Ю Несбьо
Фантом (17)

Седемнайсета глава

— Според лекаря Олег ще е на крака до няколко дни — съобщи Ракел, облегната на хладилника с чаша чай в ръка.

— Значи трябва незабавно да уредим преместването му на безопасно място — подчерта Хари.

Застанал до прозореца, той гледаше към града, където автомобилните колони се гънеха по главните артерии като светли змии.

— Нали полицията разполага с жилища за защитени свидетели.

Ракел не изпадна в паника при новината за въоръженото нападение над Олег. Прие го хладнокръвно и с примирение, все едно го беше очаквала. Същевременно Хари виждаше по лицето й, че е готова да се бори.

— Няма как да променим мярката за неотклонение, но ще говоря с прокурора да го преместят в друг затвор — предложи Ханс Кристиан Симонсен.

Дойде веднага, щом Ракел го повика. Сега седеше до кухненската маса, а под мишниците му се бяха образували тъмни петна.

— Опитай се да действаш по неофициален път — посъветва го Хари.

— В смисъл?

— Вратите бяха отключени, следователно нападателят е имал най-малко един съучастник сред служителите в затвора. Докато не разберем със сигурност кой е, всички са под подозрение.

— Не ставаш ли малко параноичен?

— Параноята спасява животи. Ще го уредиш ли, Симонсен?

— Ще видя какво мога да направя. Сега кой се грижи за охраната му?

— Приеха го в болница „Юлевол“. Възложил съм на двама мои приятели от полицията да го пазят. Още нещо: и момента нападателят също е в болница, но след като го изпишат, ще му наложат специални рестрикции.

— Забрана да получава писма и посещения? — предположи Симонсен.

— Точно така. Можеш ли да проучиш какво е обяснил пред полицията или пред адвоката си?

— Това ще е доста трудно — Симонсен се почеса по главата.

— Най-вероятно не са изкопчили от него нито дума, но все пак опитай да разбереш — Хари си закопча палтото.

— Къде отиваш? — попита Ракел и сложи ръка над лакътя му.

— При извора.

 

 

В осем вечерта уличното движение в столицата на страната с най-кратко работно време в целия свят отдавна бе замряло. В дъното на улица „Толбю“ стоеше момче с фланелка номер 23. Аршавин. Беше си нахлупил качулката на суичъра. Носеше огромни маратонки „Въздушния Джордан“ и дънки „Жирбо“, прясно изгладени и толкова твърди, че и без крака в тях щяха да си стоят прави. Пълен гангстерски комплект, вероятно изкопиран до последната подробност от последния видеоклип на рапъра Рик Рос. Ако дънките се смъкнат, отдолу сигурно ще се покажат боксерки в същия стил, предположи Хари. Никакви белези от прободни рани или инжекции, но минимум една татуировка с агресивно послание.

Хари се приближи до младежа, без изобщо да се оглежда.

— Четвъртинка виолин.

Младежът впи очи в Хари, като продължаваше да държи ръцете си в джобовете, и кимна.

— Е?

— Чакай малко, бате.

Младежът говореше с пакистански акцент, който — не беше трудно да се предположи — мигом изчезваше, докато хапваше традиционни норвежки кюфтенца в дома на осиновителите си.

— Нямам време да те чакам да си събереш „отбор“.

— Споко, ще стане бързо.

— Ако ми дадеш веднага, добавям още една стотачка.

Младежът го измери с поглед. Хари се досещаше за какъв го взема дилърът: противен бизнесмен, дето от време на време се друса и умира от страх да не го види някой колега или роднина. Идеалният кандидат за изнудване.

— Шестстотин — заяви младежът.

Хари кимна с въздишка.

— Айде — подкани го младежът.

Зад ъгъла влязоха в заден двор. Куриерът — чернокож, вероятно северноафриканец, се беше облегнал на купчина палети и тресеше глава в такт с музиката от айпода. Едната слушалка висеше свободна.

— Четвъртинка — каза Рик Рос.

Куриерът извади нещо от джоба на якето си и го подаде на Хари с длан, обърната надолу, за да не се вижда. Хари огледа пликчето. Съдържаше бял прах с няколко по-тъмни зрънца.

— Имам въпрос — Хари прибра пликчето в джоба си.

Двамата пласьори се вцепениха. Куриерът посегна към гърба си. Малокалибрен пистолет, затъкнат под колана му, предположи Хари.

— Някой от вас виждал ли е това момиче? — показа им снимката на Ирене Хансен.

Те я разгледаха и поклатиха глава.

— Давам пет бона на който ми даде някаква информация, дори да е най-обикновен слух.

Пласьорите се спогледаха. Хари чакаше. Двамата разпериха ръце. Навярно не събуди подозренията им, защото и друг път се бе случвало баща да разпитва за дъщеря си из наркоманските среди. Явно цинизмът и въображението им не достигаха да го забаламосат с нещо, колкото да приберат обещаната награда.

— Е, добре. Предайте на Дубай, че разполагам с информация, която ще го заинтригува. Става въпрос за Олег. Нека дойде в „Леон“. Да търси Хари.

Оказа се прав: берета от серията „Чита“. Деветмилиметрова. Късоцевна гадост.

— Кука ли си?

— Не — Хари се помъчи да потисне гаденето, което винаги го връхлиташе при вида на насочено от упор дуло на пистолет.

— Разправяй го на шапката ми! Не си дрога, а полицейски агент.

— Казвам ви истината.

Куриерът кимна на Рик Рос, той се приближи до Хари и дръпна нагоре ръкава му. Хари се опитваше да не гледа дулото.

Рик Рос подсвирна от изненада.

— Май пичът верно е на помпа!

Хари беше използвал най-обикновена игла. Нагря я със запалка и прободе ръката си на четири-пет места. После натърка раните с нишадър, та да изглеждат по-червени. Накрая проби вената в сгъвката на лакътя, за да се получи подкожен кръвоизлив с няколко ефектни синини.

— Въпреки това си мисля, че ни будалка — не мирясваше куриерът, прехвърли тежестта на другия си крак и хвана пистолета с две ръце.

— И защо да го прави? Скивай, в джоба си носи и запалка, и алуминиево фолио.

— Не го е шубе.

— Да бе! Я го погледни!

— Не ми изглежда достатъчно изплашен. Ей, ченгето, я се нацели да те видя!

— Май здраво си се нашил, а, Раге?

— Я трай!

— Споко бе. Що си запалил моторетката?

— Според мен на Раге не му хареса, че му спомена името — обади се Хари.

— Затваряй си устата и цели, казах!

Досега Хари не си беше инжектирал хероин — поне не в трезво състояние, — но беше употребявал опиум и имаше бегла представа как се стопява прахът, та да изтеглиш течността в спринцовка. Пък и едва ли е толкова сложно, помисли си той. Приклекна, изсипа праха върху фолиото. Няколко зрънца паднаха на земята, той навлажни пръст, обра ги и ги натърка по венците си, като се опитваше да изглежда нетърпелив. Имаха горчив вкус. По време на служба и преди беше опитвал хероин при съмнение за контрабанден внос. Но този наркотик имаше лек привкус на амоняк. Не, не на амоняк. По-скоро напомняше вкуса на презряла папая. Щракна запалката. Надяваше се дилърите да отдадат мудността му на факта, че в челото му е опрян пистолет.

След две минути държеше пълна спринцовка.

Рик Рос си възвърна гангстерското спокойствие. Беше навил ръкавите до лактите си и стоеше демонстративно разкрачен, със скръстени ръце и леко наведена назад глава.

— Давай — изкомандва той, но веднага вдигна ръка да спре съдружника си, чийто пръст вече лягаше плътно на спусъка:

— Не ти, Раге! На него говоря!

Хари ги огледа крадешком. По голите ръце на Рик Рос не личаха белези от спринцовки, а позата на Раге, цял нащрек, издаваше силно напрежение. Хари стегна лявата си ръка в юмрук и я отпусна. И така няколко пъти. После щипна вената в сгъвката на лакътя и заби спринцовката под препоръчвания трийсетградусов ъгъл. Надяваше се да изглежда убедително в очите на хора, които очевидно не се бодат.

— Аааа… — простена блажено Хари.

Увлечени да наблюдават реакцията му, не забелязаха дали иглата влиза във вена, или просто пробива месото.

Хари забели очи, коленете му се подкосиха. Перфектно симулиран оргазъм.

— Не забравяйте да предадете каквото ви поръчах на Дубай — прошепна той и пое към Двореца, преплитайки крака.

Изправи се и тръгна нормално чак по улица „Дронинген“. Докато вървеше по „Принсен“, позакъснелият ефект настъпи. Частици от веществото се бяха добрали до мозъка по капилярите. И макар че в кръвообращението му бе постъпила съвсем нищожна доза, Хари усети как очите му се изпълват със сълзи. Сякаш се сля с любима, която никога не бе очаквал да види пак. В ушите му зазвуча не небесна музика, а небесна светлина, по-нежна от гласа на цигулка. Затова, значи, бяха нарекли дрогата „виолин“.

 

 

В десет вечерта осветлението във всички кабинети на ОРГКРИМ беше изгасено, а коридорите пустееха. Само в кабинета на Трюлс Бернтсен синята светлина от работещия компютърен екран хвърляше леки отблясъци върху полицая, изпружил крака върху бюрото. Беше заложил хиляда и петстотин крони на „Манчестър Сити“, но мачът вървеше на загуба. Сега обаче реферът отсъди пряк свободен удар в полза на „Сити“. Осемнайсет метра от голлинията. Зад топката застана Тевес.

Трюлс Бернтсен чу как вратата се отвори и десният му показалец машинално посегна към клавиша escape. Въпреки това закъсня.

— Надявам се разходите по приемането на телевизионния канал да не са за сметка на бюджета на моя отдел.

Микаел Белман седна на единствения друг стол в кабинета. Трюлс беше забелязал, че откакто Белман започна да се издига професионално, скъса с диалекта от Манглерю. Позволяваше си да говори автентично само при общуване с Трюлс.

— Прегледа ли вестника?

Трюлс кимна. Поради липса на по-забавно четиво, след като изчете криминалната и спортната страница, продължи да прелиства вестника. Успя да изплакне очи с прелестите на Исабел Скойен, секретарката на общинската съветничка по социалните въпроси. През лятото „Ве Ге“ помести на страниците си пространно интервю с нея, озаглавено „Метлата“, в което я величаеха, че е допринесла за неутрализирането на наркобандите и свиването на хероиновото потребление по улиците на Осло, и й предричаха бляскава кариера в Стуртинга. Оттогава госпожица Скойен непрекъснато попадаше пред фотографските обективи на премиери и светски събития. При всички случаи общинският съвет работеше много ефективно. Трюлс забелязваше правопропорционална зависимост между нарастващата дълбочина на деколтето й и засилващата се подкрепа от страна на опозицията, а широтата на усмивката й скоро щеше да достигне размера на задника й.

— Проведох строго конфиденциален разговор с моя началник. Гласи ме за главен секретар при министъра на правосъдието.

— Иха! — възкликна Трюлс. Терес току-що запрати топката в горния ъгъл на вратата.

— Предположих, че ще те заинтересува — Белман стана. — С Ула ще устроим скромно тържество у дома следващата събота.

Чувайки името „Ула“, Трюлс усети познатото пробождане в сърцето.

— Нова къща, нова работа… Трябва да се отпразнува. Ти участва в изливането на терасата.

„Участвах? Изнесох цялото бъхтене на гърба си!“

— Та, ако не си прекалено зает… — Белман кимна към екрана. — Заповядай.

Трюлс прие поканата. Още от малък бе свикнал да се съгласява с Белман. Не възразяваше да свири втора цигулка и да гледа отстрани семейното щастие на Микаел и Ула. Този път стори същото. Прие за пореден път да прикрива същността и чувствата си.

— Да те питам друго. Сещаш ли се, че те помолих да изтриеш едно име от книгата с посетители?

Трюлс кимна, без по лицето му дори да трепне мускул. Белман му се беше обадил и обяснил, че в кабинета му се е отбил някой си Торд Шулц — разполагал със сведения за график на наркотици и за съучастник на престъпна група в Главното управление с достъп до вътрешна информация.

— Опитах се да се свържа с него, но не ми вдига и съм малко притеснен. Сигурен ли си, че охранителят махна името му, преди някой друг да го е прочел?

— Абсолютно, господин главен секретар — потвърди Трюлс. „Сити“ се свиха в своята си половина на терена и гледаха само да чистят топката. — Впрочем имаш ли някакви новини от онзи досаден старши инспектор от летището?

— Не. Май се е примирил, че иззетият прах е картофено брашно. Защо се сети за него?

— Просто така, господин главен секретар. Поздрави на дракона.

— Ще ти бъда признателен, ако използваш друг израз.

— Нали ти така я наричаш — сви рамене Трюлс.

— Говорех за „главен секретар“. Официално встъпвам в длъжност след две седмици.

 

 

Ръководителят полети въздъхна. Летищният оператор току-що му съобщи, че самолетът за Берген е излетял със закъснение, защото капитанът нито се явил в стаята за предполетна подготовка, нито се обадил да предупреди, че е възпрепятстван. Наложило се в последния момент да повикат друг пилот.

— В момента Шулц изживява тежък период — каза ръководителят полети.

— Дори не си вдига телефона.

— Уви. През свободното си време пътува насам-натам.

— Знам, но днес трябваше да е на работа. Замалко да отменим полета.

— Както казах, напоследък му се насъбра доста. Ще гледам да поговоря с него.

— Всички си имаме проблеми, Георг. Аз обаче съм длъжен да представя подробен доклад, нали разбираш?

Ръководителят полети се поколеба, но после се съгласи:

— Да.

Затвори, а в съзнанието му изплува спомен за летен следобед. Барбекю. Кампари. „Будвайзер“ и гигантски бифтеци от Тексас, донесени от курсант, летял дотам. Двамата с Елсе се шмугват тайно в спалнята. Тя стене тихо, за да не я чуе никой. От отворения прозорец долита детски глъч, грохот на захождащи машини и безгрижен смях. Над главите им непрекъснато прелитат самолети. Торд продължава да се смее след поредната разказана пилотска история. А Елсе, неговата съпруга — да стене в обятията на друг.