Ю Несбьо
Фантом (6)

Шеста глава

Беате и Хари излязоха на улица „Хаусман“, свърнаха наляво, заобиколиха ъгъла на сградата и прекосиха парцел със следи от къща, опустошена от пожар. По чакъла още се виждаха обгорели парчета от стъкло и тухли. Зад парцела стръмно надолу се спускаше склон към реката. Хари забеляза, че от задната страна на сградата, където беше извършено убийството, няма врата за изход. Затова пък от последния етаж се спускаше аварийна стълба.

— Кой живее в апартамента на същия етаж? — поинтересува се Хари.

— Никой. Някога там се е помещавал офисът на „Анархиста“, малко списание за…

— Знам. Изданието си го биваше. Сега журналистите, които го списваха, работят в редакциите на големите вестници. Офисът заключен ли е бил?

— Не, вратата беше разбита. Вероятно от години.

Хари погледна многозначително Беате. Тя веднага схвана предположението му и кимна примирено, за да потвърди: наистина е възможно някой да е проникнал в апартамента на Олег и да се е измъкнал незабелязано през съседния офис. Сламка за отчаяния удавник.

Поеха по пътеката по поречието на Акершелва. Хари установи, че коритото на реката не би затруднило младеж с добър замах да хвърли пистолет на отсрещния бряг.

— Но вие не сте открили оръжието на убийството… — подхвана Хари.

— На прокуратурата пистолетът не й трябва, Хари.

Той кимна. Барутният нагар по ръката, свидетелските показания, че се е перчил с пистолета, следите от неговата ДНК по трупа бяха достатъчни.

Малко по-напред, до зелена желязна пейка, две светлокожи момчета в сиви суичъри ги погледнаха, доближиха съзаклятнически глави и тръгнаха по пътеката, влачейки крака.

— Пласьорите явно все още надушват ченгето в теб — подхвърли Беате.

— Сигурно. А аз си мислех, че в Осло само мароканците продават хашиш.

— Появи се конкуренция. Косовски албанци, сомалийци, източноевропейци… Някои бежанци предлагат пълен асортимент: спийд, метамфетамин, екстази, морфин.

— Хероин.

— Съмнявам се. В Осло вече почти не се намира хероин. В момента най-много се търси виолин. Ако искаш да си купиш, трябва обаче да се навърташ около „Плата“ или да отскочиш до Гьотеборг или Копенхаген. Говори се, че отскоро новата дрога се предлага и там.

— Откакто пристигнах, непрекъснато слушам за този виолин. Какво представлява?

— Нова синтетична дрога. За разлика от хероина не потиска дихателния център и затова не е толкова смъртоносен, макар и животосъсипващ. Случаите на предозиране са много по-редки. Предизвиква силна зависимост. Изпробвалите го веднъж непрекъснато увеличават доза. Но е много скъп и не всеки наркоман може да си го позволи.

— И повечето си купуват друго?

— Търговията с морфин процъфтява.

— Крачка напред, две назад — обобщи Хари.

— Той успя да спечели войната с хероина — възрази Беате.

— Белман ли?

— Значи си чул?

— Хаген ми каза, че разтурил повечето хероинови банди.

— Да: пакистанците, виетнамците. „Дагбладе“ го нарече „новия генерал Ромел“^[1], защото Белман пресече наркомрежа на група от Северна Африка. И тя, и рокерската банда от района Алнабрю са на топло.

— Рокерската банда? По мое време те бръмчаха на спийд и бягаха от хероина като дявол от тамян.

— „Лос Лобос“ — кандидати за славата на „Hells Angels“. По наши подозрения са едната от двете престъпни групи, които разпространяват виолин. Полицията ги залови по време на мащабна акция в Алнабрю, последвана от масови арести. Трябваше да видиш доволната физиономия на Белман по вестниците. Лично беше присъствал на акцията.

— Let’s do some good?^[2]

Беате се разсмя. Ето още едно нейно качество, което Хари много харесваше: запалена почитателка на киното, тя винаги се сещаше реплика от кой филм е цитирал Хари. Той й предложи цигара, тя отказа. Но Хари запали.

— Мхм… И как, по дяволите, Белман е успял да се справи с нещо, с което от Наркотичния се мъчат от години?

— Знам, че не го харесваш, но Белман има качества на лидер. В КРИПОС го обожаваха, още се сърдят на началника му, задето го премести в Главното управление.

— Мхм — Хари вдиша жадно цигарения дом.

Усети как никотинът засити глада на кръвта. Никотин — поредният трисричков наркотик, който завършва на „ин“.

— И кои останаха след масовото изтребване?

— Единственият недостатък при унищожаването на вредителите е, че се намесваш в хранителна верига и няма как да знаеш дали, ликвидирайки вредителя, не си отворил място за друг, много по-опасен…

— Някакви индикации в тази посока?

Беате сви рамене.

— От известно време сведенията от улицата секнаха. Информаторите или не разполагат с новини, или си мълчат. Носи се мълва за някакъв тип от Дубай. Никой не го е виждал и не знае името му. Нещо като задкулисен кукловод. Имаме данни за търговия с виолин, но няма как да спрем онези, които дърпат конците. Пласьорите, които разпитваме, ни казват, че са го купили от техни „колеги“ на същото ниво в йерархията. В този бизнес рядко се случва босът така добре да си покрие следите. Следователно в града действа отлично обучена организация, която внася и разпространява наркотика.

— Мъжът от Дубай: загадъчният „мозък“ на престъпната мрежа. Това вече не сме ли го чували, Беате? Накрая се оказва, че е поредният най-обикновен негодник.

— Сега е различно, Хари. През новата година се сблъскахме с няколко наркоубийства, извършени с невиждана жестокост. Не успяхме да изкопчим информация отникъде. Намерихме двама виетнамски дилъри, закачени да висят с главата надолу от тавана в склада им. Бяха починали от удавяне. Около главите им бяха увити найлонови пликове, пълни с вода.

— Този метод не е арабски, а руски.

— Какво?

— Закачат краката им нависоко, завързват найлонов илик около главите им, но пробиват няколко дупки, колкото да дишат. После започват да изливат вода над подметките им, струята потича под дрехите и започва да изпълва плика. Методът се нарича Man on the Moon^[3].

— Откъде знаеш всичко това?

Хари сви рамене.

— През осемдесетте един от най-богатите киргизки босове, Бираев, се сдобил с оригинален скафандър, използван от космонавт на борда на „Аполо 11“. Дал два милиона долара на черната борса. Нелоялните му партньори и некоректните му длъжници навличали принудително скафандъра, а мутрите на Бираев започвали да изливат вода върху обувките им. Цялата операция се запечатвала на лента, а филмът се разпращал до други заборчлели на подземния бос.

Хари издуха клъбце дим към небето. Беате поклати глава.

— С какво се занимаваш в Хонконг, Хари?

— Нали ме попита по телефона.

— Не ми отговори.

— Именно. Хаген ми предложи да поема убийството на някакъв агент под прикритие.

— Ясно — в гласа на Беате се появи нотка на облекчение, че прекратиха темата за Густо Хансен и Олег.

— Някакви подробности?

— Млад разузнавач към „Наркотици“. Тялото изплувало на мястото, където скосеният покрив на Операта слиза до водата. Туристи, деца… Голяма истерия.

— Застрелян?

— Удавил се е.

— И как разбрахте, че е убийство?

— Нямаше никакви видими травми. Понеже редовно се е подвизавал в района около Операта, не изключвахме да се е подхлъзнал и да е паднал във водата. Бьорн Холм обаче провери водата в дробовете му. Оказа се прясна. Водата във фиорда е солена. Явно някой е хвърлил тялото там, за да заприлича на нещастен случай.

— Чакай малко… Разузнавачите обикалят и реката. Впрочем водите й се вливат в морето точно до Операта.

— Бях забравила колко приятно се работи с теб, Хари. Бьорн се сети и за тази възможност. Сравни бактериалната флора, наличието на микроорганизми… Водата в дробовете на мъртвия се оказа прекалено чиста. Няма начин да е дошла от река Акершелва. Минала е през филтри за питейна вода. Удавил се е или във вана, или в езеро до пречиствателната станция, или…

— … в найлонов плик — Хари хвърли цигарата си на пътеката.

— Да.

— Какво знаете за мъжа от Дубай?

— Онова, което току-що ти казах, Хари.

— Тоест, почти нищо.

— Именно.

Спряха на моста. Хари си погледна часовника.

— Бързаш ли за някъде? — попита Беате.

— Не. Погледнах си часовника, за да ти осигуря удобен повод да си тръгнеш, без да изпитваш угризения, че си ме зарязала.

Беате се усмихна. Усмивката я разкрасяваше. Странно защо още не си бе намерила приятел. Всъщност Хари нямаше как да знае дали е така. Беате беше сред едва осемте номера в телефона му, а той дори не знаеше дали излиза с някого.

Б — Беате.

Х — Халвуршен. Партньор на Хари и баща на детето на Беате. Убит по време на служба. Името му още стоеше в паметта на апарата.

— Обади ли се на Ракел? — прекъсна мислите му Беате.

Р… Дали пък Беате не се сети за Ракел именно след споменаването на думата „зарязала“, зачуди се Хари. Поклати глава. Беате явно чакаше той да сподели още нещо, но Хари мълчеше. После двамата заговориха едновременно:

— Всъщност ме чака…

— Сигурно имаш…

— … и друга работа — довърши с усмивка Беате.

— Разбира се, тръгвай.

Хари я проследи с поглед, докато тя се отдалечаваше по улицата.

Седна на една пейка и се загледа в реката; в патиците, които се плъзгаха по спокойната вода.

Двамата младежи със суичърите се върнаха. Приближиха се до него.

— Да не си „пет-нула“?

В американските криминални сериали това означава „ченге“. Всъщност бяха надушили Беате, не Хари.

Хари поклати глава.

— Какво търсиш?

— Спокойствие — отвърна той. — Нищо повече.

Извади чифт слънчеви очила „Прада“ от вътрешния си джоб. Беше му ги подарил собственик на бутик по Кантън Роуд. Човекът, позакъснял с вноските, изобщо не възропта срещу напомнянето да си погаси задълженията. Очилата бяха дамски, но на Хари не му пукаше. Харесваше ги.

— Я чакайте! — извика той след младежите. — Да ви се намира виолин?

Единият само изфъфли нещо неясно.

— В центъра — отвърна другият и посочи през рамо.

— Къде?

— Търси Ван Перси или Фабрегас.

Смехът им се изгуби зад „Бло“ — близкия джазклуб.

Хари се облегна и се загледа в движенията на патиците. Засилваха се с изненадваща ефективност и се плъзгаха по водната повърхност като опитни кънкьори по черен лед.

Олег отказваше да говори. Така постъпват виновните. Мълчанието е единствената им привилегия и единствената разумна стратегия. И какво от тук нататък? Как да разследва нещо, вече разкрито, как да разнищва въпроси, вече намерили адекватния си отговор? Да овладее истината, като я отрече? Колко пъти в работата си се бе сблъсквал с близки и роднини, които неизменно повтарят дежурната мантра: „Синът ми никога не би извършил подобно нещо!“ Хари си даваше сметка защо се захваща с това разследване: защото само това умееше. Единствено така би могъл да помогне. Както майката настоява лично да приготви храната за помена на сина си, както музикантът свири на погребението на приятеля си, така и Хари търсеше начин, внасяйки своята лепта, да отвлече вниманието си от мъката и да се утеши. Една от патиците се плъзна към него, вероятно с надеждата да получи трошица хляб. Не че й се вярваше, но все пак беше решила да си изпробва късмета. Изчислен разход на енергия: в едното блюдо на везната — вероятността да получиш награда; в другото — надежда. Черен лед.

Хари стана рязко от пейката. Извади ключовете от джоба си. Току-що се сети защо някога си беше купил катинар с ключ „Абус“. Не за себе си. А за кънкьора. За Олег.