Ю Несбьо
Фантом (24)

Двайсет и четвърта глава

Към пет заваля дъжд. В шест Хари позвъни на вратата на голяма къща. Вече се беше смрачило. По всичко личеше, че къщата е построена съвсем скоро. До гаража се издигаха купчини строителни материали, а под стълбището се валяха кофи със засъхнала боя и изолационни материали.

Зад матираното стъкло се появи силует. Хари усети как настръхва.

После мъжът отвори вратата решително и рязко — като човек, който няма от какво да се страхува. Въпреки това се вцепени, когато зърна Хари.

— Добър вечер, Белман.

— Хари Хуле! Ти да видиш.

— И какво виждаш?

Белман се засмя.

— Изненада. Как разбра къде живея?

— Известен си, не беше трудно да се сдобия с адреса ти. Знаеш ли, че в повечето страни на високопоставените антимафиоти задължително се полага домашна охрана? Впрочем да не те притеснявам?

— Ни най-малко — Белман се почеса по брадичката. — Просто се колебая дали да те поканя да влезеш.

— Имай добрината. Навън е мокро, а и аз идвам с мир.

— Дори не знаеш какво означава тази дума — Белман отвори широко вратата. — Хубаво си избърши подметките.

Белман го поведе по коридор, покрай висока купчина кашони, кухня без бяла техника и накрая влезе в дневната. Къщата изглеждаше изискана. Не луксозна като множество къщи в западната част на Осло, но солидна и достатъчно голяма за цяло семейство. Хари забеляза какъв прекрасен изглед се открива към района Квернердумпа, Централната гара и центъра.

— Парцелът ни излезе скъпо: почти колкото самата къща — обясни Белман. — Прощавай за бъркотията, но току-що се нанесохме. Следващата седмица ще отпразнуваме официално новия ни дом с парти.

— И си забравил да ме поканиш? — Хари съблече мокрото си сако.

— Да, но сега ще се реванширам с питие — усмихна се Белман. — Какво ще…

— Не пия — усмихна се на свой ред Хари.

— Колко жалко — отвърна Белман без капка съжаление. — Някои неща се забравят бързо. Намери си свободен стол, а аз ще ида да направя кафе. Дано открия две чисти чаши.

След десет минути двамата седяха пред прозорците и се любуваха на панорамата. Хари подхвана темата без предисловия. Микаел Белман го изслуша търпеливо. В погледа му току прозираше скептицизъм, но той не прекъсна Хари нито веднъж. Накрая обобщи чутото:

— Значи, този пилот, Торд Шулц, прави опит да пренесе незаконна пратка виолин в чужбина. Хващат го, но някой от системата с полицейска значка подменя дрогата с картофено брашно и пускат Шулц от ареста. Шефът на наркоканала разбира, че Шулц е ходил в полицията, и понеже го хваща шубето онзи да не го изпее, го поръчва. Пилотът е намерен убит в дома си.

— Мхм.

— Предположението, че Шулц е търсил съдействие от полицията, обосноваваш със стикера с надпис „Полицейски окръг Осло“, така ли?

— Сравних го с моя. Дадоха ми го, когато се отбих при Хаген. Забелязах, че и на двата стикера буквата „у“ — в Хуле и Шулц — е изписана с прекъсваща мастилена линия. Без съмнение са разпечатани от един и същи принтер.

— Няма да те питам как си се сдобил с баджа на Шулц, но защо си убеден, че посещението му в полицията е във връзка с евентуални показания срещу наркобоса? Може да се е отбил, за да обясни как в багажа му е попаднало картофено брашно, та да си подсигури нашето доверие.

— Защото името му е заличено от дневника с посетители. Някой е искал посещението да остане тайна.

— Неслучайно винаги съм твърдял, че с теб трябва да работим заедно, а не един срещу друг — въздъхна Микаел Белман. — В КРИПОС щеше да ти хареса.

— Какви ги говориш?

— Първо трябва да те помоля да не разгласяваш онова, което ще ти кажа.

— Добре.

— И бездруго се намирам в много деликатна ситуация. Торд Шулц дойде при мен. Наистина искаше да даде показания. Съобщи ми за „пробито ченге“ в редиците ни. Впрочем, отдавна го подозирах. Според мен работи в Управлението и има достъп до разработките на ОРГКРИМ. Помолих Шулц да ми даде няколко дни, та да обсъдя въпроса с ръководството. Бях длъжен да пипам внимателно, за да не се усети предателят. Предпазливостта обаче бави. Поисках съвет от главния секретар. Той остави на мен да реша как да действам.

— Защо?

— След броени дни напуска поста и не желае като прощален подарък да му натресат корупционен скандал.

— И се пази случаят да не се разчува поне докато сдаде поста?

Белман погледна в чашата си с кафе.

— Следващият главен секретар вероятно ще бъда аз, Хари.

— Ти?

— Той искаше да ми даде картбланш веднага да започна разработката, но аз се забавих. Мислих, мислих и пропуснах удобния момент да натисна спусъка. Ако бяхме поискали от Шулц на мига да разкрие подкупното ченге, другите замесени щяха да се изпокрият. Колебаех се дали да не прикачим скрит микрофон на Шулц, та да ни отведе при всички членове на престъпната група, а защо не и до най-големия сенчест играч в Осло в момента.

— Дубай.

Белман кимна.

— Нямах представа обаче на кого от колегите мога да разчитам. Тъкмо бях сформирал малък екип от доверени лица, които бях проверил основно, и постъпи анонимен сигнал…

— … за смъртта на Торд Шулц — довърши Хари.

Белман го изгледа сурово.

— И сега се страхуваш, че ако се разчуе как си се замотал, може да се разминеш с поста главен секретар.

— Възможно е, но повече ме притеснява друго: нищо от думите на Шулц не ми подсказва накъде да се насоча. Продължаваме да тънем в същото неведение за „пробитото ченге“. В килията го посетил някакъв мъж, навярно същият, който е подменил дрогата…

— Да?

— Представил се за полицай. Старши инспекторът от летището си спомни първото му име: Томас еди-кой си. В Управлението имаме петима с това име, но нито един от тях не работи в ОРГКРИМ. Изпратих снимките им на колегата от „Гардермуен“, но той не разпозна въпросния тип. Следователно въобще не е сигурно дали изобщо е полицай.

— Мхм. Може просто да е имал фалшива значка или — по-вероятно — да е бивш полицай.

— Защо смяташ така?

— За да излъжеш полицай, трябва самият ти да си такъв — сви рамене Хари.

Външната врата се хлопна.

— Скъпа! — извика Белман. — В дневната сме.

Вратата към дневната се отвори. Показа се около трийсетгодишна чаровна жена със слънчев загар. Русата й коса висеше вързана на конска опашка. Хари забеляза прилика с бившата на Тайгър Уудс.

— Оставих хлапетата при мама. Идваш ли, захарче?

— Имам посетител — прокашля се Белман.

— Виждам, захарче — наклони глава тя.

Белман погледна Хари с изражение „какво-да-се-прави“.

— Здрасти — тя погледна закачливо Хари. — С баща ми докарахме пълно ремарке с багаж. Ще ни по…

— Имам проблеми с гърба и изведнъж ме стегна носталгията по дома — промърмори Хари, допи кафето си и стана.

В коридора се обърна към Белман:

— Още нещо. Нали ти разказах, че се отбих в Онкологичния център?

— Да. И?

— Там работи един изследовател — прегърбен, много странен тип. Казва се Мартин Пран. Интуитивно не ми харесва. Ще го провериш ли заради мен?

— Заради теб?

— Извинявай, стар навик. Заради полицията, заради страната, заради човечеството.

— Интуитивно не ти харесва?

— Общо взето, в разследването на този случай мога да се осланям единствено на интуицията си. Но ако споделиш с мен какво си открил…

— Ще си помисля.

— Благодаря, Микаел.

Малкото име на Белман прозвуча странно от устата му. Хари се опита да си спомни дали и преди се е случвало да се обръща към него така.

Микаел отвори вратата. В коридора нахлу студен въздух.

— Съжалявам за момчето — каза Белман.

— За кое по-точно?

— И за двамата.

— Мхм.

— Виждал съм Густо Хансен. Веднъж дойде тук.

— Тук?

— Да. Поразително красив младеж. Направо… — Белман напразно търсеше подходящо определение. — Като млад не си ли бил един вид влюбен в Елвис? Man crush, както казват американците.

— Не — отвърна Хари и извади кутията цигари.

Можеше да се закълне, че пигментните петна по лицето на Белман пламнаха.

— Този Густо имаше точно такова лице и излъчване.

— Защо е идвал тук?

— За да говори с един от колегите, сформирали бригада, докато строях къща. Сам знаеш, че с една полицейска заплата често се налага да влизаш в ролята на майстор.

— И с кого говори?

— С кого? — Белман погледна Хари.

По-точно, очите му се насочиха към Хари, но се зареяха в далечината — към нещо, което току-що бе прозрял.

— Вече не си спомням. Тези наркоманчета са готови да изпеят и родната си майка, стига да им подхвърлиш хилядарка за следващата доза. Приятна вечер, Хари.

 

 

Хари вървеше из Квадратурата по тъмно. Нагоре по улицата спря кемпер — точно пред чернокожа проститутка. Вратата се отвори и оттам слязоха три момчета на видима възраст не повече от двайсет години. Единият държеше камера и снимаше, а приятелят му заговори платената жрица. Тя поклати отрицателно глава. Явно не желаеше да цъфне в клипче по YouPorn. В страната, откъдето идваше, имаха интернет и сигурно се боеше да не лъсне пред семейството и роднините си. Навярно си мислеха, че работи като сервитьорка. Или изобщо не я бяха питали. Едното момче плю върху асфалта пред нея и извика с писклив пиянски глас:

— Cheap nigger ass!^[1]

Погледите на Хари и тъмнокожата жена се преплетоха и двамата си кимнаха, все едно видяха позната болка в очите на другия. Момчетата забелязаха Хари и се наежиха. Едри младежи, които се хранят добре. Заоблени бузи, яки бицепси — фитнес, а вероятно и кикбокс или карате.

— Добър вечер, мили хора — усмихна се Хари, без да забавя ход.

Подмина ги и чу как вратата на кемпера се затръшна и двигателят изръмжа.

От бара се носеше същата музика: Come As You Are. Поканата.

Хари намали крачка за миг, после пак ускори ход и подмина заведението, без да поглежда встрани.

 

 

На следващата сутрин го събуди мобилният му телефон. Надигна се в леглото, присви очи срещу светлината от голия прозорец, бръкна в сакото, провесено на стола, и извади джиесема си от джоба.

— Слушам.

— Обажда се Ракел. — Беше се задъхала от въодушевление. — Пуснаха Олег, Хари! Излезе от затвора!