Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (14)

10.

Миришеше на желязо и на паника. Денят гаснеше бързо и сенки се утаяваха между канарите. Мъжът на Естала, Силан, беше слязъл от коня си, за да помогне на един от ранените войници. Рисп огледа току-що дошлия в лагера отряд. Видя зачервени и пребледнели лица, и изопнати от болка лица, видя кръвта, оплискала повечето войници, и нежността, с която смъкваха на земята тела на убити, тъпчещите на място и мятащи глави коне, като след битка. Естала го подмина и спря при мъжа си.

— Ума си ли загуби? — изсъска тя, но не достатъчно тихо, за да не чуят войниците наблизо. — Това не трябваше да става.

Той я изгледа сърдито.

— Керван. Познахме един от пазачите и съм адски сигурен, че и той ни позна!

— Какво от това? Десетина стари войници на пътя — това нищо не означава!

— Разпусната част, отново на оръжие, искаш да кажеш. А за онзи старец това означаваше нещо. Мисля, че дори командващият пазачите забеляза, че сме на неподходящото място в неподходящо време. Но чуй ме, Естала, погрижихме се за това. Никакви оцелели, освен едно дете, което успя да избяга — а кой ще ти слуша дете? Керванът е нападнат от разбойници, и толкова. — Спря и се вторачи в жена си, лицето му беше потно и мръсно.

— Избягало ви е дете? Върнете се и го заловете!

— Изобщо няма да оцелее в хълмовете. Няма храна, нито вода. Нощта вероятно ще го убие — изглеждаше на не повече от шест години. Нагази през тинята и конят му затъна там.

— Значи ще се намери много лесно — каза Естала и скръсти ръце.

Силан се намръщи.

— Не убивам деца.

— Аз ще поведа отряд, ако смятате, че трябва — каза Рисп и те се обърнаха. Отегчена от това непрофесионално поведение, в което личните им брачни проблеми непрекъснато надмогваха всякакво благоприличие, тя изтъкна очевидното: — Частта на Силан е капнала. Уморени са и трябва да погребат свои приятели.

— А какво според тебе ще каже Хун Раал за това? — настоя Естала.

— Все още не сме готови за открито кръвопролитие. Ти самата го каза.

Рисп сви рамене.

— Братовчед ми разбира рисковете. Чака ни дълъг път и да се мисли, че това може да се направи скришом, е несериозно. Съгласна съм със Силан, че няма защо да се притесняваме заради някакво истерично уплашено дете, но ако желаеш, капитане, ще намеря детето и ще решим този проблем. Силан — добави тя и повдигна вежда, — войниците ти май не са във форма. Няколко пазачи на керван да ви напердашат така.

— Ветерани имаше между тях, Рисп. А старият беше Грип.

— Грип Галас?

— Да. Уби първите двама, които му налетяха.

— Как падна?

— От копие в гърба.

— Кой запали каруците? — настоя Естала.

Силан извърна лице.

— Това беше грешка.

Ненавистта между съпруг и съпруга ставаше все по-злостна. Имаше един син, който бе напуснал семейството, спомни си Рисп, и бе приел жреческия сан, за разочарование на амбициозните си родители. Несъмнено се обвиняваха един друг, но това едва ли беше най-голямата причина за взаимната им неприязън. Тя погледна към стълбовете черен дим на юг.

— Хиш Тула в цитаделата ли е? Знае ли някой?

— Не — отвърна Естала с тон, по-остър и от наточен нож. — Все още е в Карканас.

— Значи едва ли ще разследват. Старият й кастелан няма никакво въображение и едва ли ще напусне цитаделата заради малко пушек. Ако прати хора, ще е чак утре и вие отдавна ще сте се махнали от тези хълмове. Ще ви настигна на северния път.

— Вземи шестима от твоите — каза й Естала. — Ако срещнете хора от цитаделата Тула и се окаже, че са тръгнали да душат, предложи да тръгнете с тях и не приемай отказ. Едва ли ще оглеждат извън самото място на битката. Изгорялата плячка е проблем — цяло имане, станало на дим, все пак. — Отново впи железен поглед в мъжа си. — Погрижи се за войниците си, съпруже.

Рисп махна на сержанта си и нареди:

— Пригответе конете. Избери петима опитни следотърсачи.

— Слушам.

Тя се загледа след стария ветеран, щом той тръгна към хората й. Хун Раал я беше направил лейтенант и тя бе напълно доволна от това. Не по нейна вина най-важната част от войната беше приключила, докато стигна възраст, подходяща за войнишка служба. Удовлетворяваше я, че може да издава заповеди и да вижда как се изпълняват безпрекословно, а това бе само началото. Скоро всички те щяха да стоят във Великата зала на Цитаделата, на равна нога със знатните. Тя и сестрите й бяха предопределени за личния състав на Оссерк, след като поемеше командването на легиона. И беше ясно, че макар Естала да я надвишава по ранг, реалната власт е на Рисп, както бе показала току-що. Едно от ценните й качества според нея беше способността да извлича удоволствие и от най-големите провали и бедствия, а в случая определено беше така.

„Грип Галас. Жалко. Боец от войнството на самия Аномандър, доказал се във войните. Аномандър изобщо не е трябвало да позволи да го пенсионират.“

Загледа намръщено двама войници от отряда на Силан, които носеха един от убитите. Налагаше се да го носят внимателно, тъй като беше с разпран от меч корем. За Грип разправяха, че бил ужасяващ в битка. Готова беше да се обзаложи, че това е негово дело. Но вече беше мъртъв.

Обърна се към Естала.

— Капитане. Нещо ме притеснява.

Разсеяна, може би дори смутена от одевешния си изблик, Естала сви рамене.

— Какво?

— Чудя се, какво, в името на Бездната, е правил Грип Галас с онзи търговски керван.

Естала отново се обърна към мъжа си.

— Силан! Огледахте ли тялото на Грип? Вещите му?

Той поклати глава.

— След като го прободоха, той падна в някаква дупка, цепнатина в скалите.

— Не слязохте ли да го огледате? Да се уверите, че е мъртъв?

— Целият беше в кръв… а пукнатината беше дълбока.

— Кръв ли? — попита Рисп. — Чия кръв? Бил е пронизан в гърба. Силан — продължи тя, едва сдържайки паниката си, — доведи войника, който е пробол Грип. Искам да видя върха на копието. Искам да чуя как е усетил удара… Грип носеше ли броня? Носеше ли кожа, както подобава за пазач на керван, или ризница, като прикрит агент?

Силан беше пребледнял.

— Войникът е мъртъв. Уби го водачът на охраната на кервана, който явно също беше ветеран.

— Изкорменият или с прерязаното гърло? Той ли? Къде е оръжието му?

След малко един от войниците на Силан донесе копието на убития. Рисп посегна да го вземе, но Естала я изпревари и огледа железния връх, без да обръща внимание на мръщенето й.

— Да, май е ударило ризница… Виждам нащърбеното от скъсани брънки. Ако се съди по кръвта, острието е пронизало… около три пръста. Ако е разкъсало гръбнака, Грип е мъртъв или парализиран. Навсякъде другаде раната няма да е фатална.

— Той падна в проклетата цепнатина! — извика Силан.

— Падна или скочи? — попита Естала. — Ти видя ли как стана?

Рисп изруга тихо и тръгна към отряда си.

— Вдигни още шестима, сержант! Нещата май стават сериозни.

 

 

Слънцето вече се беше снишило. Сукул Анкаду се обърна към Рансепт, когото бе повикала на върха на Високата кула, и посочи към големия прозорец.

— Вярвам, че си в течение за онзи пушек на изток.

Кастеланът Рансепт, както разправяха, беше издънка на пияна жена и ужасно трезвен нерез. Подобни изказвания рядко се правеха пред него, естествено, защото Рансепт имаше нрава на баща си и толкова мускул, че можеше да накара и мечка да се свие от страх. Лицето му издаваше, че е обикалял безброй пиянски свърталища на младини: счупеният смачкан нос от безброй кръчмарски свади приличаше на свинска зурла. Зъбите му бяха неравни и жълтеникави от многото години дишане през устата. Според мълвата беше на хиляда години и уморен до кости като две хиляди годишен.

Той примижа към прозореца.

— Ще трябва да се приближиш, за да видиш оттук — каза Сукул.

Той не помръдна.

— Господарката иска да си стоим вътре, милейди. Казва, че се задавала беда.

— По-близо е, отколкото мислим, нали? И мирише на изгорели кожи.

— Тъй ли, милейди? Виж ти.

— Ще трябва да ми се довериш за това, кастелан.

Той изсумтя, присвил очи към прозореца.

— Май ще трябва, да.

— С този керван пътуваше благородник. Момче, на пет-шест години. На път за Мъдрия град. До Цитаделата всъщност. Дете от фамилията на Корлас.

Рансепт се почеса по посребрялата четина на брадичката си.

— Корлас ли? Добър войник. Винаги тъжен. Чух, че се самоубил.

— Официално е умрял, докато спял.

— Забрала рана мисля, че беше, милейди.

— Изпитваш търпението ми, кастелан.

Очите му се присвиха още повече.

— Туй правя, да.

— Искам да излезем — тази нощ — и да идем там. Ако наблизо има разбойници, трябва да разберем.

— Няма разбойници, милейди.

— Знам, тъпак такъв! Кой тогава ги е нападнал и заплашени ли сме ние?

Той отново изсумтя.

— Тука сме си в безопасност.

— Настоявам да излезем! Искам петнайсет Домашни стражи и кучета следотърсачи.

— Имате един Домашен меч, милейди. И Рибс.

— Рибс? Това псе се стряска и от миризмата на собствения си задник! А и един Домашен меч не стига — длъжен си да ми осигуриш сигурна защита.

— И това ще го направя, милейди. А мечът ще съм аз.

— Кастелан, извинявай, но дори само качването по тези стъпала едва не ти пръсна сърцето.

— А, не, милейди. Сърцето ми си е добре, и всичко друго по мен, освен носа, дето все се опитвате да не гледате.

— Бездната да ме вземе. Значи ще сме само ти и аз?

— И Рибс, милейди.

— Намери си кон…

— Пеш. По-тихо е.

— Но виж ме… облечена съм за езда!

— С Рибс ще ви чакаме долу, милейди.

 

 

Орфантал се беше присвил сред някакви ръбести канари. Небето бе черно и облачно и тъмнината бе скрила всичко, в което се беше взирал допреди малко. Светът се беше преобразил във въображението му и гъмжеше от живот. Чуваше странни звуци и се взираше безпомощно в нощта, откъдето сякаш нещо също се взираше втренчено в него.

Липсваше му одеялото и огънят, който стражите поддържаха през цялата нощ и който виждаше, щом се събудеше сепнат, забравил къде е и уплашен — но примигването на пламъците, зърнато през тънката тъкан на палатката, винаги го успокояваше. Сега обаче нямаше нищо — нито палатка, нито хъркането и тихото мърморене на Грип. Беше сам и изобщо не се чувстваше герой.

Побиха го тръпки. Спомни си как си беше представял нападение на разбойници и точно как си въобразяваше, че е избягал в нощта сред хълмовете. Но истината тук и сега нямаше нищо общо с онова великолепно приключение. Краката му бяха измръзнали. Ръцете също. И му се спеше.

Не беше изпълзял далече от мястото, където бе издъхнала крантата. Хълмовете му се бяха сторили твърде огромни, твърде застрашителни, за да навлезе в тях. Ако изгубеше коритото от поглед, щеше да изгуби и пътя и тогава щеше да се загуби не наужким. Истината беше, че бе изгубил кураж и го беше срам от това. Миризмата на собствената му урина му се подиграваше. Усещаше вкуса на собственото си предателство, горчив и гаден, а потръпването на кобилата отекваше в тялото му отново и отново — усещането как животът я напуска, докато я беше прегърнал през врата. Тя не заслужаваше такъв край — тласкана напред от страх, изтощена, яздена от едно глупаво момче. Какво щеше да каже на Вренек? По-добре разбойниците да го бяха посекли.

Затвори очи, за да се защити от страха от нощта. Беше спрял да трепери и това беше добре.

Стъпки някъде съвсем наблизо го стреснаха от дрямката. Сърцето му се разтуптя и сякаш се изду в гърдите.

Някъде отгоре, на канарата, на която беше подпрял гръб, се разнесе глас:

— А, тук си значи.

Орфантал изхленчи и се опита да побегне, но краката му поддадоха.

— Кротко! Аз съм, Грип.

Позната ръка го хвана за рамото.

— Премръзнал си като Бездната. Направих бивак наблизо, измъкнах малко постеля. Можеш ли да ходиш?

От очите на Орфантал потекоха сълзи, но освен онзи първи хленч никакъв звук не можеше да излезе от него. Срамът го беше задавил. Понечи да се изправи, но пак не успя.

— Нямаше да преживееш нощта. Добре, че те намерих. Виж, онова с коня беше умен ход — нямаше начин да тръгнат след тебе. — Докато говореше, вдигна Орфантал и го прегърна. — Спокойно. Всичко ще се оправи. Забавих се, понеже ме удариха в гърба и освен това си навехнах коляното. — Чак сега Орфантал усети, че мъжът накуцва — ритмично полюшване наляво, щом стъпваше с левия си крак. Кожата на стареца беше хлъзгава от пот, подробност, която Орфантал не можа да разбере. — Само още малко. Не можем да палим огън обаче…

Изпъшка някак странно, докато пускаше Орфантал на земята.

— Стигнахме.

Бяха в нещо като убежище, плитка пещера. Орфантал се отпусна на сухия ситен пясък. Грип го заметна с грубо вълнено одеяло. Не беше онова, което бабата на Орфантал му беше дала, и не беше на самия Грип — той го помнеше заради миризмата на листата градински чай, които Грип държеше в една платнена торбичка: всяка сутрин я слагаше в одеялото, когато го навиваше. Това одеяло миришеше на пот и още нещо, остро и плесенясало. Грип започна да търка силно ръцете и краката на момчето, като започна със стъпалата и продължи нагоре по бедрата, а после повтори същите бързи движения по ръцете му.

Това донесе в тялото му топлина, а с нея и раздразнение, и след малко Орфантал избута ръцете му и се сви в одеялото.

— Пак трепериш. Това е добре, Орфантал. Голям късмет извади, че те намерих навреме. Знам, че ти се спи, но не е хубаво да спиш точно сега. Почакай малко, докато се стоплиш.

— Къде са другите? Победихте ли онези?

— Не, не ги победихме. Макар че Харал им даде добър урок. Миджил и Тенис се опитаха да избягат, но ги посякоха в гръб. Глупаци. Когато видиш, че е безнадеждно, точно тогава не бягаш. Побегнеш ли, просто умираш по-бързо, а няма нищо по-срамно от това да те прободат в гърба. — Помълча, а след това изсумтя. — Освен ако не си обкръжен, разбира се. Тогава пробождането в гръб е обичайно и нищо срамно няма в това.

— Героите винаги ги пробождат в гърба — каза Орфантал.

— Не само героите, Орфантал. — Грип се размърда и изпъшка. — Можеш ли да шиеш?

Въпросът го обърка.

— Виждал съм как шият слугините.

— Добре. Като съмне, ще имаш нещо за шиене.

— Други дрехи ли ще ми правим?

— Не. Слушай сега, това е важно. Аз също трябва да спя, но може и да не се събудя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не знам колко лошо са ме подредили. Мисля, че кръвта понамаля, но няма как да се разбере какво значи това. Ще видим. Но ако не се събудя, трябва да тръгнеш по пътя, на изток — накъдето отивахме. Обаче чуй, не по него, а отстрани. Просто вървиш покрай пътя, разбираш ли? И ако чуеш ездачи, се криеш. Продължаваш, докато излезеш от хълмовете, и после отиваш в най-близката ферма, която видиш. Не им обяснявай нищо, не им казвай дори за родословието си — няма да ти повярват. Просто виж дали можеш да вземеш превоз до Карканас, дори да мине седмица, преди да тръгне каруца с продукти. Стигнеш ли там, отиваш право в Цитаделата.

— Разбрах. — Опипа и намери малката тенекиена тръбичка с писмото, което Сукул бе написала до Хиш Тула, затъкната в кесията на колана му.

— Те направиха грешка — продължи Грип, но вече като че ли говореше повече на себе си. — Не една всъщност. Аз. Ти. Видях Силан, некадърния мъж на Естала, а тя е доста умна. Ще се върнат на мястото да те проследят оттам и да приключат нещата. Но първо ще огледат за моето тяло и няма да го намерят, и това ще ги притесни повече, отколкото твоето измъкване. — Орфантал усети, че Грип го гледа. — Двамата с тебе ще сме дивечът, докато сме в тия хълмове.

— Дивечът — повтори Орфантал. — Ще ни гонят.

— Разкажи си историята на лорд Аномандър, момче, каквото и да стане.

— Добре. Майка ми ми каза всичко за него.

— Ако намерят дирята ни, може да се наложи да ги отклоня от теб. Сам, искам да кажа.

— Добре.

— Схващаш. Бързо при това. Това е добре.

— Грип, а ти уби ли някого от тях?

— Двама със сигурност, и това ме огорчи.

— Защо?

— Да раниш е по-добре. Още двама раних, и това беше добре. Харал опита същото. Запомни го, Орфантал. Той те видя, като препусна. Знаеше, че трябва да ти спечели време, а с колкото повече ранени трябваше да се оправя врагът, толкова повече шанс имаше за теб. Понасяше рани, за да нанася рани. Харал беше добър мъж.

Орфантал кимна. „Добър мъж. Герой.“

— Видя ли го как умря, Грип?

— Не. Изгубих съзнание за малко — цепнатината, в която се хвърлих, беше по-дълбока, отколкото си мислех. Докато се измъкна, онези се бяха махнали.

— Запалиха кожите.

— Идиоти, нали ти казах. Но намерих Харал. Изкарали са си го на трупа му, ако схващаш какво имам предвид.

— Това е страхливост!

— Не, просто недисциплинираност. Но лицата им се жигосаха в мозъка ми. Имам ги ей тук, Орфантал, и ако оживея, всички ще съжалят за това, дето направиха. Хайде, време е за сън.

Орфантал се отпусна, стоплен в одеялото. Но сънят вече изглеждаше далечен. Разказът на Грип се въртеше в мислите му. Воини, сражаващи се до смърт, въздухът — изпълнен с отчаяние. А сред всичко това видя този старец, който сега спеше до него, и му се струваше невъзможно да мисли за него като за воин. Затвори очи и внезапен като мълния — сънят го порази.

 

 

Рибс беше старо пастирско куче, поне на дванайсет години, със сива муцуна и големи уши, които плющяха и клепваха при всяко бързо завъртане на тясната като на лисица глава. Дългата му козина беше рошава смесица от сиво и черно, цялата в тръни и мръсотия. И беше малко кривоглед.

Кастелан Рансепт провери още веднъж оръжията си. Светлината на факлите мъждукаше из двора. Стражите на портата чакаха до вратичката вляво от порталната кула. Въздухът бе студен и режещ.

Рансепт я погледна и попита:

— Готови ли сме?

— Това куче е само кожа и кости.

— Тения, милейди.

— Няма ли лекове за това?

— Има. Но мършавите кучета живеят по-дълго.

Обърна се и се затътри към портата, а Рибс заситни щастливо до него.

Рансепт беше прибрал меча, който си бе избрала, и копието, беше й оставил само една кама. Нищо не вървеше, както го бе замислила. Упоритият кастелан много бързо бе успял да вземе нещата в ръцете си, след като тя бе искала да командва. Все пак донякъде беше победа, че изобщо излизат навън. Той просто можеше да го забрани. Сукул тръгна след него до страничната врата. Щом я открехнаха, Рибс се шмугна навън.

— Къде отива?

— Да разузнае дирята, милейди.

— Сигурно ще ни заведе до най-близката къртичина — изсумтя тя.

— Рибс знае какво търсим.

— Как?

Вече бяха отвън и вратата се затръшна зад тях.

Рансепт повдигна рамене.

— Излизам понякога.

— Из хълмовете ли?

— Ако се наложи да говорим с Отреклите се. За лейди Хиш е важно да няма недоразумения.

— Отреклите се? Разбойниците, искаш да кажеш.

— Труден е животът в тия хълмове, милейди. Дори само заради пътните налози.

— Изнудване.

— А десятъкът на лейди Хиш за пътниците? Изнудване е само когато го прави друг.

Заслизаха по грубо изсечените стъпала. Тежките облаци, дошли на свечеряване, вече се разсейваха и тук-там се показваха звезди. Въздухът бързо изстиваше.

— Крепост Тула е получила тази земя с кралска грамота — каза Сукул. — Десятъкът е законен и необходим. Ограбването на хора по пътя не е. Да не намекваш, че лейди Хиш има спогодба с тези крадци?

Рибс чакаше на средната площадка, няколко стъпала надолу. Щом Рансепт и Сукул стигнаха до него, кучето изведнъж тръгна право през сипея вляво от стълбището.

— Ха! — подхвърли Сукул. — И да не е къртица, е някакво друго животинче.

— Няма да слизаме на пътя, милейди — каза Рансепт. — Има пътека отсам, минава над него. Тясна е, но не се плашете. Просто вървете след мен.

— Каква е спогодбата? — попита Сукул, щом се закатериха през канарите.

— Преди да започнат да копаят мините — каза Рансепт, пак се беше задъхал, — правеха сирене, козе. И хубава мека кожа също. Но по-важното, държаха под око движението. Има пътека, която някои пътници използват, за да избегнат крепост Тула.

— Да излъжат с десятъка? Това е мизерно.

— Понякога е това, да. Понякога са просто хора, които не искат да ги видят.

— Какви хора?

Рибс се шмугна между две стръмни скали.

— Вече сме на пътеката — каза Рансепт. — Времето за приказки свърши. Нощта разнася гласовете, а в хълмовете ги разнася още по-надалече. Ако ви потрябва вниманието ми, просто ме потупайте по рамото. Иначе мълчим и се движим безшумно.

— Това е глупаво — още виждам светлината на крепостта оттук.

— Ако ще спорим, милейди, можем да се върнем веднага. Погледнете Рибс обаче.

Кучето се беше върнало и бе клекнало пред тях.

— Какво да му гледам?

— Непознати сред хълмовете, милейди. Това ни казва Рибс.

За нея кучето не изглеждаше по-различно от всеки друг път. Нямаше как да се разбере накъде гледа с тези кривогледи очи. Но щом Рансепт тръгна напред, то се врътна и отново затича по пътеката. Тя смръщи вежди, но ги последва.

Колкото и едър да беше, кастеланът се движеше тихо и нито веднъж не погледна през рамо да види дали Сукул не изостава. Това я подразни и й се дощя да му изсъска, защото започваше да се уморява, а пътеката сякаш продължаваше безкрай. Ботушите й стискаха. Носът й протече и тя започна да го бърше с опакото на ръката си, а това цапаше хубавата кожа на ръкавицата. Още по-дразнещото беше, че в това приключение нямаше нищо храбро. Искало й се беше да има десетина добре снаряжени и навъсени строго конници зад гърба си, до един готови да дадат живота си при нейната дума. Искало й се беше да чува тропота на конски копита и дрънченето на желязо.

Но по-силно от това оставаше убеждението, че едно невинно малко момче лежи мъртво някъде пред тях, убито без никаква причина — освен мълчанието, което щеше да гарантира смъртта му. Беше получила достатъчно намеци от Хиш Тула, че кралството е в беда. Всичко това изглеждаше нелепо. Беше спечелен мир, но Сукул знаеше, че жаждата за бой все още не е утолена. Никога нямаше да свърши, а на света имаше хора, които не искаха нищо друго, тъй като беззаконието бе същността им.

Не й трябваше да гледа надалече, за да види такива хора — смяташе, че сестрите й са същите. Отдаваха се на всякакви изкушения и колкото по-необуздана бе средата, толкова по-низки бяха страстите им. Ако трябваше да е честна към себе си, в самата нея също имаше нещо от това. Но реалността — включително това изпитание в студената нощ — се оказваше много по-банална от онова, което предлагаше въображението в капризните мигове, щом скуката закрещеше в черепа.

Дала беше обещания на онова момче, на онова объркано незаконно дете от рода на Корлас. Изглеждаха празни и негодни, а потайността, която беше изпитала, докато гледаше ококорените му невинни очи, събуждаше сега чувство за вина. Беше си играла на пораснала, но си беше детинска игра. А ако бяха измъчвали Орфантал? Дали сега Хиш Тула не беше в опасност?

Половината нощ беше минала, а продължаваха да вървят. На Сукул вече й се искаше само да спре, да отдъхне и дори да легне и да заспи.

Звездният въртоп вече се бе завъртял наполовина.

Изведнъж се блъсна в гърба на Рансепт — вместо да гледа напред, беше забила очи в прашните ботуши, които мъчеха краката й. Изпъшка и залитна назад, но той я хвана и бързо я придърпа към себе си.

Замириса й на вълна от дебелия му елек и познатата миризма някак я укрепи.

— Ездачи отпред — прошепна той.

Сукул се огледа. Рибс не се виждаше никакъв.

— Мълчи — все така шепнешком каза той. — Чакаме Рибс.

 

 

През тези хълмове разбойници бяха отъпкали многобройни пътеки и Рисп поведе дванайсетимата си войници по една, която щеше да ги изведе на пътя близо до мястото, където бяха видели пушека. Старите биваци на Отреклите се, на които се бяха натъкнали, бяха изоставени поне преди един сезон, ала тя знаеше причината за това: напоследък търсенето на руда за Ковачница Хуст беше нараснало многократно, макар че никой от шпионите на Хун Раал не можеше да обясни защо. Тъй или иначе, разбойничеството беше спряло и сега тези хора забогатяваха от парите на Хуст.

Мисълта за легиона Хуст — който навярно скоро щеше да бъде подсилен от нов набор — я притесни. На всеки зов за мир отекваше кънтежът на желязо, изковавано в мечове. Никой не можеше да бъде заблуден, освен ако сам не го пожелаеше. Предстоеше гражданска война. Хун Раал смяташе тя да е кратка. Неизбежно кървава, вярно, но кратка.

Урусандер, придружен до Карканас от победоносния си легион, всеки враг на владението — унищожен и хвърлен за храна на бурените. Край на разделението и на всички частни войски. Величествена брачна церемония, която да свърже военната мощ и вярата — това бе истинският път, който ги чакаше. Ковачницата Хуст щеше да падне под властта на легиона на Урусандер и прокълнатият легион Хуст щеше да бъде премахнат и разформирован, а ужасяващите им оръжия щяха да бъдат стопени на шлака. Домашните мечове щяха да бъдат сведени до скромна фамилна охрана, със забрана за превъоръжаване. Пограничните мечове и Стражите на Външния предел щяха да се влеят в легиона под командването на Оссерк. Така щеше да бъде спечелен мирът.

Най-добрите решения бяха простите. Освен това тя бе харесала вида на Стражите на Външния предел и мислеше в един момент да поеме командването им. Първата й заповед щеше да е да изгорят Блещукаща съдба и да избият голите вълци и каквито там други ужасни зверове се въдеха в онези черни треви. След това можеха да се изправят срещу Витр и да отвърнат на предизвикателството му от позиция на силата. Ако от онова море предстоеше нашествие, тя щеше да е готова да го посрещне на самия му бряг.

Урусандер много ценеше заслугите. Не го интересуваше дали кръвта на офицерите му е низша, или знатна. Точно затова благородниците го мразеха толкова много. Калат Хустаин беше знатен и само това му даваше привилегията и властта да командва, а Рисп добре беше видяла резултата от това: Стражите не бяха нищо повече от разпасана сган, лишени от дисциплина и прекалено почтителни към обществения ранг. Тя щеше да промени всичко това.

Стига някой от тях да оцелееше след чистката.

Излязоха на поляна на равно, обкръжена от ниски каменни колиби. В центъра имаше старо огнище, а в единия край купчина животински кости и смет.

Рисп отиде до огнището. Не обичаше изоставени селища. Напомняха за провал. Хората обикновено не бяха склонни да се местят. Само необходимостта ги принуждаваше да сменят местоживелището си, било поради натиска от страна на по-силни съседи или от загубата на вода или достатъчно дивеч. За тези пастири, които от време на време несъмнено се отдаваха на разбойничество, причината бе повикът за богатство. Всеки рано или късно хващаше пътя на парите, с блеснали и зажаднели очи.

— Близо сме вече според мен — каза сержантът.

Рисп го погледна. Беше един от мъжете на Хун Раал. Беше загубил повечето пръсти на краката си във войните срещу джелеките и сега носеше ботуши, запълнени с парчета дърво. Вървеше тромаво, но яздеше добре.

— Като стигнем, ще трябва да изчакаме утрото.

Той кимна и оправи каишката на шлема си.

— Тези хълмове не ми изглеждат пусти, както трябва да са, лейтенант. Само предчувствие е, но съм се научил да му се доверявам.

— Разбирам.

— Бих препоръчал двама съгледвачи напред и двама в ариергард.

— Добре.

Тръгнаха отново. Небето вече избледняваше и въздухът бе хапливо студен. Дъхът им излизаше на пара.

Пътеката залъкатуши надолу и Рисп предположи, че наближават пътя. Копитата на двата коня отпред клопаха и стържеха по разхлабени камъни. Двамата ездачи отпред се оглеждаха внимателно, макар все още да беше твърде тъмно, за да се види нещо. Тъй или иначе, всички вдигаха толкова шум, че според Рисп ги чуваха поне от хиляда разтега.

Скоро стигнаха пътя и продължиха по него. Мръсната воня на пушек лютеше във въздуха.

— На изток според мен — каза сержантът.

Стигнаха мястото на битката, където пътят правеше остър завой. Двете каруци бяха изгорели, сред овъглените останки и пепел все още тлееха въглени. Животните, които ги бяха теглили, ги нямаше. Телата на убитите бяха край пътя, две от тях почернели от близостта си до запалените каруци, с подути ръце и крака и целите в рани, косите им бяха изгорели и под сбръчканата кожа на теметата се показваха почернелите черепи.

Щом слезе до двата изгорели трупа, Рисп усети горещината от тлеещата жарава зад тях и насладата, която изпита от горещия й дъх, й се стори някак извратена. Силан беше пречка и доказателството за това бе навсякъде около тях. Грип като нищо можеше да е един от шпионите на Аномандър, но според Рисп вестта за отряд разпуснати войници от легиона по пътя на запад не беше съкрушителна — и Грип, както и господарят му, щяха да имат само въпроси и малко отговори. А и ако Аномандър вече не дебнеше настръхнал, щеше да е сляп и глупав, а не беше нито едното, нито другото.

Според нея истинската беда беше проливането на кръв тук. Особено ако Грип бе оцелял.

— Тук — каза сержантът и тя видя, че е застанал на десетина крачки встрани до почти отвесната скала.

Рисп отиде при него и той посочи една цепнатина в скалата.

— Скочил е там, обзалагам се.

— А не е паднал? Защо?

— Защото преди ръба има камъни и пръст, изсипали се от стръмнината. Ако паднеш, ще те спрат. Прескочил ги е.

Тя застана на ръба, наведе се и надникна надолу.

— Но не е могъл да прецени колко е дълбоко.

— Вярно — съгласи се сержантът. — Възможно е и да си е счупил врата. Или краката, зависи как е паднал.

— Не са могли да видят чак до долу — каза Рисп. — Но и не са слезли, за да проверят.

— Паника — каза сержантът. — Паниката е опасно нещо. А и са имали ранени и убити. И е трябвало да се махнат бързо, за да не ги видят.

— Много знаеш, сержант — изсумтя Рисп.

— Просто виждам как е станало. А и всички правим грешки.

— Аз нямаше да направя точно тази — заяви тя.

— Права сте. Нямаше да я направим.

„Не и след като ти си до мен, искаш да кажеш. Тепърва ще те уча на уважение, сержант.“

— Не искам да чакам и да се чудя, сержант — каза на глас. — Дайте фенери и въже. И да приключим с това.

— Да, лейтенант. Аз ли да сляза?

— Не. Аз ще сляза.

— Лейтенант…

— Аз, казах. Вържете фенера за въжето — ще видим дали можем да го спуснем до долу. Ударил ли се е в издатини при падането? Нещо, което да го е спряло? Трябва да огледаме.

— Да, лейтенант.

— И нареди да погребат тези нещастни пазачи. Поне това можем да направим за тях.

 

 

Когато Рибс най-после се появи отново и размаха срязаната си опашка, Рансепт изсумтя тихо.

— Усетил ги е.

— Кои? — попита Сукул.

— Ездачи, идват от север. Към пътя. И не са разбойници.

— И разбра всичко това от опашката?

— И от клепналото ляво ухо.

Нямаше как да разбере дали говори сериозно. А и все едно, вече й бе дошло до гуша от него и от цялото това приключение.

— Колко са?

Той като че ли я изгледа в тъмното, но не каза нищо.

След малко Сукул въздъхна.

— Можем ли вече да тръгнем? Студено ми е.

Щом станаха, Рибс отново изчезна.

Скоро излязоха на равна площадка. Ниски каменни къщи очертаваха полукръг, черните им входове приличаха на зейнали усти. Сукул почти очакваше да чуе скръбни стонове.

— Така ли живеят разбойниците? — попита тя.

— Не точно — отвърна Рансепт. — Тези къщи са тук поне пет хиляди години.

— Откъде знаеш?

— Стари са, милейди. Просто трябва да ми повярвате. Десетина коня са минали оттук. Надолу, където е Рибс. На около две хиляди крачки сме от пътя. Ще излязат малко под мястото на засадата, но скатът е ронлив и може да ни чуят. На пътя има завой, малко на изток оттук. Може да минем по друга пътека и да излезем срещу него.

Рансепт свърна наляво и тръгна към една от каменните къщи. Рибс скочи, забърза пред кастелана, спря на прага и клекна.

— В дъното — каза Рансепт. — Под една плоча на пода.

— Тунел ли?

— Проход. Минава през скалата, която не можем да изкатерим. Отне доста работа, но вече е достатъчно разчистен, за да го използваме.

— Защо си го направил?

Вместо да отговори, той се наведе и влезе. Рибс се шмугна след него.

Тя ги последва. Таванът бе достатъчно висок, за да не се навежда, но пък Сукул беше ниска за възрастта си. Рансепт се беше привел и гледаше в краката си. Стигна до отсрещната стена и спря пред една плоча.

— Във всичките къщи ли има проходи? — попита тя.

— Не — изпъшка той, докато надигаше плочата.

Плетеница от корени почти беше запушила тунела, но Рансепт изсече проход през тях, колкото да се проврат. Сукул се намръщи.

— Но тук няма дървета.

Той се смъкна в дупката, спря и я погледна отдолу.

— Корените са на дърво, но не каквото си мислите.

— Какво значи това?

— Ще видите — отвърна той приглушено, а после продължи надолу и се скри от погледа й.

Сукул се озърна към Рибс. Кучето трепереше.

— Не ти харесва тук, нали?

Очите му блеснаха диво, отразили светлина от някакъв невидим източник. Щом забеляза това, Сукул се намръщи още повече и се огледа. Би трябвало да не вижда нищо в катранената тъмнина, но можеше да различи всяка подробност: съвършено наместените плочи на скосените стени, без никакви следи от хоросан; дупката на някогашното огнище в средата, изкусно оградена с камъни. Но нямаше никакъв видим източник на светлина. Потръпна и се спусна в прохода след Рансепт.

Срязаните краища на дебелите корени дърпаха дрехите й и я дращеха. Тънки пипала се вплитаха в косата й и отгоре се сипеше пръст. Представа нямаше как Рансепт е успял да провре туловището си през този тесен проход, но кастеланът беше само смътно петно напред и продължаваше да върви.

Странната призрачна светлина от къщата над тях не достигаше много навътре в прохода и скоро Сукул започна да опипва слепешком с ръце. Пръстите й забърсваха корени и вместо подредени камъни от двете страни напипваха влажна глина. Нямаше нищо, което да крепи стените и тавана, и за миг я обзе страх. Някъде отпред лъхна по-студен въздух.

Чуваше дращенето и душенето на Рибс зад себе си.

Малко след това протегнатите й ръце не напипаха нищо и тя спря.

— Рансепт?

— Изчакайте да се приспособите — каза й той някъде отпред.

— Към какво? Няма никаква светлина!

— Значи не гледайте с очите си.

— А с какво да гледам? С пръсти ли?

Кучето се промуши покрай нея, мръсната му козина забърса ботушите й. Все още изпънала ръце в празния въздух, Сукул усети, че са в някаква пещера. Посегна нагоре и не напипа таван.

— Това е магия на Бягащите псета — каза Рансепт.

— Невъзможно. Никога не е имало Бягащи псета толкова далече на изток.

— Тази земя не винаги е била на Тайст, милейди.

Това също беше нелепо.

— Винаги сме били тук. Никой не оспорва това, кастелан. Не си много образован. Не си виновен ти за това, между другото. Просто така се е получило за теб и семейството ти.

— Магията на Бягащите псета изцяло е свързана с огъня и земята. Магията им се страхува от небето. Огън и земя, дърво и корен. Махнали са се оттук, защото горите са изчезнали.

— Приказки.

Но той продължи:

— В Отреклите се, които още обитават останалите във владението лесове, има от кръвта на Бягащите псета. Изтласкването им беше лесно — просто изсичаме горите. Не беше нужна никаква война. Не беше нужно да се пленяват или нещо такова. Те просто се стопяваха. Вие наричате това „приказки“, милейди. Както искате, но това тук е храм на Бягащите псета и ако отворите сетивата си, той сам ще ви се покаже.

Рибс се беше свил в краката й и трепереше.

— Защо е толкова уплашено кучето ти, Рансепт?

— Спомени за Ай — отвърна той.

Тя нямаше представа за какво й говори.

— Просто ме хвани за ръка и ни изведи. Имаме да свършим много неща и мотаенето в някакъв погребан храм не е от тях.

— Извинете, милейди. — След малко той хвана дясната й ръка, пръстите му бяха чворести и груби като корени. — Просто стъпвайте, подът е равен.

Ала щом я поведе, тя ясно усети, че не вървят направо.

— Какво заобикаляме, Рансепт?

— Няма значение, милейди.

— Кажи ми.

— По-лесно е да се види, отколкото да се опише. Е, добре, колкото и необразован да съм, ще се опитам. Вещица на Бягащите псета клечи на олтара.

— Какво? Тук има някой?

— Тя няма да ви притесни. Може и да е мъртва, но не мисля. По-скоро спи според мен.

Сукул спря.

— Добре, печелиш. Кажи ми как да виждам.

— Затворете си очите…

На това нелепо начало тя изсумтя, въпреки страха си.

— Затворете си очите — повтори той, този път по-настойчиво. — Нарисувайте в ума си пещера. Стени от пръст, нисък таван. Корени навсякъде, дори под краката ви, ако благоволите да ги усетите. В стените навсякъде около вас са набити вълчи черепи, но по-големи вълчи черепи от всички, които сте виждали. Големи като конски. Това са Ай, които бягат с Бягащите псета и им дават това име. Тук има стотици от тях. Корените ги стискат като ръце на самата земя.

Треперенето на Рибс вече бе обзело и нея. Устата й беше пресъхнала и тя усещаше полъха на течения, галеха лицето й.

— Въздухът се движи — прошепна тя.

— Да. Никога не спира да се движи тук долу. Не знам защо, но мисля, че е от магията, милейди. Тази енергия е неуморна. Била е могъща вещица, мисля.

— Кажи ми още. За вещицата.

— Олтарът, на който седи, е от здраво утъпкана пръст. Глина най-вече, но и красиви камъни.

— Камъни ли?

— Натикани в глината. Свещени дарове. Гранат, оникс, небесен камък, руда от различни метали. Злато и други. И животински нокти и зъби, парчета гравирана кост. Няколко пера. Каменни сечива. Така Бягащите псета поднасят дарове на някой обичан.

— Виждам го — каза тя изведнъж, задъхана.

— Седи с кръстосани крака на олтара — продължи Рансепт. — Или поне така е била отначало. Костите й са се превърнали в дърво, в корени, а това, което е останало от кожата й, прилича на дървесна кора. Израства от олтара като дърво, милейди, и всички тези корени, по целия проход нагоре и навсякъде около нас тук — всички те растат от нея.

Тя ахна.

— И ти ни отвори път през тях със сеч?

— Нараних я, да, в невежеството си. Нараних я дълбоко, милейди.

Сукул долови болката в признанието му.

— Съжалявам, Рансепт. Очите й останали ли са? Гледа ли те сега?

— Обрасли са, тъй че не знам. Смутил съм сънищата й обаче. Направих го и го знам, и ако можех да я изцеря, бих го сторил.

— Ако още е жива, Рансепт, те ще се изцерят. Корените ще израстат отново.

— Все още не личи, милейди.

— Никога не съм виждала Бягащо псе. Опиши ми я, моля те.

Думите й сякаш го зарадваха.

— Лицето й е лъскаво дърво, тъмнокафяво, което сякаш таи злато в дълбините си. Дървото е израснало от костите на лицето й. Някога това лице трябва да е било светлокожо, чертите са груби, но открити за всички радости и наслади — такива са Бягащите псета. Смеят се с лекота и плачат с още по-голяма лекота. Всяка дума е изповед и лицемерието им е неприсъщо. Да говориш с Бягащо псе, милейди, означава да се смириш и да се чувстваш благословен. Много сред тайстите са се възмущавали от това.

Макар да се съмняваше, че Рансепт може да вижда, тя кимна на думите му. Добре разбираше защо трябва да е било така.

— Ние не отстъпваме нищо.

— Във вас има мъдрост, надвишаваща годините ви, милейди.

Но точно в този момент изобщо не се чувстваше мъдра.

— Вярваш, че вещицата спи.

— Вярвам, че е точно тя, да.

— Точно тя?

Ръката му леко се стегна около нейната.

— Бягащите псета на югозапад говорят за Сънуващата, най-великата вещица от расата им. Останала е, когато народът й напуснал. Останала е, за да пази света от пустошта.

Сукул си помисли за Майка Тъма и онова ужасно усещане за Бездната, което кръжеше около нея в свещената зала с Трона на Нощта.

— Съпротивлява се на Майка Тъма?

Долови със сетивата си как той сви рамене.

— Може би. Не ми е по силите да знам.

— Рансепт, ти от Отреклите се ли си?

— Не се опълчвам срещу Майка Тъма, милейди.

Но това не беше отговор. Все пак тя разбра, че няма да й каже нищо повече, и реши да го уважи. Въпросът й беше неуместен във всяко отношение; още по-лошо бе, че идваше от дете.

— Извинявай — промълви тя.

— Виждате ли всичко, което описах?

— Да. Виждам го ясно. Виждам пещерата и всичките й корени, излизащи от стените — чак до нея, където седи с лице от дърво и с очи обрасли и завинаги затворени. А ние стоим в пещерата като блуждаещи мисли в череп.

Ръката я стисна силно, почти прекърши костите на пръстите й и тя изохка.

— Моите извинения, милейди. Но последните думи не бяха ваши.

Сукул помисли над това и кимна.

— Тя ни сънува. Ние сме в сънищата й и тя се опитва да ни придаде смисъл. Непознати в черепа й. Тук вътре, Рансепт, нашите думи биха могли да са нейните мисли. Тук вътре ние сме застрашени да изчезнем, да се изгубим.

— Да, милейди. Вярвам, че сте права, и аз съм го усещал. Трябва да напуснем.

Тя издърпа ръката си. Вече не й беше нужно да я държи. Виждаше тунела, продължаващ в другия край; виждаше как се изкачва нагоре. Въпреки че очите й оставаха затворени.

— Кажи ми — попита Сукул. — Тази вещица има ли си име?

— На езика на Бягащите псета се казва Бърн. Сънува, за да можем ние да живеем. Всички ние: Тайст, Бягащи псета, Джагът, Тел Акаи, дори Форулкан. Сънува, за да ни даде свобода.

Беше тръгнала напред, докато Рансепт говореше, и усети, когато я доближи, но последните му думи я спряха.

— Кажи ми, предложи ли й нещо в дар?

Дъхът му леко се поколеба.

— Щях да съм Отрекъл се, ако го бях направил, милейди.

Сукул се опита да си спомни какво беше преди да я хване за ръката. Имало ли беше някакво движение? Беше ли застанал близо до вещицата? Не знаеше. Посегна за кожената си кесия и разхлаби връзките.

— Внимавайте — промълви Рансепт и тя осъзна, че я наблюдава, някак… „Не, не някак. Той вижда, защото вярва. В този храм Рансепт почита. Затова ме доведе тук. Сигурно има други места, през които да минем, други пътеки. Но той ме доведе тук.“

Извади камъче спомен, намерено на бреговете на Дорсан Рил. „За брата, когото загубих във войните.“

— Милейди. Сукул Анкаду, моля ви. Трябва много да се внимава с този жест. Ще обвържете ли Майка Тъма със Спящата богиня на Бягащите псета?

Тя затаи дъх.

— Не съм благородничка, кастелан. Не съм жрица.

— Обрекли ли сте вярата си на Майка Тъма? Не, не ми отговаряйте. Но ако е така, то със сигурност ще обвържете тези две жени. Нещо повече, ще обвържете Отреклите се и тайстите. Няма по-свято място от този храм, но той е изгубен за Отреклите се. Само аз знам за него… разбирате ли ме?

— А ти си човек с тайни, но достатъчно смел или глупав, за да ми ги разкриеш. Защо?

— Истината ли да кажа?

— Истината, Рансепт. Дай ми поне това.

— Учението на тайстите е боклук.

Резкият й смях отекна силно в залата и Рибс се подплаши и драсна покрай нея и нагоре в тунела.

Изумлението на кастелана бе осезаемо.

— Извинявай отново, Рансепт… — И думите й заглъхнаха.

Въздухът в залата се бе променил и тя усети как настръхва.

— Какво става? — прошепна уплашено Сукул. — Какво направих?

— Приберете камъчето — каза Рансепт. — Тя все още е Бягащо псе, изглежда.

— Не разбирам… Какво е това, което усещам?

— Нейният благослов, дете. Какъв по-голям или по-скъпоценен дар бихте могли да й дадете освен смеха? Дъх на Спящата богиня, вие я изцерихте, Сукул Анкаду.

Тя се стъписа, щом той коленичи пред нея и някак си — макар очите й все още да бяха затворени — видя блясъка на сълзи по страните му.

— Корените вече не кървят — изхриптя той. — Благодаря ви, милейди, с цялото си сърце.

— За този урок — чу се да казва тя, — отплащам се с удоволствие.

Усети усмивката му и се усмихна в отговор.

Той стана и двамата тръгнаха по прохода напред.

Когато отново хвана ръката й, тя я прие с радост, макар и двамата да знаеха, че вече не е нужно да я води. Не, това бе повече като приятелство и тази мисъл толкова изненада Сукул, че тя едва не се разсмя пак. Вместо това отпрати радостта си назад по тунела, в онази чудодейна пещера, където плът и дърво бяха едно и където, затворени, очите можеха да видят всичко, което имаше да се види.

Докато излизаха на повърхността — бледата светлина на утрото бе като сребристосин варак над и пред тях — Сукул промълви:

— Рансепт, Отреклите се, които все още са оцелели, трябва да чуят за този храм. Заслужават поне това.

— Не е нужно — отвърна той. — Споделих сънищата й долу… да, вече е ясно и няма да го крия. Аз съм Отрекъл се… макар дълбоко да ненавиждам това име. Все едно. Споделих ги и видях в тях истина, новородена и възхитителна.

— Какво видя?

Излязоха на утринната светлина. Той я погледна с усмивка, преобразила лицето му — изражение, което не беше виждала никога и което щеше да спре сърцата на стражата на кастелана, ако можеха да го видят — и каза:

— Бърн сънува река, милейди. Сънува река.

 

 

Стиснала въжето, Рисп започна да се спуска в цепнатината. Непривична болка пронизваше раменете и гърба й. Спускането по въжета не беше обичайна дейност сред тайстите… или това поне бе по-добро извинение от личната й непригодност, реши тя. Фенерът се полюшваше под нея. Въздухът беше прашен и вледенен от вечната сянка и тя долавяше някаква войнственост в това място, сякаш каменните стени негодуваха от натрапването й.

Просто нерви, каза си. И тревога. Светлината не беше разкрила никакво тяло долу и Рисп беше сигурна, че долу не я чака никакъв изстинал труп — вътрешното чувство, стегнало стомаха й, беше достатъчно убедително. Мъже като Грип Галас имаха онзи вбесяващ късмет, който сякаш беше кацнал на раменете на старите войници. Никога не би паднал в битка. Когато смъртта го вземеше, сигурно щеше да е върху жена в някой вмирисан бардак.

По каменната стена личаха следи от драскане и имаше и няколко петна кръв, вече засъхнала и черна като мастило. Щом стигна дъното, видя още кръв, опръскала камъните.

Погледна нагоре и се зачуди как изобщо Грип е успял да се изкатери. След това се наведе, развърза фенера и го вдигна.

Огледа се. В единия край цепнатината бързо се стесняваше. В другата посока — на изток, прецени тя — процепът продължаваше косо надолу, затрупан със сухи клони и с останки от птичи гнезда, направени от вейки, кал и валма кози косми.

Тръгна натам. След десетина крачки стените се скосяваха и стесниха прохода толкова, че се наложи да се извърти на една страна, за да продължи. Чувството, че камъкът я притиска, за миг предизвика паника, но тя я надви и се провря. Пукнатината се разшири и стената стана по-полегата. След малко Рисп видя кървав отпечатък на длан.

Закатери се по явната диря. Не беше толкова трудно. Тук-там прахта беше остъргана, с явни отпечатъци от прихващане с ръце и от стъпки.

След малко изпълзя горе. Пътят беше на трийсет крачки отляво, а в пясъчната ивица покрай него се виждаха отпечатъци от ботушите на Грип. Единият крак се беше влачил.

Точно зад завоя бе отрядът й. Войниците продължаваха да трупат камъни върху труповете. Сержантът беше до ръба на цепнатината, коленичил, и надничаше надолу.

— Жив е — каза им тя, щом спря при тях. — Но е ранен и с един счупен крак. Изглежда, се е върнал тук, след като Силан си е тръгнал. Въпросът е накъде е тръгнал после, нали?

— Отишъл е за момчето — отвърна сержантът.

— Защо?

— Може би не е бил просто пазач на кози и овчи кожи, капитане.

— Смяташ, че момчето е било важно?

Ветеранът сви рамене.

— Ласкан прегледа каквото не е изгоряло. Има един войнишки сандък. От Корлас, от здраво черно дърво, затова повечето е оцеляло от огъня. Но ключалката се е стопила. Момчешки дрехи вътре и нещо като оловни войничета, стопени на шлака. — Замълча и я погледна в очите. — Корлас, капитане. Излиза, че момчето е от тази фамилия. Имаше един Домашен меч от Корлас, служеше като капитан в легиона на Урусандер.

— Може ли да стане още по-лошо?

— Ако Грип прибере момчето и се измъкнат от тези хълмове, да, може да стане много по-лошо.

— Дете от знатен род, отиващо в Карканас…

— Да, капитане, заложник. В Цитаделата. Капитане, момчето е било под закрилата на лорд Аномандър от мига, в който е напуснало имението. Затова Грип Галас е бил с кервана на търговците на кожи.

Призля й. Ако дадеше воля на чувствата си, от устата й щеше да излезе задавен стон. Сержантът я гледаше втренчено и тя усети напрегнатото внимание и на другите войници. Съжали, че сама бе предложила да изчисти този провал. Беше издънка на Силан в края на краищата. Ако онзи глупак беше тук, щеше да го убие. Жена му едва ли изобщо щеше да възрази. „Сигурно сама щеше да ми подаде ножа.“

— Малко благородници служат в легиона на Урусандер — каза тя.

Сержантът кимна.

— От Великите домове, без достатъчно богатство, за да съберат приличен кадър Домашни мечове. При възможност биха служили с Домашните мечове на други домове. Но Корлас беше горд мъж.

— Познаваше ли го?

— Капитане, служих под негово командване. Както и Ласкан, Херлот и Бишим. Беше добър мъж. Умря като герой.

Изведнъж я обзе нов страх: верността на този мъж, който стоеше пред нея.

— Каза, че не можем да позволим Грип и този заложник да се измъкнат от хълмовете, сержант.

— Не, капитане. Казах, че нещата може да станат още по-лоши, ако се измъкнат.

— Разбирам. Тогава какво предлагаш? — „И аз съм един командир! Първото ми изпитание, и се провалих.“

— Трябва да ги намерим, капитане. И да поправим нещата.

— Как?

— Прехвърляме отговорността на Силан.

— Ами ако просто реши да дезертира? Не говориш сериозно, сержант. Той все още има ранг в легиона, както и половината му войници.

— Това не е наш проблем, капитане. Може би не е дори на жена му.

— Значи вместо да заловим и убием Грип и момчето предлагаш да действаме като стъписани от ужас и отвращение. Да намерим стареца и заложника и да им помогнем, може би дори да ги придружим до Карканас. — Замълча и огледа войниците. Едва ги познаваше, но Хун Раал беше сигурен във верността им. Все пак при тези обстоятелства верността им бе подложена на изпитание — виждаше го по лицата им. Заложниците бяха свещени, а точно този заложник беше под закрилата на лорд Аномандър, което добавяше към притеснението им искрен страх.

— Естала трябва да научи за тази промяна в плановете.

— Да, капитане.

— Върни Ласкан и Бишим да й кажат. А после какво? Жената на самия Силан го арестува?

Сержантът не каза нищо.

Рисп стисна за миг очи, после каза:

— Не, тя няма да го направи. Силан е твърде слаб, за да си държи устата затворена. Ще трябва да го убие, и него, и войниците му. — Погледна сержанта в очите. — Тя ще разбере необходимостта, нали? Няма друг начин да се измъкнем от това. Нали?

Той я гледаше и продължаваше да мълчи.

— Изпрати ги.

— Да, капитане. — Сержантът даде знак и двамата мъже яхнаха конете си и препуснаха.

— Изпрати Херлот до Крепост Тула — продължи Рисп. — Да докладват за избиването и да съобщят, че търсим оцелелите. И да помолят за съдействие.

— Слушам, капитане.

Трябваше да се отърве от този сержант. Не го искаше в отряда си. Не можеше да разбере какво мисли и това я изнервяше. В мълчанието си сякаш я преценяваше и доколкото Рисп можеше да схване, оценката не беше добра.

— Приберете и сандъка. Ще го вземем с нас. Тръгваме на изток.

— Да, капитане.

 

 

Рансепт слезе при нея и каза:

— Пратиха трима ездачи. Двама обратно откъдето дойдоха и един нагоре по пътя — сигурно до Тула. Останалите тръгват на изток.

Уморена, премръзнала и нещастна, Сукул въздъхна.

— Какво означава всичко това?

— Не са съучастници в убийството според мен, милейди. Всички са от легиона, а това повдига друг въпрос.

— Да. Какво правят тук. След като никой от легиона не минава близо до Тула.

— Не искат да ги видят.

— Но един е тръгнал към Тула.

Кастеланът изсумтя и погледна намръщено Рибс, който се беше свил и спеше в краката на Сукул. Топлината на животното вече стопляше пръстите й и тя го погледна с обич, каквато не си беше представяла, че е възможна. После попита:

— Ще слезем ли при тях?

— Много е късно.

— Казах ти, че трябваше да вземем коне и просто да тръгнем по пътя.

— Може би, но… станалото — станало — каза Рансепт. — Това, което не се променя, е, че тук нещо не е наред.

Нямаше да спори за това. Усетът на стария хъхрещ кастелан този път не можеше да се отхвърли.

— Тогава кой е убил онези търговци?

Той поклати глава и се изправи.

— Хайде да слезем долу. Може би Рибс ще ни каже.

— Кастелан, той е куче, не е ясновидец.

— Може би. Но е моето куче.

Тя присви очи към него.

— Да не би да си някакъв жрец на Бърн, Рансепт?

— Никакви жреци няма сред Отреклите се, милейди.

— А Бягащите псета?

— Вещици и магьосници — отвърна той. — Гадатели на кости, така се наричат.

— Хвърлят кости и гадаят по тях?

— Не. Е, може би, но мисля, че името повече е свързано с каквото видяхме в онзи храм, милейди. Кост в дърво, кост в камък. Все едно човек да се попита: щом можем да сме едното, защо не и другото? Все едно че е само въпрос как говорим с времето. — Помълча, после добави: — Казват, че те са дали на джелеките дара на соултейкън, което е друг начин да се погледне на „хвърлянето на кости“.

Рибс надигна глава без никакъв знак от Рансепт и тя отново усети неприятния студ в стъпалата си. Въздъхна и се изправи.

— Кажи ми, че поне са погребвали мъртвите си.

— Да, милейди. Студен камък над студена плът и скръб в мълчанието.

Тя го изгледа рязко.

— Изненадваш понякога, Рансепт.

— Да, милейди, правя го.

Заслизаха по косата пътека, като заобиколиха канарата, на която почти се бяха изкачили, за да може Рансепт да огледа пътя долу.

— Вярвам, че лейди Хиш те познава достатъчно добре, за да те цени.

— Защо питате?

— Ако не, ще направя всичко, което мога, за да те открадна, кастелан. Теб… и Рибс също.

— Много мило, че го казвате, милейди. Но ще служа на лейди Хиш Тула до сетния си ден.

Нещо в тези думи подсказа на Сукул за обич, надвишаваща тази на кастелан към господарката му, и самата мисъл за това заплашваше да разбие сърцето й.

Рибс заситни надолу по каменистия склон.

— Той е само едно куче, нали?

— Само едно куче, милейди.

— Не е соултейкън.

— И да е бил някога, отдавна е забравил предишното си тяло. Останал е това, което е сега — само едно куче.

Излязоха на пътя и продължиха към мястото на убийството в тишина, Рибс вървеше отляво на Рансепт. Преди да стигнат, кучето и кастеланът спряха. Загледан в земята, Рансепт каза:

— Убийците са се разминали с кервана и след това са се върнали. Още едно доказателство, че не са разбойници. Карали са в бърз тръс, две колони в стегнат строй, преди да обърнат. Някой е дал заповед.

— Дисциплинирани значи.

— В началото — отвърна той, след като двамата с Рибс тръгнаха отново. — Но видях какво е останало от един от пазачите. Имало е ярост в това клане.

— Толкова ли е добро зрението ти?

— Лесно е да се види. Тези, които са го погребали, са го носили насечен на късове.

Въображението й заработи трескаво и тя побърза да затвори вътрешните си очи пред образа. Миризмата, която лъхна отпред, беше мръсна, не просто от още димящите купчини пепел, където бяха изгорели каруците, но също тъй от кръв и урина. Край пътя лежеше труп на кон. Животното беше пронизано в корема толкова жестоко, че стомах и вътрешности се бяха изсипали и се бяха омотали около задните му крака, сякаш се беше опитвало с ритници да се отскубне от тях. Сукул сякаш виждаше ужасната му смърт пред очите си и гледката раздираше от болка ума й.

— Никога не съм харесвала войната — прошепна тя.

Рансепт, който ровеше в отломките, я чу и я погледна през рамо.

— Неприятна работа е, определено. Особено когато торбата е отворена.

— Каква торба?

— Вие. Аз. Торбите на кожата ни, които държат всичко вътре.

— Но ние сме нещо повече от това! — Думите й прозвучаха по-рязко, отколкото й се искаше. — Дори този кон е бил повече от това.

Той се изправи и избърса ръце.

— Милейди. Макар да не сте ме питали, чуйте от мен един съвет. През повечето време — в най-добрите времена всъщност — е хубаво човек да мисли така. Ние сме нещо повече от торба, пълна с кръв, органи и кокали и каквото е още там. Много повече, и същото е вярно и за всяко животно, като този благороден кон, и дори за Рибс. Но после идва време — като това, — когато човек не може да си позволи да мисли така. Когато това, което гледате сега, е само една разпрана торба, от която е изсипано всичко. Онова, което е било „повече“ вътре в нас, си е отишло — отишло си е от този кон и си е отишло и от труповете под тези камъни. Не става въпрос за това какво сме имали…

— Да — прекъсна го тя. — А за това, което сме изгубили!

Той сякаш потръпна, а после кимна.

Призля й. Разбираше какво иска да й каже Рансепт, но не й харесваше. Да гледаш на хората и животните като на торби от кожа правеше разпарянето на тези торби много по-лесно. Ако никой не виждаше загубата, те оставаха без стойност. В такъв свят дори самият живот нямаше никаква цена. Тя отново погледна Рансепт. Той стоеше на средата на пътя, срещу каменните гробове, но се беше загледал напред, към завоя. Рибс клечеше в краката му. Имаше нещо безнадеждно в гледката и тя усети, че е на ръба да заплаче.

— Има ли по-малък гроб? — попита. Нямаше да погледне сама по-внимателно тези гробове. Не искаше очите й да видят поредната горчива истина.

Рансепт поклати глава.

— Момчето е избягало, поне в началото. Нашите хора са точно напред, между другото. Опитват се да заобиколят калните низини, но това не може да стане на кон. Мисля, че момчето е било гонено и е подкарало коня си извън пътя.

— И? — Тя отиде при него.

— Под низината има езеро — каза той. — Езеро от кал. Дълбоко. Конят сигурно е потънал. Може и момчето да е потънало с него.

— Видяха ли ни вече?

— Не.

— Да се отдръпнем тогава.

Той я погледна намръщено, но й кимна да отидат зад скалата.

— За какво мислите, милейди?

— Когато онзи ездач стигне в Крепост Тула, дори кастеланът няма да е там. Знае ли някой къде сме?

— Ездачка. В мое отсъствие командва сержант Бруут. Ще зяпа и ще мига и накрая тя ще реши, че е тъп като пън.

— А после?

— После ще си тръгне и ще се върне при отряда си. Свършила си е работата и с това е прехвърлила отговорността на Бруут.

— Трябва да разберем дали Орфантал е жив.

— Момчето трябваше да е заложник, нали, милейди?

— Да, в самата Цитадела.

— И е пратено само с няколко пазачи за ескорт?

— Да. — Помълча, после добави: — Сигурно е имало причини за това.

Рансепт извърна очи и вдиша през устата, както винаги, и този път грозното му лице й се стори някак по-нежно, почти мило. „В онзи храм, в образа в ума ми, можех да го направя красив.“ Съжали, че не го беше направила. Че не го беше пресътворила.

— Кастелан, не могат ли да те изцерят? Носа ти, искам да кажа.

Той я погледна.

— Най-добре да го счупя съвсем.

— Защо не опиташ?

— Чупили ли сте си носа някога, милейди?

— Не.

Той сви рамене и отново извърна очи.

— Опитвал съм. Шест пъти.

Тя осъзна, че вниманието му е приковано в каменните грамади, а не гледа натам просто случайно. Понечи да го попита защо, но той изведнъж закрачи към набързо вдигнатото гробище и се спусна в крайпътния изкоп. Рибс отиде при него и клекна, подвил опашка и с клепнали уши. Сукул се приближи.

— Какво има, Рансепт? Какво намери?

— Какво съм намерил ли? Нищо, милейди. — Но оглеждаше гробовете. — Когато дойдоха, ми заповядахте да накарам готвача да приготви храна за четири дни, за седем души.

Тя погледна грамадите.

— Ако под всяка има по едно тяло…

— Се е спасил още някой — довърши той.

— Тогава къде е отишъл?

— Милейди, това е нещо, на което може да отговори Рибс. Но не сме подготвени за повече нощи навън. Тъй че ето какво предлагам.

— Казвай.

— Пращаме го сам, милейди.

— За да направи какво?

— Каквото трябва да направи.

— Ти каза, че… той е само едно куче!

Рансепт сви рамене.

— Така предполагам, милейди.

Сукул вдигна ръце.

— О, добре. Каквото кажеш. Той е твоето куче в края на краищата.

— Може да тръгнем към Крепостта — продължи Рансепт, — но е много възможно да срещнем онази ездачка.

— Не, не искам. Намери ни друга пътека.

— Както желаете.

— Рансепт — попита Сукул, поразена от внезапна мисъл, — няма никакви други тайни храмове наоколо, нали?

— Нищо, което би могло да се нарече така, милейди.

 

 

Ефрейтор Рент потегли от Карканас в тъмна доба. Бяха го изпратили да отнесе заповедта на Хун Раал командирите на частта да се погрижат да не се предизвиква никакво насилие и да се избягва всякакъв сблъсък. Всички планове временно се отлагаха и Рент се беше успокоил, като чу това. Беше много притеснен от развоя на нещата. Призляваше му от ужас и чувство за вина дори от самата мисъл за проливане на благородна кръв.

Още по-зле ставаше, когато капитанът му се напиеше, разхлабеше юздите на кръвожадността си и започнеше да говори ужасни неща за благородниците и всички други, които не бяха от легиона. Това разпалено гърлено ръмжене заразяваше хората около него. Неведнъж Рент беше мислил дали да намери някой войник от Домашните мечове на лорд Аномандър и да издаде цялата кауза.

Но Урусандер заслужаваше по-добра съдба. Рент знаеше, че грозните неща са свързани с Хун Раал. И ако нямаше ирония в това, че човек от пропаднал благороден род сега бълваше злостна омраза против своите, то иронията беше мъртъв плевел в полето на душите, а кой щеше да е толкова глупав, че да го твърди?

В пиянството си Хун Раал издаваше по-дълбоки мотиви. В него имаше амбиция, за която лорд Урусандер не беше нищо повече от средство за постигане на целта. Капитанът можеше да настоява за възстановяване на справедливостта, станеше ли дума за легиона и всички, които служеха или бяха служили в него. Но зад тази благочестива страст надничаше още нещо и каквото и да беше то, ефрейтор Рент не можеше да му вярва.

В Карканас бяха настъпили промени. Жриците и жреците се трупаха в коридори и зали в дълбоката нощ, но като че ли нямаха нищо, което да си обменят, освен въпроси. Размяна без никаква стойност, щом не можеха да намерят отговор. Голямо усилие му беше струвало да се измъкне от Цитаделата, без да го забележат.

Калта, останала от прелялата река, бе зацапала улиците и стените на огрените от светлината на факли сгради, които подминаваше, като мръсна ругатня, изречена като дръзко богохулство. Притеснението му само се усили, докато прекосяваше града към моста, който щеше да го отведе на запад от реката. Знаеше, че вярата винаги е на ръба на криза, но като че ли това съдбовно идване на азатанаи и мрачните, смущаващи чудеса, които бяха последвали, бяха тласнали всичко отвъд ръба.

Хун Раал твърдеше, че сега, повече от всякога, бил подходящият момент за възкачването на лорд Урусандер. Щом той застанел до Майка Тъма, бунтовните елементи щели да бъдат подчинени със сила и всяка схизма, която застрашавала Вярата, щяла да бъде премахната. Позицията му изглеждаше противоречива, след като междувременно разпращаше ездачи до всички части със заповед да се въздържат. Някои пияници имаха навика да ръсят слюнката си в две посоки едновременно. Истината беше, че в Куралд Галайн цареше хаос и внезапното развихряне на кръвопролитие можеше да разбие цялото владение и Майка Тъма с него. Отгоре на всичко онова, което бе изглеждало сравнително праволинейно в очите на Рент, вече беше мъгляво и объркано, а един войнствен и пиян командир трудно можеше да се нарече вдъхновяващ. Единствено верността на Рент към Урусандер държеше здраво ръцете му на юздите и задника му на седлото.

Но дългата езда в нощта му предлагаше твърде много време за мислене. Рент нямаше никакви угризения за избиването на Отрекли се, защото изобщо не гледаше на тях като на тайсти. Бяха предали името с презряното си почитане на стари богове. Тайстите имаха нужда от единение във вярата, с Майка Тъма на Трона на Нощта. Отказът да се покорят на Майка Тъма отдавна бе лишил Отреклите се от закрилата й, така че бяха заслужили всичко, което ги бе сполетяло. Съмняваше се, че някакъв древен оцапан с кал речен бог може да защити тези объркани глупаци. Лорд Урусандер разбираше необходимостта и щеше да направи каквото трябва, за да обедини тайстите и да прочисти владението.

Всъщност беше просто. Щяха да изловят Отреклите се и да ги избият. Щяха да прочистят последните дълбини на лесовете и да ги изкоренят, а труповете им щяха да хвърлят за храна на реката.

Но знатните бяха друга работа. Когато дойдеше времето обаче Рент щеше да прави каквото му заповядат. Беше войник в края на краищата, а войниците трябва понякога да оставят съвестта си настрана, когато необходимостта налага тежък избор. Освен това щом всичко свършеше, всякакво разкаяние можеше да бъде сдъвкано и изплюто.

Най-близките съюзници на Раал се придвижваха скрито през хълмовете Тула, отвъд Стария лес. Точно те бяха целта му. Хун Раал не разчиташе много на капитан Силан, но поне Естала и Рисп бяха там. Щом доставеше съобщението си, Рент щеше да обърне, да прехвърли отново река Дорсан Рил и след това да се отправи на север, за да намери други части.

Утрото го завари подкарал в лек тръс по пътя, който лъкатушеше през хълмовете. Очите му бяха зачервени от безсъние, но все едно, щеше да продължи. Не беше срещнал никого, откакто излезе от Стария лес.

Забеляза внезапното внимание на коня — ушите му се изпънаха напред. Погледна нагоре и видя на пътя малка фигура. Момче, оцапано с кал.

Сигурно някое хлапе от Отреклите се, за които разправяха, че живеели из тези хълмове. Намръщен, Рент махна на момчето да се разкара от пътя му, щом се приближи.

Но детето остана където си беше, на средата на пътя.

— Какво искаш? — скастри го Рент, щом дръпна юздите. — Да те сгазя ли? Дръпни се!

— Казвам се Орфантал — заяви момчето. — От дома Корлас. И настоявам за правото на закрила.

— Благородник? — Рент изсумтя. — Съмнявам се.

— Водеха ме в Цитаделата — каза момчето. — Но ни нападнаха. Всички други умряха.

— Благородник щеше да е по-добре защитен от… — Очите на момчето примигнаха, а след това нещо проби ризницата на Рент и го прониза под дясната мишница. Внезапен студ се плъзна между ребрата му и от студа изригна огън. Нечия ръка го дръпна за колана и го смъкна от седлото.

Не можеше да проговори. Силата го напусна, сякаш изтече. Рент зяпна в лицето на някакъв старец, лице изкривено от злост, с очи, впити в неговите и празни като ями в самата Бездна.

— За Харал — чу той думите на мъжа, докато той извърташе острието, преди да го изтръгне.

Рент потрепери, но това сякаш нямаше нищо общо с него. „Харал? Не познавам никой с такова име.“ Искаше да го каже на непознатия. Искаше да обясни грешката, която е направил, но от устата му не излезе нищо освен кръв. Гореща, с вкуса на желязото, което бе отнело живота му.

 

 

Орфантал зяпна от ужас, а когато видя как Грип се изплю в лицето на мъртвия, студ изпълни вътрешностите му и го обзе страх. Старецът беше казал, че им трябва кон. Защото ги гонеха и искаха да убият и двамата?

Бяха видели идващия ездач и Грип го беше пратил на пътя и му бе казал какво да каже.

Орфантал бе помислил, че просто ще откраднат коня, понеже нямаха пари. Но че един ден ще се отплатят на човека, дори да му дадат нов кон. Да.

А сега гледаше как старецът се надига от мъртвото тяло и бърше кръвта от ножа си в наметалото на ездача. Конят беше отишъл малко по-напред, стоеше и трепереше. Грип замърмори тихо, приближи се до него и след малко държеше юздите. Обърна се към Орфантал.

— Тръгваме за Карканас. — Видя лицето му и се намръщи. — Той беше от легиона и ни нападна легионът. Те са сега враговете, заложник. Вече сме в гражданска война — разбираш ли ме?

Орфантал кимна, макар да не разбираше. Нищо не разбираше вече.

— Няма да скрия трупа — каза Грип. — Искам да го намерят. Искам да знаят. Нещо повече, искам да знаят, че Грип Галас направи това и че Грип Галас ще ги намери. — Извади пак ножа, подаде юздите на Орфантал и закуцука към трупа.

Отряза главата — в прахта закапа кръв, — изряза инициалите си на челото, вдигна я за косата и я хвърли на средата на пътя.

Пак избърса ножа в наметалото, върна се при Орфантал и докато се качваше на коня, изпъшка:

— Ох, как ме боли това коляно. Направо ще ме убие.

„Всички герои са мъртви.

Аз съм изгубен.

Всички сме изгубени.“