Ю Несбьо
Фантом (33)

Трийсет и трета глава

През открехнатия прозорец на стая 301 Хари чу как църковната камбана проехтя единайсет пъти във вечерната дрезгавина. Болките в тила и врата поне го държаха буден. Стана от леглото, избута стола до стената така, че да седне с лице към вратата, и се отпусна на него с карабината в скута.

От рецепцията поиска по-силна крушка, защото тази в стаята му изгоряла, и чук, за да закове два гвоздея, стърчащи от прага. Щял да се справи сам, не му трябвала помощ. Сам смени слабата крушка в коридора точно пред вратата на стаята и отпори прага с помощта на чука.

От мястото си щеше да види сенки под вратата, в случай че се появят неканени посетители.

Изпуши няколко цигари. Провери дали пушката е заредена и изпуши останалите в кутията. Камбаната удари дванайсет пъти.

Телефонът звънна. Обади се Беате. Вече разполагала с копия на четири от петте списъка, подготвени от патрулите, които прочесали района около „Блиндерн“.

— Последният патрул току-що е предал списъка си в ОРГКРИМ.

— Благодаря ти. Взе ли пликчетата от Нина?

— Да. Поръчах на Съдебна медицина да се заемат незабавно с тях. В момента изследват кръвта.

Мълчание.

— И? — попита Хари.

— Какво?

— По гласа ти познавам, че ми спестяваш нещо, Беате.

— ДНК анализ не се прави за няколко часа, Хари; понякога отнема…

— … дни, докато се получи окончателният резултат — довърши Хари.

— Точно така. Засега разполагаме само с предварително заключение.

— А то гласи…? — Хари чу стъпки в коридора.

— Съществува поне петпроцентова вероятност да е погрешно.

— Но вече сте изготвили предполагаем ДНК профил и си получила съвпадение в базата данни, нали?

— Предварителните резултати се използват само за да се изключат евентуални лица.

— С чий профил съвпаднаха данните?

— Не искам да давам предположения, преди…

— Хайде де.

— Мога да ти кажа само, че кръвта не е на Густо.

— И?

— И не е на Олег.

— Супер — Хари беше задържал дъха си. — Ами…

Над пода пред вратата се просна сянка.

— Хари?

Той затвори. Вдигна карабината и зачака. Човекът отвън почука три пъти. Хари продължи да дебне. Сянката не се отмести. Хари се прокрадна на пръсти до стената, за да не се окаже на пътя на евентуално изстреляни куршуми. Плъзна се към вратата и погледна през шпионката.

Мъжът пред стаята стоеше с гръб.

Под късото му яке се виждаше, че от задния му джоб виси нещо черно, навярно шапка. Не носеше колан. Ръцете му се спускаха плътно покрай тялото. Ако беше въоръжен, оръжието не висеше на кръста му, а на гърдите или от вътрешната страна на прасеца. Но нито едното, нито другото изглеждаше особено вероятно. Мъжът се обърна с лице към вратата и почука повторно — този път по-силно. Хари притаи дъх, оглеждайки деформираното му от шпионката лице. Струваше му се познато. Силно издадена напред долна челюст. Почеса се под брадичката с карта, провесена на врата му. Приличаше на идентификационна карта, каквито полицаите носят по време на арест. По дяволите! Нима бившите колеги на Хари бяха изпреварили Дубай?

Хари се поколеба. Ако този тип беше дошъл със заповед за задържане, значи, със сигурност имаше и разрешително за обиск. След като го е представил на рецепцията, са му дали универсален ключ за всички стаи. Хари добре прецени плюсовете и минусите. Тихо опря карабината зад гардероба и отвори вратата.

— Кой си ти и какво искаш? — попита той, докато погледът му обхождаше коридора.

— Леле на какво приличаш, Хуле! — възкликна онзи. — Може ли да вляза? — вдигна картата си.

— Трюлс Бернтсен — прочете Хари. — Ти не работеше ли за Белман?

— И продължавам. Той ти праща много поздрави.

Хари отстъпи и пусна Бернтсен да влезе пръв.

— Уютничко — отбеляза полицаят.

— Сядай — Хари посочи леглото, а самият той се разположи на стола пред прозореца.

— Дъвка? — предложи Бернтсен и протегна пакетчето.

— Ще ми изпопадат пломбите. Какво искаш?

— Дружелюбен както винаги — Бернтсен избухна в грухтящ смях, нави една лентовидната дъвка на руло, отвори уста — или по-скоро дръпна долното си чекмедже — и набута дъвката вътре.

Хари наблюдаваше зорко движенията на Бернтсен, погледа му, преценяваше интонацията и миризмата. Трюлс изглеждаше спокоен, но в осанката му Хари долавяше нещо заплашително. Държеше дланите си обърнати нагоре, не правеше резки движения, ала очите му събираха данни, преценяваха ситуацията, подготвяха нещо. Хари вече се разкайваше, задето остави карабината зад гардероба. В момента липсата на разрешително за притежание на оръжие беше най-малкият му проблем.

— При огледа на разкопания гроб на Густо Хансен в Западното гробище открихме кръв по ризата на трупа. ДНК анализът показа, че е твоя.

Хари наблюдаваше как Бернтсен най-старателно сгъва станиоловата опаковка на дъвката. Хари си спомни по-подробно що за птица беше този Бернтсен. Спрягаха го с прозвището Бийвъс. Дясната ръка на Белман. Едновременно глупав и умен. И опасен. Влошена версия на Форест Гъмп.

— Не знам за какво говориш — отвърна Хари.

— Не знаеш, значи — въздъхна Бернтсен. — Може системата да е отчела данните погрешно. Облечи се набързо да те закарам до Управлението. Там ще вземем нова кръвна проба.

— Издирвам момиче на име Ирене Хансен.

— Да не е погребана в Западното гробище?

— От лятото се води в неизвестност. Несъща сестра на Густо Хансен.

— Това е ново за мен. Така или иначе, ще се наложи да ме придружиш до…

— Виж я — Хари извади снимката на семейство Хансен от джоба на сакото си и я подаде на Бернтсен. — Трябва ми малко време. После ще ви обясня защо съм предприел всичко това. Обещавам след четирийсет и осем часа да се явя в Управлението.

— Четирийсет и осем часа — промърмори Бернтсен, докато разглеждаше снимката. — Хубав филм. Ник Нолти и онзи негър… Макмърфи?

— Мърфи.

— Да. Той изведнъж изгуби таланта си на комик. Не ти ли се струва странно? Имаш дарба и в един прекрасен ден откриваш, че си я изгубил. Според теб как ли се чувстват такива хора, Хуле?

Хари погледна Бернтсен. Приликата с Форест Гъмп започна да избледнява. Трюлс вдигна снимката срещу светлината и примижа съсредоточено.

— Познаваш ли я отнякъде?

— Не — Бернтсен му върна фотографията, надигна се леко от леглото — явно шапката в задния джоб го убиваше, — и я премести в джоба на якето си. — Хайде да тръгваме към Управлението, пък там ще обсъдим гратисния срок — най-небрежно подхвърли Бернтсен.

Тонът му обаче го разобличи в очите на Хари. Защото у него вече се бе загнездило подозрение. Щом Беате не беше получила окончателен резултат от проба, дадена за спешен анализ, как Бернтсен вече е успял да се сдобие със заключение за кръвта по ризата на Густо? Хари забеляза и друго. Докато Трюлс преместваше предполагаемата шапка в джоба на якето си, Хари видя, че това всъщност е балаклава, каквато е носел и екзекуторът на Густо — по спомените на Олег.

Тези размисли мигом го доведоха до „пробитото“ ченге.

Значи лакеите на Дубай пак бяха изпреварили полицията?

Погледът на Хари се плъзна крадешком към гардероба. Нямаше време да се опитва да се добере до пушката, защото по коридора затрополиха стъпки. На двама души — единият явно много едър, защото дървената подова настилка скърцаше под тежестта му. Стъпките спряха пред вратата. По пода пред прага се плъзнаха сенките на два чифта разкрачени крака. Имаше вероятност тези мъже да са полицаи — колеги на Бернтсен — и да идват, за да арестуват Хари. Но съдейки по жаловитите стонове на дъските, Хари се досещаше кого да очаква: исполина, който го гони през парка „Фрогнер“.

— Да тръгваме — подкани го Бернтсен, застана пред Хари и уж случайно се почеса по гърдите под ревера. — Двамата с теб ще се поразходим.

— Май ще си имаме и компания. Подкреплението ти пристигна.

Хари посочи сенките под прага. Между двата чифта крака се появи още една сянка — издължена и права. Трюлс проследи ръката на Хари. По лицето му се изписа искрена изненада, каквато типове от рода на Бернтсен просто не могат да изиграят. Явно „гостите“ не бяха негови хора.

— Отмести се от вратата — прошепна Хари.

Трюлс престана да дъвче дъвката и го погледна.

 

 

Трюлс Бернтсен предпочиташе да държи своя щаер в презраменен кобур, смъкнат така, че пистолетът да е прилепнал към гърдите му. По този начин човекът, застанал срещу него, не може да види оръжието. Бернтсен осъзнаваше, че опитен детектив като Хари Хуле, изкарал специализация във ФБР в Чикаго, веднага ще забележи издутина по дрехите на обичайните места за носене на оръжие. Не че Трюлс очакваше да използва пистолета, но се чувстваше по-спокоен, като го взе; предохранителни мерки. Ако Хари окаже съпротива, ще го изведе от хотела с щаера, опрян дискретно в гърба му, и с балаклавата, нахлузена на главата, та потенциални свидетели да не могат да опишат човека, видян с Хуле непосредствено преди той да изчезне от лицето на земята. Беше паркирал сааба в странична пресечка и дори строши единствената улична лампа, за да не се вижда регистрационният номер. Петдесет хиляди евро. Беше решил да действа поетапно, да гради камък по камък. Ще си вдигне къща в Хьойенхал — с изглед към тяхната. С изглед към нея.

Хари Хуле му се видя по-дребен от колоса, когото помнеше. И погрознял. Блед, грозен, мръсен и изтощен. Занемареният му външен вид улесняваше задачата на Трюлс Бернтсен. Затова когато Хуле шепнешком му нареди да се отмести от вратата, Трюлс Бернтсен първо се ядоса. Сега ли намери Хуле да му пробутва разни детски номера? После обаче Бернтсен разпозна интонацията на полицай, надушил опасност. В критични ситуация служителите на реда не изпадат в емоционални изблици, нито драматизират, а просто съобщават нужното с неутрален хладен тон, и то така, че да се избегнат всякакви недоразумения. И да се повишат шансовете за оцеляване.

Почти машинално Трюлс Бернтсен направи крачка встрани.

В същия миг горната част на вратата влетя в стаята.

Завъртайки се на 180 градуса, Бернтсен заключи, че дулото трябва да е скъсено, та оръжието да нанесе такива поражения от толкова малко разстояние. Посегна с ръка към пазвата си. Ако кобурът висеше на обичайното си място и Бернтсен не носеше яке, щеше да го извади много по-бързо, защото дръжката щеше да стърчи навън. Но сегашното положение на оръжието, прилепнало към тялото му, го забави.

Трюлс Бернтсен се хвърли заднешком към леглото, издърпа пистолета и изпъна ръка напред. В същия миг вратата поддаде. Зад гърба му издрънча стъкло. После нов изстрел заглуши всичко. Грохотът изпълни ушите му. В стаята се разбушува снежна виелица.

На вратата видя силуетите на двама мъже. По-едрият вдигна пистолет. Главата му почти опираше в рамката на вратата. Двуметров исполин. Трюлс дръпна спусъка. После пак. Усети опияняващия откат и още по-опияняващото съзнание, че този път всичко се случва наистина. Не му пукаше какво ще последва. Великанът се олюля, сякаш да отметне перчема си, отстъпи назад и изчезна. Трюлс отмести пистолета към другия. Той стоеше неподвижно. Около него летеше перушина. Трюлс го взе на мушка, но не натисна спусъка. Вече го виждаше по-ясно. Лице на лакомец. В съзнанието на Трюлс такива физиономии имаха саамите, финландците и руснаците.

Мъжът спокойно вдигна пистолет пред себе си. Пръстът му легна на спусъка.

— Успокой топката, Бернтсен.

От гърлото на Трюлс Бернтсен се откъсна продължителен рев.

 

 

Хари падаше. Докато оловният дъжд се сипеше над него, той, навел глава и превил гръб, заотстъпва заднешком към прозореца. Стъклото първо оказа отпор, но после сякаш се сети, че е чупливо, и поддаде.

И Хари полетя в нищото.

Времето спря. Все едно пропадаше към морско дъно. Ръцете му се мятаха в инстинктивен опит да спрат въртенето на тялото, полетяло в обратно салто. През нервните връзки в мозъка му се стрелнаха недовършени мисли: ще се приземи на глава; извади късмет, че няма завеси. Видя голата жена отсрещна, обърната с краката нагоре.

После потъна в нещо меко. Празни кашони, стари вестници, мръсни памперси, кутии от мляко, мухлясал хляб от хотелската кухня, филтри с утайка от кафе.

Докато лежеше възнак в отворения контейнер, върху него се посипа дъжд от разтрошени стъкълца. От прозореца на стаята му припламнаха искри. Огън от дулото на оръжие. Възцари се невъобразима тишина, сякаш изстрелите идваха от телевизор с изключен звук. Монтажната лента се беше разлепила. От раните шуртеше кръв. И в миг на безумие му се прииска да не мърда оттук. Да затвори очи, да заспи, да се остави на унеса. Сякаш не той, а друг човек, когото наблюдаваше отстрани, се изправи, прекрачи ръба на контейнера и хукна към портата в дъното на двора. Отваряйки я, чу бесен рев от прозореца. Изскочи на улицата, подхлъзна се върху капака на шахта, но успя да се задържи на крака. Чернокожа жена в тесни дънки му се усмихна по навик и издаде кокетно устни, ала бързо схвана ситуацията и отвърна поглед встрани.

Хари тичаше. Реши този път да бяга докрай — докато го хванат.

Надяваше се гонитбата да не продължи дълго.

Междувременно смяташе да се придържа към природата на плячката: да бяга до последен дъх, опитвайки се да отърве кожата, да удължи живота си с няколко часа, няколко минути, няколко секунди.

Сърцето му се разблъска опърничаво, а той се разсмя, докато пресичаше улицата пред нощен автобус. Хукна към Централната гара.