Ю Несбьо
Фантом (10)

Десета глава

Торд Шулц отключи вратата към къщата си, вторачи се в тъмното и за миг се заслуша в сгъстената тишина. Седна на дивана, без да включва осветлението, и зачака успокояващия грохот от следващия самолет.

Пуснаха го от ареста. Някакъв мъж се представи за старши инспектор, влезе в килията, приклекна до него и го попита защо, по дяволите, носи картофено брашно в куфара си.

— Картофено брашно?

— Лаборантите от КРИПОС са изследвали праха и са установили, че е точно това.

Торд Шулц повтори същото, което каза и по време на ареста — мантрата, заучена за кризисни ситуации: не знае нито как пликът се е озовал в багажа му, нито какво съдържа.

— Лъжеш. Ще те държим под око — предупреди го старши инспекторът.

После отвори вратата и му кимна да излиза.

Торд се сепна при пронизителния звук, неочаквано изпълнил голата тъмна стая. Стана и затърси опипом телефона, поставен на стол до лежанката.

Ръководителят полети се обаждаше да му съобщи, че до второ нареждане е отстранен от международните полети и е прехвърлен към domestic^[1]. Торд поиска да узнае причината.

Ръководството обсъдило ситуацията на специално заседание, обяснил началникът.

— Предполагам, разбираш, че няма как да ти поверим международен полет, докато името ти се свързва с подобно подозрение.

— Тогава защо не ме свалиш изцяло на земята?

— Е…

— Е?

— Ако те отстраним и медиите надушат отнякъде новината за ареста ти, веднага ще решат, че съмненията за нечисти сделки не са съвсем безпочвени, и това ще налее вода в тяхната мелница. Ъъъ… играта на думи беше съвсем неволна.

— А подозираш ли ме?

Отговорът дойде след известно мълчание:

— При евентуално признание, че подозираме наш пилот в контрабанда на наркотици, репутацията на авиокомпанията ще пострада сериозно, не мислиш ли?

Този път думите му носеха съвсем недвусмислено послание.

Тътенът от ТУ-154 удави остатъка от думите на ръководителя полети.

Торд затвори.

Опипом се върна на дивана и седна. Поглади с пръсти стъкления плот на ниската масичка. Усети грапавини: засъхнали петна от слуз, слюнка и остатъци от кокаин. А сега какво? Питие или линийка? Питие и линийка?

Стана. „Туполев“ прелетя съвсем ниско над сградите. Светлините му изпълниха цялата дневна и Торд се вгледа в отражението си в прозореца.

После отново се възцари мрак. Но краткият миг му стигаше да види онази присъда в очите си, която — знаеше — ще види и в очите на колегите си: осъдително презрение към недостойната му постъпка и — по-лошото — съжаление.

Domestic. Ще те държим под око. I see you.

Ако му отнемат правото да извършва международни полети, ще се превърне в безполезен, отчаян, задлъжнял рисков фактор, при това с кокаинова зависимост. Човек, непрекъснато стоящ в полезрението на полицията; човек под постоянен натиск. Торд Шулц не познаваше схемата в подробности, но сведенията, с които разполагаше, стигаха да разбият изградения канал. Затова неминуемо щяха да се опитат да го очистят. Преплете пръсти на тила си и въздъхна тихо. Определено не го биваше да пилотира изтребител. Самолетът започна да се върти, а командирът не притежаваше нужното хладнокръвие да си възвърне контрола над машината. Гледаше безучастно как главоломно лети към земята. И знаеше, че единственият му шанс за оцеляване е да пожертва изтребителя; да задейства катапулта. Да изскочи от кабината. Веднага.

Торд Шулц реши да се обърне към някой от високите етажи на полицията, някой, незамесен в корупционните схеми на наркобосовете. Да, налагаше се да потърси помощ на най-високо ниво.

Издиша насъбрания въздух и усети как се отпускат мускули, за които дори не си бе давал сметка, че са стегнати. Ще се прицели нависоко.

Но преди това ще изпие нещо силно.

И ще смръкне една линийка.

 

 

Зад рецепцията стоеше същото момче. Подаде му ключа.

Хари благодари и взе стълбите на няколко скока. По пътя от метростанцията до хотел „Леон“, пресичайки площад „Егер“, не срещна нито един „артилерист“ в екипа на „Арсенал“.

Пред стая 301 забави крачка. Две от крушките в коридора бяха изгорели и в тъмното той ясно виждаше светлината, струяща от процепа под вратата. Цените на електричеството в Хонконг бързо изкорениха стария му навик да не изгася осветлението на излизане от къщи. Може би камериерката бе оставила лампата включена. В такъв случай бе проявила и още по-сериозна небрежност: беше забравила и да заключи вратата.

Защото тя се открехна само с натискане на дръжката. Светлината от самотната лампа на тавана откри гръб, надвесил се над куфара на Хари. Вратата се удари глухо в стената, а човекът се обърна спокойно. Кротки очи на санбернар, разположени върху издължено, съсухрено лице, се вторачиха в Хари. Висок, прегърбен мъж, облечен в дълго палто, вълнен пуловер и с мръсна свещеническа яка на врата. Изпод дългата му сплъстена коса стърчаха огромни уши — Хари не бе виждал по-големи. Наглед мъжът беше прехвърлил седемдесетте. И макар двамата да бяха съвършено различни, Хуле сякаш се вгледа в огледалното си отражение.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Хари, без да прекрачва прага. Професията го бе научила на предпазливост.

— На теб на какво ти прилича? — отвърна непознатият с по младежки звучен глас и характерна интонация, любима на шведските естрадни групи и мисионери. — Влязох, за да проверя дали няма да намеря ценни вещи.

Вдигна двете си ръце. В дясната държеше универсален адаптер, а в лявата — издание на „Американски пасторал“ с меки корици.

— Ама ти нямаш абсолютно нищо! — Мъжът захвърли устройството и книгата върху леглото и пак започна да рови из куфара. Хвърли въпросителен поглед към Хари: — Поне машинка за бръснене нямаш ли?

— За бога… — Хари заряза всякаква предпазливост, влезе в стаята и хлопна капака на куфара.

— Спокойно, синко — мъжът вдигна отбранително длани пред себе си. — Не го приемай лично. Нов си в нашите среди. Въпросът е кой пръв те е претършувал.

— Тук ли? Тоест…

Старецът му протегна ръка.

— Добре дошъл. Казвам се Кето̀. Живея в 310-а стая.

Хари погледна с недоверие голямата му, по-мръсна от използван тиган, длан.

— Не се колебай, де. Поне за ръцете си гарантирам, че са безопасни за пипане.

Хари се представи и стисна десницата му. Оказа се изненадващо мека.

— Ръце на свещеник — обясни мъжът в отговор на безсловесния му въпрос. — Да ти се намира нещичко за пиене, Хари?

— Май вече си проверил — Хари посочи куфара и отворените врати на шкафовете.

— Стана ми ясно, че в стаята няма нищо, но какво издува джоба на сакото ти?

Хари извади игровата конзола и я захвърли на леглото до другите разпръснати вещи.

Кето̀ изгледа Хари с наклонена глава. Ухото му опря о рамото му.

— Като те гледам в какъв костюм си се изтупал, бих те взел за клиент, отседнал за няколко часа, а не за постоянен обитател. Каква е всъщност причината да си тук?

— Тази реплика май повече подхожда на мен.

Кето̀ потупа Хари по ръката над лакътя и го погледна право в очите.

— Синко — подхвана той със звучния си глас и плъзна два пръста по плата, — този костюм е от скъпите. Колко плати за него?

Хари възнамеряваше да го отпрати с някоя учтива фраза, произнесена със заплашителен тон. Но се досети, че тя няма да постигне желания ефект. Затова просто се усмихна.

Кето̀ отвърна на усмивката му.

Абсолютно негово отражение.

— Няма повече да ти досаждам. Пък и е време да ходя на работа.

— И в какво се състои тя? — полюбопитства Хари.

— Я виж ти! Интересуваш се и от ближните си. Проповядвам Божието слово на несретниците.

— И трябва да стане точно сега?

— За призванието ми няма работно време. Сбогом.

Старецът се поклони галантно, обърна се и тръгна към вратата. Хари видя как от джоба му се подава една от кутиите му с цигари. Затвори вратата зад гърба му. Във въздуха тегнеше задушливата миризма на дим и на стар човек. Отвори прозореца. Звуците на града мигом нахлуха в стаята; непрекъснатото приглушено ръмжене на автомобилни двигатели, джаз музика от отворен прозорец, далечен вой на полицейска сирена, който ту се усилваше, ту заглъхваше. Някакъв клетник изплака болката си между близките сгради, после издрънча стъкло. Вятърът прошумоляваше в сухите листа, а по асфалта потракваха високи токчета. Гласът на Осло.

С крайчеца на окото си Хари улови движение и се загледа по-внимателно надолу. Самотната лампа в задния двор осветяваше вътрешността на контейнера под прозореца му. Проблесна кафява опашка. Плъх. Седеше върху ръба на контейнера и душеше, вдигнал лъскавата си муцунка към Хари. Сети се за думите на разумния си работодател Херман Клойт: „Плъхът не е нито добър, нито лош. Плъхът си е просто плъх.“

 

 

Най-ужасната част от зимата в Осло. Ледът още не бе сковал фиорда, из централните улици върлуваше солен смразяващ вятър. Както обикновено се мотаех из улица „Дронинген“ и пласирах спийд, диазепам и рохипнол. Стараех се непрекъснато да си разтъпквам краката, но вече се бяха вкочанили. Дали да не похарча днешната печалба за скъпарските ботуши „Freelance“ от витрината на „Стийн и Стрьом“, колебаех се аз. Или да си купя „лед“? Дочух, че на „Плата“ се появил дилър. Можех да скатая част от спийда — Туту нямаше да забележи — и да си купя и ботуши, и „лед“. Мислих, мислих и прецених, че е по-безопасно засега да мина без ботушите и да се издължа на Один до последното йоре. Все пак не бях съвсем зле. Олег например се принуди да започне от нулата и да продава хашиш покрай реката, на зверски студ. Туту му повери района под Новия мост, където бедният Олег се конкурираше с всякаква измет от къде ли не и най-вероятно единствен от всички дилъри от моста „Анкер“ до морето говореше гладко норвежки.

Нагоре по улицата забелязах някакъв тип в екипа на „Арсенал“. Преди тук бръмчеше Псето — пъпчив южняк с кучешка каишка около врата. Бяха го сменили, но схемата си оставаше същата; дилърът чака да се стекат повечко хора. Засега се бяха събрали трима клиенти. Един господ знае от какво толкова ги беше шубе. Ченгетата отдавна се бяха отказали да наблюдават района, а ако случайно закопчаеха някой пласьор по тази улица, го правеха показно, за да затворят устата на поредния разфучал се политик.

Някакъв костюмар, изтупан като за конфирмация, мина покрай тримата наркомани. Видях как двамата с „артилериста“ си кимнаха едва забележимо. Костюмарят спря пред мен. Шлифер „Фернер Якобсен“, костюм „Ерменеджилдо Дзеня“, коса, гладко сресана на път, като на хористите от „Сребърните момчета“. Исполин.

— Somebody wants to meet you^[2] — заговори ме той на недодялан английски с ясно доловим руски акцент.

Пак ли, помислих си отегчено аз. Лицето ми му е направило впечатление, взел ме е за жиголо и ще иска или свирка, или тийнейджърския ми задник. В такива дни, честно казано, започвах често-често да се замислям дали пък наистина да не сменя попрището: вместо кучи студ — автомобилни седалки с подгряване, при това срещу четири пъти по-висока надница на час.

— No thanks^[3] — отвърнах все пак аз.

— Right answer is ’yes, thanks’^[4] — поправи ме той, хвана ме за ръката и ме завлачи — или по-скоро ме понесе — към черна лимузина, безшумно свила към тротоара до нас.

Задната врата се отвори и понеже осъзнах колко безсмислено е да се съпротивлявам, започнах да обмислям каква цена да спазаря. Ако ще ме изнасилват, поне да ми платят.

Онзи тип ме набута на задната седалка и хлопна вратата с меко щракване. Дори само то говореше достатъчно за цената на автомобила. През прозорците, отвън черни и непрозрачни, видях, че поехме на запад. Зад волана седеше дребосък с глава, прекалено малка да побере всичко, сбутало се върху лицето му: огромен нос, бяла акулска паст с възтънки устни, изпъкнали очи, рошави вежди, сякаш залепени с долнокачествено лепило. Същият скъпарски костюм на погребален агент и същата прическа а ла хорист.

— Sales good, eh?^[5] — погледна ме той в огледалото.

— За какви продажби плещиш, шибаняко?

Дребният се усмихна дружелюбно и кимна. Вече бях решил в никакъв случай да не им правя отстъпка, ако ме поискат и двамата. Сега обаче прочетох в погледа му, че не са се прицелили в задника ми. Искаха нещо друго, но засега се затруднявах да отгатна. Подминахме Кметството, Американското посолство, парка пред Двореца, продължихме на запад, поехме по „Ширкевайен“, сградата на Националното радио остана зад гърба ни. От двете страни на улицата се заредиха богаташки домове.

Спряхме пред голяма дървена къща, разположена на възвишение, и погребалните агенти ме замъкнаха през портата. Докато вървяхме по чакъла към масивна дъбова врата, се поогледах. Имотът заемаше площта на футболно игрище. Крушови и ябълкови дръвчета; цилиндричен циментов бункер — като водонапорните кули в пустинята; двоен гараж с желязна ролетна врата — толкова здрава, сякаш зад нея се помещава депо за линейки. Триметрова телена мрежа опасваше целия този разкош. Започвах да се досещам къде съм попаднал. Лимузина, английски с руски акцент, „добри продажби“, палат крепост.

В преддверието по-едрият костюмар ме претърси, после двамата с дребния отидоха до малка маса с червена филцова покривка. Над нея висяха множество стари икони и разпятия. Извадиха оръжията си от презраменните кобури, положиха ги върху червената покривка и ги затиснаха с по един кръст. После дребният отвори вратата към дневната:

— Атамана — съобщи той и ми направи знак да вляза.

Дъртакът вътре трябва да беше стар поне колкото коженото кресло, в което седеше. Заразглеждах го внимателно. Изкривените му старчески пръсти стискаха черна цигара.

Грамадната камина изпука. Предвидливо се настаних така, че пламъците й да сгряват гърба ми. Светлите им езици зашариха по бялата копринена риза и спаруженото му лице. Той остави цигарата и вдигна ръка към мен, сякаш очакваше да целуна големия син камък на безименния му пръст.

— Бирмански сапфир — обясни старецът. — Шест цяло и шест карата. Четири хиляди и петстотин долара за карат.

Говореше с акцент — не съвсем лесно доловим, но без съмнение акцент. Поляк? Руснак? При всички случаи източноевропеец.

— Колко? — попита той и подпря брадичка о пръстена.

За няколко секунди стоплих какво ме пита.

— Малко под трийсет хиляди — отвърнах.

— Колко под трийсет хиляди?

— Двайсет и девет хиляди и седемстотин ми се струва добра сума.

— Доларът се търгува за пет цяло осемдесет и три.

— Значи, близо сто седемдесет и три хиляди крони.

Старецът кимна.

— Казват, че много те бивало.

Очите му проблеснаха по-силно и от шибания сапфир.

— Доказал съм го.

— Виждал съм те в действие. Имаш още какво да учиш, но си личи, че си доста повече от останалите олигофрени. Умееш да преценяваш колко е склонен да ти даде клиентът.

Свих рамене. Питах се колко е склонен да ми даде той.

— Но се говори и друго: крадеш.

— Само когато си струва.

Старецът се засмя. Нека уточня, че тогава още не знаех дали това е смях, или пристъп на кашлица у раковоболен. От глъбините на гърлото му се изтръгна гъргорене като от двигател на стара лодка. После прикова в мен студените си сини еврейски очи и изрече с интонацията на учител по физика, който преподава втория закон на Нютон:

— Щом си толкова пресметлив, следващото уравнение никак няма да те затрудни: откраднеш ли от мен, ще те пречукам.

По гърба ми рукна пот. Събрах смелост да го погледна в очите. Сякаш се взирах в ледовете на безлюдната Антарктида. Все пак успях да отгатна две от желанията му. На първо място: пари.

— При рокерите на всеки пласирани петдесет грама имаш право да продадеш десет и да прибереш печалбата. Тоест седемнайсет процента. При мен ще пласираш само моя стока и ще ми изплащаш печалбата в брой. Петнайсет процента. Ще продаваш само на едно място с още двама души. Касиер, куриер и разузнавач. Седем процента за куриера, три за разузнавача. В полунощ ще се отчиташ на Андрей — кимна към по-дребния „хорист“.

Едно място. Разузнавач. Да не бях попаднал в култовия сериал „Подслушването“?

— Дадено — съгласих се. — Само ми осигурете екип.

Дъртият се усмихна; усмивка на влечуго, която цели да ти напомни къде приблизително се намираш в йерархията.

— Андрей ще го уреди.

Поговорихме още малко. Разпита ме за родителите ми, за приятелите, дали имам квартира. Отвърнах, че живея с приемната ми сестра. Гледах да не се увличам в лъжи, понеже имах чувството, че вече знае отговорите. Само на едно място го забаламосах. Попита ме защо говоря на толкова архаичен норвежки от източните части, щом съм израснал в академично семейство на север. Обясних, че биологичният ми баща е от източните квартали. Нямам представа дали е така, татко, но винаги съм си представял, че денем се размотаваш из източната част на Осло с празни джобове, без работа, а вечер се прибираш в леденостудена гарсониера, където не е подходящо да гледаш дете. А вероятно бях започнал да говоря с такъв акцент само за да дразня Ролф и префърцунените съседски деца. После открих, че това ми вдъхва усещане за превъзходство — все едно, да речем, нова татуировка на ръката. Виждах как хората се стъписват, докато говорят с мен, как се отдръпват, как ми правят място. Докато бъбрех за живота ми, дъртакът ме оглеждаше най-обстойно и непрекъснато потупваше ритмично с пръстена си по ръкохватката на креслото, сякаш отброяваше нещо. По време на един внезапно настъпил промеждутък в разпита тракането на пръстена остана единственият звук в стаята и тишината ми се стори толкова влудяваща, че просто трябваше да кажа нещо.

— Готина къща.

Егати идиотско включване! Идеше ми да потъна вдън земята от срам.

— От 1942 до 1945 година тук е живял Хелмут Райнхард, началникът на Гестапо в Норвегия.

— Съседите сигурно не ви притесняват.

— Съседната къща също е моя. Там живеел лейтенантът на Райнхард. Или обратното.

— Обратното?

— Тук някои неща трудно се поддават на тълкование — устните на стареца се разтеглиха в усмивка на гущер. Същински комодски варан.

Знаех колко трябва да внимавам, но не се стърпях:

— Едно нещо не ми стана ясно. Один ми плаща седемнайсет процента, останалите банди — също толкова. А вие сформирате отбор от трима и им давате общо двайсет и пет процента. Защо?

Старецът се бе вторачил в едната половина от лицето ми.

— По-безопасно е да бъдат трима вместо един, Густо. А аз се подлагам на риск наравно с моите дилъри. Изгубиш ли всички пешки, въпрос на време е да се стигне до шах и мат, Густо. — Дъртакът повтаряше името ми, сякаш звуковата комбинация му доставяше удоволствие.

— Но печалбата…

— За печалбата не бери грижа — остро ме прекъсна той. После се усмихна и гласът му отново омекна: — Нашата стока идва право от извора, Густо, и е шест пъти по-чиста от хероина менте, който се размесва първо в Истанбул, после в Белград и накрая в Амстердам. Въпреки това я купуваме на много по-изгодна цена. Схващаш ли?

— Можете да разредите дрогата седем-осем пъти повече от останалите.

— Разреждаме я, но добавяме по-малко примеси от останалите. Продаваме стока, достойна да се нарече хероин. Това вече го знаеш. Именно затова веднага прие да работиш за по-малка комисионна. — Огънят от камината проблесна в белите му зъби. — Защото си наясно, че ще пласираш най-добрата стока в града и ще надхвърлиш три-четири пъти оборота си от продажбата на брашното на Один. Всеки ден виждаш с очите си как клиентите подминават всички дилъри на хероин и се спират пред онзи с…

— … екипа на „Арсенал“.

— Още от дебюта ти с моя хероин клиентите ще научат, че качествената стока е при теб, Густо.

После ме изпрати.

Понеже през цялото време беше седял с вълнено одеяло над краката, си бях помислил, че е инвалид или нещо подобно, но той най-изненадващо се оказа много пъргав за възрастта си. На вратата спря — явно не желаеше да се показва навън. Хвана ръката ми над лакътя и леко стисна трицепса ми.

— До скоро виждане, Густо.

Кимнах. Както споменах, вече се бях досетил какво друго иска. „Виждал съм те в действие.“ Седял е зад затъмнените стъкла на лимузината и ме е изпивал с очи, все едно съм шибаният Рембранд. Затова не се съмнявах, че ще си издействам каквото съм си наумил.

— Разузнавачът да е сестра ми, а куриерът — едно момче на име Олег.

— Чудесно. Друго?

— Искам екип с номер 23.

— Аршавин — промърмори доволно по-високото Сребърно момче. — Russian^[6].

Явно не беше чувал за Майкъл Джордан.

— Ще видим — позасмя се глухо старецът и погледна към небето. — Сега Андрей ще ти покаже нещо и после можеш да започваш.

Ръката му продължаваше да опипва мускулите ми, а мазната му усмивка — да лепне на лицето му. Бях хем изплашен, хем въодушевен. Изплашен и въодушевен като ловец на комодски варани.

Сребърните момчета ме закараха до пустото пристанище за маломерни плавателни съдове във Фрогнерския залив. Отключиха някаква врата и поеха по пристана. От двете страни се редяха лодки, оставени на зимна стоянка. По едно време спряхме и слязохме от колата. Загледах се в тъмната спокойна вода. Андрей отвори багажника.

— Come here, Arschavin^[7].

Приближих се до него и надникнах.

Екип на „Арсенал“. На врата му още висеше кучешката каишка. Псето открай време си беше противен, но този път едва не повърнах. Върху пъпчивата му физиономия зееха черни кратери със засъхнала кръв, едното му ухо беше разпрано, а едното му око — смазано на пихтия. Откъснах поглед от ужасяващата гледка и чак тогава забелязах, че под буквата „m“ в „Emirates“ зее малка дупка. Като от куршум.

— What happened?^[8]

— He talked to the cop in sixpence^[9].

Знаех кого наричаше така. Някакъв полицейски агент дебнеше из Квадратурата. Всички познаваха антимафиотите, но този май беше под прикритие. Или поне той си мислеше така.

Андрей изчака да погълна всички зловещи подробности и попита:

— Got the message?^[10]

Кимнах. Пихтиестата маса в очната кухина на Псето привличаше погледа ми по-силно от магнит. Как, по дяволите, го бяха подредили така?

— Пьотър — обърна се Андрей към приятеля си. Двамата извадиха тялото от багажника, съблякоха му фланелката и го метнаха във водата. Тя го прие, погълна го беззвучно и затвори черната си паст.

— This is yours now^[11] — Андрей ми хвърли фланелката. Промуших пръст в дупката от куршум и погледнах надписа на гърба.

52. Бентнер.