Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (15)

11.

Накъдето и да се обърнеше, Аратан виждаше опустошение. Под безцветно небе — къщи, клекнали в собствените си руини, и да ги гледа човек означаваше да попие в ума си всичките подробности на провала, докато не затлачат мислите му като тиня. Ниски почернели от пушек каменни стени стърчаха от опърлените треви като мръсни зъби. Изгърбен в седлото, той търпеше костеливите им гримаси, докато Бесра бавно се тътреше под него. Стените бяха без никакъв ред и в нито едно от безразборно разхвърляните заграждения нямаше добитък.

Това тук не приличаше на нито едно от селата, които бе виждал. Затворени между стените като в гигантска паяжина, къщите бяха разхвърляни далече една от друга, противно на всякаква представа за улици. Отказваха да се погледнат в лицата и имаше нещо срамно в тази неприязън, сякаш общността не предлагаше никакво благоденствие и необходимостта бе повод за негодувание. Повечето входове бяха без врати и тъмнината, която ограждаха, изглеждаше странно плътна. Дори в разрухата оставаше нещо непроницаемо и озадачаващо. Не привличаха със съблазънта на любопитството. Чувстваше се отблъснат и онова, което бе останало в скритите стаи зад затворените кепенци на прозорците и под хлътналите тавани, беше тайна приказка, написана с отломки.

Това бе цивилизацията на азатанаи, безнадеждна и окаяна. В своето изтощение терзаеше душата, а най-ужасното за Аратан бе, че някои от тези къщи все още бяха обитавани. Виждаше здрави врати, затворени и залостени, и тъмното мъждукане на свещи, процеждащо се през кепенците. Виждаше фигури, застанали в сенки под портици от огромни гранитни камъни, толкова съвършено изсечени, че не беше нужен никакъв хоросан, и усещаше неумолимия натиск на чужди очи върху себе си и спътниците си, докато бавно минаваха през селището.

Въображението му тръпнеше в страх от отровата, поразила това място, от всичките отхвърляния — отказа от всякакви безсмислени притежания, безразличието към обраслите с бурени дворове и рухналите купчини изгоряло дърво от някогашни сгради. Това не беше неговият свят и да го вдишва, да го гледа и да попива в себе си всяка подробност нашепваше за лудост.

Безжизнената дневна светлина погасваше. Лорд Драконъс ги водеше през срутени пролуки в стените, пряко през средата на селището. Конете вървяха уморени сякаш от скръб и дори мухите едва пълзяха по прашната шия на Бесра.

Когато баща му спря пред една внушителна сграда от камък и дърво, Аратан изпита трепет в душата си. Издигаше се някак по-самотна от всички останали, а сивият камък на гранитната й фасада беше изваян в безкрайни безсмислени шарки от нещо като кръгове или пръстени. Отрязаните краища на дървените мертеци, оформящи редица над ниската широка рамка на вратата и продължаващи до самите краища на предната стена, бяха резбовани в подобни фигури, като отпечатъци, оставени от дъждовни капки по кал. Три ниски стени се протягаха към зданието, всичките като че ли рухнали или срутени. Въздухът около сградата бе някак мъртъв и студен.

— А човек си въобразява, че мислите са си негови — каза Драконъс и се извърна, за да погледне незаконния си син.

Аратан примига.

Сержант Раскан зад него прошепна нещо като молитва и се покашля.

— Милорд, тази магия ли поразява умовете ни тогава?

— Светът около теб говори на твоя език — отвърна Драконъс. — Не може и да прави друго. Всичко, което виждаш, носи баграта на твоите думи. — Замълча, а след това изсумтя. — Обзалагам се, че никой от вас не забеляза цветята сред бурените или танца на бързолетите над стария извор. Или как небето, макар и само за миг, беше като най-чист порцелан.

Аратан нямаше желание да се обърне и да погледне към Ферен, спряла до Ринт. Гледаше баща си и се мъчеше да проумее смисъла на думите му.

— Ние сме поканени — отрони той.

— Да, Аратан. Започваш да разбираш проклятието на азатанаи.

— Джелеките не нападат повече тук.

Драконъс сви рамене.

— Виждаш ли нещо ценно?

На прага на странната изваяна на шарки къща вече стоеше фигура. Не висока, но тънка и доколкото Аратан можеше да различи, облечена оскъдно… и това облекло като че ли не беше нищо повече от дрипи, съшити от кожите на малки животни. Изведнъж гледката му се стори съвършена — съвършено изваяна, и нищо в нея не беше случайно. „Нищо никога не е случайно.“

Ринт проговори и гласът му прозвуча непохватен и груб сред неочаквано и деликатно съвършенство.

— Вдигаме ли лагер тук, лорд Драконъс? Споменахте за извор, а имаме нужда от вода.

Драконъс кимна.

— Конете ще ви го намерят, но ще лагеруваме извън селото, на хълма при кръстопътя напред.

Слезе от коня си.

Аратан го последва, като се мъчеше да не затрепери и да не се задъха. Въпреки цялото съвършенство наоколо въздухът, обкръжил изваяната къща, като че ли не можеше да изпълни дробовете му.

Драконъс го изгледа и каза:

— Ела до мен, Аратан, ако искаш да останеш.

Ринт и Ферен се бяха отдалечили. Раскан бързо събираше юздите на другите коне и движенията му бяха странно припрени, като в паника.

Щом се доближи до баща си, Аратан усети, че отново може да изпълни гърдите си със сладкия, благословен въздух. Погледът му отново се върна на фигурата на входа.

— Кой е той и как може да живее в… в това?

— Азатанай, разбира се — отвърна Драконъс и въздъхна. — Знам, името е безсмислено. Не, нещо повече: то е подвеждащо.

След като явно не се канеше да обясни, Аратан го попита:

— Богове ли са те?

— Ако са — отвърна баща му след миг размисъл, — значи са богове в очакване.

— Очакване на какво?

— На богомолци. Но това обърква някои неща, струва ми се. Вярата сътворява, Аратан. Така са те учили. Богът не може да съществува, докато не е обожествен, докато не му се придаде форма, индивидуалност. Изковава се в огъня на вярата. Така твърдят най-добрите ни философи тайст. Но мисля, че не е толкова просто. Богът може наистина да съществува преди да е дошъл и първият му поклонник, но не се нарича бог. Просто живее, от и за себе си. Далече на юг, Аратан, има диви коне и те са свободни от раждането до смъртта си. Никога не захапват желязна юздечка, нито усещат властта на юзди, на колене или пети и в тази свобода ни веднъж в живота си не свеждат глава от страх пред нас.

Аратан помисли над това, но не намери думи да отвърне.

Баща му продължи:

— Каквото падне под ръката ни, Аратан, ние го подчиняваме на волята си. Конете, които яздим, ни боготворят все едно, че сме богове. Но ти и аз можем да усетим горчивината на това, защото ако сме богове, ние сме неблагонадеждни богове. Несъвършени богове. Жестоки богове. И все пак конят е безсилен пред лицето на всичко това и може само да копнее за нашата благословия. Дори господарят му да го набие, все пак копнее, търси онова, което търси всяко живо същество: милостта на живота. А неговият бог все така му обръща гръб. Можеш да съжалиш този кон — продължи след миг Драконъс. — Но не и желанието му.

„Милостта да си жив.“

— Кой бог тогава би искал да подчини нас? — попита Аратан.

Драконъс отново изсумтя, но този път сякаш със задоволство. Кимна към фигурата на входа.

— Не този, Аратан.

Но мислите на Аратан бяха продължили неумолимо напред по тревожна пътека. „Дали боговете прекършват своите поклонници? Подлагат ли децата им на ужасни изпитания, тъй че да коленичат в безсилно покорство, разтворили душите си пред безпомощността? Това ли ще направи Майка Тъма на своите деца? На нас?“

— Повечето азатанаи — продължи Драконъс — нямат никакво желание да бъдат боготворени, да бъдат превръщани в богове. Признанието на безпомощния е изписано с пролята кръв. Да го поднесеш е жертва. Вкусът й може да е… горчив.

Двамата с баща му бяха сами, с лице към къщата и нейния обитател. Здрачът падаше около тях като тъмен дъжд и поглъщаше всичко: селото придоби цвета на избелял гоблен.

Фигурата пристъпи от входа и с нея дойде светлина. Не беше топла светлина, която да отблъсва сумрака, и се рееше над лявото рамо на мъжа, бял диск или кълбо, по-голямо от мъжка глава.

Сферата последва мъжа, докато се приближаваше към тях.

— Студен и безвъздушен е обликът му — промърмори Драконъс. — Стой близо до мен, Аратан. Една стъпка извън силата ми и кръвта ти ще се смрази, а после ще кипне в плътта ти. Очите ти ще се пръснат. Ще умреш в голяма болка. Вярвам, че тези подробности те убеждават колко важно е да стоиш близо до мен?

Аратан кимна.

— Още не си е избрал име — добави Драконъс. — Доста дразнеща склонност.

Мъжът се оказа изненадващо млад, може би само с няколко години по-възрастен от Аратан. Тук-там наподобяващи пръстени татуировки красяха кожата му като стари белези от шарка. Тясното му невзрачно лице обаче беше безупречно гладко, а очите бяха тъмни и спокойни. Когато проговори, гласът му нелепо напомни на Аратан за езерна вода под тънка кора от лед.

— Драконъс, колко години минаха, откакто за последен път се срещнахме? В нощта преди отричането на Тел Акаи…

— За време няма да говорим — каза Драконъс и думите му отекнаха като заповед.

Веждите на мъжа леко се повдигнаха и той сви рамене.

— Но този отказ е само еднопосочен, нали? В края на краищата бъдещето е единствената нива, все още незасята, а ако ръцете ни останат тук, какъв е смисълът на тази среща? Ще хвърлим ли семената си, Драконъс, или ще свием непреклонно юмруци?

— Не мислех, че ти ще поднесеш дара — отвърна Драконъс.

— А, онзи дар. Предположението ти е вярно. Не аз. — И той се усмихна.

В отговор бащата на Аратан се намръщи.

Смехът на странния мъж бе тих.

— Да. Гложди те нетърпение, ала напразно. Трябва да продължиш още напред. Поне до следващото село.

— Следващото или ми се подиграваш?

— Следващото, мисля. Много се говореше за твоята… молба. И как да й се отговори.

— Вече се задържах извън двора твърде дълго — изръмжа разочаровано Драконъс.

— Такива жестове изпълват въображението на носителя — каза мъжът, — но същите не може да са сигурни за приемателя. Боя се, че те очаква голямо разочарование, Драконъс. Може би дори болка, дълбока рана…

— Не ме интересуват пророчествата ти, Старец.

Аратан се намръщи на това име, така непривично за фигурата срещу тях.

— Не е пророчество, Драконъс. Не бих рискувал с това пред теб. По-скоро се боя, че стойността, която си вложил в този свой дар, е… може би опасно прекомерна.

— Кой ме очаква в следващото село?

— Не мога дори да гадая — отвърна Старец. — Но неколцина ще се съберат. Любопитно. Това използване на Нощ, Драконъс, беше без прецедент и гневът на вярващите е гледка, която си струва да се види.

— Все ми е едно. Нека почитат камък, ако това им харесва… Освен ако искат да ме предизвикат?

— Не теб, нито ръката, с която овладя желанието си. Но плачат, Драконъс, и търсят облекчение.

— Както очаквах.

Старец помълча дълго, а после каза:

— Драконъс, внимавай… не, всички вече трябва да внимаваме. В изцелението, което търсят, те бъркат дълбоко във Витр. Не знаем какво ще произлезе от това.

— Витр? Значи са глупаци.

— Врагът не е глупост, Драконъс, а отчаяние.

— Кой бърка така?

— Чух да споменават името на Ардата. И Сестрата на сънищата.

Драконъс извърна лице и промърмори:

— Едно по едно.

— Много има да се поправя, Драконъс — каза Старец и се усмихна отново. — Междувременно детето ми идва.

— Винаги го казваш.

— И ще го казвам, докато престане да е нужно повече.

— Така и не разбрах защо се задоволи само с отражение, Старец.

Усмивката се разшири.

— Знам.

Обърна се и тръгна обратно към къщата си, а сферата го последва, отнасяйки със себе си жестокия студ и напразната закана за смърт.

На средата Старец спря и погледна през рамо назад.

— А, Драконъс, за малко да забравя. Има новина.

— Каква новина?

— Върховният крал е построил кораб.

Аратан усети внезапен натиск, който идваше от баща му, невидима сила, която го тласна назад — една стъпка, после друга. Задави се, започна да се свива…

И една ръка го придърпа.

— Съжалявам — каза Драконъс. — Не внимавах.

Прегънат на две, Аратан кимна, приемайки извинението на баща си. Старец бе изчезнал в странната си къща, отнесъл със себе си светлината.

— Никога не ме е бивало с неприятните новини — каза Драконъс.

 

 

Ноздрите на конете бързо намериха извора и Ринт се наведе от седлото, за да огледа ограденото с камъни езерце. Както беше предсказал Драконъс, над кротките води прелитаха бързолети, а сега и прилепи. До него Ферен изсумтя и попита:

— Как си обясняваш това?

Насред вира се издигаше статуя. Огромна, затънала до бедрата фигура, грубо изсечена от серпентин, сякаш напук на качеството на този камък, защото бе добре известно, че серпентинът понася добре най-фино оглаждане — не че Ринт беше виждал някога монолит с такава чудовищна големина, по-познати му бяха малките фигури за игра и украшения. Тъй или иначе, изглеждаше рожба на много несръчно усилие. Торсът и всички крайници бяха изкривени и камъкът сякаш крещеше от болка. Мръсна пяна и изсъхнали водорасли бяха полепнали по бедрата на статуята, свидетелство за бавното спадане на извора. Лицето, извито нагоре над дебелия груб врат, поднасяше на небесата гримасата си и само това лице носеше признаци за умела ръка. Ринт го зяпна омагьосан.

Раскан подмина двамата Погранични мечове, повел конете към грубо облицования с каменни плочи вир.

Ферен се смъкна от седлото с въздишка и пусна юздите, за да може конят й да отиде при другите животни.

— Мисля, че трябва да е Тел Акаи — най-сетне отрони Ринт.

— Разбира се, че е Тел Акаи — сопна се Ферен. — Цялата тази болка.

Държеше три меха. Наведе се и започна да ги пълни.

Почувствал се глупаво, Ринт откъсна погледа си от изтерзаното лице на великана и слезе от коня. Взе още няколко меха, провиснали от седлото, и отиде при нея.

— Исках да кажа — продължи Ферен, — защо са вдигнали статуя насред водоизточник? Дори не е на пиедестал или нещо подобно.

— Освен ако не е потънал в калта.

— И какви паметници строиш върху кал, братко?

Водата беше хладна и бистра. Зад скалната издатина езерото като че ли пропадаше в незнайни дълбини, но Ринт подозираше, че това е само илюзия от гаснещата дневна светлина.

— Нямам й вяра на магията — каза той. — А това село вони на магия.

Раскан изсумтя.

— И аз, Ринт. Направо настръхвам от нея. Ако това ни чака отсам Пустошта Барет, не е за чудене, че рядко посещаваме тези земи. И хората, които избират живот като този.

Ферен се изправи и се обърна.

— Идва някой.

Ринт помисли да се изплюе във водата от яд, но се сдържа. Раскан сигурно съжаляваше за думите си, защото идващият към тях азатанай явно го беше чул. Наведен над извора, Ринт се извърна да го види.

Беше жена на средна възраст, дебела, но не и прекомерно. Все пак беше провиснала отвсякъде, а тлъстината, натежала над колана на кръста й, беше избутала напред кожената риза и висеше оголена, с кожата бяла като сняг и нашарена на черти от изпъване. Трябваше да е била много по-дебела преди, реши той.

Жената спря навъсена на няколко крачки от тях.

— Не ме знаете — проговори на езика на тайстите, хрипливо и глухо.

Ферен се покашля.

— Простете ни, азатанаи. Не.

— Бягащите псета ме знаят. Сред тях съм в зимни нощи. Виждат ме в огньовете, които палят. Почитат ме и виждам почитта в очите им, в отразените в тях пламъци.

— Значи си пътувала дълго, за да дойдеш тук — каза Ринт.

Лицето се отпусна и жената вдигна рамене.

— Бих избрала красива външност. Но те ме тъпчат с храна до изнемога. — При тези думи посегна към корема си, вкара ръката си вътре и Ринт с ужас осъзна, че онова, което беше взел за черти от изпъване на кожата, са всъщност белези… не, вече рани, една от които се разтвори, щом жената натика ръката си вътре. Когато я извади, лъскава от кръв и слуз, държеше закръглена глинена фигурка. Хвърли я в краката на Ферен и тя неволно отстъпи назад.

Ринт зяпна. Раната се затваряше, кръвта закапа от кожата водниста като дъжд, а коремът отново стана алабастровобял.

Ферен гледаше глинената фигурка. След миг се наведе и я вдигна.

Беше статуетка на жена, с едва оформена топчица за глава над огромни гърди и кръгъл корем. Краката бяха притиснати под прекомерно изпъкнала вулва.

— Подклаждат огъня — каза жената. — И аз дебелея.

Раскан беше онемял и пребледнял. Стоеше застинал като човек, който иска да побегне. Жената се приближи към него.

— Плаша ли те? Не искаш ли да усетиш тежестта ми върху теб? Влагата на моя дар?

Раскан потрепери.

— Бих могла да те накарам да коленичиш пред мен — продължи жената. — Такава е моята власт. Мислиш, че разбираш от красота. Бленуваш за жени, тънки като деца, и не виждаш нищо извратено в това. Но когато някоя като мен дойде и застане пред теб, усещам жаждата ти да боготвориш, макар и да изпитваш срам от нея. Лягай долу, тайст, и нека те науча на всичко за властта…

— Стига!

Заповедта прокънтя във въздуха и Ринт рязко се обърна. Драконъс се беше появил зад тях, Аратан бе на стъпка зад него.

Жената азатанаи отстъпи назад, намръщи се за миг в пристъп на злост, но и също толкова бързо лицето й се отпусна.

— Само се забавлявах, Драконъс. Нищо лошо.

— Махай се, Олар Етил! Сври се при Бягащите псета. Тези хора са под моята закрила.

Тя изсумтя.

— Не могат без нея. Тайсти.

От думата капеше презрение. Ферен пусна статуетката и посегна за меча си, но Ринт пристъпи към нея и задържа ръката й.

Раскан залитна назад, закрил лицето си с ръце, и едва не се блъсна в Драконъс, който се отдръпна навреме, а след това пристъпи напред и Ринт видя гнева в очите на лорда.

Олар Етил изгледа Драконъс невъзмутимо и каза:

— Мога да ги взема всичките. Дори жената. И ти няма да можеш да ме спреш.

— Когато се кръстосаха пътищата ни последния път, Олар Етил, това можеше и да е вярно. Сега надникни по-дълбоко.

— О, не е нужно, Драконъс. Нощта се носи в дъха ти. Виждам къде си отишъл и какво си направил, и си глупак. Само от любов, нали? Или съм прекалено… романтична? По-скоро амбиция, която, понеже не сме глупаци, не би могъл да утолиш сред нас. — Махна едва забележимо с окървавената си ръка.

Глинената статуетка избухна с рязък пукот.

Ферен изруга, посегна с ръка към бузата си и я смъкна, оцапана с кръв.

Олар Етил се изсмя.

— Докосната от богинята! Дете носиш, жено, нали? Момиче… и, о, колко необичаен е цветът на кръвта му!

Драконъс пристъпи напред и Олар Етил отново се извърна към него.

— Искаше внук? Какво разочарование. Не се доближавай повече, Драконъс! Спечели вече вниманието ми. Взреш ли се за дълго в пламъците нощем, ще открадна душата ти — всички сте го усетили. Думите ви умират и огънят изпълва умовете ви. Драконъс, ще гледам от пламъците. Ще те гледам и слушам, и ще разкрия тайните ти. Макар че, да, вече знам повечето от тях. Да оглася ли тайните ти истини, о, Властелине на Нощта?

Драконъс спря.

— Дойдеш ли в пламъците на лагерните ни огньове, Олар Етил, макар и само веднъж, ще се бием. Докато само един от нас остане жив.

Очите на жената се разшириха от изненада.

— Е, добре — промърмори тя. — Всичката тази броня… за нищо. Смърт ли, Драконъс? Внимавай — самата дума е нечестив призив напоследък.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че един азатанай е отнел живот. Пролята е кръв на много могъщ… невинен. Около това деяние сега хаосът се вихри като рояк лешоядни мухи… защо се върнах според тебе?

— Азатанай е извършил убийство? — Войнствеността вече бе напуснала Драконъс и когато пристъпи по-близо до Олар Етил, Ринт разбра — както и тя, очевидно, — че това не е жест на заплаха.

Изражението й стана мрачно.

— Не тайст, Драконъс, което те освобождава от дълга да отмъстиш. Нито Бягащо псе, както разкрих, тъй че и мен ме освобождава от същото. Нито Тел Акаи — макар че това щеше да е интересно. Нито джхек, нито джелек. Джагът, възлюбен мой. Кариш, жената на Качулатия, е мъртва. Убита.

Внезапната скръб на лицето на Драконъс беше ужасна гледка. Ринт отстъпи назад и дръпна със себе си Ферен. Видя, че момчето гледа от десетина крачки встрани, но не баща си. Не гледаше и Олар Етил. Очите му бяха впити във Ферен.

„Бездната да ни вземе всички. Той й е направил дете. Момиче.“

Ферен се извърна, но погледът на Аратан я смути. Ринт чу как прошепна:

— Съжалявам.

— Олар Етил — проговори с хриплив глас Драконъс. — Ела при огньовете ми.

Жената кимна със странна сдържаност.

— Никога не бих го направила, ако не съм поканена, Властелине. Прощавай. Твърде дълго бях сред Бягащите псета, които се оказват лесна плячка, и не мога да се сдържа. — Кривна глава. — Изглежда, съм жестока богиня.

— Внимавай повече тогава — отвърна Драконъс, но в думите му нямаше жило, а по-скоро някаква нежност. — Уязвими са на дълбоки рани, Олар Етил.

Тя въздъхна със съжаление.

— Знам. Ставам небрежна в силата си. Хранят ме с такова отчаяние, с такъв копнеж! Гадателите на кости изричат молитви в мое име, като хапещи мравки под кожите. Влудява ме.

Драконъс отпусна мълчаливо ръка на рамото й. А тя положи глава на гърдите му.

Ринт гледаше изумен. „Драконъс… кой си ти?“

— И ме правят дебела — продължи приглушено Олар Етил.

Драконъс изсумтя насмешливо.

— Не обвинявай тях за апетита си, жено.

— Какво ще направиш? — попита го тя.

— Къде е Гуглата?

— Чух, че скръбта му го е побъркала. За да не обяви война на азатанаите, негов сродник го е покорил и сега е окован в една килия, в Кулата на Хейт.

— Джагътите са се събрали? За какво?

— Никой не може да каже, Драконъс. Последния път, когато се събраха, се изпокараха и изоставиха владението си.

Драконъс сякаш се разсея за миг, а след това поклати глава.

— Ще говоря с лорда на Хейт. Кажи ми, знаем ли убиеца сред азатанаите?

— Още не, Властелине. Някои липсват или се крият.

Драконъс изсумтя.

— Нищо ново тук.

— Да.

Докато говореха, Ферен се дърпаше от ръката на Ринт и най-сетне успя. Но вместо да се отдръпне от него, сестра му се смъкна на земята, опря глава на краката му и той усети трепета на безмълвния й плач.

Призля му. Съжали, че изобщо се бяха съгласили да придружат Консорта. Искаше му се Виле и Галак най-сетне да ги настигнат, за да могат всички да си тръгнат — да прекратят този договор и в Бездната да вървят последствията. До гуша му бе дошло от това.

— Ринт — каза Драконъс, — помогни на сестра си да почисти раната си, а после вдигаме лагер на хълма.

— Да, сър.

— Аратан.

— Сър?

— Иди при Раскан. Помогни му.

— Да помогна? — Очите на момчето внезапно се разшириха от страх.

Драконъс се намръщи.

— Погледни ме в очите. Ти си синът на Драконъс. Иди при него.

 

 

Аратан завари сержант Раскан свит до стената, с изтерзано от скръб лице. Щом се приближи, мъжът вдигна глава, потърка грубо очи и понечи да стане, но отново се смъкна до стената. Извърна поглед настрани, сякаш засрамен.

— Ринт и Ферен отиват където ще правим лагер — каза Аратан.

Взеха всичките коне.

— Махай се, момче.

— Не мога.

— Казах, махай се!

Аратан дълго помълча, а накрая отрони:

— Съжалявам, но не мога, сержант. Сега трябваше да сте сам. Не знам какво направи тя, но виждам, че е жестоко.

— Стой настрана — изхриптя тихо Раскан. — За да не те нараня.

— Сержант, баща ми ме погледна в очите. Не съм тук, за да те моля. Тук съм, за да ти заповядам. Аз ще те заведа до лагера. Това е желанието на баща ми.

Раскан го погледна със забулени в сумрака очи, сълзите лъщяха по лицето му.

— Баща ти! — изсъска той като проклятие. — Това беше задачата на Айвис, не моя! Сигурно той щеше да може да го понесе, но аз не мога!

— Какво ти отне тя?

Смехът на Раскан беше груб и горчив, но той все пак се изправи.

— Не съм глупакът, за когото ме мисли. Тя го познава от дълго. Започвам да виждам.

— Какво искаш да кажеш? Какво виждаш? Сержант Раскан, кажи ми — какво виждаш?

— Кръвта на азатанаи, това виждам. Трябва да бъде окована и това е направил той. Оковал я е. Само с неговата воля си задържан, направен си нормален за очите ни. Глупак… тя нито веднъж не те погледна!

Аратан го зяпна, мъчеше се да проумее. А после отстъпи назад.

— Защо да ме поглежда? Раскан! Защо изобщо да ме поглежда?

Но мъжът се отдели от стената и се затътри към хълма отвъд селото. След малко Аратан тръгна след него. Чу как сержантът замърмори тихо:

— Как може да е тайна, когато и аз дори не го знаех? Не, не съм сънувал гнусни сънища, не съм копнял за нищо мръсно. Няма никаква причина за отвращение. Мога да коленича над водата — мога да погледна лицето си. И да не видя нищо зло. Тя излъга. Не заслужавам срам!

Говореше безсмислици. Аратан се зачуди дали умът му не е разстроен от магията на вещицата. Усети, че собствените му мисли са объркани.

„Баща ми я е познавал от дълго. Не знам какво означава това — нищо не означава. Изглежда, всички азатанаи познават баща ми. Гризин Фарл. Старец. А сега тази вещица. Всеки, когото срещнем, го познава. Наричат го Властелина на Нощта. Страхуват се от него.

Аз съм неговият син. Вече не съм копеле.

Защо изчака той? Защо ме доведе тук, за да каже това?“

Прехвърлиха последните стени на селището. Пътят продължаваше нагоре до кръстопът с изгърбен заоблен хълм от едната страна, на който растяха десетина дървета в полукръг. В купата, която оформяха, стояха Ринт и Ферен. Нито Драконъс, нито Олар Етил се виждаха и той се зачуди къде са отишли. Още ли бяха при извора?

Конете бяха вързани за дърветата и стояха с наведени глави под кривите клони, оплетени сякаш с черен лишей.

Раскан се изкачваше по склона на хълма все едно, че беше лицето на омразен враг, скубеше тревите, избутваше камъни и ги оставяше да се търкалят надолу, тъй че Аратан трябваше да отскача от пътя им. Безумният гняв на мъжа го плашеше.

Някъде на средата Раскан спря, обърна се и го изгледа навъсено.

— Някои истини не бива никога да се разкриват! Виж ме!

— Нищо няма за виждане, сержант — отвърна Аратан. — Нищо освен гняв.

Мъжът го зяпна стъписано.

— Ти си порталният сержант на дома Дракони, Раскан. Носиш старите мокасини на баща ми и яздеше до него. Той те прати при мен, помниш ли? И ти каза каквото трябваше да се каже.

Всяка фраза поразяваше мъжа горе като юмрук и той се смъкна и седна на склона.

— Ставай! — отсече Аратан. — Ти ме научи как да яздя Хелар. Ти нахрани Сагандер със супа от кръв и спаси живота му.

Раскан си пое дълбок треперлив дъх. Стисна за миг очи, а след това се изправи на крака.

— Както кажеш.

— Готвят храната. Трябва да отидем при тях.

Но Раскан се поколеба.

— Съжалявам, Аратан. Казах грешни неща.

— Каза безсмислици.

— Самата истина. Безсмислици. Прости ми.

Аратан сви рамене.

Раскан тръгна отново нагоре, но този път бавно, отпуснато. След като го погледа, Аратан понечи да го последва, но краката му отказваха да се движат. Тя беше там горе и носеше детето му. Момиче беше създадено, от него и нея. В зноя и влагата, в жаждата и нуждата, беше създадено дете. Тази мисъл го ужаси.

Успя да направи стъпка, после друга, макар изведнъж да му се стори, че това е най-трудното изкачване в живота му. Чувствата бушуваха в него хаотични и объркани, докато всички се сляха в плътен, оглушителен грохот. Усети как този звук се отнесе нанякъде и остави след себе си само трепетна тишина, твърде грохнала за надежда и изтощена за очакване. Остана само вкусът на ужаса, който бе изпитал преди малко, вече притъпен и кисел.

Бяха направили дете, но Ферен нямаше повече никаква нужда от Аратан. Вече имаше всичко, което бе искала от него. Давайки й само едно, той беше мислил, че е редно да й даде всичко, всичко от себе си. Глупавите винаги са твърде щедри — беше чувал Сагандер да казва това много често, докато тикаше свитъци и ръкописи в един сандък, който после заключи. Личните му писания, върхът на живота му като учен. Заключени, за да не ги види никой. Аратан вече разбираше това. „Което е отдадено безплатно, се връща наранено. Цената не винаги е споделена и нечии ръце са по-груби от други.

Татко, това ти каза Старец, като предупреждение.

Не мисля, че го слушаше.“

 

 

Ферен опипа раната на бузата си. Ринт беше издърпал от нея един чиреп и бе зашил разкъсаното със сухо черво. Кучката се беше изсмяла и този смях дращеше в черепа й, остър като нокти. Умът й сякаш беше пълен с кръв, все едно раната продължаваше да кърви, но вече само навътре, в несекващ поток.

Ринт клечеше и разпалваше огъня, но ръцете му трепереха.

Вещицата само бе потвърдила онова, което им беше казал трупът в гробната могила: беше засята. Дете пускаше корени в корема й. Но усещането бе за нещо чуждо, чудовищно и караше духа й да се свива от страх. Акушерките бяха ясни за това: „Любов трябва да загърне утробата.“ Любов, която да оформи опазващ калъф. Без любов детската душа изсъхва, а толкова искаше да обича това създание.

Семето й беше дадено в невинност. Жаждата за него бе само нейна, кътана като съкровище, ковчеже, което искаше да се запълни до преливане. И сякаш нощ след нощ беше хвърляла с шепи вътре скъпоценните дарове на момчето, само за да намери това ковчеже зейнало празно на заранта. Илюзия, осъзнаваше тя сега. Беше издута до пръсване от богатство и това усещане за пълно изтощение беше само по нейна вина, не негова.

Спомни си как беше гледала бременни жени в селата на Пограничните мечове, не много отдавна, и беше виждала в тях преситеното удовлетворение, което презрително бе наричала понякога „самодоволство“. Беше се държала глупаво, забравила бързо за времето, когато самата тя бе изпитвала същото, горда и ненаситна… но такива спомени носеха спазми на болка и скръб. Нищо чудно, че бе отхвърлила всичко, което и тя бе познавала, оставяйки само презрение и злост.

Но сега единственото, което можеше да почувства, беше момиченцето, свито като юмрук вътре в нея. „Необичаен цвят на кръвта!“ Момчето не беше кое да е момче. Беше синът на Драконъс, а вещицата знаеше нещо — някаква тайна, погребана истина. Неизвестната майка не беше неизвестна за нея или поне така вярваше Ринт.

Раната на лицето на Ферен щипеше като облизана от пламъци. Пулсираше, крещеше от болка на средата на бузата й. Беше откъснала красотата й — доколкото я имаше, а тя никога не я беше смятала за нещо, заслужаващо възхищение или завист — и сега се чувстваше белязана като с дамга на крадец. „Тя открадна семето на син на лорд — вижте я! Не може да се скрие истината за това!“

Искаше да обича детето, което растеше вътре в нея: този първи дар на закрила, поднасян от всички майки. И ако ужасът на раждането бе колкото заради собствената болка, толкова и заради отказа от тази закрила, тя беше ветеран и в двете и нищо от онова, което я чакаше, не й беше непознато. Нямаше причина да се страхува. Всяко желание бе утолено, на всяка молитва бе отвърнато в съвършения благослов на бялата струя.

Момиче, прокълнато в зачатието, и щом Ферен си представеше как се взира в лицето на новороденото, виждаше собственото си лице с разкъсаната и кървяща буза, с очите, познаващи само омраза.

Терзаещите мисли се разпръснаха, когато Раскан изникна пред очите й и тя видя какво са му причинили. Изглеждаше състарен много над годините си, движенията му бяха отсечени и трескави като на старец с чупливи кости, докато изкрета до огъня и седна. Изглеждаше не само потресен. Изглеждаше болен и Ферен се зачуди дали жестоката магия на вещицата не му е отнела нещо повече от душевния мир.

Ринт бъркаше котлето със супата. Не вдигна очи, когато заговори, и думите му прозвучаха дрезгаво.

— Всяка вещица има студени ръце. Допирът отшумява, сержант.

— Тя е азатанаи — отвърна сержантът, отхвърляйки с това всичко, което му предлагаше Ринт.

— Но вещица все пак — настоя Ринт. — Дори джелеките знаят за тази Олар Етил, която гледа от пламъците и копнее да срещне очите ти. Наричат силата й Телас. Всички сме я усещали, когато нощта грохне точно преди разсъмване и се взрем в огнището в очакване да не видим нищо освен въглени, и сте стъписаме от гледката на живите пламъци. — Хвърли нов наръч съчки в огъня. — А и… в други моменти… кой не се е смълчавал, докато седи край огнище с поглед, пленен от ужасния дух в пламъците? Усещаш студа на гърба си и горещината на лицето си и сякаш не можеш да мръднеш. Обзема те транс. Очите ти са приковани, а в ума ти като едва видими сенки се пробуждат древни сънища.

Ферен погледна брат си колкото в почуда, толкова и със страх. Лицето на Ринт се бе изкривило в гримаса. Разбъркваше супата все едно опитваше колко дълбока е калта преди следващата си стъпка.

Дъхът на Раскан до нея бе накъсан и учестен.

— Тя те е докоснала, Ринт.

— Да, макар да не го разбрах тогава. А може и да съм го разбрал, но да съм затаил истината от самия себе си. Винаги се смущаваме пред това, което не знаем, а не е приятно да го признаем, защото това говори само за нашето невежество.

— По-добре невежество, отколкото това!

Точно тогава дойде Аратан. Спря на няколко крачки от огъня и Ферен видя как избягва да я погледне. Това я облекчи, тъй като единственият поглед, който току-що бе хвърлила към него, пареше като острието на нож в гърдите й. Усети, че мигащите пламъци притеглят очите й, и бързо ги извърна настрани в нощта.

„По-добре невежество, отколкото това! Изречи този зов все едно, че думите са свещени, защото наистина са свещени. Думи, които да ни терзаят цял живот според мен.“

Ринт се изправи.

— Ферен, ако обичаш, слагай.

Тя не възрази: работата щеше да я разсее. Зае се да разсипе с черпака супата, а Ринт отвори пътната си торба, извади бутилка и я предложи на Раскан.

— Сержант, не мисля да изпробвам командирските ти качества тази нощ. Нито Ферен.

Мъжът се намръщи.

— В смисъл?

— Напий се, сержант. Напий се хубаво.

Раскан се усмихна, макар и малко криво.

— Сещам се за една стара поговорка и се чудя откъде идваше…

Ринт кимна рязко.

— Да. „Удави вещицата“, сержант, с моята благословия.

— И с моята — добави Ферен.

Раскан посегна за бутилката, но изведнъж се поколеба и погледна към Аратан.

— Лорд Аратан?

— С моята също — каза Аратан.

Ферен се отпусна на земята и затвори очи.

„Лорд Аратан. Стана значи. Погледнал е очите на сина си и ги е признал за свои.“

— Разбира се, че щеше да ги признае — промърмори на себе си. „Просто им трябваха няколкостотин рани преди това.“

 

 

— Не ме очакваше — каза Олар Етил и след като той не отвърна, го погледна и въздъхна. — Драконъс, боли ме, че те виждам така.

— Това, което ще донеса в Карканас…

— Няма да изцери нищо! — отсече тя. — Ти винаги виждаш в нещата твърде много. Правиш символи от всеки жест и очакваш други да ги разберат, а щом не го направят, си объркан. А не си добре, когато си объркан, Драконъс. Онази превзета глупачка с очи на кошута те е лишила от мъжественост.

— Говориш лошо за жената, която обичам, Олар Етил. Не мисли, че ще отстъпя повече.

— Не в теб се съмнявам, Драконъс. Ти й даде Тъмнината. Даде й нещо толкова скъпоценно, че тя не знае какво да прави с него.

— Мъдрост има в нерешителността й — отвърна Драконъс.

Тя го изгледа. Нощта бе сякаш зажадняла за вяра, сякаш той я беше изпил всичката и сега я таеше в себе си с незаслужена вярност.

— Драконъс. Сега тя властва и се въздига в божественост. Седи на онзи трон, лице в лице пред неизбежните неща… а се боя, че те имат много малко общо с теб или с това, което желаеш. Да управляваш означава да коленичиш пред целесъобразността. Би трябвало да се боиш от мъдростта й.

Дори думите й да улучиха уязвими места, той намери волята и силата да не трепне, но в очите му имаше болка. Знаеше го добре, от много отдавна.

— Сред Бягащите псета има джагъти.

Той я погледна.

— Какво?

— Онези, които отхвърлиха Хейт. Забавляват се, като редят и пренареждат онова, което не им принадлежи. Стискат юмруци и се наричат богове. Духове на вода, въздух и земя бягат пред тях. Бърн сънува война. Отмъщение.

— Трябва ли всичко да рухне, Олар Етил? Всичко, което направихме тук?

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Аз ще отвърна с огън. Те са мои деца все пак.

— Което не те прави по-различна от онези джагъти. Или сега ще твърдиш, че и Бърн е твое дете?

Намръщена, Олар Етил отпусна ръце на увисналия си корем.

— Те не хранят нея.

Помълчаха малко, а после той каза:

— Ферен не заслужаваше това.

— Казах, че съм жестока богиня, и го казах най-сериозно, Драконъс. Какво ме интересува кой заслужавал или не заслужавал каквото и да било? Освен това тя вече бе използвана добре. Ще имаш внуче, с което да си играеш, и нека да сме наясно: не мисля да го друскам на коляно. Как са те, между другото? Нашите окаяни рожби?

— Ако имаха четвърта сестра, щяха да я нарекат Жлъч — отвърна Драконъс. — Но уви, нямат нужда от четвърта сестра.

— Три спомена за болка. Само това имам от тях. Е, ще посетиш ли майка му?

— Не.

— Двамата с теб, Драконъс, сме жестоки в любовта. Обзалагам се, че Майка Тъма тепърва ще открие това.

— Няма да правим любов тази нощ, Олар Етил.

Тя посрещна с груб смях жилото на думите му.

— Облекчение, Драконъс. Три болки ми стигат.

— Старец казва… следващото село.

— А след това?

Той въздъхна.

— Ще пратя другите обратно и ще продължа до кулата на Хейт.

— Синът ти?

— Ще язди с мен. Вярвам, че учителят му го остави с дарове за лорда на Хейт.

— Ще бъдат лошо приети, предричам ти. Момчето връща ли се в Карканас с теб?

— Не може, а как ще ускорим това пътуване зависи само от мен и Каларас.

— Значи не знае нищо.

— Нищо.

— Драконъс, всичките ли твои семена трябва да са грешни? Оставени да израснат диви, завинаги необуздани? Дъщерите ни ще са твоята смърт — държиш ги твърде близо, задушени от пренебрежението ти. Нищо чудно, че са злостни.

— Може би — отстъпи той. — Нямам отговор за децата ми. Всичко, което виждам от себе си в тях, е повод за притеснения и ме кара да се чудя защо с такава лекота родителите предават на децата си своите недостатъци, но не и качествата си.

Тя сви рамене.

— Скъперници сме с това, което вярваме, че сами сме придобили, Драконъс.

Той се пресегна и положи ръка на рамото й и тя потръпна от допира.

— Добре понасяш бремето си, Олар Етил.

— Ако говориш за тлъстините ми, наричам те лъжец.

— Не говоря за тях.

След малко тя поклати глава.

— Не мисля. Не сме по-мъдри, Драконъс. Падаме в същите капани, отново и отново. Колкото и да ме хранят моите Бягащи псета, не ги разбирам. И колкото и да кърмех Бърн, на собствената си гръд, все пак я подцених. Боя се, че това съдбовно пренебрежение ще ме довърши някой ден.

— Не искаш ли да видиш собствената си смърт?

— Не. Най-добре да дойде мигновено, неочаквана и затова — не вдъхваща страх. Да живееш в страх, че ще умреш, означава да не живееш изобщо. Дано да тичам в последния си ден, да бягам като див заек и сърцето ми да е пълно с огън.

— И аз ще се моля за това, Олар Етил. За теб.

— А твоята смърт, Драконъс? Ти винаги планираше, все едно колко пъти те проваляха тези планове.

— Ще претърпя много смърти — отвърна той.

— Видял ли си ги?

— Не. Нямам нужда от това.

Тя зарея поглед над водата на извора. Нощта я правеше черна. Статуята на Каладън Бруд от Тел Акаи все така извисяваше изтерзано лице към небето и щеше да го прави вечно. Беше наречена подобаващо „Поражение“ и той бе наложил това усещане на самия камък, без никаква деликатност. Боеше се от Каладън Бруд заради честността му и го презираше за таланта му.

— Виждам майка му в лицето му — промълви тя след малко. — В очите му.

— Да.

— Това трябва да е тежко за теб.

— Да.

Тя пъхна ръка в корема си. Усети как кожата се разтвори, а след това — внезапния зной на кръвта и здравия пулс на сърцето й — почти досегаемо. Но дланта й се затвори около изпечената глинена статуетка. Издърпа я навън. Наведе се, за да я измие, а след това се изправи и я поднесе на Драконъс.

— За твоя син.

— Олар Етил, не ти трябва да го защитиш.

— Все пак.

След миг той кимна и я прие.

Драконъс стисна рамото й, изправи се и понечи да си тръгне.

Тя забърса с пръсти корема си; раната вече се беше затворила.

— Забравих да попитам, какво име му даде?

Драконъс се спря и я погледна през рамо. Когато й каза, тя ахна изненадана и започна да се смее.

 

 

Аратан спеше трескаво, обсебен от сънища за труповете на деца, плуващи в езеро от черна вода. Виждаше въжета, които излизаха от коремите им, сякаш всяко трупче беше вързано за нещо, но въжетата бяха прекъснати, прерязани и с раздърпани краища. Щом се взря в тази гледка, изпита внезапна увереност — както става в сънищата, — че изворът, дълбоко под повърхността, излива не вода, а тези удавени бебета, и че потокът е безкраен.

Започна да върви по тях. Усещаше как меките им телца поддават под тежестта му и с всяка стъпка самият той ставаше някак по-тежък, докато със звук като от трошащ се лед потъна…

И се събуди плувнал в пот и с болка в гърдите от дълго затаения дъх.

Надигна се и видя, че все още е нощ. Баща му стоеше близо до конете под странните дървета и като че ли се взираше на изток — към селото или отвъд него навярно. Доколкото Аратан знаеше, Драконъс можеше да вижда сега самия Карканас и Цитаделата, и една жена, скрита в мрак и седяща на трон.

Трон на Нощта. Отпусна се под завивката и впери очи към звездите. Извитите им шарки му напомниха за трескави нощи, когато нищо не беше наред със света и неговата погрешност бе ужасяваща — измъчваше едно малко момче, което вече бе изпълнено с объркани видения за леденостудена вода и късове лед и което плачеше за майка, а тя така и не идваше, нито отвръщаше.

Той беше някога онова момче. Но дори въпросите имат навика да си отиват рано или късно, щом отговорите не са възможни. Помисли си за дара, който щеше да занесе на лорда на Хейт, и осъзна, че е дребен, толкова безполезен, че ще е оскърбление. Но нямаше какво друго да поднесе.

Раскан вярваше, че Олар Етил е майката на Аратан, но той самият знаеше, че не е тя. Нямаше основания за увереността си. Въпреки това не се съмняваше. Вещицата по-скоро му напомняше за Малис, когато тя беше по-млада и по-дебела — в дните, когато момиченцето бе проходило и обикаляше навсякъде, усмихната и пееща, тъй като все още не знаеше смисъла на името, което й бяха дали. Нещо в лицата им, младото и старото, сякаш беше еднакво.

Чу стъпки, изви глава и видя, че баща му е застанал над него.

След малко Драконъс се наведе. Държеше глинена фигурка — изделие, което сякаш крещеше за любовна страст и излъчваше чувственост, която му се стори гротескна. Поредният дар на вещицата.

— За тебе е — каза Драконъс.

Искаше му се да я откаже, но се надигна и я взе от ръцете на баща си.

— Скоро ще съмне — продължи Драконъс. — Днес връщам Ринт, Ферен и Раскан.

— Връщаш ги?

— Продължаваме двамата с теб, Аратан.

— Оставяме ги?

— Не са нужни повече.

„А някъде напред ще оставиш и мен. Вече няма да съм нужен.“

— Татко — промълви той, стиснал фигурката в ръцете си. — Не я наранявай.

— Кого?

— Ферен — прошепна той. „И детето, което тя носи. Моето дете.“

Видя как баща му се намръщи и лицето му бавно помръкна. Не беше толкова тъмно, че да не се видят тези неща.

— Не бъди глупав, Аратан.

— Просто ги остави на мира, моля те.

— Разбира се, че това ще направя — измърмори Драконъс и бързо се изправи. — Лягай да поспиш, ако можеш. Днес ни чака дълга езда.

Аратан се отпусна отново върху твърдата земя. Държеше фигурката като бебе до гърдите си. Беше се показал равен на баща си. Беше поставил искане, макар и да прозвуча като молба. Истинският син знае как да начертае линии в пясъка и да поиска каквото реши за себе си, за живота си и за всичко, което смята за важно в него. Това означава да пораснеш. Места, за които да настоиш, неща, които да са твои и да ги защитиш. Идва време за сблъсък, защото пространството изобщо не е достатъчно голямо и за двамата, и за баща, и за син. Има бутане и има дърпане, и удобството си отива, ако изобщо е съществувало. Но някой ден може би ще се върне. Ако бащата го позволи. Ако синът го поиска. Ако никой от двамата не се бои от другия.

Аратан се зачуди дали изобщо някога ще спре да се бои от баща си. А после, загледан във въртопа от звезди, гаснещи в избледняващото небе, се зачуди дали ще дойде време, когато баща му ще започне да се страхува от него.

Стори му се, че вещицата зашепна в ума му.

„За огъня, момче. Когато любовта ти стане твърде много. Твърде много за понасяне.

За огъня.“

Гладките извивки на фигурката топлеха ръцете му с обещание за зной.

Когато затвори очи, кошмарът се върна и този път той видя жена на дъното на езерцето, бъркаше в корема си и вадеше бебета, едно след друго. Късаше със зъби въжетата и избутваше бебетата от себе си. Те се мятаха във водата и се давеха.

Около извора се бяха струпали жени, пресягаха се и взимаха отпуснатите безжизнени телца. Тикаха тези телца в коремите си и после си тръгваха.

Но една жена остана и водата пред нея беше бистра — никакви трупчета не се виждаха. Той се взря в нея и чу, че пее с тих глас. Не можеше да чуе думите, само късащата сърцето тъга в тях. Когато тя се обърна и тръгна, той знаеше, че е към морето. Отиваше си и никога нямаше да се върне тук, тъй че не видя как последното момче се надигна, мятащо се все още сред ледените късове, и как се пресегна за ръката, която я нямаше там.

А на един камък, надвиснал над всичко това, седеше баща му. Режеше въжета. В удобни дължини, предположи Аратан.

 

 

Раскан се събуди късно сутринта, щом слънчевата светлина прониза мозъка му като нащърбени копия. Изруга се за слабостта си и бавно се надигна.

Двамата Погранични мечове лежаха проснати в сянката на дърветата. Зад тях стояха конете, все още вързани, но някои липсваха. Зачуди се защо, но от вътрешностите му се надигна ужасна жажда и той отчаяно се огледа за мях с вода. Някой беше оставил един наблизо и Раскан го придърпа.

Докато пиеше, може би твърде жадно, Ринт се надигна и го погледна.

— Останала е малко закуска — каза Пограничният меч.

Раскан пусна меха.

— Къде са отишли?

Ринт сви рамене.

„Засрамих господаря си.“

— Къде са отишли? — повтори той настойчиво и се надигна бавно. Болката в главата му се удвои и той изохка, усетил как червата му завират.

— Какво пих снощи?

— Медовина — отвърна Ринт. — Три бутилки.

Ферен стана и заизтупва стръкове трева и сухи листа от дрехите си.

— Връщаме се, сержант. Те тръгнаха без нас. Лордът така заповяда.

След дълго мълчание Раскан осъзна, че я е зяпнал глупаво. Стори му се малко понаедряла, но едва ли беше възможно. Може би винаги си е била такава. Опита се да си спомни, но усилието се оказа непосилно.

— Нещо се промени — каза му Ринт. — Не знаем какво е. Нас ни освободи и заповядва да се върнеш в дома Дракони. Това е всичко, което знаем, сержант. Повечето път обратно като че ли е разумно да пътуваме заедно, тъй че изчакахме.

Раскан извърна очи, но кимна. „Провалих го. Някак… не, не се самозалъгвай, Раскан. Беше проклятието на онази вещица. Точно така, прекърши се и избяга като страхливец. Драконъс ще ме изхвърли, също както изхвърли Сагандер.“ След това помисли за Аратан, който яздеше сега до баща си, и отново погледна Ферен.

Тя носеше седлото към коня си.

„Момчето ми заповяда. Това поне си спомням. Показа желязото на баща си и все пак в думите си към мен беше щедър. Сбогом, Аратан. Не мисля, че ще те видя отново.“

— Облаци на юг — каза Ринт. — Надушвам, че идва дъжд. — Обърна се към Раскан. — Хапни малко, сержант. Ако извадим късмет, може да избегнем дъжда и, ако Майка Тъма пожелае, може да срещнем Виле и Галак.

Ферен изсумтя.

— Скъпи ми братко, тя може и богиня да е вече, но не гледа към нас, не и тук. Не сме в Куралд Галайн, а и да бяхме, наистина ли вярваш, че е всевиждаща?

— Навсякъде, където е нощ — измърмори той.

— Щом казваш. — Ферен поведе коня си. — Ще ви чакам при извора.

Раскан потръпна и видя, че Ринт е зяпнал сестра си уплашено.

— Ако видя онази вещица — каза Ферен на брат си и посегна с ръка към зашитата рана на бузата си, — непременно ще й кажа едно „здрасти“. — Метна се на седлото, разхлаби меча в ножницата и подкара назад към селото.

— Побързай, сержант — каза Ринт. — Няма да я оставя сама долу с онази вещица.

— Върви тогава — каза Раскан. — Не ме чакай. Ще ви намеря от другата страна на селото.

— Както искаш — отвърна му той. — Но тя е права за едно — ще трябва първо да напоиш коня си.

— Знам.

 

 

Ферен не знаеше дали е възможно да убие азатанай, но бе решила твърдо да опита. Надяваше се, че вещицата обикаля навън, както предната нощ, тъй като нямаше желание да рита врати в това окаяно село. Омръзнало й беше да се чувства използвана. Азатанаите не разбираха от благоприличие — дори Гризин Фарл беше нахлул в света на тайните й и макар да се беше засмял, за да смекчи обидата, оставаше си обида.

Беше понесла допира на мъртъв Тел Акаи и сега носеше белег от проклятие на вещица. Беше заслужила правото да отвърне на удара.

Знаеше какво прави. Знаеше цената на гнева и как той може да заличи всякакви други чувства. В гнева си не беше длъжна да мисли за детето, растящо в корема й. Не беше длъжна да мисли за Аратан и това, което тя — и Драконъс — му бяха причинили. Не беше длъжна да мисли за раните, които бе нанесла на собствения си брат. Това беше съблазънта на насилието, а насилието не започва в мига на физическия удар. Започва преди това, във всичките мисли, които водят до него, в онази буря от ярост и злост. Гневът зове насилието, като песните на зов и ответ сред Отреклите се.

Яздеше през селото в студения утринен въздух, мина през рухналите пролуки в стените, както бяха направили предния ден, и поведе коня си надолу към извора с грозната му статуя и бездънни води. Но не намери вещицата. Вместо нея завари Виле и Галак, пояха конете си.

При звука на тътнещите копита на коня й двамата се обърнаха. И усмивките, с които я посрещнаха, разбиха гнева в нея и тя се измъкна изпод него като изпод тъмен облак.

 

 

В току-що изтеклата нощ, докато лежеше под кожените си завивки и слушаше тихите стонове на Аратан от другата страна на огъня — и тихия плач на Ферен много по-близо, — му беше минала мисълта да убие лорд Драконъс. Нож в гърлото щеше да свърши работа, само дето лордът никога не спеше. Неведнъж през нощта Ринт бе отварял очи и поглеждаше към грамадната фигура, за да се увери, че продължава да е буден и неподвижен, странно непроницаем силует.

Потръпна под завивките. Започваше да вярва в силата на Нощта, в неумолимия дъх на Майка Тъма. Където слънцето залезеше, извисяваше се тя, сякаш обвързана вече със суровите истини на вселената. Беше престанала да е Тайст. Дори титлата „богиня“ вече изглеждаше жалка и недостатъчна, за да изрази онова, в което се бе превърнала.

Ринт не разбираше как е възможно смъртно същество да направи онова пътуване, как може да се превърне в нещо друго. Но тя явно го беше направила. А лорд Драконъс стоеше до нея и той вече подозираше, че споделя нещо от силата, която притежаваше любимата му.

Азатанаите срещаха Драконъс очи в очи, като равни, и дори с почитание понякога. Властелин на Нощта: чувал беше преди тази титла да се използва за Драконъс, но не беше разпространена сред тайстите, които възразяваха на арогантната й неуместност. Е, ако питаха Ринт, всички те бяха глупаци да отричат правото на Драконъс за тази титла. Каквото и да означаваше тя, беше свързана с мощ, жестоко реална и дълбоко опасна.

За Ринт вече нямаше спор, че Драконъс представлява заплаха. Знатните с право се страхуваха от Консорта и влиянието му в двора. С право искаха да бъде премахнат, а ако не премахнат, то поне унизен, пренебрегнат и прогонен в немилост.

Преди месеци в селата на Пограничните мечове бяха дошли агенти на Урусандер. Бяха изложили каузата си — това, че Майка Тъма се нуждае от съпруг, а не консорт, и че очевидният избор за такъв съпруг е Вата Урусандер, командир на легиона. Тези агенти не бяха спечелили много терен сред Пограничните мечове. Каузата им предвещаваше конфликт, а Пограничните мечове бяха загубили жаждата си за война. Онези настървени глупаци си бяха отишли разочаровани.

Ринт знаеше, че мнението му се зачита на разхлабения съвет на хората му, и се закле, че следващия път, когато дойде такъв агент, ще му даде подкрепата си. Драконъс трябваше да се маха. Още по-добре: някой трябваше да го убие и така да сложи край на опасното му издигане на власт.

Беше видял достатъчно в това пътуване, за да направи избора си и да застане на страната на Урусандер. Хун Раал и другарите му не бяха толкова заслепени от лична амбиция, колкото Ринт и приятелите му бяха вярвали. „Не, следващия път ще е различно.“

Когато Драконъс обяви, че договорът е приключил, при това удовлетворително за лорда, Ринт едва бе прикрил облекчението си. Вече можеше да отведе Ферен от всичко това: от жестоките искания на лорда и жалките потребности на сина. Щяха да придружат Раскан чак до Ейбара Делак, защото човекът го заслужаваше — едва ли беше виновен, че служи на звяр.

Вече можеха да напуснат земите на азатанаите.

Подкара по-бързо, за да догони сестра си, но откри, че страховете му са били безпочвени, и още по-хубавото: тя имаше добра компания.

 

 

— Не винаги съм жестока.

Раскан се обърна рязко, щом чу думите. Седлото се хлъзна от ръцете му и той залитна назад.

— Не. Махай се.

Но Олар Етил се приближи.

— Огънят ти е нездравословен — рече тя. — Позволи ми да го потуша. Да те изцеря.

— Моля те…

Но тя прие отказа за покана. Пресегна се, докато Раскан се смъкваше на колене, и взе главата му в ръцете си.

— Отровите на страстта са най-убийствени от всичко. Мога да те изцеря и да сложа край на мъчението ти. — Помълча, после добави: — Ще ми достави удоволствие да го направя. Наслада, каквато не можеш да си въобразиш. Ти си мъж, тъй че не можеш да знаеш какво е да си заситена — не и в онези няколко учестени дъха след облекчаването, единственото, което можеш да познаеш — а набъбващото блаженство на жена, — о, да, портален сержант Раскан, това търся аз и това ти предлагам.

Ръцете, притиснали главата му, бяха хладни и меки, пълни и поддаващи, докато сякаш се сливаха с кожата и след това — с костите на лицето му, пръстите пронизваха слепоочията му. Зноят на мислите му изчезна от допира им.

— Отвори си очите — каза тя.

Той се подчини и видя само оголения й корем. Изпълваше гледката му.

— Откъдето дойде, Раскан.

Взря се в белезите и искаше да извърне главата си, но тя го държеше здраво. Пресегна се да отмести ръцете й, но напипа само китките й — останалото се беше вляло в него, сляло се беше с костите. В ужас усети как върховете на пръстите му проследиха гладка пътека от кожата на китките й до лицето му.

Тя го придърпа още по-плътно до корема си.

— Преклонението е странно нещо — заговори Олар Етил. — Търси… засищане. Прозрението е нищо без него. Докато ти си осъществен, аз съм изпълнена. Докато ти ликуваш в поражение, аз ликувам в твоя дар. Не са ти нужни други богове освен тази богиня. Аз съм богинята ти сега, Раскан, и те каня вътре.

Искаше да извика, но никакъв звук не излезе от гърлото му.

Тя притисна отново лицето му до корема си и той усети как един от белезите се разтвори, започна да се уширява. Кръв зацапа страните му, процеди се през устните му. Задавен, той се опита да си поеме дъх, но дробовете му се изпълниха с течност.

Усети как натика главата му в корема си, а след това краищата на раната се стегнаха около шията му. Тялото му се мяташе, но силата й над него беше неумолима, докато раната се затваряше и режеше през врата му.

Съпротивата му затихна. Той се отпусна в хватката й и по гърдите му потече кръв.

След миг, с хлип, който по-скоро усети, отколкото чу, тялото му се смъкна. Но той остана, заслепен и погълнат от плът. И в сетните си мигове докосна засищането и го позна. Благословията на богиня, а с нея — радост, която изпълни съществото му.

 

 

Олар Етил избърса окървавените си длани в изпънатия си корем, а след това прекрачи обезглавения труп, рухнал в краката й.

Отиде до най-близкото дърво и се изкатери между клоните му. Странният черен лишей, който ги бе загърнал, се сбра около нея и започна да расте, отзовавайки се на силата, която заизлиза в тихо мърморене от пълните й кървави устни. Вече скрита добре, тя зачака да се върнат приятелите на мъртвия. Искаше отново да види бременната жена и онази сладка рана на бузата й.

Не винаги беше жестока, наистина. „Само повечето пъти.“

 

 

— Скуката ни накара да яздим половината нощ — говореше Виле, докато се връщаха да потърсят сержант Раскан. — А и трябваше да намерим вода.

— Колкото по-скоро се махнем от тези земи, толкова по-добре — рече Галак и хвърли поглед към каменните къщи край пътя. — Нищо против нямам, че бихме път чак дотук, само за да тръгнем обратно. Нищо против.

— Учителят? — попита го Ринт.

— Кротуваше през целия път — отвърна Галак. — Изглеждаше много доволен, като видя монасите.

Нещо в тона му накара Ринт да потърси с поглед приятеля му.

Но Виле изсумтя.

— Галак реши, че старецът е съмнителен. Аз самият не видях никаква причина за това.

— Нещо в очите му. — Галак сви рамене. — Нещо не беше наред.

Стигнаха подножието на хълма.

— Виждам коня му — каза Ферен. — Да не е легнал пак да спи?

Ринт поклати глава. Вещицата беше наранила горкия човек, а нощната медовина не го бе изцерила. Беше му предложила само мира на забравата. Нищо не траеше дълго, разбира се. Духът бе изплувал на повърхността, задъхан от болката на живота.

Четиримата изкачиха на галоп склона и прехвърлиха билото.

И тогава Ринт видя Раскан, свит на кълбо… но нещо не беше наред. Въздухът вонеше на пролята кръв. Ринт дръпна юздите и понечи да слезе, но застина.

Пограничните мечове се бяха смълчали. Конете им спряха и вдигнаха рязко глави.

Ферен се смъкна на земята и се приближи до обезглавения труп. Огледа Раскан, а след това и пръстта около трупа. Изведнъж вдигна глава към едно от дърветата и мечът й изстърга от ножницата.

Устата на Ринт стана суха като прах. Присвил очи, той се помъчи да види в какво се взира Ферен, но кълбото от лишеи, загърнало клоните, не издаваше нищо. Той слезе от коня, с едната ръка на ножа си, и се приближи до сестра си.

— Ферен?

— Тя е там — прошепна Ферен.

— Какво? Не виждам нищо…

— Тя е там!

Ринт погледна трупа в краката им. Вратът на Раскан изглеждаше така, сякаш главата му е откъсната, а не отрязана. Но как? Заля го студена вълна и той потрепери. Извърна се към идващите зад него Галак и Виле. Двамата бяха извадили оръжията си, озъртаха се и търсеха враг, но не го намираха никъде.

— Преди малко го оставих — каза Ринт. — Никого нямаше наоколо. Беше съвсем сам, заклевам се.

— Тя е там! — извика Ферен и посочи с меча си. — Виждам я!

— Нищо няма там — изръмжа Виле. — Никаква жена поне. Ферен…

— Азатанаи! Вещице, слез долу и срещни меча ми! Толкова ти хареса моята кръв — дай ми сега малко от своята! — Ферен закрачи към дървото и замахна с меча си по грубия ствол. Острието отскочи с метален звън и оръжието излетя като сребърна мълния от ръката й. Профуча във въздуха покрай Ринт и острието се заби там, където щеше да е главата на Раскан, ако бе останала. Ферен залитна назад, сякаш самата тя бе поразена, и Ринт скочи напред да я задържи.

Тя се замята в прегръдката му и закрещя с гняв към дървото:

— Убийца! Олар Етил, чуй ме! Проклинам те! В името на един невинен човек, проклинам те! В кръвта, която взе от мен, проклинам те!

Ринт я задърпа назад. Обърна се навъсен към Виле и Галак.

— Увийте тялото и го вдигнете на коня! Трябва да се махаме!

Ферен се мяташе яростно, ноктите й раздираха дълбоки рани по ръцете му. Изведнъж си спомни за едно дете, което се мяташе заслепено от яд и как я беше държал, докато гневът й се уталожи от умората. Беше го драла. Беше го хапала. Беше ужасна в своята праведност. Вик се изтръгна от гърлото му, пълен с болка по всичко, което бе изгубено, и по всичко, което така и не се беше променило.

Викът му я смири внезапен като дъх, а след това тя се изви в ръцете му и го прегърна, и този път той усети нейната сила и своята слабост, която й даде в ответ.

— Но къде е главата? — извика в паника Виле.

— Няма я! — сопна се Ферен.

Брат и сестра се държаха притиснати един в друг и изведнъж Ринт осъзна, че са обречени, че животът им вече е загърнат около този миг, този окаян хълм и тези омагьосани дървета — около обезглавения труп на един невинен човек. Разбра, че ги очакват само кръв и убийство, изливащи се отгоре като дъжд. Видя огньове и усети парещия дим в гърлото си.

Чу как Виле и Галак понесоха тялото към коня, а после Виле изруга, щом видя, че животното още не е оседлано.

— Сложи го долу! Долу, Галак!

Ферен тръгна към меча си. Ринт остана на място, отпуснал ръце, сякаш живот бе изтръгнат от прегръдката му и бе останала само празната смърт. Сестра му се наведе, взе меча и го прибра в ножницата трескаво, с движенията на жена, която знае, че нечии очи са впити в нея — но не с възхищение, а със смразяваща тъга. В гърдите го заболя, че отново я вижда така.

Когато бе намерила мъжа си — тялото му и безполезното му, жалко бягство от тежестта на скръбта, — когато онзи мъж просто я беше оставил сама и със зяпнали очи и отворена уста бе изкрещял страха си с глас, който така и не бе дошъл и никога нямаше да дойде, — се беше задвижила както сега, залисана в непосредствените задачи и задължения.

Сълзи закапаха по брадата му.

Нещо излетя надолу от черния балдахин на дървото и тупна на земята почти в краката на Ринт. Той погледна и видя глинена статуетка, зацапана с прясна кръв. А от непроницаемата плетеница горе чу тих смях.

Ринт се изправи. Виле и Галак бяха оседлали коня и вдигаха трупа върху него. Извадиха ремъци да стегнат ръцете и краката на Раскан, подаваха си ги под корема на животното. Вързаха ги за връзките на мокасините му — дадените му от самия лорд Драконъс — и ги стегнаха на възли.

Ринт се загледа в петите и как неравно бе протрита дебелата кожа. „Също като ботушите му“.

— Ферен, отведи ги от хълма.

— Ринт?

— Отведи ги, сестро. Няма да се бавя.

Но тя се приближи и го погледна с разширени от страх очи.

— Какво ще правиш?

— Нещо безсмислено.

Това, което видя на лицето му, като че ли я удовлетвори. Обърна се и забърза към конете.

Ринт отиде до своя кон и щом приятелите му подкараха надолу — Виле водеше коня на Раскан с безжизнения му товар, — бръкна в дисагите и извади бутилка масло. Камъните им за точене щяха да са сухи по пътя и трябваше да внимават с петната ръжда и притъпените остриета, но беше неизбежно.

Тръгна към дървото, като събираше клони, трева и сухи листа.

— Знам — заговори, докато трупаше разпалките около дънера. — Знам, че само те връщам в пламъците. И че в огъня няма болка за такава като теб. — Плисна масло по ствола на дървото и изпразни бутилката. — Освен ако… страстта зад огъня има сила. Мисля, че има. Мисля, че затова когато разбойник запали кон е престъпление, оскърбление. Изгаряне до смърт — зли ръце, вдъхващи живот в пламъка с допира си — мисля, че това означава нещо. Мисля, че омърсява самия огън.

Извади кутията с прахан и въглените, които бе прибрал от огнището заранта.

— Правя това, за да те нараня, Олар Етил. И искам да го запомниш.

Постави въглените под гъстото валмо суха трева и загледа как се заиздига димът. А щом пламъците заблизаха нагоре, се отдръпна.

Огънят се разшири и стигна до маслото. Пламъците се закатериха по дървесния ствол като змии. Най-ниските клони с гнездата черен лишей по тях лумнаха.

Ринт заотстъпва назад от горещината. Гледаше как пламъците заскачаха лакомо от клон на клон, все по-нагоре. Видя как клоните на съседните дървета прихванаха огъня и ревът се усили.

Когато чу първия й писък, се върна при коня си и подкара надолу.

Врясъците й го подгониха по склона.

 

 

Ферен зяпна нагоре към горящите дървета. Чу неистовите писъци на вещицата и се усмихна.

Когато Ринт стигна при тях, обърнаха и поеха през селото.

Този път от къщите излизаха азатанаи и зяпваха към стената от пламъци, бушуваща на хълма, и сивия дим, който се издигаше от тях. След това се обръщаха и се взираха мълчаливо в Пограничните мечове.

Ферен задържа усмивката си и я поднесе на всяко извърнато към нея лице.

 

 

Баща и син яздеха един до друг в утрото, без да говорят много. Малко след пладне Драконъс изведнъж дръпна юздите и се извърна в седлото. Загледа се на изток, откъдето бяха дошли. Аратан проследи погледа му, но не успя да види нищо необичайно.

— Татко?

Раменете на Драконъс сякаш се изгърбиха леко.

— Раскан е мъртъв.

Аратан замълча. Не искаше да повярва на думите на баща си, но не се съмняваше във верността им.

— За нея беше проява на милост — продължи след малко Драконъс. — Има ли значение?

„Вещицата го е убила?“ Помисли си за глинената фигурка в дисагите. Не беше искал да я вземе от ръцете на баща си. Сега съжали, че не я беше отказал. „Когато любовта ти стане твърде много за понасяне. За огъня, момче, за огъня.“

— Намерили са тялото — каза Драконъс. — Техния гняв усещам сега. Невнимателен бях. Разсеян в мислите си. Но ясно й заявих, че са под моя закрила. Олар Етил ми се подиграва. Твърде често се сблъскваме. От пепелищата на миналото ни, Аратан, ще намериш искри, които отказват да угаснат. Внимавай какви спомени разбъркваш. — Пое си дълбок дъх и издиша треперливо. — Възхищавам им се.

— На кого?

— На Пограничните мечове. Възхищавам им се дълбоко. Отмъстиха й, не в мое име, а защото така трябваше. Олар Етил ще бъде наранена от това. Ужасно наранена. Аратан — добави той и хвана отново юздите, — тази, която носи детето ти, е забележителна жена. С право я обичаш.

Аратан поклати глава.

— Не я обичам, татко. Вече не вярвам в любовта.

Драконъс го изгледа.

— Но ще бъде добра майка — промълви Аратан.