Ю Несбьо
Фантом (3)

Трета глава

Мъжът в ленения костюм слезе от скоростния влак на Централната гара в Осло. Явно през изминалия ден слънцето бе огрявало родния му град, защото въздухът още се усещаше топъл и приятен. Мъжът, с почти смешно малка кожена чанта в ръка, бързо излезе през южния изход от гарата. Навън сърцето на Осло — което според някои изобщо не съществувало — биеше в нощен режим. Няколкото автомобила в кръговото кръстовище до светофара поеха един по един на изток към Стокхолм и Тронхайм, на север към други квартали или на запад към Драмен и Кристиансан. И по големина, и по форма светофарът напомняше бронтозавър — загиващ гигант, чието място щяха да заемат жилищни и офис сгради в новия великолепен квартал на Осло с новата великолепна сграда на Операта. Мъжът спря и вдигна очи към белия айсберг^[1], разположен между светофара и фиорда. Сградата си извоюва редица архитектурни отличия по цял свят. Чуждестранни туристи се стичаха в Осло да разгледат италианския мраморен покрив, скосен към морето. Светлината от големите прозорци на сградата бликаше със силата на озаряващото я лунно сияние.

„Определено е подобрение“ — помисли си мъжът.

Пред себе си виждаше не бъдещия нов квартал, а миналото. Защото тук някога се помещаваше така нареченото „стрелбище“ на Осло — територията на наркоманите. Забиваха спринцовки в телата си и яздеха опиянението си зад порутена казарма, която едва прикриваше тези изгубени деца на норвежката столица и спускаше параван между тях и нищо неподозиращите им, добронамерени родители със социалдемократически убеждения. Подобрение… Пропадането им в ада щеше да премине сред по-красив градски пейзаж.

От три години не се беше връщал тук. Всичко се бе променило и същевременно си течеше постарому.

Седяха на затревената площ между гарата и шосето — все така друсани като едно време. Някои лежаха по гръб със затворени очи, сякаш слънцето им блестеше твърде силно в очите, други клечаха в търсене на читава вена, трети се бяха превили с подкосени колене и се чудеха идват ли насам, или си тръгват.

Същите лица. Не онези живи мъртъвци, които преди три години се мотаеха тук: те отдавна лежаха под земята. Лицата — лицата бяха същите.

Тръгна нагоре по улица „Толбю“. Понеже причината да се върне имаше връзка с наркоманите, той се опита да си изгради впечатление: дали за тези три години са се увеличили, или са намалели. Забеляза, че по „Плата“ отново се вихри търговия. Малкият, боядисан в бяло, асфалтов четириъгълник от западната страна на предгаровия площад някога представляваше норвежкият аналог на Тайван — зона за свободна търговия с наркотици, създадена от властите с цел да държат под око случващото се там и да предотвратят зарибяването на нови клиенти.

Но постепенно търговията се разрасна, „Плата“ разголи истинското лице на Осло — един от европейските градове с най-високо потребление на хероин — и мястото се превърна в туристическа атракция.

Статистическите данни за продажбата на хероин и за фаталните случаи на предозиране отдавна петняха името на норвежката столица, но „Плата“ лепна несравнимо по-голямо позорно клеймо. Вестниците и телевизията засипаха страната със снимки и кадри на дрогирани младежи — зомбита, бродещи посред бял ден из центъра на Осло. Срещу политиците заваляха ожесточени упреци. „Недостатъчно програми за лечение“, „Затворническите присъди фабрикуват наркозависими“, „Новото класово общество ражда престъпни банди и превръща емигрантските среди в инкубатори на наркомани“, размахваха пръст левите, докато десните държаха властта.

„Незадоволително полицейско присъствие“, „Прекалено лесен достъп до бежански статут“, „Седем от десет затворници — чужденци“ — тръбяха гръмогласно десните по време на лявото управление.

След серия от безславни отстъпления накрая градските власти в Осло прибягнаха до неизбежното. Решиха да се пощадят. Да заметат проблема под килима. Да затворят „Плата“.

Мъжът в ленения костюм видя как някакъв тип с екипа на футболния отбор „Арсенал“ в традиционните бяло и червено стои на стъпало пред четирима души, пристъпващи нервно от крак на крак. „Топчията“ проточи врат като кокошка и рязко завъртя глава наляво-надясно. Главите на останалите четирима обаче не помръдваха. Взираха се неотлъчно в мъжа с футболния екип. Явно дилърът изчакваше да се събере пълен отбор за „среща“ — поне петима, а вероятно и повече. После щяха да му платят, а той — да ги заведе при дрогата: зад ъгъла или в някой заден двор, където чака партньорът му. Пласьорите следваха твърда схема: куриерът никога не взема пари, а касиерът никога не носи у себе си дрога. Така затрудняваха полицията да събере убедителни доказателства срещу всеки от тях, че участват в разпространение на наркотици. И все пак мъжът в ленения костюм се учуди, защото този метод отдавна остаря — използваха го през осемдесетте и деветдесетте години. Преди да напусне Осло, знаете, че понеже полицаите вече не пипат уличните пласьори, продавачите на наркотици изобщо не си правят труда да прилагат гореописаната усложнена схема, а направо искат от клиентите да се разплащат с тях на улицата: в едната ръка държат парите, в другата — стоката. Дали пък полицаите не са подновили практиката да арестуват дилърите на улицата, запита се мъжът.

Отнякъде се появи велосипедист в спортен екип: каска, оранжеви очила, фланелка от проветрива материя в сигнални цветове. Изпод прилепналите шорти изпъкваха силни мускулести бедра, а велосипедът изглеждаше скъп. Вероятно затова колоездачът не го остави, а го взе със себе си, когато, заедно с останалите от „отбора“, тръгнаха след „топчията“ и заобиколиха сградата. Всичко се бе променило и същевременно си течеше постарому. И все пак сякаш бяха понамалели. Или не?

Проститутките на ъгъла на улица „Шипер“ започнаха да му подвикват на долнопробен английски — „Неу, baby!“, „Wait a minute, handsome!“^[2]. Той само поклати отрицателно глава. И сякаш мълвата за неговото целомъдрие — или безпаричие? — изпревари хода му, защото жриците по-нагоре по улицата изобщо не му обърнаха внимание. Едно време проститутките в Осло се обличаха удобно, с дънки и яке. Някога бяха малко на брой: на пазара имаше недостиг на платена любов.

Сега обаче, под влиянието на загрубялата конкуренция, труженичките изкушаваха с по-къси поли, по-високи обувки, жартиери. Африканките зъзнеха още отсега. „Почакайте да дойде декември“ — помисли си той.

Мъжът навлезе в така наречената Квадратура — едновремешния център на Осло. В момента Квадратурата се бе превърнала в асфалтова пустиня, населена с административни сгради и офиси за близо двеста и петдесет хиляди работни мравки, които след четири следобед пъргаво плъпват към домовете си, оставяйки квартала в плен на нощните гризачи. През седемнайсети век крал Кристиан IV заповядал да построят квартала така, че улиците да образуват квадрати — напълно в съзвучие с ренесансовия култ към идеалната геометрична форма. Тогава броят на жителите в Квадратурата се регулирал от пожари. Според слуховете, всяка нощ през високосна година хора, обгърнати от пламъци, бягали между къщите в района и ги огласяли с писъците си. Огнените езици поглъщали свирепо човешките тела и от всяко върху паважа оставала единствено шепа пепел. Успееш ли да гребнеш малко пепел от земята и да я изядеш, преди вятърът да я е разнесъл, къщата ти никога няма да се подпали. Заради постоянно дебнещата опасност от пожари Кристиан IV наредил да направят улиците широки — но все пак съобразени със стандартите в бедния тогава град — и да построят сградите от материал, нетрадиционен за Норвегия — тухла.

В една такава тухлена стена се поклащаше отворената врата на бар. Навън стояха неколцина пушачи, а отвътре дънеше нова, танцувална реге версия на „Welcome to the Jungle“^[3] на „Гънс ен’ Роузис“, която се гавреше жестоко с Боб Марли, Аксел Роуз, Слаш и Изи Страдлин. Мъжът в ленения костюм спря пред протегната ръка.

— Да ти се намира огънче?

Закръглена дама с пищен бюст, видимо прехвърлила трийсет и пет, го гледаше предизвикателно, докато цигарата подскачаше подканящо между яркочервисаните й устни.

Мъжът повдигна вежда, забелязвайки, че приятелката й се подсмихва с димяща цигара в уста. Едрогърдата мадама също се засмя и направи крачка настрани, защото залитна застрашително.

— По-бързичко, де — продължи тя на сьорланския диалект на кронпринцесата^[4].

Мъжът беше чувал за проститутка в Осло, която се гримирала и обличала като Метс-Марит и дори умеела да имитира говора й. Тази особа добила огромна популярност и натрупала цяло състояние. Вземала пет хиляди крони на час, а в цената влизал и пластмасов скиптър, който клиентът можел да използва според предпочитанията си.

Мъжът понечи да продължи, но жената хвана ръката му, наведе се напред и го облъхна с дъха си на червено вино:

— Изглеждаш огън-момче. Ще ми дадеш ли… огънче?

Той обърна към нея другата половина от лицето си. По-грозната. Когато видя белега от Конго, който разсичаше бузата му от устата до ухото, по-грапав от неотъпкана пътека, жената потръпна и пусна ръката му.

От бара закънтя ново парче: Come as you Are^[5] на „Нирвана“. В оригиналната версия.

— Хашиш?

Гласът изхриптя от някакъв двор, но мъжът нито спря, нито се обърна.

— Спийд^[6]?

От три години не беше посягал към наркотик и нямаше никакво намерение да го прави.

— Виолин?

Това последното — най-малко от всичко.

Пред него на тротоара младеж се беше спрял с двама дилъри, говореше и жестикулираше. Докато мъжът в ленения костюм ги подминаваше, младежът прикова в него сивите си изпитателни очи. Поглед на полицай, помисли си мъжът, наведе глава и пресече улицата. Вероятно прекаляваше с мнителността. Едва ли толкова млад полицай би го познал.

Ето го и хотела: „Леон“.

В тази част на улицата почти нямаше хора. На отсрещния тротоар, под улична лампа, Хари видя как колоездачът с оранжевите очила помага на друг велосипедист, също в професионална екипировка, да си инжектира наркотик във врата.

Мъжът в ленения костюм поклати глава и плъзна поглед по фасадата отпред.

От прозорците на четвъртия — и последен — етаж висеше неизменният транспарант, посивял от полепнала мръсотия, с рекламата „400 крони за цяло денонощие!“. Всичко се бе променило и същевременно си течеше постарому.

На рецепцията на „Леон“ имаше нов администратор: младо момче. То поздрави мъжа в ленения костюм с изненадващо приветлива усмивка и неочаквано — като за служител в такъв хотел — доверчив вид. Приветства госта с „welcome“ без капка ирония в гласа и го помоли за личен документ. Гостът предположи, че слънчевият загар и лененият костюм му придават вид на чужденец, и подаде на младежа червения си норвежки паспорт с разръфани краища и множество печати. Премного, та животът на притежателя му да се нарече щастлив.

— Благодаря — рецепционистът му върна паспорта, сложи бланка пред него на плота и му подаде химикалка. — Достатъчно е да попълните полетата, отбелязани с отметка.

Регистрационна карта за настаняване в хотел „Леон“, изуми се гостът. Явно някои неща все пак се бяха променили. Хвана химикалката и забеляза, че младежът се взира в средния му пръст — или по-точно в онова, което бе останало от него, след като мъжът го изгуби на възвишението Холменколен. В момента на мястото на липсващата част сивееше матова протеза от титан. Тя, разбира се, не компенсираше изцяло загубата, но оказваше опора на показалеца и безименния пръст, та ръката да функционира нормално при захващането на предмети. Протезата, изработена по-къса от изгубения пръст, не възпрепятстваше ежедневните занимания на притежателя си. Единственият недостатък произтичаше от необходимостта да обяснява кой е източникът на метал, задействащ детектора при всяка летищна проверка.

Мъжът написа малкото си име и фамилията си срещу First Name и Last Name.

Date of Birth.

Попълни и рождената си дата. Преди три години, когато напусна Норвегия, приличаше на съсухрен старец и никой не би повярвал, че едва е прехвърлил четирийсетте. Сега изглеждаше напълно в съответствие с възрастта си. По време на отсъствието си се бе подложил на строг режим: физически упражнения, здравословна храна, достатъчно сън и — разбира се — стопроцентово въздържание от алкохол и наркотици. Предприе го не за да се подмлади, а за да оцелее. Пък и му харесваше. Всъщност винаги бе обичал строго определената програма, дисциплината, реда. Тогава защо досегашният му живот все бе протичал в хаос и гибелно саморазрушение, защо всичките му връзки приключваха неуспешно, защо живееше само в промеждутъците, разделящи един мрачен период на делириум от следващия? Празните полета го гледаха въпросително от листа. Но бяха прекалено тесни да поберат отговорите, които изискваха.

Permanent Address.^[7]

Апартаментът на улица „Софие“ вече имаше нови собственици. Къщата на родителите му в квартал „Опсал“ — също.

Предвид настоящата му професия, наличието на постоянен официален адрес криеше сериозни рискове. Затова той вписа онзи адрес, който посочваше и в други хотели: „Чунгкинг Меншън“, Хонконг. Всъщност не излъга.

Profession.

Убийства. Не го написа. Срещу полето липсваше отметка за „задължително“.

Phone Number.

Попълни фиктивен номер. Знаейки мобилния ти телефон, могат да следят и разговорите ти, и местонахождението ти.

Phone Number Next of Kin.

На най-близкия човек? Кой семеен мъж, отседнал в „Леон“, ще посочи доброволно номера на съпругата си? От всички хотели с подобна слава в Осло „Леон“ се доближаваше най-много до определението за „бордей“.

Рецепционистът явно прочете мислите му:

— Номерът ни трябва само в случай че се почувствате зле и се наложи да повикаме близък.

Хари кимна. Ясно — ако прелюбодеецът получи инфаркт по време на акта.

— Оставете полето празно, ако нямате…

— Нямам — прекъсна го Хари, докато се взираше в написаното.

Най-близък човек. Сещаше се единствено за Сьос — сестра му, която страдаше от, както сама се изразяваше, „частичен синдром на Даун“, но винаги се бе справяла с живота по-успешно от батко си. Освен Сьос не му останаха други близки. Наистина никакви. Но бланката изискваше да посочи поне един.

Срещу „начин на плащане“ отбеляза „в брой“, подписа се и подаде бланката на рецепциониста. Младежът бързо я прегледа. И Хари забеляза, че най-сетне тя се появи: мнителността.

— Значи вие сте… Хари Хуле?

— Проблем ли е?

Момчето поклати отрицателно глава и преглътна.

— Е, ще ми дадете ли ключ? — попита Хари.

— О, извинете! Заповядайте. Стая 301.

Хари взе ключа и проследи как зениците на младежа се разшириха.

— Свако ми… — подхвана момчето с разтреперан глас. — Преди той работеше на рецепцията, хотелът е негов. Разказвал ми е за вас.

— Само хубави неща, предполагам — пошегува се Хари, усмихна се, вдигна малката си пътна чанта и тръгна към стълбището.

— Има асан…

— Не ми понасят — обясни Хари, без да се обръща.

Обстановката в хотела си беше същата: малка, що-годе чиста стая със захабени мебели. Всъщност бяха окачили нови завеси: зелени, твърди, навярно от плат, който не се глади. Гладене… Хари се сети да окачи костюма си в банята и да пусне душа, та парата да изглади гънките по плата. Купи костюма от „Панджаб Хаус“ по Нейтън Роуд за внушителната сума от осемстотин хонконгски долара, но професията му изискваше да инвестира средства в скъпо облекло. Човек в дрипи не внушава респект.

Хари се пъхна под душа. Горещата вода затрополи по кожата му. Излезе от банята гол, отиде до прозореца и го отвори. Намираше се на третия етаж. Стаята му гледаше към задния двор. От друг отворен прозорец се разнесе престорено страстен любовен стон. Хари хвана с две ръце корниза и се отпусна напред. От контейнера долу го лъхна сладникава смрад. Плю и чу как плюнката му улучи хартия сред боклука. После нещо изхрущя — определено не беше хартия, — чу се пукане и зелените завеси се сгромолясаха на пода. Мамка му! Той издърпа корниза — от старите, дървените, с по една „луковица“ от двете страни. И преди се беше счупвал на същото място и го бяха залепили с обикновено тиксо. Хари седна на леглото, дръпна чекмеджето на нощното шкафче. Вътре откри Библия със светлосиня подвързия и шивашки принадлежности: черен конец, намотан около парче картон, и забучена в него игла. Замисляйки се, прецени, че всъщност предметите са сложени там съвсем предвидливо, та гостите да имат с какво да зашият откъснало се от панталона копче и да прочетат как да получат опрощение на греховете си.

Легна и се вторачи в тавана. Всичко се бе променило и същевременно си течеше постарому… Затвори очи. В самолета не успя да мигне. Объркан от часовата разлика или не, със или без завеси, щеше да заспи. И щеше да сънува същото като всяка нощ през последните три години: тича по коридор, опитва се да се измъкне от оглушителната лавина по петите му, която хищно засмуква всичкия въздух и заплашва да го задуши.

Хари знаеше, че стига да полежи още малко със затворени очи, сънят ще го надвие.

Мислите му постепенно се разлетяха.

Най-близките хора.

За които те е грижа.

Точно затова се върна.

 

 

Сергей шофираше по E6 към Осло. Копнееше за леглото в апартамента си в предградието Фюрюсе. Гледаше да не превишава сто и двайсет километра в час, макар че по това време — в малките часове на нощта — по магистралата почти не се движеха автомобили. Мобилният телефон звънна. Онзи мобилен телефон. Андрей се обади съвсем за кратко да съобщи, че е говорил с Атамана^[8] — така той наричаше свакото на Сергей. След като приключиха разговора, Сергей не можа да се стърпи. Натисна газта. Закрещя от възторг. Мъжът беше пристигнал! Сега, тази вечер. Беше тук! Андрей го предупреди на този етап да не предприема нищо — надяваше се нещата да се оправят от само себе си. Ала раздвижването налагаше необходимостта Сергей да бъде в повишена готовност — и психическа, и физическа; да се упражнява с ножа, да спи достатъчно, постоянно да очаква да се намеси, ако необходимото стане наистина необходимо.