнодушните очи и вечно киселото изражение, която водеше отделението, беше казала, че вървят на север и че крайната им цел е ивица земя от другата страна на реката спрямо дома Дракони, където накрая щяха да се срещнат с капитан Скара Бандарис.

Капитан Инфайен бе повела своята част на изток в деня след атаката, явно за да се свърже със самия Урусандер, за когото казваха, че смятал да тръгне за Карканас.

Всъщност на Нарад му беше все едно. Беше войник в една натрапена война, безличен за командирите си, но нужен за амбициите им. И цялата тази буря, изпълваща черепа му — тези разядени от ужаса мисли, — не значеше нищо за тях. В този отряд всеки мъж и всяка жена отстъпваха твърде много от себе си, сливайки се в безлика маса, където живот и смърт се мереха в брой.

Едно беше да се научиш да гледаш на врага като на нещо по-низше от тайстите, като на изчадия. Но всъщност, осъзнал беше Нарад, всеки командир не можеше да не гледа на всички свои войници по същия начин, какъвто и да бе цветът или кройката на униформите им. Без това прекъсване на съпричастието никой разумен човек не можеше да прати някого на битка, не можеше да залага живота на други. Мисълта за това, което се отстъпваше в започващата война, го връщаше към някогашното не грозно момче и топлата длан, която го държеше, изведнъж се отдръпваше. Връщаше го към топлата, поддаваща плът под тежестта му, която бавно ставаше студена и безжизнена.

Кой можеше да се върне от такива неща? Кой можеше да тръгне обратно по пясъците, да оглади собствената си диря и всеки друг знак за жестокост, а след това да се пресегне и да хване ръката на дете, син, дъщеря?

Вървеше със своята грозота пред очите на всички и може би това облекчаваше другите, след като си въобразяваха, че могат да скрият грозотата вътре в себе си. Но всъщност беше техният флаг, тяхното знаме и ако те го измъчваха, със сигурност и той ги терзаеше — зад смеха им, зад подигравката им. Трудно му беше да си представи друго.

Тръгнаха през нова група изгорели колиби, като заобикаляха овъглените трупове. Никой от тези мъртви Отрекли се никога не беше държал ръце и не бе мечтал за геройски дела. Никой не беше спал в майчина прегръдка или усещал ласката на любима, или потръпвал, съзнавайки, че допирът на телата им е благословен от съдбата дар. Никой не беше шепнал обещания, на други или на себе си. Никой никога не ги беше нарушавал. Никой не беше плакал над бъдещето на невръстно дете или долавял утринна песен на птица, скрита в дърветата, или усещал как се хлъзга водната хладина в гърлото. Никой не се беше молил за по-добър свят.

Нарад изплю горчивината от устата си.

Ефрейтор Бурса пред него го изгледа през рамо.

— Мъртвата целувка ли пак, Вафт?

Другите в отделението се изсмяха.

Всяко извършено престъпление беше вид предателство. Първата рухнала преграда беше благоприличието, а това не можеше да стане, без да се отхвърли уважението и всички онези неща, които съставяха доброто възпитание. Душата трябваше да се втвърди и очите да се вледенят, за да се простиш с уважението. Втората преграда се преодоляваше много по-лесно след падането на първата. Тя се бележеше от святата неприкосновеност на плътта, а когато плътта не означаваше нищо, то и нараняването й не беше трудна задача.

Хората можеха да измерват престъпления с нивата на извършеното предателство. А от това можеха да създават закони и да измислят наказания. Всичко това, разбираше той, принадлежеше на всекиго. Така действаше едно общество и то сливаше лицата в едно, за доброто на всички. Нямаше нищо общо с онова, от което той най-много се нуждаеше — от което всеки престъпник се нуждаеше, — от възможността за изкупление.

Къде ли не беше готов да иде, за да намери изкупление? Какво ли не бе готов да пожертва? А в края, след всичките си усилия да поправи онова, което бе непоправимо, какво по-голямо страдание можеше да изпита?

„Не съм като другите тук. Изпълнен съм със съжаление, докато те не са. За тях не трябва да се предлага никакво изкупление. Вземете живота им за това, което направиха.

Но аз копнея всичко да се поправи. Мечтая да направя нещо, нещо, което да разнищи случилото се и това, което сторих аз. Шепнех й. Молех я и тя отвърна с последния си дъх. Имаше ли дума в него? Не знам. Никога няма да знам.

Имаше мъж, който я обичаше, който щеше да се ожени за нея. Но аз бях последният мъж в прегръдката й. Грозният Нарад, потръпващ като животно. Знам, че ме търсите, сър, който и да сте. Знам, че мечтаете да ме намерите и да вземете живота ми.

Но няма да ме намерите. Това поне ще направя за вас, сър, защото ви казвам, ако вземете живота ми, това няма да ви донесе никакво облекчение, никакъв мир.

Но се заклевам, ще намеря нещо праведно, за което да се бия, и ще поставя живота си на пътя на всеки убиец, всеки изнасилвач, докато най-сетне бъда посечен.“

Отекналият смях прониза безмълвните му закани и той се присви. Беше лицето на войната. Беше тялото, изнасилило невинността. И всеки отчаян шепот към падналия беше лъжа, а пътят напред беше пълен с дим и огън, и той вървеше по него като знаме, очакващо бойния вик на убийците.

Имало беше едно момче някога, не грозно…

 

 

Ринт гледаше как полагат последния камък на върха на грамадата. Виле отстъпи назад и изтупа пръстта от дланите си. Ниските треви по хълма искряха с утринната роса, като диаманти, пръснати по земята. Тук-там избуял лишей вдигаше ниски стръкчета с малки яркочервени коронки, всяка побрала бисерна капка вода.

Помисли отново за обезглавеното тяло и усети, че му е трудно да си спомни лицето на Раскан. Мокасините бяха сгънати, вързани и лежаха наблизо. Щяха да заминат с пратеника до дома Дракони. Погледът на Ринт се зарея над тях и той заговори:

— Обезглавен и с боси крака, предаваме останките на Раскан. Вече го оставяме сам, на този хълм. Но той няма очи, с които да види, нито глас да изрече скърбите си, и дори гласът на вятъра няма да скърби за него.

— Моля те, Ринт — каза Галак. — Сигурно трябва да има по-нежни думи за този миг.

— Той лежи под камък — отвърна Ринт. — Тъй че знае тежестта на това. Какви нежни думи би искал да чуеш, Галак? За какви утешения копнееш? Изречи ги, ако трябва.

— Той беше дете на Майка Тъма…

— Душата му бе оставена на чужда съдба — прекъсна го Ринт.

— Служеше на своя господар…

— За да стане играчка за старата любовница на господаря си.

— Бездната да ни вземе, Ринт!

Ринт кимна.

— Със сигурност ще ни вземе, Галак. Добре, чуй тези нежни думи тогава. Раскан, изричам името ти още веднъж. Може би тя е оставила нещо от теб в жарта на сутрешния огън. Може би ни гледаше през пламъците или когато лъхът на вятъра раздуха жарта, и ни видя как отнасяме тялото ти. Едва ли мислиш за чест. Едва ли те стопля почитта, която отдаваме на тялото, което остави. Не, виждам те сега отчужден от всички наши нужди, от всички наши тленни грижи. Ако ни гледаш отгоре сега, изпитваш само далечна тъга. Но знай това, Раскан, ние, които все още живеем, ще носим твоите съжаления. Ще носим бремето на твоята ненавременна смърт. Ще жънем въпросите, които нямат отговор, и ще постим с малкото, което те ни предлагат. А ти все така не ще ни проговориш. Все така не ще ни дадеш утеха и повод за надежда. Раскан, ти си мъртъв и явно нямаш какво да кажеш на живите. Така да бъде.

Виле мърмореше тихо през цялото време, но Ринт го пренебрегна и когато приключи с думите, обърна гръб на каменната грамада и тръгна към коня си. Ферен го последва и преди да пъхне крак в стремето, ръката й се отпусна на рамото му. Изненадан, той я погледна.

— Какво, сестро?

— Съжалението, братко, е жила, която можеш да дъвчеш вечно. Изплюй я.

Той погледна корема й и кимна.

— Изплюх и чакам нов залък, сестро. Но в тебе нямам причина да се моля за такъв. Чакам с нетърпение отново да те видя майка.

Тя отдръпна ръката си и отстъпи назад. Той видя как устните й се отвориха, сякаш се канеше да заговори, но тя само се обърна, закрачи към коня си и го яхна.

— Всички познаваме смъртта — изсъска с горчивина Галак, докато се мяташе на коня си. — Всеки от нас се опълчва на мълчанието, както сме длъжни, Ринт.

— С ято полетели във въздуха думи ли ще му се опълчиш, Галак?

— По-добре това, отколкото грубо и жестоко! Ти май само режеш напоследък.

Ринт се намести в седлото и хвана юздите.

— Не, само кървя.

Потеглиха сред древните хълмове. Старите линии нагоре и надолу бяха всечени на места от хиляди години копита на мигриращи стада и по тези пътеки порои се бяха свличали в мокрите сезони и бяха оголили дълги откоси избелели кости и натрошени рога.

Ринт виждаше старите ловни укрития, съградени от струпани камъни на накъсани линии по склоновете над старите пътища на стадата. Виждаше следите от набези, където животни бяха откъсвани от стадото и подгонвани към стръмнините. Тук-там на билата на хълмовете стърчаха огромни балвани с нарисувани на всеки сцени с връхлитащи и падащи зверове, и тънки човешки фигури, размахващи копия. Но на никоя от тези избелели от старост картини нямаше черта, бележеща здрава твърд. Всички тези спомени за лов, тези вечни образи на клане плуваха в свят на сънища, изкоренени и извън времето.

Само глупак нямаше да съзре смъртта в такова изкуство. Колкото и одухотворено да бяха изобразени зверовете, всички тях отдавна ги нямаше, избити, нарязани и погълнати, или оставени да изгният. Да ги гледа човек, както правеше той и приятелите му пътьом, означаваше да гледаш копнежа на мъртва ръка за живот, но живот, принадлежал на миналото. Всяка сцена беше нарушено обещание и над тези хълмове сега се беше спуснал покровът на мълчанието.

Ако мъртвите говореха на живите, правеха го в низ от замръзнали образи и това ги обричаше на темата за загуба и съжаление. Добре разбираше предупреждението на Ферен. Това беше жила, която можеше да дъвче безкрай.

Вдигна глава и присви очи. Небето на изток беше сиво, зацапало линията на хоризонта. Спомни си отново думите на джеларкана и усети как нещо се стегна в гърдите му.

— Пушек ли е онова там? — попита Виле.

Ринт смуши коня си по-бързо и другите го последваха. Нямаше какво да си кажат. Предположенията щяха само да дадат глас на страха и да изпълнят душите им с горчивина. Над крепостта Райвън беше надвиснал дим. Можеше да е просто пожар, плъзнал по равнината.

Домът му беше в селото под укреплението. Там щеше да намери жена си и детето си, да открие отново мястото им в своя живот. Нищо не трябваше да е същото като някога. Нощите им на равнодушие и тежко мълчание вече щяха да са зад тях. Ринт най-сетне разбираше дара, който тя беше за него, и сега, след като вече си бяха създали дете, щеше да гледа с ясни очи на всичко, което беше скъпо и свято.

Нямаше повече да бяга от близостта й, далече в дивата пустош. Щеше да направи бъдещето различно от миналото. Промяната бе достижима за всеки. Беше направил пътуването си и то щеше да е последното. Бъдещето му бе до жена му.

„Заклел съм се да отмъстя на Драконъс. Но ще се присъединя към сестра ми и ще оставя меча. Аз също приключих с това.“

Към обед излязоха от хълмовете на равна земя. Пътят напред беше загърнат в пушек. Миризмата не беше като от степен пожар. Беше смрадлива и мазна.

Четиримата Погранични мечове препуснаха в галоп.

Ринт зареди в ума си клетви, към жена си и новороденото си дете. Списъкът започваше и свършваше с представата как стои с нея, в дом опразнен от неговия гняв, от сприхавия му нрав, който така и не можеше да сдържа. И виждаше как предпазливостта напуска очите й, ръката й пуска дръжката на ножа, който беше вадила безброй пъти, за да се защити от пристъпите му на ярост. Виждаше свят на мир, зареян като нарисуван на камък. Ръката, която можеше да нарисува миналото, можеше да нарисува бъдещето. Ринт бе решен да го докаже.

— Конници вляво от нас! — извика Виле.

Ринт се обърна и се надигна на стремената. Право на север се виждаше линия прашен облак.

— Трябва да е ловната група — каза Галак. — Бездната да ни вземе! В Райвън нямаше никой!

„Жена ми. Детето ми.“

Ездачите се приближаваха към тях и Ринт видя, че са Погранични мечове. „Не. Не.“ Пришпори коня си в галоп, впил очи на изток, към тъмното петно на крепост Райвън. Но кулата почти я нямаше, само една стена се издигаше на две трети от предишната височина, черна като въглен на фона на сивото небе.

„Беше само още един проклет спор. Изхвърчах навън, като мислех само за бягство, за да не издърпам ножа от ръката й. И го имаше призива от лорд Драконъс, който искаше ескорт на запад. Намерих Ферен. Досадих й, докато я убедя да тръгне с мен. Трябваше да се махнем.

Лицето на жена ми е дамгосано в ума ми. Страхът го превърна в чуждо лице. Винаги страхът е отнемал лицето, което знаех.

Бягах. Отново.

Навън животът е по-лесен. По-прост. А Ферен гниеше, пиеше твърде много. Имах сестра, за която да мисля…“

Изведнъж около тях се струпаха още ездачи, тътенът на конски копита стана почти оглушителен. Ринт чу вика на Виле, сякаш от много далече:

— Традж! Какво стана?

— Лаханис ни намери… избягала е от клането… селяните, Виле… всички са мъртви!

Някой зави, но дори този звук бе приглушен и набързо пометен. Тропотът на конски копита по твърда земя кънтеше в черепа на Ринт. Лаханис. Знаеше това име. Млада жена, бърза с ножа Хуст, но още твърде млада, за да язди с големите. Бъдещ Пограничен меч. Живееше на същата улица.

— Кой ни нападна, Традж? Легионът ли?

— Тя е видяла знамената, Виле! Дом Дракони! Сега препускаме натам. Тръгваме на война!

Почерняло, овъглено и в развалини, селото около хълма Райвън бе загърнато в плащаница от дим. Ринт търсеше къщата си, но гледката подскачаше и закръжи, щом главата му се замая. Той залитна настрани, но нечия твърда ръка бързо го изправи. Подивял, той погледна сестра си — лицето й беше мокро от сълзи, а сълзите бяха черни от пушека.

„До гуша й беше дошло. Но вече е свършило. Тя поне е видяла бебето и го е държала в прегръдката си. Живо същество, гушнато в ръцете й. Затова я отведох… не, грешното лице, грешната жена. Къде е жена ми? Защо не мога да си спомня лицето й?“

А след това яздеха през останките на селото, яздеха покрай подути тела. Юмрукът на Ферен, задържал го здраво в седлото… коляното й, забито в бедрото му, докато караше коня си да се задържи плътно до неговия… сега ръката й се вкопчи в наметалото. Ако не беше тя, щеше да е паднал. Щеше да е паднал в пепелта, долу при мъртвите.

„Където тя ме чака. С детето. Моето дете. Моето семейство, за което никога вече няма да проговоря.