Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (12)

8.

— Нищо храбро няма в носенето на оръжия — каза Хаут и отвесните зеници на очите му се присвиха до тънки резки, докато оглеждаше подреденото на очуканата маса. — Всичко, което виждаш тук, е само вариация. Общото помежду им е много по-важно, Коря. Всички те са аргументи в желязо. — Извърна към нея набръчканото си от старост лице. Бивните му бяха с цвета на стар рог на смътната светлина, а зеленикавият оттенък на кожата му й напомняше за зеленясал метал. — Ще се въздържаш от такива явни заблуди. За теб желязото е езикът на провала.

Коря посочи оръжията на масата.

— Но тези тук са ваши и с носенето им сте спорили много пъти, учителю.

— И спечелвах последната дума всеки път, да. Но какво ми е донесло това? Повече години, струпани на гърба ми, повече дни под безчувственото слънце и празния вятър в лицето ми. Повече нощи под равнодушни звезди. Повече гробове, които да посещавам, повече спомени, които да ме терзаят. В сънищата си, Коря, съм изгубил дара на цвета. От толкова дълго вече, преминавайки през очите ми, светът е избелял от всякакъв живот и лепне по душата ми в убити оттенъци сиво.

— Сигурно ви уморявам, учителю.

Той изсумтя.

— Глупаво дете. Ти си единственият ми цвят. Сега ме чуй добре, защото няма да повтарям. Трябва да напуснем това място.

— От връщането на джелеките ли се боите?

— Престани да ме прекъсваш. Вече съм говорил за образованието, което ти предстои, но всичко, което съм направил досега, беше само подготовка. Има неща, които вече трябва да научиш и които са извън опита ми. Отиваме на юг, където се пробуждат сили.

— Не разбирам, учителю. Какви сили? Джагът не са ли се отказали от всякакви претенции за такива неща?

Хаут вдигна един тежък колан с меч в тежка кожена ножница. Затегна го, намести го, а след това се намръщи и го свали. Оръжието тупна тежко на масата.

— Азатанай — каза той. — Някой е бил много прибързан. Но трябва да говоря с ближните си. Онези, които са останали тоест. Другите могат да гният.

— Защо съм толкова важна, учителю?

— Кой каза, че си?

— Тогава защо отделихте години да ме подготвяте, ако струвам малко или съвсем нищо?

— Нахалството ти служи добре, Коря, но винаги рискуваш плесник през лицето.

— Никога не сте ме удряли.

— И затова залагаш на риска като някой джелекски мелез, тъй ли? — Той вдигна една тежка алебарда от масата, отстъпи назад и я размаха, натресе я в стената и се разхвърчаха каменни парчета. Пусна оръжието с дрънчене на пода и потърка китките си.

— Какво ще обсъдите с вашите събратя?

— Да обсъждаме? Никога не обсъждаме. Спорим.

— С желязо?

Бърза хищна усмивка огря лицето му и се стопи само след миг.

— Колкото и да е приятна идеята, не.

— Тогава защо сте снаряжен за война?

Коря едва надви подтика си да излезе и да се върне в кулата. Да застане под утринните звезди и да погледа, докато слънцето ги избие всички. Хаут й бе забранил всякакви вещи освен дрехи за смяна за това пътуване. Въпреки това тя бе убедена, че никога няма да се върнат тук.

Хаут вдигна двуостра брадва с дръжка от еленов рог и я развъртя.

— Тел Акаи. Къде се натъкнах на това? Красиво оръжие… трофей или дар? Съвестта ми не е смутена, тъй че… не е плячка. Колко често, чудя се, трябва триумфът да ръси кръв? И от това ли вкусът му ни се струва така сладък?

— Учителю, щом няма да се защитавам с желязо, тогава с какво?

— С ума си, дете. Не виждаш ли, че съм зает?

— Казахте ми да слушам добре, учителю. Ето, тук съм и слушам добре.

— Казах ли? Слушаш?

— Ще пътуваме на юг, сред вашите събратя. Но източникът на нашето любопитство ще се намери сред азатанаите. Тъй че предполагам, че ще се срещнем и с тях. Това пътуване се очертава дълго, а все още имаме само една малка торба с храна, по един мях с вода, две одеяла и котле.

— Разбрах те. Намери черпак.

— На някой от събратята ви ли ще ме предадете, учителю? Да продължи образованието ми?

— Кой би те взел? Избий тези нелепи мисли от главата си. Ние с теб сме оковани като пранга и верига. Ти си главоболието, което не мога да махна от черепа си, старата рана, грачеща, щом дойде дъжд, кракът, спъващ се по равна твърд. — Взе един ремък и нагласи на него брадвата Тел Акаи. После взе шлема си и се обърна към нея. — Е, готова ли си?

— А черпакът?

— Щом толкова жадуваш за оръжие, защо не? Виси на кука над огнището.

— Знам — сопна се тя и се обърна да го откачи. — Не обичам загадки, учителю.

— Тогава няма да те храня с нищо, докато не се подуеш до пръсване.

— Още повече мразя гатанките.

— Тогава ще те направя загадка за всички. Просто го вземи, да. Така. Не, затъкни го в колана си. Вече можеш да ходиш наперено, храбра като вълк. Освен ако не предпочиташ да носиш брадвата?

— Не. Оръжията ме плашат.

— Е, поне съм те научил на малко благоразумие. Добре.

Тя не искаше да тръгва. Спомените й бяха свързани много повече с тази кула, отколкото с родното й място. Но сега, изглежда, щеше да направи поклонничеството си до родния дом, по най-заобиколния път. По пътя си обаче щеше да срещне други джагъти, а след това и азатанаите. След джелекското гостуване Хаут се беше въодушевил от нещо, настроението му беше станало променчиво и старческите му недъзи сякаш се смъкваха от съсухрената му фигура като кожи в жега. Вече се държеше като воин, подготвяше се за спор с желязо.

Тя го последва до вратата и се намръщи, сякаш я виждаше за първи път. Изведнъж загуби всякаква вяра в онова, което ги чакаше отвън. Шир от пожълтели треви, безмълвната верига голи хълмове напред, избеляващо, зацапано сякаш от светлината небе — тези неща щяха да са си там както винаги. От какво да се страхува тогава?

Хаут посегна към дръжката, но спря и я погледна през рамо.

— Учиш се.

— Не разбирам.

Джагътът отвори широко вратата. Мрак го обгърна като дим, черни пипала се заизвиваха около краката му. Измърмори нещо, но както се беше извърнал от нея, Коря не можа да чуе думите му.

Скова я ужас. Сърцето й запърха като пленена птица.

Този път, щом Хаут заговори, Коря го чу ясно:

— Започвам вече да разбирам какво са направили. Умно е, но и пълно с риск. Добре, ще тръгнем и ще видим къде води.

— Учителю… какво е станало със света?

— Нищо… все още. Хайде.

Успя някак да пристъпи след него, черпакът я удряше по бедрото при всяка стъпка. Това я разсейваше, но все пак успя да огледа странната мъглива тъмнина и с изненада осъзна, че може да вижда през ефирната й същност. Хаут закрачи напред, протритите му ботуши затупаха и заскърцаха по чакъла.

Щом излезе от кулата, видя тясна пътека, минаваща по хребет с ширина не повече от изпъната ръка. От двете й страни нямаше нищо, само празно пространство. Успя да преодолее внезапно обзелото я замайване. Когато заговори, необятната празнота приглуши гласа й:

— Учителю, как е възможно това?

Усети, че камъчетата под краката й се изместват, и погледна надолу. Изумена, видя блещукащи и искрящи накити: дебел килим от скъпоценни камъни, пръстени и дрънкулки — истинско съкровище под нозете й. Хаут не му обръщаше внимание, газеше равнодушно през хрущящите скъпоценности все едно, че не бяха нищо повече от дървени парчетии и камъчета. Коря се наведе и гребна с шепа. Всички пръстени бяха прерязани и извити, сякаш бяха изтръгвани от безчувствени пръсти. Вдигна тежка огърлица от злато, огъната и издълбана сякаш от срезове с нож. Счупените брънки се изхлузиха между пръстите й, студени като змии. Вдигна очи и видя, че Хаут се е спрял и я гледа.

Коря поклати невярващо глава.

— Богатство, пред което благородник ще е по-низш и от просяк. Учителю, кой би могъл да остави такава диря?

Хаут изсумтя.

— Богатство ли? Редкостта ли гарантира стойност? Ако е тъй, с по-голяма цена от тези дрънкулки са доверието, истината и почтеността. Още по-скъпо от тях е опрощението. А с най-висока цена сред всички тях — протегнатата ръка. Богатство? Живеем в бедност. А това тук е най-измамната пътека — трябва да я извървим с непогрешима стъпка, дете.

Коря пусна съкровищата и се изправи.

— Страх ме е, че може да се препъна. Може да падна, учителю.

Той сви рамене, сякаш страхът й не го притесни.

— Това е плячка. Съкровище на убиец. Пътеката криволичи нагоре и кой може да каже какво чака в самия й край? Цитадела, стенеща под тежестта на претопени листи злато? Диамантен трон, на който седи гнил труп? Ще повярваш ли, че тази пътека е толкова ясна? Кой защитава това селение? Коя армия коленичи в служба на злато и сребро? Колко топла е постелята им от скъпоценности нощем?

— Казах, че не обичам гатанките, учителю. Кое селение е това?

— Ах, колко нюансирана дума. Селение. Покана за баланс, всичко неподвижно, прашинка, подпряна на друга прашинка, илюзия за плътност. Място, през което да преминеш, обгърнал пространството, докъдето стига взорът ти, и да го наречеш дом. Света който познаваш ли очакваше? Представяше си бъдещето, което те очаква, да е не по-различно в същината си от миналото? Къде са степите, питаш? Къде е търкалянето на дни и нощи… но за тях какво повече мога да те науча? Какво повече може да се научи за тях, което всяко дете със здрав ум да не може да схване само за няколко години?

След тези думи, понесли се към нея и след това пропаднали от двете страни на тясната пътека, без да оставят ехо, Хаут отново закрачи напред.

Коря го последва.

— Това е Азатанай.

— Много добре — отвърна той, без да се обръща.

— Какво искат да кажат с това?

— Питай джелеките. Ба, твърде късно е за това. Тези глупаци напуснаха, подвили опашки между косматите си крака. А като помислиш, те те искаха. Поредната дрънкулка. Чудя се… какво ще направят твоите сънародници с двайсетина кутрета соултейкън?

— Не знам. Ще ги опитомят предполагам.

Смехът на Хаут бе остър и режещ.

— За да опитомиш нещо, трябва да се възползваш от глупостта му. Никога няма да опитомят тези зверове, защото може да са диви, но не са глупави.

— Тогава, като заложници, ще научат порядките на тайстите и ще ги видят не като чужденци, нито като врагове.

— Вярваш ли в това? Може би ще е така.

Пътеката продължи нагоре, макар и не толкова стръмно, че да затрудни изкачването им. Но краката й започваха да се уморяват.

— Учителю, очаквахте ли това?

— В известен смисъл, да.

— Какво имате предвид?

— Дете, ние сме поканени.

— От кого?

— Това ще разберем тепърва.

 

 

Знаеше, че животът й дотук бе скромен, но вече имаше предчувствие, че повечето обещания след време ще се окажат празни. Нямаше накъде да се върви, освен напред, но никой не можеше да се закълне, че това, което лежи напред, е по-добър живот. Шансовете бяха като бреме, възможностите — като вълци по дирята й. Мечтите й за божествени сили бяха опърпани останки от детството. Стелеха се като струи сива мъгла зад нея, повехнали като гирлянди от ланшно празненство. Спомни си куклите в безмълвната тъмнина на сандъка, очите, зяпнали в нищото, устите, усмихващи се на никого, далече назад и недостижими. Неподвижност цареше там, неподвижност като в стаята, в която беше, неподвижност като в самата цитадела. И също както куклите обитаваха сандъка си, така и тя с Хаут обитаваше цитаделата и като нищо можеше да се окаже вярно, че този свят е само поредната версия и че всичко е въпрос на мащаб.

Боговете и богините бяха в стаите си. Почти можеше да ги види, застанали до високите прозорци, загледани навън и бленуващи за по-добри места, по-добри времена, по-добър живот. И също като на куклите, очите им бяха впити в безкрайни далнини и нищо по-близко не можеше да ги накара да се отклонят, нито за миг.

Но сега я терзаеха странни спомени. Стаята й в кулата, мъртвите мухи, лежащи в прахта по каменния перваз, полепнали по безцветното стъкло, сякаш в трескавия си порив да избягат се бяха блъскали в него до смърт, мъчейки се да достигнат недостижимата светлина. Не трябваше да измита паяжините от рамката — паяците щяха да се хранят добре от безсилието на мухите.

Дали бъдещето не беше нищо повече от низ от светове, в които копнееш да живееш? Всеки от тях вечно недостижим, с толкова чиста светлина и гледки, които се простират безкрай? Дали порив и терзание бяха всъщност толкова различни?

Изкачваха се вече като че ли половин ден, а пътеката пред тях все още лъкатушеше все нагоре. Огньове горяха в мускулите на краката й и я караха да си представя торфени пожари — някакъв детски спомен, място, където гората бе умряла толкова отдавна, че беше изгнила в земята, пласт върху пласт, просмукана с вода с цвета на ръжда. Помнеше вързопи прогизнали кожи, издърпани от вировете, с полюшващи се каменни тежести от черни въжета. Помнеше, че бяха натъпкани с нещо жилаво, като коса, а денят беше студен и въздухът гъмжеше от мушици, и ножовете блестяха, докато разрязваха вързопите и кожите се развиваха.

Споменът, върнал се толкова внезапно, я накара да застине.

„Кожи на джелеки.“

Хаут явно бе усетил, че я няма зад него, защото се обърна и закрачи обратно към нея.

— Учителю — каза му тя. — Разкажи ми за първите срещи между джелеките и моя народ.

Болката, изписана на лицето му, я изпълни с отчаяние.

След като джагътът не отвърна нищо, тя заговори, с унил, но неумолим тон:

— Намерих спомен, учителю. Нищо не сме разбирали за соултейкън, нали? Че гигантските вълци, които избивахме, всъщност са хора. Ние ги убивахме. Преследвахме ги, защото това е страст в душите ни: да избиваме. — Искаше последната дума да изригне с гняв, но и тя излезе безжизнена като другите. — Деряхме труповете и топяхме кожите в блатата.

Той й махна да тръгне след него и отново закрачи напред.

— Произходът на джелеките е загадка, заложник. Въплътени в двукраките си форми, те донякъде наподобяват на Бягащите псета от далечния юг. Чертите им са може би по-зверски, но пък това едва ли би трябвало да те изненадва — все пак студеният свят на далечния север е суров дом.

— Бягащите псета преговарят ли с тях?

— Сега на юг има джхеки. Може и да го правят.

— Ние ги избивахме. За удоволствие.

— У най-интелигентните същества е наследено да се отдават на убийството понякога — отвърна Хаут. — Така си играем на богове. Така се залъгваме със заблуди за всемогъщество. Има само една мярка за мъдростта на един народ и тя е задържаната ръка. Не я ли задържиш, убийството процъфтява пред очите ти и всичките ти претенции за цивилизация кънтят кухо.

— Има ли такова наследство и сред вас, джагътите?

— Имаше време, Коря, когато джагътите спряха да крачат напред.

Ледени тръпки я побиха от тези думи, сякаш беше надникнал в мислите й отпреди малко с най-пълно разбиране.

— Тогава се изправихме пред избор — продължи Хаут. — Да продължим пътя си напред или да се обърнем, да открием блаженството в това да тръгнем обратно натам, откъдето сме дошли. Докато стояхме на едно място, спорихме векове и накрая, във взаимното ни и напълно заслужено презрение, всеки избра своя път.

— И така сложихте край на цивилизацията си.

— Е, тя не беше кой знае каква. Но пък и повечето не са кой знае какво. Та значи ти си спомняш нещо мрачно и сега си го сдъвкала. Следващото ти решение е съдбоносно. Изплюваш ли го, или го преглъщаш?

— Бих се отдръпнала от цивилизацията.

— Не можеш, защото тя пребивава в теб.

— А във вас — не?

— Не ставай глупава, Коря — отвърна той и гласът му изстърга като острие на нож по брус. — Видя добре колекцията ми от оръжия. Повечето аргументи в желязо са аргументи на цивилизация. Какъв цвят ще носим? Под какво име ще ни знаят? Пред какви богове трябва да се кланяме? И коя си ти, за да отговориш на такива въпроси вместо мен? Вдигам тази брадва, за да защитя своето дивачество — но знай едно: ще чуваш ехото на такива чувства във всеки следващ век.

Тя изсумтя.

— Нима мислите, че ще живея векове, учителю?

— Дете, ти ще живееш вечно.

— Вяра на дете!

— Кошмар на възрастен! — отсече той.

— Искате никога да не порасна? Или се радвате да гледате вечния ми кошмар?

— Изборът е твой, Коря. Изплюваш или го преглъщаш.

— Не ви вярвам. Няма да живея вечно. Нищо не живее вечно, дори боговете.

— А какво знаеш ти за боговете?

— Нищо. — „Всичко. Стоях с тях, до прозореца.“

В тъмното на сандъка очите не виждаха нищо, но и не го знаеха. Можеше да извади куклите, преди да напусне, да ги подреди на перваза между мъртвите мухи и да опре лицата им на мръсното стъкло. Можеше да им каже да виждат всичко, което има да се види.

Но богинята, която бе доскоро, не беше толкова жестока.

„Ние не сме мухи.“

Един ден бе отишла до прозореца и бе открила, че всички мухи са си отишли. Слънчевата светлина ги беше върнала към живота. Беше един от най-плашещите дни в младия й живот.

„Трябваше да ги дам за храна на паяците. Ако не бях измела домовете им.

Тук…“

— Започнала съм да си спомням разни неща — каза тя.

Той изсумтя, без да се обръща и без да забавя крачка.

— А твои ли са тези спомени?

— Така мисля. На кой друг да са?

— Това остава да се види, заложник. Но е започнало.

„Мхаби. Съсъдът, чакащ да се напълни. Сандък за кукли. Пресегни се, хайде, по-бързо! Избери една, заклевам те в живота ти, избери една!“

Нападна я друг спомен, но не можеше да е реален. Беше извън кулата и се рееше в горещия летен въздух. Пред нея бе прозорецът, а през сивото му стъкло видя редици и редици лица. Рееше се, гледаше ги и се чудеше на тъжните им изражения.

„Сега най-после мисля, че знам какво гледаха боговете и богините.“

Съкровища хрущяха и се търкаляха под краката й. Представи си, че е стара и прегърбена, че владее всичкото злато, сребро и драгоценни камъни на света, а в сърцето й имаше копнеж, и знаеше, че е готова да даде всичко това… за мечтата на едно дете.

 

 

Умираха деца. Ферен задържа тези думи в ума си, притиснати и сгушени в тъжна прегръдка. Някои изпадаха от утробата със затворени очи и топлината от кръвта по лицата им беше жестока подигравка. Излизаха сред вълни от болка, за да застинат в мокрите ръце. Никоя жена не заслужаваше това. За други имаше само шепа години, които едва по-късно изглеждаха претрупани, гладен плач, вкопчени малки ръце, блеснали очи, които изглеждаха мъдри с мъдростта на неизречени неща. А после един ден тези очи застиваха изпод полузатворени клепачи, без да виждат нищо.

Злополуката беше цинична. Съдбата влизаше в празни стаи със самодоволна фамилиарност. Умираха деца. Риданията на майките звучаха кухо в ушите на всеки. Хора се обръщаха и забиваха поглед в земята или в нещо на хоризонта, сякаш то се променяше пред очите им.

Помнеше лицето на Ринт, любимия й брат, и как то се отпусна, сломено от разбирането. Помнеше стариците, които работеха кротко и делово и отбягваха погледа й. Помнеше гнева си от младежкия смях някъде наблизо, а после чу как някой изръмжа на младежите да замълчат. Не че смъртта беше рядка. Винаги бе наблизо с дебнещата си стъпка, студена като сянка. Грубата истина беше, че светът бие душата, докато костите не се огънат и сърцето не се пръсне.

Оттогава беше изпълзявала и бяха минали години, и колкото и да се бе състарила от онова време, се чувстваше само с ден по-стара, раната от скръбта все още беше прясна под кожата й, ехото на безчувствения смях — все още силно в ушите й.

Докато пътуваха през Пустошта Барет, взимаше всяка нощ в постелята си младежа, незаконния син на Драконъс, и си казваше, че е защото лордът я бе помолил за това. Но й ставаше все по-трудно да погледне брат си в очите. Аратан изливаше семето си в нея по два, по три пъти всяка нощ и тя не правеше нищо, за да предотврати онова, което можеше да последва. Също както не бе направила нищо в нощта, когато легна с Гризин Фарл, но тогава поне имаше оправданието, че беше доста пияна. Някакво своенравие я беше обладало, стремглаво втурване към съдбата, стремеж да затъне в ужасните последствия.

Нямаше никакъв страх за собственото си бъдеше, а загъването в обстоятелства, създадени от самата нея, предлагаше илюзията за контрол. Но претендираше за нещо, което принадлежеше на други — годините пред тях, живота, който щяха да бъдат принудени да водят. Майки, които са изгубили, можеше да станат обсебени от желанието да покровителстват и това като нищо можеше да сполети Ферен, а заради това детето й щеше да страда през целия си живот. Аратан можеше да стане баща на копеле и да покаже с това на баща си огледално отражение, и очите, щом се видеха в него, щяха да са студени и непрощаващи. Брат й, наново обезоръжен, можеше да избяга от обичта на вуйчо, ужилен от болката на една загуба, която все още бе твърде силна, за да я понесе.

Аратан бе на същата възраст, на която щеше да е синът й, млад мъж, затиснат от света, каквито са всички млади мъже. Не беше нейният син, но можеше да й даде син. Всъщност беше сигурна, че ще й го даде. Брат й бе доловил нещо от този странен, зловещ сблъсък в ума й, това сливане на съдби, едната празна, другата — бързо запълваща се. Беше убедена в това.

Едно е да използваш за удоволствие. Съвсем друго е просто да използваш. Тя учеше Аратан на тънкостите в любовта, шепнеше му за благодарни жени в бъдещето. Но кои бяха тези жени, които щяха да благодарят на Ферен за всичко, което бе дала на мъжа в леглото им? Къде щеше да намери тези жени той, този крехък син копеле, който скоро щеше да бъде изоставен сред азатанаите? Не беше въпрос, с който трябваше да се притеснява, разбира се, и тя често си напомняше това, ала без полза. Щеше да е това, което го направеше тя, а на свой ред той щеше да направи в нея това, което никога не можеше да бъде: син. А след това, в тъмното и зноя, галеше косата му и свиваше ръцете му — меки връхчета и липсващи нокти, — в юмруци, около които след това обгръщаше ръцете си — и в мимолетния екстаз, замаяна от чувството за вина, си представяше юмруците на момчето по-малки, отколкото бяха, сякаш че със силата на хватката си можеше да ги смачка до подходящите пропорции.

Някакво безразсъдство имаше в жените. Да разтвори краката си означаваше да го покани в себе си и с поканата идваше поражението. Всяка нощ вкусът на това поражение се просмукваше в нея като дрога. Брат й виждаше това и с право се страхуваше. Една безразсъдна жена е опасна жена.

Всеки ден, докато яздеха през голата земя, копнееше за идващата нощ, за безпомощното нетърпение на момчето, за тръпнещото му тяло, за вълните, които сякаш отнемаха от живота му — толкова много от него се вливаше в нея. Решила бе да използва този живот.

Умират деца. Но една жена може да направи още деца. Синове се раждат и понякога умират, но има много синове. И дори бляновете за бъдеще държат в ръцете си места на мрак.

 

 

Докато яздеше до сестра си, затънал в мълчанието помежду им, Ринт оглеждаше равната земя и му се искаше да може пред тях да се издигнат стени, да изригнат от земната твърд и да ги спрат. Всякакво продължение напред — отказано. Нищо, което да могат да направят, освен да обърнат и да се върнат в Куралд Галайн.

Щом заченеше дете, тя щеше да избяга, като крадец по улица, в скрити задни улички, тайни пътеки, по които никой не може да го проследи. С ценната плячка в утробата, тя щеше да извади нож и да съска на всеки, който се доближи. Дори на брат си.

Проклинаше Драконъс, проклинаше цялото това начинание. Усещаше тялото си отмаляло от болка, като гледаше младия Аратан, яздещ толкова гордо до баща си. Много по-хубави неща беше мислил за сестра си. Светът, струпал се около тази окаяна група, беше станал противен.

Денят привършваше, сенките на предните ездачи се издължаваха, призрачни и безформени. От двете страни равнината се разгъваше вълниста като раздърпана черга, опърпана на възвишенията, където зимните ветрове режеха като ножове месеци наред. По-дълбоките долини бяха избелели и безжизнени от утаената сол.

Рано следобед бяха подминали някакви руини. Основните камъни от напукан гранит очертаваха правоъгълник на равно плато точно над една широка плитка падина. Мащабът на постройката изглеждаше твърде голям за Азатанай и Ринт не видя някаква следа от легендарните им каменоделски умения в грубо изсечения гранит. Стените отдавна бяха рухнали, образувайки свлачище по склона откъм падината и груби грамади от другата страна. Нямаше никаква следа някой някога да е ровил в отломките. Освен самотната сграда Ринт не видя никакви други следи от обитаване никакви стени от кошари, никакви синори, а земята наоколо не личеше да е била разоравана. Зачуди се за това, щом подминаха.

Само невежеството опразваше миналото. Глупците изграждаха своя свят от нищото — от каприза на някой бог, от нечия дръзка заявка за съществуване в Бездната. Всички такива възгледи за сътворението обслужваха единствено суетата на тези, които ги поддържаха. Все едно всичко е създадено за тях: за да го гледат техните очи, за да му се възхищава техният ум. Ринт не вярваше в това. Миналото нямаше начало. Нещо винаги съществуваше преди, колкото и назад да се пресегнеше човек. Това беше заблудата на тленния живот, който започваше и трябваше да свърши, и поради това всички си въобразяваха, че цялото битие трябва да прави същото, присвито в плахо покорство. В неизброими форми всичко, което съществуваше, беше съществувало винаги.

Сестра му бе станала любовница на един син копеле на годините на сина, когото бе изгубила. При мисълта за това нещата се изкривяваха. Разголваха се и излагаха на показ грозни тайни в зловеща полусветлина. Миналото имаше лице и тя искаше отново да съживи това лице. Аратан заслужаваше по-добро и нямаше защо човек да се чуди на невинността му, на наивността му в тези неща: беше във възрастта на глупостта, неизбежна за всички млади мъже. Мечтите бушуваха като слънчеви огньове, но колкото и нависоко да можеше да го отнесат тези пламъци, падането гарантираше безкрайно потъване в отчаянието. Финесът се губеше — за Аратан това бяха годините, в които щеше да се препъва и да залита с непохватни крака и омаян ум, а бездънната любов, която изпитваше сега към Ферен, скоро щеше да се превърне в наранена омраза.

Такива бяха страховете на Ринт и той се чувстваше безпомощен пред тях. Изви се в седлото и погледна назад, откъдето бяха дошли, с надеждата да зърне някакъв знак от Виле и Галак, но равнината се простираше безлюдна в сумрака на изток. Някъде пред тях бяха първите поселения на азатанаите. Представяше си внушителни крепости, замъци и дворци. Градини, където водата блика от земята в непрестанна робия. А по крепостни стени и здрави порти щеше да има следи от обгоряло, от пожарите, разпалени от нападателите джелеки. А в празните зали с оскъдни евтини мебели щеше да се долавя смътната миризма на стар дим — не от изгорели в огнищата дърва, а от дрехи и постеля, остра и люта. Нямаше да са гостоприемни тези места и той знаеше, че ще жадува да ги напусне колкото може по-скоро.

Защо щяха да изпитват азатанаите каквато и да била нужда, освен простото гостоприемство, да забавляват лорд Драконъс? Тук имаше някаква загадка. Гризин Фарл беше гледал на Драконъс като на стар приятел, а фамилиарността между двамата в онази нощ на откровение не беше фалшива показност. Но доколкото Ринт знаеше, лордът беше пребивавал в Куралд Галайн през целия си живот, а годините си навън беше прекарал в сражения. Закрилника на азатанаите никога не бе посещавал владенията на тайстите, доколкото Ринт помнеше. Как се бяха срещнали тогава?

Скрити течения имаше тук. Драконъс не просто отвеждаше в изгнание незаконния си син, макар с това да притъпяваше амбициите на враговете си в двора. Нещо друго се разиграваше тук.

Дневната горещина спадаше бавно. Стигнаха до нови развалини, подобни на предишните, макар че тук се виждаха следи от поне три сгради, всички масивни и всяка от тях — построена сякаш без да е съобразена с другите. Ъглите бяха несъгласувани, линиите се пресичаха и въпреки това, доколкото Ринт можеше да прецени, и трите сгради бяха вдигнати едновременно. Останките от стените бяха високи до гърдите по ъглите и наполовина по-ниски по дължината. Камъните като че ли бяха нападали произволно, вътре и извън постройките, и не се виждаха никакви останки от покриви.

Сержант Раскан се обърна към него и Ферен.

— Ще лагеруваме тук.

Ринт се изправи на стремената и се огледа.

— Не виждам нито кладенец, нито извор, сержант.

— Ще караме с каквото си носим.

Разочарован, Ринт слезе от коня и изтупа прахта от кожените си гамаши.

— Ако ни беше казал това заранта, сержант, щяхме да напълним още няколко мяха.

— Моя грешка — извика Драконъс от няколко крачки по-напред. Лордът все още седеше на коня си, фигура в черна ризница и кожена броня, с голите руини зад него. — Доколкото си спомням, това място трябва да е обитавано.

Изненадан, Ринт отново се огледа.

— Не и от столетия, бих казал, милорд. Не и от столетия.

Намръщен, Драконъс слезе от коня.

— Ще се оправим някак.

— А утре, милорд? — попита Ринт.

Раскан го изгледа остро, но Драконъс отговори на въпроса му с лекота:

— До обед би трябвало да стигнем до река Херелеч, която, за разлика от повечето в тези земи, тече целогодишно.

— Много добре, милорд — отвърна Ринт.

Ферен разседлаваше коня си, безразлична сякаш към предизвикателствата, които ги чакаха тази нощ. Конете се нуждаеха от повечето вода, която носеха. Малко щеше да остане за готвене и нищо за измиване на дневната пот и мръсотия. Но сестра му изглеждаше готова да се примири с всички тези неудобства.

Усети, че се е намръщил, и извърна поглед от нея.

Аратан също беше слязъл от коня си. Стоеше много по-стабилно, отколкото преди. Явно намираше себе си в това пътуване. „Повече, отколкото си представяше, несъмнено. Но внимавай, Аратан, да не би в края на това пътуване да не загубиш повече, отколкото си спечелил.“

 

 

Докато Пограничните мечове приготвяха лагера, Раскан наблюдаваше отстрани. Лорд Драконъс беше тръгнал да огледа руините, а Аратан четкаше коня си. Очите му обаче непрекъснато се извръщаха към Ферен.

След като Аратан вече яздеше до баща си — от нощта на гостуването на Гризин Фарл, — сержантът се беше оказал общо взето сам. Яздеше след Драконъс и сина му и пред двамата Погранични мечове, но не се чувстваше като мост към едните или другите. Ринт и Ферен бяха скарани, но мълчаливо, като брат и сестра, които искат да скрият взаимната си враждебност от външните, за да не се разкрият семейни тайни. Колкото до разговорите между лорда и незаконния му син, те като че ли бяха редки, а когато все пак ги имаше, Раскан не можеше да долови думите, които двамата си разменяха.

Лекотата, донесена им като дар от Гризин Фарл, се разпадаше. Нощем Ферен се въргаляше с Аратан сред пъшкане и тихи стонове, които звучаха някак странно отчаяни. И не се задоволяваше само с едно боричкане. Чувал беше как буди момчето за втори и трети път и това бе започнало да си личи в тъмните кръгове около очите на Аратан.

Раскан се чудеше кога Драконъс ще се намеси. Лордът, разбира се, не можеше да не вижда, че между Ферен и сина му става нещо нередно. Тя беше два пъти по-голяма от него, ако не и повече. И Раскан мислеше, че вижда слабост в нея, слабост, която досега беше крила дълбоко в себе си. Лустрото на професионализъм у Пограничния меч се изтъркваше.

Всичко това не убягваше и от очите на брат й.

Напреженията се усилваха.

Драконъс дойде и каза:

— Джелеки. — И махна с ръка към развалините.

— Тук ли са ударили, милорд?

— Отнесли са всичко, което са могли, включително покривни греди и плочи.

Раскан се намръщи.

— Трябва да е било отдавна, милорд. Не ви ли увери Гризин Фарл, че това място все още е обитавано? Явно не е дошъл по този път.

Драконъс го изгледа замислено за миг, после кимна.

— Прав си, сержант. Все едно. Ще се оправим, сигурен съм.

— Разбира се, милорд. Да се погрижа ли за коня ви?

— Не, благодаря. Остави ми да правя нещо, докато приготвят супата. — Но сякаш се поколеба и като забеляза това, Раскан се приближи до него.

— Милорд?

— Няколко думи насаме, сержант.

Отдалечиха се от бивака покрай ниската могила, на която се издигаха развалините. Раскан се изненада, като видя широката пътека, всечена в склона пред входа на гробница. Но преди да успее да попита за нея, Драконъс заговори:

— Момчето трябва да бъде озаптено.

Раскан разбра и кимна.

— Да, милорд. Но пък увлечението е естествено.

— Увлечението й изобщо не е естествено, сержант.

Раскан беше имал предвид увлечението на Аратан, но Драконъс — не.

— Мисля, че е жадна да зачене дете, милорд. Но не смятам, че е за да се възползва от дома Дракони.

— Да, съгласен съм — би било безсмислено.

Раскан се зачуди на този коментар, но все пак измисли какво да каже.

— Възрастта й напредва и може би…

— На четирийсет е — година повече или по-малко. Може да ражда още деца в следващите десетилетия, може би и повече.

— Това, което увяхва при по-старите жени, е способността да обичат дете, милорд — каза Раскан. — Малко жени раждат деца след първото столетие. Коловозите на навика стават дълбоки. Независимостта се пази скъпернически.

— Не това е източникът на нетърпението й, сержант.

Раскан не възрази. Беше споделил наблюденията си по подкана на Драконъс, за да може лордът да облекчи безпокойството си, ако решеше така. Но мъжът пред него нямаше да приеме заблуди само защото предлагат утешение. След малко Раскан каза:

— Човек би могъл да се зачуди, след като не знаем дали не е била майка преди. Но според мен, милорд, е раждала и е кърмила.

— Никакво съмнение за това, сержант.

— Бих го предупредил, милорд. Но той е само половината проблем.

— Да.

— Ако заповядате, мога да…

— Не, сержант. Показваш кураж, като приемаш това бреме, но не си длъжен да го понесеш. То е мое и аз ще говоря с нея. Тази нощ, щом тъмнината се спусне над нас. Отведи Аратан някъде по-надалече.

— Да, милорд. Обратно по пътя?

— Така ще е добре.

 

 

Аратан не можеше да откъсне очите си от нея. Беше се превърнала в неговия въртоп, около който кръжеше, привличан навътре със сила, на която не можеше да устои. Не че се бореше много. В жарката й прегръдка си мислеше, че може да изчезне, да се стопи в плътта й, в костите й. Мислеше си, че един ден може да погледне навън през нейните очи все едно, че го е погълнала целия. Нямаше да съжалява за това, че щеше да е изгубил свободата си, да е изоставил бъдещето си. Вдишваният от нея дъх щеше да е негов, вкусът в устата й щеше да е неговият вкус, гъвкавите й движения щяха да са негови.

Щяха да го търсят на сутринта и да не намерят никаква следа, а той щеше да се крие добре зад очите й, а тя на свой ред нищо нямаше да издаде, сита и преситена. Чудеше се дали това, което изпитва, е определението за любовта.

След като разгъна походното си одеяло, вдигна тежестите и ги подреди до седлото. Спохождаха го мисли за Сагандер и как ли я кара сега учителят му. Щеше да е странно да поднесе дарове от учен, когото бяха оставили назад, а цялото знание, за което старецът толкова копнееше, да остане недостижимо за него. Така и незададени въпроси, така и непредложени отговори — тези неща оставаха някъде пред Аратан, безформени като надвиснал облак на хоризонта. Тежестите, грижливо струпани на прашната земя, изглеждаха безполезни. Тук, на откритото, нищо не можеше да се претегли, нищо не можеше да се измери. Тук, навън, толкова далече отвъд границите на Куралд Галайн, имаше някаква дива необузданост, която кипеше у всекиго.

Усещаше всяко течение и понякога имаше чувството, че всеки момент ще се удави, ще бъде отнесен навътре в нещо животинско, нещо първично. Такава съдба, като помислеше, щеше да е нищожна или никаква загуба. Всичко, което беше знаел, всичко, от което бе дошъл, вече изглеждаше дребно, банално. Небето бе необятно, равнината безкрайна, и докато се движеха под небето, докато я прекосяваха, правеха желанията си дръзки. Това движение, което усещаше, ден след ден, му се струваше много по-величествено от всяка издигната цитадела, от всяка рухнала къща. Помнеше как си беше играл на купчина пясък зад работилницата, когато беше малък. Беше докаран за грънчарката, която навестяваше къщата пътьом. Нещо, свързано с това глината да е по-зърниста и с калъпите за оформяне и изпичане. Пясъкът беше мек на допир, стоплен от слънцето на повърхността, но прохладен отдолу, и той помнеше как лежеше проснат върху него, пресягаше се с една ръка, гледаше как пръстите му потъват дълбоко, а след това ровеше с шепи, сякаш за да се погребе в него.

Пътуването през този свят беше почти същото, все едно че със самото движение всичко можеше да се задържи, да се хване и шепи и човек да заяви, че е негово.

Замислен над това, докато гледаше Ферен до огъня, Аратан изведнъж реши, че е намерил разбиране за естеството на войната — такова, което може би щеше да впечатли дори Сагандер. Посегнеше ли повече от една ръка, станеха ли претенциите повече от една, тогава се проливаше кръв. Нищо разумно нямаше в това. Пясъкът се изплъзваше между пръстите, изсипваше се от ръцете, които искаха да го задържат, но си оставаше на мястото, след като претендентът си отидеше. Нищо разумно. Просто желание, грубо като облекчаване на тяло в нощта.

— Аратан.

Той вдигна очи.

— Сержант Раскан.

— Скоро ще мръкне. Ела с мен.

Аратан се изправи.

— Къде?

— Назад по пътя.

— Защо?

— Защото така казвам.

Озадачен, Аратан го последва. Раскан вървеше, сякаш бързаше да напусне бивака. Беше свалил протритите си ботуши и носеше мокасините, които му беше дал Драконъс — бяха толкова скъпоценни в очите на Раскан, че бе започнал да ги носи само в края на деня. Аратан не можеше да е сигурен, че това е причината, но подозираше, че е точно това. Дар от лорда му. Имаше стойност в това. Караше Раскан да изглежда по-млад, отколкото бе, но съвсем не толкова малък, колкото Аратан се чувстваше в компанията на сержанта.

По пътеката личаха следи от преминаването на конете им. Стъпкани треви, дълбоко отпечатани в пръстта копита, накъсана линия, чието място сякаш не беше тук, сред този открит хълмист пейзаж.

— Изтървахте ли нещо по пътя, сержант? Какво търсим?

Раскан спря и погледна назад към бивака. Виждаше се само червено-оранжевият отблясък от огъня. Миризмата на пушека стигаше до тях, но слаба и лишена от всякаква топлина.

— Баща ти искаше да се научиш на плътските неща. Да спиш с жена. Прецени, че Пограничният меч е годна за това, без да се налага да се притеснява за нещо… политическо.

Аратан заби поглед в земята — не можеше да срещне тъмните очи на Раскан. Вдигна пръст към устата си, за да задъвче нокътя, и вкуси любовта от предната нощ. Отдръпна го бързо.

— Но чувствата, които могат да избуят между мъж и жена… е, тези неща не могат да се предвидят. — Сержантът се размърда, измърмори нещо под нос и продължи: — Ти няма да се ожениш за нея. Няма да прекараш остатъка от живота си с нея. Тя е два пъти по-голяма от теб и има два пъти повече нужди от твоите.

Аратан се загледа в тъмното. Искаше му се да побегне в мрака, да се изгуби. Да остави Раскан да изрича жестоките си думи на празните сенки.

— Разбираш ли ме?

— Трябваше да има повече жени с нас — каза Аратан. — За да можеше и за теб да има една.

— Като дупка в земята ли? Не всичко е до това. Те не са само това. Натам бия. Тя не е курва и не мисли като курва. Какво мислиш, че плаща монетата, когато мине между мъж и жена? Плаща, за да няма силни чувства, това плаща. Баща ти мислеше, че ще ти е от полза. Няколко нощи. Достатъчно, за да се запознаеш с тези неща. Не искаше да се обвързваш с жена, която да ти е половин любовница и половин майка.

Аратан потрепери. Искаше му се да го удари, да извади меча си и да го посече.

— Не знаеш какво е искал.

— Знам. Той ме прати при теб — и знае за какво си говорим в момента. А и още нещо — сега говори с Ферен. Казва й го толкова ясно, колкото и аз на теб. Става твърде много, твърде важно…

— Какво не е наред?

— Тя поема семето ти…

— Знам.

— А когато зачене, ще го захвърли.

— Няма.

— Трябва. За да не можеш да претендираш за това дете след години. За да не й го отнемеш, когато порасте или когато решиш, че е време.

— Не бих направил това. Ще живея с нея…

— Баща ти не може да позволи това.

— Защо не? Какво го интересува него? Аз съм копеле и той ме захвърля!

— Престани да викаш, Аратан. Опитах се да те накарам да разбереш. Опитах се да говоря разумно, но ти не си готов за това, нито си достатъчно голям за това. Чудесно. Да видим дали ще разбереш ето това: ако двамата продължите, баща ти ще я убие.

— Тогава аз ще убия него.

— Ще го искаш, да, а той не иска това между вас. Ето защо всичко трябва да приключи тук и сега. Няма да бъдеш даден на жена Пограничен меч просто защото го искаш, и не защото не е достатъчно добра или нещо такова. Защото тя иска само едно от теб и щом го получи, ще те нарани лошо.

— Защо непрекъснато ми повтаряш това? Нищо не знаеш за нея!

— Знам повече от теб, Аратан. Тя е имала дете и го е загубила това знам. И не е просто предположение, има нещо в нея. А и сега, как те пое в себе си. Не е редно това, никак.

— Баща ми убива ли я сега? — Аратан се опита да заобиколи сержанта.

Раскан го сграбчи за ръката и го дръпна.

— Не. Не това иска той и ти гарантирам, Ферен не се държи толкова разпалено като теб в този момент. Тя слуша. Слуша какво й казва баща ти. Нощите ти с нея приключиха и това ще е доказателството за думите ми.

Аратан издърпа ръката си и тръгна обратно към бивака.

След малко Раскан го последва.

— Стегни се — каза на момчето. — Знам, че не е лесно.

 

 

В мига, в който видя, че сержантът отвежда Аратан, Ферен разбра какво предстои. И когато Драконъс й махна, се изправи и каза на брат си:

— Да не изгориш яхнията — вече лепне.

Той измърмори разбиращо… за всичко.

Лордът я поведе покрай развалините, около подножието на могилата, на която бяха построени къщите.

Ферен не държеше да слуша упреци.

— Направих както ме помолихте, милорд.

— Свали си желязото.

— Моля?

— Камата и меча. И колана.

Тя не помръдна.

— Ще ме обезоръжите ли, лорд Драконъс? Бих искала да знам защо?

Миг по-късно лежеше на земята, костите я боляха от удара. Не проумяваше какво е станало — ударил ли я беше? Не, със сигурност не. Усети как заопипва кръста й и смъкна колана й.

Помъчи се да избута ръцете му, опита се да свие крака, за да го изрита.

Той изръмжа раздразнено, а след това Ферен усети как я сграбчи за глезена. Извъртя я по корем, а след това я повлече през тревите. Тя искаше да извика — да повика брат си, — но щеше да се пролее повече кръв. Злобата щеше да ги разкъса, твърде силна, за да може да се удържи.

Ако Драконъс се канеше да я насили, щеше да го позволи. Мъстта може да се затаи и да чака дълго.

Той я завлече в един овраг с канари от двете страни и в сумрака Ферен видя нисък и широк вход, а после нощното небе потъна в още по-дълбок мрак.

Беше слаба и безпомощна в хватката му. Магия ли беше това? Силата на любовницата му, Майка Тъма? Да злоупотреби толкова лесно с нея?… Не, беше нелепо.

В тясното пространство на гробницата, щом подът рязко се наклони надолу, Ферен помириса смърт. Стара, сгърчена и суха.

Драконъс я издърпа до каменен саркофаг.

Изведнъж я прониза страх.

— Милорд — простена Ферен. — Предавам се. Не е нужно да…

— Мълчи — изсъска й той. — Ужасен риск поемаме тук.

Пусна я, превъртя я с крак по гръб и я извлече грубо до студения камък.

— Стой мирно.

Видя как се наведе над нея, как бръкна в саркофага… изглежда, нямаше капак… и след това се чу шумолене, скърцане и смътно изпукване, последвани сякаш от звука на изсипващ се пясък.

Той я затисна с колене, подпря се на саркофага и тя видя как надигна с усилие изсъхналия труп — съществото беше огромно, с дълги и дебели кости на ръцете и краката. Черна коса се изсипа и забърса лицето на Ферен, вмирисана на плесенясала кожа.

Костелива длан изведнъж натисна корема й.

Болезнен гърч я прониза — толкова силен, че събори Драконъс. Той се олюля, без да изпуска увитата в кожа китка на трупа. Тялото се наклони, а след това се хлъзна надолу и падна тежко върху краката на Ферен.

— Мамка му! — изрева той. — Отдръпни се, жено… бързо!

От устата на трупа се изтръгна стон.

Изпаднала в ужас, докато вълните болка бързо заглъхваха в корема й, Ферен се отдръпна от тялото.

Драконъс се наведе и избута трупа обратно в саркофага. Той тупна вътре сред облак прах и пращене на кости.

— Би трябвало да свърши работа — измърмори Драконъс. — Благословена да си, и моля те за прошка, о, Кралице. Хайде, изпълзи навън, Ферен, и по-бързо.

Тя се подчини и след няколко мига се измъкна през прохода и видя високо над себе си въртоп от звезди, ярки като дар. Надигна се задъхана на колене и изплю смрадливия прах.

Драконъс се озова до нея и изтупа гамашите си. Смъкна ръкавиците и ги хвърли настрани.

— Прибери си оръжията, Пограничен меч.

— Милорд…

— Видях, че потрепери. Усетих го.

Тя кимна и го изгледа учудено.

— Смърт и живот не понасят допира си там вътре. Ти си с дете, Ферен. Семето расте в теб. Сега остави сина ми на мира.

Тя заопипва в тъмното за оръжието си, после погледна Драконъс. Чувстваше се омърсена — все едно я беше изнасилил. Все още усещаше мъртвата длан на корема си. Ферен се озъби и изсъска:

— Вземете си го!

 

 

Ринт седеше сам до огъня. Вечерята бе загоряла. Малко вода в яхнията, малко внимание от негова страна — а уж трябваше да я наглежда. Нямаше никакви съмнения какво става там в тъмното и той се молеше думите да се окажат достатъчни… но сестра му беше корава жена, нямаше да я сплашат лесно. Лорд или не, Драконъс можеше да се е изправил срещу пепелянка. При тази мисъл го прониза дълбок до костите страх.

„Нараниш ли я, почваш война. С Пограничните мечове. С мен. Ще те убия, Консорт, и в Бездната да вървят последствията.“

Чу Аратан да вика, но не различи думите. Лесно беше да се предположи обаче. Синът на лорда бе пропаднал обратно от мъжеството към детинщината. Точно както го искаше тя. Но нямаше да стане. Драконъс не беше сляп за извратените й желания. А отвъд руините не се чуваше нито звук.

Малко след това Аратан се появи от тъмното и щом видя Ринт, спря. Гняв и срам сякаш бликаха от него на вълни и целият трепереше. За много кратък миг погледите им се сплетоха, а след това синът на Драконъс извърна очи.

Раскан се появи зад него и клекна до котлето. Наведе се, помириса и се намръщи.

— Извинявам се, сержант — каза Ринт. — Малко беше водата.

— Все ще свърши работа — измърмори Раскан и си взе купа.

— Къде са те? — попита настойчиво Аратан.

Ринт не отвърна, а Раскан загреба с черпака от загорялата яхния и си напълни купата.

— Няма да спечелите. Никой от вас няма да спечели. Не я е страх от баща ми, нито мен.

Прекалено дълго продължаваше това. Ринт едва се сдържаше да не стане, да извади меча си и да тръгне да ги търси. Направеше ли го, Раскан щеше да се намеси, да наложи властта си и всичко щеше да се провали. Двама любовници в нощта можеха да развихрят война, да съсипят цяло кралство. Не можеха да видят отвъд другия. Никога не го правеха.

— Аратан — отсече той, щом младият мъж понечи да се отдалечи от огъня.

— Изобщо не искам да те слушам.

— И си прав. Но се чудех, говорил ли ти е изобщо някога учителят ти за саможертва? Да отстъпиш желанията си в името на мира? Говорил ли ти е за такива неща в усилието си да те измъкне от детството и да те въведе в зрелостта? — Разбута огъня с крак и се разлетяха искри. — Един мъж разбира от саможертва. И че понякога трябва да отстъпи.

— Казваш го, защото нямаш жена.

— Имам жена, Аратан. Живее в Разбитата цитадела. Когато се върна, ще имам дъщеря или син. Закъснях за това, защото служа при Пограничните, а имаше война.

Тези думи като че ли въздействаха. Аратан застина, загубил сякаш сила и воля.

— Ако знаех — каза Раскан и вдигна очи от купата си към Ринт, — щях да те върна и да намеря друг. Трябваше да си с нея, Ринт.

— Жената на чичо ми го наръгала с нож, докато раждала. Прекалил с баналните успокоения.

— Убила ли го?

— Не. Хванала ръката му, докато я галел, и я заковала с ножа на земята. — Помълча и добави: — Разправят, че той издърпал ножа от ръката си и пак почнал да я гали по косата. Но не за дълго, понеже акушерките го изгонили от стаята. Тъй че свършило добре.

Раскан изсумтя.

Стъпки издадоха връщането на Ферен. Драконъс не се виждаше никакъв.

Сержантът се изправи.

— Къде е лордът?

— Прави изкупления — отвърна Ферен. — Ринт, загорил си я, проклет да си.

Аратан се надигна, впил очи в нея, но тя не го и погледна, докато пълнеше купата си, и Ринт разбра, че е приключила с момчето.

 

 

— Не — каза Ферен в тъмното. — Свърши се.

Аратан се отдръпна объркан. Сълзи замъглиха очите му. Баща му властваше над всички, а да властваш означаваше да използваш. Накъдето и да се обърнеше, виждаше тежката ръка на баща си. Буташе, влачеше, натискаше — където удареше, оставаха синини, рани, които боляха. Това беше смисълът на властта.

Искаше да избяга. На заранта можеше да го няма. Но Ринт щеше да го намери. А и не можеше да избяга от някои неща.

Отиде до походната си постеля и погледна грижливо подредените теглилки. Една по една ги захвърли в нощта.

 

 

На ден път западно от Ейбара Делак Гризин Фарл седеше до малък огън и печеше заека, който бе хванал през деня.

Истинските ловци използваха прашка или стрели. Или късо копие, каквито той си носеше в изобилие. Но Гризин Фарл не беше ловец. Беше догонил заека. Спипал го беше — задъхано и примирено зайче. А после, докато го държеше в ръцете си, се беше забавил прекалено много, докато го галеше по козинката, за да уталожи страха му, и потрепери, когато му прекърши вратлето.

Смъртта беше ужасна сила. Нанасянето на страдание никога не се очистваше напълно. Виждал беше у ловци и пастири една неопровержима душевна студенина, която превръщаше необходимостта в добродетел. Скръбта не ги докосваше, когато убиваха същества, все едно дали тези същества вървят на два крака, или бягат на четири. Дали имат криле, или се плъзгат гладко във водата. Нуждата беше отговор сам за себе си. На този свят трябваше да се яде, плът или растение, а смъртта беше цената.

Не обичаше тази истина и не му харесваше тази нощ, докато оглозгваше кокалчетата, а титлата „Закрилник“ звучеше насмешливо и кухо в ума му.

По-рано през деня беше видял двама ездачи на север: Пограничните мечове, които бяха отвели учителя до Ейбара Делак, навярно, и сега бързаха да догонят спътниците си. И да го бяха зърнали, сигурно бяха сдъвкали и изплюли любопитството си. Нечии умове бяха като затворени с капаци, втренчени само в едно и със стеснен хоризонт. Любопитството се спъваше в тях като в непреодолимо препятствие. Един ден, допускаше той, всяко място във всяка земя щеше да се запълни с такива мъже и жени, всеки затънал в усилието да изцеди цвета от околния свят. Нямаше намерение да доживее, за да го види. Горко на света, където смехът ще се среща с неодобрително мръщене и враждебна тревога! Сериозните хора никога не спираха да водят своята война срещу радостта и веселието и бяха неумолими и неуморими. В своя живот той се възправяше срещу тях и виждаше в своята твърдост най-ценна добродетел. Закрилник, и още как!

Мисълта изтръгна от гърлото му дълбок смях.

Заекът нямаше повод за веселие, уви.

Преди здрачът да премине в нощ, Гризин Фарл беше видял самотна фигура да се приближава от изток. Макар да беше истина, че случайността не може да се измери, тази предстояща среща в никакъв случай не беше случайна, тъй че той прецени всичко много внимателно. Далече на запад кралицата Тел Акаи се бе размърдала във вечната си дрямка и настроението й все още беше отвратително.

Старото изобщо не обича младото и в крайностите на двете неприязънта достига до искрено отвращение. Виж колко грозно е новороденото; гледай колко жалки и пипкави са старците — и взаимните погледи се изпълват с ненавист, съвсем заслужена при това.

А сега тук, от изток, с тежко приближаващи се стъпки идваше стар приятел, за да коленичи пред едно дете. Детайли, балансирани с едно взаимно намигване.

— Толкова много за размисъл — отрони той достатъчно високо, та дошлият да го чуе. — Но ейлът свърши. Никога не съм могъл да пестя от благините си, клетият аз.

— Само с думи, Гризин Фарл, човек би могъл да напълни бурета.

— Ах, но това, с което съм пълен, изобщо не е сладко на вкус. Седни с мен, стари приятелю. Бих искал да изтръгна хиляда изповеди от теб тази нощ, докато не клюмна пиян от мъдрост. Ако не от твоята, от моята си.

Гостът му бе почти със същия ръст. Наметало от сребриста козина бе загърнало широките му рамене и блещукаше на звездната светлина.

— Идвам от място на скръб и зла поличба.

— На тръгване да не би случайно да си пребъркал долап с вино?

— Тайстите са добре откъм виното, вярно. Толкова с даровете, носени отдалече. — След тези думи извади от торбата си глинена стомна.

Гризин Фарл се усмихна.

— Каладън Бруд, щях да те разцелувам, ако бях сляп и само трошица по-отчаян, отколкото съм.

— Задръж чувствата, докато се напиеш хубаво и свястно, но не мисли за мен.

— Че за кого тогава?

— Ами за жена ти, разбира се. Това вино беше за нея.

— Крадец на сърцето й! Не трябваше да ти се доверявам! Мърлявата й благодарност, виждам я ей тук, в черепа ми, вони на спиртен казан. Узнал си тайния път към леглото й!

— Не е толкова таен, Гризин, но няма да кажа повече, за да не накърня чувствата ти.

— По титла се водя Закрилник, но в този случай ще си запуша ушите и ще си затворя очите. Е, хайде, давай стомната и казвай какво е станало.

— Свободата ми — каза Бруд. — Изтръгнаха ми я.

Гризин изгълта три бързи глътки и зяпна.

— Глупак! Колко плати за това? Първородното си ли? Не съм опитвал по-добро! Това изумително качество… Жена ми изобщо не би го оценила.

— Така твърди съпругът й от векове. Освен това, обзалагам се, нито една от трите стомни, които нося, няма да оцелее тази нощ, тъй че няма да има какво да оценява. Съчувствието ми е безгранично, особено както седя тук и те гледам.

— Добре казано, щом ще е нощ за искрена изповед. Свободата не е нищо повече от живот, лишен от отговорност. О, копнеем за нея с безразсъдна страст, но трепетите са краткотрайни, а и в пиянското й състояние е жалка плячка тя в леглото, това го знам добре, понеже лесничко отстъпва тя на грубите ми ласки.

— Скърбя за спомените ти, Гризин Фарл. Но още повече скърбя, че ги чувам.

— Хайде да не плачем все още. Дай да прогоря гърлото си с болка по-силна от всяка дума, която ще изречем.

Каладън отпи и му подаде стомната. После каза:

— Първият син на Тъмата ме обвърза с клетва, както и аз него, при направата на брачен камък за брат му.

— Изобщо няма да изтрае.

— Кое, бракът ли?

— Клетвата.

— Защо го казваш?

— Ами, мислех, че лъжата ще те облекчи. Иначе бих ли могъл да твърдя дори че съм ти приятел? Едва ли. Тая стомна свърши. Каза, че имаш друга, нали?

— Дълго си тичал подир този заек, Гризин.

— Че какво да правя, да скубя плевели край къщата? Под взора на око критично, злобно и злокобно? Но любопитството ми вече ме обзе и ще намина аз да видя градинката на таз жена коварна, било оплевена, било пък не.

— Не мислиш ли, че Драконъс ще се изпречи на пътя ти?

— Той е много зад мен и много пред теб, докато си говорим тук.

— Пътува сред азатанаите? Това ме изненадва предвид напреженията в Карканас.

— Отива да скрие сина си, така мисля. Момчето е копеле.

— И по други причини.

Гризин Фарл повдигна гъстите си вежди.

— Безпочвени догадки. На, пий.

— Тайстите влагат много в жестовете — каза Каладън и взе стомната. — Склонни са да превръщат в символ всяко дело, докато светът затъва в невежество. Но това значи много вдигнати стени, много залостени врати, и при това положение светът се превръща в лабиринт за всички, които го обитават.

— Никакъв лабиринт не ме плаши. Аз надбягвам зайци.

— Искаш да й оплевиш градинката значи? Няма ли решението да е нейно?

— Ха! Погледни ме, приятелю, така, както би ме видяла една чистокръвна жена! Виждаш ли тая златна коса? Тия блестящи палави очи? Тези мои изискани обноски? Аз съм загадка, съблазън за добре скрити дълбини. Да ме докоснеш е все едно да пипнеш накити и драгоценни камъни. Да ме вдишаш е като да изпаднеш в несвяст от омайно биле — в моите прегръдки. Тез дарове, които имам, друже мой, не са от ръст или тегло. Като комар да бях, пред мен жените пак ще падат кат буболечки от ръба на чаша!

— Чудесно слово, Гризин.

Гризин кимна.

— И много прилагано. Но все още не убеждава. Бих сменил тактиката, ако не бях сигурен, че посоката е вярна.

— Май е време за третата стомна.

— Мда. Повикахме унинието и ей го на, идва. Толкова мрачно, толкова многознаещо. Да беше по-чист взорът ми и мислите по-остри, умът ми ако беше по-добре наточен, тогава можеше и да намеря причина да пия и да забравя.

— Малко знам за този Аномандър Рейк.

— Тогава ще ти го поразмърдам в ума. Всичко, що има да се знае, тъй че да проумееш кой стои в другия край на веригата ти, а дали брънките са малко на брой, или неизброими, и туй ще ти разкрия.

— Има увереност в него, това поне е ясно — рече Бруд. — Извън облагата на дадената му титла. И близостта му до Майка Тъма. Има в него нещо разсъдливо и в същото време много дълбоко. Той е, мисля, буен мъж, ала при все това му е неловко от буйността у него.

— Самобичуващ се тогаз. Виждам пред себе си кончината на моя ентусиазъм.

— Закле се да не ме въвлече в гражданската им война.

— А сигурна ли е тази война?

Каладън Бруд сви рамене.

— Те са поколение, вкусило кръв, и докато ужасът глъхне, неусетно се промъква носталгията. Във война всичко е просто и в това има привлекателност. Кому от нас обаче помага объркването и несигурността?

Гризин Фарл помисли малко и поклати глава.

— Джагътите го твърдяха, нали? Че в обществото намираме семената на собственото му унищожение.

— Може би, но бъркат. Тъкмо отсъствието на общество води до унищожение. Когато съгласието е изгубено, когато споровете секнат и в противопоставянето никой не вижда другия като близък, като брат и сестра, тогава са възможни всякакви варварства.

— С остри камъни застла пътеката на мисълта ми, стари приятелю. Майка Тъма желае ли този разпад?

— Не мисля. Но тя обитава в мрак.

— Виното свърши. Остана сал горчивият му дъх. Пиянството претендира за край. Бих въздъхнал и бих се отдал на ленив размисъл. Връщаш ли се у дома, Каладън? А, не мислех. К’рул е родил чедо и самата земя таи спомена за първия му плач. Ще пиеш ли от кръвта на К’рул?

Бруд изсумтя, впил очи в гаснещия огън.

— Няма нужда от това. Както казваш, чедото е родено и скоро на свой ред ще роди много други.

— Не мислиш ли, че той прибързва?

— Тази преценка вече е без значение, Гризин. Станало е.

— Стори ми се, че Драконъс пътуваше обзет от страстен гняв.

Бруд вдигна глава и го изгледа рязко.

— И?

— Накървави краката ми за малко по онзи път. Но в нощната ни среща, която преразглеждам от ъгъл всякакъв, аз вече заключавам, че страховете ми са, хм, неоснователни. Той е безразличен към К’рул. Това, което го тласка сега, е много по-отчаяно.

Бруд кимна и каза:

— Любовта го прави това.

— Може така да ти изглежда, ако се съди по коментара ти и всичките му остри ръбове, че бягам от възлюбената си жена и нашето синче пройдоха. Голямо оскърбление е това и ми е на ума да извадя оръжие и да те накажа.

— Значи си дори по-пиян, отколкото си мислех.

— Да, и също тъй изпълнен съм с ненавист към истини, надигнали се с грозния си лик.

— Повечето истини са с такъв лик, приятелю. Но аз говорех за Драконъс.

Гризин въздъхна.

— Викът на гузната ми съвест е силен в най-неуместния момент. Пиян и глупав — виното вече блъска в черепа ми и аз проклинам се как ме напи с тайстката отрова.

— По-добре теб, отколкото жена ти.

— Всичките ми приятели го казват. Но утре заран ще съм гладен — дали донесъл си храна?

— Нищо ли не носиш, Гризин Фарл? — Каладън Бруд въздъхна.

— Котле — отвърна Гризин.

— С котлето по главата, а?

— Да, именно. Понеже тя отдавна се закле да не използва меч, нито кривак, ни копие с железен връх. Ала направи от ръцете си най-смъртоносните оръжия. Отстъпват само на нрава й, ала и те понякога посягат за нещо, което би свършило работа на мига. Научил съм й номерата, виждаш ли, тъй че благоразумно внимавах при отстъплението.

— А спорът този път?

Гризин въздъхна.

— Прекалих. Изхвърлих момчето.

— Сигурен бях, че си й дал повод.

— Попаднал е под влиянието на първородния ми, Ерастас.

— Секул Лат е вечният втори — каза Бруд. — Ерастас е амбициозен и иска да е водачът на глутницата.

— Сек е слаб, да. От това, че двамата са заченати от слабините ми, яйцата ми се свиват от срам.

— Поправи този дефект, когато застанеш гол пред Майка Тъма.

— За толкова неща ще съм благодарен на мрака, който я обкръжава. Ето на, думите ми станаха дръзки като оръжия, но мислите ми бягат от разума. Пиян съм и замаян, единственото отстъпление, което ме чака, е безразсъдната дрямка. Лека ти нощ, стари приятелю. Когато пак се срещнем, ще е ейл от Тел Акаи, а дарът ще е от мен за теб.

— Вече сънуваш за мъст.

— Да, и с радост.

 

 

— Това за малко не ни уби — изохка Секул Лат. Дясната му ръка висеше безпомощно, счупена поне на две места. Той се наведе и изплю кръв и слуз, което беше по-добре, отколкото да я глътне, както беше правил след смъртта на упоритата жена. Вкусът в устата му беше на ярост и дивашки страх и сега тежеше в стомаха му. — А все още съм раздвоен.

Ерастас, коленичил до него, затегна превръзката на дълбоката рана на бедрото си, а после извърна очи назад по лъскавата диря.

— Прав бях. Те идат. Кръвта й на Тайст тече безпогрешно.

— Как ще подейства това, Ерастас? Още не съм сигурен… — Секул Лат погледна трупа. — Бездната да ни е на помощ, не беше лесна за убиване!

— Такива са — съгласи се Ерастас. — Но тази кръв… виждаш ли как тече по пътеката? Как поглъща скъпоценни камъни, диаманти и злато, всичко от заграбената ни плячка? Сила има в това.

— Но не азатанайска сила.

Ерастас изсумтя, след което изтри кръв от носа си.

— Не сме единствените първични сили в сътворението, Сек. Усещам обаче, че много от енергията, която вложихме тук, идва повече от ненавист, отколкото от нещо друго. Все едно. Мощна е.

Секул Лат се огледа.

— Чувствам, че мястото ни не е тук.

— Майка Тъма претендира за него — изръмжа презрително Ерастас. — Мракът… сякаш може да заграби цялото селение за себе си! Каква наглост! Погледни надолу, Сек! Какво виждаш?

— Виждам Хаоса, Ерастас. Безкраен вихър.

— Правим от това място капан. Нека неговите Тайст го нарекат опора. Андиите обаче едва ли ще имат правото на собственост. С делата си уронихме чистотата му. Не само К’рул разбира ефикасността на кръвта.

— Така повтаряш непрекъснато, но се чудя дали изобщо знаем какво правим.

— Ти може би не знаеш, но Бездната да ме вземе, опитвал съм се да ти го обясня достатъчно често. Аз знам, Секул, тъй че ще трябва да ми се довериш. К’рул е готов просто да отстъпи сила, доброволно, на всеки, който би могъл да я поиска. Ние ще го надвием, Сек. Аз ще го надвия. — Надигна се и се подпря на една канара. — Нямаме много време. Те идват, онзи джагът и неговата заложница. Чуй ме. Майка Тъма разбира изключителността на силата, макар че прекалява с домогванията си и възмутителната си алчност. Трябва да я въвлечем в тази свада. Трябва да събудим ума й за заплахата, която представляват тези нови Лабиринти — за всички нас. Важно е тя да му се противопостави и с това да обсеби цялото внимание на К’рул. Така разсеян, той няма да ни види и със сигурност няма да схване намеренията ни, докато не стане много късно. — Погледна Секул Лат. — Ето, пак ти го обясних. Виждам разочарование в очите ти — сега какво?

— Тъпо е. Липсва му финес.

— Издавам незначителните тайни. Сек, за да прикрия важните по-добре. Мисли за побутване и дръпване, ако искаш. Разгледай в ума си тези понятия и помисли за удоволствията от подвеждането.

Секул Лат изгледа Ерастас, който бе отпуснал гръб на канарата, пребит почти до смърт.

— Наистина ли си толкова умен, колкото си мислиш?

Ерастас се изсмя.

— О, Сек, това изобщо не е важно. Подозрението стига, за да натори почвата на въображението. Други нека запълнят празнините в интелигентността ми и да ме превърнат в гений в очите си.

— Съмнявам се в искреността на думите ти.

— И би трябвало. Хайде, помогни ми да стана. Трябва да се махаме оттук.

— Да използваме свободата, която ни предлага К’рул.

— Иронията ме забавлява.

Секул Лат се обърна и погледна трупа. Безмилостна жестокост — да убиеш някого. Ерастас беше прав: възмущението се вихреше във въздуха, гъсто като дим. Беше толкова замайващо, че му се зави свят.

— Изобщо не знаех — каза Ерастас, докато Секул непохватно му помагаше със здравата си ръка да се изправи, — че убиването може да е толкова забавно.

Секул потръпна.

— Ерастас, виж какво направихме. Подлъгахме я да дойде тук, а след това й се нахвърлихме като диви зверове. Пробудихме гнева на джагътите. Нищо добро няма да произтече от това.

— Нощ иде за джагътите, Сек. Яростта им вече е нищо.

— Твърде лесно ги пренебрегваш, Ерастас. Току-що убихме жена му.

— И Качулатия ще плаче — какво от това? Хайде, да се махаме, преди да са се приближили достатъчно, че да ни чуят. Пък и не Качулатия иде насам, нали?

— Не — измърмори Секул Лат. — Само брат му.

 

 

Хаут спря на пътеката и присви очи.

Зад него Коря се смъкна изтощена на земята. Кръженето на върха на кула не беше кой знае какво усилие. Три крачки от ръб до ръб. Такова беше владението й, пространството на вяра в божествените й въжделения. Беше малко и нищожно и тя бе започнала да подозира, че светът непрекъснато налага уроци по смирение, дори на богове и богини.

— Вече е близо — каза Хаут. — Трябваше да избера меча. Тази брадва е тежка. Дръзка е гордостта ми, немощни — престарелите мускули. — Погледна я през рамо. — Помисли ли повече за това разпиляно съкровище?

— Трябваше ли да помисля повече?

— Чакам да чуя мъдростта ти.

— Малко мъдрост има у мен, учителю. Но го виждам като подигравка с ценността.

— Да, но защо?

— Може би ни се казва, че само онова, което ни очаква в края на тази диря, има истинска цена.

— Възможно е. Азатанаите са любопитни същества. Не са алчни. Всъщност има един сред тях, който носи титлата Закрилник, но не закриля нищо. Джелеките дойдоха в селата им и окрадоха всичко, което можеше да се носи, а той само се усмихна.

— Може би закриля нещо, което не може да се види.

— И какво би могло да е то?

Тя помисли, без да бърза с отговора, доколкото това й даваше време да отдъхне.

— Има много добродетели, които не може да се измерят материално.

— Нима? Назови една.

— Любовта.

— Торкви и златни пръстени, брошки и диадеми. Скъпи дарове, здрав дом и покрив, който не тече. Дете.

— От всички тях любовта може да бъде оголена, но пак остават.

— Чудесно. Продължи.

— Доверие.

— Пази имането ми и аз ще ти платя в замяна.

— Това е сделка.

— Която купува доверие.

— Такива материални размени, както ги описвате, трябва да символизират добродетелите, които споменах. Не са добродетелите във и сами по себе си.

— Но не е ли това смисълът на цялото богатство?

— Не мисля. В края на краищата алчността не е добродетел.

— Алчността е езикът на властта, струпването на символи.

Тя поклати глава.

— Добродетелите не може да се присвоят. Те само се показват.

— Показват се? Как се показват?

Коря се намръщи.

— С даровете, които описвате.

Хаут кимна.

— Слушай добре. Права си, че не съчетаваш в едно символа и значението. Но грешиш, ако мислиш, че да се прави това е необичайно.

— Тогава бих казала, че Закрилника защитава различието и за да го покаже, трябва да стои настрана, когато крадците отнасят материалните символи на добродетелите, чиято святост и чистота той защитава.

— Добра хипотеза — изсумтя Хаут. — Ще помисля…

Внезапното му млъкване я накара да вдигне очи. Хаут беше забил поглед в краката си. След дълга пауза вдигна брадвата и отново се обърна нагоре към склона.

— Учителю?

— С какво измерваме тогава азатанайското богатство?

— Учителю? Какво е… — Смътно движение привлече погледа й, нещо лъскаво, и тя погледна. Тънка вадичка криволичеше през усукани пръстени и скъпоценни камъни. На странната безцветна светлина изглеждаше черна като мастило.

Хаут тръгна нагоре по склона, стиснал брадвата.

Коря стана и закрета след него, като внимаваше да не настъпи вадичката.

Но след още няколко крачки стана невъзможно да я заобикаля. „Кръв ли е това?“ Помисли си за богове и богини, за идеите за жертвоприношение — така отдавна изоставени от тайстите — и това място изведнъж й се стори още по-студено, по-жестоко.

Нямаше да задава повече въпроси на Хаут. Не беше време за това. Устата й бе пресъхнала, сърцето й биеше забързано.

Стигнаха купчина нападали камъни, които сякаш бяха подравнили пътеката със самата си тежест, а върху тях лежеше нещо… труп, проснат и наполовина гол, крайниците изпънати, сякаш тялото беше влачено. От тялото се стичаше кръв на гъсти струи и заливаше скъпоценностите.

Жена Джагът.

Дълго острие, стърчеше от гърдите й, а гърбът й беше извит така, че дръжката сигурно бе опряла в плешките й.

— Кариш…

Прозвуча отчасти като молитва, отчасти — като скръбен зов. Хаут се олюля, сякаш щеше да падне… и Коря се приближи до него с мисълта да поеме тежестта му, макар че, разбира се, изобщо нямаше да се справи с това. Хаут залитна напред, подмина тялото и вдигна брадвата.

— Кариш!

Коря спря пред трупа и се втренчи в него — беше първото мъртво разумно същество, което виждаше. Горда на вид жена, с гладко лице, може би красива според мерките на джагътите, и сякаш се мръщеше на безформеното небе. Бивните й бяха бели като козе мляко. Устата бе леко отворена и покрита със засъхнала пяна и кръв. Погледът й беше странен: сякаш очите й виждаха всичко, но не намираха нищо достойно за гледане. Най-вече спокойствието им потресе Коря. „Това е смъртта. Смъртта е спокойствие. А спокойствието няма място сред живите.“

Малко над срутените камъни склонът свършваше на тясна площадка плоска скала, може би пет-шест разтега на ширина. Място за богове, но на него стоеше само Хаут. Оглеждаше се, сякаш се опитваше да разчете миналото.

„Не минало. Умряла е съвсем наскоро. Кръвта едва сега започва да забавя.“

Най-сетне намери нужда и сили да проговори.

— Къде може да са отишли? Не срещнахме никого.

След като Хаут не отвърна, тя се доближи до ръба и погледна. Далече долу се вихреше кипяща буря, искрящо сребро и мъртвешка бледнина едновременно. Призля й и тя залитна назад и едва не падна.

Дланта на Хаут подхвана гърба й, здрава като камък.

— Неразумно, заложник. Погледнеш ли Хаоса, се поддаваш на съблазънта му. Дори аз почти се изкушавам. Казват — продължи той и брадвата изтрака в скалата, щом я пусна, — че Майка Тъма не се поколебала да скочи в онова диво селение. И се върна, но не същата, каквато беше. Вече е обърнала гръб на Хаоса, поборника за всичко, което не е.

Тя се зачуди на думите му — несвързани и неразбираеми.

— Обзалагам се, че е неразумно — продължи той — да се превръщаш в символ. И ако са зажаднели за нея, нима е изненадващо?

— Учителю. Коя е тя? Кой може да е направил това?

— Жената на моя брат — отвърна Хаут. — Кариш. Най-великият учен сред джагътите. Била е подмамена тук и убита.

— От азатанаите?

— От един или повече от тях, да.

— Ще има ли война сега, учителю? Между джагътите и азатанаите?

Той я изгледа за миг, после отново извърна погледа си надолу.

— Война? — Изрече думата така, все едно никога не я е чувал и едва сега проумява смисъла й.

— Учителю. Когато започнахме това пътуване, казахте, че сме поканени. За да видим това ли? Ако е така, защо?