Ю Несбьо
Фантом (29)

Двайсет и девета глава

Хари стоеше под самотна улична лампа. Чакаше от двайсет минути. Най-сетне по пътеката се зададе забързаният Ханс Кристиан, облечен в черен анцуг.

— Паркирах на улица „Монолит“ — обясни задъхан той. — Ленените костюми да не са обичайно облекло при оскверняване на гробове?

Хари вдигна глава и Хари Кристиан се сепна:

— Майчице, как те е наредил! Този бръснар…

— … не е за препоръчване — довърши Хари. — Да не стоим под светлината.

Отдръпнаха се от лампата.

— Донесе ли лейкопласт? — попита Хари.

— Ето.

Докато Ханс Кристиан оглеждаше тъмните къщи на възвишението зад гърба им, Хари внимателно залепи лейкопласта над шевовете по врата и брадичката си.

— Спокойно, няма опасност да ни видят — Хари взе едната лопата и тръгна напред.

Ханс Кристиан забърза след него, извади фенер и го включи.

— Сега вече има — отбеляза Хари.

Адвокатът изгаси фенера.

Минаха през Алеята на военните, покрай Могилата на служителите от британския военноморски флот и продължиха нататък. Хари за пореден път видя опровержението на тезата, че смъртта изглажда всички различия; надгробните плочи в Западното гробище бяха по-големи и по-лъскави, отколкото на изток. Под краката на двамата мъже хрущеше чакъл. С ускоряването на крачките хрущенето премина в равен шепот.

Спряха до гроба на циганското семейство^[1].

— Втората пътека вляво — прошепна Ханс Кристиан, напрягайки очи да разчете разпечатаната карта под оскъдната лунна светлина.

Хари се загледа в тъмното.

— Какво има? — попита адвокатът.

— Стори ми се, че чух стъпки. Спряха, когато спряхме и ние.

Хари вдигна глава и подуши въздуха.

— Било е ехо — заключи той. — Хайде.

Две минути по-късно стояха пред семпла черна плоча. Хари доближи фенера плътно до каменната повърхност и тогава го включи. Надписът, издълбан със златисти букви, гласеше:

Густо Хансен

14.03.1991–12.07.2011

Почивай в мир

— Бинго — прошепна сухо Хари.

— Как ще… — подхвана Ханс Кристиан, но млъкна, когато чу как Хари заби лопатата в меката пръст.

Взе другата лопата и започна да копае.

В три и половина — луната се бе изгубила зад облаците — лопатата на Хари се удари в нещо твърдо.

Петнайсет минути по-късно изровиха белия ковчег. Грабнаха по една отвертка, коленичиха върху ковчега и започнаха да отвиват шестте винта на капака.

— Няма да можем да го отворим, защото двамата тежим доста. Единият трябва да се качи обратно. Желаещи?

Ханс Кристиан вече се беше покатерил почти до ръба на ямата.

Хари натисна ковчега с единия си крак, опря другия в пръстта, хвана с пръсти ръба и задърпа капака, като по стар навик дишаше през устата. Преди да погледне надолу, усети топлата вълна, която го лъхна от ковчега. Знаеше, че процесите на гниене освобождават енергия, но косите му се изправиха заради звука: пукане на червеи, пъплещи по разлагаща се човешка плът. Бутна капака към отвесната стена с коляно.

— Светни ми!

Конусът проблесна в белите гърчещи се ларви в и около устата и носа на мъртвеца. Очните ябълки зееха проядени, защото обикновено те първи падат жертва на набезите на червеите. Миризмата не се усещаше като газ, а като нещо в течно или направо твърдо състояние.

Хари се постара да изключи звуците на повръщащия Ханс Кристиан и да се съсредоточи върху анализирането на фактите: потъмняването на лицето му пречеше да установи със сигурност дали тялото е на Густо Хансен, но цветът на косата и формата на лицето съвпадаха.

Нещо друго обаче привлече вниманието на Хари и дъхът му секна.

Густо кървеше.

Върху бялата риза на трупа разцъфнаха рози от алена кръв.

След две секунди Хари осъзна, че кръвта капе от самия него. Посегна към врата си. Напипа нещо лепкаво. Конецът се беше скъсал.

— Тениската!

— Какво? — попита Ханс Кристиан.

— Трябва ми превръзка.

Хари чу как адвокатът разкопча някакъв цип и само след секунди към него полетя тениска. Хари я хвана и погледна логото: Безплатна юридическа помощ. И идеалист ли го раздава? Усука тениската и стегна врата си. Не разчиташе дрехата да спре кръвотечението, но в момента не можеше да направи друго. Наведе се над Густо, хвана ризата му и я разкъса. Отдолу се подаде потъмняло, раздуто от разложението тяло. От дупките в гърдите му, където се бяха забили куршумите, пъплеха червеи.

Описанието на огнестрелните рани в доклада отговаряше на действителността.

— Подай ми ножицата.

— Ножицата?

— За нокти.

— О, по дяволите! — задави се Ханс Кристиан. — Съвсем забравих за нея. Но може да намеря нещо подходящо в колата, ако…

— Няма нужда — Хари извади дългия автоматичен нож от джоба на сакото си, освободи предпазителя и натисна копчето.

Острието изскочи с брутална сила, та чак дръжката потрепери. Хари се убеди в перфектния баланс на оръжието.

— Чувам нещо — обади се Ханс Кристиан.

— „Слипнот“ имат такова парче: „Pulse of the Maggots“^[2] — светна го Хари и тихо затананика.

— Не, за бога! Някой идва!

— Постави фенера така, че да ми свети, и се омитай — нареди Хари и вдигна ръцете на Густо да огледа ноктите на дясната му ръка.

— Ама…

— Изчезвай! Веднага!

Бягащите стъпки на Ханс Кристиан се отдалечиха. Нокътят на средния пръст беше отрязан ниско. Хари се насочи към показалеца и безименния.

— Работя в погребална агенция. Довършваме малко работа — спокойно произнесе той.

После се обърна към съвсем младия униформен охранител, застанал на ръба на ямата.

— Семейството на покойника изрази недоволство от маникюра му.

— Излезте оттам! — нареди охранителят. Гласът му потрепери леко.

— Защо? — Хари извади найлоново пликче от джоба на сакото си, подложи го под безименния пръст на група и започна да реже с ножа.

Острието потъна без никакво съпротивление в роговия израстък като в масло. Ножът действително притежаваше отлични качества.

— За твое съжаление, според длъжностната ти характеристика нямаш право да арестуваш неправомерно влезли лица.

С помощта на върха на ножа Хари изстърга засъхналата кръв изпод подкъсения нокът.

— Направиш ли го, ще те изгонят, завинаги ще се простиш с мечтите да следваш в Полицейската академия и никога няма да ти дадат разрешително за оръжие — дори за самозащита.

Хари повтори същата процедура и с показалеца на група.

— Следвай служебните инструкции, момче. Обади се на големите батковци в полицията. Извадиш ли късмет, ще пристигнат след половин час. Но най-вероятно ще се наложи да изчакаш до утре. Готово! — Хари запечата пликчетата, прибра ги в джоба на сакото си, хлопна капака на ковчега и изпълзя от гроба. Изтупа пръстта, полепнала по костюма му, и се наведе за лопатата и фенера.

В мрака проблеснаха фаровете на автомобил, свил към параклиса.

— Всъщност казаха, че тръгват веднага — обади се младият охранител и отстъпи заднешком на безопасно разстояние. — Поясних, че става въпрос за гроба на наскоро застреляния наркоман. Кой си ти?

Хари изключи фенера.

— Победителят.

И Хари хукна на изток, в посока, противоположна на параклиса. Всъщност оттам дойде.

Насочи се към светло петно, което, предполагаше той, идваше от лампа в парка „Фрогнер“. Стигне ли в парка, там лесно щеше да избяга от преследвачите си. Надяваше се да не са довели кучета. Ненавиждаше кучета. Тичаше по пътеките, за да не се спъне в някоя надгробна плоча или букет цветя, но хрущенето на чакъла го затрудняваше да чуе дали някой го следва. До алеята на военните сви по затревената площ. Зад гърба си не чуваше стъпки. Ала по короните на дърветата над него зашари треперлив светъл конус. Някой го преследваше с фенер.

Хукна по пътеката към парка. Мъчеше се да не обръща внимание на болката във врата, да бяга спокойно и бързо, да се съсредоточи върху техниката и дишането си. Ще се измъкна, окуражаваше се наум той. Тичаше към Монолита. Щяха да го видят под лампите по пътеката, лъкатушеща по възвишението, и да си помислят, че се е насочил към източния вход към парка.

Хари изкачи възвишението и се спусна надолу. После свърна на югозапад към „Мадсерю але“. Досега адреналинът го беше поддържал във форма, но изведнъж мускулите му се сковаха. За секунда му причерня. Очакваше всеки момент да колабира. Не припадна, но му прилоша и всичко пред очите му се завъртя. Погледна надолу. От ръкава на сакото му се процеждаше кръв с консистенцията на ягодовото сладко на дядо му. Няма да успее да удържи преднината си.

Обърна се. Под лампата на възвишението се стрелна едър мъж. Бягаше с удивителна пъргавина. Плътно прилепнал черен екип. Полицаите не носят такива униформи. Спецотряд „Делта“? Посред нощ, и то след толкова скорошно предупреждение? Само защото някой разровил нечий гроб?

Хари се олюля. В това състояние не би могъл да бяга дълго. Трябваше да се скрие някъде. Избра къща по „Мадсерю але“. Свърна от пътеката, спусна се по затревен склон, като правеше големи крачки, за да не се строполи всеки момент, прескочи ниската ограда, шмугна се между ябълковите дръвчета и се спотаи зад къщата. Просна се на мократа трева. Запъхтян, усещаше как стомахът му се свива мъчително и сякаш се кани да се обърне. Пое си дълбоко въздух и се ослуша.

Нищо.

Осъзнаваше, че е въпрос на време да го открият, а се нуждаеше от здрава превръзка за раните на врата. Стана и се качи на верандата. Надникна през стъклената врата: тъмна дневна.

Разби стъклото с крак и провря ръка. Добрата стара наивна Норвегия. Ключът стоеше пъхнат в ключалката отвътре. Хари го завъртя и хлътна в мрака.

Притаи дъх. Спалните вероятно се намираха на втория етаж.

Включи настолна лампа.

Плюшени кресла, стар модел телевизор, енциклопедия, маса, отрупана със семейни снимки, плетка. Явно тук живееха възрастни хора. А те спят дълбоко. Или напротив: спят леко?

Хари намери кухнята и включи осветлението. Порови се из шкафовете. Прибори, покривки. Опита се да си спомни къде баба му и дядо му държаха такива неща навремето. Дръпна предпоследното чекмедже. И откри каквото търсеше: обикновено тиксо, по-плътно тиксо за кашони и монтажна лента. Взе ролката с монтажната лента и след два неуспешни опита намери банята. Съблече си сакото и ризата, наведе глава над ваната и обля врата си със струята от душа слушалка. Видя как само за секунди белият емайл се обагри в червено. С тениската на Ханс Кристиан подсуши раните си и се опита да притисне ръбците им с пръсти, докато увиваше няколко пласта монтажна лента около врата си, като се стараеше да е стегната, колкото да намали притока на кръв, но не и да го спре изцяло: мозъкът му се нуждаеше от оросяване. Облече си ризата и сакото. Пак му причерня и той приседна върху ръба на ваната.

Повдигна глава, защото зърна силует.

От вратата го гледаше бледа възрастна жена с широко отворени изплашени очи. Над нощницата бе наметнала червен ватиран пеньоар. Той проблясваше причудливо и пропукваше от статичното електричество. Хари предположи, че е ушит от изкуствена материя, която вече не се произвежда, защото е канцерогенна — като азбеста, да речем.

— Аз съм полицай — прокашля се Хари. — Бивш. В момента съм загазил малко.

Жената мълчеше.

— Ще ви платя за счупеното стъкло — увери я Хари, вдигна сакото си от пода, извади см портфейла и сложи няколко банкноти на ръба на мивката. — Хонконгски долари. Съвсем… реално съществуваща валута.

Опита се да се усмихне. По сбръчканите бузи на старицата се търкулнаха две сълзи.

— Миличка — подхвана Хари и усети как го надмогва паническото усещане, че губи контрол, — не се бой. Нищо няма да ти направя. Веднага се махам, става ли?

Хари скри ръката си в сакото и тръгна към старицата. Тя заотстъпва заднешком с малки, тътрещи се крачки, но без да го изпуска от поглед. Хари вдигна длани да й покаже миролюбивите си намерения.

— Благодаря и извинявай.

Отвори вратата и излезе на верандата.

Силата на трясъка в стената го наведе на предположението, че стрелят с едрокалибрено оръжие. А звукът от произвеждането на изстрела, от възпламеняването на барута, потвърди подозренията му. Падна на колене, когато следващият изстрел надупчи облегалката на градинския стол до него.

Голям калибър, и още как.

Хари изпълзя обратно в дневната.

— Залегни! — извика той, когато куршумите разтрошиха прозореца.

Осколките се посипаха по паркета, по стария телевизор и по масата със семейни снимки.

Превит надве, Хари избяга от дневната, прекоси коридора и отвори вратата към улицата. Видя огъня от дулото, подаващо се от черна лимузина под една от уличните лампи. Нещо го жегна в лицето и наоколо се разнесе висок пронизителен метален звук. Хари се извърна машинално: куршумите бяха пръснали звънеца. От стената се посипаха едри бели стърготини.

Хари отново притича обратно в къщата и залегна на пода.

Полицията не използва оръжия от толкова едър калибър. Хари се сети за мъжагата, тичащ по възвишението. Определено не е бил полицай.

— Бузата ви… — извика старицата, за да заглуши пронизителния писък от хлътналото копче на раздробения звънец. Беше застанала зад Хари, в дъното на коридора.

Хари опипа бузата си. В кожата се бе забило пластмасово парче. Той го отскубна. За щастие, новата рана се намираше от страната на белега и нямаше опасност да срине драстично акциите му на пазара за женско внимание. Последва нов пукот. Този път се счупи кухненският прозорец. Още малко щети — и хонконгските долари щяха да свършат.

В далечината завиха сирени. Хари вдигна глава. Околните къщи светеха. Улицата отпред приличаше на коледна елха. Накъдето и да побегне, ще бъде лесна мишена. Оставаха му две възможности: да умре от куршум или полицаите да му щракнат белезници. Но вероятно нападателите също чуваха сирените и осъзнаваха, че времето им изтича. Понеже не отвърна на огъня, си мислеха, че няма оръжие, и щяха да го проследят. Хари трябваше незабавно да се измъкне оттук. Извади си телефона. По дяволите, защо не се постара поне да запише номера му под буква С? Оказваше се, че не е вписал всички необходими контакти в указателя си.

— Какъв беше номерът на „Справки“? — извика той.

— На… „Справки“ ли?

— Да.

— Момент — старицата загриза замислено пръста си, приглади пеньоара си и седна на един стол. — 1880 или 1881, но на 1881 са много по-любезни. Не те пришпорват и често отделят време да си побъбрите, ако…

— „Справки“. Добър ден — обади се носов глас в ухото на Хари.

— Асбьорн Тресков.

— Имаме един Асбьорн Бертолд Тресков в квартал „Опсал“ в Осло и един Асбьорн…

— Първият е! Моля, свържете ме с мобилния му телефон.

След три секунди, продължили вечно в съзнанието на Хари, от телефона се чу познат сърдит глас:

— Нищо не искам.

— Сабо?

Продължително мълчание. Хари си представи изумлението по топчестото лице на приятеля си от детинство.

— Хари? Отдавна не сме се чували.

— От има-няма шест-седем години. На работа ли си?

— Да — протегливата краесловна гласна показваше мнителност. Сабото знаеше, че никой не му се обажда просто така.

— Трябва ми бърза услуга.

— Не се и съмнявам. А какво стана със стотачката, която ти заех? Нали обеща…

— Изключи електричеството в района на парка „Фрогнер“ и „Мадсерю але“.

— Какво?

— Провеждаме акция и един откачен откри огън. Трябва ни пълна тъмнина. Нали още си в централата в „Монтебело“?

— Да — отвърна Сабото след кратко мълчание. — А ти още ли си ченге?

— Разбира се. Сабо, спешно е.

— Знаеш ли колко ми пука? Нямам оторизация да спирам тока. Говори с Хенму…

— В момента сигурно спи. Няма време! — кресна Хари.

Поредният оловен откос разби един от кухненските шкафове. По пода се посипаха чирепи от натрошени съдове.

— Какво, по дяволите, беше това? — сепна се Сабото.

— Ти как мислиш? Избирай кое да ти тежи на съвестта: четирийсетсекунден токов удар или няколко трупа.

Сабото помълча.

— Виж ти! — подхвана после той. — Веднъж всичко да зависи от мен! Не си допускал, че ще се случи, нали, Хари?

Хари си пое дъх. По верандата пробяга сянка.

— Не, Сабо, не съм го допускал. Ще…

— С Йойстайн не вярвахте, че от мен ще излезе нещо.

— Явно сме сгрешили.

— Ако най-учтиво ме помолиш…

— Спри шибания ток! — изрева Хари.

Връзката се разпадна. Хари стана, хвана старицата за ръка и я повлече към банята.

— Не мърдай оттук! — прошепна той, затръшна вратата и хукна навън — право срещу светлината — в очакване на оловния дъжд.

Изведнъж обаче се спусна пълен мрак.

Хари се приземи на каменната настилка и се претърколи напред. За миг си помисли, че е умрял. После осъзна, че Асбьорн Тресков, Сабото, е щракнал копчето, натиснал е клавиша или каквото там е нужно, за да потопи квартала в тъмнина. Хари разполагаше с четирийсет секунди.

Хукна слепешком. Препъна се, докато прескачаше оградата, стана, усети асфалт под краката си и продължи да тича. Чу приближаващи се викове и сирени, но и бръмченето на мощен автомобилен двигател. Хари се движеше вдясно, стараейки се да следва пътя. Намираше се в южната част на парка „Фрогнер“. Имаше надежда да избяга. Подмина притъмнели сгради и дървета. Двигателят се чуваше все по-близо. Хари свърна вляво към паркинга пред тенискортовете. Кракът му неочаквано хлътна в някаква вдлъбнатина по настилката, но той запази равновесие и продължи. Единствено бялата маркировка на игралното поле зад телената мрежа отразяваше лунната светлина и разпръскваше мрака. Различи контурите на главната сграда на тенисклуба и хукна към стената пред съблекалните. Тъкмо я прескочи, и по нея зашариха два автомобилни фара. Хари се приземи и се претърколи странично по бетона. Въпреки сравнително мекото кацане световъртежът му се усили.

Притихна и зачака.

Не чуваше нищо.

Взираше се в непрогледния мрак.

После изведнъж, без никакво предизвестие, го заслепи силна светлина: лампата от терасата над него. Подаването на електричеството се възобнови.

Хари полежа още две минути, вслушан във воя на сирените. Движението по околните улици се активизира. Издирвателните екипи сигурно вече бяха опасали района. А не след дълго щяха да доведат и кучета следотърсачи.

Понеже нямаше как да се измъкне, трябваше да намери временно убежище.

Хари стана и надникна над ръба на стената.

После насочи вниманието си към алармената система с код.

Годината, в която е роден кралят. Един господ я знае.

Някъде му беше попадала снимка от жълто списание. Въведе 1941. Чу се писукане. Дръпна дръжката. Заключено. Чакай малко, кралят май е бил съвсем малко бебе, когато семейството е заминало за Лондон през 1940, нали? 1939? Или по-възрастен. Опасяваше се, че при три неуспешни опита системата е програмирана да блокира. Пробва с 1938. Натисна дръжката. Пак нищо! 1937? Този път лампичката светна зелено. Вратата се отвори. Той се шмугна вътре и ключалката щракна автоматично зад гърба му.

Всички шумове изчезнаха. Спокойствие.

Включи осветлението.

Съблекалня. Тесни дървени пейки. Железни шкафове.

Чак сега усети колко е изтощен. Можеше да остане тук, докато съмне; докато прекратят акцията по издирването. Огледа обстановката. Умивалник с огледало на стената, четири душа, тоалетна. Отвори тежка дървена врата в единия край: сауна.

Влезе вътре и затвори. Миришеше на дърво. Легна на една от широките пейки пред студената пещ. Затвори очи.