Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (20)

16.

— Вярата — каза Драконъс — никога не е нещо чудно за вярващия. Като железен стълб, дълбоко забит в земята, тя е котва за множество убеждения. Никакви ветрове не могат да я изтръгнат, докато земята остава твърда.

Аратан, който яздеше до баща си, не отвърна. Земята напред беше равна, осеяна само с ниски каменни грамади, които сякаш обозначаваха кръстопътища. Но не можеше да види кръстопътища. Едва можеше да различи само пътеката, по която яздеха. Небето беше матовосиньо като излъскан калай и в него се мяркаха големи, но далечни ята птици, понесени като облаци от високи ветрове.

Драконъс въздъхна.

— Никой баща не успява да втълпи мъдрост на детето си. Никоя боя не се задържа по запотен камък. Ти си твърде напорист, твърде нетърпелив и твърде лесно пренебрегваш ползата от нечий чужд опит. Едва ли съм сляп за порива на младостта, Аратан.

— Нямам никакви вери — отвърна Аратан и сви рамене. — Никаква котва, никакви убеждения. Ако ветровете ме подхванат, ще се понеса.

— Вярвам, че търсиш майка си — каза Драконъс.

— Как мога да търся това, което не познавам?

— Можеш и го искаш, с нужда, която е непреодолима. А ако някой ден намериш каквото търсиш, несъмнено си представяш край на нуждата си. Мога да те предупредя, че те чака разочарование, че най-скъпите дарове на живота винаги идват от неочаквани източници, но няма да се отклониш от желанието си. Тъй че от мен не научаваш нищо.

Аратан се намръщи, осъзнал, че не може да скрие нищо от баща си. Заблудата беше лесен път, но в мига, в който се провали, само глупак би останал на него.

— Ти си я отпратил.

— От обич.

Минаха покрай друга купчина камъни и Аратан видя до нея разпръснати кости, избелели от слънцето. Като че ли бяха от пръсти. Очертаваха редици като зъби.

— Това е безсмислено. Тя не те ли обичаше? Нима в името на любовта си решил да разбиеш сърцето й? Не, никаква мъдрост не виждам в това.

— Така ли дразнеше учителя Сагандер?

— Никога не съм го дразнил…

— Зад маската на невинност превръщаш всяка дума в оръжие, Аратан. Това може би е действало със Сагандер, след като той не виждаше в теб нещо повече от дете. Сред мъжете обаче ще те знаят като лицемер и коварен.

— Не лицемернича, татко.

— Когато се преструваш, че не съзнаваш раните, които нанасят думите ти, лицемерничиш.

— Винаги ли пропъждаш онези, които обичаш? Винаги ли трябва да пътувам през руините на твоето минало? Олар Етил…

— Говорех за вярата — прекъсна го с железен тон Драконъс. — Аз ще проправя пътя ти, Аратан, и казвам това с увереност, защото вярата е това, което води всеки един от нас. Би могъл да си я представиш като множество и като нищо би могъл да усетиш капризното дърпане на всяко убеждение, и да се убедиш, че всяко от тях те зове с цел. Но този път не е целенасочен и представата за напредък е илюзия. Не се доверявай на целите, които те чакат: те са химери и обещанието им уталожва самата вяра, която ги е измислила, и с тази заблуда винаги свършваш там, където си започнал, но в този край намираш себе си не млад, не изпълнен с устрем, а стар и уморен.

— Това, което описваш не е достойна амбиция. Ако това е дарът ти на мъдрост, той е горчив.

— Опитвам се да те предупредя. Очаква ни борба, Аратан. Боя се, че ще стигне много извън границите на Куралд Галайн. Направих каквото можах за Майка Тъма, но като теб тя беше млада, когато за първи път й дадох дара си. Оттогава вярва, че всяка стъпка, която прави, е целенасочена и води напред. Това е една котва, която всички споделяме. — Замълча, обезверен сякаш от собствените си думи.

— Така ли гледаш на любовта, татко? Като на дар, който поднасяш на други, само за да се отдръпнеш след това и да гледаш дали са достойни за него? А когато се провалят, както очакваш, тогава ги зарязваш и тръгваш да търсиш следващата жертва.

Лицето на баща му помръкна.

— Има една тънка линия между безстрашие и глупост, Аратан, и ето, че ти я прекрачваш рисковано. Дарът, за който говорех, не беше любов. Беше сила.

— Силата не бива никога да бъде дар — каза Аратан.

— Интересно твърдение от толкова безсилен човек. Но ще слушам. Продължи.

— Даровете рядко се ценят — каза Аратан, спомнил си за първата си нощ с Ферен. — И този, който получава, изпитва само объркване. В началото. А после глад… за още. И в този глад има очакване, тъй че дарът престава да бъде глад и се превръща в заплащане, и самото даване се превръща в привилегия, а да го получаваш — право. От това се вгорчава цялото чувство.

Драконъс дръпна юздите. След малко Аратан направи същото и обърна Бесра, за да го погледне в лицето. Вятърът сякаш се хлъзна между тях.

Баща му беше присвил очи и го гледаше изпитателно.

— Аратан, вече мисля, че си чул какво ме предупреди Гризин Фарл.

— Не помня, сър, дори да съм чул. Не помня много от онази вечер.

Драконъс го изгледа още за миг, след което извърна очи.

— Изглежда, всеки дар, който поднасям, е изрязан от собствената ми плът и с всяка рана и всеки белег по тялото ми чертая загубата на тези, които съм обичал. Знаеш ли, сине, че рядко спя? Само понасям нощта, с болки и в просъница.

Ако това признание търсеше съчувствие от Аратан, за жалост не успя.

— Бих искал да избегна тази съдба за себе си, татко. Мъдростта, която ми предлагаш, не е тази, която целиш, но не мога да не я приема като най-скъп дар.

Усмивката на Драконъс беше кисела.

— Ти съживи в мен жалостта за Сагандер — и не говоря за отрязан крак.

— Железните устои на Сагандер отдавна са го приковали към земята. С крака или не, той не се движи и никога няма да го направи.

— Лесно съдиш. Това, което описваш, не го прави по-малко опасен.

Аратан сви рамене.

— Само ако се приближим до него. Той вече е в миналото ми. Не очаквам да го видя отново.

— И аз не мисля — съгласи се Драконъс. — Но се чудя дали не бях несправедлив към него. Ти съвсем не си лесна компания, Аратан. Ето, че една къща ни очаква.

Аратан проследи жеста на баща си и погледна напред. Като сътворена от земята на по-малко от сто крачки от тях ясно се виждаше ниска постройка. Дългият й покрив беше хлътнал в средата и няколко пролуки се виждаха като черни дупки между обраслите с лишей сиви плочи. Каменните стени под издадените стрехи бяха грубо изсечени и изпъстрени с червени петна. Дворът около къщата изглеждаше утъпкан.

— Сътворена ли е? — попита Аратан.

— Внушена е по-подходящата дума — отвърна Драконъс.

Къщата изглеждаше запустяла, но Аратан бе някак сигурен, че не е. Присви очи към черните петна от прозорците от двете страни на здравата врата — която сякаш бе изсечена от единична плоча сив камък, — но не можа да различи никакво движение в сенките вътре.

— Очаквани ли сме?

— Повече от очаквани, Аратан. Необходими.

— Необходими за да я има тази къща?

— Точно така.

— Тогава вярата определено има повече сила, отколкото й признаваш, татко.

— Никога не съм оспорвал силата на вярата, Аратан. Само те предупредих, че тя може да предложи съмнителни съблазни и рядко подканя към самоанализ, още по-малко към самоосъждане.

— Значи магията не трябва да се проучва прекалено задълбочено? За да не изгуби силата си?

— За да не престане да съществува, Аратан. Какво е да си бог, ако не да поддържаш необузданата охота да се вярва?

— Ето, че приписваш на вярата всемогъщество. Мога да разбера как това би омагьосало всеки, дори един бог.

— С всеки изминал ден, сине, виждам, че ставаш все по-силен.

Това изненада Аратан. Вече съжаляваше за жестоките си думи към баща си. „Сякаш мога да говоря за любов. Единствената игра, която знаех да играя, беше на притежаване. Лошо е да се отнасяш към любовта като дете с играчка. Ферен, съжалявам за всичко, което направих, за всичко, което бях и не бях.“

— Изобщо не съм силен, татко. Само размахвам нахалост оръжия, които са твърде големи за мен.

Драконъс изсумтя.

— Като всички ни.

Нещо се раздвижи в единия прозорец, щом се приближиха, и след малко от него изпълзя мъж, не много по-възрастен от Аратан. Дрехите му бяха зацапани с кръв, широки и ушити от коприна. Къса пелерина от тъмнозелена вълна покриваше раменете му, с вдигната нагоре яка. Беше тъмнокос, гладко обръснат и не грозен на вид, макар че лицето му бе намръщено.

Драконъс спря и слезе от коня.

— Ела с мен, Аратан — каза и в гласа му се долови странна възбуда или може би облекчение.

Ято от непознатите птици се приближаваше и скоро изпълни небето зад къщата. Летяха странно и гледката притесни Аратан. Той слезе от гърба на Бесра и застана до баща си.

Непознатият — азатанай, несъмнено — вече стоеше пред тях, впил очи в Драконъс, а мръщенето бе заменено от насмешлива усмивка, която само загрози красивото лице. Аратан си представи, че забива юмрук в тази нагла усмивка, за да я заличи. Мисълта за това го стопли.

Погледът на непознатия се измести към Аратан и мазната усмивка се разшири.

— Не би ли предпочел да ми я отнемеш с целувка? — попита азатанаят.

А Драконъс каза:

— Не се поддавай на заяжданията му, сине. Той е хлъзгав като змия.

Непознатият повдигна вежди.

— Е, Драконъс, не е нужно да си толкова жесток в присъдата си. Майсторството е това, което обвързва двама ни все пак.

— За не повече от един дъх, Ерастас. Дарът е направен, от теб, изглежда, и аз ще го имам.

— С радост — отвърна Ерастас, но остана неподвижен. Не носеше нещо, което можеше да се нарече „дар“. „Може би дава както аз ще дам“, помисли Аратан.

— Кръв носиш по себе си, Ерастас — каза Драконъс. — Що за мрачен път е зад тебе?

Ерастас погледна петната по коприните си.

— О, не е моя, Властелине. Е, повечето. Пътуването, което ми възложи, бе отчаяно. Никога не бях обвързвал сила към вещ, в чието сътворяване не давам нищо от себе си. Оказа се крайно… поучително.

— Нощта е желана, Ерастас, и хаосът не се нуждае от кръв, нито може да бъде накаран да я пролее.

Аратан долови нарастващо напрежение във въздуха. Ятото птици се приближаваше устремно и с него въздухът сякаш кипеше, но не от крила, а от гласове, странни и пронизителни. Все още не можеше да различи вида на птиците. Тялото му се напрягаше и устата му бе пресъхнала. Ерастас не му харесваше.

При думите на баща му азатанаят само сви рамене. После кривна глава.

— Не повече от дъх ли, Драконъс? Не можеш да си представиш какви открития съм направил. Пътуването ми беше пълно със събития, както би потвърдил Секул Лат, след като ме придружаваше, и както би могъл да се досетиш, отплатата от него вече чака ръката ти днес. За теб със сигурност стига. Но колкото за мен, аз едва започнах. — Протегна в ръката си остър черен диск, малко по-голям от дланта му. — Виж, Властелине, сгънатата Нощ.

— Ще го имам.

Ерастас се усмихна отново и пристъпи към тях.

— Замислял ли си се дори за създадения прецедент в сътворяването на това, Драконъс? Едва ли. Ти си твърде стар. Всичката острота на ума ти е притъпена и любовта те е заслепила като тези хищни прилепи.

— Тебе ли гонят, Ерастас? Тогава най-добре бягай оттук. — С тези думи Драконъс се пресегна и взе предмета от ръката му.

— Това е осветена земя, о, Повелителю. Те кръжат, усещат, че съм наблизо, но не могат да ме намерят. Тези неща, които вече мога да правя, и много повече. Ще проумееш ли поне това? Това, което направихме — ти със своето искане и аз, като се отзовах, — ще донесе смъртта на старите порядки. Смъртта на самото странстване. — Ерастас махна с празната си вече ръка. — Нашите събратя, които коленичат пред Азата и така сътворяват божества от безчувствен камък, ще намерят нова увереност в онова, което почитат, защото, харесва ли ни, или не, ние направихме вярата им истинна. Сила вече ще намери онези места, Драконъс, и макар богомолците да останат в неведение за източника й, всичко е от нашите ръце. — Той се засмя. — Не е ли забавно това?

— Този дар е изключителен, Ерастас.

Младият мъж сви рамене.

— Наистина.

— Не си направил друг, нали?

— Разбира се, че не.

— Къде е Секул Лат?

— Наблизо, но няма желание да говори с теб.

— Ако открия, че ме заблуждаваш, Ерастас, ще те подгоня, и много по-ефикасно от тези безпомощни търсачи.

— Несъмнено. Но ти казвам истината. Не съм направил никакви съперници, нито от облика на Нощ, нито от някой друг.

Драконъс го изгледа мълчаливо.

— Заклевам се! — Азатанаят се изсмя. — Виж ме добре! Мислиш ли, че драговолно бих повторил изпитанието, което изтърпях при сътворяването на този Терон? Как си представяш, че обвързвам толкова много сила към тези смачкани листа? Ти, повече от всички други, ще проумееш ли ограниченията на дървото, ужасната липса на гъвкавост в камъка и вбесяващата неуловимост на вода и въздух? Наистина ли мислиш, че Нощта с готовност би се поддала на такова обвързване? И с каква монета го изкупувам? — Отстъпи назад с дълбок поклон. — Виждаш ли как нося богатството си, о, Властелине?

Изведнъж Драконъс се олюля като поразен.

Пред тях Ерастас, все още наведен в поклон, се стапяше като привидение. Покривът на къщата зад него изведнъж рухна сред грохот и прах.

Вихър от прилепи се спусна отгоре с тътен. Въздухът закипя от пляскащи криле и Аратан се присви до хълбока на Бесра — но животното замята уплашено глава и го повлече в паниката си по земята. Хелар обаче се задържа здраво и макар Бесра да можеше да влачи Аратан с лекота, спря, щом поводът между двата коня се изпъна. Аратан се сви ниско, покрил главата си с ръце.

Последва внезапен гръм.

След миг въздухът отново бе чист. Съвсем празен, сякаш прилепите просто бяха изчезнали.

Потресен, Аратан вдигна очи към Драконъс.

Баща му стоеше като мъж, понесъл тежки рани в кървава битка. Широките му рамене бяха изгърбени, главата наведена. Въпреки огромния си ръст изглеждаше крехък и уязвим. След това Аратан чу как Драконъс прошепна една-единствена дума, име, което беше чул преди.

— Кариш.

Изведнъж си спомни сцената между баща си и Олар Етил: изведнъж прибраните словесни ножове, пренебрегнатите заплахи. „Азатанай е извършил убийство.“ Жена от джагътите. „Името й беше Кариш и татко я е познавал, толкова, че вестта го потресе, толкова, че бе наскърбен и потърси утеха от старата си любима.“

— Твоят дар за Майка Тъма е подгизнал от кръв — каза Аратан.

И понеже баща му не отвърна нищо, продължи:

— Ерастас е имал нужда от нея. За да постигне каквото си му поискал. Вече носи одеянието си открито и в тази дързост издава жаждата си за още… още кръв и силата, която идва от нея.

— Тя ще направи този дар чист — каза Драконъс, без да го поглежда. — Когато Нощта се разгъне отново, ще прочисти обвързването… ще прочисти тази отрова.

— И така ще скрие греха от очите й. Ти няма да й кажеш, нали, татко?

— Нищо не остава вечно прекършено. — Прошепнатите думи бяха обещание. Той се обърна към Аратан. — Мислиш да държиш тази тайна над мен?

Аратан поклати глава. Изведнъж се почувства безкрайно уморен и искаше само да обърне гръб на всичко това.

— Куралд Галайн не е за мен. Нито Майка Тъма, нито ти, татко. Нищо от това не е за мен. Предложи й своя опетнен дар, ако трябва. Все ми е едно. Ще ми се да можех да изплюя тази тайна между нас и ако Ерастас беше тук да прочете мислите ми, сигурно щеше да има повод за страх.

Драконъс изсумтя.

— Повечето същества на този свят разбират, че страхът може да е сила. Ерастас — не. Потърсиш ли го, ще те чака и ще узнае всяка твоя мисъл. Този път не е добър, Аратан. Не си готов да се опълчиш на Ерастас.

— Кой го преследва, татко?

— Не знам.

Аратан не повярва на този отговор. Отново извърна очи към рухналата къща.

— Кой е живял тук преди?

— Има ли значение?

— Ерастас я използва. Бих искал да знам как действа умът му.

Драконъс закрачи към Каларас.

— Остави, Аратан.

— Ти каза на Олар Етил, че ще потърсиш господаря на Хейт. Ще го направиш ли все пак, татко?

— Да. — Драконъс яхна коня си.

— И него ли ще излъжеш?

Драконъс не отвърна. Смуши бойния кон и го подкара.

Аратан яхна Хелар вместо Бесра.

Драконъс беше толкова израснал в очите на Аратан. Сега отново се беше смалил. Баща му прекършваше жените, които обичаше, и въпреки това се боеше, че Майка Тъма ще го прекърши. Беше само Консорт. Предизвикваше негодуванието на благородниците и вдъхваше страх в Цитаделата. Беше изградил армия от своите Домашни мечове и с това си бе спечелил подозренията на легиона на Урусандер. Бе като човек, обсаден отвсякъде.

„И все пак я напуска, за да търси дар не на любов, а на сила. Мисли, че любовта е играчка. Мисли, че блести като дрънкулка и превръща всеки жест в искане на любов в замяна. Затова всяко нещо, което прави, трябва да е нещо с много значения.

Но не разбира, че това е неговият личен език, тази игра на спазаряване и трупане на дългове, език, който никой друг не схваща.

Започвам да разбирам многото животи на баща ми и във всяка маска проличават нови недостатъци. Веднъж се заклех да го нараня, ако мога. Глупава самонадеяност. Той не познава нищо освен рани.

Обичаше ли някога Кариш? Кажи ми, татко, кръвта на една любима ще нахрани ли следващата? Това ли е прецедентът, за който спомена Ерастас? Или той говореше като бог, опиянен от жизнената кръв на смъртен?“

Очите на Аратан се впиха в баща му, който продължаваше да язди напред. Преди дни щеше да е пришпорил коня си, докато се изравни с него, и щяха да заговорят като баща и син, търсещи се един друг, и всяка рана щеше да е малка, а всяка истина щеше да се провре през обърканото кълбо помежду им. Щеше да мисли за това като за нещо скъпо и в същото време естествено и да цени още повече миговете заради неизвестността, която носеха.

Сега предпочете да остане сам и да язди отзад с неохота, по път, който вече не желаеше. Мислите му се върнаха към Ферен — не към горчивината от раздялата им, а към миговете, в които бе споделял топлината й. Съжаляваше, че не може повече да й се отдаде. Нощ след нощ, макар и само за да покаже на баща си любов, която действа.

През следващите месеци тя щеше да наедрее с детето, което бяха направили, и в селото си щеше да отбягва въпроси и да обръща гръб на всички жестоки подмятания, които щяха да я преследват. Брат й щеше да брани честта й с юмруци. И всичко това щеше да се разиграва в отсъствието на Аратан, и щяха да го съдят подобаващо. Такава злоба никога не губеше силата си.

Ако беше по-голям, щеше да се е борил за нея. Ако беше имал друг баща — не лорд Драконъс, Консорт и Властелин на Нощта, — щеше да е намерил кураж да му се опълчи. Но баща му се беше възродил отново в своя син. „А аз отстъпвам. Отново и отново отстъпвам пред това.“

Тази броня, която носеше, изобщо не го правеше силен. Само издаваше слабостта на плътта.

„Ферен. Един ден ще дойда да те взема.“ Щеше да изтърпи укорите на съседите й и щяха да заминат. Щяха да намерят свят за своето дете.

Свят, който не се храни с кръв.

 

 

Коря и Хаут вървяха по пътя. Ниски четвъртити каменни кули бяха осеяли околността, свити по склоновете и израснали по билата на хълмове. Изпълваха изровената от порои низина от двете страни на старата река, грубите им очертания стърчаха над дърветата там, където гората отново беше израснала, или клечаха изгърбени в падини, където блатна трева се полюшваше разлюляна от лекия ветрец, задухал през долината.

Докато минаваха между тях, заобикаляйки високия бряг на долината от север, Коря виждаше, че повечето са изоставени, а малкото, които издаваха следи от обитаване, бяха далечни: избраният от Хаут път навътре в мъртвия вече град на джагътите като че ли ловко отбягваше възможността да се доближат много до някоя от тях.

Не виждаше никакво свидетелство за оживена дейност, земеделие или занаяти. Никакви пристройки не се виждаха, било за складиране на храна или за подслон на животни. Джагътите все едно се бяха хранили с въздух.

Бедрата и прасците я боляха от цялото това вървене. Мълчанието на Хаут беше потискащо, болката зад очите й постоянна, а плънката от мъх между краката й беше подгизнала от кръв. Чакаше да чуе поне една дума от него, нещо, на което да се сопне и от това да се почувства по-добре, но той крачеше неспирно напред и тя се чувстваше все едно е вързана за невидима каишка и просто я дърпат напред като опърничаво кутре. Искаше й се той да дръпне тази каишка и да я доближи достатъчно, та да го досегне с ноктите си.

Не че ги имаше. Нощите готвене над лагерните огньове бяха превърнали ръцете й в почернели и оцапани чукани. И въпреки цялата й жар силата й си беше отишла, увехнала от това безкрайно сякаш вървене. Дрехите й косата й бяха мръсни и вмирисани на пушек.

Още една четвъртита кула изникна пред тях. Този път Хаут не се опита да я избегне и Коря предположи, че тя също е изоставена. „Още един паметник на провал. Колко копнея за Куралд Галайн!“

Когато учителят й стигна до нея, спря и се обърна към Коря.

— Тази нощ ще спим вътре, защото ще вали.

Тя погледна намръщено към безоблачното небе, а после — джагъта.

— За всичко ли ще се съмнява детето във възрастния? — попита той.

— Вярвам, че въпросът бе риторичен — отвърна тя и смъкна торбата от раменете си.

Хаут посочи едно закърняло дърво пред зейналия вход на кулата.

— Онзи храст се нарича илбарея.

— Мъртво е.

— Така изглежда, да. Напълни една торба с листата му.

— Защо?

— Виждам, че ти е зле и си ядосана, и искам да оправя това. Не толкова заради теб, колкото заради себе си. Нямам желание да отбягвам бодли цяла нощ.

— Въпроси имам, не бодли.

— И всички бодат като тръни. Събери най-сухите листа. Правя това и за двама ни.

— Току-що каза…

— Заядох се, да ти пробвам настроението. Капанът изщрака, но ти още се ежиш. Ще се погрижа да се успокоиш и да не изглеждаш толкова зле.

— Да не би да оскърбим чувствителността ти, нали?

Зарови в пътната си торба и намери малка торбичка, в която беше държала грудки — гадни на вкус дори сварени на каша; останалото беше изхвърлила още след първата нощ.

— По-добре е, когато готвиш с въодушевление — каза Хаут.

— Мислех, че гоним убийци — подхвърли тя, докато вървеше към храста. — А ние само вървим и вървим, и не стигаме никъде. — Започна да скубе сухите сбръчкани листа. — От това ще стане отвратителен чай.

— Естествено — отвърна той зад нея. — Щом напълниш торбата, ще ни трябва огън. Зад кулата, в двора, трябва да има сухи дърва. Запазил съм една бутилка вино и ще ми благодариш за това, когато ти се върне настроението за благодарности.

— Ще има доста да почакаш, докато се върне — отвърна тя, докато скубеше листата.

— Развалил съм те с многото покрив над главата, да — изсумтя Хаут. — Издръжлива си в цивилизована среда, но в дивото си хилава.

— Диво ли наричаш това, учителю?

— Би ли го нарекла цивилизация, заложник?

— Цивилизация на колене — стига онзи покрив да се окаже сух за несъществуващия дъжд. Никак не съм очарована, учителю, като гледам тези следи на упадък. Но това е само дивото на занемареността и още по-гадно заради историята, която разказва.

— Съвсем вярно. Няма нищо по-гадно за гледане от провала на една култура. Особено с начина, по който се просмуква в теб, малко по малко и незабелязано. Ако мислим за цивилизацията като форма на напредък, как трябва тогава да се измери той?

Тя въздъхна. Още уроци.

— Държиш ли да въвлечеш в спор една изнервена жена, учителю?

— Хм, вярно. Жена си. Вече не си дете. Е, тъй като съм отегчен, ще облека бронята си и ще нагазя смело в гибелния кипеж на женския гняв.

Толкова й се искаше да изпита неприязън към него, но това за сетен път се оказа невъзможно.

— Напредъкът на цивилизацията се измерва в даровете й на труд и служба. Улеснени сме от единението на намерение, воля и способност.

— Тогава как измерваме затлачването на този напредък? Или упадъка?

— Намерението остава. Волята отслабва, а способността става спорна. Съгласието се разпада, но е невъзможно да се припише вина, което води до безпокойство, смут и глупаво негодувание. — Торбата беше натъпкана. Тя погледна храста и с изненада видя, че на всеки клон, който бе оголила, са напъпили нови филизи, също толкова кафяви като листата, на чието място се бяха появили. — Що за нелепо дърво!

— Маската му е смъртта — каза Хаут. Беше свалил металните си ръкавици и смъкваше ризницата си. — Дай ми илбареята, за да освободиш ръцете си за дървата.

— Много мило от твоя страна, учителю. Но се чудя, щом ще бъда мхаби, съсъд, който трябва да се напълни, защо да се пълни с досадна шетня и тлеещо безсилие?

Той седна на един камък до старото огнище и вдигна очи към нея.

— Държала ли си някога запушена бутилка под вода? Не? Да, защо ли да го правиш? Все едно. Дръпнеш запушалката и какво става?

— Ако в бутилката е имало въздух, излиза на мехури и го замества вода. Ако е имало течност, представям си някакво бавно смесване с водата. Това са опити за дете, подходящи за дете в корито. Но, учителю, както виждаш, аз не съм под вода, нито съм толкова празна, колкото сигурно си мислиш.

— Тези предмети, заложник, са за твое добро с това, че облекчават и носят утеха на собствената ми същност. Твърде дълго съм бил в цивилизация, за да разбера шаблонните съждения за основните й изисквания.

— Ти си намерение без способност и без никаква воля.

— Точно така, и нямаше да съм ценен учител, ако в небрежност те бях повел към живот, също толкова лишен от полезно знание.

Тя го изгледа продължително, а после тръгна към задната стена на кулата. Вместо обрасла с бурени градина видя огромна дупка в земята. Беше четири-пет разтега на ширина и когато се доближи до ръба и надникна долу, видя само чернилка. Взе един камък и го пусна. Камъкът удари в нещо чак след няколко удара на сърцето, а после заподскача и затрополи, докато звуците най-сетне заглъхнаха.

Дървата бяха струпани до стената, достатъчно за десетина нощи огън на открито. Тя събра наръч и се върна при търпеливо чакащия Хаут. Беше поставил последната си бутилка вино на земята. Като я видя, Коря помисли за миг да я грабне и я строши в плешивото му теме. Но се наведе, остави дървата до огнището и тръгна да потърси подпалки.

След малко огънят вече гореше, а тя седна да почака, докато стане хубава жарава. Котлето бе на земята до нея, пълно с вода и няколко съмнителни на вид зеленчука.

Хаут порови в торбата си и извади три бокала. Започна да ги лъска с копринена кърпа, която Коря никога не беше виждала. После постави бокалите пред бутилката в изрядна редица.

Звук откъм кулата я накара да се обърне. На входа стоеше джагът. Беше с цяла педя по-висок от Хаут, широк в раменете и дългокрак. Бивните му бяха почти черни, освен при извитите нагоре върхове, където избледняваха до червеникав кехлибар. Стар, но грозен белег беше прорязал раздрана пътека през лицето му. Нямаше нищо по себе си освен безцветната набедрена препаска, която не можеше да скрие долната половина на мъжеството му. Вертикалните му зеници бяха тънки като цепки.

— Убивам натрапници — каза той.

Хаут кимна.

— Ще предупредим всеки, който дойде насам. Коря Делат, това е Варандас. Мислех, че е умрял.

— Надявал си се — каза Варандас и се приближи. — Възхитителен огън. Само като го погледна и виждам пътя към кончината ни. Всяка крачка, която правим, е добре осветена, докато изведнъж не падне мракът. Но пък животът е залитане, а залитането е главоломен скок и все напред. Чудно ли е изобщо, че смъртта взима толкова много от нас?

— Но не и теб — подхвърли Хаут. — Засега поне. Е, сядай, щом трябва да се натрапиш в нашия мир, и си налей.

— Много е млада да…

— Опознала е виното от майчината си гръд.

— … много е млада да пиеш от нея, щях да кажа. Колкото до отварянето на бутилката, още ли си толкова несръчен, Хаут, че ти трябва помощ за толкова проста работа?

Коря изсумтя.

Варандас я погледна, сякаш я преценяваше отново.

— Това е женски смях.

— Тя е тайст — обясни Хаут. — Може да е на хиляда години и да не го разбереш.

— Не е, разбира се.

— Не е, но друго имах предвид. Може да съм несръчен, но забелязвам упоритата ти умствена негодност, Варандас, което ме подсеща, че склонността ти да плещиш глупости наистина е вечна.

— Твърдя, че глупостта е заболяване — отвърна Варандас. — Дори съм написал чудесен трактат, в който се аргументирам. Лошо, разбира се.

— Не съм го чел.

— Никой не го е чел. Задоволявам се с мисълта, че писането е страст, която си струва да имаш, но практическото упражнение е тежко изпитание, което оставям на по-низшите, тъй като имам да правя по-добри неща с разумните фрагменти на мозъка си.

— Аргументът на хиляди безполезни гении, всички бързащи да предложат мнение, особено отрицателно, тъй като с отрицанието си могат да оправдаят това, че не вършат нищо, освен да се оплакват.

— Добра компания, всички до един — кимна Варандас. Вдигна бутилката и огледа внимателно глиненото й тяло без печат. — Заявявам, че качеството е изключително.

— Така е — съгласи се Хаут.

— Имаш ли още нещо?

— Не.

— О, добре. — Издърпа запушалката и напълни бокалите до ръба.

— Да го разлеем по ръцете си ли искаш?

Варандас седна до тях.

— Не, искам просто да ги погледаме и да се порадваме на съвършената ми мярка.

— Боя се, че Коря успя да й се порадва преди малко.

— О?

— Поличката ти е прекалено къса, Варандас.

— Въпрос на мнение, Хаут. Няма да се извинявам за прочутото си изумително мъжество. Е, нека се отдадем с лепкави ръце на мляскане с устни и прочее. Тайст, бъдете първа, моля.

— Доколкото знам — каза Коря и се пресегна за първия бокал, — гръдта на майка ми не е била пълна с вино. Отказвам да поема отговорност за мненията на учителя ми.

Варандас я изгледа.

— Настроението й е кисело, Хаут. Как се примиряваш с това?

— Предимно се крия, но както виждаш, в момента това е трудно постижимо. Имам решение, разбира се.

— Казвай, о, злонамеренико.

Хаут извади от торбата си глинена лула.

— Листа илбарея, от собственото ти дърво, Варандас.

— О? Мислех, че е мъртво.

 

 

— Това — каза след малко Варандас — е изражение, което никога няма да забравя.

Хаут се намръщи, пресегна се и вдигна лулата, паднала от безчувствената ръка на Коря. Подуши дима, който още лъхтеше от чашката, и рязко отдръпна глава.

— Олеле, това ще подложи на изпитание и организма на един Тел Акаи. Колко време са зреели тези листа на лозата?

— Не мога да кажа със сигурност, след като никога не съм ги брал. Десетилетия сигурно. Или столетия навярно… защо ми задаваш такива предизвикателни въпроси? Обичаш да изтъкваш симптомите на глупостта ми, а това ме ядосва и ме прави войнствен.

— Е, да се надяваме, че утре ще се събуди освежена и изпълнена с жизненост.

— Или може би вдругиден, или в подругиден. Това смукване можеше да стопи и желязна руда. Виждаш ли как още лъха бели струйки с всеки дъх? Но ще кажа, озлоблението й вече не ни оскърбява, тъй че резултатът е радващ.

— Бутилката е празна — изтъкна Хаут — и вече не съм гладен, което е добре, след като готвачката ми лежи възнак.

— В такъв случай трябва да се разходим до задната стена на кулата, Хаут.

— Щом настояваш.

— Имаме да обсъдим някои неща.

Станаха и Хаут заметна Коря с едно одеяло.

Варандас го поведе към ръба на огромната дупка в двора. Хаут застана до него. Зяпнаха в катранената чернилка и дълго мълчаха.

Хаут въздъхна и каза:

— Боя се за Качулатия.

— А аз от прецедента — отвърна Варандас. — Един азатанай вече се е отделил не на шега и ще претендира дръзко за божественост.

— Какво да се прави?

— Този въпрос го задават всички, Хаут. Освен самия Качулат, който не казва нито дума и все още гние окован във вериги.

— Във вериги ли?

— Господарят на Хейт има грижата за него.

— Във вериги?

— Беше сметнато за милост. Акт на състрадание. Чакаме Гуглата, мисля — всички ние, които ни интересува. Чакаме неговата дума.

— А ти?

Варандас сви рамене.

— Отдавна не съм хващал меча и вече гледам на това като на безразсъдно вилнеене. Какво помня от войната? Какво знам за воюването? Но ще слушам Качулатия и ще му предлагам откровената си преценка, докато мога да преценявам думите му.

Хаут кимна.

— Това е почтено, Варандас. Колко други ще се присъединят към теб в този ден, чудя се?

— Шепа, струва ми се. Поддържаме градинки и скубем плевели с необичайна енергия. В края на краищата господарят на Хейт само каза истината и с това предложи пъклен аргумент, който никой не може да опровергае.

Дълго помълчаха, а после Варандас най-сетне се обърна към Хаут и попита:

— А ти?

— Мхаби Коря.

Варандас повдигна вежди.

— Нима? Тайст мхаби? Безпрецедентно и дръзко.

— Иначе съм безпомощен — отвърна Хаут.

Варандас посочи дупката.

— Какво мислиш за това?

— Признавам, че много съм мислил за това. Как се натъкна на нея?

— Представа нямам — отвърна Варандас.

Заоглеждаха я отново.

 

 

— Почитането на камъка е домогване към дълголетие — каза Ерастас. — Но това е тайна, която камъкът никога не издава.

Изпотен, Секул Лат продължаваше да вади камъни от отломките и пръстите му пареха, щом докоснеха някоя все още нажежена канара. Димящата пръст се изсипваше надолу и могилата продължаваше да хлътва. Във въздуха се носеше миризмата на нещо, което не можеше да определи, но му напомняше за оскърбление.

Ерастас наблизо се беше навел над купчина каменни плочи, ровеше из тях и заделяше някои настрани, като ги редеше на равни купове все едно, че броеше монети.

— Твърдят — продължи той, — че сградите просто израснали от земята. В началото не били нищо повече от каменни купчини, но продължавали да се издигат от пръстта и скоро започнали да се оформят като колиби. Тук-там стена или линия. Други очертавали кръгове. А после сякаш всички тези жалки усилия се слели и се намерили едни други и се родили къщи. Е, не точно къщи, както ние ги знаем, а кули, като на джагътите. И други, които наподобявали дърво, както би могъл да си представиш, че ще го направи тайст. Други пък се задържали в самата земя, като на Тел Акаи, или заприличали на заслони, като колибите на Бягащите псета.

Секул прихвана една особено голяма канара и я задърпа. Тя се изтръгна със стържене. Той я изтъркаля настрани и огледа дупката, оставена от камъка. А после се извърна и погледна приятеля си.

— Но това е борбата за ред — продължи Ерастас, докато оглеждаше намръщено една счупена плоча. — Повелята на организацията, която е и похвална, и жалка. Всички сме се съпротивлявали на разпада, всеки посвоему, и така сме превърнали живота си в дръзка претенция за цел и смисъл. — Захвърли плочата и вдигна друга. — Тази поза, за която настояваме, Сек, е материя, конструирана като аргумент. Нашата плът, кръв, кост, нашите същности. Аз поне не съм впечатлен.

Секул отново се зае с отломките. Изтръгна няколко камъка и изгреба няколко шепи пръст. Дупката стана по-голяма.

— Можеш да спориш с природата и, разбира се, ще загубиш. Можеш да спориш с някой друг и освен ако залогът не е живот или смърт, то упражнението е безсмислено. Природата ни очаква всички с категорична убедителност. Всичко, което е спечелено, е илюзия. Всичко, което е загубено, така или иначе си бил обречен да го загубиш рано или късно. Наричат къщите Азати и от това са ни нарекли тайстите, но не всички сме поклонници на камъка, нали, Сек?

Секул изправи гръб и изтупа пръстта от ожулените си длани.

— Точно този спор, изглежда, си го спечелил, Ерастас.

Ерастас се надигна с пъшкане и се измъкна горе.

— Знаех си. Дори една кула на джагът не би могла да издържи половин хълм пръст срутил се отгоре й.

Секул Лат си спомни мощта на заклинанието на спътника си. Магията беше брутална и звукът, който предизвика — като трясък на мълния в черепа му — още отекваше в костите му.

— Това би могло да започне война.

— Имам цел — отвърна Ерастас. Наведе се и надникна в малката кухина, която беше изровил в могилата. — Това може да прилича на лудост — убийството често изглежда така. Но трапезата е подредена и мнозина ще се притекат на пиршеството, скъпи ми братко.

— Половин брат — поправи го Секул Лат, почувствал нужда да изтъкне разликата. — Ще ти благодарят ли?

Ерастас сви рамене.

— Ще се тъпчат, приятелю. И ще дебелеят, и нито веднъж няма да помислят за орача или за пастира, или за онзи, който е стривал зърната. Нито ще се замислят за майстора на съдовете, с които боравят, или за ръката, изковала калаените им блюда. Ще седят на столове, които скърцат под тежестта им, и няма и да помислят за дърводелеца, нито за дървото. Ще слушат трополенето на дъжда по покрива и няма да благодарят на зидаря. Не търся признателност, приятелю. Не копнея за ласкателства. Но ще остана носителят на пиршества.

Секул Лат се изправи, за да разкърши схванатото си тяло, а после се отдръпна, докато Ерастас се провираше в изровената дупка. След малко спътникът му измъкна премазания труп на неизвестен джагът, който беше живял в кулата. Натрошените кокали стърчаха от подутата кървава плът, от което тялото и крайниците приличаха на раздрани торби. Паднало парче зидария беше сплескало черепа.

Ерастас издърпа трупа навън, изправи се и скръсти ръце.

— Усетих смъртта му. — Лицето му бе зачервено. — Като ръка на слабините си.

Секул Лат извърна очи отвратен и огледа небето. Стори му се някак сбъркано, но по начин, който не можеше да обясни.

— Не виждам търсачи.

— Имаме време — съгласи се Ерастас. — К’рул опипва слепешком. Още не е видял лицата ни. Все още не познава плячката си.

— Неговия дар оскърбяваш — изтъкна Секул. — Никак не ми се ще да изпитам гнева му, когато разбере с какво сме се захванали.

— Готов съм за него. Не се безпокой. Обезкървеният е слаб и безпомощен.

— Вече се уморих да бягам.

Ерастас се изсмя.

— Бягството ни скоро ще стане неистово и отчаяно, Сек. Драконъс проумя — там, в самия край, сигурен съм. И в този момент пътува към господаря на Хейт. Ще признае ли ролята си в онова първо убийство? Чудя се.

— Ако предпочете мълчанието, ще превърне господаря на Хейт в свой враг.

— Не те ли радва мисълта за тези двамата, вкопчени в битка? Планини ще се срутват и морета ще се надигат, за да потопят половината свят. — Ерастас награби двата счупени крака и задърпа трупа към купчината плочи.

— Също толкова възможно е — каза Секул — двамата да сключат съюз, да привлекат и К’рул, а след това всички да тръгнат по дирята ни!

— Едва ли — отвърна Ерастас. — Защо изобщо си мислиш, че лорд Хейт ще изпитва някакво влечение към убития си събрат? Виждам го седнал срещу Драконъс, търпи пламенната тирада на Властелина и чак после кани глупака на чаша чай. Освен това Драконъс трябва да се върне при драгоценната си жена, понесъл драгоценния си дар, и в прелестното си невежество ще й го поднесе. — Тялото вече лежеше до купчините плочи, които бе отделил, и Ерастас коленичи. Избра една от върха на най-близката купчина и след като намери достатъчно голяма рана на тялото, я напъха вътре. — Всеки ритуал не е нищо повече от повторение и избрана последователност, но въпреки това смятаме, че ритуалът е съществен елемент от чародейството. Е, от тази нова магия, искам да кажа. Разбира се, ритуалът не създава магия — единственото, което правим с ритуала, е да се успокоим.

— Навикът е това, което успокоява — каза Секул Лат.

— А от навика произлиза редът. Точно така. Виждам бъдеще, пълно с глупци…

— Не по-различно от миналото значи. Или от настоящето.

— Грешиш, братко. Глупците в миналото бяха невежествени, а тези от настоящето са преднамерено глупави. Но бъдещето обещава великолепен стремглав скок в секващ дъха идиотизъм. Възлагам ти да станеш пророк на нашето време, Сек. Бъди настойчив в прорицанията си за глупост и ще станеш неописуемо богат.

— Страхотно пророчество, Ерастас.

Ерастас мажеше парчетата плочи с кръв и тъпчеше разкъсания труп с тях.

— Природата се надсмива над всякаква сигурност, освен единствената, която приема.

— Можеш ли да продължиш да ни криеш, Ерастас?

— Съмнявам се. Наистина ще трябва да избягаме от земите на азатанаите и джагътите.

— Към джхеките ли тръгваме тогава? Към Бягащите псета? Със сигурност не и към Тел Акаи!

— Никои от тези. Защото граничат с азатанаите. Не, трябва да прехвърлим морето, мисля.

Секул се сепна и се намръщи.

— Където избяга Маел? Няма да ни приеме с охота.

— Няма — съгласи се Ерастас. — Мисля… отвъд неговото владение дори.

— Високото кралство? Онези граници са затворени за азатанаите.

— Тогава ще трябва да се пазарим за достъп във владението, приятелю. Трябва да има сериозна причина Кралят да бъде толкова обичан сред народа си. Нека превърнем това в следващото ни приключение и открием всички скрити истини за Високото кралство и неговия съвършен владетел.

Секул Лат изгледа отгоре приятеля си. Кръв беше обагрила в червено дланите му, но по мокрите плочи същата кръв бе изваяла странни символи. Нямаше две плочи, които да си приличат. Вонята на гняв тежеше във въздуха.

— Ерастас, всъщност откъде е дошла всичката тази пръст и камъни?

Ерастас сви рамене.

— Представа нямам. Защо?

— Не знам. Нищо, няма значение.

 

 

Събуди я изливащият се на порой дъжд и плющенето му по камъните. Коря отвори очи. Беше тъмно. Лежеше на под от студени каменни плочи, мазни на допир. Във въздуха се долавяше тежка животинска миризма, която й напомни за джелеките. Надигна се озадачена и объркана.

Варандас седеше до маса, изгърбен над нещо, над което се трудеше. Вътрешността на кулата представляваше единична зала със стара дървена стълба в центъра, водеща към покрива. Хаут не се виждаше никакъв.

Закашля се и изведнъж си спомни как седеше до огъня, после поднесе въглен към чашката на лулата, както я бе накарал Хаут, после пое дима в устата си и надолу в дробовете. След този миг беше пустош. Погледна ядосано Варандас.

— Къде е той?

Джагътът извърна очи към нея.

— Навън. Защо?

— Ще го убия.

— На опашка чакат за това, повярвай ми. Но той не искаше да ти навреди много, а каузата беше справедлива и всъщност приемлива за всички присъстващи…

— Не за мен!

— Е, ти веднага се оттегли, така да се каже. Беше приятна вечер общо взето. Аз даже сварих онова котле със сбръчканите неща, дето си въобразяваше, че са зеленчуци. Не опитахме супата, но поне се намери работа за нервните ми ръце.

Чувстваше се отпочинала и ободрена.

— Ще призная, че беше хубаво спане. Цяла нощ.

— И ден — уточни Варандас. — В забравата се краде време, което никога няма да се върне. Представи си, някои хора всъщност с охота приемат загубите. Смятат ги за победи над… какво, скуката? Баналната преценка за собствената им духовна бедност? Жалката безполезност на живота им? Голата досада на мрачните им мисли? Обмислям трактат. „За изкушението на забравата“. Аргументите ми са безсмислени, както се полага за темата.

— Не мисля, че е възможно — каза Коря.

— Какво?

— Вече вярвам, че Хаут е изключителен сред вас, джагътите.

Варандас помисли малко над думите й, след което изсумтя.

— Не отричам, въпреки че намирам идеята за неприемлива. Кажи ми, той обясни ли ти защо лорд Хейт се нарича така?

Тя се надигна от мръсния каменен под.

— Не. Трябва да пишкам.

— Има една дупка отзад, но внимавай с брега, че се рони.

— Не съм мъж, глупако.

— Спокойно. Достатъчно голяма е, тъй че няма да се налага да я целиш, скъпа.

На път към вратата тя спря до масата и впи очи в предметите, подредени пред джагъта.

— Какво правиш?

— Играя си с кукли. Защо?

— Познати ми са — прошепна тя.

— Разбира се. Учителят ти купи десетина за теб първата седмица, когато дойде под опеката му. Аз ги направих.

Тя онемя, но очите й се напълниха със сълзи и тя изтича навън.

Застанала под дъжда, Коря вдигна лице към небето. „О, богиньо, не са били твои деца все пак.“

От входа зад нея Варандас каза:

— Смята те за последната си надежда.

Тя поклати глава. Долу в долината блесна мълния и тя чу глухия тътен на гърма през дъжда.

— Убиецът на Кариш те изпрати на път — продължи джагътът. — В това имаше цел. Убиецът иска да ни разбуди или поне така вярва Хаут. Но се чудя дали този път не е предопределен за теб.

— Това е безсмислено — отвърна тя, ядосана от мисълта. — Никой нищо не знае за мен.

— Невярно. Ти си единствената тайст, живяла някога сред джагътите. Пристигането ти събуди спорове и догадки не само сред джагътите, но и сред азатанаите.

Тя се обърна към него.

— Защо?

— Направил е магия за теб…

— Кой? Хаут ли? Нищо такова не е направил. Аз съм слугинята му, готвачката му, робинята му.

— Уроци по смирение. Но не, не говорех за Хаут. Говорех за Драконъс.

— Консортът? Никога не съм го срещала!

— А. Като казвам „теб“, имам предвид всички тайсти. Драконъс даде на тайстите магията на Тъмата. Той вървя през Леса на Нощта и по бреговете на самия Хаос. Тя е вътре в теб, мхаби, и пътят ти е наблюдаван от мнозина.

— Това е безсмислица. Никаква магия няма в мен.

— За жалост — продължи Варандас — някои от тези наблюдатели имаха враждебни мисли и неприятни амбиции. Видяха прецедента в манипулирането на сила от Властелина. С пътя, по който те отпратиха, там на Мачтата, ти беше излъгана. Драконъс беше прекалено търпелив. Майка Тъма е изгубена в дара му към нея. Тайстите са слепи за собствената си сила.

— Не знаех, че готвенето и миенето на подове можело да събуди магия, джагът.

— Най-големият дар на образованието, Коря, са годините подслон, осигурен, докато се учиш. Не помисляй да свеждаш това учене до факти и твърдения на предполагаеми мъдреци. Много от това, което се учи, е в сферата на съгласието, обществените нрави, приличието в поведение и мислене. Хаут би ти казал, че това е друго трудно спечелено постижение на цивилизацията: времето и безопасната среда, в която да се учиш как да живееш. Когато това е унищожено, подронено или подценено, цивилизацията е в беда.

— Вие джагътите сте обсебени от това, нали? И все пак сте го захвърлили!

— Ние бяхме убедени в безумието, свойствено за узаконеното неравенство. Всяко съдействие включва някаква степен на отстъпване. И принуда. Но алтернативата, анархията, сама по себе си не е ценна добродетел. Тя е само извинение за егоистична враждебност и всеки, който търси оправдание чрез приемането на тази позиция, винаги е студеносърдечен. Анархистите живеят в страх и копнеят за смърт, защото се отчайват, като виждат у другите същите тези добродетели, които на тях им липсват. Ето защо изпитват удоволствие да сеят разрушение, макар и само за да съответства на вътрешната им разруха. — Приближи се и застана до нея, огромен и почти безформен в гъстия сумрак на дъжда. — Ние отхвърлихме цивилизацията, но също така отхвърлихме анархията заради жалката й войнственост и слабостта на мисълта, която тя прогласява. С тези решения направихме себе си изгубени и лишени от цел.

— Струва ми се, че отчаянието би трябвало да гложди всеки джагът — каза тя.

— Трябваше да е така — отвърна Варандас. — Щеше да е така, ако не беше лорд Хейт.

— Изглежда, той е причината за всичко това!

— Беше, тъй че в замяна пое върху себе си нашето отчаяние и го нарече свое наказание. Той понася омразата ни към него, както и самоомразата ни. Опира се на нашето отчаяние и ни се смее в лицата, тъй че ние го мразим още повече.

— Не ви разбирам вас, джагътите — каза Коря.

— Защото търсиш сложност там, където тя не съществува.

— Къде е отишъл Хаут?

— На покрива на кулата ми е.

— Защо?

— Наблюдава битката в долината долу.

— Битка ли? Каква битка? Кой се бие?

— Не сме сигурни. Трудно е да се види в този дъжд. Но щом се съмне, ще те заведе при господаря на Хейт.

— Защо? Още един урок по смирение?

— О, интересна мисъл. Мислиш ли, че е възможно?

Коря се намръщи.

Блесна нова мълния и този път гърмът изтътна през земята под нозете й и тя чу трополене в кулата зад гърба си. Беше прогизнала и все още й се пишкаше.

— Мислиш ли, че може да види нещо отгоре?

— Не, разбира се. Боя се, че аз съм виновен, защото го отегчих до побъркване с приказките си за новите ми кукли. Радват ме безмерно, виждаш ли, и скоро ще ги пусна на воля, да си намерят своя път в света.

— Моите ги затворих в кутия — каза му тя.

— Че защо?

Коря сви рамене.

— Може би за да бдят над детството ми.

Варандас изсумтя.

— Достоен пост, мисля. Браво. Но не за дълго, надявам се? Все пак всички рано или късно трябва да си спечелим свободата.

Тя се зачуди дали този застанал до нея джагът, този майстор на кукли, не е луд.

— Та кога ще пуснеш новите си създания на свобода?

— Ами, първо трябва да се събудят — отвърна той.

„Права бях. Той е луд. Напълно луд.“

— Кожа и плът, кръв и кост — каза Варандас, — пръчки и клонки, плат и слама, всичко това са само капани за една странстваща душа. Умението е в деликатността на примката, но всяка кукла е временна. Моето изкуство, мхаби, е прехвърляне на душата. Най-последните ми кукли ще потърсят една рядка крилата скална маймуна, обитаваща старите канари на пустиня далече на юг. Наричам тази серия Нахт.

— А как нарече серията, която даде на мен?

— Болеад. Но се боя, че ги направих твърде много, особено при тези техни недостатъци. — Помълча, след което добави: — Сътворяването включва рискове, разбира се, но стореното — сторено, а с тези думи можеш да оправдаеш всеки идиотизъм и жестокост. Изричам епиграфа на тирани без ирония, не си ли впечатлена?

— Много.

Тръгна встрани от кулата, за да не я гледа джагътът.

Долу, почти пред нея, изригна мълния с ослепителен блясък, земята се разтърси и тя се олюля. Залитна към каменната стена и усети, че се тресе. Варандас от прага извика:

— Не много далече, мхаби! Спорът долу освирепява.

Коря потръпна, но дъждът изведнъж стана топъл. Реши, че се е отдалечила достатъчно, и клекна да се облекчи.

Нов гръм разтърси склона.

— Побързай — извика Варандас. — Спорът идва насам.

— Плашиш ме и ми пречиш!

Склонът затътна като под стъпки на великан.

Тя се изправи и затича към входа.

Хаут беше дошъл и Коря видя, че отново е с бронята и шлема си. Ръцете му в металните ръкавици държаха брадвата и целият лъщеше. Нагоре по склона право към тях се катереше огромна фигура.

— Внимавай! — ревна Хаут.

Фигурата спря и вдигна глава към тях.

Варандас повиши глас, за да се чуе в поройния дъжд:

— Аз обитавам тук, азатанай, и имам гости. Но ти не се броиш сред тях в това възбудено състояние. Върви си, освен ако не държиш да предизвикаш гнева на капитан Хаут.

Огромната фигура остана неподвижна и смълчана.

Но не, не съвсем смълчана: на Коря й се стори, че чу глухо сумтене, понесло се нагоре по склона.

— Прогониха те от долината — продължи Варандас, — носиш рани и ти се ще да отприщиш гнева си. Много кули има наоколо, които са незаети, и те ще понесат яростта ти с поетично безразличие. Промени пътя си, азатанай, и помни уроците от долината долу.

Съществото свърна настрани по склона и сякаш се движеше повече с ръцете, отколкото с краката си по земята. От време на време една от тези ръце се надигаше и тупаше по земята и по хълма отекваше тътен. Кулата се люшкаше при всеки удар със злокобно стържене на камъка.

Дъждът бавно размъти фигурата на азатаная, а после я заличи напълно, но тътенът на ударите продължи, заглъхвайки в далечината.

Коря погледна Хаут и видя, че се е подпрял на брадвата. Вода се стичаше като завеса от ръба на шлема му, раздвояваше се около извитите му нагоре бивни, но иначе скриваше лицето му. Тя пристъпи към него.

— Само името ти уплаши великан, който събаря кули с юмруците си.

Варандас изсумтя.

— Обвинява те в знаменитост, Хаут. Какво казваш в своя защита?

— Великанка — отвърна той. — Да, с юмруци.

— Много добре — кимна Варандас и се обърна към Коря. — Ето, че имаш отговора на учителя си. Бих продължил да посреднича в този дебат, но се намокрих. Отивам да запаля огън в огнището вътре…

— Нямаш никакво огнище вътре — каза Коря.

— О. Тогава ще трябва да направя, разбира се. Междувременно те съветвам да благодариш на учителя си, че отби гнева на Килмандарос. Че то, както чувам, дори съпругът й, Гризин Фарл, бяга, когато тя се разгневи. И вече разбирам защо. — Обърна се и влезе вътре.

Коря погледна намръщено Хаут.

— Кой я прогони от долината?

— Наистина би трябвало да ми благодариш — каза той. — И не забравяй какъв кураж показах последните няколко дни. Два пъти вече твърдо застанах пред гибелния кипеж на женски гняв. — Вдигна брадвата си на рамо. — Колкото до въпроса ти, предполагам, че скоро ще разберем.

Нещо малко и опърпано изхвърча от кулата, хукна като див заек надолу по склона и бързо се изгуби от погледа й.

— Какво беше това?

— Ох, Варандас пак се заигра с куклите си — въздъхна Хаут.

 

 

Аратан яздеше след баща си между изоставените кули. Теренът ставаше все по-неравен, низините отстъпиха място на заоблени хълмове. След малко, когато четвъртитите постройки започнаха да стават по-многобройни, на Аратан му хрумна, че навлизат в нещо, което може да мине за град. Нямаше никакви улици в строгия смисъл, нито се забелязваше особен ред в разположението на жилищата, но не беше трудно да си представи хиляди джагъти, движещи се между кулите.

Небето, мрачно сиво, се спускаше над тях и докато продължаваха напред, заваляха първите капки дъжд. След малко пороят погълна цялата гледка наоколо. Аратан усети просмукващата се до кожата му вода, надвила бронята, която носеше, и студът го завладя. Едва можеше да различи баща си напред, с избелялото му, черно някога наметало като мъгливо петно и с Каларас като изправен камък, който отказваше да се доближи. Теренът стана хлъзгав и коварен и Хелар забави тръса си.

Аратан едва надви желанието си да се задържи назад и да изгуби баща си от поглед. Странността на този град подканяше със съблазънта да го проучи, а дъждът обещаваше загадката на всичко, останало невидимо и може би непознаваемо. Имаше чувството, че всеки момент ще среже въже и ще се зарее сам в мъглите.

Драконъс спря пред някаква кула и слезе. Хвана юздите и поведе Каларас през зейналия вход.

Аратан също слезе от Хелар, с намерението да последва баща си в кулата, но се поколеба, усетил нечие присъствие наблизо. Ушите на кобилата потръпнаха, щом Хелар долови звук отдясно — шляпане на тежки стъпки в калта. Малко след това се появи огромна фигура: жена, но много по-внушителна на ръст дори от Гризин Фарл. Ръцете й изглеждаха несъразмерно дълги, а пръстите им — грамадни и очукани. Дългата й коса висеше на дебели плитки, зацапани с кал, все едно беше падала. Носеше опърпани кожи, черни като катран и също така зацапани с кал. Когато се приближи, примижа сякаш към Аратан и той видя широко плоско лице с широка уста с пълни устни и очи, скрити в подпухнала кожа.

Не видя никакви оръжия по нея. Нито носеше някаква броня. Тя се приближи, пресегна се и пъхна дебелите си пръсти под каишката на шлема му, а след това го придърпа към себе си. Той се изпъна, докато го повдигаше от земята, за да погледне лицето му. После, преди да е започнал да се задушава, го смъкна долу и го пусна. Без нищо да каже, мина покрай него и влезе в кулата.

Аратан още усещаше коравите кокалчета на пръстите й под челюстта си. Мускулите на врата и гърба му пулсираха от болка. Развърза шлема с трепереща ръка и го смъкна от главата си, а после дръпна и кожената шапка. Дъждът запердаши по темето му като лед. Обърна се и погледна към града, а Хелар го подбутна с муцуна.

Той хвана юздите и поведе двата коня през входа.

Вътре имаше само една стая, поне петнайсет разтега на ширина. Каларас стоеше до отсрещната стена и баща му тъкмо беше изсипал пред него торба зоб. С влизането на странната жена Драконъс се беше обърнал и изправил.

Тя смъкваше кожените си дрипи насред стаята и ги пускаше на каменния под около краката си. Под тях беше гола.

— От всичките ти издънки, Властелине — заговори тя с тънък глас, — у този не усетих никаква лудост. — Погледна го почти свенливо и добави: — Вярвам, че всичките други си ги убил. Голям камък да им строши черепите, а после си им откъснал главите, разчленил си телата и си ги хвърлил в пламъците на най-горещата пещ. Та да остане само пепел.

— Килмандарос — каза Драконъс. — Далече си от дома.

— Никой не гостува — изсумтя тя. — От дълго време. — Погледът й се извърна към Аратан, докато той водеше конете покрай нея. — Пробуден ли е?

— Не — отвърна Драконъс. — И да.

— Значи не го запази за мен.

— Килмандарос, срещнахме мъжа ти по пътя.

— И сина ми също, предполагам. С онзи ужасен негов приятел, който направи каквото го помоли.

На това Драконъс не отвърна нищо, а се обърна към сина си.

— Аратан, запали малък огън, като свършиш с конете. Има топливо до стената вляво от теб.

Смутен, докато се мъчеше да задържи очите си настрана от женската голота, Аратан остави шлема си и почна да разседлава Хелар и Бесра.

— Срещнахме и сестра ти, в дух, ако не в плът — каза Драконъс.

Килмандарос изсъска.

— Оставям я да дебелее от суеверия. Един ден форулканите ще зажадуват за земята на Бягащите псета, отново ще започнем войната и този път може би ще я приключим.

— Искаш да превърнеш богомолците си в оръжия?

— За какво друго стават, Властелине? А и форулканите не ме почитат. Превърнали са вездесъщия закон в свой бог и в същото време непрекъснато го покваряват сами. В някой момент — каза тя, като се доближи и застана зад Аратан, — ще сметнат за явно правото над всичко, което имат Бягащите псета, и ще превърнат този закон във фанатизъм, който да оправдае геноцид.

— Глупаво — заяви Драконъс. — Казаха ми, че между Бягащите псета вече има джагъти, заемащи тронове на божественост и тирания. Не претърпяха ли форулканите достатъчно унижение срещу тайстите, че да отправят дръзки претенции срещу Бягащите псета и джагътите?

— Зависи какво шепна в ушите им — каза тя.

Усетил дъха на думите й по тила си, Аратан бързо отиде при другия кон и започна да го разседлава.

Тя отново се доближи.

— Тиранията вирее — каза Драконъс от другия край на залата. — След като според всяка честна мярка би трябвало да линее.

— Оскъдицата ражда война, Властелине, това искаш да кажеш. Гладът тласна децата ми срещу тайстите…

— Глад за желязо. Нуждата беше изфабрикувана, оправданието измислено. Но това е стар спор между нас. Простил съм ти, но само защото се провали.

— А аз претеглям великодушието ти, Властелине, и виждам, че не тежи на везните. Но както казваш, това вече е зад нас.

Когато ръката й обгърна лявото бедро на Аратан и се плъзна към слабините му, Драконъс рече:

— Спри, Килмандарос.

Ръката се отдръпна и Килмандарос отстъпи назад.

— Нощта е млада — каза тя с въздишка. — Знам желанията му и бих искала да ги задоволя. Това е между мен и него и не те засяга, Властелине.

— Имам думи, които ще те откажат — каза Драконъс.

— Би причинил това на мен? И на него?

— Аратан ще престане да те интересува, опасявам се. Но е следствие от това, което трябва да ти кажа, а не цел.

— Тогава го остави за заранта.

— Не мога.

— Никога не си разбирал удоволствието, Драконъс. Правиш любов отчаяно, когато трябва да е леко, и изпълваш нуждата с напрегнатост, след като трябва да е нежно. Може би един ден ще се провъзглася за богинята на любовта… какво мислиш за това, о, Властелине? Няма ли да те приеме с охота този аспект, както любовта приема нощта и както ласката приема мрака?

Привършил засега с конете, Аратан отнесе готварската торба в средата на залата. Запали фенер и извади котле, прибори и храна. Четири каменни плочи на пода бяха извадени, за да се направи огнище. Аратан вдигна фенера и погледна нагоре, но светлината не стигаше достатъчно високо, за да може да види тавана. Все пак усещаше въздушното течение нагоре. Запъти се към запаса с гориво, посочен от баща му, и намери купчина големи изсъхнали парчета тор.

През цялото това време, а и докато се връщаше при огнището, усещаше как очите й го следят.

— Ти какво мислиш, сине на Драконъс? — запита го тя. — Дали ще съм добра богиня на любовта за теб?

Аратан се съсредоточи върху огъня, а после отвърна:

— Бихте събудили необятен копнеж, който никой не би могъл да утоли, милейди, тъй че ще гледате под себе си един нещастен свят.

Тя затаи дъх.

— Колкото до това — добави Аратан, загледан в разгарящия се огън, — вие вече сте богинята на любовта.

— Властелине, синът ти ще е мой тази нощ.

— Боя се, че не. Неговото е копнежът на младостта. Твърде много предлагаш, а той копнее да се изгуби.

Аратан усети как се изчервява. Баща му можеше да проследи всяка мисъл в ума му с толкова дълбока проницателност, че чак го ужасяваше. „Твърде лесно ме разбират. Мислите ми вървят по отъпкани пътеки, всяко мое желание е зле прикрито. Изписан съм ясно за всички. Баща ми. Тази жена азатанаи. Ферен и Ринт. Дори Раскан не откри никаква загадка в историята ми.

Един ден ще стана непонятен за всички.

Освен за Ферен и нашето дете.“

— С думите си издаваш слабостта на Консорта — каза Килмандарос. — Попаднал си в капана на любовта, Драконъс, но се боиш от унижението. Всъщност аз съм тази жестока богиня и виждам в очите си мъж, оголен от страха.

— С Ерастас твоят син е извършил убийство — каза Драконъс.

Аратан затвори очи. Пламъците на малкия огън, над който се беше присвил, носеха светлина и зной през клепачите му, но не предлагаха утеха. Чуваше дъха й наблизо и звукът в ушите му му носеше безнадеждност.

— С какво право предявяваш това обвинение? — попита тя.

— Двамата с брат му са убийците на Кариш. Намериха сила в нейната кръв и в нейната смърт. Сега вървят по земите, опетнени с нейната кръв, и както каза синът ми, я носят гордо. Твоят син може би не толкова гордо, след като не пожела да ни се покаже. Все едно. Онова, което Ерастас изкова за мен, е изковано в кръв.

— Секул — прошепна Килмандарос.

— Твърде благоразумна си, за да се усъмниш в думите ми — каза Драконъс. — Ако в очите ми има ужас, вече не отстъпва на твоя.

— Защо не бягаш, Властелине? — попита тя. — Гуглата няма да прости съучастието ти в убийството на жена му!

— Ще се изправя пред него — отвърна Драконъс. — Той е окован в Кулата на Хейт.

— Надявай се тогава веригите да издържат!

Чул тътена на стъпките й към баща му, Аратан отвори очи и се обърна. Видя, че е стиснала юмруци, и се зачуди дали ще удари Драконъс, но тя спря.

— Властелине, вечно ли ще бъдеш дете на този свят? Втурваш се към всеки разлом и си готов да хвърлиш тялото си в пропастта. Предлагаш кожата си, за да заздравеят раните на други. Но има неща, които дори ти не можеш да поправиш. Не разбираш ли това?

— Какво ще направиш? — попита я той.

Тя извърна очи.

— Трябва да намеря сина си. Трябва да го отклоня от този път.

— Не ще успееш, Килмандарос. Той все едно е женен за брат си, а Ерастас плете мрежа около К’рул и магията, която някога бе дадена безвъзмездно за всички, които биха посегнали за нея, вече е обвързана с кръв.

— Отровен е. Моят син е отровен — каза тя, отпусна ръце и се обърна. — Също и Ерастас. Отровени са до самите си души от негодността на баща си.

— Ако ги намериш, убий ги — каза Драконъс. — Убий и двамата, Килмандарос.

Тя скри лицето си в ръце и затрепери цялата.

— Сега е най-добре да си отидеш — каза с нежност баща му. — Никакви каменни стени не могат да понесат скръбта ти, още по-малко мека плът. Дълбоко съжалявам, че трябва да изрека тези думи, Килмандарос. Още повече съжалявам за съучастието си в това престъпление.

Тя поклати глава, макар лицето й да остана скрито зад шепите, и промълви:

— Ако не беше ти, щеше да е някой друг. Познавам ги.

— Ще се опитат да те оплетат с думите си — каза Драконъс. — Пази се от острите им умове.

— Познавам ги — повтори тя. След това се изправи и тръсна глава. Обърна се към Аратан и рече: — Сине на Драконъс, не позволявай на копнежа да те заслепи за това, което притежаваш. — Сбра прогизналите кожи от пода и се извърна към входа. Постоя за миг мълчаливо, загледана в съскащия порой навън. Ръцете й се свиха в юмруци. — Като дъжда, с плач ще прекося долината. Скръб и гняв ще водят юмруците ми с гръм, с мълния, както подобава на богинята на любовта. Всички трябва да бягат от пътя ми.

— Внимавай — каза Драконъс. — Не всяка кула е празна.

Тя го изгледа през рамо.

— Властелине, прости ми за суровите думи. Твоят път напред е не по-малко коварен.

Той сви рамене.

— Истините винаги ни нараняват, Килмандарос.

Тя въздъхна.

— По-лесно е да отбиваш лъжите. Но нито едно от двете вече не ме утешава.

— Нито мен — отвърна Драконъс.

Тя се загърна в кожите си и пое в сумрака навън.

— Съжалявам — промълви Аратан в натежалата тишина, докато тежките й стъпки заглъхваха, — че не ме остави у дома.

— Скръбта е мощно оръжие, Аратан. Но твърде често ни прекършва.

— По-добре ли е тогава да се бронираш в съжаления? — Вдигна глава и видя, че тъмните очи на баща му го гледат напрегнато. — Може би съм лесно разгадаем — продължи Аратан — и не мога да ти предложа никакъв съвет. Но думите на предупреждение, които й предложи… е, мисля, че тя ти го върна. Не можеш да поправиш всичко, татко. Достатъчно ли е да те видят, че се опитваш? Не знам как би отговорил на този въпрос. Ще ми се да знаех.

Някъде в далечината изтътна гръм.

Аратан започна да приготвя вечерята.

След малко го порази мисъл и той се смрази. Обърна се и видя, че баща му стои на прага, загледан в дъжда навън.

— Татко? Дошли ли са азатанаите да живеят сред тайстите?

Драконъс се обърна.

— И ако да — продължи Аратан, — могат ли по някакъв начин да се превъплъщават?

— Азатанаите — отвърна баща му — правят каквото решат и се превъплъщават както пожелаят.

— Майка Тъма азатанаи ли е?

— Не. Тя е тайст, Аратан.

Младежът се зае отново с готвенето и хвърли още няколко бучки тор в огъня, но студът не го напусна. Ако една богиня на любовта имаше жестоки деца, под какви имена щяха да ги знаят?

 

 

Утрото дойде ясно. Все още в бронята си и с брадвата на рамо, Хаут поведе Коря надолу към долината и Изоставения град на джагътите. Варандас си беше заминал през нощта, докато Коря спеше и сънуваше кукли, които дращеха вътре в един сандък, а тя плачеше и им повтаряше и повтаряше, че няма да ги погребе живи — но колкото и да викаха, не можеше да намери с какво да отвори сандъка, а пръстите й кървяха под ноктите, а когато вдигна глава, откри, че и тя е затворена в кутия. Паниката я беше сепнала и събудила и видя учителя си седнал до огнището, направено от Варандас през нощта.

— Дървата са мокри — каза й, щом тя се надигна, сякаш тя бе виновна за дъжда.

Още разтреперана след съня, тя направи студена закуска. Залата миришеше от пушека, който бе изпълвал кулата предната нощ, защото нямаше отвор, през който да излиза, освен входа, където дъждът бе издигал сякаш непроницаема стена. Докато дъвчеха сушено месо и корав хляб, Коря погледна сърдито учителя си и каза:

— Нямам никакво желание да гостувам на някой, когото знаят като Господаря на Хейт.

— Споделям чувството ти, заложник. Но трябва да го посетим.

— Защо?

Хаут хвърли в огнището коричката хляб, която дъвчеше, но тъй като нямаше огън, тя падна между мокрите съчки и прогизнали цепеници и остана там. Джагътът се намръщи.

— Със злобния си непрекъснат тормоз над вродената ми добронамереност ме принуждаваш да разкажа една история, а мразя да разказвам истории. Е, заложник, защо трябва да е така?

— Мислех, че аз задавам въпросите.

Хаут махна пренебрежително с ръка.

— Ако тази заблуда те утешава, така да бъде. Но аз съм непреклонен в решимостта си. Хайде, кажи ми, защо мразя да разказвам истории?

— Защото те предполагат единство, каквото не съществува. Много рядко един живот има тема, а дори и тогава тези теми съществуват в объркване и несигурност и се описват само от други, при това чак след като този живот е свършил. Една разказана история е обвързване на теми към минало, защото никоя история не може да бъде разказана, докато се случва.

— Точно така — кимна Хаут. — И все пак това, за което бих искал да говоря тази сутрин, е само началото на история. Тя е без граници и играчите в нея съвсем не са мъртви, а разказът съвсем не е довършен. За да станат нещата още по-лоши, дума по дума заплитам истини и неистини. Приписвам цел на събития, когато тези цели не са разбрани в момента, нито помислени дори. Очаква се да предложа решение, да облекча съзнанието на слушателя или да спечеля миг-два на лъжливо утешение, с вярата, че с това битието ще бъде по-добре осмислено, точно като в един разказ.

Коря сви рамене.

— С това искаш да ми кажеш, че си лош разказвач на истории. Чудесно. Хайде сега продължи.

— Може би ще те изненадам, но нахалството ти ме радва. До известна степен. Младите търсят бързо удовлетворение и са готови да прехвърчат като птиченца от един пищен цвят на друг, и докато полетът остава буен, са възхитени от своя живот. Приключение и възбуда, нали? Но съм виждал дъждовни капки да се втурват по стъклото на прозорец с подобно увлечение. И смятам тяхното нелепо приключение за точно толкова ценно.

Тя кимна.

— Младите са жадни за преживяване, да, и го търсят в безумната лудория. Схващам мисълта ти. Само глупак не би се зарадвал на една среща с някой, наречен „лорд Хейт“, макар и само за да понесе дръзко съблазънта на погледа му.

— Съжалявам всички бъдещи жертви на пътя ти, заложник. Прочее, сега разказът, който ще се постарая да направя сбит и ясен. Какво са азатанаите? Забележи краткостта на отговора ми: никой не знае. Откъде са дошли? Дори те не могат да дадат отговор. Каква е тяхната цел? Трябва ли да имат такава? Ние имаме ли в края на краищата? Виждаш ли как изкушението на разказа подканва към такива опростени понятия? Цел — ба! Все едно. Тези неща трябва да знаеш: азатанаите са могъщи по начин, който дори джагътите не разбират. Те не обичат и са зле настроени към общество. Коварни са в изявленията си дотолкова, че често това, което твърдят, че са, всъщност е антитеза на това, което са. Или изглеждат, че са, или не.

Коря потърка лицето си.

— Един момент, учителю. Това ли е разказът?

— Да, окаяно момиче. Стремя се да ти дам знание.

— Полезно знание?

— Зависи.

— О.

— Сега. Азатанаите. Дори това име е в грешка, след като предполага култура, единство на форма, ако не на цел. Но азатанаите не носят плът като нас, както сме затворени в това, което ни е дадено и което можем да разберем за него. Не, те могат да избират всяка форма, която пожелаят.

— Учителю, описваш богове или демони, или духове.

Хаут кимна.

— Всичките ти описания са уместни.

— Може ли да бъдат убити?

— Не знам. За някои се знае, че са изчезнали, но нищо повече не може да се каже за това.

— Продължи, учителю. Неволно се заинтригувах.

— Да, намекът за сила винаги е изкусителен. Така. Сред азатанаите има един, който сега се нарича К’рул.

— Сега ли? Под какво име е бил известен преди?

— Керули. Преобразяването е в сърцевината на този разказ. Сред Бягащите псета името Керули се разбира като живото, от настоящето, така да се каже. Но в преминаването, в обръщането и тръгването в миналото, Керули трябва да се превърне в К’рул.

— Керули е умрял и така се е превърнал в К’рул? Значи азатанаите все пак могат да умират.

— Не. По-скоро, да. Достатъчно е трудно и без въпросите ти! Бих предпочел да хвърлиш още дърва в огъня.

— Защо?

— Ами, усещам, че не гори. Но огънят бележи отминаването на времето с това, че нагледно ни предлага прехода на едно нещо в друго. Той е като музиката, придружаваща гласа на бард. Без проклетите пламъци между нас разказът сякаш трябва да се забави, като наполовина изречена дума, като наполовина поет дъх.

— Разказваше ми за азатаная, наречен К’рул.

— Дори приятелите му азатанаи не разбират какво е направил той, нито дори защо. Може би той просто подлага на изпитание собственото си безсмъртие. Или навярно скуката го е тласнала към това. Тук се спускаме в бездната на намеренията. Той не отвръща на молитва.

— Какво е направил?

— Пуснал е кръв, а от раните, които е отворил по себе си, в самата кръв е породил загадъчна мощ. Чародейство. Магия в много течения и вкусове. Все още са млади, със смътен аспект, едва се долавят. Тези, които ги усещат, могат да изберат да избягат или да се доближат. В проучването тези течения намират определение.

— Казват — прекъсна го Коря, — че джагътите притежават своя собствена магия. Както и Бягащите псета, и Тел Акаи, и дори форулканите.

— А тайстите? — попита Хаут.

Тя сви рамене.

— Така каза Варандас, но никога не съм виждала нещо такова.

— Беше много малка, когато напусна Куралд Галайн.

— Знам. Признавам, учителю, че съм скептична за магията на Тайст.

— А на Майка Тъма?

— Не знам, учителю. Всичко може да бъде почитано и да бъде превърнато в бог или богиня. Нужен е само общ страх — от отчаяния вид, безпомощния вид, страх, който идва от това, че няма отговори за нищо.

— Е ли тогава отсъствието на вяра същото като невежеството?

— Толкова, колкото присъствието на вяра може да е невежествено.

Хаут изсумтя, а после кимна.

— Кръвта изтича от него на тънки струйки, на тежки капки и така силата му се предава в света и оставяйки го, той се превръща в нещо изоставено, и така Керули се е превърнал в К’рул.

— Бягащите псета са очаквали да умре.

— Да. Кой не умира, когато кърви непрестанно?

— Но той продължава да лежи.

— Да, и сега, най-сетне, подозирам, че другите азатанаи започват да осъзнават последствията от дара на К’рул и са разтревожени.

— Защото К’рул предлага на всеки дял в силата, която някога са пазели само за себе си.

— Много добре. Каква полза да си бог, когато всеки един от нас може да стане бог?

Тя се намръщи.

— Каква полза да си бог, когато насилваш всички с по-малко сила от теб? Къде е удовлетворението в това? Ако изобщо съществува, трябва да е мимолетно, жалко и користно. Все едно да откъснеш краката на онзи паяк на стената зад теб — едва ли си струва перченето, нали?

— Заложник, не са ли всички богове егоистични? Карат вярващите си да се свиват от страх, ако изберат да имат вярващи. А ако не, то в таенето на силата си стават отчуждени и неизмеримо жестоки. Кой бог предлага дарове и го прави безвъзмездно, без очакване, без настояване за форми и забрани?

— Това ли е прецедентът на К’рул? — попита Коря и самата идея я остави без дъх и изпълнена с удивление.

— Преди много време — каза Хаут и изпъшка, докато се вдигаше на крака, — имаше джагътски пазари, още когато имахме нужда от такива неща. Представи си стъписването на един такъв пазар, ако дойде някой продавач, понесъл безброй съкровища, които започва да раздава, без да иска нищо в замяна. Една цивилизация не би могла да преживее такова нещо, нали?

— Учителю, К’рул ли е Господарят на Хейт?

— Не.

— Свърши ли разказът ти?

— Да.

— Но ти не свърши никъде!

— Предупредих те, заложник. Сега стягай багажа, трябва да тръгваме. Денят обещава въздух, прочистен от всички неща зад нас, и прекрасна гледка, която да ни блазни напред…

И сега вървяха надолу по терасите на брега на долината, а в далечината имаше една кула, която се издигаше над всички други. Беше бяла, искряща като перла и привличаше погледа й непрестанно.

 

 

Аратан последва Драконъс до широко пространство, което във всеки друг град щеше да бъде наречено площад. Точно срещу тях се издигаше кула сред купчина нейни по-малки посестрими. Докато другите бяха четвъртити и ъглести и направени от сив гранит, кулата пред тях бе облицована с нещо, което приличаше на бял мрамор, с кръгла стена, гладка и изящна. Зданията, струпани под нея, изглеждаха схлупени като колиби.

Драконъс спря пред една такава по-малка кула и слезе от коня. Обърна се към Аратан.

— Вържи конете. Стигнахме.

Аратан вдигна глава и очите му се зареяха нагоре по бялата кула.

— Не разбирам защо толкова красиво нещо е трябвало да се нарече Кулата на Хейт.

Драконъс се спря до Каларас и погледна сина си намръщено. После посочи ниския вход на четвъртитата кула.

— Тук вътре.

Пролуката беше толкова тясна и ниска, че се наложи да се наведе, когато пристъпи вътре.

Аратан върза Бесра и Хелар и го последва.

Залата беше тъмна и вмирисана, с почернели от дим тавански греди и дъски, зацапани с нещо, което приличаше на птича тор. В един ъгъл близо до три вертикални цепнатини в стената, които минаваха за прозорци, беше поставен стол с висок гръб. Проникващата през амбразурите светлина минаваше на решетки по малко, високо писалище, на което имаше купчина хартия, висока колкото бокала за вино, който стоеше до нея. По онова, което оставаше от писалището, бяха разхвърлени грубо направени пера, а още такива бяха осеяли каменния под около краката му. В ъгъла вляво от стола беше вдигнат капак на пода, а някъде отдолу като прах се вдигаше бледа светлина.

Драконъс смъкна кожените си ръкавици и ги затъкна зад оръжейния си колан. Огледа се и каза:

— Изчакай тук. Ще ида да намеря столове.

— Ще чакаме да ни приемат ли, татко? В кулата на портиера ли сме?

— Не — отвърна Драконъс и излезе.

От дупката на пода се чу трополене и след малко оттам се появи фигура. Аратан никога не беше виждал джагът, какъвто разбра, че трябваше да е съществото. Висок, мършав, с кожа с цвета на маслини и сбръчкана като на гущер. Бивните се извиваха, щръкнали от долната челюст на тънка като цепка уста. Издаденият ръб на челото скриваше очите. Джагътът носеше опърпан вълнен халат в бледолилав цвят. В едната си ръка държеше шише с мастило. Пръстите му бяха зацапани с черно.

Без да обръща внимание на Аратан, джагътът отиде до писалището и постави шишето с мастило на него, а след това, уморен сякаш от тежкия труд, седна в мекия стол и отпусна глава назад.

Очите му просветнаха мътно златисти, докато оглеждаше писалището. Когато проговори, гласът му беше дълбок, но груб.

— Някои пишат с вино. Но други пишат с кръв. Колкото до мен, е, предпочитам мастило. По-малко болезнено е. Приканвам не към крайности, а към сдържаност, ала за някои и сдържаността е порок. Какво мислиш ти?

Аратан се покашля.

— Търсим аудиенция с Господаря на Хейт.

Джагътът изсумтя.

— Онзи глупак ли? Ръси мастило както пияница пикае в задната уличка. Самата му плът е просмукана с жлъчта на съмнителния му ум. Дъвче аргументи като счупено стъкло и се къпе много рядко. Каква работа може да имате с него? Нищо сериозно, предполагам. Идват да търсят мъдрец, а какво намират? Виж тая купчина писания на писалището. Пише предсмъртната си бележка на самоубиец и го прави нескончаемо. Публиката му мига, твърде самодоволна, за да сподави смеха си. Смъртта, казва им той, е дарът на мълчание. Един ден всички ще се изтъркаляме в оная крипта, където изрисуваните стени се крият в мрака, и дори прахта няма да се раздвижи. Кажи ми, копнееш ли за мир?

— Баща ми отиде за столове — каза Аратан. — Ще се върне скоро.

— Носиш одежди на тайст. Никой не се съмнява в силата на Властелина на Нощта, ала мнозина се съмняват във волята му. Но не волята му застрашава толкова всички. Нравът му е заплахата. Кажи им го, дете тайст, преди да е станало твърде късно.

Аратан поклати глава.

— Няма да се върна при своя народ. Смятам да остана тук.

— Тук?

— В Кулата на Хейт — отвърна той.

— И къде би могла да е тази кула?

— Високата, от бял мрамор, където живее Господарят на Хейт.

— Гостувал ли си някога в тази кула, дете тайст? Не? Очаква те тайна тогава. Най-възхитителна тайна. Но виждам нетърпението ти. Ако някой трябва да построи здание на омразата, какъв камък трябва да се избере за съграждането й.

— Нещо чисто?

— Много добре. И за да се построи кула, ясно видима за всички, трябва да блести ярко, нали?

Аратан кимна.

— Тъй. Бял мрамор или, в случая с кулата, която спомена, опал. Разбира се, никой джагът не би могъл да построи такова нещо. Нямаме таланта да изстискаме опал от отломки и прах. Не, за такова чудо ти трябва зидар азатанай. С подходящото чувство за хумор. Защо ли, питаш? Ами защото е нужен хумор, щом тайната стане известна. Тъй че, кажи ми, колко етажа би трябвало да има тази кула. Назови ми нивата на Омразата.

— Не мога, сър — отвърна Аратан. — Не е ли омразата нещо, което заслепява?

— Мм. Как гледаш на бележка на самоубиец, която никога не свършва?

— Като на шега.

— А, и харесва ли ти?

Аратан сви рамене, зачуден къде се е дянал баща му.

— Харесвам иронията.

— Само това? Е, млад си все още. Омразата заслепява, да. Никакви нива няма в нея. Ти спомена за чистота, а ето, че обсъдихме въпроса за изключителността. А прозорци? Каква врата би трябвало да се всече в това чисто, изключително нещо?

— Прозорци не трябват, защото всичко, което е извън омразата, няма значение за онзи, който е вътре.

— А вратата?

Аратан погледна замислено джагъта и въздъхна.

— Кулата е от плътен камък, нали? Но това не е правилно. Трябва да има някакъв вход.

— Но не изход.

— Докато не бъде срутена… в пожар. Но ако е от плътен камък, тогава никой не може да живее вътре.

— Никой не живее. Не и това, което разумно същество би нарекло живеене, във всеки случай.

Драконъс се появи на прага и каза:

— Изгорил си всички мебели във всеки дом наоколо.

— Зимите бяха студени, Властелине. Тъкмо обсъждахме „Безумието на Готос“, двамата със сина ти. Виждаш ли сандъка до вратата? Вътре ще намериш чудесно вино с прилично качество. И ейл на Тел Акаи, ако държиш да се напиеш до несвяст.

— Държа да говоря с Качулатия — каза Драконъс и отиде до сандъка. Капакът изскърца, щом го повдигна. Той погледна вътре и извади глинена делва.

— Чудесен избор, Властелине — каза джагътът.

— Би трябвало, след като аз ти го подарих последния път, когато се срещнахме.

— Запазих го за връщането ти. Тайстите имате все пак някаква стойност в този свят, предвид дарбите ви в правенето на вино.

Драконъс извади два алабастрови бокала и ги огледа.

— Деликатна ръка има Каладън Бруд, нали?

— Да, когато реши. Любопитно. След моята прокламация и в разгара на последвалия разпад съм затрупан с подаръци. Как да си обясниш умовете на азатанаите?

— Качулатия долу ли си стои? — попита Драконъс, докато наливаше вино в двата бокала.

— Не мога да се отърва от него, така е.

Драконъс подаде на Аратан единия бокал. Изненадан, той го взе. След това баща му отиде до писалището, вдигна бокала и подуши виното. Плисна съдържанието в стената, напълни отново бокала от глинената делва и го подаде на джагъта.

— Синът ти желае да остане под опеката на Господаря на Хейт.

Драконъс кимна и каза:

— Иска да ти подари себе си.

— Като какво, за спомен ли? За украшение? За какво изобщо би могъл да служи?

— Обучен е добре в писането — каза Драконъс, докато отпиваше от виното. — Колко тома си съставил досега, Готос?

— Цяла дузина купчини като тази на писалището. Изписани с всеки възможен ужасен почерк, всяка дума, всеки ред.

Драконъс го изгледа намръщено.

— Не и на стар джагътски, надявам се!

— Разбира се, че не! Би било… нелепо. Език за съставителите на списъци, език за събирачи на данъци със събрани очи и скосени чела, език за лишените от въображение и за дребнави умове, език за неинтелигентните и твърдоглавите — а колко често вървят тези две черти ръка за ръка? Стар джагътски? Ами че нали щях да се самоубия след първите три думи! — Замълча, след което изпъшка. — Де да бях. Признавам, Властелине, писал съм на стар джагътски.

— Лесно се преподава точно тази писменост.

— Възлагаш ми да подложа сина ти на такова мъчение? Защо?

— За да може да прехвърли писанията ти на по-подходящ език.

— Тайст?

Драконъс кимна.

— Ще ослепее. Ръката му ще изсъхне и ще тупне на пода като мъртва птица. Ще трябват не само вериги, за да го задържа тук. Дори Господарят на Хейт си има граници, Властелине.

— Докато се събуди за себе си. Това място изглежда съвсем безопасно, Готос, и вярвам, че ще бъдеш безпристрастен учител.

— Да бъда трезорът на твоето съкровище? Олеле! Явно ни чакат бурни времена, Драконъс.

— Идеята бе негова, не моя — каза Драконъс и се обърна към Аратан. — Ако все още смяташ да останеш.

— Ще остана, татко.

— Защо? — изръмжа Готос. — Говори, дете тайст!

— Защото, сър, една безкрайна бележка на самоубиец може да бъде само проглас за стойността на живота.

— О, нима? Ще споря с теб, дете тайст. Нощ след нощ, страница след страница, ще атакувам убеждението ти, вярата ти, увереността ти. Ще те нападам, без да спирам, за да си поема дъх, и ще се постарая да те смачкам под петата на трудно придобитата си мъдрост. Какво толкова имаш, че дръзваш да претендираш за силата да ми устоиш?

— Имам младост, милорд — отвърна Аратан.

Готос бавно се наведе напред, с блеснали очи.

— Ще я изгубиш.

— Рано или късно, да.

Господарят на Хейт се отпусна назад, замислен.

— Драконъс, твоят син те прави горд.

— Да — прошепна баща му.

После Готос вдигна голям изящен ключ.

— Ще ти трябва това, Властелине.

Драконъс кимна. Остави празния си бокал и взе ключа. Заслиза надолу.

Господарят на Хейт продължаваше да гледа Аратан.

— Никога не се съмнявай в куража на баща ти.

— Никога не съм се съмнявал, сър.

— Как те е нарекъл той?

— Аратан.

Готос изсумтя.

— А правиш ли го?

— Какво?

— Ходиш по вода, това е значението на името ти на азатанаи.

— Не, сър. Дори по лед не мога. Веднъж пропаднах и едва не се удавих.

— Страхуваш ли се вече?

— От какво, сър?

— От вода? От лед?

Аратан поклати глава.

— Баща ти е решил да освободи Качулатия. Какво мислиш, че желае да постигне с този рискован акт?

— Според мен някаква форма на изкупление, сър.

— Значи наистина е било от ръката на Ерастас. Убийството на Кариш, а вече и на други. Баща ти, уви, не разбира джагътите. Въобразява си, че Гуглата ще тръгне да излови своенравните азатанаи. Би искал да види легендарната ярост на моя народ развихрена над това парвеню с кръв по ръцете му. Но това няма да стане.

— Тогава какво ще направи Гуглата?

— Той скърби за мълчанието, което тя му дава сега, Аратан. Боя се всъщност, че ще обяви война на това мълчание. Само за да я чуе да проговори отново, още веднъж, един последен път. Ако може, ще разбие мира на самата смърт.

— Как изобщо е възможно това?

Готос поклати глава.

— След като аз самият бягам неуморно от смъртта, не съм този, който трябва да отговори. — Господарят на Хейт махна с оцапаната си с мастило ръка. — Водим война с нашите безумства, Качулатия и аз, и затова сме тласнати в противоположни посоки. Аз преследвам зората, а той би искал да подгони сумрака. Не му завиждам за упорството и мога само да се надявам, че събратята ми джагъти ще предпочетат да пренебрегнат призива му.

— Защо да не го направят? Това е невъзможно. Лудост.

— Привлекателни качества, несъмнено. Невъзможно и лудост, да, но най-притеснителното от всичко е, че е дръзко.

— Тогава всъщност се страхувате, че ще му отвърнат.

Готос сви рамене.

— Неколцина дори биха могли да причинят неприятност. Още вино? Вярвам, че бутилката е родила друга някъде в сандъка. Хайде иди и виж, а?

Вместо да го послуша, Аратан погледна към отвора на пода.

Готос въздъхна.

— Лошо вещае това, че вече се отегчи от компанията ми. Хайде, върви и задоволи любопитството си.

Аратан се приближи до отвора и погледна долу. Стъпалата бяха направени от дърво, изкорубени и похабени от старост. Бяха стръмни. Светлината, която струеше отдолу, беше бледа. Бавно заслиза.

След дванайсетото стъпало стигна до пръстения под. Беше неравен, с корени, плъзнали през него като объркана плетеница. Не можа да види никакви стени. Светлината бе навсякъде, но без никакъв видим източник. Видя баща си застанал на брега на малко езеро на петнайсетина крачки напред. В средата на езерцето имаше остров, едва няколко крачки на ширина, и там седеше джагът. Като че ли си беше разкъсал дрехите и дращеше с нокти плътта си. Тежки пранги стягаха китките му, а веригите затъваха в скалната повърхност на острова. Аратан тръгна натам и застана до баща си.

Драконъс говореше:

— … Искам да прочистя дара и да го дам на Нощта. Знам, че това не предлага опрощение. — Помълча, после добави: — К’рул не е единственият, който търси справедливост за убийството, Качулати. Не знам азатанай, който да не е разгневен от престъплението на Ерастас.

Качулатия мълчеше, навел очи.

— Искам да те освободя — каза Драконъс.

Тих смях се изтръгна от окования джагът.

— Ах, Драконъс. Ти потърси от Ерастас достоен символ на любовта си към Майка Тъма. За да постигне това, той отне любовта на друг и направи от листа на черно дърво дара, който поиска. С това всички ние сме принудени да се преклоним пред твоята нужда. — Гуглата вдигна глава и очите му уловиха странното сребристо отражение от езерото. — А сега стоиш пред мен и се мъчиш да сдържиш гнева си, гняв, който изпитваш заради мен. Но виж: аз не обвинявам Ерастас или глупавия му спътник Секул Лат. Нито гледам на теб със страст. Бъди меч, щом искаш, но не очаквай аз да го размахам.

— Гневът ми остава, Качулати, и ще проклинам Ерастас за деянието му и за собствената ми роля в него. Ще изкова меч и ще направя от него затвор…

— Значи си глупак, Драконъс. Не искам изкупление от теб. Не търся възмездие и съм толкова нетрогнат от съчувствието ти, колкото и от твоя гняв. Жестовете ти са си само твои.

— Закален във Витр…

— Спри това противно описание! Това, което ще направя, щом бъда освободен, ще разплете цялото съществувание. Пламенният ти протест е без значение. Жестовете ти се свеждат до дребнаво перчене, не много по-различно от чувството ти за значимост, и в това виждам, че се включваш в хора на милион гласове, но песента е горчива, а рефренът кънти фалшив. Дай ми ключа, прочее, и да те няма.

— Качулати, не можеш да надвиеш самата смърт.

— Нищо не би могъл да знаеш за това, Драконъс. Ще призова приятели. Врагът ми ще бъде несправедливостта на тленността. Сигурен съм, че ще събера неколцина за каузата си. Скръбта, загубата… ще сме малка, сериозна група — но никой няма да се усъмни в решимостта ни.

— И къде тогава ще намериш бреговете на това неведомо море, Качулати? Кой мост можеш да се надяваш да прехвърлиш, без да предадеш душата си на същата забрава, която искаш да унищожиш?

— Вслушай се добре в уроците, които ще нося, Драконъс, в моя спор със смъртта.

— Боя се, че няма да се срещнем повече — каза бащата на Аратан.

— Има по-големи страхове, Драконъс. Направи съжалението си скромно и никога няма да имаме повод да се проклинаме един друг, и дано намерим в това мир помежду ни.

— Ще разбиеш сърцето ми, Качулати.

— Не изричай такива признания, че да не чуе Готос и да се изкуси за подигравки. Никога не съм отказвал споровете с него, макар че като нищо може да вярва в обратното. Нищо от това, което е разголил с думите си, не си струва да се съхрани. Одеждите на самозаблудата никога не ни носят облекчение задълго. Не че ще ти трябва това.

Драконъс хвърли ключа на Качулатия.

Джагътът го улови.

— Готос ме окова от обич — рече той и погледна бегло ключа. — И ти сега искаш да ме освободиш пак от обич, но аз вече съм мъртъв за такива неща. Един ден, Драконъс, ще те призова, в името на Смъртта, и се чудя: как ще отговориш?

— Когато дойде този момент, Качулати, и двамата ще научим какъв ще е този отговор.

Гуглата кимна. Пресегна се и отключи първата пранга.

Драконъс се обърна към Аратан.

— Приключихме тук.

Но Аратан проговори на Качулатия:

— Сър.

Джагътът вдигна глава и го погледна.

— Какво искаш да ми кажеш, сине на Драконъс?

— Само за вярата ми — отвърна той.

Гуглата се изсмя.

— Вяра ли? Е, казвай тогава. Ще чуя.

— Вярвам, сър, че ще докажете, че Готос греши.

Джагътът изсумтя.

— А добро нещо ли е това?

— Аргументът му, сър. Погрешен е. Всички вие не сте успели да му отговорите и така цивилизацията ви е свършила. Но този спор не свършва никога. Не може да свърши и точно това ще докажете вие.

— Спор, толкова безкраен, колкото неговото признание? Ха! Дързък си, сине на Драконъс. Имаш ли също тъй вяра, че ще спечеля тази война?

— Не, сър. Мисля, че ще се провалите. Но ще ви благословя за това, че ще опитате.

Настъпи мълчание и тогава Аратан видя сълзите, потекли по кривите пътечки на сбръчканите страни на джагъта. Драконъс сложи ръка на рамото на сина си и го поведе назад. Ръката беше тежка, но не заплашваше с болка. Стигнаха стъпалата и спряха, а баща му каза:

— Аратан, съжалявам, че не те познавах по-добре.

— Татко, от всички страни са те предупреждавали да не тръгваш по пътя, който си поел. Защо настояваш?

— Защото, синко, не познавам друг.

— Същото каза Гуглата и за своя път — отвърна Аратан. — И Готос. И Килмандарос, и Олар Етил. Това е, което всички вие казвате, дори когато не го казвате.

— Нагоре, Аратан. Времето ми с теб почти свърши. Трябва да се върна в Карканас. Прекалено дълго не бях там.

Аратан се закатери нагоре, баща му — след него.

Господарят на Хейт все още седеше на стола си и сякаш дремеше, с празен бокал в едната ръка.

Без да му обърне внимание, Драконъс продължи. Навън хвана юздите на коня си и се метна на седлото. Погледна отгоре Аратан и рече:

— Избери някоя празна кула да подслониш конете си. Има един джагът, който живее наблизо. Казва се Кинигиг. Странен е, но е безвреден и много обича коне. Ще се грижи да са добре хранени и поени, и ще ги упражнява дори, но за последното — не губи връзките си с Хелар.

— Няма.

— Намери някое място наблизо за спане и си направи от него възможно най-добрия дом. Не се изолирай прекомерно и не забравяй, че има свят извън този на Готос и джагътите. Когато се почувстваш готов, напусни. Ти си много по-голям дар, отколкото учителят Сагандер изобщо е възнамерявал да направи.

— Татко, внимавай в Карканас. Те мислят, че те познават, но грешат.

Драконъс го изгледа мълчаливо.

— А ти?

— Ти си азатанай.

Баща му подръпна юздите и обърна Каларас. Подкара до центъра на поляната и щом стигна там, светлината около него заглъхна, сякаш самата нощ бе призована и се приближи да посрещне своя властелин. В миговете преди да изчезне всичката светлина, отнасяйки със себе си Драконъс и коня му, Аратан видя преобразяването, сполетяло Каларас. Черната козина на жребеца потъмня още повече, тялото му се разми по краищата, а очите му блеснаха, огрени сякаш от зловещи пламъци.

После изчезнаха в непроницаемия мрак. След миг гаснещата дневна светлина отново се изсипа и разкри празна поляна.

„Никаква прегръдка. Никакви думи на обич, които да скрепят това сбогуване. Замина си. Моят баща си замина.“

Стоеше сам и се чувстваше изгубен. И свободен.

Извади глинената статуетка и я загледа. Дарът на Олар Етил, предаден му през ръцете на неговия баща. Колкото и да му носеше утеха със своята закръгленост и тежина, искаше му се да не му я беше дала. Ала оставаше само това, единственото нещо, белязало това дълго пътуване от мига, в който Сагандер го бе накарал да се спре и да погледне назад към портата на дома Дракони, до този последен, самотен миг в пустотата след заминаването на баща му.

„Още един дар, подгизнал от кръв.“ Чу някакъв звук и вдигна глава.

В другия край на поляната се бяха появили две фигури. Джагът в броня и млада жена тайст, тънка и с остри черти.

Щом стигнаха до него, джагътът попита:

— Вътре ли е той?

— Да, сър. Спи на стола си.

Джагътът изсумтя и влезе. След малко гласът му отекна, силен и груб:

— Ако още не си умрял, Готос, събуждай се!

Жената погледна Аратан в очите и сви рамене извинително. След това се намръщи.

— Какво правиш тук? Кой си ти?

Предизвикателството в погледа й го накара да отстъпи боязливо назад.

— Гост съм.

— Гост на Господаря на Хейт?

Той кимна и прибра глинената статуетка в кесията на колана си.

— Кукла ли беше това?

— Може да се каже. Подарък.

— Грозна е. Аз имах по-хубави кукли някога.

Той замълча, притеснен от прямотата на погледа й.

— Винаги ли правиш това?

— Какво?

— Дъвчеш ноктите си.

Аратан смъкна ръката си, изтри пръсти в крачола си и каза: