Ю Несбьо
Фантом (31)

Трийсет и първа глава

В четири часа Хари стоеше под душа на деветнайсетия етаж в хотел „Радисън Плаза“. Надяваше се монтажната лента да издържи съприкосновението с горещата струя, защото водата облекчаваше болките му. Настаниха го в стая 1937. Вземайки ключа, през ума му се стрелна, че през тази година е роден кралят. Кьостлер, принципът на синхронността и асоциации в този дух. Хари обаче не вярваше в съвпаденията, а в способността на човешкия мозък да открива причинно-следствени връзки — дори там, където те не съществуват. Затова винаги се бе съмнявал в резултатите от детективската си работа. А съмнението го бе тласкало към нови и нови проверки. И в хода на тези проверки бе откривал закономерности и бе поставял вината на главния заподозрян под съмнение. Или обратното.

Телефонът в стаята звънна — съвсем дискретно и приятно. Звукът на скъп хотел. Спря душа и отиде до леглото. Вдигна слушалката.

— Една дама, Ракел Фауске… прощавайте, Фауке, ви носи нещо.

— Дайте й пропуск и я пуснете да се качи в стаята ми.

Хари затвори и огледа костюма си в гардероба. Сякаш бе преживял две световни войни. Открехна вратата на стаята. Уви хавлиена кърпа около долната част от тялото си, седна на леглото и зачака. Асансьорът прозвъня и по коридора отекнаха стъпки: категорични, къси стъпки с висока честота. Така вървят жени с тесни поли. Хари затвори очи за миг и когато повдигна клепачи, тя вече стоеше пред него.

— Здравей, голо момче — усмихна се тя, остави торбите на пода и седна на леглото до него. — Какво е това? — Плъзна пръсти по монтажната лента.

— Заместител на лейкопласт. Нямаше нужда да идваш.

— Знам, но не намерих никакви твои дрехи у нас. Явно са изчезнали по време на преместването в Амстердам.

„Изхвърлила си ги — досети се Хари. — Е, бях си го заслужил.“

— Обадих се на Ханс Кристиан и се оказа, че има цял гардероб с дрехи, които не облича. Не са съвсем в твой стил, но двамата носите един и същи размер.

Ракел разтвори торбите. Хари наблюдаваше с ужас как тя вади риза „Лакост“, четири чифта изгладени боксерки, чифт дънки „Армани“ с ръб, пуловер с V-образно деколте, яке „Тимбърленд“, две ризи с щампа на състезател по поло и дори чифт обувки от мека кафява кожа.

Ракел се зае да ги подрежда в гардероба, но Хари стана и я отмени. Докато го наблюдаваше, тя затъкна кичур коса зад ухото си с усмивка.

— Нямаше да си купиш нови дрехи, докато лененият костюм буквално не се разпадне, нали?

— Нещо такова — Хари подреждаше закачалките. От чуждите дрехи го лъхна дискретен познат аромат. — Честно казано, обмислях да си купя нова риза и чифт боксерки.

— И чисто бельо ли нямаш?

— Зависи какво разбираш под „чисто“.

— Хари! — тя го тупна шеговито по рамото.

Той се усмихна. Ракел не отдръпна ръката си.

— Горещ си. Да нямаш температура? Сигурен ли си, че раната под този импровизиран лейкопласт не се е инфектирала?

Поклати глава с усмивка. Знаеше, че разрезите са се възпалили. Усещаше го по пулсиращата тъпа болка. Но дългогодишният му стаж в полицията го бе научил на предпазливост. Полицаите положително бяха разпитали бармана и клиентите в бара, където непрекъснато звучеше „Нирвана“, и вече разполагаха с информацията, че убиецът на нападателя, въоръжен с нож, е избягал от заведението с дълбоки наранявания по врата и тила. Вероятно вече бяха предупредили всички дежурни лекарски кабинети за човек с това описание и сигурно наблюдаваха и пунктовете за спешна помощ. А в момента Хари нямаше време да търка нара.

Ракел погали рамото му. Ръката й се плъзна към врата, после се спусна по гърдите. Предполагаше, че тя усеща ударите на сърцето му. За него Ракел приличаше на телевизор „Pioneer“ — марката, чието производство преустановиха, защото продуктите поддържаха прекалено високо ниво. Изключителното им качество личеше по наситения черен цвят на екрана.

Беше открехнал един от прозорците. Не можеха да се отварят широко, да не би на някой самоубиец да му хрумне да скочи от деветнайсетия етаж. Дори от малката пролука обаче се чуваше шум от автомобили, пищене на клаксони, а отнякъде долиташе закъсняла лятна песен.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита той, без да прочисти гърлото си от хрипкавия обертон.

Стояха така — тя с ръка на рамото му, докато дебнеше погледа му като съсредоточена танцьорка на танго.

Ракел кимна.

Черните й очи го погълнаха в дълбините си.

Хари дори не забеляза кога е вдигнала крака си и е ритнала вратата. Чу само хлопване, по-нежно от целувка — звука на скъп хотел.

А докато се любеха, той не успя да се отърси от мисълта за наситеното черно и за аромата; за наситеното черно на косата, веждите и очите й; за аромата от парфюма й. Не я беше питал каква марка е, но винаги го свързваше единствено и само с нея. Уханието, проникнало дълбоко в дрехите й и в гардероба й, някога попиваше и в неговите дрехи, докато висяха до нейните. Сега същото това ухание се разнасяше в хотелския гардероб. Защото дрехите на онзи, другия, също са висели в нейния гардероб. Тя ги бе взела именно оттам, а не от дома му. Навярно той дори не подозираше, че е „подарил“ дрехи на Хари. Навярно Ракел ги беше донесла на своя глава. Предпочете да си замълчи, защото осъзнаваше, че има Ракел само назаем. Тя му се отдаваше временно. Оставаше му единствено да се примири с положението. И Хари мълчеше и я любеше, както винаги: пламенно и бавно. Не се влияеше от възбудата и нетърпението й, а проникваше в нея постепенно и дълбоко, макар че тя го проклинаше и се задъхваше. Не защото си мислеше, че така й харесва, а защото на него така му харесваше. Защото я имаше само за малко. За броени часове.

Тя свърши, вцепени се и го изгледа с парадоксално ощетена физиономия. В съзнанието му се завърнаха всички спомени от нощите, прекарани заедно, и му се доплака.

Изпушиха заедно една цигара.

— Защо просто не ми кажеш, че имате връзка? — попита Хари, дръпна от цигарата и й я подаде.

— Защото нямаме връзка. Той е само… временен пристан. И аз вече не знам — поклати глава тя. — Съвсем се обърках. Май най-добре да страня от всичко и от всички.

— Той е свестен мъж.

— Точно там е проблемът. Нужен ми е свестен мъж. Тогава защо не искам такъв? Защо проявяваме такава безразсъдност, макар да съзнаваме кое е най-доброто за нас?

— Човекът е извратено и дълбоко увредено същество. За неговата болест няма лек, само временно облекчение.

Ракел се сгуши в него.

— Именно това ми харесва у теб — непоправимият ти оптимизъм.

— Моята мисия е да разпръсквам слънчева светлина, скъпа.

— Хари?

— Мхм?

— Има ли път назад? За нас двамата?

Хари затвори очи. Вслуша се в биенето на сърцето си и в ударите на нейното.

— Не знам за път назад — обърна се към нея. — Но ако все още виждаш някакво бъдеще с мен…

— Сериозно ли говориш?

— Нали само си бъбрим?

— Глупак — целуна го по бузата, подаде му цигарата, стана и започна да се облича. — Ако искаш, ела да живееш при мен.

Той поклати глава.

— В момента така е най-добре.

— Не забравяй, че те обичам. Помни го, каквото и да се случи. Обещаваш ли?

Той кимна и затвори очи. Вратата се хлопна нежно. Хари повдигна клепачи и погледна часовника.

В момента така е най-добре.

Какво друго да стори? Да се нанесе при нея на Холменколен, а хората на Дубай да го проследят? Да въвлече Ракел в опасност, както постъпи, докато търсеше Снежния човек? Вече се бе досетил, че гангстерите са следили всяка негова крачка още от стъпването му на норвежка земя. Било е напълно излишно да изпраща покана на Дубай по пласьорите му. Той щеше да го намери, преди Хари да е стигнал до него. А чрез него — да се добере и до Олег.

Единственото му предимство се свеждаше до избора на мястото, което ще се превърне в сцена на престъплението. И Хари избра. Не в „Плаза“. Отседна тук само за да си осигури кратък таймаут, двучасов сън, колкото да събере сили. За местопрестъпление Хари определи „Леон“.

Първоначално обмисляше да се свърже с Хаген или Белман и да им обясни ситуацията. Но описанията, дадени от бармана в Квадратурата, охранителя на Западното гробище и старицата от къщата по „Мадсерю але“, водеха именно към Хари и двамата началници едва ли щяха да се съгласят да му сътрудничат. Мъж, висок метър и деветдесет и три, в ленен костюм, с белег над едната буза и превръзка на врата. Съвсем скоро предстоеше да го обявят за издирване. Нямаше никакво време за губене.

Надигна се със стон и отвори гардероба.

Обу си чифт чисти боксерки и си облече ризата с щампа на състезател по поло. Огледа дънките „Армани“, поклати глава, изруга под нос и ги захвърли. Предпочете изстрадалия си ленен панталон.

Свали сака за тенис от рафта за шапки. Ханс Кристиан обясни, че карабината се побирала само там.

Хари нарами сака и излезе. Вратата се хлопна зад гърба му с нежно щракване.