Ю Несбьо
Фантом (18)

Осемнайсета глава

— Купил си виолин?

Беате Льон се взираше изумена в Хари, който придърпа стола далеч от ослепителната сутрешна светлина, просна сакото си на облегалката, седна на сянка и обви с длани чашата с кафе, която Беате му подаде. По лицето му подобно на прилепнало прозрачно фолио блестеше плътен слой пот.

— Да не си…?

— Луда ли си! — Хари засърба врялото кафе. — Алкохолик и дрога — каква по-пагубна комбинация!

— Добре, защото иначе щях да си помисля, че не си уцелил вената.

Хари погледна ръката си. Освен костюма си, имаше само три чифта боксерки, чифт чорапи и две ризи с къс ръкав. Все не му оставаше време да си купи още дрехи. Сутринта се събуди с нещо, наподобяващо махмурлук, и по навик повърна в банята. Инжектираното място приличаше по форма и цвят на Съединените американски щати след президентските избори през 1984 година, когато републиканците начело с Рейгън печелят убедителна победа над демократите и „обагрят“ в червено 49 от общо 50 щата.

— Искам да изследваш праха.

— Защо? — озадачи се Беате.

— Заради снимките на местопрестъплението. На тях е щракнато и пликчето, което сте открили у Олег.

— И?

— Снимките са с висока резолюция и се вижда, че прахът е съвсем бял, докато този тук съдържа кафяви зрънца, виждаш ли? Искам да разбера какво представляват.

Беате извади увеличително стъкло от едно чекмедже и се надвеси над праха, който Хари изсипа върху корицата на „Forensic Magazine“.

— Прав си — потвърди тя. — Иззетите проби бяха бели на цвят. През последните месеци на практика не е конфискувана никаква стока и тези кафяви зрънца наистина са странни, още повече че старши инспектор от летището се обади да съобщи за нещо подобно.

— Какво по-конкретно?

— В ръчния багаж на един от пилотите се натъкнали на плик с прах. Колегата се интересуваше как така лабораторният анализ е показал картофено брашно, щом със собствените си очи е видял кафяви частички в праха.

— И подозира, че пилотът се е опитал да пренесе виолин?

— По границите не се е случвало да заловят пратка с виолин и въпросният инспектор няма представа как изглежда дрогата. Пък и хероинът обикновено е примесен с кафяви частици, рядко е чисто бял. Затова колегата първо предположил, че се касае за две смесени партиди. Впрочем пилотът е хванат с праха преди международен полет.

— Заминавал е за чужбина?

— Да.

— За къде?

— За Банкок.

— И е пренасял картофено брашно за Банкок?

— Сигурно за свои сънародници, които искат да си приготвят бял сос за рибените кюфтета — усмихна се Беате и се изчерви, смутена от опита си да прояви остроумие.

— Мхм. Да те питам друго. Преди малко прочетох за полицейски агент, намерен мъртъв на пристанището в Гьотеборг. Плъзнали слухове, че е бил „пробит“. Случайно да си чувала същото да се говори за убития полицай под прикритие в Осло?

— Не — поклати глава Беате. — Тъкмо обратното. Имаше репутация на яростен преследвач на бандити. Малко преди смъртта си се похвалил, че едрата риба клъвнала примамката, но държал сам да намотае въдицата.

— Сам, а?

— Отказвал да сподели подробности. Нямал доверие никому. Да ти звучи познато, Хари?

Той се поусмихна, стана и си облече сакото.

— Къде отиваш?

— На гости у стар приятел.

— Не знаех, че изобщо имаш приятели.

— Просто израз. Обадих се на шефа на КРИПОС.

— Хаймен?

— Да. Помолих го за списък с мобилните разговори на Густо в часовете преди убийството. Той ми отвърна, че първо, случаят е кристално ясен и изобщо не се е наложило да изискват такива сведения от телекомуникационната компания, и второ, дори да разполагат с такава информация, никога не биха я споделили с… да видим — Хари затвори очи и започна да изброява, използвайки пръстите си: — … „разжалвано ченге, пияница и предател като теб“.

— Друго не съм и очаквала.

— Сега ще се наложи да се пробвам другаде.

— Ти си знаеш. До края на деня ще имаш резултатите от химичния анализ на праха.

Хари тръгна към вратата, но спря на прага:

— Спомена, че виолинът е започнал да завзема пазара в Гьотеборг и Копенхаген. Да разбирам ли, че се е появил там, след като е набрал популярност в Осло?

— Да.

— Обикновено не става ли обратното: новите наркотици завземат първо Копенхаген и оттам се разпространяват на север?

— Май си прав. Какво подозираш?

— Още не знам. Как му беше името на онзи пилот, казваш?

— Изобщо не съм споменавала името му. Шулц. Торд Шулц. Нещо друго?

— Да. Да ти е хрумвало, че колегата под прикритие може и да е постъпил правилно?

— В смисъл?

— Мълчал е и е отказвал да повери информацията на другиго. Вероятно е знаел за „пробито звено“ в системата.

 

 

Хари се огледа в просторното като катедрала фоайе на централата на „Теленур“ във Фурнебю. На десетина метра от него двама души чакаха до вратите тип „турникет“. Приемният персонал им залепи по един стикер за достъп и ги пусна да преминат чак когато двама служители на компанията слязоха да ги посрещнат. „Теленур“ явно беше затегнала мерките за сигурност и планът на Хари да се натресе без предизвестие в кабинета на Клаус Туршилдсен се оказа неприложим при тези условия.

Хари прецени ситуацията.

Несъмнено Туршилдсен нямаше да остане очарован от посещението, защото старата присъда за ексхибиционизъм, която бе успял да скрие от работодателите си, често влизаше в ролята на сигурен коз в ръцете на Хари, когато изискваше от Туршилдсен конфиденциална информация, понякога прекрачваща позволеното по закон. Така или иначе обаче, без полицейски правомощия Хари едва ли щеше да успее да изкопчи нещо от Туршилдсен.

Вдясно от четирите турникета служител бе отворил широка врата и пропускаше поетапно група посетители. Хари мигом измисли как да се възползва от случая. Бързо се приближи, смеси се с множеството и докато хората се придвижваха бавно напред, се обърна към съседа си, дребен мъж с китайски черти:

— Nin hăo^[1] — поздрави Хари.

— Excuse me?^[2]

Хари погледна името на бележката. Юки Наказава.

— Oh, Japanese^[3] — засмя се Хари и тупна дребосъка няколко пъти по рамото, все едно са стари приятели.

Юки Наказава се усмихна малко смутено.

— Nice day^[4] — отбеляза Хари, без да сваля ръка от рамото му.

— Yes. Which company are you?^[5]

— Telia Sonera.

— Very, very good.^[6]

Подминаха служителя на „Теленур“, но той ги настигна. Хари вече се досещаше каква е причината. И се оказа прав:

— Sony, sir. I can’t let you in without a tag.^[7]

Юки Наказава остана смаян.

 

 

Туршилдсен се беше уредил с нов кабинет. След като измина близо километър из офис сградата, Хари най-после съзря познатото внушително туловище в една от стъклените клетки.

Влезе. Мъжът седеше с гръб към него и притискаше телефонната слушалка до ухото си. От устата му изригна фонтан от слюнка и се полепи по прозореца:

— Поправете най-сетне проклетия сървър!

Хари се прокашля.

Столът се завъртя. Клаус Туршилдсен беше надебелял още повече. Елегантният, ушит по поръчка костюм прикриваше донякъде телесата му, но нищо не бе в състояние да замаскира паниката, лъснала по забележителното му лице. Забележително, защото въпреки че разполагаха с огромна площ, очите, носът и устата му бяха предпочели да се сбутат на островче в средата на тази лицева шир. Погледът му се спусна по ревера на Хари.

— Юки… Наказава?

— Клаус — Хари се усмихна широко и разпери ръце като за прегръдка.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — прошепна Туршилдсен.

— И аз се радвам да те видя — Хари отпусна ръце и седна на ръба на бюрото.

Така едновременно завземаше пространството на събеседника си и демонстрираше физическо надмощие. Съвсем обикновена и много ефективна силова стратегия. Туршилдсен преглътна. Хари видя как по челото му избиха едри лъскави капки пот.

— Мобилната мрежа в Тронхайм — изръмжа Туршилдсен и кимна към телефона. — Трябваше да поправят сървъра още миналата седмица. Вече не мога да разчитам на никого. Зает съм, какво искаш?

— Списък с повикванията в паметта на телефона на Густо Хансен от месец май.

Хари взе химикалка и написа името на листче.

— В момента съм на ръководна длъжност, не се занимавам с телекомуникационната мрежа.

— Но, предполагам, все още можеш да се добереш до нужната ми информация.

— Имаш ли официално разрешение?

— Ако имах, нямаше да търся теб, а колегата ти, който дава сведения на полицията.

— И защо служебният юрист отказа да ти съдейства?

Някогашният Туршилдсен не би си позволил подобна дързост, ала сегашният демонстрираше високо самочувствие. Дали повишението, или нещо друго бе предизвикало промяната? Хари забеляза гърба на рамкирана снимка върху бюрото. Мнозина служители държат такива фотографии в офисите си, за да им напомнят за техните близки. Съпруга? Деца? Кой би предположил, че ексхибиционистът ще си намери жена?

— Вече не работя в полицията — уточни Хари.

— Въпреки това искаш поверителна информация за чужди разговори? — усмихна се язвително Туршилдсен.

— Моля само за повикванията от и към този номер.

— И защо да ти помагам? Разбере ли се, че съм дал такива сведения на частно лице, веднага ще ме уволнят. Много лесно ще проверят, че съм влизал в системата.

Хари мълчеше.

— Ясно — засмя се горчиво Туршилдсен. — Ще пуснеш в действие познатото старо средство за изнудване. Не ти ли дам информация извън протокола, ще се погрижиш колегите ми да научат за присъдата.

— Този път нямам намерение да те рекетирам. Моля те за лична услуга, Клаус. Момчето на бившата ми приятелка го грози доживотна, без да е виновен.

Двойната брадичка на Туршилдсен потръпна и по гърлото му се спусна телесна вълна, която се сля с тлъстините по гърдите му.

Хари за пръв път се обръщаше към него на малко име.

Клаус го изгледа и премига със съсредоточен вид. Капчиците пот проблеснаха. Хари виждаше как умът на събеседника му се впуска в сложни математически операции. След редица събирания и изваждания накрая стигна до резултат. Разпери ръце и се облегна на стола, който изскърца недоволно под тежестта му:

— Съжалявам, Хари. Много ми се щеше да ти помогна, но точно сега не мога да си позволя съчувствието ми към теб да надделее над разума. Надявам се да ме разбереш.

— Иска ли питане — Хари си потърка брадичката. — Съвсем разбираемо е.

— Благодаря ти — Туршилдсен, изглежда, си отдъхна и се надигна с мъка от стола си с явното намерение най-после да прогони Хари от стъклената клетка и от живота си.

— Не ми ли съставиш списъка с номерата, не само колегите ти, а и жена ти ще научи къде си показвал прелестите си. Имате ли деца? Да? Едно, две?

Туршилдсен рухна на стола и впери в Хари ужасѐн поглед. Някогашният изплашен, разтреперан Клаус Туршилдсен се завърна.

— Нали… каза, че няма…

— Съжалявам — сви рамене Хари. — Но точно сега не мога да си позволя съчувствието ми към теб да надделее над разума.

 

 

В девет и десет вечерта половината от местата в ресторант „Скрьодер“ бяха заети.

— Не исках да идваш на работното ми място — обясни Беате. — Хаймен се обади. Чул отнякъде, че си се отбил в кабинета ми, и понеже си го молил за телефонни списъци, ме предупреди да не се набърквам в случая „Густо Хансен“.

— Благодаря, че се съгласи да дойдеш тук.

Хари установи зрителен контакт с Нина, която тъкмо се отправяше към другия край на заведението с няколко халби бира. Тя кимна. Хари не беше стъпвал тук от три години, но въпреки това тя разчете безпогрешно жестовете на един от най-редовните си клиенти през годините: бира за дамата, кафе за алкохолика.

— Твоят приятел помогна ли ти за списъка с повиквания на Густо?

— И то много.

— Какво откри?

— Преди смъртта си е закъсал с парите; заради неплатени задължения на няколко пъти са спирали изходящите му обаждания. Рядко е използвал телефона си. През последните месеци е провел само няколко кратки разговора с Олег. По-често е звънял на Ирене, несъщата си сестра, но няколко седмици преди кончината му разговорите изведнъж секват. Повечето други повиквания са предимно към пицарии. Тази вечер ще ходя при Ракел и ще проверя в Гугъл имената, които се появяват в паметта на телефона му. Какво показа анализът?

— Веществото има почти идентичен състав с проби на вече изследван виолин. Има една-единствена разлика: кафявите частици.

— Да?

— Нямат специално въздействие върху организма; представляват покритие за таблетки, използвано във фармацията. Улеснява преглъщането на лекарството и притъпява неприятния вкус.

— Възможно ли е това покритие да ни отведе до производителя?

— Теоретически — да. Но проверих и се оказа, че всяка фармацевтична компания синтезира свой вариант на покритието. В глобален мащаб производителите са няколко хиляди.

— Значи покритието няма да ни доведе доникъде?

— Покритието — не, но открих от кое лекарство са изстъргани частиците. Оказа се метадон.

Нина поднесе кафето и бирата. Хари й благодари и тя се отдалечи.

— Метадонът не е ли течен и не се ли съхранява в шишета?

— Да, метадонът, прилаган при така нареченото медикаментозно лечение на наркотична зависимост, стои в шишета. Обадих се в болница „Свети Улав“. Там извършват клинични проучвания на опиоиди и опиати. Обясниха ми, че метадонът под формата на таблетки се използва като болкоуспокояващо.

— А дали виолинът не се явява производно на метадона?

— Според специалистите от болницата е напълно възможно модифициран вариант на метадона да представлява компонент на виолина.

— Това показва само, че виолинът не се е появил от нищото. С какво друго ни помага?

— Може и да ни помогне — Беате посегна към халбата. — Производителите на метадонови таблетки са по-тесен кръг. Един от тях се намира в Осло.

— „АБ“? „Нюкомед“?

— Онкологичният център. Разполагат със собствена лаборатория за клинични проучвания и са разработили метадонови таблетки срещу непоносими болки.

— При рак.

Беате кимна. Едната й ръка поднесе халбата към устните й, а другата извади нещо и го сложи на масата пред Хари.

— От Центъра ли е?

Тя кимна отново. Хари взе таблетката и я огледа: малка, кръгла, с щамповано „О“ върху кафявото покритие.

— Знаещ ли какво си мисля, Беате?

— Не.

— В Норвегия се е появила нова експортна стока.

— Да не твърдиш, че виолинът се произвежда в Норвегия и се изнася в чужбина? — попита Ракел.

Стоеше със скръстени ръце, облегната на рамката на вратата.

— Някои сведения насочват точно към такова предположение — отвърна Хари и въведе следващото име от списъка, получен от Туршилдсен. — Първо, разпространението на наркотика тръгва от Осло. Никой от Интерпол не бе чувал за виолин, преди дрогата да се появи в Осло. Чак сега виолинът заля пазара в Швеция и Дания. Второ, виолинът съдържа стрити таблетки метадон, най-вероятно произведени в Норвегия. — Хари натисна „търси“. — Трето, на летище „Гардермуен“ наскоро хванали пилот със субстанция, подобна на виолин, но впоследствие някой подменил пробата.

— Как така?

— В системата се е внедрил саботьор. Всъщност пилотът е възнамерявал да изнесе дрогата в Банкок.

 

 

По уханието на парфюма Хари усети, че Ракел се е надвесила над рамото му. В тъмната стая на Олег светеше единствено компютърният екран.

— Секси снимка. Коя е тази?

Хари чу гласа й току до ухото си.

— Исабел Скойен. Секретарка в общинския съвет. И тя е в списъка с обажданията на Густо. Всъщност тя го е потърсила.

— Тази кръводарителска тениска не я ли пристяга твърде много?

— Част от работата на политиците е да насърчават кръводарителските акции.

— Политик ли? Тя не е ли секретарка?

— Така или иначе, тук пише, че била кръвна група АБ с отрицателен резус-фактор, а в такъв случай си просто длъжен да дадеш кръв.

— Много рядко срещана кръвна група, да. Затова ли така се заплесна по снимката?

— Просто открих доста информация за нея — усмихна се Хари. — Дресира коне, нашумяла е с прозвището Метлата.

— А, вярно. Тя обра лаврите, задето натикаха всички наркобандити зад решетките.

— Явно не всички. Каква обща тема може да имат общинска служителка и Густо Хансен?

— Тя се занимава с противодействие на наркотиците. Сигурно е искала да получи от него най-обща информация.

— В два през нощта?

— Опа!

— Ще трябва да я попитам.

— Май много ти се ще.

Хари обърна глава към нея. Лицето й стоеше толкова близо, че той го виждаше размито.

— Ревност ли долавям, скъпа?

— Ни най-малко — засмя се тя. — Тя изглежда адски долнопробно.

Хари си пое бавно дъх. Ракел не се отмести.

— И кое те кара да мислиш, че долнопробното не ми харесва? — попита той.

— Защо шепнеш?

Устните й се движеха съвсем близо до неговите и той долавяше дъха й.

За две дълги секунди се чуваше само вентилаторът на компютъра. После Ракел рязко се изправи, погледът й премина през Хари, все едно е прозрачен. Тя докосна пламналите си бузи, за да ги охлади, обърна се и излезе.

Хари отпусна глава назад, затвори очи и тихо изруга. Ракел тракаше с нещо в кухнята. Той си пое дълбоко дъх два пъти и реши, че току-що не се бе случило нищо. С усилие събра мислите си и продължи.

Провери в Гугъл какво ще излезе за оставащите в списъка имена. За някои от тях се получиха резултати отпреди десет години: от ски състезания, роднински събирания. За други не откри абсолютно никакви сведения. Те вече не съществуваха, бяха се изплъзнали от всепроникващите прожектори на модерното общество и спотаени в някое мрачно кьоше, чакаха следващата доза или въобще не чакаха.

Хари се загледа в плакат на стената — щръкналата коса на мъжа наподобяваше украсите от пера, които индианците носят на главата си. Отдолу пишеше „Йонси“. Хари се досети, че май така изглеждаше фронтменът на исландската банда „Сигур Рос“. Як саунд и непрекъснато пеене на фалцет. Доста далеч от класата на „Мегадет“ и „Слейър“, но музикалните предпочитания на Олег сигурно се бяха попроменили за изминалите три години. Ако например някой му е повлиял. Хари сключи ръце на тила си.

Ирене Хансен.

Пак се сети какво му направи силно впечатление, докато преглеждаше списъка с разговорите в паметта на Густовия телефон: с Ирене са се чували по телефона почти всеки ден, но изведнъж, след предпоследния им разговор, контактите помежду им рязко секваха. Густо дори не я беше набирал. Сякаш двамата са се скарали. Или Густо просто е знаел, че дори да звъни на Ирене, тя няма да вдигне. И най-неочаквано, в деня на кончината си, той я е потърсил на стационарния телефон в дома й. Според разпечатката разговорът бе продължил минута и дванайсет секунди. Кое в случая будеше подозренията на Хари? Опита се да намери пътя обратно към първоизточника на съмненията си. Уви, не успя. Набра стационарния телефон. Никой не вдигна. После пробва да се обади и на мобилния на Ирене. Операторът съобщи, че входящите повиквания към този номер временно са преустановени поради непогасени задължения.

Пари.

Намесят ли се наркотици, парите стават алфата и омегата. Хари се помъчи да си спомни как се казваше пилотът, заловен да пренася съмнителен прах в ръчния си багаж. Полицейската му памет все още функционираше отлично. Въведе името Торд Шулц в уебстраницата за телефонни справки.

Появи се номер на джиесем.

Отвори чекмедже в бюрото на Олег, за да потърси химикалка. Под брой на „Masterful Magazine“ откри вестникарска изрезка, пъхната в прозрачен джоб. От снимката във вестника го гледаше собственото му, но по-младолико лице. Хари извади „джоба“, прегледа и другите изрезки. Всичките бяха от статии, където се споменаваше за него или имаше поместена негова снимка. Олег бе запазил и материала от едно списание за психология. Тогава, спомни си Хари, се съгласи да даде интервю за особеностите на серийните убийци, но отговаряше на журналиста с известно раздразнение. Затвори чекмеджето и се огледа. Обзе го желание да строши нещо. Изключи компютъра, събра си нещата в пътната чанта, излезе в коридора и си облече лененото сако. Ракел се появи от кухнята и отскубна невидима прашинка от ревера му.

— Толкова е странно — промълви тя. — Не бях те виждала отдавна и тъкмо бях започнала да те забравям — ето те пак тук.

— Това хубаво ли е?

— Не знам — усмихна се смутено тя. — Хем е хубаво, хем не е. Разбираш ли?

Кимна и я притегли към себе си.

— Ти си най-лошото нещо, което някога ми се е случвало, Хари. Най-лошото и най-хубавото. Дори сега присъствието ти е достатъчно да забравя всичко. Изобщо не съм сигурна, че това е хубаво.

— Аз обаче съм.

— Защо…? — тя посочи чантата.

— Пак ще се нанеса в „Леон“.

— Но…

— Ще се чуем утре. Лека нощ, Ракел.

Целуна я по челото, отвори вратата и излезе в топлата есенна вечер.

 

 

Младият администратор в „Леон“ обясни, че не се налага да попълва отново регистрационна карта, и му предложи да се настани в същата стая — номер 301. Хари се съгласи, при условие че поправят счупения корниз.

— Пак ли е паднал? Строши го предишният ни наемател. Горкичкият, получаваше гневни пристъпи. — Момчето подаде на Хари ключа за стаята. — И той беше полицай.

— Наемател, казваш?

— Един от постоянните ни гости. Агент под прикритие, както се изразявате вие.

— Мхм. Така, както те слушам, прикритието му май е било доста явно.

Момчето се усмихна.

— Ще отида да проверя дали в склада имаме подходящ корниз.

И се изгуби във вътрешното помещение.

— Каскета много приличаше на теб — обади се плътен глас.

Хари се обърна.

Кето̀ седеше на стол в онази част от хотела, която с известна благосклонност можеше да мине за лоби. Изглеждаше изморен. Бавно поклати глава:

— Страшно много. Беше изключително емоционален, изключително търпелив и изключително упорит. За жалост. Е, не беше висок колкото теб и имаше сиви очи, но гледаше зорко, по полицейски, точно като теб. И беше също толкова самотен. Загина на същото място, където сега отсядаш ти. Трябваше да си тръгнеш, Хари. Да беше се качил на онзи самолет! — Старецът разпери дългите си пръсти в неопределен жест.

Гледаше толкова печално, сякаш щеше да заплаче. С мъка се надигна от стола, а Хари се обърна към момчето на рецепцията:

— Вярно ли е?

— Кое?

— Казаното от него — Хари се обърна да посочи Кето̀.

Старецът обаче беше изчезнал. Как се бе придвижил толкова бързо до стълбите?

— Този полицай… агентът под прикритие… в моята стая ли умря?

— Не; изчезна — отвърна момчето след продължително мълчание. — После морето го изхвърли до Операта. За жалост не намерих корниз, но парче корда ще свърши добра работа. Нанижете завесата на нея и я завържете за крепежните елементи от двете страни.

Хари кимна.

В два след полунощ Хари още будуваше. Пушеше последната си цигара. На пода лежаха завесите и кордата. В другия край на двора някаква жена танцуваше валс без музика и без партньор. Хари се заслуша в звуците на града и проследи виещия се към тавана дим. Описваше криволици и наглед случайни фигури, в които Хари се опитваше да улови закономерност.