Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (17)

13.

Кадаспала не вярваше в богове, но знаеше, че вярата може да ги сътвори. А веднъж създадени, те се въдеха сами. Виждал беше места, където раздорът процъфтяваше, където насилието пускаше корени и в пръст, както и в плът, а единственото изкупление, останало за онези, които живееха там, бе да проливат още кръв. Користни бяха тези богове, порочни издънки на каша от окаяни чувства и страсти. Нямаше там господар, нито роб: бог и смъртен се хранеха един от друг като любовници, споделящи мръсен фетиш.

Кадаспала знаеше, че в чувството има сила и че тя може да се разлива, докато напои земята, докато зацапа камък и изкриви дърво. Че може да отравя деца и с това да подновява пагубния цикъл поколение след поколение. Такива хора превръщаха дома си в божи скут и се свиваха плътно в удобната му, позната теснота.

Кадаспала не искаше да има нищо общо с това, но изобщо не беше толкова неуязвим, колкото му се искаше: дори твърдението, че винаги стои настрани от такива неща, само по себе си беше илюзия. Не вярваше в богове, но си имаше своите. Идваха при него в най-простата от всички форми, отбягвайки всякаква външност, а и самата вещественост понякога. Идваха при него на порой, с всеки миг — всъщност дори в съня му и в сънните светове, които витаеха в него. Виеха. Шепнеха. Галеха. Понякога лъжеха.

Боговете му бяха цветове, но той не ги познаваше. Носеха упоителни чувства и пред тях, в мигове на слабост или уязвимост, той понякога се свиваше в ужас или крещеше, мъчеше се да се отвърне от тях. Но зовът им го връщаше безпомощен, душа на колене. Понякога можеше да ги вкуси или да усети топлината им по кожата си. Понякога можеше да ги помирише, ухаещи на обещание и бързо прокрадващи се от спомените му, за да си присвоят с това тези спомени. Толкова жалко беше станало преклонението му, че вече виждаше себе си в цветове — пейзажа на ума си, прилива и отлива на чувствата, безсмислените водопади от цветове зад клепачите, когато ги стиснеше срещу външния свят. Знаеше сините, пурпурните, зелените и червените оттенъци на кръвта си. Познаваше розовината на костите си с наситено червената им сърцевина. Познаваше залезните багри на мускулите си, посребрените езера и гъбестата пъстрота на органите си. Виждаше цветя в човешката кожа и можеше да подуши уханията им или, понякога, застоялата готовност на страстта — онзи копнеж да докоснеш и да усетиш.

Боговете на цвета идваха в любовната игра. Идваха в насилието на войната и в клането на животни, в сечта на житните стръкове. Идваха в мига на раждането и в чудото на детството — нима не казваха, че новородените бебета виждат само цветове? Идваха в приглушените тонове на скръбта, в конвулсиите на болка от рана и болест. Идваха в пламъците на гнева, в ледената хватка на страха — и всичко, което докоснеха, зацапваха завинаги.

Имаше само едно място и едно време, когато боговете на цвета отстъпваха, чезнеха от обсега на смъртните, и това място, това време, беше смъртта.

Кадаспала боготвореше цвета. Той беше дарът на светлината. И в тоновете му, тежки и леки, смътни и щедри, бе нарисуван целият живот.

Когато помислеше за безчувствен свят, съставен от безчувствени неща, виждаше свят на смърт, селение на неизмерима загуба, и това бе място, вдъхващо страх. Без очи, които да виждат, и без ум, който да внесе ред в хаоса и с това да донесе разбиране, в такъв свят боговете отиваха, за да умрат. Нищо засвидетелствано, тъй че и нищо, което да се възроди. Нищо видяно, тъй че и нищо, което да се намери. Нищо отвън, тъй че и нищо отвътре.

Беше пладне. Яздеше през гора, в която отвсякъде слънчевата светлина с усилие достигаше до земята, докосвайки я смътно тук, по-дръзко там. Даровете й бяха цветни мазки на четката. Имаше навика деликатно да рисува с пръстите на дясната си ръка, да гали нежно във въздуха — не му трябваше никаква четка. Стигаха му само очите, умът и въображението помежду им. Правеше очертания с ловките потрепвания на тези пръсти, а после ги запълваше със сладостен цвят — и всяка фигура беше молитва, жертвен дар към боговете му, доказателство за любовта и предаността му. Ако други видеха движенията на дясната му ръка, несъмнено щяха да ги помислят за нервни тръпки. Но истината беше, че тези пръсти рисуваха реалността, и доколкото Кадаспала знаеше, даваха доказателство за всичко, което той виждаше и което съществуваше, за да бъде видяно.

Разбираше защо смъртта и покоят са свързани. В покоя вътрешното бе мълчаливо. Живият разговор беше приключил. Пръстите не се движеха, светът не бе нарисуван жив, а очите, вторачени невиждащи, бяха изгубили образа на боговете на цвета. Когато се взреше в лицето на мъртъв човек, когато погледнеше в бездушните очи, можеше да види верността на убежденията си.

Беше пладне. Слънцето с усилие се провираше надолу и боговете пърхаха, пъстри и изпълнени петна от блясък сред сумрак и сянка, а Кадаспала седеше на мулето си и едва забелязваше тънките струйки дим, къдрещи се около глезените на животното, защото вниманието му бе приковано в лицето — в очите — на трупа на земята пред него.

Имало беше три колиби на тази тясна пътека. Сега те бяха купчини пепел, кално сиво, размътено бяло и зацапано черно. Една от колибите трябваше да е била на дъщеря, достатъчно голяма, за да си направи свой дом, но и да беше я деляла с мъж, тялото му не се виждаше никъде, докато тя лежеше наполовина просната извън онова, което вероятно е било врата. Огънят бе погълнал долната част на тялото й и бе подул останалото, изпекъл го беше, докато кожата не се бе нацепила, и тук боговете стояха затихнали, стъписани сякаш, в ивици зловещо червено и петна обелено черно. Дългата й коса се беше изметнала напред, над главата й. Части от нея бяха изгорели и накъдрени на крехки бели гнезда. Останалото бе неподвижно и бездънно черно, с оттенъци отразено синьо като дъги по масло. Лежеше, по милостта на съдбата, с лице надолу. Едно разкъсване по гърба й беше различно — по-голямо, и докато другите бяха изригнали навън, това беше натиснато навътре. Меч беше направил това.

Тялото точно пред него обаче беше на дете. Синьото на очите вече бе покрито с млечна корица и само тя им придаваше дълбочина, тъй като всичко, което бе зад това було, беше плоско, като железни щитове или сребърни монети, затворено и лишено от всякакво обещание. Бяха, каза си той за пореден път, очи, които вече не действаха, и загубата от това беше невъобразима.

Щеше да рисува това детско лице. Щеше да го рисува хиляда пъти. Десет хиляди. Щеше да подарява рисунките на всеки мъж и жена в кралството. И всеки път, когато някой мъж или жена разбудеше домашните богове на гняв и омраза, тъпчейки зяпналата уста на насилието и мълвейки лъжи как всичко ще стане по-добро или по-праведно, или чисто, или безопасно, щеше да им дава още една рисунка на това детско лице. Цял живот щеше да посвети на този единствен образ, повтарян в гипса по стените, по дъски огладено дърво, в нишките на гоблен. Зяпнало по стените на гърнета и изваяно на камъни или от камък. Щеше да го превърне в единствения аргумент, който да отрече всеки друг бог, всяко друго зло чувство или тъмна, дивашка страст.

Взря се в детското лице. Имаше пръст на една от бузите, но иначе кожата беше гладка и чиста. Освен очите единствената сбъркана подробност бе ъгълът между главата и тялото, който издаваше прекършен врат. И синина на единия глезен, където убиецът го беше сграбчил, когато бе развъртял момченцето във въздуха — достатъчно силно, за да отдели костите на гръбнака.

Боговете на цвета докосваха леко това лице, в нежна тъга, в боязливо неверие. Докосваха със светлина като майчини сълзи.

Пръстите на дясната му ръка, сгънати над рога на седлото, потръпваха леко и рисуваха момчешкото лице, запълваха линии и плоскости с приглушен цвят и сянка, работеха около несъдещите очи, оставяйки ги за накрая. Пръстите му правеха от косата тъмно петно, защото беше маловажна, освен парчетата клонки, ожулена дървесна кора и листа в нея. Пръстите му работеха, а умът му виеше, докато воят не заглъхна и той не чу собствения си, спокоен глас.

— Отрекло се дете… — „Така го назовавам. Да, приликата е неоспорима — познавахте ли го? Разбира се. Всички го познавахте. То е онова, което пада край пътя в победоносния ви марш. Да, сега коленича в крайпътния ров, защото гледката е в подробностите — нищо друго, само подробности. Харесва ли ви?

Харесва ли ви това?

Боговете на цвета предлагат това без присъда. Вам се пада да отсъдите. Това е диалогът на нашия живот.

Разбира се, говоря само за майсторство. Бих ли оспорил избора ви, начина ви на живот и нещата, за които жадувате, и цената на тези неща? Сигурни ли са линиите? Верни ли са цветовете? А тези була на очите — виждали ли сте техни подобия преди? Съдете само умението ми, жалките ми усилия да вдъхна живот в нещо мъртво с помощта на мъртви неща — мъртви бои, мъртви четки, мъртва повърхност, само пръстите и очите ми живи в стремежа си да уловят истината.

Избирам да нарисувам смъртта, да, а вие питате защо — в ужас и погнуса, питате защо? Избирам да нарисувам смъртта, приятели, защото животът е твърде труден за понасяне. Но това е само едно лице, мъртви бои по мъртва повърхност, и нищо не казва за това как е прекършен вратът или колко грешен е този ъгъл с тялото. Това всъщност е провал.

И всеки път, когато рисувам това момче, аз се провалям.

Провалям се, когато обърнете гръб. Провалям се, когато подминете. Провалям се, когато ми крещите за красивите неща на света и защо не рисувам тях. Провалям се, когато престане да ви интересува, а когато престане да ви интересува, всички се проваляме. Провалям се, за да ви кажа «добре дошли» при онова, което споделяме.

Това лице? Този провал? Той е признание.“

Имаше други трупове. Мъж и жена, посечени в гръб и пронизани, докато се бяха опитвали да задържат телата си над децата, до които са могли да стигнат, не че беше помогнало, след като тези деца бяха извлечени и убити. Едно куче лежеше проснато, посечено на две точно над бедрата, задните крайници лежаха на една страна, предните и главата — на обратната. Неговите очи също бяха изгубили дълбочина.

Когато пътуваше през гората, Кадаспала имаше навика да изоставя главния път, да намира тези по-малки пътеки, които го водеха през малки биваци като този. Делил беше храна с тези кротки хора на леса, Отреклите се, макар те да не отричаха нищо ценно, поне доколкото той можеше да разбере. Живееха в интимност и любов, насмешливо проницателни и мъдри в смирението си. И правеха изкуство, което отнемаше дъха на Кадаспала.

Статуетките, маските, изделията от мъниста — всичко сега бе изгубено в изгорелите колиби.

Някой беше врязал лъкатушеща линия на гърдите на мъртвото момче. Изглежда, почитането на речния бог вече беше смъртна присъда.

Нямаше да погребе тези мъртви. Щеше да ги остави да лежат където си бяха. Поднесени на земята и дребните хранещи се с мърша твари, които щяха да ги отнесат, късче по късче, докато заличаването на плът и спомен станат едно.

Рисуваше с пръстите си, подреждаше в ума си къде лежат телата едно спрямо друго. И колибите, и мъртвото куче, и как слънчевата светлина се бореше през дима, за да накара всеки детайл да закрещи.

После срита мулето, то плахо прекрачи през тялото на момчето и за най-кратък миг скри всичко в сянка.

В света на нощта, обещан от Майка Тъма, толкова много неща щяха да останат завинаги невидими. Започна да се чуди дали това ще е милост. Започна да се чуди дали това е тайната на обещания й благослов към всички нейни вярващи, към децата й. „Мрак, сега и вовеки веков. За да можем да понесем нещата.“

Двайсетина коня поне бяха минали по пътя, на който беше сега. Убийците се придвижваха на запад. Като нищо можеше да ги срещне, ако бяха спрели на лагер, за да отдъхнат след нощта на убийството. Като нищо можеха да го убият. Или просто да го нахранят.

Беше му все едно. Имаше десет хиляди лица в главата си и всички те бяха еднакви. Споменът за Енесдия сега изглеждаше далечен. Бъдеше ли пощаден, щеше да тръгне за нея, в отчаяната си потребност. Защото не смееше да нарисува красотата, защото не смееше да изповяда любовта. Тя беше там, където боговете на цвета сбираха целия блясък в свое притежание. Беше там, където той щеше да намери прерождение на вярата си.

Всеки художник е изтерзан от лъжи. Всеки художник се бори да намери истини. Всеки художник се проваля. Някои се връщат, приели тези удобни лъжи. Други слагат край на живота си в отчаяние. Други се напиват в гробницата или тровят всеки, който се доближи достатъчно, за да го докоснат и наранят. Някои просто се предават и потъват в самота. Малцина откриват собствената си посредственост — и това е най-жестокото откритие от всички. Никой не намира пътя си към истините.

Ако преживееше няколко дъха от този миг, или ако живееше сто хиляди години, щеше да се бори… за нещо, за истина, която не можеше дори да назове. Беше, навярно, богът зад боговете на цвета. Богът, който предлагаше и сътворение, и разпознаване, който постановяваше законите на същността и на разбирането, на външното и вътрешното, и разликата между двете.

Искаше да срещне този бог. Искаше да поговори с този бог. Искаше, над всичко друго, да погледне в очите му и да види в тях истината на лудостта.

„С четка и страст ще направя бог.

Почакайте.“

Но в този момент, докато яздеше през мечове от светлина и плащаници от сянка, по дирята на сляпата диващина, самият Кадаспала беше като човек без очи. Нарисуваното лице беше навсякъде. Пръстите му не можеха да спрат да го рисуват във въздуха, като тайнствени заклинания, като призовавания на невидими сили, като проклятие на маг и като вещерска закрила против зло. Пръсти, които можеха да затворят рана с едно докосване, които можеха да разплетат стегнатите възли на времето и да сътворят наново свят, все още гъмжащ от възможности — които можеха да направят всички тези неща, но продължаваха с драскулките си, пленени от лице на смъртта.

Защото богът зад боговете беше луд.

„Ще нарисувам лицето на мрака. Ще вкарам мъртвите в гърлото на онзи проклет бог. Аз, Кадаспала, сега се заклевам в това. Свят, обявявам ти война! Отвън — ти, отвън, чуй ме! Отвътре ще бъде отприщено. Отприщено.

Ще нарисувам лицето на мрака. И ще му дам очи на мъртво дете.

Защото в мрак не виждаме нищо.

В мрака, вижте, има мир.“

 

 

Пръстите на Нарад опипаха непознатите черти на собственото му лице, местата, които се бяха изкривили или хлътнали. Юмруците на Харал не само бяха оставили синини и рани. Бяха прекъснали нерви. Беше погледнал лицето си, отразено в един горски вир, и едва го беше познал. Отоците ги нямаше, костите се бяха заздравили възможно най-добре и зрението почти напълно се беше върнало в лявото му око, но сега носеше лицето на друг мъж, стегнато и изопнато, изпънато и очукано.

Знаеше историята на Харал. Знаеше, че кучият син е изгубил семейството си във войните и че котел от гняв кипи и бълбука някъде вътре в него. Но въпреки това Нарад не бе успял да се спре и накрая — в деня с онзи благороден изтърсак — всичките му словесни ръчкания и жиления бяха извадили от равновесие капитана на кервана. Не беше трудно да си спомни изражението на Харал в мига преди да удари, суровата наслада в очите му — все едно че врата беше разтворена и всичките юмруци на яростта му вече можеха да излетят навън.

Много гняв имаше сред тайстите. Къкреше и се надигаше понякога, за да удави скръбта и да надвие онова, което бе нужно просто за да се преживее. А може би беше сила, която съществуваше у всеки, като съкровище, струпано от всички унижения, понесени в живот на провалени мечти и разочарования, имане, сандък с разхлабен катинар.

Нарад вече беше грозник и щеше да мисли като грозник, но все още бе достатъчно силен, за да натиска главата на скръбта долу, под повърхността, и да намира удовлетворение всеки път, щом я удави. Не го интересуваше повече мек свят, свят, където нежността и топлината са възможни, израснали като ярки цветове. Трябваше непрекъснато да си повтаря това.

Слушаше разговорите в лагера, думите идваха до него от събралите се около огъня или край палатките. Шеги и оплаквания от влажната земя и капризния, но и коварен дим на огъня. И чуваше хрипливия съсък на мечове, хлъзгащи се по брусове, докато се заглаждаха щръбки и се наточваха притъпени ръбове. Нарад беше сред войници, истински войници, и работата им беше тежка и неприятна, и вече се смяташе за един от тях.

Отрядът изчакваше връщането на капитана, Скара Бандарис, който бе продължил до Карканас с няколко войници, за да отведе заложниците джелеки. Изостанал от кервана, още с напукани ребра, с подуто лице и полусляп, Нарад се беше натъкнал на този отряд и го бяха взели със себе си, погрижиха се за него, дадоха му оръжия и кон и сега яздеше с тях.

Войната срещу Отреклите се бе започнала, тук, в този древен лес. Нарад дори не беше знаел, че предстои такава война. Горските хора никога не го бяха впечатлявали особено. Бяха невежи, раждани най-вероятно в кръвосмешение и кротки като агнета. Не бяха кой знае какъв враг и войната не изглеждаше кой знае каква. Няколкото колиби, на които се бяха натъкнали вчера, се оказаха точно каквото Нарад бе очаквал. Един мъж на средна възраст с болно коляно, жена, която го наричаше съпруг, и децата, които бяха родили. Момичето, което се беше крило в колибата, можеше да е било хубаво преди огъня, но почти не приличаше на човек след него, както бе изпълзяла навън. Избиването беше бързо. Професионално. Никакви изнасилвания, никакви изтезания. Точно както трябва — бързо. Нарад си каза, че дори необходимостта може да се балансира с милост.

Проблемът бе в това, че му беше трудно да намери необходимост.

Ефрейтор Бурса му каза, че той и отрядът му били прочистили повечето Отрекли се от тази част на леса — на един ден път във всяка посока. Каза и че било лесно, понеже нямало много воини между тях, само старци, майки и деца. Бурса напомняше на Нарад за Харал и той вече бе усетил инстинктивната си ненавист към него, но този път си мълчеше. Беше си научил урока, а искаше да остане с тези мъже и жени, с тези войници от легиона. Искаше да е един от тях.

Беше извадил меча си в стана на Отреклите се, но нито един враг не се беше оказал наблизо и докато разбере, цялата работа беше приключила и другите вече палеха колибите.

Къде се беше скрило момичето си беше загадка, но пушекът и пламъците най-сетне го бяха изкарали навън. Нарад се бе оказал наблизо — е, най-близо от всички останали — и когато тя изпълзя навън, Бурса му заповяда да сложи край на мъките й.

Още си спомняше как се бе доближил, борейки се с вълните горещина. Тя не издаде нито звук. Изобщо не изпищя, макар че болката сигурно бе ужасна. Редно беше да я убие, за да приключи мъченията й. Повтаряше си го непрекъснато, докато се доближаваше… докато най-сетне не се надвеси над нея и не зяпна опърления й гръб. Забиването на меча в него не се оказа толкова трудно, колкото си беше мислил. Момичето все едно беше свински труп, изпечен на прът. Ако не се броеше дългата черна коса.

Тъй че нямаше никаква причина това убийство да го гложди. Но му беше трудно да се засмее и да се шегува с другите. Всъщност му беше трудно дори да ги погледне в очите. Бурса се бе опитал да го убеди, че тези горски хора дори не са тайсти, но това не беше вярно. Бяха — куцият мъж, когото бяха посекли, можеше да е от семейството на самия Нарад или братовчед от някое близко село. И затова Нарад бе объркан и объркването не искаше да го напусне. Ако можеше да се напие, щеше да му олекне, но това не бе разрешено в този отряд. Пиеха бира, защото беше по-безопасна от местната вода, но беше слаба и не беше достатъчно, пък и тези войници май бяха до един трезвеници. Капитан Скара Бандарис не даваше да се пие. Според всичките им описания беше корав, държеше на дисциплината и очакваше същото от войниците си.

И все пак тези мъже и жени боготворяха капитана си.

Нарад не ги разбираше. Все още не беше срещнал капитана и се чудеше какво ли ще види у този Скара Бандарис, което да придаде смисъл на избиването на Отреклите се и на цялата тази проклета война. Отраснал беше във ферма. Знаеше причините, които изтъкваха, щом тръгнеха да ловят вредители — плъховете носеха болести, зайците ядяха реколтата и ровеха земята, тъй че цялото онова избиване беше необходимо. Знаеше, че трябва да мисли за Отреклите се по същия начин, като за напаст и за заплаха за установения начин на живот. Плъховете може да си гледаха тяхната работа, но това не ги спасяваше. От това не преставаха да са проблем.

Седеше на един дънер до палатката, която му бяха дали. От време на време поглеждаше дланите си и после бързо извръщаше очи.

Не беше убийство. Беше милост.

Но той вече беше грозник и светът просто беше грозен, и това лице не беше неговото, а щом това лице не беше неговото, то и ръцете не бяха негови, а вчерашното престъпление беше на някой друг. Зачуди се дали момичето е било красиво. Вярваше, че е било. Но красотата нямаше място в този нов свят. Този свят, в който го беше вкарал Харал. Харал беше виновен за това и един ден Нарад щеше да го убие този кучи син.

Вдигна глава и очите му засякоха движение по пътеката. Идваше някакъв мъж, яхнал муле.

Други също го бяха забелязали, дойде и Бурса, погледна го и му махна с ръка. Нарад се изправи, усетил тежестта на меча на кръста си, тежест, която винаги беше харесвал, но никога не се беше чувствал много удобно с нея, но вече бе с него и никога нямаше да се махне. Тръгна след Бурса.

Непознатият дори не спря, като стигна лагера, а от облеклото му Нарад разбра, че е благородник, макар животното му и оцапаните кутии, навързани на самара му, да предполагаха друго.

Бурса — Нарад беше от лявата му страна — застана на пътя на странника и го принуди да спре.

Изведнъж Нарад се сети, че пътят, по който бе дошъл този човек, води право до лагера на Отреклите се. Изгледа с присвити очи невъзмутимото и напълно безстрашно изражение на пътника.

— По опасни пътища скитате, сър — каза Бурса.

— Представа нямате — отвърна странникът. — Почистихте ли вече мечовете си? Виждам, че сте го направили, тъй че трябва да одобря дисциплината ви. Носите униформата на легиона на Урусандер, но подозирам, че той не знае какво вършите от негово име.

Предизвикателството остави за миг Бурса без думи, а после той се засмя.

— Сър, в грешка сте…

— Ефрейтор, идвам от цитаделата на Вата. Гост бях на лорд Урусандер почти месец. Единствената „грешка“ тук е самонадеяното ви допускане, че съм невежа. Тъй че ви питам: откога легионът на Урусандер воюва с невинни мъже, жени и деца?

— Сър, боя се, че не сте в час — изръмжа в отговор Бурса и Нарад долови набъбващия гняв, като съскаща пяна, за която пътникът сякаш остана сляп и безразличен.

Нарад отпусна ръка на дръжката на меча си.

Очите на непознатия пробягаха към него, след това се върнаха на Бурса.

— В час? Не искам да имам нищо общо с това, с което вие сте „в час“, ефрейтор. Връщам се в имението на баща си. Жалко е, че се оказахте на пътя ми, но след като нямам никакво желание да споделя компанията ви, ще продължа.

— Момент — спря го Бурса. — Имам заповеди да следя кои минават оттук…

— Чии заповеди? Не на Урусандер. Тъй че питам отново: кой дава заповеди на легиона на Урусандер от негово име?

Лицето на Бурса почервеня, но той все пак отвърна:

— Заповедите ми дойдоха от пратеника на капитан Хун Раал, няма и преди три дни.

— Хун Раал ли? Не сте от неговата част.

— Не. Под командата на капитан Скара Бандарис сме.

— А той къде е?

— В Карканас. Сър, пътувате в неведение. Има въстание…

— Виждам — отвърна непознатият.

Устните на Бурса се свиха в тънка линия.

— Името ви, моля, ако желаете да минете.

— Аз съм Кадаспала, син на лорд Джаен от дома Инис. Рисувах портрет на командира ви. Да ви кажа ли колко много виждам в лицето на човек, когато го гледам ден след ден? Виждам всичко. Никаква преструвка не лъже окото ми. Никаква злост, колкото и добре да е скрита, не може да ми убегне. Не се съмнявам, че изпълнявате заповеди на Хун Раал. Следващия път като видите онзи самодоволен пияница, предайте му това послание от мен. Да не си въобразява, че лорд Урусандер вече не е нищо повече от фигурант, когото да подбутват насам-натам. Опитате ли се да манипулирате Вата Урусандер, той ще ви накара да съжалите. Е, взехме си мярката един на друг. Сега ме пуснете да мина. Късно става, а пътувам в компанията на призраци. Едва ли бихте искали да се задържим тук.

След дълго мълчание Бурса се отдръпна настрани. Нарад също. Сърцето му блъскаше в гърдите.

След като ги подмина, художникът се обърна към Нарад и каза:

— Мога да видя мъжа, който си бил преди.

Нарад се вцепени, но преглътна срама си.

Кадаспала продължи:

— Това, което е било вътре, вече е отвън. Жал ми е за теб, войнико. Никой не заслужава да е толкова уязвим.

После продължи през лагера и другите войници — всички смълчани и навъсени, уплашени сякаш от този невъоръжен млад художник. След малко той изчезна сред дърветата в другия край на поляната, където пътеката продължаваше.

— Мамка му — изруга Бурса.

Нарад понечи да го попита какво все пак е станало, но изражението на Бурса го накара да замълчи. Ефрейторът беше пребледнял, загледан след художника, а в очите му имаше смут и измъчен страх.

— Капитанът каза да чакаме тук — промърмори той. — Но курвата на Хун Раал каза да… — Замълча и изгледа ядосано Нарад. — Връщай се при палатката си.

— Слушам, сър — отвърна Нарад.

Докато бързаше към палатката, Нарад вдигна ръка и потърка лицето си. И за първи път изпита страх от това, което намериха пръстите му.

 

 

Засуха бе спекла полето и копитата се бяха забивали в пръстта като мотики, разкъсвайки тревите, докато нищо не бе останало живо. Учителят по оръжия Айвис излезе от него покрит с прах. Кожените му дрехи бяха зацапани, елекът — прогизнал под мишниците и по гърба. Зад него кафявите облаци прах бавно улягаха, а войниците, които бе обучавал, се бяха оттеглили при дърветата, зажаднели за сянка и отдих. Не им беше останало много желание за приказки — Айвис им го беше избил. Някои бяха насядали уморено, други се бяха проснали по гръб.

— Погрижете се за конете си — викна Айвис. — Те са по-важни от вас. И по-умни.

Мъжете и жените се размърдаха при думите му. Айвис ги изгледа още миг, след което се обърна към бойните коне, струпани под дърветата. Стояха неподвижни, само опашките им се люшкаха да прогонят гъмжащите мухи и лъскавата им козина потръпваше. Животните изглеждаха силни, смъкнали всякаква тлъстина. Щом Домашните мечове тръгнаха между тях, го жегна тъга и Айвис извърна очи.

Не знаеше дали животните сънуват. Не знаеше изпитват ли някаква надежда в сърцата си, копнеят ли за разни неща… за свобода например. Не знаеше какво наднича от големите им кротки очи. Но най-вече не знаеше какво причинява на духовете им обучението да убиват. Навици и дела можеха да опетнят една душа — беше го виждал достатъчно сред своята раса. Виждал беше отчаяни деца да се превръщат в отчаяни мъже и отчаяни жени.

Учени и философи, в ленивото си безделие в уютните си кабинети в Карканас, несъмнено бяха измислили сложни дефиниции за всички онези неуловими неща, които се рееха като облаци вдигната прах над корава спечена земя — неща, които никой всъщност не може да улови или да се вкопчи в тях. Идеи за душата, за скритата същност, която се самопознава, но се самопознава непълно и поради това е обречена на вечно съмнение и вечен копнеж. Несъмнено имаха аргументи и защити, съградени във впечатляващи структури, които бяха по-скоро паметници на собствената им гениалност, отколкото здрави укрепления.

Спомни си какво казваше дядо му: „Бдящият над собствените си предразсъдъци никога не спи.“ Като момче Айвис не разбираше съвсем какво има предвид Айвелис. Но сега си помисли, че го разбира. Все едно. Философите копаеха дълбоки ровове около своите определения за неща като душата. Ровове, които никое животно не можеше да прекоси, тъй като животните нямаха подходящ език и не можеха да докажат преминаването си. Все пак, щом Айвис се вгледаше в очите на кон или куче, или на улучена сърна в последните мигове, когато тръпките на дивеча и мигащите очи се изпълнеха с болка и ужас, виждаше опровержението на всеки философски аргумент.

Животът не просто мъждукаше. Животът кипеше от огън. Айвис знаеше, че е огън, по простата причина, че рано или късно догаряше. Поглъщаше всичкото гориво, което притежаваше, заглъхваше и гаснеше, докато не си отиде.

Но бяха ли живот и душа едно и също? Защо изобщо бе това разделение?

Всеки може да начертае кръгове в прахта, но в по-голямата схема на нещата тази преграда се оказваше жалка.

Подопечните му бойци бяха потиснали умората си и се грижеха за конете си. Седлата бяха смъкнати, четките извадени. Ръце разтриваха мускули, опипваха сухожилия и галеха кости под изпънатата кожа. Животните стояха неподвижно: Айвис така и не знаеше дали просто търпят оказваното им внимание, или им е приятно. Виждал беше насмешливост у животни, но никое от тях не можеше да се усмихва. И винаги очите им бяха само кладенци, пълни със загадка.

Ефрейтор Ялад се приближи до него.

— Сър, кръговият строй беше прецизен, нали? Не бях виждал нищо толкова съвършено.

Айвис изсумтя.

— Похвала ли търсиш, ефрейтор? Може би и целувка? Иди си намери девицата, която клатиш до стената в конюшните. Не съм подходящият човек, с когото ще ти е приятно, а ако исках разговор, щях да намеря някой с повече мозък.

Ялад се отдръпна.

— Моля за извинение, сър.

Капитанът знаеше, че киселото му настроение е предмет на много приказки в казармата. Никой не знаеше причината, и толкова по-добре, ако питаха него. Това просто ги караше да се трудят по-упорито, за да го удовлетворят или поне да избегнат упрека. Ако знаеха, щяха да го помислят за луд.

Имаше нещо във въздуха, в тази лятна горещина, нещо… неправилно, нередно. Сякаш злото имаше миризма, воня, и дори знойните ветрове духаха през него и го оставяха недокоснато, и слънцето не можеше да го изсуши, и всички зреещи жита не можеха да го заличат.

Дни като този го караха да настръхва. Виждал беше самотни ездачи да заобикалят имението и да препускат здраво през земята на Драконите. Долавял беше смътната миризма на лош дим, онзи дим, който иде от изгорени дрехи, изгорени вещи, изгорена коса и плът — но никога достатъчно, за да е напълно сигурен, да добие поне някаква представа за посока или възможен източник.

Започнал бе да наблюдава залези. Навлизаше сред дърветата или обикаляше покрай края на леса и в гаснещата светлина улавяше мигове на плашеща тишина, като изпуснат дъх в затаения дъх, понесъл мириса на нещо грешно.

Ако целият живот притежаваше душа, то навярно тя също беше горящ огън и също както животът догаряше, щом се изразходеше, така и душата. Но може би отнемаше повече време, докато тя угасне. Може би отнемаше вечност. Но също както животът можеше да заболее, така и душата — човек можеше понякога да го долови, ако имаше очи, в които да погледне, ако имаше лесен фокус към това поражение. Когато вървеше в сумрака, покрай тъмния край на леса, му се струваше, че може да усети душата на земята — душа, съставена от безчет по-малки души, — и усещането беше за нещо болно.

Айвис се извърна към ефрейтор Ялад.

— Вдигай всички и се прибирайте. Конете ходом до пътя, после всички в тръс до портата. Разтръскайте мускулите. Всеки да се почисти преди храна.

— Слушам, сър.

— Аз ще позакъснея.

— Да, сър.

Гората, съхранена с указ на лорд Драконъс, минаваше като извит пръст между хълмовете — следваше очертанията на старо речно корито през долината. Върхът на пръста, там където беше най-тънък, беше в края на това поле, където се изпъваше, за да стигне почти до крепостта Дракони. Ако се вървеше на север, по линията на този пръст, гората се сгъстяваше и ако човек продължеше със сравнението, се разширяваше, за да оформи дланта там, където долината се разтваряше в наводнявана от пороите равнина. Това беше древното лоно на леса.

Години бяха минали, откакто Айвис за последен път беше стъпвал там. Малцина го бяха правили, след като Драконъс бе забранил да се събират дърва и лова на какъвто и да е дивеч, въдещ се в гората. Айвис беше получил указания да патрулира редовно по краищата й, но на произволни интервали. Наказанието за бракониерство беше смърт и можеше да се нанася от патрулите и това спираше ловците и дървосекачите. Но главната задръжка беше щедростта на самия лорд. Никой не гладуваше в земите му и на никого не се налагаше да посреща зимата без дърва за огрев. Беше невероятно, според капитана, какви неща се оказват възможни, щом хората, които могат да направят нещо, го правят. Знаеше, че не всички го оценяват достатъчно. Някои хора просто обичаха да бракониерстват. Обичаха да нарушават закона. Обичаха дебненето, измамата и усещането, че могат да надхитрят по-висшите от тях.

Айвис подозираше, че не са останали много такива хора в земите на лорд Драконъс, или че си кротуват. Последният бракониер беше обесен преди цели три сезона.

Навлезе в гората. Малкото пътеки на дивеч, на които се натъкна, бяха оставени от дребни животни. По-едрият дивеч беше избит и унищожен отдавна — много преди идването на Драконъс. Имаше една порода сърни, не по-високи от коляното на капитана, но бяха нощни животни, тъй че рядко се виждаха. Чувал беше крясъци на лисица и беше забелязвал изпражнения на бухал, но дори тези знаци не можеха да прикрият обедняването на тази останка от леса. Сетивата му усещаха липсата навсякъде, като натиска на безмълвна, необлекчена вина. Някога с наслаждение беше обикалял през тези гори, но вече не.

Дневната светлина гаснеше. Айвис навлезе още по-дълбоко в леса, където все още бяха останали стари дървета, черната им кора бе влажна като изпотена в сенките. Виждаше тук-там откоси червено от нападали и разцепени дънери. Плътта на черното дърво твърде много наподобяваше мускул, месо. Това винаги го беше изнервяло.

Водеше го някакъв вътрешен импулс, привидно безсмислен порив да продължи напред. Дали не бягаше от онова, което знаеше, че предстои? Нямаше къде да избяга. Освен това имаше задължения. Господарят му разчиташе на него да обучи тези Домашни мечове, да ги подготви за внезапния хаос, какъвто щеше да е една гражданска война. Лорд Драконъс не прибягваше до услугите на шпиони. Крепостта на Драконите бе изолирана. Не знаеха какви събития кръжат около тях.

Озова се на пътека, този път разчистена до човешки ръст. Стволовете на дърветата от двете й страни изглеждаха някак… Айвис спря, присви очи и огледа най-близкия. Стволът изглеждаше оформен все едно човешки ръце бяха изваяли самото дърво. Различи смътна женска фигура, издута. Нещо подобно видя и в следващото дърво, и на други, все покрай тази пътека. Прониза го студ.

Знаеше, че в тази гора живеят Отрекли се, но никога не беше навлизал в древното й сърце. Знаеше, че няма защо да се бои от тях и че най-вероятно те ще се скрият от него. Сигурно вече го бяха видели. Но усещането за нещо болнаво и неправилно не го напускаше.

Продължи напред, устата му беше пресъхнала.

Пътеката го изведе на поляна, осеяна с набити в земята дървени колове в плътна спирала, непроницаема и застрашителна. Издигаха се до бедрата му. В центъра на тази спирала имаше тяло, пронизано през гърба, ръцете и краката. Върховете, щръкнали от разкъсаната плът, лъщяха на смътната звездна светлина.

Беше жена, гола. Лежеше хоризонтално върху десетки колове. Главата лежеше равно на тялото, сякаш и тя беше набучена на кол. Не разбираше защо просто не се е се хлъзнала надолу.

Нямаше никаква видима пътека към жената. Котарак можеше да се провре и да стигне до нея, но не и човек. Айвис се приближи колебливо. Изрита с ботуш най-близкия кол и кракът му отскочи — доказателство, че колът е забит дълбоко.

— Не съм за теб — каза жената.

Айвис изруга невярващо и отстъпи назад. Извади меча си.

— Желязо и дърво — каза жената. — Но желязото никога няма какво хубаво да каже на дървото, нали? Носи му вика на нараняването, а след това му обещава огън. Пред желязо дървото може само да се предаде и го прави, всеки път, всеки път.

— Що за магия е това? — попита Айвис настойчиво. — Не може да си жива.

— Колко голям си представяш света, тайст? Кажи ми, колко огромен е мракът? Докъде достига светлината? Колко ще погълне сянката? Това ли е всичко, което ти е обещало въображението? По-малко ли е, отколкото си се надявал, повече ли е, отколкото си се опасявал? Къде ще стоиш? Кога ще застанеш? Изреди ми враговете си, тайст, в името на приятелството.

— Ти не си мой приятел — изръмжа той.

Видял беше дъх в думите й, излизащ на облачета в нощта, и едва успя да различи острието, забито под черепа й. Ако колът беше на същата височина като всички други, то върхът му опираше в костта на челото й, пронизал през мозъка й. Не беше възможно да е жива.

— Мисля, че е точно обратното — каза тя. — Но пък не аз те поканих. Ти си натрапникът тук, тайст. Ти си нежеланият гост. Но аз съм тук и това не може да се отрече, тъй че съм длъжна да отговоря на въпросите ти.

Той поклати глава.

— Другите приключиха с мен — каза тя.

— Какво си ти?

— Аз съм теб, когато спиш. Когато мислите ти се зареят и времето се изгуби. Там съм във всеки миг на очите ти, когато мигнат и се затворят — толкова бързо и кратко. В това мигване е вярата, че всичко ще остане както е било, и страхът, че няма. Лежа с теб, когато си пиян, когато си в несвяст и плътта ти срещне моята, и чукам с теб всичко непознато, и ти отнемам още един къс от живота ти, заминал завинаги. И ти се събуждаш по-малко, отколкото си бил, всеки път, всеки път. Аз съм…

— Спри!

Тя замълча.

Той видя вадички кръв да текат по коловете под нея, видя лъсналата локва, в която се събираха тези вадички. Но всичко това не можеше да е истинско.

— Кажи ми името си.

— Тайст нямат име за мен.

— Богиня на гората ли си?

— Гората не познава богини. Дърветата са твърде улисани в пеене. Дори когато умират, пеят. Нямат време за богове пред лицето на всичката тази смърт.

— Кой ти причини това?

— Какво да ми е причинено?

Той замахна с меча и посече кървавите колове. Разхвърчаха се трески. Айвис изрита пънчетата, избута ги настрани и навлезе в лабиринта.

— Какво правиш? — попита тя.

Той не отговори. Някои неща не можеше да се понесат. Никой свестен мъж или жена не можеше да понесе жестокостта на това привидение. Айвис вече не вярваше на очите си. Не мислеше, че тази нощ е негова. Не мислеше, че все още е в света, който познава. Нещо се беше случило. Нещо беше отвлякло душата му или я беше отклонило от правия път. Беше се изгубил.

Мечът му сечеше коловете и той се приближаваше към нея.

— Желязо и дърво — каза тя.

С изтръпнали ръце и крака, с плувнало в пот лице, Айвис стигна до нея. Погледна я отгоре и се взря в очите й.

Не беше тайст. Не знаеше какво е. Очите й бяха две тънки цепки, скосени нагоре при външните ъгли. Кожата й беше бяла от загубата на кръв. Върхът на кола, пронизал черепа й, беше пробил през челото точно над очите, разкъсвайки кожата. Тя се усмихна.

Айвис замръзна, задъхан от трескавата си атака по гората от колове. Кървеше от треските, забити в дланите и ръцете му. Тази жена трябваше да е мъртва, ала не беше. Знаеше, че не би могъл да я помръдне.

— Не знам какво да направя — прошепна той.

— Нищо не можеш да направиш — каза тя. — Гората умира. Светът свършва. Всичко, което познаваш, ще се разпадне. Ще се разхвърчи на късчета. Не е нужно да плачеш.

— Не можеш ли да… не можеш ли да го спреш?

— Не. И ти не можеш. Всеки свят трябва да умре. Единственият въпрос е: ти ли ще държиш ножа, който го убива? Виждам желязно острие в ръката ти. Надушвам пушек по дрехите ти. Ти си от хората на ковачницата и вие пребихте своя свят до смърт. Нямам интерес да ви спасявам, дори да можех.

Изведнъж му се дощя да я удари. Дощя му се да я накара да изпита болка — неговата болка. И осъзна, стъписан, че не е първият, който е изпитал това. Гневът му се стопи.

— Не ми казваш нищо, което вече не знам — промълви той и лицето му се изкриви от горчивината, която чу в собствените си думи.

— Това е моят дар — каза тя и се усмихна отново.

— И като получаваме този дар, единственото, което можем да направим, е да те нараним.

— Не мен наранявате, капитан Айвис.

— Значи не чувстваш болка?

— Само вашата.

Тогава той се обърна. Дълъг път го чакаше обратно до цитаделата — път от един свят до друг. Щеше да отнеме останалото от вечерта. Искаше да вярва най-доброто за хората, дори за Отреклите се. Но това, което бяха направили, го ужасяваше. Не можеше да побере в ума си магията, която бяха пробудили, нито какви отвратителни ритуали са извършили на това тайно място. Не знаеше как са я намерили. Дали са я сътворили от самата земя, или от кръвта на жертвоприношения.

Стигна края на поляната и продължи по пътеката от уродливи дървета. Чувстваше се изплют, запокитен в безцветен, безжизнен свят. Гората сякаш изведнъж замря и той си помисли, че ако посмее да спре, ако посмее да се задържи на място, за да си поеме дъх, ще чуе песента на дърветата. Песента на смъртта им.

 

 

Малис седеше със сестрите си в убежището, което бяха намерили под кухнята. Точно отгоре беше пекарната и каменната основа на огромната пещ оформяше задната стена на стаичката. Там, където се бяха присвили сега, от дъските на пода се изсипваше смляно брашно всеки път, щом някой изтупуркаше над главите им и на слабата светлина от фенера, поставен на един рафт, въздухът като че ли се изпълваше със сняг.

— Само ако не беше заложница — прошушна Енви. — Щях да й нарежа лицето.

— Пусни въглени на него, когато е заспала — каза Спайт.

— Направи я грозна — добави Малис, зарадвана на играта, въпреки че я играеха непрекъснато, скрити в тайните стаи на къщата, сбрани една до друга като вещици или врани, докато хората вървяха горе, без нищо да знаят — и глупави освен това.

— Отрова ще е идеално — почна Спайт, но Енви поклати глава и каза:

— Не отрова. Малис е права. Направи я грозна. Накарай я да живее с това до края на живота си.

Преди седмици се бяха скрили в ъгловата кула срещу тази, в която се криеше Аратан, и бяха гледали пристигането на новата заложница. Енви беше побесняла, когато Малис подхвърли колко е хубава, и с това се беше започнало: плановете им да съсипят тази красота. Дотук, разбира се, нищо не беше сторено — само думи, — защото беше така, както Енви бе казала. Сандалат Друкорлат беше заложница, а това означаваше, че не могат да я пипнат.

Но все пак беше забавно да го обмислят. А ако се случеха някои злополуки, какво пък — те просто се случват, нали?

— Твърде стара е за заложница — каза Спайт. — Старица. Трябваше уж да получим истински заложник, не нея.

— Момче щеше да е най-добре — каза Енви. — Като Аратан, само че по-малък. Някой, когото да можем да подгоним и да го сгащим. Някой, който да е твърде слаб, за да може да ни спре да му правим каквото си поискаме.

— Какво щяхме да му направим? — попита Малис. Беше най-малката, тъй че можеше да задава глупави въпроси, без сестрите й да я бият твърде много, а понякога не я биеха много дори, нито пъхаха в нея неща, от които болеше, и тогава разбираше, че въпросът й е бил добър.

Спайт изсумтя.

— На теб какво правим? — попита тя и Малис видя блясъка на усмивката й, а никога не беше добре, когато Спайт се усмихнеше. — Ще го тъпчем, какво. И ще продължаваме, докато не почне да ни моли.

— Моленето никога не върши работа — каза Малис.

Енви се изсмя.

— Идиотка. Ще ни моли за още. Бихме могли да го направим наш роб. Искам роби.

— Робите ги премахнаха — изтъкна Спайт.

— Аз ще ги върна, като порасна. Всички ще ги направя роби и всички ще трябва да ми служат. Ще управлявам империя. Ще избия всички хубави жени в нея, или може би просто ще ги загрозя завинаги.

— Май никога няма да пораснем — въздъхна Малис.

Видя как сестрите й се спогледаха мълчаливо, а после Енви сви рамене и каза:

— Птиците драскуни. Малис, чувала ли си за птиците драскуни?

Малис поклати глава.

— Правят си малки гнезда, но снасят твърде много яйца — обясни Енви. — Всички пиленца се излюпват и отначало всичко си е наред, но после почват да растат.

— И гнездото става все по-малко — каза Спайт, протегна се и връхчетата на пръстите й полазиха по ръката на Малис.

Енви наблюдаваше със светнали очи.

— Тъй че най-големите се струпват върху малките. Убиват ги и ги ядат, докато гнездото вече не е толкова тясно.

Пръстите на Спайт тръгнаха нагоре по ръката, все по-близо към шията на Малис.

— Не обичам птици драски — каза Малис и потръпна от допира.

— Драскуни — поправи я Спайт, все така усмихната.

— Хайде пак да си говорим за заложницата — предложи Малис. — Как ще я направим грозна.

— Много си малка, за да разбереш татко — каза Спайт. — Когато ни говореше как ще пораснем. Осем години, също като тайстите, а никой не знае нещо друго. Порастваме като тях. Но само за тези първи осем години. Или девет.

— Това е защото не сме тайсти — прошепна Енви.

Спайт кимна, докато ръката й се плъзгаше около гърлото на Малис.

— Ние сме различни.

— Но мама беше…

— Мама? — Спайт изсумтя. — Нищо не знаеш за мама. Това е тайна. Само аз и Енви знаем, защото ти не беше достатъчно голяма, достатъчно важна.

— Татко казва, че е в природата ни — добави Енви.

— Кое? — попита Малис.

— Да порастваме… бързо.

— Плашещо бързо — кимна Спайт.

— Аратан…

— Той е различен…

— Не е, Спайт — прекъсна я Енви.

— Различен е!

— Е, наполовина различен, добре. Но видя как ни изпревари.

— След леда.

— И това е тайната, Спайт. Първо трябва почти да умреш. Това имах предвид. Това исках да кажа.

Малис не разбираше за какво си говорят. Не й харесваше как Спайт я държеше за гърлото, но не смееше да мръдне. Да не би Спайт да реши да не я пусне.

— Мразя Сандалат Друкорлат — каза тя. — Защо заложниците трябва да са толкова специални? Да я напием и после да й нарежем лицето, да й опърлим бузите и челото с въглени и да й изгорим косата. Да сложим въглен на едното й око. Да изгори!

— Искаш ли да пораснеш? — попита я Спайт.

Малис кимна.

— Да пораснеш бързо? — настоя Енви, наведе се и погали Малис по косата. — По-бързо от нас? Искаш ли да ни изпревариш, мъничко? Ако го направиш, ще можеш да ни командориш. Ще можеш да ни накараш да лягаме с кучета и да ни харесва.

Малис помисли за кучето, онова, дето Айвис трябваше да убие. Помисли какво бяха направили на Аратан, когато беше още малък, толкова мъничък, че не можеше да изгони кучето, не и след като трите го държаха да не мърда. Зачуди се дали той помни това.

— Искаш ли да ни караш да лягаме с кучета? — попита я Спайт.

— Джелеки — отвърна Малис. — Пораснали. И ще ви накарам да ви харесва даже, и да молите за още.

— Разбира се, че го искаш — промърмори Енви. — Освен ако ние не решим пак да те изпреварим и пак да те направим по-малка от нас. Тогава ние ще те дадем на джелеките.

— Няма да ви позволя!

— Но ние сме две — изтъкна Спайт, — а ти си само една, Малис. А и вече те караме да харесваш много неща.

Но Малис само казваше, че ги харесва. Истината беше, че мразеше всичко, което й правеха. Искаше да ги убие и двете. Нямаше да се задоволи само да ги накара да лягат с кучета или с джелеки, или със стари олигавени мъже. Когато пораснеше, щеше да убие сестрите си. Щеше да ги нареже на парченца.

— Направете ме да порасна бързо — каза тя.

Усмивката на Спайт се разшири и ръката й се стегна около гърлото на Малис.

Когато вече не можеше да диша, тя започна да се бори, опита се да издраска лицето на Спайт, но Енви се хвърли, сграбчи я за китките и избута ръцете й надолу. Малис зарита, но Спайт се извъртя и седна върху нея. А ръката продължаваше да стиска и беше ужасно силна.

Спайт се засмя и очите й блеснаха.

— Снощи сънувах това — прошепна тя. — Сънувах далечно убийство. Беше чудесно.

Малис усети как очите й се облещиха, лицето й стана непоносимо горещо. Чернотата я обкръжи и погълна всичко.

 

 

Енви чу как нещо се прекърши в шията на Малис и издърпа ръцете на Спайт. Главата на сестричката им се люшна назад и разкри дълбокия отпечатък на гърлото й — ивиците, оставени от пръстите, белите бучки от кокалчетата и извитите драскотини от ноктите.

Двете зяпнаха онемели Малис.

После Спайт изсумтя:

— Не стана. Не стана като с Аратан. Изобщо не се получи, Енви.

— Не съм сляпа — сряза я Енви. — Сигурно си сбъркала нещо.

— Направих каквото ми каза!

— Не… душенето беше твоя идея, Спайт! От твоя сън!

— Виж — прошепна Спайт, — направих го два пъти вече. Два пъти убих, и двата пъти еднакво. Душих ги до смърт.

— Ето какво става, като стигнеш много далече в сънищата си — каза Енви. — Казах ти да не се отдалечаваш. Гледаш през твърде много очи.

— Не гледах само — отвърна Спайт. — И него го направих така.

— Тогава е от силата ти. Татко каза, че имаме сили. Каза, че имаме аспекти, това каза.

— Знам какво каза. Бях там.

— Така ги направи, да. Аз ги карам да го искат. — Енви погледна отпуснатото телце на Малис. — Чудя се нейният аспект какъв беше.

— Никога няма да разберем. И тя също.

— Ти я уби, Спайт.

— Беше злополука. Опит. Татко е виновен, заради това, което каза.

— Ти уби Малис.

— Без да искам.

— Спайт?

— Какво?

— Какво беше усещането?

 

 

Под фурната имаше ниша, където някой беше откъртил няколко камъка от основата, сякаш за да крие нещо, но нямаше нищо. Беше точно колкото да се събере телцето на Малис и след като натиснаха с крака, седнали на пода, и една-две кости изпукаха, успяха да я натикат цялата. Откъртените камъни бяха тези, на които винаги седяха. Сега Спайт и Енви ги избутаха до стената, за да прикрият нишата.

— Хилит ще е проблем — каза Спайт. — Ще иска да разбере къде се е дянала Малис.

— Значи ще трябва да направим каквото казахме, че ще направим.

— Сега ли?

— Нямаме избор. Не е само Хилит, нали? Също Атран, Хидаст и Айвис.

Спайт ахна.

— А заложницата?

— Не знам. Това е проблем. Все едно, не можем да останем тук. Не и за дълго. А и виж какво направи татко с Аратан. Отведе го. Доколкото знаем, го е убил, прерязал му е гърлото и е изпил всичката му кръв. Ще се върне за нас и ще направи същото. Особено сега.

— Трябва да отидем в храма, Енви. Трябва да говорим с него.

— Не. Може да ни достигне… знаеш, че може!

— Онова не е той — възрази Спайт. — Онова е само каквото остави. То носи бронята му. Крачи напред-назад… чухме го!

— Не можеш да говориш с онова.

— Откъде знаеш? Никога не сме опитвали.

Очите на Енви се разшириха.

— Спайт, ако пуснем онова нещо навън, може никога да не успеем да го върнем. Нека да помисля. Чакай. Можеш ли да му дадеш сънища?

— Какво?

— Щом аз го карам да иска нещо, не можеш ли и ти?

Спайт се присви все едно изведнъж й стана студено въпреки сухата топлина от пещта.

— Енви. Говорим за силата на татко. На татко.

— Но той не е тук.

— Все едно, ще разбере.

— И какво? Ти каза, че така или иначе трябва да избягаме.

Спайт седна на пода. Изгледа ядосано сестра си.

— Ти каза, че ще се получи, Енви. Ако се доближи достатъчно до смъртта, силата ще бръкне в нея и ще събуди всичко.

— В мен се събуди.

— В мен също. Тъй че си го сбъркала.

— Може би. Не изглеждаш повече пораснала.

Спайт сви рамене.

— Не ми трябва. Може би като ми потрябва, ще порасна. Чувствам, че всичко ми е по силите. Знаеш ли, бих могла да срутя целия Куралд Галайн, ако поискам.

— Може да ни се наложи — каза Енви. — Да прикрием следите си.

— Татко ще разбере.

— Помниш ли как Айвис уби онова побесняло ловно куче? Как го издебна отзад и посече жилите на задните му крака с един замах с меча си?

— Как да не помня. Онова псе виеше и виеше и си помислих, че небето ще се пръсне.

Енви кимна.

— Татко не ме плаши. Трябва само да дадем повод на хората да станат като Айвис.

— Тате е кучето ли? — Спайт изсумтя. — Едва ли. Той си има Майка Тъма. Няма нужда да разбъркваме всичко, докато тя е тук.

— Не ме разбра, сестричке. Не си достатъчно проницателна. Никога не си била.

— Може би си мислиш така, но нищо не знаеш за мен.

— Знам, че си убийца.

— Я се опитай да го кажеш все едно, че е нещо ужасно, Енви.

— Не ме разбра. Но това, което каза, ми даде идея. Но трябва да помисля още малко. Първо, обаче, в къщата има хора, с което трябва да се оправим.

— Тази нощ ли?

Енви кимна.

— Тази, мисля.

След миг двете се измъкнаха и се втурнаха през скритите проходи между стените.

Случват се злополуки. А когато се случват злополуки, най-важното е да се прикрият, и то бързо — но не толкова бързо, че да сбъркаш и да издадеш всичко. Скриването на истината беше специалната дарба на Енви — между многото други специални дарби, напомни си тя. Спайт я биваше в практичните неща, нещата, които трябваше да се правят. Но й трябваше водач. Трябваше някой да я насочва.

Идващата нощ щеше да е великолепна.

 

 

В къщата на Драконъс се водеше война. Дори в онези редки мигове, когато бе сама, когато вече не се сражаваше на бойниците, Сандалат усещаше званието „заложник“ плътно по себе си като отдавна отесняло облекло, което я задушаваше.

Домакинята на къщата, Хилит, дебнеше из коридорите ден и нощ. Доколкото Сандалат можеше да разбере, Хилит спеше, когато спяха демоните, тоест — никога. Старата вещица хвърляше огромна поглъщаща сянка над тази къща и дори сянката имаше нокти. Нощем Сандалат сънуваше борба на живот и смърт с тази жена, цялата кръв, слюнка и шепи отскубната коса. Сънуваше как забива ножове в мършавата гръд на Хилит, чуваше как пращят ребра и виждаше онова ужасно лице, изопнато в безмълвен крясък, черният език се гърчи като осолена пиявица. Будеше се от тези сънища с топло сияние, изпълнило съществото й.

Всичко това беше нелепо. Щом лорд Драконъс се върнеше, империята на Хилит щеше да рухне в отломки и прах. Междувременно Сандалат правеше всичко възможно да избягва старата жена, въпреки че ежедневните ритуали правеха сблъсъка неизбежен. Най-лошите бяха в часовете за храна. Сандалат сядаше в края на масата срещу незаетия стол, където щеше да седи лорд Драконъс, ако беше тук. Като заложница, тя беше главата на къщата, но само защото трите дъщери на лорда не бяха навършили пълнолетие. Сандалат рядко ги виждаше. Живееха като призраци или като диви котета. Представа нямаше какво правят по цял ден. При все това ги съжаляваше, заради имената, които лорд Драконъс им беше дал.

На тези обеди и вечери лордът редовно събираше старшите на персонала си. Когато домакинството беше пълно, с Айвис и Хилит щяха да седят портален сержант Раскан, старшият на конюшните Вент Дирел, оръжейникът Сетил, лекарката Атран и архиварят Хидаст. Сред тези важни особи само лекарката представляваше някакъв интерес за Сандалат, макар че все още не познаваше Раскан, който пътуваше с лорда и незаконния му син. Вент вонеше на конюшня и често влизаше с конска тор по ботушите и с оцапаната кожена престилка. Ръцете му бяха мръсни и рядко говореше, докато тъпчеше енергично устата си с храна. Малкото пъти, когато проговаряше, беше за да се оплаче на капитан Айвис за изтощени коне и да изреди с обвинителен тон окуцелите животни. Сандалат беше чула от слугините си, че Вент спи в конюшните. Сетил, оръжейникът, никога не проговаряше изобщо, тъй като част от езика му беше отрязана от удар на меч през войните. Обезобразената долна част на лицето му беше ужасна за гледане, той едва задържаше храната в устата си и никога не поглеждаше човек в очите. Архиварят, Хидаст, беше дребен мъж с високо чело и силно изразена долна захапка. Манията му бяха домакинските сметки и енергичното засилване на Домашните мечове от страна на лорда беше бреме, което приемаше лично, сякаш богатството на дома всъщност принадлежеше на него, а не на Драконъс. Гледаше капитан Айвис с открита омраза, но това беше обсадна война, която архиварят губеше. Повечето пъти на масата Хидаст се оплакваше от стомашни болки, но всяко предложение от лекарката да се заеме с болестта му се посрещаше с грубо поклащане на главата.

Атран беше умна жена, склонна да пренебрегва Хилит, докато флиртуваше с Айвис — за негово явно неудобство — и подканяше Сандалат да се включи в заговора с изтезаването на нещастния оръжейник. Това трябваше да предложи единственото забавление по време на тези хранения. В отсъствието на капитана обаче Атран сякаш потъваше в униние, отдаваше се на прекомерно пиене в мрачно мълчание и в края на храненето й беше трудно да стои права, още по-малко да върви.

Сандалат беше разположила всички тези хора и местата им в домакинството. Всичко беше прекалено сложно, отчаяно и доста нелепо. Скуката, която я измъчваше, беше безмилостна. Не знаеше как ще се променят нещата, щом лорд Драконъс се върне, но знаеше, че ще се променят, и копнееше за този ден.

Беше почти време за вечерята. Седеше сама в стаята си и чакаше да дойдат двете й слугини. Бяха закъснели, но не прекомерно. Хилит несъмнено им беше намерила някоя спешна работа и моментът беше избран преднамерено. Създаването на неудобства за заложницата се беше превърнало в едно от специалните занимания на Хилит.

Къщата беше тиха. Сандалат стана и отиде до прозореца с изглед към двора. Капитан Айвис все още не се беше върнал. Вечерята обещаваше да е ужасна. Лекарката щеше да се напие, а Хидаст и Вент щяха да се надпреварват да злословят по адрес на офицера в негово отсъствие, дискретно подтиквани от Хилит, разбира се. Сандалат можеше да си представи блясъка на одобрение и задоволство в очите на старицата, докато ножовете дрънчаха и стържеха, а вилиците се забиваха в крехкото месо.

Надяваше се Айвис да се върне навреме. Дори само присъствието му беше като юмрук, тупащ по масата, за да смълчи всеки освен Атран. Сандалат ревнуваше заради лекотата, с която лекарката дразнеше капитана, от което похотта й изглеждаше почти игрива в своята натрапчивост. Виждаше добре неудобството, което причиняваше това на Айвис и което намекваше, че очите му може би гледат другаде.

Сандалат се смяташе за хубава. Видяла беше как войници я проследяват с поглед, когато вървеше през двора, и беше запомнила колко нежни бяха ръцете му извън каретата, когато горещината от пътуването се беше оказала прекалена. Беше й казал, че има дъщеря, но тя знаеше, че това не е истина. Беше просто внимателен. Предполагаше, че й е било нужно тогава, и тъкмо тази негова щедрост й се струваше толкова привлекателна.

Но къде бяха слугините й? Камбаната скоро щеше да удари. Първите блюда вече се приготвяха в кухнята и Сандалат беше гладна. Щеше да почака още малко, а после, ако не се появеше нито Рилт, нито Туул, какво пък, щеше да слезе за храната облечена както си беше. И щеше да се постарае да не обръща внимание на мълчаливия триумф на Хилит.

Продължи да гледа празния двор долу.

„О, Айвис, къде си?“

 

 

Хилит излезе от стаята си и закрачи по коридора. Видя прах там, където не трябваше да има прах. Рилт заслужаваше бой с камшика, отзад по бедрата, където най-много боли и където мехурите и отоците не могат да се видят под слугинската риза. А Туул изобщо не можеше да я надхитри — слугинята се срещаше с по двама-трима Домашни меча на нощ, зад казармата, и припечелваше по някоя монета, защото имаше амбиции да се измъкне от всичко това. Но Хилит беше открила къде Туул крие печалбата си и когато се събереше достатъчно, щеше да й обере скривалището и да си мълчи. Малко парички отгоре за зимата нямаше да й дойдат никак зле, а ако това означаваше Туул да се разкрачва десет пъти на нощ със сълзи в очите — какво пък, една курва прави това, което правят курвите.

Зави по коридора към стълбите и видя на пода пред себе си Спайт — плачеше, а коляното й бе цялото в кръв. „Смотано курвенско изчадие, жалко, че не е черепът ти. Гадно същество, гадно, гадно.“

— О, миличко — изгука тя с усмивка, — гадно ли се ожули, скъпа?

Спайт вдига към нея пълните си със сълзи очи.

Това беше ново. Хилит не беше виждала досега никоя от гадните дъщери на лорда да плаче. Оставили ги бяха да подивеят, проклетниците, много привилегировани бяха за бой с пръчка, макар че на Хилит й се щеше да направи точно това — бой до скъсване, докато ги направи послушни и кротки. Децата трябва да са като подплашени зайци, да се научат как е на тоя свят и да им се покаже как да живеят в него.

— Боли — проплака Спайт. — Госпожо Хилит, може да е счупено! Може ли да погледнете?

— Отивам да ям. Мислиш ли, че искам да си цапам ръцете с кръв? Иди намери лекарката или някой знахар в казармата — те ще се зарадват, че си им дошла.

— Но, госпожо… — Спайт изведнъж се надигна и прегради пътя й.

Хилит изсумтя.

— Счупено друг път…

Чу шумолене зад себе си и понечи да се обърне. Нещо я прободе в гърба, измъкна се и я прободе пак. Прониза я болка. Краката й се подкосиха и тя посегна да се вкопчи в рамото на Спайт, но момичето се засмя и се извъртя.

Хилит се свлече на пода. Не разбираше. Едва можеше да вдигне ръце, а лицето й беше опряно на лъснатия под, и имаше пръст и прах между дъските. Рилт имаше нужда от хубав бой. Всички имаха нужда от хубав бой.

 

 

Енви погледна малкия нож в ръката си. Видя кръвта на нещастната стара вещица по лъскавото желязно острие, останала на мъниста, като вода по масло. После хвърли поглед към Хилит, легнала долу по корем, главата извърната на една страна и едното око зяпнало, без да вижда.

— Стига си зяпала — изсъска Спайт.

— Трябва ни по-голям нож — каза Енви. — Този няма да стане за мъже.

— За Хидаст стана!

— Той не е кой знае какъв мъж, но Вент е. Също и Сетил. Айвис…

— Айвис е навън — каза Спайт. — Пратих го в един сън. Мога да го правя вече. Лесно е.

Бяха имали много работа. Заклана перачка. Убийство в стаите на слугините. Убит готвач, мъртви миячи в кухнята — ножа й го бяха откраднали преди няколко месеца и Енви се беше сетила да намерят нещо по-добро в кухнята, но онези там се оказаха твърде големи, за да работи с тях. Съжаляваше, че не е по-силна, но досега всичко се получаваше и стига да можеше да удря отзад, докато Спайт разсейва жертвата, да е убийца беше лесно.

— С мъжете ще е трудно — повтори тя.

— Мушкаш ги в гърлото — каза Спайт. Топна пръст в локвата кръв, капеща от тялото на Хилит, и отново зацапа коляното си. — Атран е следващата. Хайде, докато не е била камбаната за вечеря.

 

 

Беше чула от ефрейтор Ялад, че Айвис се скита в леса, и за предстоящата нощ беше пропаднала в дупка, а там долу някъде беше забравата и я изкушаваше да я потърси. Реши, че няма да чака за първия бокал вино в началото на вечерята, тъй че отиде в лечебницата и си наля прилична доза чист алкохол в глинена чаша. Добави малко вода, а после и лъжичка стрити на прах зърна нед. Изпи наведнъж половината смес и се подпря на стената, за да изчака да отмине изгарящият шок. Малко след това усети първото въздействие на зърната.

Щипка от черния прах на езика можеше да вдигне на крака изпаднал в несвяст човек за миг, но тя го използваше от толкова време, че тялото й просто разцъфтя и топлина изпълни ръцете и краката й. Пиенето носеше сън, но прашецът я държеше будна и неудържимо силна. Знаеше, че точно сега, без алкохола в кръвта, ще изтръпне и всичко пред очите й ще затрепти. Беше видяла как един мъж беше разбил с юмрук здрава врата, поразен от смръкнатия прах от нед.

Забравата, която я очакваше, беше сладостна, особено след като можеше да влезе направо в нея. Пропадането в омаята на нед беше бързо и стремглаво и нямаше да мръдне поне един ден оттам, където се случеше да рухне, но нямаше и да сънува. А това беше сделката и тя бе доволна от нея.

Айвис нямаше да дойде тази вечер. Каквото и да го терзаеше, беше недостижимо за нея и макар да бе показала недвусмислено любовта си, той не се интересуваше от нея и тъкмо тази незаинтересованост толкова я поразяваше — като копие през тялото й, приковало душата й към земята. Знаеше, че той взима жени в леглото си — ако имаше вкус към мъже, тя би го разбрала и нямаше да е толкова лошо. Но той нямаше чувства към нея.

Не беше грозна. Малко прекалено слаба може би, а отслабваше все повече, защото зърната нед я изпиваха, но лицето й беше гладко и нямаше много бръчки. Имаше зелени очи, на които мъжете признаваха, че се възхищават, а остротата на ума, която беше притеснявала същите тези мъже някога, отдавна си беше отишла, удавена и приключила завинаги. Остротата не беше никакъв дар, след като беше желана тъпотата.

Спайт изкуцука в лечебницата.

— Атран? Ударих си коляното! Ела, бързо — не мога да вървя повече!

Лекарката примигна.

— Глупости — заяви, без да мръдне от мястото си.

Момичето се намръщи.

— Какво?

— Това е артериална кръв и е размазана, а не тече. Готвачът да не е заклал още някое прасе? Ти си една извратена малка нещастница, знаеш ли?

Спайт я зяпна изненадана, а след това бавно се изправи.

— Само се шегувах.

— Махай ми се от очите.

Момичето се намръщи.

— На татко няма да му хареса като му кажа как ми говориш.

— Татко ти не харесва теб, тъй че защо ще му пука как ти говоря?

— Ние ще те убием — каза Спайт. Енви пристъпи зад нея и Атран видя кървавия нож в ръката й.

— Какво сте направили, глупачки такива? Кого сте наранили? Къде е Малис?

Енви се хвърли към нея, вдигнала ножа.

Ръката на Атран излетя като мълния, докопа китката на момичето, стисна я и тя изпращя. След това спипа детето за гърлото и го запокити през стаята. Енви се удари в масата за рязане, гърбът й се изви на дъга и се огъна около ръба й: масата бе завинтена за пода.

Спайт изкрещя и се хвърли напред.

Шамар през лицето я просна на земята. Атран се обърна и видя как Енви се надига от пода, а това беше невъзможно — гърбът на момичето трябваше да е счупен, прекършен като пръчка. Но от детето се изливаше нещо тъмно и зло — от ръцете й, от пръстите, от черните й очи. Пипалата на тази ужасна магия се протягаха и извиваха като нокти на хищна птица. Счупената китка видимо заздравяваше, плътта се гърчеше под зачервената кожа.

Спайт също се изправи и в нея Атран видя същата сила.

— Ти си нищо! — изсъска момичето. — Мръсна пияна кучка!

Магията изригна от двете, изплющяха пипала и посякоха Атран. От допира им плътта й се пръсна, кръвта плисна гореща като разтопен восък. Атран вдигна ръце, закри очите си и се хвърли към Енви. Нед забушува в тялото й и захрани гняв, който помете болката. Опипващите й слепешком ръце намериха лицето на Енви, стиснаха като нокти на хищник и надигнаха момичето от пода. Този път я запокити с все сила. Момичето се натресе в стената и главата му изпращя с влажен пукот. Обгърналата я магия угасна.

Спайт обаче я удари в гърба и раздра плътта до костта. Атран изпъшка, обърна се и залитна.

Спайт драсна през вратата, но Атран успя да я спъне и тя се хлъзна напред и се блъсна в рамката на вратата. Лицето й се сгърчи, докато се мъчеше да вдиша. Атран я хвана, развъртя я и я запокити към стената. Изпращяха кости и Спайт се свлече на пода.

Болката бе невероятна. Атран, разтреперана неудържимо, се пресегна и заопипва по рафта с бойните лекарства. Докопа стъкленица с масло от реллит, отвори я и бързо я изпи. Болката изчезна като пламък на свещ, залята с ведро вода. Дрехите й бяха разкъсани и прогизнали от изгоряла кръв — но горещината беше запушила раните още докато й бяха нанасяни. Представа нямаше какво е останало от гърба й, но знаеше, че е зле. Но това все пак трябваше да почака.

Двете момичета на пода не помръдваха. Костите заздравяваха пред очите й.

Нямаше много време. На кука в единия край на масата за рязане бяха хирургическите й инструменти. Тя залитна към кожения калъф, взе го и го разгъна на масата. С нож за сухожилия в едната ръка тръгна към Енви. Вдигна я и я плесна на масата. Затисна лявата й ръка към дървото и заби ножа в дланта с все сила.

Тялото на Енви подскочи и очите изпърхаха. Атран извади друг нож и прикова за масата и другата й ръка. После вдигна Спайт и я хвърли на другия край. Още два ножа приковаха ръцете й за масата като на сестра й.

Част от нея, присвита от страх в едно ъгълче на ума й, наблюдаваше всичко това и разбираше, че се е прекършила отвътре. Лудостта се беше изляла навън, за да изпълни стаята, и продължаваше да кипи. Ококорените очи, зяпнали от онзи тъмен ъгъл, гледаха с ужас и неверие, докато тя посягаше за наметалото, за да загърне раздраните си рамене.

Момичетата нямаше да останат мирни за дълго. Магията, която ги беше изпълнила, беше твърде мощна, твърде жадна за свобода. Трябваше да спаси колкото може повече хора. Да ги изкара от къщата — а след това да изгори къщата до основи.

Закрета колебливо към вратата.

Малис прекрачи прага, вдигнала над главата си каменен блок. Хвърли го все едно, че беше тухла, и огромният камък се стовари в гърдите на Атран и пръсна ребра. Тя падна на гръб все едно я бяха хвърлили от високо, главата й изпращя. Заслепи я светлина. Не можеше да вдиша. Усети как дробовете й се изпълват с горещина и разбра, че вече е мъртва — дробовете й се давеха в кръв. Светлината изведнъж помръкна и тя погледна нагоре и видя Малис, гърлото й подуто и черно, синьо и зелено, и засъхналата кръв по ъглите на устата й. Беше взела грамадния камък и го вдигаше отново.

В очите, които се взряха в нейните в мига преди камъкът да се спусне върху лицето й, нямаше живот — като лекар Атран бе виждала такива очи хиляди пъти. Невъзмож…

 

 

Черепът на Атран се сплеска, кръв и мозък плиснаха от слепоочията. Малис зяпна това, което бе направила. На масата за рязане сестрите й се мятаха, мъчеха се да отскубнат ръцете си от приковалите ги ножове.

Малис се обърна към тях.

— Сърдита съм ви. Взехте фенера. Взехте светлината и ме оставихте съвсем сама!

— Няма повече — изсъска Енви. — Обещаваме. Няма повече!

— Сега бъди добро момиче и ни помогни! — помоли Спайт.

 

 

Вент нахлу в трапезарията. Само Сетил беше дошъл преди него и седеше оклюман на все още неподредената маса. Старшият на конюшните се намръщи.

— Камбаната би, в името на Бездната. Дори не ми мирише на готвено — къде са слугите? Къде са всички?

Сетил примига и сви рамене.

— Не се ли сети да погледнеш?

Без да дочака отговор — какъвто бездруго нямаше и да получи от Сетил, — Вент тръгна към слугинската врата, водеща към кухнята. Нещо не беше наред. Беше чакал с нетърпение това ядене, след като научи, че Айвис няма да присъства. Беше ядосан на капитана. Конете се претоварваха — горките животни не бяха достатъчно разумни, за да се опълчат на един тиран, а Айвис със сигурност беше тиран.

„Все едно ни чака война…“

Бутна вратата. На плочите на пода лежаха тела сред локви кръв. Той ги зяпна стъписан, а след това се обърна и се втурна в трапезарията.

— Сетил!

Обезобразеният мъж го погледна.

— Доведи Домашните мечове. Доведи ефрейтор Ялад. Някой е избил слугите. И… виж ни — къде са всички останали? Бездната да ме вземе — къде е заложницата? Хайде! Домашните мечове! И да са въоръжени!

Щом Сетил изхвърча навън, Вент хукна към покоите на заложницата. Стъписването му отстъпваше на ужас. Нищо не беше по-свято и неприкосновено от безопасността на заложник. Ако бе мъртва, лордът изобщо нямаше да преживее последствията. Дори Майка Тъма нямаше да може да го защити. „Всичко се скапва, когато Айвис не е тук. Проклет глупак, да се скита из горите цяла нощ! А сега…“

Каза си, че не знае нищо — другото означаваше да се втрещи от страх. Някой, платен убиец сигурно, трябваше да се е промъкнал в къщата. Това беше нападение над Драконите — лорда го нямаше и ужас бе навестил дома му. „Страхливци.“

Спря при слугинските стаи и почука на вратата на първата. Отговор не последва. „Няма ги или са мъртви.“ Продължи напред. Усети се, че е извадил ножа си.

Откъм входа прокънтяха викове. Домашните мечове бяха влезли. Докато се приближаваше към вратата на заложницата, той се зачуди дали вече не е късно. „Убили са я.“

А после вратата се отвори и заложницата застана на прага.

— Вент? Какво се е случило? Видях да бягат из двора…

— Госпожо, моля, върнете се в стаята си.

Тя видя ножа в ръката му и отстъпи назад. Вент пък видя страха в очите й и поклати глава.

— Убийци, госпожо. Приберете се. Ще пазя коридора, докато не дойде Домашен меч.

— Убийци? Кой е убит? Слугините ми?

— За тях не знам, госпожо, но се боя от най-лошото. Само Сетил и аз дойдохме в трапезарията — никой друг. Нито Атран, нито Хидаст или Хилит. — Обърна се, понеже чу някой да тича по коридора. Сърцето му се беше разтуптяло, но той се стегна в готовност. Щеше да даде живота си, но да я защити. Да му мисли онзи кучи син…

Но се оказа ефрейтор Ялад. Беше пребледнял и беше извадил меча си. Спря се, като видя Вент, а след това и Сандалат.

— Добре — каза задъхано и кимна. — Веднага с мен!

— Ефрейтор — прекъсна го Вент, — няма ли да е по-добре, ако заложницата остане в…

— Не! Искам всички оцелели да са с мен, в трапезарията. Знам — бих могъл да поставя постове, но честно казано, докато не разбера кой е нападателят, няма да разделям отделенията си.

— Ефрейтор, имаш шестстотин Домашни мечове на разположение…

— Имам само отделенията, които познавам и на които разчитам, Вент. Останалите блокират двора долу.

— Не разбирам — каза Сандалат.

— Госпожо — отвърна Ялад, — ако не сме закъснели, убийците все още са сред нас. Но все едно, за да проникнат в къщата… напълно е възможно да има съзаклятници. Всъщност при многото нови набори, които сме събрали, убийците като нищо може да са от редиците на Домашните мечове. В момента преценявам на кои не може и на кои може да се разчита. Засега обаче искам всички оцелели на едно място, където да мога да ги опазя. Тъй че моля ви, последвайте ме.

Вент подкани с ръка Сандалат да застане между него и Ялад и тримата забързаха към трапезарията.

— Защо става това? — попита Сандалат.

След като Ялад не отвърна, Вент се покашля и рече:

— Лордът има врагове в двора, госпожо.

— Но той дори не е тук!

— Да, не е, госпожо.

— Ако беше тук — изръмжа Ялад пред тях, — сега щяхме да гледаме труповете на всички убийци, влезли тук през нощта. И мъртви или не, Драконъс щеше да изкопчи отговори от тях.

— Той не е магьосник, ефрейтор — изсумтя Вент. — Не знам откъде идват тези слухове, но никога не съм виждал нещо, което да намеква, че е — обзалагам се, че и ти не си виждал.

— Той е Консортът — възрази Ялад. — Или отричаш възнесението на Майка Тъма, старши коняр?

— Ни най-малко — отвърна Вент.

— Аз може да не съм видял — каза Ялад, — но капитан Айвис е видял.

— Съжалявам, че капитана го няма — каза Сандалат.

— Не сте единствената — изръмжа Ялад и Вент не разбра дали младият мъж не се обиди. Понякога заложницата се държеше по-нетактично и от дете.

Ефрейторът поглеждаше във всяка слугинска стая, но много набързо, след което затръшваше вратата и продължаваше напред.

— Не го разбирам това — измърмори и изведнъж спря.

Вент едва не се блъсна в младия мъж.

— Какво има, ефрейтор?

— Дъщерите му… да си ги виждал някъде?

— Не, но пък и рядко ги виждам изобщо — отвърна Вент. „И съм благодарен за това.“

— Стойте тук — каза Ялад, след което се промъкна покрай тях до последната врата. Влезе вътре, а когато излезе, по ръцете му имаше кръв. Тръгна покрай тях, но Вент прегради пътя му. Онова, за което не искаше да мисли, вече гореше в ума му като пожар.

Погледна Ялад в очите.

— Е?

— Не сега, Вент. — Ефрейторът грубо го избута настрани. — Да вървим.

— А момиченцата? — попита Сандалат. — Ако са навън, докато тук вилнее убиец, трябва да ги намерим!

— Да, госпожо — каза Ялад, без да се обръща. — Трябва да ги намерим.

 

 

Айвис излезе на лъкатушещия нагоре към крепостта път малко след разсъмване. Беше изтощен, а умът му беше обсебен от образа на богинята, набучена на колове на онази поляна. Помнеше усмивката й и липсата на каквато и да е болка в очите й, сякаш раните не означаваха нищо. Но всеки път, щом видеше онова лице, очертано във вътрешния му взор, сякаш подредено от късчета, си помисляше за жестокостта и всички други лица, които бе виждал в живота си, се струпваха в черепа му, сякаш крещяха за внимание.

Боеше се от вниманието на боговете. Имаха лицата на деца, но тези деца не бяха добри и всичко, което се виждаше в тях, можеше да го види огледално отразено сред многото мъже и жени, които бе познавал. Същата корист. Същото нагло безразличие.

Жестокостта беше мостът между смъртните и боговете. И двете страни имаха ръка в градежа му: камък по камък, лице по лице.

„Ние — всички ние — сме творци. И това е нашето творение.“