Ю Несбьо
Фантом (32)

Трийсет и втора глава

Неусетно, без да си даваме сметка, виолинът завзе властта, възкачи се на престола и започна да ни контролира повече, отколкото ние него. Всичко пропадна: сделката, която се опитах да договоря с Ибсен, грабежът в Алнабрю. А Олег непрекъснато се разхождаше с депресираната си руска физиономия и повтаряше, че без Ирене не намирал смисъл в живота си. Три седмици по-късно се бодяхме за повече пари, отколкото печелехме, и знаехме, че всичко върви към провал. Тогава този проблем бледнееше пред необходимостта от следващата дозичка. Звучи като шибано клише — и е точно такова. Адски елементарно и абсурдно. Спокойно мога да кажа, че никога не съм обичал истински човешко същество. Но бях безнадеждно влюбен във виолина. Защото, докато Олег използваше виолина като лек за сърдечните си терзания, аз го използвах по предназначение: за да ме прави щастлив. Ще повторя: като източник на щастие. Кикът превъзхожда насладата от храна, секс, сън, дори от усещането, че дишаш.

Затова никак не се изненадах, когато една вечер, след обичайното разкешване, Андрей ме дръпна настрана и ми съобщи, че старецът е притеснен.

— Ясно — отвърнах.

Ако не се стегна и не свикна да се явявам на работа в трезво състояние, старецът се заканил да ме изпрати принудително в клиника за наркомани.

Засмях се.

— Не знаех, че ни се полагат и допълнителни социални екстри. Двамата с Олег ще имаме ли право на стоматологична помощ и пенсионно осигуряване?

— Олег — не.

В погледа му прочетох какво има предвид.

Аз обаче нямах абсолютно никакво намерение да отказвам дрогата. Олег — също. Без да ни пука за отправеното предупреждение, още на следващата вечер се нашихме като за световно. Продадохме половината от отреденото ни количество и с остатъка в джоба наехме кола и отпрашихме към Кристиансан. Вътре надухме Синатра на макс: „I Got Plenty of Nothing“^[1]. Заглавието доста сполучливо описваше тогавашното ни положение: нямахме пукнат петак. Този път Олег се осмели да извиси глас — за да надвика Синатра и мен. Смяхме се, пихме бира — като в доброто старо време. Отседнахме в хотел „Ернст“, който изглеждаше толкова банален, колкото предполагаше името му. Когато на рецепцията попитахме къде се подвизават градските пласьори, само ни изгледаха тъпо. Олег ми разказа, че тук се провеждал фестивал и някакъв идиот, дето се мислел за голямата работа, започнал да кани най-яките банди, но не можел да им плаща хонорарите и накрая закрили фестивала. Така или иначе, християните в града твърдяха, че половината от младежите на възраст между осемнайсет и двайсет и пет години са започнали да употребяват наркотици именно заради фестивала. Но ние двамата с Олег не открихме никакви наркомани. Обиколихме пешеходната зона и се натъкнахме на един-единствен пиян и на четиринайсет певци от църковен хор, които ни попитаха дали искаме да се срещнем с Исус.

— Само ако търси виолин — отвърнах аз.

Понеже Исус очевидно нямаше такива щения, се върнахме в хотелската ни стая и се напомпахме за лека нощ. Не знам защо, но решихме да поостанем в Кристиансан. Лентяйствахме, друсахме се и пеехме парчета на Синатра. Една нощ се събудих. Олег се беше надвесил над главата ми с някакво псе в ръце. Чул изсвирване на спирачки, надникнал и видял кучето, полупремазано на улицата. Огледах го внимателно. Беше пострадало тежко. С Олег единодушно преценихме, че гръбнакът му е счупен. Цялото му тяло беше изранено от краста и от бой. Клетото животно явно доста бе препатило — един господ знае дали от стопанина, или от себеподобни. Но беше красиво. Спокойните му кафяви очи ме гледаха с надеждата да поправя сторената му вреда. Опитах се. Нахранихме го и го напоихме, потупах го по главата и започнах да му говоря. Олег предложи да го заведем на ветеринар, но аз се досещах какво ще ни кажат, затова задържахме кучето в хотелската стая. Окачихме табела „Do not disturb“ на вратата и го сложихме в леглото. Редувахме се да бдим над него, за да сме сигурни, че диша. Постепенно телцето му се стопли и пулсът се нормализира. На третия ден го кръстихме Руфус. Поне няма да си отиде от този свят без име, казахме си двамата с Олег.

— Той се мъчи. Ветеринарят ще го приспи с една инжекция. Изобщо няма да го боли — увери ме Олег.

— Няма да позволя на никого да цели Руфус с евтина стока! — заявих аз и заредих спринцовката.

— Полудя ли? — слиса се Олег. — Това е виолин за два бона!

Сигурно правилно беше изчислил. Руфус напусна този свят, вдигнат от дрога — бизнес класа.

Спомням си, че докато се връщахме към Осло, беше облачно. Нито слушахме Синатра, нито пяхме.

В Осло Олег го затресе яко шубе. Аз обаче го раздавах непукист. Нещо ми подсказваше, че старецът няма да се занимава с нас — с двама безобидни, пропаднали наркомани. Бяхме разорени, безработни, а не след дълго свършихме виолина. Олег прочел някъде, че думата „junkie“ била над стогодишна. Произлизала от времето, когато първите хероиномани започнали да крадат скрап от пристанището във Филаделфия и да го продават, за да печелят пари за дрога. Двамата с Олег последвахме примера им. Започнахме да се промъкваме към строителните площадки до пристанището в залива Бьорвика и да задигаме каквото ни попадне. В нашите очи медта и инструментите се равняваха на злато. Медта продавахме на търговец на скрап в Калбакен, а инструментите — на двама литовци — домашни майстори.

Постепенно и други „колеги“ започнаха да припечелват от скрап. В резултат собствениците вдигнаха по-високи огради, поставиха по-многобройна охрана, в картинката се включиха и ченгетата, а купувачите се свряха в миша дупка. И наркотичният глад ни зашиба по-безжалостно от обезумял надзирател, който плющи с камшика по гърбовете на робите. Осъзнавах необходимостта да измислим какво да реши окончателно проблема ни. И измислих.

Разбира се, не обелих и дума пред Олег.

Прекарах цял ден в подготовка на речта ми и й се обадих.

Ирене тъкмо се бе прибрала от тренировка. Зарадва се, че чува гласа ми. Излагах й идеята си в продължение на час. След като приключих, тя се разплака.

Следващата вечер отидох да я посрещна на гарата. Тя слезе от влака от Тронхайм и ме прегърна през сълзи.

Толкова млада. Толкова всеотдайна. Толкова безценна.

Както вече споменах, през живота си не съм обичал човешко същество. Навярно единствено чувствата ми към Ирене са били сравними с обич, защото тогава бях на косъм да се разцивря и аз.