Ю Несбьо
Фантом (12)

Дванайсета глава

Стоях на улица „Шипер“ и гледах как плющи дъждът. Зимата така и не успя да вземе надмощие, но затова пък непрекъснато валеше дъжд. Това обаче изобщо не намали търсенето. С Олег и Ирене продавахме повече за един ден, отколкото преди при Один и Туту — за цяла седмица. Печелехме около шест хиляди дневно. А като пресметнах оборота от всички „привърженици“ на „Арсенал“ в центъра, излезе, че старецът явно прибираше в джоба си над два милиона крони седмично. Е, възможно е да съм попреувеличил.

Всяка вечер, преди да се отчетем на Андрей, двамата с Олег преброявахме най-внимателно парите и останалата стока. Не се е случвало сумата да не излиза до последната крона. Не си заслужаваше да крадем.

На Олег имах стопроцентово доверие. Не допусках дори да му хрумне да хитрува. Ако пък му хрумне, значи, изобщо не е схванал концепцията на кражбата. Възможно е и мисълта на Ирене да е преизпълвала ума и сърцето му. Направо ми идеше да прихна, като го гледах как угоднически върти опашка в нейно присъствие. А тя изобщо не забелязваше обожанието в очите му. Защото Ирене виждаше само едно.

Мен.

Това нито ме смущаваше, нито ме радваше. Бях свикнал да съм й слабост.

Познавах я отлично, знаех точно как да накарам неопетненото й сърчице да забие, сладките й устни да се разтеглят в усмивка, а сините й очи да се налеят с огромни сълзи — в зависимост какво исках. Можех да я освободя от властта си, да отворя вратата и да я окуража да се възползва от други възможности. Но аз съм крадец, а крадците никога не изпускат от ръцете си нещо, от което някой ден биха спечелили. Ирене беше моя. Тъй както двата милиона седмично принадлежаха на стареца.

Удивително е как шест бона дневно те подтикват все по-лесно да развързваш кесията за скъпи дрехи и кристален мет в питието вместо бучки лед. Иначе не ми се даваха кинти за квартира и продължавах да мизерствам в репетиционната заедно с Ирене. Тя спеше на матрак зад барабаните. Не се оплакваше, не докосваше нищо, ядеше само някакви вегетариански буламачи и дори си отвори банкова сметка. Олег си живееше при майка си и сигурно газеше в пари. Малко се беше стегнал, тръгна на училище и дори започна да тренира на „Вале Ховин“.

Докато си стоях така на улицата и редях сметки наум, срещу мен в дъжда се приближи някакъв тип със запотени очила и анорак, който дебелото му грозно гадже бе купило за двама им за Коледа. Защото по походката на непознатия личеше, че или има грозно гадже, или въобще няма. Той куцаше. Вероятно има и друга дума, която леко смекчава същността на недъга му. Лично аз го наричам криво ходило, но едва ли съм подходящ критерий, защото употребявам думи от рода на „маниакална депресия“^[1] и „негър“.

Куцият спря пред мен.

Общо взето, всеки ден ми поднасяше нови и нови изненадващи персони, зависими от хероин, но този тип определено не спадаше към обичайната ми клиентела.

— Колко…

— Триста и петдесет за четвъртинка.

— … плащате за грам хероин?

— Да плащаме? Ние продаваме, умнико.

— Знам. Просто провеждам малко проучване.

Огледах го по-внимателно. Журналист? Социален работник? Политик? Докато бачках за Один и Туту, подобен тип цъфна при мен и ми се представи като сътрудник към Общинския съвет. Работел в някакъв си комитет — РУНО или нещо подобно — и ме попита много любезно дали ще уважа с присъствието си заседание на комитета на тема „наркотиците и младите хора“. Искали да чуят „гласовете от улицата“. Отидох да видя за какво става въпрос — ей така, за кеф. Говориха за ECAD^[2] и за Европа без наркотици. Напуши ме такъв смях, че ми избиха сълзи. Срещата ръководеше адски сексапилно русо мамче с мъжествени черти, огромни бомби и заповеднически глас. Хирурзите сигурно доста си бяха поиграли, и то не само с циците й. След края на заседанието тя се приближи до мен, представи ми се — „секретарка в общинската комисия по социално подпомагане и превенция на наркотичната зависимост“ — и пожела да обсъдим темата по-подробно в дома й, когато имам „възможност“ да я посетя. Оказа се, че не била мамче, а само секси парче. Живееше сама в собствена ферма. Посрещна ме във впити панталони за езда и поиска да го направим в обора. Дори пластичните хирурзи да я бяха преобразили цялата, изобщо не ме засягаше. Добре си бяха свършили работата. Резултатът ми допадаше: секс машина, която вършее като фурия. И все пак е малко шантаво да чукаш жена, която вие по-яко от самолет играчка, под леко удивените погледи на огромни преживящи коне само на два метра от вас. След акта извадих сламките сено, влезли в задника ми, и й поисках хилядарка назаем. Докато започна да печеля по шест хиляди дневно, продължихме да се срещаме. В промеждутъците, необходими за почивка между актовете, тя ми разказа, че нейните задължения — на секретарка в Общинския съвет — не включвали единствено киснене на бюрото и писане на писма под диктовката на шефа, а и провеждане на реална политика. В момента била само черноработник, но именно тя движела нещата. А когато началниците забележели усърдието й, щели да я направят общински съветник. От разказите й за „кухнята“ на Кметството разбрах, че всички политици — независимо дали дребни, или едри риби — се стремят към власт и секс. В тази последователност. Шепотът ми „госпожо министър“ в ухото й и двата ми пръста я довеждаха до такъв оргазъм, че струята стигаше чак до свинарника. Изобщо не се шегувам.

По лицето на непознатия пред мен прочетох извратено хищно желание, каквото пламтеше и в очите на моята бъдеща министърка.

— Разкарай се — процедих аз.

— Кой е шефът ти? Искам да говоря с него.

С шефа ми? Този тип беше или изперкал, или пълен идиот.

— Изчезвай!

Онзи обаче не помръдна. Продължи да стои пред мен с лека чупка в ханша. Извади найлоново пликче с бял прах — около половин грам, прецених на пръв прочит.

— Ето ти мостра от материала. Занеси я на шефа ти. Един грам струва осемстотин крони. Само внимавайте с дозировката. Това стига за десет дози. Вдругиден пак ще дойда тук по същото време.

Мъжът ми подаде пликчето, обърна се и закуцука надолу по улицата.

Обикновено веднага изхвърлях такива мостри директно на боклука. Как да продам нещо, в чието качество не съм сигурен? Все пак трябваше да си пазя репутацията. Но налудничавият блясък в очите на непознатия ме възпря. В края на работния ден се отчетохме на Андрей и аз заведох Олег и Ирене в Хероиновия парк. Поразпитахме „дрОгарчетата“ дали някой иска да тества нова стока. Туту ме беше водил на такива „дегустации“. Когато в града пристигне непознат наркотик, дилърите отиват там, където се навъртат най-отчаяните наркомани, защото те са готови да си вкарат каквото и да е, стига да е на аванта. Не им пука дали ще ги убие. Те и без това са си кажи-речи пътници.

Събрахме четирима доброволци. Първо поискаха бонус към „дегустацията“ — по една стандартна доза. Отказах. Останаха трима. Разпределих дозите.

— Само толкова ли! — възропта един от наркоманите, които си преплиташе езика като покосен от инсулт.

Сопнах му се да си трае, ако иска да получи десерт.

Тримата — аз, Ирене и Олег — наблюдавахме зорко, докато тримата търсеха да нацелят некалцирана вена. Изшиха се с вещината на лекари.

— О, по дяволите… — изпъшка единият.

— Ааааа — простена другият.

После се възцари мълчание. Пълна тишина. Сякаш бяхме изстреляли ракета в космоса и бяхме изгубили всякаква връзка с нея. Но въпреки липсата на контакт, екстатичният израз в очите им, преди да се понесат в космическия простор, говореше достатъчно ясно: „Хюстън, нямаме проблем“^[3]. Когато се приземиха, вече се беше стъмнило. Полетът им продължи над пет часа — два пъти по-дълго отколкото държи хероинът. Пилотите изпитатели бяха единодушни: никога не са „изтрещявали“ така. Искаха още, молеха ме да им дам остатъка от пликчето и пристъпиха към мен, протегнали напред ръце като зомбитата от „Трилър“. Тримата избухнахме в смях и се ометохме оттам.

Прибрахме се в репетиционната и седнахме на матрака. Случилото се ме подтикна към сериозен размисъл. Опитен наркоман на „помпа“ обикновено си вкарва по четвърт грам хероин, а четири пъти по-малка доза от новото изстреля във висините най-закоравелите дрОгари в града, все едно никога не са се друсали! Онзи тип ми беше дал чиста стока. Но какво представляваше тя? На вид, мирис и консистенция напомняше хероин, но ако беше хероин, толкова нищожна доза нямаше да ги държи пет часа. Така или иначе, бях се натъкнал на златна мина. Към един грам — за осемстотин крони — прибавяш това-онова, правиш три пъти по-голямо количество и го продаваш за хиляда и четиристотин кинта. Пласирам ли по петдесет грама дневно, ето ти трийсет бона право в джоба. В моя джоб и в джобовете на Олег и Ирене.

Светнах ги за бизнес предложението. С цифри.

Те се спогледаха. Бях очаквал да се ентусиазират повече.

— Ами Дубай… — подхвана предпазливо Олег.

— Няма страшно, ние няма да го мамим — опитах се да го успокоя аз. — Първо ще кажем, че напускаме. Исус ни се явил или нещо подобно. Ще поизчакаме малко и после тръгваме да пласираме по шанаджийски.

Двамата пак се спогледаха. Започнах да надушвам нещо, което досега явно ми бе убягвало.

— Да, ама ние… — подхвана Олег, докато очите му търсеха къде да се вкопчат, — … с Ирене…

— Какво?

Олег се гърчеше, все едно е набоден червей, и току поглеждаше безпомощно Ирене.

— С Олег смятаме да се изнесем на квартира — обясни тя. — Избрали сме си апартамент и спестяваме за депозита. До лятото ще поработим, а после…

— После?

— Ще завършим гимназия — отвърна Олег. — А след това ще се запишем и в университет.

— Да следваме право — допълни Ирене. — Олег има отличен успех.

Тя се засмя малко сконфузено — така се смееше, когато се притесняваше, че е изтърсила някоя глупост, — но обичайно бледите й бузи сега пламтяха от щастие.

Подлеците се бяха загаджили зад гърба ми! Как не го бях забелязал?

— Право, а? — отворих пликчето, в което беше останал един грам от новата стока. — За да станете шефове на куките, а?

И двамата мълчаха.

Извадих лъжицата, с която ядях корнфлейкс, и я избърсах в панталона си.

— Какво правиш? — промълви Олег.

— Новината трябва да се отпразнува — обясних и изсипах праха в лъжицата. — Пък е и редно лично да изпробваме продукта, щом ще го препоръчваме на стареца.

— Значи, не се сърдиш? — възкликна с облекчение Ирене. — И всичко ще си бъде както преди?

— Разбира се, миличка — започнах да нагрявам праха със запалката. — Това е за теб, Ирене.

— За мен? Но аз не…

— Направи го заради мен, сестричке — погледнах я с усмивка аз. Знаех, че не може да ми откаже. — Скучно е да се надрусаш сам. Не е кеф.

Разтопеният прах започна да бълбука в лъжицата. Нямах памук и се чудех дали да не прецедя течността през отчупен цигарен филтър, но тя изглеждаше толкова чиста. Бяла, хомогенна. Затова просто я оставих да се поохлади за няколко секунди и я изтеглих с помпата.

— Густо… — подхвана Олег.

— Трябва да внимаваме да не преядем, защото количеството ще стигне за трима. И ти си поканен, приятелю. Или предпочиташ само да гледаш?

И без да го поглеждам, знаех, че ще се включи. Чистосърдечен, заслепен от любов, въоръжен със смелост, достатъчна да скочи от петнайсетметрова мачта във фиорда при Осло.

— Вътре съм — той веднага запретна ръкава на ризата си.

Именно тази негова смелост щеше да го погуби, да го тласне към дъното като нищожен плъх.

 

 

Събуди ме яростно думкане по вратата. Сякаш някой пробиваше главата ми със свредел. Направо не смеех да отворя очи. Накрая се престраших да повдигна единия си клепач. Сутрешната светлина се процеждаше през пролуките между дъските, заковани пред прозорците. Ирене лежеше на матрака си, а единият крак на Олег, обут в маратонка „Puma Speed Cat“, се подаваше между два усилвателя за китара. От силата на ударите по вратата заключих, че нечаканият посетител се опитва да я разбие с шутове.

Надигнах се. Заклатушках се към вратата. Напъвах се да си спомня дали момчетата от бандата не са ме предупредили за репетиция или за доставка на апаратура. Открехнах вратата и по стар навик я запрях с крак отвътре. Предпазливостта ми се оказа напълно излишна. Ударът ме запрати право в барабаните. Строполих се с ужасно дрънчене. Успях някак си да се изправя между стойката за чинелите и малкия барабан. Натрапникът се оказа не кой да е, а скъпият ми некръвен брат Стайн.

Зачеркнете „скъп“.

Беше пораснал, но все така с неизменната си къса подстрижка на парашутист и черния, пропит с омраза суров поглед. Видях как си отваря устата и изрича нещо, но в ушите ми още кънтяха чинелите. Инстинктивно закрих лицето си с ръце, ала той ме подмина, прескочи търколилите се барабани и отиде до Ирене. Сграбчи я за ръката, тя изкрещя, а Стайн я изправи на крака. Продължавайки да стиска лакътя й, той нахвърли някои вещи в раницата й със свободната си ръка и я поведе към вратата. Ирене престана да се противи.

— Стайн… — подхванах аз.

Спря на прага и ме погледна въпросително, но аз не бях измислил как да продължа.

— Достатъчно беди стовари върху семейството ми — отсече той.

После подскочи ефектно и ритна вратата с пъргавината на Брус Лий, та чак въздухът затрепери. Олег подаде глава над усилвателя и промърмори нещо, но аз пак бях оглушал.

 

 

Застанал с гръб към камината, усещах как пламъците й сгряват гърба ми. Единствената светлина в стаята идваше от камината и от старинна настолна лампа. Старецът седеше в коженото кресло и гледаше мъжа, когото докарахме с лимузината от улица „Шипер“. Онзи дойде със същия анорак. Андрей свали превръзката от очите му.

— Значи вие доставяте продукта, за който съм слушал толкова много.

— Да — кимна мъжът, сложи си очилата и огледа стаята изпод присвити клепачи.

— Откъде се снабдявате с него?

— Дойдох да продавам, не да обяснявам.

Старецът потърка брадичка с два пръста.

— В такъв случай офертата ви не ме интересува. В нашия бранш купуването на крадена стока неизменно води до смърт. А мъртъвците създават куп проблеми и спъват бизнеса.

— Стоката не е крадена.

— Смея да твърдя, че имам доста добър поглед над каналите, а досега не съм се натъквал на този продукт. Повтарям: не купувам стока, докато не се уверя, че тя няма да ни връхлети като бумеранг.

— Позволих ви да ме доведете тук с превръзка на очите, защото уважавам желанието ви за дискретност. Надявам се и вие, на свой ред, да ми покажете същото отношение.

От горещината стъклата на очилата му се запотиха, но той не ги свали. Докато в колата Андрей и Пьотър го претърсваха за оръжие, аз обследвах погледа му, езика на тялото му, гласа му, ръцете му. И открих единствено самота. Не съществуваше никаква дебела грозна приятелка. Ролята на негова спътница бе поела тайнствената му дрога.

— А как да съм сигурен, че не сте полицай? — попита старецът.

— Къде сте виждали такова ченге? — мъжът посочи крака си.

— Ако внасяте, защо досега не съм ви чувал?

— Защото съм нов. Нямам досие, никой не ме познава — нито в полицията, нито в бранша. Упражнявам престижна професия и досега съм живял нормално. — Лицето му се сви в гримаса — явно опит за усмивка. — Сигурно в очите на някои хора — дори прекалено нормално.

— Хм… — старецът продължаваше да глади брадичката си. Изведнъж хвана ръката ми и ме придърпа към стола си така, че да застана срещу непознатия. — Да ти кажа, Густо, според мен той сам синтезира продукта. Ти как мислиш?

— Възможно е — отвърнах след кратък размисъл.

— Не по-зле от всеки друг знаеш, че не е нужно да си Айнщайн, за да го направиш, Густо. В интернет бъка от подробни указания как да си приготвиш морфин и хероин от опиум. Купил си, да речем, десет килограма суров опиум. Трябват ти малко кухненски прибори, хладилник, малко метанол, вентилатор и хоп! — осем килограма и половина суров хероин. Пречистваш го и ето ти килограм и двеста грама чиста стока.

— Не е толкова лесно — отвърна мъжът в анорака, след като си прочисти гърлото.

— Въпросът е откъде се снабдявате с опиум — продължи старецът.

Мъжът поклати глава.

— Аха… — провлечено промърмори старецът, докато милваше ръката ми. — Не е опиат, а опиоид.

Онзи нито потвърди, нито отрече.

— Чу ли го какво каза, Густо? — старецът посочи с показалец куция му крак. — Произвежда изцяло синтетична дрога. Не му трябва помощ от природата и от Афганистан. Опира се на елементарни химични закони и го приготвя в кухнята си. Така осъществява пълен контрол и не поема риска на контрабандата. А полученият резултат държи по-дълго от хероина. Сред нас се е появил голям шмекер, Густо. Такава предприемчивост заслужава уважение.

— Моите почитания — промърморих аз.

— С каква скорост върви производството?

— Около два килограма на седмица. Понякога повече, понякога по-малко.

— Ще купувам цялата продукция.

— Цялата? — попита мъжът съвсем вяло, без никаква нотка на изненада.

— Да, всичко. Мога ли да ви отправя едно бизнес предложение, господин…?

— Ибсен.

— Ибсен?

— Ако не възразявате.

— Ама моля ви се! Той също е бил велик майстор. Предлагам ви да встъпим в делово сътрудничество, господин Ибсен. Вертикална интеграция. Ще монополизираме пазара и еднолично ще определяме цената. По-добра печалба и за двама ни. Е, как ви се струва?

Ибсен поклати глава.

— Кое ви притеснява? — попита старецът, наклони глава и леко се усмихна с възтънките си, почти незабележими устни.

Дребният мъж се поизправи и сякаш набъбна в торбестия си анорак, целогодишен спътник на най-скучния човек на света.

— Ако ви предоставя монопол, господин…?

— Наричайте ме както желаете, господин Ибсен — насърчи го старецът и долепи върховете на пръстите си.

— Не искам да попадам в зависимост от един-единствен купувач, господин Дубай. Струва ми се прекалено рисковано. Така ще можете да подбивате цените. От друга страна, не ми се ще да имам прекалено много клиенти, защото така се увеличава рискът полицията да ме пипне. Обърнах се към вас, понеже се славите с дискретността си, но ми е нужен още един купувач. Вече се свързах с „Лос Лобос“. Дано проявите разбиране към решението ми.

Старецът се разсмя. Пак се разнесе познатото задавено хъхрене от двигател на стара лодка.

— Слушай и се учи, Густо. Този човек е не само опитен фармаколог, а и бизнесмен. Добре, господин Ибсен, ето какво…

— Цената…

— Ще ви платя колкото поискахте. Съвсем скоро ще разберете, че в нашия бранш не бива да се губи време в пазарлъци, господин Ибсен. Животът е твърде кратък, а смъртта дебне отвсякъде. Кога ще направите първата доставка? Следващия вторник например?

Докато излизахме, старецът се престори, че ще падне, ако не се хване за мен. Ноктите му одраскаха кожата на ръката ми.

— А мислили ли сте за износ, господин Ибсен? Никой не проверява напускащите Норвегия за наркотици.

Ибсен не отговори. Но аз разбрах. Разбрах какво иска. Видях го в стойката му — с лека чупка в ханша заради кривия крак. Видях го в отражението от лъсналото му потно чело под рядката коса. Стъклата на очилата му вече се бяха избистрили и в погледа му се четеше онзи блясък, който бях видял и на улица „Шипер“. Компенсация, татко. Искаше компенсация. Животът го бе лишил от уважение, любов, възхищение, приемане и сега той си искаше компенсацията за всичко, което — както казват — не можеш да си купиш. Можеш, разбира се. Но с пари, а не като предизвикваш съчувствие. Не е ли така, татко? Щом животът ти е длъжник и отказва да ти изплати дължимото, ти трябва да си го поискаш, при нужда дори да прилагаш мутренски похвати, но да се пребориш за онова, което ти се полага. Ако за това се гореше в ада, досега в рая да не е останал никой. Нали така, татко?

 

 

Седнал на пейките до изхода за отвеждане към самолета, Хари гледаше как машините рулират по пистата.

След осемнайсет часа ще пристигне в Шанхай.

Градът му харесваше. Харесваше му и храната, и разходките по крайбрежния булевард „Вайтан“ покрай „Peace Hotell“, обичаше да влиза в „Old Jazz Bar“ и да слуша изпълненията на древните джаз музиканти. Доставяше му удоволствие да си представя, че от революцията през четирийсет и девета същите тези музиканти не са спирали да свирят. Харесваше и нея, и онова помежду им, и факта, че се носеха по течението.

Да се носиш по течението. Прекрасно умение, с което, уви, природата не го беше дарила, но Хари се бе постарал да го развие през последните три години: да не се опитва да разбива стени с глава, когато въпросът не е на живот и смърт.

„Колко непоклатимо всъщност е твоето евангелие? Нима и ти не си неверник?“

След осемнайсет часа ще кацне в Шанхай.

Ако се качи на самолета.

По дяволите.

Тя вдигна на второто прозвъняване.

— Какво искаш?

— Само недей да затваряш, моля те.

— Тук съм.

— Какво влияние имаш над Нилс Кристиан?

— Ханс Кристиан.

— Достатъчно ли е хлътнал, та да се навие на машинация със съмнителни изгледи за успех?