Стивън Кинг
Доктор Сън (21)

1.

В спомените на Дан за този съботен ден пътуването от Бостън до мотел „Краун“ щеше да се заличи бързо, защото четиримата души в джипа на Джон Далтън почти не продумваха. Мълчанието не беше нито напрегнато, нито враждебно, а предизвикано от умора — мълчание на хора, които имат върху какво да размишляват, но не и какво да кажат. Той обаче нямаше да забрави какво се случи след пристигането им.

Знаеше, че Абра ги чака, защото по време на пътуването непрекъснато беше във връзка с нея по обичайния начин, удобен и за двама им — отчасти с думи, отчасти с образи. Завариха я седнала на задната броня на раздрънкания пикап на Били. Щом ги видя, тя скочи и замаха. В същия момент облачната пелена, която вече изтъняваше, се разкъса и слънчев лъч освети Абра. Сякаш самият Господ Бог окуражаващо я потупа по рамото.

Луси нададе вик, освободи се от колана и отвори вратата още преди доктор Джон да спре събърбана. Изтича до дъщеря си, прегърна я и я зацелува по косата, защото Абра притисна лице до гърдите й. Слънцето вече осветяваше и двете.

Майката и дъщерята отново са заедно. Колко хубаво! — помисли си Дан и се усмихна. Толкова отдавна не го беше правил, че усмивката сякаш не пасваше на лицето му.

2.

Луси и Дейвид настояха да заведат Абра обратно в Ню Хемпшир. Дан нямаше нищо против, но след като се бяха събрали и шестимата, искаше първо да поговорят. Шишкото с конската опашка пак беше на смяна, само че днес вместо порно гледаше шампионат по бойни изкуства. На драго сърце им удължи престоя в стая 24 — пет пари не даваше дали ще пренощуват там или не. Били отскочи до Краунвил и купи пици, после Дан и Абра, редувайки се, осведомиха другите за всичко, което се беше случило и което предстоеше. Разбира се, ако нещата вървяха по план.

— Не! — възрази Луси. — Прекалено е опасно! И за двама ви!

Джон невесело се усмихна:

— Още по-опасно ще е да приемем с лека ръка тези… тези същества. Роуз заплашва, че ако Абра не отиде при нея, тя ще дойде при Абра.

— На това му се вика вманиачаване — отбеляза Били и си избра парче пица с наденица и с гъби. — Често се случва с откачените. Знам го от предаванията на доктор Фил.

Луси с упрек погледна дъщеря си:

— Предизвикала си я. Било е като да си играеш с огъня. Само че когато онази жена се вземе в ръце… — Тя млъкна, въпреки че никой не я прекъсна.

Може би като го каза на глас, разбра колко е невероятно — помисли си Дан.

— Няма да се спрат пред нищо, мамо — промълви Абра. — Тя няма да се спре.

— Абра ще е в безопасност — намеси се Дан. — Има едно нещо като колело или като въртящ се диск… не се сещам за по-подходящо сравнение. Ако стане напечено, Абра ще го използва, за да се изплъзне. Обеща ми, че ще го стори.

— Да, обещах — кимна тя.

Дан строго я изгледа:

— И ще си изпълниш обещанието, нали?

— Да — отвърна тя без колебание, макар и неохотно.

— Да не забравяме и другите хлапета — обади се Джон. — Никога няма да разберем колко са били похитени от „Верни на възела“. Може би стотици.

Дан си помисли, че ако предположението на Абра за дълголетието на Верните беше вярно, то жертвите им сигурно бяха хиляди.

— Да помислим и колко ще отвлекат, дори ако се случи чудо и оставят Абра на мира — промърмори.

— Дали пък преди това морбилите няма да погуби всички? — обнадеждено подхвърли Дейв. — Джон, нали каза, че може да се случи?

— Искат ме, защото вярват, че ще ги излекувам от шарката — намеси се Абра. — Олигофрени!

— Не използвай такива думи, госпожице — укори я Луси, но някак разсеяно. Взе последното парче пица, разгледа го и го върна в кутията. — Не ме е грижа за другите деца. Интересува ме само дъщеря ми. Сигурно ще ме помислите за безсърдечна, но не мога да се преструвам.

— Нямаше да говориш така, ако беше видяла снимките във вестника — промълви Абра. — Непрекъснато ги виждам, понякога дори ги сънувам.

— Ако на онази ненормалница й е останала капчица мозък, ще се досети, че нашето момиче не може да отиде само — заяви Дейвид. — Как да се добере до Денвър? Да наеме частен самолет и после да вземе кола под наем ли? Та Абра е само на тринайсет! — Изгледа дъщеря си, поусмихна се и добави: — Ако го вярват, значи са олигофрени!

— След случилото се на Клауд Гап Роуз вече е наясно, че Абра има приятели. Обаче не знае, че най-малко един от тях притежава озарение — отбеляза Дан и погледна Абра, сякаш я подканяше да потвърди думите му. Малката кимна. — Чуйте ме, Луси, Дейв: мисля, че с вашата дъщеря можем да сложим край на…

— Той затърси най-подходящата дума. — На тази напаст. Всеки от нас притежава достатъчно сила, за да я унищожи.

— Освен това — намеси се Абра — няма начин вие с татко да ме спрете. Дори да ме заключите в стаята, няма как да ми заключите главата.

Луси й хвърли убийствения поглед, с който майките сплашват непокорните си дъщери тийнейджърки. Открай време този поглед респектираше Абра, но този път тя не се стресна, само изгледа майка си. В очите й се четеше тъга, която вледени сърцето на Луси.

Дейв хвана ръката на жена си:

— Мисля, че трябва да го направят.

Всички замълчаха. След няколко секунди Абра се обади:

— Ако никой не иска последното парче пица, значи остава за мен. Гладна съм като вълк.

3.

Обсъдиха плана още няколко пъти; по една-две точки възникнаха разногласия, но най-важното беше, че нищо не остана недоизказано. С едно изключение, както се разбра по-късно. Като излязоха от мотела, Били отказа да се качи на събърбана на Джон и отсече:

— Идвам с теб, Дан.

— Били, благодаря за предложението, но не бива.

— В моя пикап важат моите правила. Пък и нима смяташ в понеделник следобед сам да се изкатериш на онази планина в Колорадо? Не ме разсмивай. Изглеждаш като сдъвкан и изплют.

— Тези дни го чух от няколко души, но нито един не се изрази така изящно.

Били не се усмихна.

— Ще съм ти от помощ, Дан. Може да съм стар, но още не съм с единия крак в гроба.

— Вземи го — намеси се Абра. — Има право.

Дан я изгледа.

(знаеш ли нещо Абра)

Отговорът дойде след секунда.

(не обаче усещам нещо)

Дан не я разпитва повече. Разпери ръце, тя го прегърна и притисна лице до гърдите му. Искаше му се завинаги да я държи в обятията си, но неохотно я пусна и отстъпи назад.

(кажи ми като наближиш вуйчо Дан и ще дойда)

Вместо думи Абра му изпрати образ: детектор за дим, който пиука, все едно предупреждава, че батерията му е за смяна. Не беше забравила.

Докато с баща й вървяха към колата, тя промърмори:

— Искам да спрем някъде, за да купя картичка — от онези, с които се пожелава бързо оздравяване. Джули Крос си е счупила китката на вчерашната тренировка по футбол.

Дейвид се навъси:

— Откъде знаеш?

— Знам.

Той шеговито подръпна плитката й:

— Никога не си губила дарбата си, нали? Защо не ни каза, Аба-Ду?

Дан, който беше израснал с озарението, можеше да отговори на този въпрос.

Понякога се налага да щадиш родителите си.

4.

Разделиха се. Събърбанът на Джон потегли на изток, пикапът на Били — на запад. Когато Фрийман седна зад волана, Дан подхвърли:

— Смяташ ли, че е безопасно да шофираш, Били?

— И още как! След като му ударих толкова дълъг сън, мога да карам чак до Калифорния, красавецо.

— Знаеш ли къде отиваме?

— В града си купих пътен атлас, докато чаках за пиците.

— Браво на теб! Значи още тогава си го решил. Знаел си какво замисляме с Абра.

— Да… в общи линии.

— Свиркай, като се умориш, за да те сменя — промърмори Дан, облегна глава на страничното стъкло и заспа на секундата. Запотъва все по-дълбоко в океан от неприятни, дори кошмарни картини. Първо се появиха животните-храсти край „Панорама“, движещи се, когато никой не ги гледа. Последва ги госпожа Маси от стая 217, която сега носеше кокетно накривен цилиндър. По-надолу той отново участва в битката при Клауд Гап, само че този път като се втурна в уинебагото, Абра лежеше с прерязано гърло, а Роуз стоеше над нея и държеше бръснач, от който капеше кръв. Като видя него, Дан, устните й се разтегнаха в противна усмивка, единственият й дълъг зъб проблесна.

— Предупредих я какво ще й се случи, но тя не ме послуша — промърмори. — Такива са си децата — непослушни.

По-надолу имаше само мрак.

Събуди се и видя здрач, разсичан от пресечена бяла линия. Пътуваха по междущатска магистрала.

— Колко време спах?

Били си погледна часовника:

— Доста. По-добре ли си?

— Да. — Не беше съвсем вярно. Главата му се беше прояснила, но стомашните болки бяха нетърпими. Сети се какво беше видял сутринта в огледалото и си каза, че състоянието му не е изненадващо. — Къде сме?

— На около двеста и четирийсет километра от Синсинати. На два пъти спирах да заредя бензин, но ти спеше като заклан. И хъркаше.

Дан се сепна:

— В Охайо ли сме? Господи! Колко е часът?

Били си погледна часовника:

— Шест и петнайсет. Не се уморих, честно. Движението не беше натоварено, не валеше дъжд. Май някой ангел е наш спътник.

— Ще спрем на първия мотел. Трябва да се наспиш. А на мен ще ми се пръсне мехурът…

— Нищо чудно.

Били зави на следващата отбивка, където имаше табели, указващи наличието на бензиностанция, закусвални и мотели. Спря пред „Уендис“ и купи сандвичи, а Дан изтича в тоалетната. Щом отново седнаха в пикапа, Дан отхапа от двойния бургер, върна го в плика и предпазливо отпи от млечния шейк с кафе. Стомахът му не се разбунтува.

Фрийман се намръщи:

— Ей, младеж, изяж си сандвича! Какво ти е?

— Май не биваше да закусвам с пица — промърмори Дан и добави, за да успокои спътника си, който разтревожено го наблюдаваше: — Ще си изпия шейка — чудесен е. А ти не гледай мен, а къде караш. Няма как да помогнем на Абра, ако се озовем в спешното отделение на някоя болница.

След пет минути Били спря под платнения навес на мотел от веригата „Феърфийлд“ с мигащ светлинен надпис над вратата, оповестяващ, че има свободни стаи. Изключи двигателя, но не слезе от пикапа, а отново се обърна към Дан:

— Слушай, малкия, след като заради теб си слагам главата в торбата, държа да ми кажеш какво те мъчи.

Дан се изкушаваше да изтъкне, че никой не го е карал да рискува, но се въздържа, защото не беше честно. Обясни какво му е. Фрийман го слушаше, без да продума, и смаяно се кокореше. Накрая възкликна:

— Исусе, Спасителю наш! И това ако не е гадост…

— Не богохулствай, драги. Спасителят е правил чудеса, а не гадости — така пише в Библията. Ще ни регистрираш ли, или аз да отида на рецепцията?

Били не помръдна.

— Абра знае ли? — промълви.

Дан поклати глава.

— Може да узнае.

— Може, но няма. Знае, че не бива да надниква в ума на хората — особено на онези, които я обичат. Все едно да шпионира родителите си, когато се любят.

— От малък ли постъпваш така?

— Да. Случва се неволно да зърнеш нещо, но веднага се обръщаш на другата страна, образно казано.

— Какво ще стане сега, Дани?

— Още не съм умрял — промърмори Дан и си спомни как противните мухи бавно пъплеха по устните, по страните и по челото му. — Надявам се да остана жив, докато приключим с тази история.

— А после?

— После ще му мисля. Да си вземем стая, че утре ще ставаме много рано.

— Чул ли си се с Абра?

Дан се усмихна:

— Всичко е наред с нея.

Поне засега.

5.

Само че не беше наред.

Абра седеше до бюрото, държеше недочетената книга от Бърнард Маламъд и се стараеше да не поглежда прозореца на спалнята от страх да не види кой наднича през стъклото. Нещо лошо се случваше с Дан, който не искаше тя да разбере; изкушаваше се да надникне в главата му, макар че през изминалите години се беше научила да не си пъха носа в ЛЖНВ — личния живот на възрастните. И все пак не го стори. Първо, защото си даваше сметка, че независимо дали й харесва или не, в момента не може да му помогне. Второ (този аргумент беше решаващият), имаше опасност той да усети присъствието й и да се разочарова от нея.

Предполагам, че си е заключил съзнанието — помисли си. — Владее това умение. И притежава голяма сила.

Но не колкото нея… тоест озарението му не беше могъщо като нейното. Тя можеше да разбие металните кутии в главата му и да разгледа съдържанието им, обаче предполагаше, че ще е опасно и за двамата. Предположението й не се основаваше на някаква логика, а на предчувствие (същото, което й подсказа, че господин Фрийман трябва да придружи Дан). А може би тъкмо озарението й щеше да им помогне… надяваше се да им помогне. „Силната надежда лети бързо на лястовичи криле“ — още един цитат от Шекспир.

Не поглеждай и към прозореца. Да не си посмяла!

Не. Няма, За нищо на света — зарече се… и погледна. Роуз беше отвън и злорадо се усмихваше. Идиотски цилиндър, закрепен на главата й под невъзможен ъгъл, разкошна черна коса, бяло като порцелан лице, тъмни безумни очи и плътни червени устни, скриващи един-единствен щръкнал зъб. Не зъб, а бивна.

Ще пукнеш в адски мъки, гадинке! Ох, как ще пищиш, като умираш!

Абра стисна клепачи, изстреля мисъл, летяща като торпедо,

(няма те няма те няма те няма те)

и отвори очи. Ухиленото лице зад прозореца беше изчезнало. Но само наглед. Някъде високо в планината, на покрива на света, Роуз мислеше за нея. И я чакаше.

6.

Мотелът предлагаше закуска и понеже Дан знаеше, че Били го наблюдава, насила хапна малко мюсли с йогурт, за да го успокои. Изчака го да отиде на рецепцията да уреди сметката, и изтича в мъжката тоалетна. Заключи се в кабинката, коленичи и повърна. Несмляната храна заплува като червена пяна по повърхността на водата в чинията.

— Добре ли си? — попита го Били на излизане от мотела.

— Бива. Да тръгваме.

7.

Според пътния атлас разстоянието между Синсинати и Денвър беше хиляда деветстотин и двайсет километра. Сайдуиндър се намираше на още сто и двайсет километра на запад и пътят дотам беше с множество остри завои. Дан се опита да шофира, но бързо се умори, преотстъпи волана на Били. Заспа веднага и се събуди при залез-слънце. Вече бяха в Айова, където беше живял горкият Брад Тревър.

(Абра?)

Боеше се, че поради голямото разстояние мислената комуникация ще е затруднена или дори невъзможна, но малката отвори веднага и все така силно; ако беше радиостанция, щеше да предава с мощност сто мегавата. Беше в стаята си и пишеше на компютъра някакво домашно. С умиление и с тъга Дан забеляза, че плюшеният заек Скокльо е на скута й. Под въздействието на стреса от скорошните събития се беше върнала в ранното си детство… поне по отношение на емоциите.

Тя улови мисълта му.

(не се безпокой добре съм)

(чудесно защото искам да се обадиш на някого)

(дадено ти как си)

(нормално)

Тя знаеше, че я лъже, но не започна да го разпитва, което му беше добре дошло.

(купи ли)

Абра нарисува картина.

(още не съм в неделя магазините са затворени)

Тя изпрати още една картина и Дан се усмихна. Магазин на „Уолмарт“, само че на табелата над входа пишеше „СУПЕРМАРКЕТ НА АБРА“.

(няма да ни продадат каквото ни трябва ще потърсим друг магазин)

(ами добре)

(знаеш ли какво да й кажеш?)

(да)

(ще се опита да те въвлече в дълъг разговор, за да надникне в ума ти не й позволявай)

(няма)

(после се свържи с мен за да не се тревожа)

Разбира се, че щеше да се тревожи.

(непременно обичам те вуйчо Дан)

(и аз те обичам)

Дан нарисува целувка, Абра му изпрати друга рисунка: карикатурни червени устни. Стори му се, че усеща как се допират до страната му. После тя изчезна. Били се извърна и го изгледа:

— Разговаряше с нея, нали?

— Позна. Гледай пътя, приятел.

— Добре де. Опяваш ми като бившата ми.

Даде мигач, зави вляво и задмина грамаден „Флитуд Пейс Ароу“. Дан се загледа в кемпера и се запита кой пътува с него и кой гледа през затъмнените стъкла.

— Иска ми се изминем още около двеста километра, преди да спрем за нощувка — каза Били. — Така както съм планирал утрешния ден, ще имаш един час да си свършиш работата и ще сме в планината тъкмо навреме за последната схватка. Само че трябва да потеглим преди зазоряване.

— Добре. Разбираш ли какво ще се случи?

— Разбирам какъв план сте измислили с Абра. — Били го погледна. — Да се надяваме, че ако онези имат бинокли, няма да ги използват. Мислиш ли, че имаме шанс да отървем кожите? Отговори ми честно. Ако смяташ, че ще загинем, довечера ще си поръчам най-голямата пържола на света. Нека онези от банката погнат роднините ми да плащат по кредитната ми карта. Само че ги очаква изненада, щото всичките ми близки са измрели. С изключение на бившата ми, дето няма да ми протегне ръка даже ако види да се давя.

— Няма да загинем — каза Дан, но доста неубедително. Толкова му беше зле, че нямаше сили да се преструва.

— Мислиш ли? Все едно, пак ще си поръчам пържола. А ти?

— Ще хапна само някакъв бульон — промърмори Дан. Пригади му се само като си помисли за гъста доматена или гъбена супа.

— Както кажеш. Хайде, поспи още малко.

Макар да беше капнал от умора и да му беше зле, Дан не можеше да заспи дълбоко, докато Абра си разчистваше сметките с древното зло, приело образа на красива жена, но все пак подремна — неспокойно и сънувайки кошмари: първо видя „Панорама“ (сега в хотела имаше асансьор, който посред нощ заработи, без някой да го повика), после Абра. Този път беше удушена с жица. Изцъклените й очи обвиняващо се взираха в него, сякаш казваха: Обеща да ми помагаш. Обеща да бдиш над мен. Къде беше?

8.

Абра отлага неприятното обаждане, докато не се сети, че скоро майка й ще я накара да си легне. Нямаше да ходи на училище, но се очертаваше много тежък ден. Вероятно и нощта нямаше да е лека.

„Отлагането само влошава нещата, cara mia“ — това беше Евангелието на момо. Абра погледна прозореца — ах, как й се искаше да види зад стъклото прабаба си вместо Роуз! Щеше да е чудесно.

— Момо, много ме е страх — прошепна. После два пъти дълбоко си пое въздух, за да се успокои, взе айфона си и набра номера на хижата в къмпинг „Блубел“. Вдигна някакъв мъж и когато Абра каза, че иска да говори с Роуз, той я попита коя е.

— Много добре знаеш коя съм! — тросна се тя и злобно добави: — Да не си болен, господине?

Човекът от другата страна на линията (беше Мазния Жабок) не отговори, а зашепна на някого. След секунда се обади Роуз, която вече си беше възвърнала душевното равновесие:

— Здравей, съкровище. Къде си?

— Пътувам към теб.

— Сериозно? Много се радвам, миличка. Обаче ако проследя разговора, дали няма да видя кода на Ню Хемпшир?

— Естествено, че ще го видиш! — тросна се Абра. — Обаждам се по мобилния си телефона. Ей, тъпачко, вече сме двайсет и първи век.

— Какво искаш? — лаконично попита Роуз — явно беше раздразнена и вече не й беше до шегички.

— Да се уверя, че си наясно с правилата. Ще съм там утре в пет. Пътувам със стар червен пикап.

— Кой шофира?

— Моят чичо Били.

— И той ли беше сред онези, които спретнаха засада на хората ми?

— Беше с мен и с Гарвана. Престани да ме разпитваш. Млъкни и слушай.

— Колко си груба — огорчено промърмори Роуз.

— Ще спре в дъното на паркинга край табелата с надпис „ТУК ДЕЦАТА СЕ ХРАНЯТ БЕЗПЛАТНО, КОГАТО ПРОФЕСИОНАЛНИТЕ ОТБОРИ НА КОЛОРАДО ПОБЕЖДАВАТ.“

— Ооо, явно си посетила нашия сайт. Колко мило. Или пък твоят чичо е полюбопитствал, а? Какъв смелчага е той, щом е решил да ти стане шофьор. По каква линия сте роднини — по майчина или по бащина? Интересувам се от фамилните истории. Хобито ми е да съставям родословни дървета.

Ще се опита да проточи разговора, за да надникне в главата ти — беше казал Дан. И беше познал.

— Ти май наистина си тъпа. Да ти нарисувам ли какво означава „Млъкни и слушай“? Искаш ли да се срещнем, или вече те хвана шубето?

Роуз чакаше и мълчеше. Мълчание, от което човек го побиваха тръпки.

— От паркинга всичко ще е като на длан пред нас: къмпингът, хижата и наблюдателницата на хълма. С чичо ми очакваме да видим само теб и нито един от твоята шайка. Хората ти ще останат в хижата, докато с теб си уредим отношенията. Ще останат в общото помещение, ясно? Чичо Били няма да разбере, ако не се подчинят, обаче аз ще узная. Ще си тръгнем веднага, ако усетя, че някой ми хитрее.

— Чичо ти в пикапа ли ще остане?

— Не. Аз ще остана в колата, докато не се уверим, че исканията ми са изпълнени. После той ще се качи и ще чака в пикапа, а аз ще дойда на срещата ни. Не искам чичо ми да припарва до теб.

— Добре, съкровище. Както кажеш — слушам и изпълнявам.

Да, бе. Лъжеш! — помисли си Абра. — После си каза: — И аз лъжа, значи сме квит.

— Само още един въпрос, миличка. Важно е — любезно каза Роуз.

Абра за малко да попита какъв е този важен въпрос, после се сети за предупреждението на вуйчо Дан. Само един въпрос — друг път! Щеше да последва втори, трети, четвърти…

— Наври си го някъде — процеди и затвори. Ръцете й се разтрепериха. После цялата затрепери като лист.

— Абра?

Мама! Вика от стълбището. Чувства, че с мен става нещо. Дали е майчина интуиция или нещо като озарение?

— Добре ли си, миличка?

— Да, мамо. Приготвям се да си легна.

— След десет минути ще дойдем да те целунем за лека нощ — да си вече по пижама.

— Дадено.

Само ако знаех с кого разговарям… — помисли си. За щастие не знаеха, само си въобразяваха, че са наясно какво се случва. Тя беше в стаята си, прозорците и вратите в цялата къща бяха здраво залостени и родителите й се заблуждаваха, че тя е в безопасност. Заблуждаваше се дори баща й, който беше видял на какво са способни Верните.

Дан обаче знаеше. Тя затвори очи и се свърза с него.

9.

Дан и Били стояха пред друг хотел. От Абра още нямаше ни вест, ни кост, което беше притеснително.

— Хайде, шефе. — Били понечи да хване под ръка Дан. — Да влезем и да…

В същия момент Дан усети присъствието й. Направи знак на спътника си да млъкне и се заслуша. След няколко минути се усмихна и Били си помисли, че заради тази усмивка той най-после отново е предишният Дан Торънс.

— Тя ли беше?

— Да.

— Как е минал разговорът?

— Според нея — добре. Даваме ход на плана.

— Онази не е ли питала за мен?

— Само дали си роднина на Абра по майчина или по бащина линия. Май сгрешихме, като те обявихме за неин чичо — твърде си стар, за да си брат на майка й или на баща й. Утре ще си купиш тъмни очила и няма да ги сваляш. Искам и хубавичко да нахлупиш глупавата бейзболна шапка, та да не се вижда побелялата ти коса.

— Може да си боядисам косата — има една експресна боя, нарича се „Само за мъже“…

— Не ме предизвиквай, дъртако!

Били се ухили:

— Да се регистрираме и да хапнем нещо. Изглеждаш много по-добре. Мисля, че и апетитът ти ще се върне.

— Засега ще хапна само супа. Не бива да рискувам.

— Добре, както кажеш.

Дан си изяде супата и, напомняйки си, че след по-малко от двайсет и четири часа всичко ще свърши по един или по друг начин, успя да се сдържи да не повърне. После легна на мокета в стаята на Били, където бяха седнали да вечерят. Струваше му се, че така болката в корема поотслабва.

— Какво правиш? — учуди се Били. — Йогийски маймунджилъци ли?

— Позна. Научих упражненията от анимационното филмче за мечето Йоги. Повтори отново плана.

— Не съм толкова изкуфял, шефе. Взе да говориш като Кейси Кингсли.

— Не ме стряскай. Хайде, слушам.

— След Денвър Абра ще започне да излъчва сигнали. Ако сред онези изроди е останал някой, способен да прихваща тези сигнали, съучастниците му ще разберат, че тя вече е наблизо. Ще бъдем в Сайдуиндър по-рано от предвиденото — да речем, в четири часа вместо в пет — и ще минем край пътя за къмпинга. Онези няма да видят пикапа. Освен ако не оставят часовой на шосето, разбира се.

— Едва ли. — Дан си спомни още един афоризъм на Анонимните алкохолици: „Нямаме власт над хората, местата и предметите.“ И в този бисер на пияниците се съдържаха седемдесет процента истина и трийсет процента празни приказки. — Така или иначе не можем да държим под контрол всичко. Продължавай.

— Ако човек тръгне по този път, след около километър и половина ще стигне до поляна за пикник. Ти си ходил там няколко пъти с майка си, преди да падне дълбок сняг и да откъсне хотела от света… — Били се позамисли. — Само вие двамата ли сте ходили на пикник? А баща ти?

— Той беше зает — пишеше пиеса. Давай нататък.

Били се подчини. Дан внимателно го изслуша, после кимна:

— Браво на теб. Запомнил си всичко.

— Нали ти казах? Може ли да те питам нещо?

— Разбира се.

— Интересува ме дали и утре вечер ще можеш да изминеш пеш километър и половина.

— Да — отговори Дан и наум добави: Надявам се.

10.

Дан Торънс и Били Фрийман потеглиха още в четири сутринта и малко след девет видяха в далечината синьо-сив облак, разпростиращ се докъдето поглед стига. Час по-късно, когато облакът се превърна в планинска верига, те спряха в Мартенсвил, Колорадо. Дан огледа късата (и доста безлюдна) главна улица: не видя каквото търсеше, но зърна нещо по-хубаво — магазин за детски облекла. Наблизо имаше дрогерия, притисната между заложна къща с прашна витрина и магазин за видеокасети, на чиято врата се мъдреше надпис: „ПОРАДИ ЗАКРИВАНЕ ВСИЧКИ СТОКИ СЕ ПРОДАВАТ С ГОЛЯМА ОТСТЪПКА“. Той изпрати Били да си купи тъмни очила от дрогерията и влезе в детския магазин, където беше единственият клиент.

Каква безнадеждност и униние царяха тук! Магазинчето олицетворяваше нечия чудесна идея, може би провалена от големите търговски центрове в Стърлинг или във Форт Морган. Защо да купуваш от местния магазин, като хем ще се поразходиш с колата, хем ще купиш за децата по-евтини панталони и рокли за новата учебна година? На кого му пука, че са ушити в Мексико или в Коста Рика? Унила продавачка с унила прическа излезе иззад щанда, унило се усмихна и попита Дан с какво да му услужи. Той й каза и жената се ококори.

— Знам, че е необичайно — добави Дан, — но ще ви бъда много признателен. И ще платя в брой.

Получи каквото искаше. В малките магазинчета, които са далеч от магистралата и са изправени пред фалит, „Ще платя в брой“ е магическа фраза.

11.

Малко преди Денвър Дан се свърза с Абра. Стисна клепачи и си представи въртящия се диск, за който и двамата знаеха. В Анистън Абра стори същото. Този път стана по-лесно. Той отвори очи и видя задния двор на семейство Стоун и река Сако, блещукаща под следобедното слънце. Тя зърна Скалистите планини.

— Боже, чичо Били! Колко са красиви!

Били погледна спътника си. Дан беше кръстосал крак върху крак, сякаш беше жена, и игриво поклащаше едното си стъпало. Страните му отново бяха румени, очите му си бяха възвърнали блясъка, изчезнал по време на пътуването на запад.

— Тъй си е, миличка.

Дан се усмихна и пак затвори очи. При следващото му „завръщане“ здравето, донесено му от Абра, вече го напускаше. Все едно е увяхваща роза, оставена без вода — помисли си Били.

— Какво става?

— Чух сигнал. — Дан отново се усмихна, но този път насила. — Като от детектор за дим с изтощена батерия.

— А те дали са го чули?

— Надявам се.

12.

Роуз, която нервно крачеше напред-назад пред кемпера си, видя как Чарли Жетона тича към нея. Сутринта Верните се бяха нахранили до насита със съдържанието на предпоследния контейнер (сега в скривалището беше останал само един). След сутрешното „зареждане“, плюс енергията, която Роуз тайно беше вдишвала през последните дни, тя беше толкова превъзбудена, че не я сдържаше на едно място.

— Какво има, Чарли? — попита. — Кажи ми нещо обнадеждаващо.

— Засякох я. Достатъчно ли е обнадеждаващо? — Чарли, който също беше превъзбуден, хвана Роуз под мишниците и така я завъртя, че косата й се разпиля. — Засякох я! Само за няколко секунди, но беше тя!

— Видя ли чичо й?

— Не. Тя гледаше планините през предното стъкло. Каза, че са красиви.

— Вярно е. — Капелата победоносно се усмихна. — Нали, Чарли?

— И чичото каза същото. Идват, Роузи! Идват!

— Гадинката усети ли те?

Той я пусна и се намръщи:

— Не съм сигурен… Може би Дядо Кино щеше…

— Ти какво мислиш — нетърпеливо го прекъсна Роуз.

— Вероятно не.

— Устройва ме. Сега искам да се усамотиш на някое тихо място. Съсредоточи се и си наостри ушите. Ако… когато я чуеш отново, ела да ми кажеш. Не искам да й губим следите. Почувстваш ли, че губиш много енергия, ще получиш. Запазих мъничко.

— Засега не ми трябва. Ще слушам, ще слушам с двете уши! — Чарли налудничаво се изкиска и се затича. Според Роуз той не знаеше къде отива, обаче не й пукаше. Важното беше да се ослушва за малката гадина.

13.

Към обяд Дан и Били вече бяха в подножието на Флетайронс. Дан гледаше приближаващите се Скалисти планини и мислеше колко години се беше скитал къде ли не, за да не припарва тук. В паметта му изникна стихотворение — не си го спомняше дословно, но в общи линии ставаше дума за това, че дори дълги години да бягаш от нещо, накрая пак ще се озовеш в хотелска стая с гола крушка на тавана и до ръката ти ще стои револвер.

Бяха подранили, затова напуснаха магистралата и се отбиха в Боулдър. Били беше гладен. Дан не изпитваше глад, само любопитство, затова като спряха пред магазин на „Събуей“ и Фрийман го попита иска ли сандвич, поклати глава.

— Сигурен ли си? Трудни мигове те очакват — настоя Били.

— Ще се нахраня, когато приключим с тази история.

— Е, както кажеш…

Били влезе да си купи сандвич с пилешко от онези, наричани „футлонг“, защото бяха дълги точно един фут. Дан се свърза с Абра. Дискът се завъртя.

Бип.

Дан изчака Фрийман да излезе от закусвалнята и кимна към сандвича:

— Изчакай малко с това чудо. Така и така сме в Боулдър, искам да проверя нещо.

След пет минути бяха на Арапахо Стрийт. Дан помоли Били да спре на две пресечки от квартала с долнопробните барове и кафенета:

— Хапни си сега и да ти е сладко. Няма да се бавя.

Слезе от пикапа, застана на напукания тротоар и се загледа в неугледната триетажна сграда с обява на партерния прозорец: „АПАРТАМЕНТИ ПОД НАЕМ НА ИЗГОДНА ЦЕНА“. Моравата отпред беше като оплешивяла, в пукнатините в асфалта бяха поникнали плевели. Допреди малко Дан се съмняваше, че ще види някогашната къща: предполагаше, че отдавна е съборена и улицата е застроена с модерни жилищни сгради, обитавани от заможни безделници, които пият лате от „Старбъкс“, поне дузина пъти дневно проверяват страницата си във фейсбук и пускат безброй туитове. Само че къщата си беше на мястото и изглеждаше непроменена.

Били също слезе, застана до него и каза:

— Остават ни още сто и двайсет километра, Дано. Да вдигаме гълъбите, а?

— Да, тръгваме — промърмори Дан, но продължи да се взира в къщата с олющена зелена боя. Навремето тук живееше момченце; навремето то седеше на същия напукан тротоар и на същото място, на което сега стоеше Били Фрийман и лакомо отхапваше от великанския си сандвич. Момченцето чакаше баща си да се върне от събеседването за работата в хотел „Панорама“. Чакаше го, защото крилото на дървения делтапланер се беше счупило, но татко щеше да го залепи и да го укрепи с тиксо. Дали пък после нямаше да се съгласи да го пуснат заедно? Бащата беше страшен човек, но момченцето го обичаше, ах, как го обичаше!

— Навремето живеех тук с нашите. Преди да отидем в „Панорама“ — промълви. — Каква мизерия, нали?

Фрийман сви рамене:

— Виждал съм и по-мизерни жилища.

И Дан беше виждал, докато се скиташе из страната — например жилището на Дийни в Уилмингтън. Посочи вляво:

— Наблизо имаше няколко бара, единият се наричаше „Спуканият барабан“. Изглежда, градската управа нехае за обновяването на този квартал — нищо чудно кръчмата още да е там. Случеше ли се с татко да минем край нея, той се спираше и се заглеждаше през витрината, а пък аз усещах как жаждата го подтиква да влезе. Беше толкова силна, че и на мен ми се допиваше. Години наред се наливах с алкохол, но разбрах, че тази жажда е неутолима. Баща ми също го знаеше.

— Въпреки всичко си го обичал, нали?

— Да. — Дан не откъсваше поглед от неугледната жилищна сграда. Да, беше мизерна, да, нямаха пари, но… какъв ли щеше да е животът им, ако бяха останали тук? Ако не бяха попаднали в капана на „Панорама“? — Беше и добродушен, и зъл, обаче аз го обичах. Още го обичам.

— Така е с повечето деца — мъдро отбеляза Били. — Обичаш родителите си и се надяваш всичко да се подреди — какво друго ти остава? Да тръгваме, Дан. Крайно време е.

След половин час Боулдър остана зад тях и пикапът вече се движеше по стръмното шосе към върховете на Скалистите планини.