Ю Несбьо
Фантом (39)

Трийсет и девета глава

В Трюлс Бернтсен се бяха приковали три очи. Две със светлосини, измити от алкохола ириси, и едно черно — дулото на собствения му щаер. Мъжът, хванал пистолета, седеше полуизлегнат в креслото, изтегнал дългите си крака на килима.

— Слушам те, Бернтсен — дрезгаво го подкани той. — Да чуя какво знаеш за Дубай.

Трюлс се прокашля два пъти. По дяволите, как му пресъхна гърлото!

— Една вечер ми позвъниха по домофона. Вдигнах. Някакъв глас поиска да разменим няколко думи. Първоначално отказах да го пусна, но после той спомена едно име и… и…

Трюлс Бернтсен търкаше нервно челюстите си с два пръста.

Хари чакаше.

— Притисна ме с една злополука, за която не допусках, че информацията е изтекла извън службата.

— Каква?

— С един арестуван. Някой трябваше да научи това копеле на нормални обноски. Не очаквах да се разчуе, че аз съм… му дал да се разбере.

— Тежка телесна повреда?

— Родителите искаха да ме съдят, но момчето не успя да ме разпознае на очната ставка, защото бях засегнал зрителния му нерв. Късмет в нещастието — Трюлс се засмя нервно, с познатото грухтене, ала смехът му бързо секна. — И не щеш ли, пред вратата ми цъфна някакъв тип, който знаеше за инцидента. „Виждам, че умееш да минаваш между капките, и съм готов да плащам щедро на човек с твоите заложби“ — увери ме той. Говореше на норвежки, и то много изискано, долових обаче акцент.

— Бил е Дубай?

— Това е единствената ни по-продължителна среща. После съм го виждал още два пъти, но съвсем за кратко. Тогава дойде сам. Възрастен мъж в елегантен и все пак старомоден костюм, с жилетка, бомбе и ръкавици. Обясни ми за какво му трябвам и колко ще ми плати. Стори ми се извънредно предпазлив. Предупреди ме, че след тази среща нито ще се срещаме, нито ще поддържаме контакт било по телефон, било по имейл. Настоя да не използваме средства, които могат да се проследят. Мен лично това ме устройваше изцяло.

— Как уговаряхте какво да правиш?

— Записваха поръчките на надгробна плоча.

— Къде?

— В гробището в Стария град. Там оставяха и хонорарите ми.

— Разкажи ми повече за Дубай. Що за човек е?

Вперил поглед право пред себе си, Трюлс Бернтсен се опитваше добре да си направи сметката. И да прецени последствията.

— Какво чакаш, Бернтсен? С ченгел ли да ти вадя думите от устата?

— Осъзнаваш ли какъв риск поемам, ако…

— Когато те видях за последно, двама от хората на Дубай се опитаха да ти пръснат мозъка. Вече си поръчан, Бернтсен. Затова говори. Кой е Дубай?

Хари Хуле го гледаше право в очите. Трюлс имаше усещането, че онзи го пронизва с поглед. Петлето се вдигна и опрости значително дилемата.

— Добре де, добре — вдигна отбранително ръце Бернтсен. — Дубай е само прозвище, защото пласьорите му носят футболни екипи с реклама на самолетна компания, която лети до арабските страни.

— Имаш десет секунди да ми разкажеш нещо, за което не съм се досетил сам.

— Чакай, чакай! И дотам ще стигна! Истинското му име е Рудолф Асаев. Руснак е, родителите му са били интелектуалци дисиденти и политически бежанци — или поне той така твърдял пред съда. Живял е в много страни и говори седем езика. В Норвегия е пристигнал през седемдесетте и е един от пионерите в трафика на хашиш. Гледал да не се набива на очи, но през 1980-а един от хората му го изпял в полицията. Тогава контрабандата на хашиш се наказваше като антидържавната дейност. Лежал дълго. След като го пуснали, заминал за Швеция и се прехвърлил на хероин.

— Приблизително същото наказание, но много пък по-добра печалба.

— Именно. Оглавил цяла групировка в Гьотеборг, след убийството на полицай под прикритие обаче се наложило да се скатае за известно време. Преди две години се върнал в Осло.

— Той ли ти каза всичко това?

— Не. Проучих го сам.

— Така ли? И как успя? Този човек не е ли пълна енигма?

Трюлс Бернтсен заби поглед в ръцете си. После вдигна очи към Хари Хуле. Не успя да сдържи усмивката си. Защото неведнъж му се бе приисквало да разкаже за това свое постижение. Но нямаше на кого да се похвали как е надхитрил самия Дубай. Трюлс облиза устни:

— Той беше седнал на креслото, където седиш ти в момента, с отпуснати върху подложките ръце.

— И?

— Ръкавът на ризата му се повдигна. Между ръкавиците и ръба на маншета забелязах бели белези — от онези, дето остават, след като премахнеш татуировка. А като видях татуировката на китката му, си помислих…

— Бил е в затвора. Носил е ръкавици, за да не остави отпечатъци, които ти да провериш в базата данни.

Трюлс кимна. Сече му пипето на Хуле — не можа да отрече Бернтсен.

— Именно. След като приех условията му, той се поотпусна. Протегнах му ръка да скрепим сделката, той си свали ръкавицата и стисна десницата ми. После успях да снема прилични отпечатъци от опакото на дланта ми. Компютърът откри съвпадение.

— Рудолф Асаев. Дубай. Как се е изхитрил да опази самоличността си в тайна толкова време?

— В ОРГКРИМ непрекъснато се натъкваме на такива случаи — сви рамене Бернтсен. — Между сенчестите играчи, попадащи в хватката на полицията, и другите, които се измъкват, има само една разлика: вторите дърпат конците на малобройна организация, с малцина приближени и доверени лица. Наркобосовете, обграждащи се с цяла армия, защото си въобразяват, че тя ще ги защити, рано или късно попадат зад решетките. Все се намира някой нелоялен служител, който или иска да се намърда на тяхното място, или се съгласява да ги предаде срещу намаляване на наказанието.

— Спомена, че си го виждал и друг път?

— Да — кимна Бернтсен. — Веднъж във „Фюрлюсе“. Видя ме, обърна се и излезе.

— Значи слуховете, че снове из града като фантом, са верни?

— Така излиза.

— Ти какво търсеше във „Фюрлюсе“?

— Аз ли?

— Вътре не влизат полицаи.

— Моя позната работи там.

— Мхм. Мартине?

— И ти ли я познаваш?

— Ходил си да я зяпаш, а?

Трюлс усети как кръвта нахлува в лицето му.

— Аз…

— Счупи гипса, Бернтсен. Току-що представи убедително алиби.

— К… какво?

— Ти си онзи досадник, когото Мартине е взела за агент под прикритие. По времето, когато Густо е бил убит, си се намирал в кафенето на Армията на спасението, нали?

— Досадник?

— Не се хващай за думата, а отговори.

— Нали не си ме подозирал в… Защо ми е да ликвидирам Густо Хансен?

— Защото Асаев ти е поръчал да го очистиш например. Пък си имал и личен мотив да искаш смъртта му. Густо е видял как убиваш човек в Алнабрю. С дрелка.

Трюлс Бернтсен претегли думите на Хуле с вещината на полицай, чийто двойствен живот го е научил да различава блъфа от истината.

— Олег Фауке също е станал свидетел на престъплението. Имаш мотив да пречукаш и него. Затворникът, който се опита да го прободе смъртоносно…

— Не работеше за мен! Трябва да ми повярваш, Хуле, нямам нищо общо с нападението. Никого не съм убивал. Само унищожавах доказателства. А това в Алнабрю беше нещастен случай.

— И не дойде в „Леон“ с намерението да ми теглиш куршума?

Трюлс преглътна с мъка. Хуле ще го убие като нищо. Ще дръпне спусъка в слепоочието му, ще избърше отпечатъците и ще постави оръжието в ръката му. По вратата на апартамента му липсваха следи от взлом, Вигдис А. ще свидетелства, че е видяла Трюлс да се прибира сам, на вид простинал, потиснат… А от Управлението ще потвърдят: дори се е обадил, че няма да идва на работа.

— Кои бяха онези двамата, които дойдоха в хотела? Хора на Рудолф?

Бернтсен кимна.

— Измъкнаха се, но успях да раня единия.

— Защо са ни поръчали?

— Явно знаем прекалено много — сви рамене Трюлс и се опита да се засмее, но от гърлото му се изтръгна само хрипкава кашлица.

Постояха мълчаливо, вкопчили поглед един в друг.

— Какво възнамеряваш да нравиш? — попита Трюлс.

— Да го заловя.

Да го заловя. Трюлс отдавна не бе чувал някой да употребява този глагол.

— Значи според теб антуражът му е малоброен?

— Най-много трима-четирима души, а вероятно само двама.

— Мхм. Какво друго желязо имаш?

— Желязо?

— Освен това — Хуле посочи към ниската масичка: три пистолета, единият картечен, зареден и в режим на готовност. — Мога да те закопчея и да претърся апартамента, така че е в твой интерес да ми ги покажеш сам.

Трюлс Бернтсен обмисли положението и посочи спалнята.

Трюлс включи осветлението и отвори вратата на гардероба. Под луминесцентната лампа лъснаха шест пистолета, два големи ножа, черна полицейска палка, метален бокс, противогаз и така наречената riot gun, или нелетално оръжие, предназначено за разпръскване на масови безредици — късоцевна пушка с цилиндър в средата, съдържащ големи патрони със сълзотворен газ. Оръжейния си арсенал Трюлс бе събрал от склада в Управлението, където служителите не следяха изкъсо точната бройка оръжия.

— Ти си луд за връзване, Бернтсен.

— Защо?

Хуле посочи задната стена на гардероба. Там Трюлс беше забил гвоздеи, на които бе закачил оръжията, и с помощта на флумастер бе очертал контурите им. Всичко си имаше точно определено място.

— Бронежилетка на закачалка? Ти какво? Притесняваш се да не се измачка ли?

Трюлс Бернтсен не отговори.

— Добре — Хуле свали жилетката. — Сложи в един чувал полицейската пушка, противогаза и муниции за МП-5.

Хуле наблюдаваше, докато Трюлс изпълнява нарежданията му. Върнаха се в дневната. Хари взе картечния пистолет и тръгна към външната врата:

— Знам какво ти минава през ума. Но преди да си започнал да звъниш на разни хора, за да ме спреш, нека те предупредя, че съм поверил на адвокат цялата информация за теб и случая. При инцидент с мен съм го инструктирал как да действа. Ясно?

Трюлс кимна. „Блъфира“ — помисли си.

— Смяташ, че те будалкам — засмя се Хуле. — Но няма как да си напълно сигурен, нали?

Ах, как мразеше Хуле! Ненавиждаше надменната му пренебрежителна усмивка.

— А какво ще стане, ако оцелееш, Хуле?

— Тогава проблемите ти ще приключат. Ще се махна оттук, ще се преселя в другия край на земното кълбо и повече няма да ме видиш. И последно… — Хуле закопча дългото палто над бронежилетката. — Ти ли си изтрил улица „Блиндерн“ 74 от списъка, който изпратиха на мен и Белман?

Трюлс Бернтсен понечи да отрече. Но нещо — хрумване, смътен проблясък — го спря. Отдавна се опитваше да разбере къде е леговището на Рудолф Асаев…

— Да — излъга той, докато се опитваше да смели информацията, да съобрази какво означава това.

Списъкът, който изпратиха на мен и Белман…

Трюлс се мъчеше да извлече някакво заключение, ала умът му не щракаше достатъчно бързо. Проницателността не беше сред силните му страни. Нуждаеше се от повече време да осмисли чутото.

— Да — повтори той с надежда изненадата да не му проличи. — Аз бях. Аз изтрих адреса.

— Оставям тази пушка — Хари отвори пълнителя и извади патрона. — Ако не се върна, я занеси в адвокатска кантора „Бах & Симонсен“.

Хуле затръшна вратата. Стъпките му отекнаха по стълбите. Трюлс изчака, за да е сигурен, че онзи няма да се върне, и се спусна към бал конската врата. О стената до нея, зад завесата, стоеше опряна карабината „Мерклин“. Трюлс вдигна тежкото оръжие, отвори балконската врата и опря цевта о перилата. Валеше дъжд и беше студено, но тихо, а в случая това имаше по-голямо значение.

Трюлс видя как Хуле излиза от блока. Палтото му се ветрееше, докато вървеше към таксито на паркинга. Бернтсен се прицели в него през светлочувствителния оптически мерник. Немска оптика и оръжейно изкуство. През окуляра фигурата се виждаше зърниста, но на фокус. Веднага би могъл да повали Хуле. Куршумът щеше да го прониже от глава до пети или — при повече късмет — да излезе през репродуктивните му органи. Все пак „Мерклин“ бе проектирана за лов на слонове. Ала ако Трюлс изчакаше Хуле да попадне под лампите на паркинга, щеше да му се открие още по-удобна възможност за изстрел. Това му се струваше за предпочитане: хем паркингът е пуст, хем по-бързо ще довлече трупа до колата си.

Инструктирал адвоката си? Да бе! Трюлс обаче задължително щеше да провери има ли причина да очисти въпросния Ханс Кристиан Симонсен. Не искаше да оставя нищо за случайността.

Хуле се приближаваше към светлото петно под една лампа. В главата? Бронежилетката покриваше тялото до тила. Адски тежка. Трюлс постави пръст на спусъка. Слаб, едва доловим глас му прошепна да се откаже, защото това е убийство. Досега Трюлс Бернтсен не бе отнемал умишлено човешки живот. Не той посегна на Торд Шулц, а проклетите „бригадири“ на Рудолф Асаев. А Густо? Кой, по дяволите, пречука Густо? Микаел Белман. Исабел Скойен.

Немощният глас замлъкна. Центърът на кръстачката сочеше главата на Хуле. Бум! Трюлс вече си представяше кървавата гледка. Пръстът му легна плътно върху спусъка. След две секунди Хуле щеше да излезе на светло. Жалко, че нямаше как да заснеме момента и да го запише на дивиди. Тези кадри биха засенчили дори сексапила на Меган Фокс — със или без порция кюфтета.