От младостта си, когато все още живееше със семейството си в имението Дурав, Крил помнеше едно лято, в което паднало дърво бе преградило един поток в гората. Водата се беше събрала и бе образувала вир, а след това цяло малко езеро. Помнеше как бе видял могилката на мравуняк на пътя на вдигащата се вода. Ден след ден отиваше там да погледа как едната страна на мравуняка бавно се срутва от просмукващата се вода. На върха на купчината пръст мравките продължаваха обичайната си трескава дейност все едно, че бяха слепи за това, което предстоеше. В последния ден намери на мястото на мравуняка само мокра купчина кал, а в черната разкаляна вода видя яйца и удавени мравки.

Припомни си необяснимо за онзи мравуняк сега, докато стоеше загледан към петното дим над гората на изток, загледан как се разсейва по небето. Процесията беше спряла, а лорд Джаен бе препуснал с десетина Домашни мечове, за да огледат, рисковано начинание, от което все още не се бяха върнали. Крил остана с каретата, уж за да командва останалите осем Домашни меча, макар че нямаше за какво да ги командва.

При това пътуване до мястото на бракосъчетанието Енесдия трябваше да остане затворена, скрита от погледи от затворените капаци на прозорците на каретата, и да общува само чрез тръба със слугинята си, Ефала, която седеше до коларя на капрата. Някъде по северния път извън Карканас лорд Андарист щеше да е също така обречен на самота, стига да беше тръгнал вече от града. В тази древна традиция имаше символичен смисъл, но Крил не се интересуваше много от него. Както беше казал поетът Галан, традициите криеха очевидното, а навиците крепяха света.

Следващия път, в който очите му видеха Енесдия, тя щеше да е застанала пред бъдещия си съпруг, на прага на сградата, построена от Андарист, за да заяви любовта си към нея. И Крил щеше да се усмихне, застанал до баща й — заложник, превърнал се в брат, и брат, изпълнен с братска любов.

„Но аз не съм й брат.“

По пътя нямаше никакво движение, а гората вляво от тях, накъсана от пътеки, изглеждаше лишена от всякакъв живот: дървета като кости, листа като прашинки. Реката отдясно им предлагаше гледка на затлачен с кал бряг, по който растенията бяха изтръгнати от несезонни течения и покачвания на водата. Докато пътуваха от дома Инис, почти не бяха изоставали от течението на Дорсан Рил на юг, но сега познатата вода като че ли беше избързала напред и на нейно място бе останало нещо по-тъмно и по-чуждо. Знаеше, че тези представи са глупави. Теченията бяха неспирни и изворите на реката високо в планините на север също никога не секваха.

След като огледа пак началото пътеката, по която беше тръгнал отрядът, Крил заслиза към реката. Черната вода таеше скрито всяко обещание и дори да бръкнеше човек в нея, нямаше да намери какво да хване. Помисли си за ледения й допир и за изтръпването, което го чакаше в дълбините й. „Речен бог. Водата ти не тече чиста, тъй че оставаш сляп за брега и земите отвъд него. Но чудя се… гладуваш ли? За всичко онова, което не можеш да имаш? За всичко, което не можеш да надвиеш? Традициите на течението, навиците на наводняването и загадките, които таиш: това са нещата, които Отреклите се искат да боготворят. И не виждам никакво престъпление в това.“

Тази сватбена церемония щеше да е последната му отговорност към рода Инис. Дните му на заложник щяха да свършат. Чувстваше се като врана, изгубена сред ято пойни птици, обкръжена от нежни песни и засрамена от собствения си грак. Дурав се бяха отдали на меча, създали бяха от живота си традиции на насилие и навици за убиване и макар Крил все още да не беше сложил край на нечий живот, знаеше, че ако възникне необходимост, няма да се поколебае.

Помисли отново за капитан Скара Бандарис и неговите бойци и за жалката, ръмжаща глутница джелекски деца, които бяха ескортирали. Беше се чувствал удобно сред тях. Да разбереш ума на един войник беше проста задача. Дори вглеждането в свирепите очи на онези диви кутрета се бе оказало упражнение в разпознаване, въпреки тръпките, които пробягваха по гърба му.

Родът Инис вече му изглеждаха чужди и връзките му с тях се изопваха, разпадаха се, разнищваха се. Беше готов да извади меч и да посече и последната. „Приключих с тези леконравни млади жени и тъжни старци. Приключих със сприхави художници, които виждат твърде много. Приключих с кикотещите се девици, които ти оголват плът при всеки повод, сякаш съм някакъв роб на изкушението. Оставям на Оссерк това легендарно мъжество — стига приказките на Скара в това отношение да са верни.

Спинок, къде си? Искам да препускам до теб и да се чувствам на мястото си.“

Можеше дори да се включи в отряда на Скара. Великият дом Дурав умираше. Можеше вече да е мъртъв, скрит в сянката на братовчедите си Хенд, които твърдо бяха във възход. Крил се беше изолирал, а и нямаше верен слуга, който да му донася слухове — слухове и мнения, които никой не смееше да изрече пред самия него. Но подозираше, че положението му е ниско, а перспективите — малко. Тъй или иначе, мисълта да дебне из Цитаделата като псе, душещо благородна кръв, го отвращаваше.

Реката се плъзгаше пред очите му. Ако отстъпеше, тук и сега, и отправеше молитва към речния бог, молбата му щеше да е скромна. „Погълни смута в душата ми. Изтръгни го и го захвърли в тъмната кал, настръхналите дънери и хлъзгавите камъни. Вземи от мен всичко това, моля те.

Едно посичане с меча и любовта умира.“

Чу коне зад себе си. Препускаха в галоп. Обърна гръб на реката и неизречената си молитва и тръгна обратно към пътя.

Джаен се беше намръщил и Крил веднага забеляза умората на Домашните мечове зад него. Лицата им бяха строги. Очите му отново се спряха на Джаен и Крил стъписан видя, че мъжът се е преобразил. „Пойната птица разтваря черни криле, а зад нея кръжи ято врани.

Аз съм глупак! Той се е бил във войната — как можах да забравя това?“

Лорд Джаен слезе от коня. Ефала се беше навела към тръбата и се опитваше да привлече вниманието му, но лордът я пренебрегна и подкани с жест младия Дурав да идат на речния бряг.

На калната ивица спряха и Джаен постоя известно време мълчалив, вперил очи в извивките на течението. После смъкна ръкавиците си и каза:

— Грозно нахлуване, Крил Дурав.

— Имало е насилие.

— Щях да кажа „село“, но няколко колиби на Отрекли се едва ли заслужават това име. — Отново замълча.

— Милорд, брачната церемония чака. Ако има разбойници…

— Това е моя земя, заложник.

— Отрекли се…

— Крил. — Грубият глас на Джаен изстърга като нащърбено острие по камък. — Могат и отровна гъба да почитат, все ми е едно. Всички, които живеят на моята земя, са под моя закрила. Това е атака над дома Инис. Грабители? Разбойници? Не мисля.

— Сър, не разбирам — кой друг би могъл да има причина да избива Отрекли се?

Джаен го изгледа преценяващо.

— Това става, като се скриеш в дупка, изровена от собствените ти ръце. Изстиска ли вече хубаво живота от разбитото си сърце? Закопай го в дупката, Крил Дурав. Светът се събужда разтърсен и да спиш е гибелно.

Крил се смълча стъписан. Джаен никога не му беше говорил толкова рязко и жестоко. Загледа се над водата с пламнало лице, но не знаеше дали от срам, или от гняв. Следващите думи на лорда го накараха да застане нащрек.

— Сватбата. — Джаен се намръщи. — Събиране на благородници. Всички на едно място, всички далече от земите си. Бездната да ме вземе, ние сме слепи глупаци!

— Сър, намеквате за враг между нас. Драконъс ли?

Джаен примига.

— Драконъс? — Поклати глава. — Крил, повишавам те в звание лейтенант в моите Домашни мечове… не, ще трябва да преглътнеш нетърпението си да ни напуснеш, за още малко. Вземи моите дванайсет и се върнете в имението. Вдигни на оръжие цялата част и се подгответе за атака.

— Сър?

— Връхлита ни гражданска война — трябва ли да те ударя по главата, за да ти размърдам мозъка? Караш ме да се усъмня в обучението ти, да не говорим за прибързаното ти повишение. Твърде много ли е това за теб, Крил Дурав? Бъди искрен.

— Не, сър. Но не съм убеден. Легионът на Урусандер не би избивал невинни — дори низши Отрекли се.

— Има страхове, че Отреклите се са се… оживили. Речният бог отново е жив — това поне е сигурно. Наистина ли си въобразяваш, че легионът не може да оправдае тази война? Правят го в името на култа на Майка Тъма. Вдигат високо знамената на вярата.

— Но домът Инис няма нищо общо с…

— Приютявам еретиците на земята си, Крил. И едва ли съм единственият — повечето домове и всички Крепости толерират Отреклите се, макар и само от жалост. Но всяко лице се е променило. Старите маски са паднали.

— Сър, ние угощавахме капитан Скара Бандарис и офицерите му в собствената ви трапезария — а сега сте готов да ги обвините като убийци. Това е повече от смущаващо.

— Бандарис ли? Той е самостоятелен човек, не тича по петите на Хун Раал. Не мога да кажа за Скара Бандарис, но пък кой друг отряд въоръжени войници е минавал по този път напоследък?

— Сър, този враг може да е дошъл отвсякъде, дори от дълбокия лес. Ще приема, че може да има дезертирали части от легиона, но лорд Урусандер е доблестен мъж.

— Да, ако допуснем достойно за съжаление неведение от негова страна, Крил. Но не е, ако си затваря очите пред това, което върши галеното му кученце от негово име. Засега, дезертирали части или не, във владението се вихри зло.

Крил поклати глава.

— Все пак говорите за заговор. Милорд, ако сте прав и моментът за всичко това е избран преднамерено, нямаше ли тогава истинската цел да е самото бракосъчетание?

— Не смеят — отвърна Джаен. — Още не — не и докато все още убиват в името на Майка Тъма. Бракът на Андарист? Дори Хун Раал не би рискувал да си навлече личния гняв на Аномандър и Силхас.

„Още не?“ Стъписан, Крил си пое дълбоко дъх.

— Ще върна вашите дванайсет в цитаделата, сър, и ще се подготвим за обсада.

— Кажи ми, не предпочиташ ли да я видиш как ще вземе ръцете му в брачен съюз?

Крил се намръщи и вдигна рамене.

— Не, сър.

Джаен кимна рязко.

— Точно така. Знам, че си храбър, Крил Дурав. Хайде, върви.

— Добре, сър. Бих искал да разменя дума с дъщеря ви…

— Не. Остави я. Трябва да продължим.

Крил преглътна възражението си и усети как нещо се прекърши в душата му. Джаен беше прав. Каквото и да й кажеше, щеше да я уплаши или още по-лошо — можеше да се изкуси да й внуши страх за собствената му съдба с това, което го очакваше в цитаделата. Не можеше да е толкова егоистичен, колкото и блазнещо да беше да уязви съвестта й. „Дете би могло да направи това, съвсем неволно и безгрижно. Или по-лошо — с удоволствието, че наранява.“

Без да си кажат нищо повече, двамата се върнаха при другите.

Крил отиде при коня си и се метна на седлото. Изгледа дванайсетте Домашни мечове, които бяха яздили с лорд Джаен. Погледите им бяха преценяващи, хладни почти. Сякаш цялото доскорошно приятелство вече го нямаше, заменено с нов офицер с неизвестни способности и недоказани качества. Тежестта на бъдещата преценка изведнъж натежа на раменете му. Все пак издържа погледите им спокойно, признавайки правото им да очакват, и нареди сдържано:

— Колона по двама и дръжте оръжията в готовност. Десният фланг оглежда гората.

Сержантът на отряда, Агалас, жена с кисело лице и мрачен поглед, просто се извърна на седлото си и двама Домашни мечове обърнаха конете и подкараха по пътя.

Крил погледна към лорд Джаен, но той беше събрал около себе си останалите осем войници. Това, което им каза, явно предизвика вълнение сред тях и някои реагираха с поглед към другарите си. Крил разбра. „Ние може да отиваме на битка, но вие трябва да защитите една млада жена и да служите на лорда. Дългът не винаги се носи с лекота.“

Докато минаваше покрай каретата, му се стори, че чува виковете на Енесдия, приглушени от дървото и завеската, и видя как Ефала потръпна и го погледна с паника. Крил само поклати глава и продължи.

Галдан седеше в задната уличка с гръб към стената на кръчмата, кралството му бе проснато пред очите му, поданиците му бяха ровещите в сметта плъхове. Всички крале, реши той, трябва да имат само една ръка, с която да сграбчват.

Кошмарите най-сетне си бяха отишли, но въздухът все още вонеше на кръв. Той вдигна единствената си ръка и се загледа в тръпките й. А може би не виждаше нищо повече от трепета на очите си. Хаосът можеше да направи света ярък, но ослепително и болезнено ярък. Чувстваше се празен отвътре, кожата му беше като коруба, загърнала кухини и обагрена в червено тъмнина. Ако можеше да извърти очите си и да погледне навътре, щеше да види пещерата на черепа си и плъхове в сметта, и трон, на който седеше изсъхналата черупка на досегашния му живот.

В селото имаше войници, с униформа, която Галдан познаваше твърде добре. Бяха изпили всичкото вино и повече не можеше да се намери, никъде. Когато Галдан бе докретал до кръчмата, за да изпроси своя дял, му се бяха изсмели, а след това го набиха — но не особено настървено. Докато лежеше в пръстта, всичко вътре в него беше избило навън като пот. Беше започнало с мръсна жалка мазнина, избила на капки по зачервената плът, а после жлъчка, последвана от кръв и след това граниво месо, загнили органи, парчета кост и бучки мозък. Всичко беше излязло навън, докато вече нямаше нищо, което да излезе. Чуваше стона на вятъра вътре в себе си, по кухата дължина на ръката си, завихрен в отпуснатите му крака, плъзнал нагоре през врата към главата му.

Стонът беше песента на отсъствието.

Легион войници бе нахлул в селото и всички бяха уплашени. Нямаше никаква причина в Ейбара Делак да дойдат войници, а и бяха твърде много. Толкова много, че бяха изпили всичкото вино.

Мърморене изпълни главата му. Зазвуча някъде далече в дълбините на черепа му и се мъчеше настойчиво да стигне до него. Искаше да се обърне. Искаше да избяга от този глас, но от мястото, където седеше, можеше да види всички граници на кралството си и във владението си нямаше къде да се скрие.

Изпратили я бяха на североизток. Толкова знаеше. Пратена при Консорта или така поне твърдеше мълвата, макар никой да не знаеше със сигурност, но владението на лорд Драконъс наистина беше натам.

Войниците — какво искаха те?

Вече можеше да чуе гласа, по-висок, но все още неясен. И все пак, колкото и непонятен да беше, тембърът на страх в него беше неоспорим. Опитваше се да го предупреди, крещеше безсилен и безпомощен — и той трябваше да предприеме нещо.

Видя как краката му се надигнаха под него, видя как се избутаха от земята и се размърдаха, за да се укрепят. Уличката се разлюля, щом се изправи, а след това се подпря тежко на стената на кръчмата. Поданиците му замръзнаха за миг, кривнали питащо нослетата си към него, а после отново се върнаха към пиршеството си.

— Кралят — изпъшка той — винаги е свободен в щедростта си.

„Една ръка, само едната. Къде е другата? Тя я взе… не, не я взе. Но може да я върне. Това може.

Има опасност. Някой пищи, в главата ми. Има опасност. Тя е в опасност.

Легионът се е пробудил. Легионът се е надигнал.

Лорд Драконъс. Тя е в опасност.“

Щеше да остави кралството си за малко. Владението щеше да процъфтява без него. Богатство и безкраен пир. Време беше да тръгне да потърси още вино.

Залитна от пресечката и излезе на улицата. Спря и се присви, щом ярката слънчева светлина го връхлетя. Малко хора се мяркаха, а и тези, които видя, се движеха бързо, уплашено, с боязънта на подгонена сган. Войници бяха напълнили кръчмата и хубавата гостилница надолу по улицата. Заели бяха къщите, изоставени след войната. Общинското пасище беше пълно с коне и въздухът вонеше от лайната им. Дим се вдигаше от безразборните огньове при селското сметище в стария храм на Отреклите се — онзи, който се беше срутил преди години, когато манастирът изгоря — в западния край, където някога бе имало горичка стари дървета. Дървото от онази горичка сега крепеше тавана на хубавата гостилница.

Чу смях откъм предните стъпала на кръчмата.

Подкупът на старата дама не беше успял. Нямаше повече вино. Сделката беше приключила. Галдан беше приключил с нея. Така ставаше, щом се опразнят някои неща.

Не искаше да си има работа с коне. „Но ние знаехме това.“ Трябваше да върви пеш. Трябваше да я намери. Трябваше да я спаси. „Вижте едноръкия крал. Отиваме да намерим нашата кралица. Едната ръка, която посягаше за богатство, сега посяга за любов.“

Галдан знаеше, че плъховете щяха да го благословят, ако можеха.

Вренек стоеше на високия хълм с изглед към Ейбара Делак. Мама му беше казала за войниците и това му напомни за последния път, когато беше видял въоръжен мъж, онзи, който беше дошъл за майката на Орфантал. Но онзи мъж беше Домашен меч, на служба на лорд. Войниците бяха друго. Служеха на някой друг, на нещо огромно и може би дори безлико. Но мама му беше казала, че тези, които са отседнали в селото сега, са тук, за да предизвикат неприятности.

Лейди Нерис Друкорлат беше буквално сама в голямата къща. Беше започнала да изпитва омраза към Вренек само като го види и предната нощ го беше набила с тояга. Не беше сигурен какво е направил, за да го заслужи, но тя беше казала ужасни неща за него, неща, които даже не бяха верни. Макар че можеше и да са, а той просто все още не го знаеше.

След като и последният кон си бе отишъл, Вренек нямаше никаква работа. Вече беше събрал последната изсъхнала тор от пасищата, за да я струпа за огрев, но хич нямаше да стигне да се изкара зимата. Щом войниците си отидеха, беше му казала тя, мързелуването му щяло да свърши и трябвало да слиза и да събира в полето, но трябвало да го прави нощем, за да не види никой. „Дом Друкорлас няма да бъде беден в очите им. Разбра ли ме, безмозъчен тъпак? Мила Бездна, пощади ме! Погледни тези тъпи очи! Орфантал имаше повече ум в един пръст от теб. Ще събираш в полето нощем.“ Той кимна, за да покаже, че е разбрал, благодарен, че все още е от домашния персонал, въпреки че тя никога не го пускаше в къщата.

Но войниците все още не се бяха махнали и това го оставяше без никаква работа, а това го плашеше. Тя можеше да види колко мързелив е станал и да забрави казаното. Трябваше да стигне някак до полето. Макар че може би вече бе късно. Торта дори нямаше да е изсъхнала, докато дойдеха дъждовете и снеговете, а нямаха никаква сушина, където да я събере, освен една дървена барака, пълна с тръни за сушене и парчета дървесна кора.

Още не беше ял днес. Огледа високите треви. Държеше жилава пръчка. Почнал беше да лови скокливи мишки и ако хванеше някоя, щеше да накладе огън от съчки и трева, да я опърли и най-сетне да сложи нещо в свития си от глад стомах.

Далечно движение привлече погледа му и той вдигна глава и видя няколко войници — идваха от селото по пътя нагоре към крепостта. Яздеха в бавен тръс, без строй. Видя как една жена разхлаби меча в ножницата на кръста си. Другите се разсмяха и завикаха.

Господарката не обичаше гости. Нямаше с какво да ги нахрани.

Ако побързаше, можеше да стигне навреме и поне да я предупреди. Без да пуска пръчката, Вренек затича. Беше тромав и непохватен през целия си живот, не като Орфантал, който тичаше като див заек под сянката на бухал или ястреб. Коленете му понякога се чукаха едно в друго, докато тичаше, и беше болезнено, а работните обуща, които му бяха дали, му бяха много големи и стъпалата му се изхлъзваха в тях.

Гърдите го заболяха и вече усещаше колко се е зачервил от усилието, но продължи да тича, веднъж се спъна в някакъв камък в тревата. Осъзна, че няма да успее да стигне навреме. Конете вече бяха изкачили възвишението.

Тя можеше и да се скрие. Да се престори, че я няма, да прати Джиния навън да им каже, че господарката е заминала или че може би не е добре, и те щяха да си отидат. Щеше да им каже да минат друг ден, може би след седмица. Тъй че нямаше смисъл да тича. Джиния беше умна, а освен това той я обичаше, макар тя да го дразнеше непрекъснато, че е муден и глупав, докато тя не беше, а и беше по-голяма освен това.

Нощем под завивката си се подмокряше, докато мислеше за Джиния. Като пишкане, но не беше пишкане, и му се искаше тя да не го дразни, и му се искаше също така да го пуснат вътре в къщата, за да види повече от нея, а и тя нямаше винаги да се оплаква, че миришел на конски лайна. Ако го пуснеха в къщата, тя можеше един ден да го обикне и като пораснеше още малко, като станеше колкото нея, можеше да се оженят и да имат деца, и едно от тях щеше да нарече Орфантал. Ако беше момче, разбира се.

Стигна до оградата на пасището и се провря през нея. Видя прахта от конете пред къщата, макар да идваше от задната страна на сградата. Бяха пристигнали и бяха слезли от конете, и се чу още смях, а после вик, но викът не звучеше добре.

След това чу как Джиния изпищя.

Отново затича и стигна до ъгъла на къщата. Гледката пред очите му беше нелепа. Вратата зееше. Малко встрани от стъпалата трима от войниците стояха около Джиния и един я беше хванал за раменете и я държеше вдигната така, че само върховете на кожените й чехли докосваха земята. Друг войник, жена, беше вдигнала с ръка ризата на момичето. Трети войник, мъж, разкопчаваше оръжейния си колан и си смъкваше панталоните.

Другите войници трябваше да са вътре в къщата, защото оттам се чуваха викове и трополене. Господарката изрева дрезгаво, но й отвърна груб смях.

Вренек затича към Джиния, вдигнал пръчката.

Някой го блъсна и го събори. Останал без дъх, Вренек падна на гръб. Видя над себе си друг войник — жената, която беше разхлабила меча си. Хилеше се.

— Вижте! Още един проклет Отрекъл се — личи му по лайната на лицето.

Вренек се превъртя на хълбок, мъчеше се да си поеме дъх. Видя как Джиния го погледна, но очите й бяха безизразни. Жената, която бе вдигнала туниката й, не я пускаше, но с другата си ръка беше хванала члена на приятеля си и я движеше бързо нагоре-надолу. Третият войник беше стиснал гърдите на Джиния. Вренек погледна очите на любимата си и не видя нищо, нищо живо в тях.

Въздухът най-после отново изпълни дробовете му и той се надигна на четири крака.

— Майка Тъма не ти ли стига? — попита жената и пристъпи към него. Изрита го отдолу в корема толкова силно, че го надигна от земята. Дробовете му отново останаха без въздух и той рухна и се сви на кълбо в прахта.

Лейди Друкорлат вече крещеше и Вренек видя как един от войниците се появи на прага, повлякъл старицата за врата. Запокити я над стъпалата и тя падна тежко на камъните. Нещо се счупи, кост сигурно, и господарката изпищя от болка.

— Много е стара за шибане тая — заяви войникът, щом слезе от стъпалата зад Нерис. — И къщата е шибано празна, макар че Прил още оглежда. Никакви други слуги също. Жалка работа.

Жената, която стоеше до Вренек, не беше помръднала. Стиснала беше юмруци и като че ли гледаше какво правят на Джиния. Дишаше учестено и лицето й беше почервеняло. Вонеше на вино.

Очите на Джиния бяха затворени и главата й се люшкаше, и ако не беше войникът, който я държеше, щеше да е паднала. Вренек беше сигурен, че е мъртва. Когато жената издърпа ръката си изпод ризата й, тя беше почервеняла от кръв. Мъжът, когото беше стискала, беше излял пишкането, което не беше пишкане, и сега се отдръпна назад, а жената му се изсмя.

Тази над Вренек заговори, гласът й беше силен и властен.

— Оправете го това, бързо. Ако капитанът види или чуе, ще ни избеси до един.

Мъжът от стъпалата рече:

— Само един начин има да се оправи, сержант.

— Ами почвайте — отвърна тя. — Тук може да не идва никой, както казваха, но тия слуги все имат семейства някъде. Трябва да изчистим така, че да не оставим никакви следи.

По земята имаше кръв, лейди Нерис се беше превъртяла на хълбок и стенеше.

— Добре, само че как?

Сержантът въздъхна.

— Ама ти наистина нямаш мозък, а, Терла? Вкарваме телата в къщата и я изгаряме до основи. Видели сме дима, но не сме стигнали навреме да спасим някой. Трагична злополука. Фараб, уби ли момичето?

Жената с окървавената до лакътя ръка сви рамене.

— Сигурно. Все едно, няма да се оправи.

— Внесете я в къщата тогава.

Сержантът погледна Вренек отгоре. Той се опита да я спре с поглед, но тя не му позволи. Извади меча си и го насочи към него. Вренек се опита да се свие на кълбо, но тя все пак го прободе.

Прободе го в лявото рамо, сряза мускула, докато острието не изстърга в костта, а оттам се хлъзна в гърдите му. Заподскача по ребрата му, а след това под корема и се заби в бедрото му.

Когато жената измъкна оръжието, болката изригна.

Свести се от кашлицата. Всяко изкашляне беше агония. Кръв имаше навсякъде. Лявата му ръка беше безчувствена, затисната на пода от тежестта на собственото му тяло. Когато я издърпа, потече още кръв, след което започна да се цеди на капки през черните петна засъхнала кръв. Стаята беше пълна с дим. Беше в къщата. Огледа се — очите му сълзяха — и видя пламъци навсякъде. Джиния лежеше до него неподвижна и ужасно пребледняла. Той посегна и я пипна. Кожата й беше хладна, но имаше живот в нея.

Беше тромав, но не беше слаб. Преди време често вдигаше Орфантал с една ръка, въртеше го и момчето пищеше от удоволствие. Джиния обаче беше по-тежка, а го беше обзела слабост, която не проумяваше, но успя да намести отпуснатото й тяло на раненото си рамо. Когато се надигна задъхан под тежестта й, димът го заслепи. Но му се стори, че видя изход по главния коридор. Олюля се натам.

Горещината беше ужасна и пламъците пареха, но нямаше да си позволи да трепне, защото щеше да я изпусне, тъй че изтърпя изгарящите им езици, които пърлеха косата му и го караха почти да закрещи.

Отдясно, в другия край: дим, но без пламъци. Тръгна натам.

Увиснала на пантите врата. Залитна през прага и се озова в стая — стаята на Сандалат, позна я по капаците на прозореца. Не бяха останали никакви мебели, дори гоблените по стените ги нямаше. Леглото беше натрошено за подпалки. Нищо нямаше за горене. Вренек продължи към прозореца.

Всичко започваше да се намества в ума му. Бяха ги качили на горния етаж. Бяха подпалили всичко, което можеше да гори на долния. Не беше видял тялото на господарката, но знаеше, че е тук някъде. Знаеше също, че няма надежда да го намери. Не можеше да е герой в този ден. Можеше само да спаси Джиния, девицата, която обичаше.

Сложи я под прозореца, вдигна резетата и бутна капаците. Погледна навън и надолу. Орфантал веднъж беше скочил от този етаж, от един склад над кухнята, и се беше приземил като котка върху кухненската смет. Беше си оцапал дрехите и Вренек го биха с камшик затова, че му е позволил.

Сега, докато подът изгаряше стъпалата му — направо през кожата на изтърканите работни обуща, — се наведе навън и огледа долу. Имаше струпана тор за сушене, защото този прозорец вече не се отваряше, а стената беше откъм слънцето и това пазеше всичко сухо. Обърна се, надигна с една ръка Джиния и избута отпуснатото й тяло над перваза, с краката напред. Изтърва я и тя падна, преди да е готов. Погледна долу и видя, че е паднала в торта. Не можеше да разбере дали си е счупила нещо, не и с цялата тази кръв, полепнала по краката й.

Измъкна се навън и скочи. Излетя малко по-далече и падна на края на купа. Ударът беше толкова силен, че го отхвърли напред и промушеното му бедро поддаде. Заболя го почти колкото от изгарянията.

Надигна се, изкуцука до Джиния и я издърпа от торта. Видя, че клепачите й трепнаха, а след това отново застинаха, но дишаше и това беше добре — означаваше, че всичко е наред.

Този път се оказа по-трудно да я вдигне, тъй като и двете рамене го боляха ужасно, но все пак успя. Тръгна залитайки към развалините на изгорялата конюшня. Горещината лъхаше в гърба му, докато се тътреше по каменната настилка. Пъхна се през една пролука в каменната основа на стената. Тук въздухът беше по-хладен и без дим. Положи Джиния на земята, седна до нея и отпусна гръб на стената.

Загледа се в хубавото й лице. Погледът й беше блуждаещ, когато бе уморена, но сега не можеше да го види — очите й бяха затворени. Дори когато го беше виждал, му се струваше малко превзет, но това я правеше още по-хубава. Проблемът беше да измисли какво да прави сега. Хората в селото щяха да видят пушека и да разберат, че цитаделата гори. Но нямаше да предприемат нищо. Не бяха достатъчно. Единствените, които можеше да се притеснят, бяха мама и куцият чичо на Джиния.

Тъй че щеше да ги изчака.

А щом се оправеше, щеше да си направи копие, както му беше показал Орфантал — той пък откъде го беше научил? Намираш си прът от здраво дърво, нагряваш го и го изправяш, и пак го нагряваш, за да се втвърди дървото, особено при върха. Като си направеше копието, щеше да тръгне и да подгони сержанта, онази, дето го беше промушила, а после тримата, които бяха наранили Джиния, а после и ония в къщата, дето бяха убили лейди Нерис. Щеше да ги намери, защото имаше три имена. Терла, Фараб и Прил.

Загледа ожулените си колене. И червените отоци от изгарянията, и космите по тялото, които вече бяха побелели и се разпадаха на прах, щом потъркаше кожата си, и петната кръв, по които вече бръмчаха мухи. Виждаше болката вътре в главата си и тя цялата беше червена, но реши да стои настрани от нея.

„Тя ме нарече Отрекъл се, но никога нищо не съм отричал. Никога нищо не са ми искали дори, тъй че не бих могъл и да отрека, нали? Виждал съм манастира веднъж, онзи оттатък реката, и приличаше на крепост, или на място, където пращат престъпници. Уплаши ме.“

Искал беше да е герой. Да спаси някого. Да спаси лейди Нерис, точно както щеше да е направил Орфантал. Нищо никога не ставаше както трябва в живота му.

„Не трябваше да ме промуши. Болеше повече и от боя с пръчката.

Един ден аз ще я промуша и да видим дали ще й хареса.“

Чу тънкия глас на мама да вие името му в безпомощна скръб и изрева, за да я привика. А когато най-сетне я видя и тя го видя и забърза към него, започна да крещи и не можеше да спре.

Учител Сагандер се подпря на патерицата. Подплънката с нищо не облекчаваше болката в рамото му, но оцелелият му крак болеше още повече. Представа си беше нямал, че може да има толкова болка в едно остаряло тяло и че всяко жегване и спазъм носят още и още. Все едно виждаше всичко отвътре, под кожата си — черно като катран, омърсено от болката и омразата, които сякаш се бяха вкопчили в свирепа прегръдка като любовници, жадни да се погълнат един друг. Но това изтезание не стигаше. Още чувстваше крака, който вече го нямаше, чувстваше гнева му, несекващата му настойчивост. Обсебваше го, нахлула през усещанията за жесток студ и разкъсваща топлина, влудяващ сърбеж и дълбока изтръпналост.

Стоеше подпрян на патерицата в тесния коридор и се мъчеше да чуе какво говорят при входната врата. От прозореца на малката си килия беше видял войници от легиона. Във външния свят ставаха неща, крачеха с нечути стъпки по земната твърд, а изолацията, която си бе наложил заради оздравяването, вече го стягаше толкова силно, че отприщваше вой в ума му.

Онзи вик го разбиваше. В Ейбара Делак имаше войници от легиона. Десетина или повече бяха препуснали до манастира. Видял беше монаси да се снаряжават и сега при портата като че ли имаше сблъсък.

А той стоеше тук, толкова слаб, че едва ли можеше дори да изкрета навън.

Момчето имаше да отговаря за много неща. По-добре да се беше удавило под леда преди години. А колкото до трите дъщери, беше видял достатъчно, за да знае, че баща им би трябвало да им е прерязал гърлата още при раждането им. Домът Дракони беше прокълнат от собствената си кръв, от собствените си тайни истории, които лордът пазеше толкова добре. Но учителят се беше добрал до някои истини. Не беше губил всичкото това време тук в манастира.

Беше отдъхнал достатъчно. Болката все едно нямаше да се махне.

Сагандер закрета по коридора. Вратите на килиите от двете страни зееха отворени, доказателство за припряност. Вътре се мяркаха скромни вещи, нищо ценно и интересно.

Култът беше прероден. Това поне знаеше. Кладенецът в двора беше прелял. Фонтанът в градината течеше червен от няколко дни. Това беше изнервящо. В Карканас сигурно цареше бъркотия. Самата Цитадела бе построена около древен храм на речния бог. Сагандер изпитваше определено задоволство, когато помислеше за всичко това. Когато човек погледнеше такива неща от разстояние, ясно можеше да се види, че Майка Тъма и нейният култ са само парвенюта и цялото перчене и демонстрации на сила крият нищета в сърцевината си. Нарастващото му презрение към Майка Тъма беше ново, но той намираше удоволствие в подхранването му.

Задъхан, стигна края на коридора, където той се разширяваше в пресечка под висок сводест таван. Отляво минаваше колонадата на нефа, водеща към залата за събрания, а отвъд нея бе Камерата на Бденията и след това предните врати. Само преди година щеше да е преминал това разстояние за няколко десетки удара на сърцето. Сега изглеждаше невъзможно.

Не видя никого наоколо — никой, когото да може да повика за помощ — макар че напоследък бяха все по-малко склонни да му я дават. Сърцата им се втвърдяваха към него, както знаеше, че ще стане. Съчувствието отстъпваше на жалостта, а жалостта даваше път на презрението и отвращението. Щеше да се наложи скоро да напусне. Като нищо можеше да решат да спрат да го хранят или да го къпят, или да го разнасят насам-натам. Хората са еднакви навсякъде, все едно колко високопарни клетви изричат. Помощ се дава само с надеждата, че ще бъде изплатена. Очаквания за награда дебнат зад всеки акт на алтруизъм. Но той нямаше какво да им предложи. Нищо освен повече нужда, повече слабост, повече окаяност.

Виждаха тялото му и мислеха, че умът му е осакатен. И бяха глупави да мислят така.

Смяташе да използва това, за да свали дома на Драконите, а след това съперниците си учени в богатите им домове и препълнени лекционни зали. А след това, ако можеше, и самата Майка Тъма.

„Да, всичко се е променило. Има ценност в несъвършенството, място за скрита сила и воля. Прекършените намират лукавство в изповедта си. Ранените оголват раните си и добре се хранят от чуждата жалост. Виж тази куцаща походка. Последвай ме надолу към смъртта.“

Стигна до входната врата и спря. Червени петна изпълниха главата му на пулсиращи вълни. Беше плувнал в пот и миризмата му беше зловонна. Оцелелият му крак трепереше. „Никой, който да ме пренесе. Ще платят за това.“ Започна да се бори с резето. Нищо не беше лесно вече. Трябваше да му дадат слуга.

„Пропаднал съм през леда.“

Тази мисъл го накара да се намръщи. Най-сетне успя да отвори вратата.

На ярката светлина отъпканата бяла пръст на двора бе ослепителна и го накара да потръпне. Изчака очите му да се приспособят, но като че ли не можеше да успокои дъха си.

На трийсет крачки срещу него беше главната порта. Имаше един малък прозорец с решетки на височината на главата и господарката стоеше до него с въоръжени монаси от двете й страни. Повечето братя се бяха подредили по дървените пътеки близо до върха на защитната стена. На зъберите на покривите на ъгловите стени арбалетите чакаха със заредени стрели, държаха ги в готовност бдителни екипи. Суровата войнственост на гледката го стъписа.

Видя един брат, който стоеше наблизо. Младият мъж затягаше ремъците на предпазителя на лявата си ръка. Сагандер залитна към него.

— Във война ли сме, братко?

Мъжът вдигна глава.

— Учителю. Доста сте повървели, за да стигнете чак тук. Поздравявам ви.

Сагандер скри презрителната си усмивка.

— Следващия път очаквай и лехите да прекопая. — Усмивката, която получи в отговор, беше дразнеща. — Не отговори на въпроса ми, братко.

— Вярата ни е подложена на изпитание — отвърна младият мъж и сви рамене.

— С кого преговаря господарката?

— С офицер от ротата на легиона, мисля.

— Легионът на Урусандер — да, знам това. Но коя рота? Кой командва? Някоя от разформированите части ли е, или отклонил се гарнизон?

Мъжът отново сви рамене.

— Ако ме извините, сър, трябва да се качим на стената. — Избърза почти на бегом.

Сагандер вдигна ръка и избърса потта от челото си. От слънцето и горещината му ставаше зле.

Прозорчето на вратата се затръшна, той погледна натам и видя, че господарката се обърна рязко и закрачи към манастира. „Идва право към мен. Можеше да остана на вратата, в сянката.“ Докато се приближаваше, видя гняв на тъмното й лице и потръпна.

Преди да успее да проговори, тя рече:

— Скрий се някъде, учителю. Може да стане напечено. — А след това го подмина, изкачи стъпалата и се скри вътре.

Сагандер я изгледа ядосано. Чувстваше се като глупак. Беше помислил, че идва да говори с него, но истината беше, че просто се бе оказал на пътя й. „Поредното унижение. Едно от многото. Тези неща се трупат.“ Пренебрегна заповедта й и закрета през двора към портата.

Конски копита изтътнаха от другата страна, но звукът бързо заглъхна. Пратеничеството се връщаше в Ейбара Делак. Той изруга тихо, а след това премисли. „Не. По-добре е така.“

Само един монах бе останал при портата. Изгледа Сагандер с любопитство и каза:

— Нищо повече няма за гледане, сър.

— Аз напускам.

— Сър?

— Всички бяхте изключително щедри към мен. Моля предайте признателността ми на господарката и на всички ваши братя. Но нямам желание да бъда заклещен в обсада. Това не е моя битка, а съм нужен в Карканас.

— Виждам, че не сте взели никакви вещи, сър…

— Пратете ми ги при първа възможност. Безопасно ли е извън портата? Нали няма никакъв риск да я отвориш?

— Няма, сър. Отидоха си. Но ми се струва, че може би трябва да говоря първо с господарката.

— Току-що говорих с нея, братко — не видя ли? Тя ми даде разрешението си. Разбери, вървенето до селото ще е достатъчно тежко за мен. Ще ми се да тръгна веднага, докато все още имам сила, защото ужасно се изморявам, щом се стъмни.

— Тогава сбогом и лек път, сър. Съжалявам, че не можем да ви откараме с кола.

— И аз, братко. Но не настоявате ли всички да се упражнявам колкото се може повече?

— Но вие най-често отказвахте, сър. Не знам дали сте готов.

— Всички винаги трябва да сме готови за всичко, братко.

Монахът вдигна резето и отвори портата.

С усмивка на лицето, въпреки болките, Сагандер изкуцука навън колкото може по-бързо. Боеше се, че всеки момент ще чуе вик от двора и след това ръце ще го задърпат назад. Но чу само как вратата се затръшна зад него и след това изстъргването на тежкото резе.

„Колко лесно било. Господарке, децата ти са глупци.“

Щом слугите на Майка Тъма бяха толкова жадни да проливат кръвта на Отрекли се, тяхна работа. Можеха да проливат колкото искат тук, докато кръвта не потечеше на реки по този коварен каменист път. Но речният бог беше стар, ужасяващо стар. Имаше сила, която щеше да разбере гняв и мъст. „Чел съм достатъчно, за да знам. Старите култове са култове на кръв. Процъфтяват от нея. Хранят се с дивачество и насилие. Речният бог ще държи десет хиляди подпухнали трупа на гръдта си и ще копнее за още.

Майко Тъма, нанеси първите си удари. Избий братята и сестрите. Убий господарката тук, само това заслужава тя. Но последният удар на тази война няма да е твоят.

Речен бог, ще ти поднеса кръвта, за която жадуваш. Това обещавам.“

Щеше да намери командира на тази рота. Тялото му може да беше сакато, но умът му не беше.

Имаше скрити пътища до манастира и той ги знаеше всички.

Кръвна сделка, в името на мъстта. Речният бог разбираше. Речният бог благославяше измяната му.

Всяка стъпка беше мъчение. Командирът щеше да го нахрани, да му предложи вино. Да му намери удобен стол и легло, и една-две жени — защо не? Той щеше да заслужи тези награди. „Религиозна война, когато онова, от което сме се бояли, се оказва нещо различно, нещо по-объркано. А получаваме това. Просто линиите са очертани рязко и взаимното избиване е единственият изход.“

Представи си себе си в края, как излиза от пушеците и пепелта, на път като този, без нищо освен овъглени кости останали по дирята му. Съперниците му мъртви, мненията им безсмислени, преценките им — похабен дъх. Драконъс — Консорт на труп. Аратан — изкормен, червата му увити около дръжката на копие. Раскан — толкова грижовен и мил, когато изливаше гореща кръв в гърлото му — е, той щеше да се удави в същото. Колкото до Пограничните мечове… Виле и Галак не бяха лоши, макар да бяха скъперници в състраданието си. В замяна щеше да ги пощади за малко, когато дойдеше тяхното време.

Триумфите напред, в края на този каменист път, грееха със светлината на скиптър, вдигнати високо като факел в тъмното. „Пламъци затвориха устата на крака ми — онзи ужасен пън, — затъкнаха я завинаги, запушиха воя вътре в мен. Ще го изригна по друг начин.

В светлината на скиптъра, това се заклевам.“

Долу се трупаха конници, излизащи от селото. Май нямаше да му се наложи да върви чак дотам в края на краищата.

Видяха ездач на пътя напред. Конят вървеше ходом, а ездачът се беше отпуснал в седлото като задрямал. Двамата съгледвачи спряха и се извърнаха към Крил и отряда му Домашни мечове.

Сержант Агалас до Крил изсумтя и каза:

— Без униформа е.

— Ще го разпитаме.

Съгледвачите ги изчакаха и подкараха с тях.

Щом се приближиха в тръс, мъжът вдигна глава, сякаш събуден от конския тропот. Лицето му беше отекло като от жесток побой. Едното око беше кървясало. Пръст беше зацапала дрехите му, както и почернели петна засъхнала кръв.

Агалас махна с ръка и отрядът се строи в колона зад нея и Крил. Двамата продължиха напред и спряха пред непознатия.

— Изглеждате доста пострадал — каза Крил.

Мъжът сви рамене и каза:

— Оцелях.

— Видяхте ли войници на легиона по този път? — попита Агалас.

— Кой легион? На Урусандер или на Хуст?

Крил примига.

— Хуст ли? Не, на Урусандер.

Мъжът поклати глава.

— Никого не видях, а яздя от цял ден.

— Яздите накъде? — попита Агалас.

— Към Карканас. Мислех да се наема някъде. Бил съм охрана на кервани, мога пак да се хвана. Неспокойно е из страната напоследък.

Агалас като че ли се подразни от този отговор.

— Откъде идвате?

— От Райвън. Мислех да пробвам при Пограничните мечове, но те май не взимат вече, откакто дойде мирът.

— Дълъг път е дотам — отбеляза Крил.

Мъжът кимна.

— Да, знам. Разбира се — добави, — ако имаше войници наоколо, неприятностите на пътя щяха да са по-малко.

Крил се обърна към сержанта.

— Да вървим. — На непознатия каза: — Пред вас има въоръжена процесия. Ако препуснете малко по-бързо, ще сте в пълна безопасност с тях, сър.

— Благодаря ви — отвърна мъжът. — Добро предложение.

Агалас махна на Домашните мечове да потеглят и всички подминаха непознатия.

— Не ни помогна много — каза Крил, щом продължиха по пътя.

— Съжалявам, сър — отвърна Агалас, — но не му вярвам.

— В смисъл?

— Искам да кажа, сър, че не беше съвсем наред. Не знам.

— Мога да си го представя като пазач на керван.

— Но конят му беше хубав, добре гледан и хранен, и такъмите бяха чисти.

Крил помисли.

— Всеки човек на дълъг път би се грижил добре за коня си и такъмите.

— Колкото до това, сър, не носеше много багаж. Не знам, само казвам.

— Чудя се кой го е набил така. Беше въоръжен все пак.

Тя го изгледа и дръпна рязко юздите. Домашните мечове я подминаха и спряха объркани. Крил също спря коня си се извърна към сержанта.

— Какво има?

— Мечът му, сър. Беше легионерски.

Той се намръщи.

— Едва ли е изненадващо — легионерските мечове трябва да са наводнили пазарските сергии след разформироването.

— Така би могъл да си помисли човек, сър, но не. Може да сте чули друго, но твърдя, че не са. Войниците задържаха снаряжението си.

— Вярвам ти. Просто предположих. — Погледна назад по пътя, но непознатият вече не се виждаше. — Значи бивш легионер. Може би пътува да се събере с отряда си дезертьори…

— Сър, тази сутрин бяхме с лорда. Видяхме Отреклите се, онова село, онази касапница.

— Тогава какъв е той според теб? — попита Крил. — Съгледвач? Ако е така, идва от грешната посока и не отива накъдето трябва.

— Не знам, сър. Не знам какво да мисля, но чувствам, че нещо не е както трябва.

Той се вгледа в грубоватото й лице и безизразните й очи. И да беше притеснена, нямаше да го разбере от вида й.

— Сержант, ела да поговорим насаме.

Препуснаха пред колоната и спряха.

— Сър?

— Не знам какво да правя — призна Крил. — Лорд Джаен ни заповяда да се върнем в дома Инис. Страхува се за домакинството си. Ако онзи самотен ездач е съгледвач, то изменниците трябва да са някъде напред, а това би означавало, че вече са ударили имението — стига изобщо да са го замисляли. Но не виждам прах напред, а не сме достатъчно близо, за да видим пушек, ако са нападнали къщата на лорда.

Тя не отвърна нищо. Само го гледаше, отпуснала ръце на рога на седлото.

— Но не биха нападнали брачна процесия — каза Крил.

— Трябва да държим пътя под око, сър. Да огледаме следите напред. Самотен ездач или много ездачи? Тръгнали накъде? Проблемът, сър, е, че има пътеки през гората, някои минават успоредно на пътя.

— Това ли е предложението ти, сержант?

— Можем да стигнем до дома Инис преди свечеряване, сър.

— Не биха нападнали брачна процесия — повтори Крил. — Отрекли се… е, вие видяхте доказателството за това. — Все пак се поколеба. Лорд Джаен го беше повишил, възложил му беше това командване и заповедите бяха изрични: „Връщате се в дома Инис. Вдигаш целия гарнизон Домашни мечове. Подготвяш се за нападение.“ — Бездната да ме вземе, един самотен ездач на пътя и нищо вече не е ясно!

— Казах ви, че нещо в него не е наред, сър. И не е. Изобщо.

— Пребивали са го преди дни…

— По-скоро преди седмица, сър, дори две. Не е подуване, просто спадащи отоци.

Крил се ядоса на себе си заради нерешителността си. Лорд Джаен разполагаше само с осем Домашни меча.

— Не знам какво да правя — повтори той.

Тя се намръщи.

— Сър, вие имате заповедите си. Лорд Джаен отива на събиране на благородници.

— И никой не би посмял да нападне брачна процесия.

— Освен ако не са си загубили ума. Тъй че всичко се свежда до онзи ездач.

— Дали да не се върнем да го разпитаме?

— Ако ми разрешите, сър, аз и двама от Домашните мечове ще направим точно това. Ако се наложи, ще задам въпросите си с върха на ножа. Защо пътува на юг? Това е ключът към всичко. Нелогично е.

— Вземи двама с най-бързите коне и не губете време — каза Крил. — Ние ще продължим, а вие ни догонвате — или пращаш единия и взимаш със себе си другия до лорд Джаен, ако… е, ако се наложи. Не, чакай. Вземи четирима, не двама.

— Да, сър. Вярвам, че няма да ни отнеме много време.

— Ако е невинен, съчувствам му — каза Крил.

— Ако е невинен, бягането му от лошия късмет няма да свърши скоро — отвърна Агалас.

Сержантът взе четирима бойци и препуснаха назад в галоп. Крил огледа осмината останали. Беше му оставила ефрейтор Рийс, кръглолик ветеран с язвително чувство за хумор, но днес май не му беше много до смях.

— Ефрейтор Рийс, ще яздиш до мен.

— Да пратя ли съгледвачи напред, сър?

— Да. Но вече ще яздим без почивка.

— Разбрано, сър — отвърна Рийс. — Не се тревожете за сержанта, сър — ще накара оня кучи син да проговори.

— Надявам се.

— Агалас е била и от другия край на тоягата, сър.

— Нима?

Рийс кимна и се намръщи свирепо.

— Напих се една нощ и я сгащих. Казах й цялата си биография, сър. Но тя оцеля. И е с ума си, общо взето.

Крил го изгледа.

— Вече е ден на кръв, ефрейтор. Наистина не мисля, че ще спечелиш много смях с подобни коментари.

— Не мислех за смях, сър.

Крил го пренебрегна.

Продължиха в галоп.

След изгорелите колиби и мъртъвците, и войниците, на които се беше натъкнал, всичко беше тръгнало накриво за Кадаспала. Мулето му стъпи в една ровина и си счупи крака. Той се катурна от гърба му, падна непохватно върху кутията с бои, а след това получи здрав ритник от ревящото и мятащо се муле в левия крак, поради което едва можеше да върви.

Помисли дали да не се върне при войниците, но те сигурно вече бяха продължили по пътя си и бяха далече. Притеснението му се усили, щом осъзна, че е изгубил представа кой ден е — че може би е закъснял да придружи процесията от дома Инис. Щом баща му и сестра му пристигнеха в новото имение на Андарист, щеше да има два дни подготовка преди церемонията. Макар и окуцял и натоварен с вещите си, се надяваше да стигне при тях преди церемонията. Беше най-доброто, на което можеше да се надява.

Прерязването на гърлото на мулето се беше оказало мръсно и жестоко. Беше го оставило плувнал в кръв и отвратен.

Имаше чувството, че е прихванал проклятие от бивака на Отреклите се и че кръвта вече го следва навсякъде, диря от вина, прогизнала от смърт. Мъртвото лице на детето се върна в ума му, вече не призрачно, вече не рисувано във въздуха от пръстите на едната ръка, а плътно и изпълнено с обвинение. Онова дете го бе направило съпричастен в отнемането на живот, тайст и звяр, дивото в питомното и питомното в грохналото, и всичко беше опетнено, всичко беше съсипано.

Куцаше в следобеда, ремъците жулеха раменете му, насекомите го хапеха — но поради всичко, което носеше, не можеше да ги изтупа или разпъди, принуден беше да търпи яростта им.

Изкуството проваляше реалността. Всеки път се проваляше в същината на опита. Една творба можеше да постигне само най-смътните намеци за онова, което бе истинско и непосредствено: сетивните неудобства, пристъпите на неуравновесеност, миризмата на усилието и смута на разстроения ум. Мачкаше грубо непосредствените истини и опипваше слепешком през всички лъжи, които човек си казваше във всеки отминаващ миг, всеки отрязък от вечността.

Вече разбираше, че не съществува никакво начало на каквото и да е, и никакъв край също така. Че миговете чезнат напред в безкраен низ, а после пропадат назад в усилваща се мъгла. Че цветовете избледняват в мига, в който наблюдаващите очи губят усет. Или стават ярки и плътни, щом умът бъде поразен от безсмислието на нещата. Вече виждаше, в края на ожулените си и нахапани ръце, една длан, която извайваше творение, и другата, която го заличаваше. И чрез тази двойствена мярка съществуваше той и онова, което беше сега, а щом тези длани застинеха, неподвижни във вечността, всичко, в което се бе заявил и изявил, щеше да изчезне.

В невъзвратимото му отсъствие те можеха да обикалят из коридорите между рисунките му. Можеха да обикалят като неща от плът и топлина, кръв и кост, мисъл и немисъл, докато от двете страни се редят прозорци и плоски светове, и смалени животи, което в целостта си бе всичко постигнато от Кадаспала, и с остър нокът можеха да чоплят в тези фалшиви светове и зад тях да не намират нищо освен хоросан и камък.

„Винаги съм бил лъжец. Не мога да избегна това, което съм — и това е първата лъжа, тази, която изрекох на себе си преди много време. Други я приеха, благодарение на дарбата ми, и с това приемане ми позволиха да живея лъжата. Мило от тяхна страна, и такова облекчение — че ги изиграх, — и ако презрението ми дебне сега сенките им, където и да тръгна след тях, е, не е изненада.

Дайте ми лъжата и ще я приема.

А след това ще ви я върна. В ярки неземни светове — онзи божествен език, изричан от богохулни езици — и ще копнея за обожанието в очите ви. С това се подхранвам все пак. Дайте ми каквото ми трябва, за да поддържам лъжите живи. Да поддържам себе си жив.“

Пазеше искрените си мисли в себе си и за себе си. Така не рискуваше нищо, защото ако художниците бяха първо и преди всичко лъжци, веднага след това бяха страхливци.

Един ден щеше да нарисува красотата. Щеше да улови същината й и щом я уловеше, в апогея на своя талант, можеше да легне на гръб, да затвори очи и да се зарее в смъртта. Щеше да е свършил и приключил със света. Светът нямаше да има какво повече да му даде.

Но засега щеше да рисува в кръв.

Пътеката го изведе до оплетени тръни и стари пънове, а отвъд тях беше издигнатият крайречен път.

„Оставям дивото зад себе си, с всичките му заплахи за груба истина и безсмислена смърт. Влизам в цивилизацията, с огладените й камъни и безжизнено дърво, с изпечената й от слънцето глина и оживените й улици, изпълнени с крадливи мигове, които дръзко наричаме хора.“ Ако имаше свободна ръка, пръстите му щяха да се събудят, за да нарисуват сцената в целия й безсмислен блясък и така да направят нещата отново, все по старите и лъжовни начини.

„Ако цветовете са богове, тогава друг бог чака в смъртта на всички цветове. В черни линии и откоси удавена светлина. Моята ръка и моето око са създатели на цели светове, творци на нови богове. Вижте художника като сътворител, вижте световете, които разгръща, изписва, очертава и заличава, свят след свят.“

Бавно се изкатери на пътя, изохка, обърна се наляво — на юг — и тръгна.

Към една венчавка, където красотата се поднасяше в дар срещу единственото обещание да бъде опетнена, да бъде принизена от досадните потребности и скуката на ден след ден, нощ след нощ, от блудкавата и безцветна рутина, която спаружва плътта, убива блясъка в очите, прави погледа по-мътен и колеблив… не, никога нямаше да нарисува красотата. Вече беше твърде късно.

Но гледката терзаеше ума му. Цветчетата по пътеката, сълзи от цвят, вече повехнали и стъпкани, ярките очи на двамата, вече обвързани в едно, и сладострастната завист на зрителите. Красотата на Енесдия беше преходна, денят й на съвършенство почти си бе отишъл, беше почти в миналото. Шепи смачкани цветчета, хвърлени в реката, понесени от теченията и изчезнали. Клонки, надвиснали над водата, натежали сякаш от скръб. Цветовете воднисти и приглушени, сякаш видени през студени сълзи. Небе празно от живот. „Сватбата на Андарист и Енесдия.“

Ако можеше — ако смееше, — щеше да я открадне. Да я заключи в кула като някой полудял влюбен в окаяна поема, обсебен от извратена представа за собственост. Само неговите ръце знаеха истината за нея и брат или не, щеше да й покаже всяка една от тези истини, в наслади, които никога не си беше представяла — о, той знаеше колко престъпни са тези мисли, но мислите живееха добре във владенията на запретеното — беше го виждал в очите на всяка жертва, която рисуваше. Можеше да отиграе непокорството си пред табутата тук, в ума си, докато крачеше по пътя, и да си представи докосването на пръстите си, докато рисуваха кожа и плът, докато рисуваха стон и екстаз, сластен гърч и въздишка. Пред таланта му всичко щеше да се предаде. Всичко.

Имало беше ездачи на пътя. Виждаше следи от копита, водещи и в двете посоки. Но въздухът бе някак мъртъв, празен, изцеден от напрежение. Тук-там, в бледи резки под следите на ездачите, виждаше двойната диря, оставена от впряг.

Значи наистина беше зад процесията, но въпреки цялото движение, което издаваха следите от копита, Кадаспала вървеше сам и не се виждаше никой друг.

„Сватбата на Андарист и Енесдия.“ Нарисувана с ярост. „Сватбата на Андарист и Енесдия.“ Изтрита от гняв. Имаше силата и за двете, тук, в ръцете си. Такива мисли живееха добре в това запретено владение.

„Вижте, художникът е бог.“

Пребит, ожулен и нахапан, куцаше по пътя под бремето на бои и четки.

Миризмата на дим се понесе във вятъра, миризма на умиращи цветове.

Щом Домашните мечове се скриха от погледа му, Нарад пришпори коня си. Пот се стичаше под ризата му, но се чувстваше смразен. Беше видял подозрението в коравия поглед на онази жена. Ефрейтор Бурса го беше пратил на пътя, докато отрядът напредваше по успоредна пътека в гората. Трябваше да знаят колко има напред и Нарад имаше добра новина за тях. Пълна дузина Домашни мечове и офицер яздеха обратно към дома Инис.

Нервите му бяха съсипани. Това не беше каквото искаше. Чул беше, че и други отряди са се раздвижили и че в Куралд Галайн вършее смърт. Беше надскочило Отреклите се, онези окаяни бедняци в мръсните им колиби. Нещата излизаха извън контрол. Легионът на Урусандер беше спасил владението. Бяха герои. Но с тях се бяха отнесли зле. Негодуваха.

Помисли за Харал, онзи стар ветеран. Помисли за празнотата в очите на онзи кучи син, докато разбиваше лицето му… а другите гледаха, като онзи тъпанар, Грип, сякаш юмруците бяха подходящият аргумент, сякаш жестокостта бе съвсем на място пред мъже и жени, и деца. А онзи благороден изтърсак, с Грип над рамото му като сърдита врана — откъде накъде онова момче да е по-добро от всеки друг? Какво го правеше по-ценно от Нарад или от някой от онези мъртви Отрекли се?

Светът беше пълен с лъжи. „И някои хора непрекъснато ни повтарят, че имаме нужда от тях, всичко в името на мира. Но мирът, който получихме, беше отрова. Поддържа се само за да храни малцината — онези, които командват, онези, които забогатяват на наш гръб, от нашата пот. И те ни пробутват добродетелта на покорството, да държим главите си наведени и да не взимаме каквото искаме — каквото те имат, а ние нямаме. Казват, че се били трудили за това, но не са. Ние се трудехме, дори когато не правехме нищо — с това, че стояхме в сенките, в задните улички, в малките мръсни стаички, с това, че ринехме лайната, които тръскаха върху нас, докато те подминаваха с извърнати отвратено носове.

Нищо не е както трябва. Тъй че може би нещата трябва да се преобърнат. Може би всичките тези лъжи просто трябва да се разкъсат. И може би жестокостта е това, което прави всички ни равни.“

Все още сънуваше как убива Харал. И Грип, и онова момче.

„Всяко лице е грозно. Дори съвършените.“

Чу коне зад себе си. Обърна се и видя онази жена, с още четирима с нея. Преследваха го. Ужас сгърчи гърдите му и запулсира в пропуканите кости на черепа му като юмруци, блъскащи отвътре навън. Той пришпори коня и се наведе над врата му. Конят се втурна напред — и той вече знаеше, че препуска на живот и смърт.

„Тя е поредният Харал. Бездната да ме пощади — видях го в нея. Видях в нея онова, което имаше той. Онези очи. Не мога да понеса повече бой. Не мога.“

Усети как се изпусна и с всяко друсане в седлото чаталът му мляскаше все по-силно.

Не беше честно. Той просто се опитваше да се измъкне, да оцелее. Вместо това имаше чувството, че се плъзга все надолу и надолу и колкото и да дращеше и да забиваше нокти, продължаваше да се хлъзга. Гледката пред него се тресеше и люшкаше с всеки трясък на копитата по камъните. Сякаш светът се разпадаше.

Но конят му беше отпочинал и изпреварваше преследвачите. Щом се скриеше от погледа им, можеше да завие към гората, да се гмурне в нея и да препусне по някоя пътека. Щеше да им се изплъзне. Погледна през рамо.

Тъкмо в този момент двайсетина от отряда на Бурса изскочиха от дърветата и удариха петимата Домашни мечове като юмрук. Западаха животни с пронизителни писъци. Западаха човешки тела — изхвърчаха от седлата и рухваха на пътя.

Един от Домашните мечове се опита да обърне и да избяга, но Бурса го посече във врата. Ударът изхвърли боеца напред така, че той се катурна от седлото и издърпа оръжието от ръката на ефрейтора.

Нарад дръпна юздите и обърна коня. Петимата Домашни мечове бяха паднали, и два от конете им също. Войниците вече бяха слезли да се уверят, че няма живи. Мушкаха с мечовете си телата, тайсти и животни, и като че ли нямаше никаква разлика — действията бяха съвсем еднакви, методични и окончателни.

Той подкара към тях. Беше се оцапал и го беше срам от това, но облекчението, че вижда другарите си, надви срама.

Бурса слезе от коня си да си прибере меча, после се обърна към Нарад.

— Замайваща диря си оставил, Нарад.

Другите се разсмяха, но за негова изненада смехът им не беше жесток.

— Ето я там реката, войник — добави Бурса и посочи. — Иди се измий.

— Да, сър. Мисълта за още един бой…

— Знам. На твое място щях да направя същото. Всички знаем как е. Знаем и че щяха да те изтезават, за да измъкнат отговори.

Нарад кимна, смъкна се от коня и клекна. Гащите му лепнаха. Заслиза към реката. Зад него войниците извличаха труповете навътре в гората. Други връзваха въжета за мъртвите коне. Въпреки всичките им усилия само сляп глупак нямаше да види, че тук е станало нещо ужасно.

Водата беше дълбока, брегът се спускаше рязко. Той смъкна ботушите и панталона, хвана се за един клон, влезе в леденостудената вода и остави на течението да отмие мръсотията — не можеше да се пусне или да рискува да се държи само с една ръка. Не знаеше да плува.

Бурса спря на брега до него.

— Пратихме един да те държи под око.

— Не знаех — изпъшка Нарад. Стискаше клона и усещаше как краката му вече изтръпват от студ.

— Обичайна практика — отвърна Бурса. — Никой не се оставя сам, дори да изглежда така. Ти вече си войник от легиона, Нарад. Посветен в поток от лайна и пикня. — Засмя се.

Нарад поклати глава и се измъкна от реката. Погледна белите си тънки крака. Изглеждаха съвсем чисти. Тръгна към оцапаните си панталони.

— Зарежи ги — каза Бурса. — Имам резервни. Ще ти ги дам. И колан също.

— Благодаря, сър. Ще ви се отплатя.

— Не ме обиждай, Нарад. Такъв дълг нищо не значи в легиона. Кой знае, може един ден ти да предложиш същото на някой друг. Така става.

— Да, сър. Благодаря.

— Хайде да тръгваме. Сватба ни чака.

Нарад тръгна след него. Като го видяха гол, мъжете се разсмяха, а жените се закикотиха.

— Водата беше много студена — обясни Нарад.

Следобедната светлина гаснеше. С отекло стъпало и с подуто бедро — подутината вече стигаше до коляното, Кадаспала отби от пътя и заслиза по склона. Беше капнал и не можеше да продължи. Беше видял разнебитен навес в края на гората. Щеше да свърши работа за тази нощ.

Щом стигна, спря и го огледа.

Древната нужда от подслон беше по принцип проста, помисли си, преди да се устреми към такива усложнения, че да стане нелепа. Но нищо сложно или нелепо нямаше в тази скромна постройка. Не би могла да го опази от дъжда, но той знаеше, че дъжд няма да има, не и тази нощ. Освен това основната полза от този навес за оцеляването беше да утеши ума.

С малък огън, мигащ пред него, с дима, който да го лъха с топлина и да държи насекомите настрани, щеше да спи като крал, макар и прегладнял и капнал от умора крал. Когато пристигнеше в къщата на Андарист, щеше да прилича на просяк, на окаян дрипльо. Щеше ли някой изобщо да го познае? Представи си как някой познат Домашен меч ще го спипа за врата и ще го отведе зад някоя постройка, за да му даде урок по благоприличие.

Видя в ума си отвращението на баща си и стъписването на сестра си. Заложник Крил щеше да се засмее и да го прегърне. Всичко това обаче щеше да е утре. Връщане в цивилизацията за скитащия творец, лудия художник, глупака с неговите четки.

Но дори тази сцена, така нежно изваяна в ума му, беше само илюзия. Тайсти убиваха тайсти. „Днес праведната кауза е религията. Боговете са нащрек все пак. Искат да умреш в тяхно име. Защо? За да докажеш верността си, разбира се. Ами тяхната вярност? Твоят бог благословил ли е теб и живота ти? Отзовал ли се е на всяка твоя молитва? Доказал ли е своето всемогъщество?

Къде е за теб тази вярност на бога? Не е достатъчно верен, за да пощади живота ти, който отдаваш в негово име. Не е достатъчно верен, за да те преведе през трагедия и скръб, загуба и злочестина. Не е достатъчно верен, за да спаси онези, които обича. Нито децата, които трябва да умрат в доказателство за същата вярност.

Днес е важна религията. Утре ще е нещо друго. Номерът е в това да спечелиш.“

— Горката Енесдия — промълви той, щом седна под навеса. — Лоша сватба. В лошо време.

„Смачкани цветчета по черните течения.“

Веднъж беше помолил да нарисува портрет на лорд Аномандър. Това само по себе си беше почти безпрецедентно: него го молеха, не молеше той. Но онзи единствен път беше помолил, защото беше видял нещо в младия благородник. Нещо различно. Знаеше, че няма да намери отговор на тази загадка, без да се посвети ден след ден на усилието да проникне под външността на Аномандър от дома Пурейк, да я нареже късче по късче с всеки замах на четката си, чак до костта и след това през кокала. Никой, дори знатен, не би трябвало да притежава онова, което притежаваше Аномандър — онази древна почти увереност и очи, които виждаха през хиляда години в един миг.

В друга плът щеше да го види като лудост. Като тирания или като преситения, циничен поглед на историк, или и двете, след като със сигурност всеки историк беше тиран в сърцето си, толкова тежко бяха снаряжени с оръжията на факти и истини. А ако тиранията не вирее в заблуда и самозаблуда, то тя изобщо не вирее никъде. Щеше да познае първия честен историк, когото видеше — прекършения и плачещия, отишлия много далече отвъд всякакви думи и дори от срещнати погледи. Но онези, които познаваше, бяха предимно самодоволни с претенцията си за знание и на дъска или платно образите им бяха плоски като на всеки друг.

Но никакъв цинизъм не видя в лорд Аномандър. Беше видял мъничко привилегированост, а представите за сила и слабост се сливаха объркани, и Кадаспала се беше зачудил дали през целия си живот по някакъв начин не е преобръщал значението на всяка от тях. Мъж, който можеше да предложи слабост в силата, беше човек в мир с властта.

Все пак Кадаспала се беше терзал, когато мислеше за Аномандър, от страхове и неназовани, безлики опасности. Ако лордът не беше отказал на молбата му, сега щеше да знае истината, от повърхността до самите корени, и всички загадки щяха да са си отишли, разкрити и изложени на дъска или платно, и нищо нямаше да е толкова тъмно, колкото беше.

„Не ме обсебвай, Аномандър. Не тази нощ, нощта преди брат ти да вземе ръката й и да ми я отнеме. Не тази нощ, моля те, когато проклинам усилващия се мрак и майката, която умря, за да роди съвършена красота. Умря и сломи съпруга си, умря и сломи своя син. Не тази нощ, когато всичко свършва и не започва нищо ново.

Андарист: да бъде ръката, която създава. Силхас ръката, която чака да унищожи. Аномандър, който притежава и двамата, но стои, както би стоял някой беззащитен и все пак неуязвим. Вие тримата! Война идва и идва сега. Как ще отговорите?

Аномандър, къде е твоята слабост и как може всъщност тя да бъде твоята сила? Покажи ми това, а аз в замяна обещавам да не обсебвам теб, както ти сега обсебваш мен. Но провалиш ли се в това, което иде, заклевам се никога да не оставя душата ти в мир.“

Ако имаше нещо, което не можеше да отрече, то беше, че колкото и да бъдеше омърсена и съсипана, Енесдия поне щеше да е в безопасност. С Андарист и нежния му нрав. В безопасност, но не и съхранена. Призля му от тази мисъл.

Легна. Беше твърде уморен да пали огън, твърде изтощен за лъжливи утехи. Затвори очи и се опита да заспи.

Имаше един хълм с изглед над дома Инис. На него някога се бе издигала наблюдателна кула, но някакъв древен сблъсък, изгубен във фамилната история, я бе опожарил, а след това беше напълно разградена, докато не бяха останали само камъните на основата. Земята около каменния кръг и запълнената с отломки яма беше почти гола, покрита с напукани от огъня камъни и натрошени грънци. Една пътека водеше по югоизточната страна на хълма надолу към пътя.

От билото Крил огледа имението. Светлината вече гаснеше. Реката възвиваше от пътя, обикаляше този хълм и течеше като черна змия зад къщата и дворовете й. Всичко изглеждаше мирно.

До него ефрейтор Рийс също оглеждаше терена. След малко слезе от коня и се наведе.

— Лейтенант, точно както казахте на пътя. Качили са се тук, десетина. Да направят каквото и ние сега.

Крил продължаваше да оглежда имението. Пилона без знаме на него. Предния двор и конюшнята, с отворени врати. От комините на трапезарията се вдигаше дим. Няколко души се движеха из двора, а двамата стражи при портите ги наблюдаваха.

— Разузнавали са — каза Рийс. — Лордът беше прав да се страхува за дома си.

— Не мисля — отвърна Крил.

— Сър?

— Дошли са тук, огледали са имението. Видели са, че охраната е слаба. Видели са, че лорда го няма и че впрягът е заминал.

— Идеален момент за нападение.

— Но не са го нападнали, нали? Защо?

— Загуба на кураж?

Крил поклати глава. Страхът се стягаше като студен юмрук в гърдите му.

— Имението не е било целта им, ефрейтор. Не са нападнали, защото кортежът вече е бил заминал.

— Сър, не биха направили това. Едно е да направиш прочистване на Отрекли се, но това, което намеквате — срещу благородник, срещу Велик дом — не биха могли да оправдаят това в името на Майка Тъма.

— Онези знатни, които приютяват Отрекли се в земите си — каза Крил. — Лордът спомена за това.

— Но, сър, говорим за невястата на лорд Андарист.

Крил го погледна объркано.

Рийс — беше смъкнал шлема си — прокара ръка през рехавата си коса.

— Съжалявам, сър. Просто… имам приятели в легиона. Добри приятели. Мъже и жени, с които съм се бил рамо до рамо. Това, което казвате… никой от хората, които познавам, никога не би се съгласил с вас. Това, което описвате, е престъпление. Грубо убийство. Лорд Урусандер ще е първият, който ще излови и обеси убийците.

— Дезертьори — каза Крил. — Разбойници дори. Или може би вината ще се хвърли върху Отреклите се. Стига да се оставят подходящите знаци. Може да намесят и Драконъс. Измамата е оръжието им и всяко убийство и хаос просто ще набие в ума на всеки необходимостта от повече ред — необходимостта легионът да се върне.

— Не биха направили това — прошепна Рийс.

— Трябва да ударят бързо — продължи Крил, — преди идващите от Карканас да стигнат до сватбения лагер. Не разбираш ли, Рийс? Удряш, предизвикваш гняв — не, сляпа ярост! — и кой е виновен за развихрянето на тази гражданска война? — Хвана юздите. — Хайде. Препускаме до имението и там отиваме при кастелана.

— А вие, сър?

— Аз ще сменя коня. Ще взема два. Ще яздя през нощта — сержант Агалас трябваше вече да ни е настигнала. Нещо се е случило с тях. Ако нападателите изчакат до разсъмване, би трябвало да стигна до лорд Джаен навреме…

— Сър, не мислите ли, че може да имат наблюдатели на пътя?

— Ако мина от другата страна на реката… има брод, нали?

— Знам един, сър, но брегът е висок — никой не смее да мине през него.

— Точно затова няма да има наблюдатели.

— Сър, не бива да тръгвате сам.

— Ефрейтор, може лорд Джаен да се окаже прав, а аз да греша. Вие трябва да се приготвите. Обясни всичко на кастелан Деларан.

— Слушам, сър.

Обърнаха уморените си коне и поеха надолу по склона.

Когато Нарад слезе с другите в отряда на Бурса, нощното небе беше светло и звездният въртоп грееше ярко. На една поляна ги чакаше друга част войници от легиона, макар никой да не носеше униформа. Към тях закрачи офицер, за да ги посрещне.

Беше висока жена, с хубава фигура, но се движеше отпуснато и Нарад се зачуди дали не е пияна. Но когато заговори, думите й бяха резки и точни.

— Ефрейтор Бурса, каква новина ми носиш?

— Само малки неприятности, сър. Оправихме ги пътьом. Но можем да сме сигурни, че никакви подкрепления от север няма да стигнат до тях навреме. Капитан Скара Бандарис отговори ли на ездача, когото пратих?

— Аз задържах ездача ви.

— Сър?

— Твърде голям риск, ефрейтор. Прецених, че ще е по-благоразумно никой войник от легиона да не ходи до Карканас. Разбирам, че искате потвърждение на дадените ви заповеди. Че сте обезпокоен от събитията, но можете да разчитате на думата на Инфайен Менанд, че всичко, което правим тук, е необходимо. Тези първи актове, всяко от които — само малко пускане на кръв, целят да предотвратят повече кръвопролитие по-късно.

— Да, сър.

— Сега махнете всякакво легионерско облекло. Ей там има резервни дрехи за вас.

Нарад предположи, че Инфайен Менанд трябва да е тази жена, макар да не можеше да е сигурен. Но когато Бурса се обърна към тях, видя притеснението му.

— Е, чухте лейтенанта — каза Бурса. — Отивайте при дрехите, и по-бързо. Щом се преоблечете, легнете да поспите. Ще тръгнем пеш, много преди разсъмване. Студена вечеря тази нощ. Хайде, всички.

Нарад тръгна с другите към купа дрехи. Когато зарови из тях, напипа лепкави петна от кръв.

— Боклуци на Отрекли се — измърмори жената до него. — В случай, че някой от нас го посекат.

— Оставят ни по пътя?

— Такъв е животът, Вафт^[1].

Нарад не хареса много дадения му прякор, но благоразумно си замълча, за да не стане по-зле. „Просто още една лъжа.“

Жената го изгледа.

— Каза ли нещо?

— Не.

— Радвам се. — Вдигна една опърпана блуза от купчината и я тръсна. — Четири години ходих гладна, след като ни разпуснаха. Четири знатни момчета ме спипаха веднъж на един селски път по-зле облечена и от това. Казаха, че воня, и едва не ме удавиха, докато ме окъпят в реката. Смяха се и ме опипваха, и ме оставиха да лежа гола в калта. Живота си рискувах да ги спася, за да ми направят това? Не беше редно и сега ще си платят.

Нарад се вторачи в нея. Други се бяха спрели да слушат, но той подозираше, че вече са чували историята. Сигурно си имаха свои. Обидите можеха да обвързват по-силно от кръв. „А моето лице го съсипа ветеран от легиона, тъй че вървете в Бездната всички.“ Огледа ризата, която беше измъкнал, и я пусна.

— Всъщност не ми трябва нищо от тук, след като не нося никаква униформа.

Тя се изсмя.

— Късметлия. Иди да поспиш, Вафт. Убийствата почват на разсъмване.

Бяха вдигнали лагер на поляната пред новата голяма къща на Андарист — затихнала и празна, но готова. В тъмното, с подредените в защитен кръг Домашни мечове, на Енесдия поне бе разрешено да слезе от каретата. Беше загърната в дебел халат с качулка и тежестта му я натискаше надолу.

Беше късно и баща й стоеше сам край огъня, вперил очи в огромното здание на Великия дом. Тя пристъпи до него. Чувстваше се странно празна, почти уплашена от онова, което предстоеше в следващите дни.

— Чака те чудесен дом — каза лорд Джаен и хвана ръката й.

Тя усети топлината на дланта му и намери сила в нея, но също тъй и болезнена тъга. Щеше да го остави и всичко между тях щеше да се промени. Изведнъж Енесдия закопня за живота, останал назад. Прииска й се отново да носи грубите дрехи на детството си и да тича засмяна с Крил в разгорещена гонитба, с петната от мекия плод, който бе хвърлила по него, по предницата на новата му риза. Прииска й се да усети зноя на слънцето от ранните дни, когато то не мигваше зад облак, а въздухът миришеше на свобода, за която изобщо не си беше давала сметка тогава и която никога нямаше да познае повече.

— Съжалявам, че го отпратих — каза баща й.

Беше й казал за страховете си за дома му, но според нея бяха неоснователни. Бяха благородници и един удар по тях щеше да се приеме — от Андарист и от Аномандър, и Силхас — за акт на война. Легионът нямаше да дръзне да направи това, защото щяха да рискуват да изгубят всякакво благоразположение в кралството, започвайки със самата Майка Тъма. Всъщност тя вярваше, че баща й е неискрен с нея, та дори да го правеше за нейно добро.

— Може би е по-добре така — промълви тя, за да потисне с думите болката, която изпитваше, това окаяно чувство на изоставеност — когато най-много бе имала нужда от Крил. — Той не е щастлив. От седмици, може би от месеци дори.

— Е. Разбираемо е — отвърна той.

— Не е — възрази тя.

— Скъпа дъще…

— Защо не може да е щастлив за мен? Ако беше обратното, аз щях да съм щастлива за него!

— Нима? Наистина?

— Разбира се. Любовта е толкова скъп дар, как не бих могла?

Баща й замълча.

След малко тя се намръщи, премислила мълчанието му.

— Просто е егоистично. Той ми е като брат, а никой брат нямаше да е нещастен заради мен.

— Никой брат, вярно. Но пък Крил не ти е брат, Енесдия.

— Знам. Но не това е същественото.

— Боя се, че е това.

— Не съм глупава, татко. Знам за какво намекваш, но не е вярно. Крил не може да ме обича така — познава ме твърде добре.

Джаен се покашля. Не, не беше кашляне. Смях беше.

Реакцията му трябваше да я ядоса, но не можа.

— Мислиш, че не разбирам суетността си? Лекомислието си?

— Дъще, ако разбираш тези неща, значи си всичко друго, но не и лекомислена.

Тя махна пренебрежително и попита:

— Кой е най-незначителният от братята Пурейк? Кой от тях е лишен от амбиция? Кой пръв се усмихва без никакъв повод?

— Усмихва се, защото е влюбен, дъще.

— Преди мен, искам да кажа. Когато го видях за първи път, се усмихваше.

— Любовта му е към самия живот, Енесдия. Това е неговият дар към света и никога не бих го оценил като по-малоценен от тези, които предлагат братята му.

— О, не това имах предвид. Не. Все едно. Твърде късно е, а съм уморена и изнервена. Но никога няма да простя на Крил, че не е тук.

— Нечестно е. Аз бях този, който го отпрати.

— Съмнявам се, че е възразявал много.

— Напротив.

— Но все пак замина.

— Да, защото не би могъл да ми се опълчи. Но мисля, че вече разбирам. Всичко това. Ти го наказваш и искаше той да го разбере. Тъй че според теб, Енесдия, Крил трябва да те е наранил по някакъв начин. Но единственият начин, за който мога да се сетя, ме води към място, където не би трябвало да бъда — не и сега, само на няколко дни от сватбата ти.

Въпреки тежкия халат я побиха студени тръпки.

— Не казвай това — прошепна тя.

— Обичаш ли Андарист?

— Разбира се! Как не бих могла?

— Енесдия. — Той се обърна към нея и я хвана за раменете. — Не би могло да е по-невярно, ако кажех, че не оценявам дара, който притежава Андарист, със самата си същност. Ценя го над повечето други качества у мъж или жена. Защото е толкова рядък.

— Майка имаше ли го? Този дар?

Той примига, а след това поклати глава.

— Не. Но се радвам за това, защото иначе загубата й щеше да е непоносима за мен. Енесдия, кажи ми истината тук и сега. Ако не го обичаш достатъчно, бракът ти с него ще унищожи неговия дар. Може да отнеме десетилетия или столетия, но ти ще го унищожиш. Защото не го обичаш достатъчно.

— Татко…

— Когато някой обича всички неща на света, когато някой притежава този дар на радостта, той не е бронята срещу скръбта, която би могла да си мислиш, че е. Такъв човек стои на ръба на тъгата — няма друг начин, защото да обичаш като него означава да виждаш ясно. Ясно. Андарист се усмихва с разбирането, че тази тъга го дебне, стъпка по стъпка, миг след миг. Ако го нараниш — с хиляда малки рани на пренебрежение или безразличие, — докато залитне и отслабне, скръбта ще го намери и ще го прониже в сърцето.

— Наистина го обичам — отвърна тя. — Повече от достатъчно, повече, отколкото има нужда който и да е мъж. Заклевам се в това.

— Ще се върнем у дома на разсъмване, дъще, и ще понесем всичко, което предстои.

— Ако направим това, татко, ще го нараня, когато е най-уязвим. Ако направим това, унищожавам дара му и живота му.

Той я погледа мълчаливо и тя видя в очите му, че е разбрал истината в думите й. Че вече е много късно.

— Крил постъпи достойно, Енесдия.

— Знам — отвърна тя. — Но съжалявам, че го направи! — Последните думи се задавиха в сълзи и тя отпусна глава на гърдите му.

Баща й я прегърна силно.

— Трябваше да действам — промълви той хрипливо, почти съкрушен. — Трябваше да кажа нещо…

Но тя поклати глава.

— Не, аз съм глупавата. Винаги съм била глупавата — показвах му го достатъчно често.

Тогава заплака и нямаше какво повече да си кажат.

Никакъв разум нямаше в света, реши тя по-късно, докато лежеше безсънна под кожените завивки в каретата. Никакъв разум. Беше отстъпил на лекомислените същества като нея, плъзгащи се през живота в сияен ореол на жалко самооблъщение, където всеки неясен коментар беше обида, а всяка обида лична, и жлъч и злоба вирееха като паразити, в шепот и прикрити погледи. „Това е моят свят, където всичко близо до мен е по-голямо, отколкото всъщност е. Но истината е, че не знам друг начин да живея.“

Никога нямаше да позволи Андарист да се усъмни в нея, никога нямаше да му даде повод да се почувства уязвен. Само във въображението си щеше да е свободна за изневяра и да сънува в прегръдките си един син на Дурав и лицето на млад мъж, който я познаваше твърде добре.

Нарад сънуваше жени. Красиви жени, които се извръщаха от него с отвращение. Бяха се струпали от всички страни и всяко отдръпване го жегваше. Мъчеше се да скрие лицето си, но ръцете му сякаш не бяха негови и бяха сякаш безпомощни в усилието да намерят онова, което искаха да скрият.

Не му беше дадено много по рождение. Не помнеше нито веднъж да се е радвал на възхитения поглед на жена. Нямаше смисъл да слага в сметката всички курви, след като на тях им се плащаше, за да изглеждат доволни. А и те не задържаха погледа си за дълго. Желанието беше нещо, което никое око не можеше да симулира, и липсата му бе съвсем достатъчна, за да обезсили и най-храбрия мъж.

Когато се събуди, примига и зяпна през неподвижните клони и листа, които сякаш бяха накъсали нощното небе. Никога нямаше да бъде желан — дори малката надежда, която беше таил в похабените години преди боя, вече бе мъртва.

Дори боговете не предлагаха честност — не и без да се сключи сделка преди това. В очите му имаше сълзи и замъгляваха гледката. „Сделка? Нищо нямам, което да отстъпя.“ Ако сега боговете го гледаха отгоре, погледът им беше равнодушен и безчувствен. Дори жалостта изискваше една душа да падне на колене, а това нямаше да отстъпи за толкова жалка награда. „Достатъчно жалост получавам тук, между смъртните.

Красивите жени извръщат поглед, гледат покрай мен. Очите им се плъзгат настрани и винаги е било така, много преди лицето ми да беше обезобразено. Те искат само огледално отражение, друго съвършено лице, заслужаващо възхищението, единственото богатство, което те разбират.

Зад това обезобразено лице чака един честен мъж, мъж способен на любов. Иска само онова, което мнозина други имат. Нещо красиво, в което да се вкопчи.

Моля за него, но боговете не отвръщат. Никаква светлина или топлина не грее в равнодушните им очи. Мигат студени. Поглеждат встрани, намират нещо друго, нещо по-интересно, по-оригинално.“

Не съществуваха грозни богове. Първият им израз на сила беше в собственото им преображение, в красиви за съзерцание форми. Ако имаше силата, щеше да направи същото. Щеше да вземе тази глина в собствените си ръце и да я извае до съвършенство.

Но такива дарове не бяха за него.

Чу тихи гласове, а след това към него се приближи фигура. Пресегна се и го сръга.

— Ставай, Вафт, време е. Закуска, после оръжията и бронята.

Беше жената, която му бе говорила толкова язвително предната нощ. Той извърна глава и огледа тъмната й фигура. Искаше му се да е и красива, и сляпа, дори пръстите й да са безчувствени и изтръпнали. Искаше му се да може да легне до нея и да я убеди, а после да се хлъзне в нея и след това да изпита покой.

— Буден ли си?

— Да.

— Добре.

Тя продължи към следващата спяща фигура и той разбра, че не е отгатнала мислите му.

Толкова по-добре. До гуша му беше дошло от присмеха им.

Скоро след това над сто въоръжени мъже и жени тръгнаха през леса. Нарад беше сред тях, на няколко стъпки зад ефрейтор Бурса. Беше извадил меча си, но ръката, която го държеше, бе студена. Трепереше под дрехите си, но кожата му бе хлъзгава от пот, а в ума му цареше смут.

Виждаше живота си разгърнат зад него: всичките пъти, когато бе наранявал хора с думи, надсмивайки се над всичките им претенции. Когато беше гледал с презрение на всеки жест на доброта или предполагаема искреност. Сега му се струваше, че е водил война през целия си живот. Нищо не беше достатъчно истинско, за да повярва в него. Нищо не беше достатъчно добро, за да се бие за него, освен парчето негодна земя, на което стоеше, и рехавите граници на презрението му.

А сега се бе озовал в компанията на убийци, просто още една смътна фигура, прокрадваща се между смълчани стволове. Някъде напред спяха невинни хора. Стига изобщо да съществуваше невинност, а за това бе имал цял живот на съмнение, което глождеше краищата на опърпаната му вяра. Все едно. Утрото им щеше да бъде разбито, връхлетяно от внезапно насилие и жестокост.

Не го искаше и все пак нещо в него жадуваше за онова, което предстоеше. Най-грозната част от самия него — външното, издърпано навътре и станало още по-низко, още по-отвратително. Сред всичките войници наоколо единствен той носеше физическата истина за онова, което се криеше във всеки един от тях.

Имаха своите списъци от обиди, своите негодувания — също както той своите.

Движеха се през гората, а тя притегляше мрака надолу и ги загръщаше с него. Имаше различни видове чистота, различни видове болка, но в тъмното всяка разлика се губеше и всичко ставаше същото. Не беше по-грозен в тъмното от който и да е тук, и те не бяха по-красиви или благородни от него.

„Всички сме еднакви.

Всяка кауза е праведна само когато е твоя лична, когато чувствата значат нещо. Но понякога, сред някои хора, чувствата не значат нищичко.“

Това беше дарът на войника, предположи той.

В този момент се олюля, падна на колене и закуската се върна в гърлото му, плисна навън върху черната пръст. Гърчовете продължиха, докато вътре не остана нищо. Клюмнал глава, с провиснала от устата слуз и жлъчка, усети как другите го подминават. Чу тихия им смях.

Ръка в метална ръкавица го стисна за рамото, жената, която го беше събудила, се наведе и каза:

— Развалено месо, Вафт. И аз са мъча да не повърна. Стани, стой до мен, почти стигнахме.

Той се надигна, учуден от поканата й. Бурса ли я беше накарал? За страхливец ли го мислеха, за човек, когото трябва да държат под око? Избърса с ръкав устата си, изплю горчилката и тръгна, а жената закрачи до него.

— Ще го направим жестоко, Вафт.

Той кимна — жест, който тя дори не можа да види.

— Колкото може по-ужасно. Не можеш да му позволиш да стигне до теб. Трябва да го потиснеш всичкото, разбираш ли? Правиш, но не мислиш, това е веруюто на войника. Ако изобщо мислиш за нещо, мисли за мира, който ще дойде след това, година-две по-късно. Мисли за новите порядки в Куралд Галайн, благородниците стъпкани и слаби, истинските хора — като теб и мен — живеят добре и живеят уважавани.

„Живеят уважавани. В името на Бездната, жено, смяташ ли, че това ще замени самоуважението? Няма. Лъжеш се. Всички се лъжем.“

— С мен ли си, Вафт?

— Да.

Напред по пътя просветна, дърветата оредяха, пънове изникнаха от стъпканите треви. Очите му откроиха тъмните очертания на карета и редица коне, вързани за въже, изпънато между две знамена, мъждукане на гаснещ огън.

И човешки фигури в края на поляната — неподвижни и зяпнали сякаш право в Нарад.

Внезапно отекнаха викове, желязо изсъска в ръба на ножница и…

— Напред! — изрева жената до него.

И изскочиха на сечището, в откритите дворове на Великия дом на Андарист.

Лорд Джаен беше останал напълно облечен през нощта, като в бдение. Обикалял беше да проверява Домашните мечове и да говори тихо с постовете. Андарист и свитата му бяха поне на ден път оттук, а гостите щяха да го последват на следващия ден. Крачките му отмерваха нощта в бавна спирала, която най-сетне го върна отново до гаснещия огън.

Сърцето го болеше за дъщеря му, за слепотата на младостта. Всяка мисъл за заложник Крил го съкрушаваше: изпитваше страх за младия мъж, комуто навярно щеше да се наложи да защити дома Инис от атака; болка заради раните, които дъщеря му му беше нанесла.

Не съжалението беше същинското проклятие. Беше позволил на старостта да го обсеби, сякаш старческата досада бе сетният дар към него самия — блажената прегръдка на равнодушието под маската на мъдрост. Отегчение чакаше всяка нехайна душа, все едно колко стара, все едно с какъв ранг и титла. Знаеше, че го очакват още столетия, но това беше истина, пред която не можеше да се изправи, без да потръпне от страх. Същинското проклятие, онова, което изпълваше душата до пръсване, беше умората. Не на плътта, макар че и това играеше своята роля, а на духа. Започнал бе да разпознава в себе си някакво окаяно нетърпение: злочестието на човек, който очаква и иска да умре.

Загуба и разбити сърца можеха да се понесат от младия, със силна воля и със здрав дух. Не притежаваше ни една от тези черти, тъй че стоеше в очакване скоро да отдаде единствената си дъщеря, скоро да предаде в ръцете й всички обещания на младостта и ни едно от неизречените съжаления, както подобаваше за гаснещ баща. „Оставам назад и съм доволен от това. Толкова доволен, колкото може да бъде всеки стар глупак. Навярно ще се отдам на пиене. Някоя мръсна отрова на безпаметност, за да потъвам ден и нощ в забрава.

Ненужен повече… Защо усещането за такива неща трябва да е толкова жестоко?“

Загледа се в изстиващия огън и тлеещите въглени, съхранили старите си форми на съчки и клони. Всяко гаснещо огнище беше дом за крехки призраци и светлината на жаравата бе само споменът за живот. Това и нищо…

Внезапно движение го накара да се обърне. Един Домашен меч извика — и Джаен видя как стражите му извадиха оръжия, видя как се стегнаха в плътна редица. А от гората изригнаха тъмни сенки — блесна оголено желязо…

Изумен и невярващ, лорд Джаен издърпа меча си. Втурна се към каретата и заудря с дръжката по вратата.

— Вън! Веднага! Вън!

Слугинята, Ефала, изпълзя изпод впряга, замаяна от съня. Джаен я сграбчи за ръката и я вдигна. Разтърси я.

— Чуй ме — вземи дъщеря ми — бягайте към къщата. Разбра ли ме? Към къщата! — Блъсна я силно към каретата и се обърна рязко.

Домашните му мечове отстъпваха в плътна редица около каретата, откъм страната срещу гората.

Чу как се люшна и отвори вратата зад него. Чу уплашения вик на дъщеря си, докато Ефала я дърпаше навън.

— Отстъпваме! — извика Джаен на Домашните мечове. — Назад към къщата. Назад!

Стражите му оформиха извита линия и заотстъпваха бързо. Джаен погледна през рамо и видя, че двете жени тичат към къщата.

Нападателите връхлитаха. Бяха твърде много.

— Задръжте ги! — заповяда той.

Първата редица на врага стигна до Домашните мечове. Задрънчаха оръжия, засякоха мечове. Двама от стражите му паднаха под напиращата вълна. Другите продължаваха да се бият, сечаха отчаяно по забиващите към тях мечове. Още един падна с разбит череп.

Останалите продължаваха да отстъпват. Лорд Джаен заотстъпва с тях, безпомощно заклещен между бойците си и двете жени, които се мъчеха да стигнат до къщата. Още миг колебание, а след това Джаен изруга, обърна се и затича след дъщеря си и слугинята. Щеше да задържи вратата, ако можеше, макар да знаеше, че това ще е безсмислено.

Андарист не беше построил крепост. Величествен дом и нищо повече. Вратата нямаше да издържи.

Жените се добраха до вратата. Ефала я дръпна и бутна Енесдия вътре.

„Преди съпруга й — не един до друг — зла поличба, обречен брак…“

Мисълта го прониза със спазъма на нелепо чувство за вина.

Нападателите се приближаваха. „Стражите ми са мъртви. Още дванайсет и пак щеше да е същото… О, Крил…“

Стигна до зейналата врата и видя ужасените лица на дъщеря си и слугинята. Погледна Ефала и кимна.

Тя затръшна вратата и Енесдия изпищя.

Джаен се обърна на прага и вдигна меча си.

Изгуби единия кон. Погледа го безпомощно за миг как се понесе надолу по течението с вдигната глава и изпънат врат, а после се вкопчи в гривата на оцелелия и успя да се добере до отсрещния бряг и да излезе на пътя.

Щеше да подходи към къщата от юг. Пътят пред него беше пуст, зората все още едва се прокрадваше в небето.

Чу викове в далечината, а след това — трясък на мечове.

Скоро видя през дърветата новите плочи на покрива на къщата на Андарист, отби от пътя и пришпори коня по откритата ивица, а след това през храстите и в сянката на дърветата. Щом подкара към задната страна на къщата, видя пред себе си разпръснати от двете страни и тичащи фигури. Разбра, че Джаен се е оттеглил в къщата — това бе единственият му избор, защото нападателите бяха десетки.

Очите му се спряха на един затворен с капаци прозорец на долния етаж, вляво от задната врата, и той пришпори коня право към него.

Някой извика — бяха го видели, но нямаше значение. Беше почти стигнал.

Измъкна ботушите си от стремената и се изправи на седлото. В последния миг, когато конят зави, за да не се блъсне в стената, Крил се хвърли напред, с едното рамо надолу и прикрил лицето си с ръце.

Удари капаците и дървото се пръсна.

Треските полетяха след него, докато падаше на пода. Хлъзна се по каменните плочи, скочи, извади меча и се втурна към предната част на къщата. Чу тежки удари по входната врата и трясък на цепещо се дърво. Стаите профучаваха невидими от двете му страни.

Входната врата рухна разбита и Енесдия изпищя.

Крил се хвърли в преддверието… и я видя. Ефала беше извадила кама и стоеше пред господарката си. Изсвистя меч, плоското на оръжието удари ръката на слугинята и изпращяха счупени кости. Друго острие прониза гърдите й, надигна я от пода…

Крил се хвърли напред, пред Енесдия. Дори не видя лицата на нападателите. Мечът му изсвистя, разпра гърлото на мъжа, който беше убил Ефала, изтръгна се и се заби в корема на втория нападател.

— Бягай назад! — извика през рамо. — На коня! Бягай!

— Крил!

Още нападатели нахлуха в коридора.

Някъде вдясно от него, в друга стая, бяха пробили през прозореца.

— Бягай! — изкрещя той отново и се хвърли пред тримата нападатели.

Беше Дурав. Кръвта бе огън в жилите му. Разцепи лицето на един, посече капачката на коляното на друг. Меч се вряза дълбоко в дясното му бедро. Той се олюля и се изтръгна от оръжието. Силата се изля от ранения крак. Крил изруга и залитна. Още връхлетяха към него, жадни да го достигнат. Блокира забиване и усети как мечът му се хлъзна по нечия ръка. А после нещо го удари в слепоочието и светът побеля. Докато падаше напред, два юмрука го посрещнаха в гърдите и го изправиха отново. Погледна и видя двата меча, които го бяха пронизали.

Още едно острие изсвистя и се вряза в шията му.

Видя се как пада в коридора, почти на ръка разстояние от прага, видя и съсеченото тяло на лорд Джаен, видя нахлуващите тежки ботуши. Някой стъпи на ръката му и му счупи пръстите, но Крил чу само звука. Нямаше болка.

Имаше само усилваща се празнота, черна като реката. Зачака да го поеме.

Не се наложи да чака дълго.

Бяха хванали благородничката в една от задните стаи, докато се опитваше да скочи навън през прозореца, и я бяха довлекли в главната зала. Тогава започна насилието.

Когато избутаха Нарад напред — с неокървавения и увиснал в ръката му меч, — жената, която бе тичала с него, се изсмя и рече:

— Този да я довърши! Красавица е, Вафт, и цялата е твоя!

Под грубите подкани на десетина зяпачи го избутаха към камъка на огнището, на който я бяха проснали. Дрехите й бяха разкъсани. На камъка под нея имаше кръв. Устните й бяха разцепени от целувки и хапания, а гладката й доскоро плът беше на синини от длани и пръсти. Той се взря в оцъклените й очи.

Тя срещна погледа му, без да мигне, и не се извърна.

Жената зад Нарад смъкна панталоните му, после го хвана в ръка, за да го възбуди. Изсмя се, подуши го по врата и го натисна да легне върху благородничката.

Той усети как се плъзга в кръв и разкъсана плът.

След като го намести, жената се отдръпна със смях.

Тялото на благородничката беше топло под неговото и въпреки всички отоци — възхитително меко. Пресегна се, за да я притисне до себе си — под воя на другите — и зашепна в ухото й: молеше я за прошка.

Много по-късно му казаха, че е издишала сетния си дъх, докато била под него, и Нарад чак тогава осъзна, че в онази сутрин, върху камъка на домашното огнище, красотата е умряла в ръцете му.

Кадаспала се събуди стъписан. В ума му бе останало ехото от някакъв писък — ужасен сън, който дори не можеше да си спомни. Потърка лицето си, погледна се в смътната утринна светлина и видя, че отеклото му бедро се е подуло — беше два пъти по-дебело от другото. Простена и отново се отпусна на гръб.

Но смътните писъци не заглъхнаха. Изобщо не заглъхнаха.

„Не. О, не, не, не, не…“

Заряза кутиите с бои и четки, успя някак да се изправи и закуцука през вълни от заслепяваща болка към пътя. Опита се да затича, а кракът му се повлече под него и дъхът заизлиза накъсан от гърлото му.

Слънцето се изкатери през дърветата. Кадаспала куцаше по пътя и се чудеше що за лудост го е обзела. Не беше възможно да е чул нещо истинско. Разстоянието беше много голямо — бягал беше вечно по този път. Левги, десетки левги — но не, въздухът все още беше студен от отминалата нощ. Мъгла бе надвиснала над реката като дим.

Едва можеше да върви, още по-малко — да тича.

Когато пред очите му изникна къщата на Андарист, Кадаспала спря. Видя каретата, но конете ги нямаше. Нямаше никакво движение — нито един Домашен меч или слуга.

Закуцука отново напред.

Трупове по земята. Домашните мечове на баща му и други. Виждаше лица, които беше познавал през целия си живот, всички — плоски като най-тънък пласт боя, очите им бледи и празни под клепачите. И навсякъде — зловещите багри на зейнали рани. Когато вдигна ръце към лицето си, усети само изтръпналост, сякаш дори сетивата се бяха отдръпнали.

Пръстите му мушкаха във въздуха.

Входната врата на къщата беше изкъртена.

От Кадаспала излизаше звук. Нечовешки вик, вик от нещо, което пропадаше в яма, в бездна, пропадане в безкрайни дълбини. Викът го обкръжи, поздрави празното утро и безчувствената му светлина, а кръвта по земята правеше сенки под неподвижните тела. Видя отворената врата на каретата и още тела зад нея — още Домашни мечове, още непознати в мръсни дрипи, още зяпнали очи, както винаги зяпат мъртвите очи.

На стъпалата на къщата лежеше мъж, загърнат във фино вълнено наметало, синьо като нощ. Сивата коса бе полепнала от черна засъхнала кръв. Пръстите на Кадаспала заиграха трескаво — резки удари на невидимата четка — и през цялото това време викът продължи, като на погубена душа, душа, пропадаща вечно в бездната.

Прекрачи тялото на баща си, а след това и на Крил Дурав. И видя застиналото, оцапано с кръв тяло на Ефала.

А после застана пред камъка на огнището.

Това не беше тя. Това… нещо. „Не тя. Никога тя. Не знам коя е това. Това не е…“

Лицето беше съвсем сбъркано. Бледите страни, подутите и разкъсани устни. Никога не беше виждал тази жена. Беше зяпнала в тавана. Неволно пристъпи към нея, за да улови този празен поглед. Чу собствения си вой. Наведе се още по-близо, загледан в играта на собствената си сянка, хлъзнала се над лицето й. Най-сетне погледна в очите й.

Пръстите му се свиха като нокти на хищна птица. Пронизителният звук изпълни залата, забушува неистово, остана заклещен в ъглите, изтръгна се и се понесе нагоре към тавана. Набираше сила и се извисяваше, все по-нагоре. Звук, вкусил кръв, звук, надушил ужаса. Той залитна назад и се свлече на колене.

„Енесдия.

Не ме гледай така. Недей…“

Пръстите му се вдигнаха, очите му се взираха в озлочестеното тяло, проснато върху камъка на огнището, и невидимите четки пронизаха.

Очите му. Дълбоко.

Болката беше стъписваща, главата му се отметна, но художникът не можеше да пусне — четките се забиваха все по-дълбоко, прогизнали от червена боя. Викът вече беше писък сред хор от гласове и изригваше от устата му несекващ. Усети как пръстите му се вкопчиха в очите, усети как стискат здраво.

А след това ги изтръгна.

И тъмнината поднесе съвършения си благослов, а той потръпна като в екстаз.

Викът в черепа му затихна и остана само един, самотен и треперещ глас.

„Това е единственият въпрос, който терзае всеки художник, въпросът, на който никога не можем да отговорим. Как рисува човек любовта?“

Бележки

[1] От waft (англ.) — миризма, воня. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Ковачница на мрак (18)

Метаданни

Данни

Ковачница на мрак

Информация

История

Сваляне / Връзки

14.

Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (18)