Стивън Кинг
Доктор Сън (18)

2.

Джон предложи да закара Дейв до дома му. Дан ги последва с колата си, доволен, че е останал насаме с мислите си. Не че усамотението му помогна кой знае колко. Беше почти сигурен, че натрапчивата фраза е важна, обаче значението й му се изплъзваше. Дори се опита да повика Тони (не го беше правил от юноша) и удари на камък.

Пикапът на Били вече не беше паркиран на Ричланд Корт. Логично. Групата на Верните беше дошла с кемпер. Ако са оставили Гарвана в Анистън, той се е придвижвал пеш и му е трябвал превоз.

Гаражът беше отворен. Дейв скочи от колата още преди Джон да спре и се затича към къщата, викайки Абра. Спря се, осветяван от фаровете на събърбъна, сякаш беше актьор на сцена, вдигна нещо и от гърлото му се изтръгна звук, напомнящ и стон, и писък. Дан паркира до колата на доктор Джон и видя какво държи Дейвид: раничката на дъщеря си.

Внезапно изпита желание да се напие — беше по-силно от онази вечер, когато се обади на Джон от паркинга на „Каубойски ботуш“, по-силно, отколкото през всички години, откакто получи първия си медальон за въздържание. Прииска му се да завие обратно по алеята, без да обръща внимание на виковете на Далтън и на Стоун, да се върне във Фрейзиър и да отиде право в кръчмата „Американски лос“. Многократно я беше подминавал, винаги с умозрителните разсъждения на бивш алкохолик: Как ли е вътре? Бива ли я наливната бира? С готина музика ли е зареден джубоксът? Какво уиски се предлага на бара и какво пазят за специални клиенти? Има ли готини мацки? И какъв ще е вкусът на първата глътка? На нещо любимо и свидно? Дали ще напомня завръщане в родния дом? Можеше да си отговори поне на част от въпросите, преди Дейв Стоун да извика ченгетата и те да го приберат за разпит във връзка с изчезването на едно момиченце.

Ще настъпи момент — беше му казал Кейси през онези първи мъчителни дни на въздържание, — когато психиката ще ти изневери и само някаква висша сила ще те спаси от алкохола.

Той нямаше нищо против тази висша сила, защото разполагаше с поверителна информация. Господ си оставаше недоказана хипотеза, но Дан знаеше, че битието действително има друго измерение. И той като Абра беше виждал призрачни хора. Следователно може би имаше Господ. Да, ако се съдеше по онова, което той, Дан, беше зърнал в онзи свят отвъд света… макар че какъв е този Господ, който не си мърда пръста, за да прекрати злочестините по цялата земя?

Сякаш си първият, който си задава този въпрос.

Кейси Кингсли му беше казал да коленичи два пъти дневно за молитва: сутрин да моли за помощ, а вечер да благодари.

— Това са първите три стъпки: Аз не мога, Бог може, ще оставя всичко в ръцете му. Без да се двоумя.

На новаците, които отказваха да го послушат, Кейси разказваше за режисьора Джон Уотърс. В един от първите си филми — „Розови фламинго“ — звездата на филма, травеститът Дивайн, изяжда кучешко лайно от моравата пред къща в предградията. Минавали години, но журналистите не преставали да разпитват Уотърс за този кадър, наредил се сред най-знаменателните в историята на киното. Най-накрая на Джон му писнало и той казал на един репортер: Беше нищо и никакво лайно, а превърна в звезда Дивайн.

— Затова ще коленичиш и ще молиш за помощ даже да не ти харесва — неизменно завършваше Кейси. — В крайна сметка то е като да изядеш едно нищо и никакво кучешко лайно.

Дан не можеше да коленичи, защото седеше зад волана, но стори онова, с което започваше сутрешните и вечерните си молитви: затвори очи и притисна длан към устните си, сякаш да не допусне между тях дори капка от съблазнителната отрова, опропастила двайсет години от живота му.

Боже, помогни ми да не подка…

Внезапно в ума му просветна.

Отговорът се съдържаше в семейните истории, които Дейв разказваше, докато пътуваха към Клауд Гап. В гневната усмивка на Абра (Дан се питаше дали Гарвана вече я е зърнал и дали я е разгадал.) Най-вече в допира на дланта му, притискаща устните му към зъбите.

— Боже! — прошепна. Слезе от колата и краката му се подкосиха. Падна на колене, но не за да се моли, бързо стана и изтича в гаража. Дейвид и Джон продължаваха да се взират в захвърлената раница на Абра. Дан хвана Дейв за рамото:

— Обади се на жена си. Кажи й, че отиваш при нея.

— Ще започне да ме разпитва. — Устните на Стоун затрепериха, той наведе глава — явно се страхуваше от разговора с Луси. — Сега тя е в апартамента на Чета. Ще й кажа… Боже, какво да й кажа?

Дан го раздруса, докато той не вдигна глава и не го погледна.

— Слушай, Дейвид, и тримата заминаваме за Бостън, но ние с Джон имаме друга работа.

— Каква работа? Не разбирам.

Дан обаче разбираше. Не всичко, но почти.

3.

Пътуваха със събърбана на Джон. Дейв се настани на предната седалка. Дан беше отзад — опрял беше глава на страничната облегалка и беше протегнал краката си.

— Луси се усъмни защо толкова съм се разбързал — промърмори Дейв. — Каза, че съм я изплашил. Усети, че нещо лошо е станало с Абра, защото и тя притежава мъничко от дарбата на дъщеря ни. Открай време знам за телепатичните й способности. Казах й, че Аби ще пренощува у Ема. Знаете ли колко пъти съм я лъгал, откакто сме женени? Броят се на пръстите на едната ръка, при това трите пъти лъжата беше невинна: скрих от жена си колко съм загубил на покер на редовните сбирки, които шефът на катедрата организира всеки четвъртък. Сега е хиляди пъти по-сериозно. И след три часа ще ми се стъжни животът.

Разбира се, Дан и Джон знаеха какво е казал за Абра и колко се разстрои Луси, след като той продължи да повтаря, че разговорът не е за телефон. Двамата бяха до него, когато той разговаряше с жена си. Този разговор трябваше да бъде проведен. Важно беше Стоун да се наговори, да „сподели“, както се изразяваха анонимните алкохолици. Джон му подсказваше кога да казва: „А-ха, ясно, разбирам.“

По едно време Дейв млъкна и се обърна назад:

— Хей, ти да не заспа?

— Не — отговори Дан, без да отваря очи. — Опитвам се да се свържа с дъщеря ти.

Дейв млъкна. Чуваше се само тихото свистене на гумите, докато събърбънът летеше на юг, отминавайки дузина градчета край шосе 16. Движението не беше натоварено и когато пътят се разшири и двете платна станаха четири, Джон настрои крузконтрола на деветдесет километра в час.

Дан не се опита да се свърже с Абра (едва ли щеше да успее), а се постара напълно да отвори съзнанието си, да го настрои да приема всички звуци, сякаш е радар. Досега не го беше правил и резултатът беше страшничък. Все едно си беше сложил най-мощните слушалки в целия свят. Струваше му се, че долавя някакво силно шуртене — може би шум от човешките мисли. Беше в готовност да чуе гласа на Абра сред този шум; всъщност не хранеше големи надежди, обаче какво друго му оставаше?

Малко след като излязоха на магистралата (до Бостън оставаха деветдесет километра), той най-сетне се свърза с Абра.

(Дан)

Гласът беше тих. Едва чут. Отначало той реши, че си въобразява — както се казва, гладна кокошка просо сънува, — но въпреки това се обърна по посока на сигнала, мъчейки се да съсредоточи цялата си енергия в един-единствен лъч. Отново улови сигнала, този път беше малко по-силен. Не, не си въобразяваше. Беше се свързал с Абра.

(Дан, моля те!)

Беше упоена, а той никога не беше правил експеримента, който предстоеше… за разлика от Абра. Упоена или не, тя трябваше да го насочи.

(Абра по-силно налага се да ми помогнеш)

(помогна какво как)

(суопсис)

(???)

(помогни ми да завъртя света)

4.

Дейв тъкмо ровеше в чашката с дребните монети, за да плати следващата такса, когато Дан проговори от задната седалка. Само дето не говореше той.

— Момент, трябва да си сменя тампона!

Събърбънът рязко поднесе, защото Джон се стресна и рязко изви кормилото.

— Това пък какво е, да му се не види?

Дейв разкопча предпазния си колан, коленичи на седалката и се обърна към човека отзад. Щом произнесе името на Абра, Дан, който беше примижал, отвори очи.

— Не, татко, не сега, трябва да помогна… трябва да опитам… — Дан се загърчи. Вдигна ръка и потърка устните си — жест, който Дейв беше виждал безброй пъти. — Кажи му… помолих го да не ме нарича така. Кажи му…

Главата на Дан се наклони чак до рамото. Той застена. Ръцете му потрепваха.

— Какво става? — извика Джон. — Какво да правя?

— Не знам — промълви Дейв. Пресегна се между седалките, хванаха едната ръка на Дан и здраво я стисна.

— Карай — изстена Дан. — Не спирай.

После човекът на задната седалка конвулсивно се загърчи. Абра закрещя с гласа на Дан.

5.

Той намери прохода помежду им, следвайки мудното течение на мислите й. Видя каменното колело, понеже Абра го виждаше, само че тя беше прекалено слаба и дезориентирана, за да го завърти. Влагаше цялата си енергия в поддържане на връзката. За да проникне той в съзнанието й, а тя — в неговото. Дан продължаваше да е предимно в събърбъна и виждаше как фаровете на колите в насрещното платно пробягват по тапицирания таван на купето… Светло… тъмно… светло… тъмно.

Колелото беше толкова тежко…

Ненадейно се чу силно чукане и някой се провикна:

— Излизай Абра. Много се забави. Чака ни път.

Тя трепна и събра последните си сили. Колелото се задвижи, придърпвайки Дан по-навътре в пъпната връв, която го свързваше с момичето. Беше най-странното усещане, което беше изпитвал, но и много вълнуващо… въпреки ужаса на случващото се.

Сякаш отдалеч чу Абра да казва:

— Момент, трябва да си сменя тампона!

Таванът на купето се отместваше. Завърташе се. Настана мрак, все едно Дан попадна в тунел; остана му достатъчно време да си помисли: Ако се загубя тук, никога няма да намеря обратния път. Ще свърша в лудница сред другите безнадеждни пациенти, изпаднали в кататония.

После светът се върна на мястото си, само дето мястото беше друго. Събърбънът го нямаше. Дан се намираше във вонящ клозет, сините плочки на пода почти не се виждаха от мръсотията, до умивалника имаше табелка с надпис: „ИЗВИНЕТЕ, НЯМА ТОПЛА ВОДА“. Той седеше на тоалетната чиния. Преди да се опомни, някой изрита вратата толкова силно, че старите плочки сигурно се напукаха, и някакъв мъж се втурна в кабинката. Изглеждаше на около трийсет и пет, черната му коса беше пригладена, лицето му беше грубовато, но красиво. Държеше пистолет.

— Да, бе, ще си смениш тампона. И откъде ще го вземеш, Златокоске, от джобчето на панталонките ли? Защото раницата ти остана далеч от тук.

(кажи му, че го предупредих да не ми вика така)

— Казах ти да не ми викаш така — повтори Дан.

Гарвана млъкна, взирайки се в момичето, което се поклащаше на тоалетната. Малката беше замаяна от сънотворното — ясно. Обаче защо говореше с гласа на възрастен? И това ли се дължеше на упойката?

— Какво е станало с гласа ти? Сякаш не си ти.

Дан се опита да свие раменете на момичето, но повдигна само едното рамо. Гарвана хвана ръката на Абра и със силно дърпане изправи на краката на момичето. Дан извика от болка.

Някъде — на много километри оттук — някой възкликна:

— Какво става? Какво да правя?

— Карай — нареди Дан на Джон, докато Гарвана го измъкваше през вратата. — Карай и не задавай въпроси!

— Естествено, че ще карам — просъска Гарвана и изблъска Абра в пикапа до хъркащия Били Фрийман. Хвана кичур от косата й, нави го около юмрука си и дръпна. Дан изпищя с гласа на Абра, осъзнавайки, че гласът не е съвсем като нейния. Приличаше, но не беше същият. Гарвана усети разликата, но не разбра на какво се дължи. Жената с шапката щеше да разбере; тъкмо тя неволно беше показала на Абра номера с размяната на съзнанията. — Само че първо ще се споразумеем. Никакви лъжи повече, ясно? Излъжеш ли още веднъж Татенцето, този хъркащ дядка ще е труп. Даже няма да използвам спринцовката. Ще отбия на някой селски път и ще му тегля един куршум в корема, та да се мъчи, преди да пукне. Ще го чуеш как крещи. Схвана ли?

— Да — прошепна Дан.

— Дано, защото нямам навик да повтарям.

Той тресна вратата, заобиколи пикапа и седна зад волана. Дан затвори очи — очите на Абра. Мислеше за някакви лъжици на празненство по случай рожден ден. И за чекмеджета, които се отварят и затварят. Физически Абра беше твърде омаломощена, за да се съпротивлява на човека, който сега седна зад волана и включи двигателя, но частица от нея още беше силна. Ако той я откриеше… ако откриеше онова, което преместваше лъжици, отваряше чекмеджета и свиреше на невидимо пиано… онова, което от стотици километри разстояние беше написало послание на черната дъска в стаята му… ако съумееше да намери тази частица и да я овладее…

Също както Абра си се беше представяла като амазонка, яхнала жребец и въоръжена с копие, Дан си представи команден център и цяла стена с превключватели. Едни задвижваха ръцете й, други — краката, трети — повдигането на раменете. Някои обаче бяха по-важни. Би трябвало да задейства тъкмо тях, та нали в него също имаше подобни превключватели. Пикапът даде първо на задна, после направи завой. Миг по-късно отново пътуваха по шосето.

— Точно така — процеди Гарвана. — Заспивай. Какво си въобразяваше, като се заключи в тоалетната? Мислеше да скочиш в чинията, да пуснеш водата и да из…

Думите му заглъхнаха, защото Дан намери превключвателите: онези, специалните, обозначени с червено. Не знаеше дали действително ги има и дали контролират по някакъв начин дарбата на Абра, или бяха само плод на въображението му — нещо като пасианс, реден мислено. Знаеше само, че е длъжен да опита.

Включи се, озарение — помисли си и дръпна всичките.

6.

Пикапът на Били Фрийман беше на десет-дванайсет километра от бензиностанцията и пътуваше в мрака на провинциалния Върмонт по шосе 108, когато Гарвана за пръв път усети болката. Беше като сребърно пръстенче около лявото му око. Студено пръстенче. Вдигна ръка, но преди да докосне студената халка, болката се премести вдясно и носът му изтръпна, сякаш му бяха инжектирали новокаин. После пръстенчето обхвана другото му око. Усещането беше като от метален бинокъл.

Или сякаш очите му бяха оковани в белезници.

След секунда лявото му ухо запищя и лявата му страна изведнъж изтръпна. Той вдигна глава и видя, че малката го гледа. Втренчено, без да мигне. Погледът й не изглеждаше замаян от успокоителното. Всъщност очите сякаш не бяха нейните. Бяха някак състарени. Поумнели. И ледени като неговото лице.

(спри пикапа)

Гарвана беше сложил предпазителя на спринцовката и я беше прибрал, но още държеше пистолета, който беше извадил изпод седалката, щом прецени, че Абра се бави прекалено много в тоалетната. Вдигна го с намерението да я сплаши, че ще гръмне дядката, ако тя не престане с номерата, обаче сякаш натопи ръката си в леденостудена вода. Пистолетът натежа: два килограма, пет килограма, десет килограма. Да, тежеше най-малко десет килограма. Докато се мъчеше да го вдигне, Гарвана отмести крак от педала на газта и така рязко завъртя волана, че пикапът излезе от шосето, бавно продължи по мокрия банкет, накланяйки се към канавката.

— Какво ми правиш?

— Каквото заслужаваш. Татенце!

Пикапът се блъсна в обрасла с мъх бреза, прекърши я на две и спря. Момичето и дядката бяха с предпазни колани, обаче Гарвана беше забравил да сложи своя. Удари се във волана и клаксонът се включи. Той погледна надолу и видя, че автоматичният пистолет в ръката му се обръща. Бавно се обръща и се насочва към него. Не, не биваше да се случва. Успокоителното трябваше да го предотврати. И го беше предотвратило, да му се не види! Само че нещо се беше случило в тоалетната на бензиностанцията. Който и да се криеше сега зад тези очи, не беше упоен, а с бистър ум.

И много силен.

(Роуз! Роуз, трябваш ми!)

— Няма да те чуе — рече гласът, който не беше на Абра. — Може и да имаш някакъв талант, копеле гадно, обаче си гола вода в телепатията. Мисля, че когато искаш да си поговориш с любимата, й звъниш по телефона.

Напрягайки цялата си сила, Гарвана понечи да обърне глока към момичето. Сега пистолетът сякаш тежеше петдесет кила. Сухожилията на шията му се опънаха като въжета. Капки пот избиха по челото му. Парлива струйка се стече в окото му и той машинално замижа.

— Ще… застрелям… приятеля ти — процеди.

— Не — отговори човекът в Абра. — Няма да ти позволя.

Гарвана забеляза, че тя се напряга, и това го окуражи. Вложи цялата си сила, за да насочи дулото към корема на Рип ван Уинкъл, и почти успя, но внезапно пистолетът пак започна да се завърта на обратно. Гарвана чуваше запъхтяното дишане на малката пикла. Мамка му, и той пъхтеше. Все едно бяха маратонци, които рамо до рамо наближават финиша.

Някаква кола ги задмина, без да забави скорост. Те не я забелязаха, защото бяха вперили погледи един в друг.

Гарвана стисна пистолета с две ръце. Сега оръжието се завъртя малко по-лесно. Ура, надвиваше я! Но каква болка в очите му! Господи!

— Били! — извика Абра. — Били, помогни ми!

Били изсумтя и отвори очи:

— Какво…

За миг Гарвана се разсея. Натискът, който упражняваше, отслабна и пистолетът незабавно започна да се завърта към него. Дланите му бяха студени, леденостудени. Металните пръстенчета се впиваха в очите му… още малко и щяха да ги направят на пихтия.

Пистолетът гръмна и куршумът се заби в контролното табло точно над радиото. Били трепна и замаха като човек, който с усилие се изтръгва от кошмар. Едната му ръка удари Абра в слепоочието, другата блъсна Гарвана в гърдите. Кабината се изпълни със синкав дим и с миризма на барут.

— Какво беше това? Какво, по дяволите, беше…

— Не, гадино! — изръмжа Гарвана. — Не!

Насочи оръжието към Абра и усети как тя губи контрол. Навярно заради удара по главата. Той видя удивлението и страха в погледа й и изпита безумна радост.

Трябва да я застрелям. Не бива да й дам втори шанс. Само че не в главата. В корема. Така ще изсмуча ема…

Били заби рамо в ребрата на Гарвана. Пистолетът подскочи и отново гръмна, този път куршумът проби дупка точно над главата на Абра. Преди Гарвана да го насочи напред, нечии грамадни длани затиснаха неговите. Като в просъница му хрумна, че досега противникът му е използвал нищожна частица от силата си. Паниката обаче беше отприщила невероятна мощ. Този път, когато пистолетът се завъртя към него, китките му чупиха като сноп тънки вейки. За миг видя черното око, вперено в него, и му остана време, колкото да си помисли:

(Роуз обичам те)

Избухна ослепителна светлина, сетне настана мрак. Четири секунди по-късно от Татенцето Гарван бяха останали само дрехите.

7.

Вятърничавия Стив, Мама Рускиня, Любовчията Дик и Лакомата Джи играеха канаста в баундъра на Лакомата и Мърльото Фил, макар че умовете им не бяха в играта. И четиримата бяха изнервени — всички Верни бяха изнервени, — затова когато отвън се разнесоха писъци, те хвърлиха картите и се спуснаха към вратата.

Другите също наизлязоха от кемперите, за да видят какво става, обаче се заковаваха на място, щом зърваха Роуз под ярката светлина на прожекторите около хижа „Панорама“. Очите й бяха на безумна харпия. Скубеше си косите като старозаветен пророк, споходен от видение за гибел.

— Тъпата гадинка уби моя Гарван! — пищеше. — Ще я разкъсам! ЩЕ Я РАЗКЪСАМ И ЩЕ ИЗЯМ СЪРЦЕТО Й! — Падна на колене и зарида, притиснала длани до лицето си.

„Верни на възела“ бяха поразени. Никой не знаеше какво да каже. Накрая Мълчаливата Сари отиде при нея. Роуз яростно я отблъсна. Сари падна по гръб, изправи се и без колебание се върна. Този път Роуз погледна бъдещата си утешителка — жена, която също беше загубила любим човек през тази кошмарна нощ. Прегърна я с такава сила, че Верните чуха пукането на кости. Сари не се възпротиви, не се изтръгна от обятията й и след секунди двете се изправиха, като взаимно се подкрепяха. Роуз се загледа в Мълчаливата Сари, после в Мо, в Мери и в Чарли Жетона. Гледаше ги така, сякаш ги виждаше за пръв път в живота си.

— Хайде, Роузи — подкани я Мо. — Много ти се събра. Сега ще си легнеш и ще си…

— НЕ!

Роуз отстъпи назад и с все сила се зашлеви по двете страни — толкова силно, че цилиндърът й падна. Тя го вдигна и когато отново погледна насъбралите се Верни, разумът й донякъде се беше върнал. Тя мислеше за Дъг Дизела и за групата, която беше изпратила да посрещне Татенцето и момичето.

— Трябва да се свържа с Диз, Фия и Ани. Да им кажа да се върнат. Трябва да се сплотим. Трябва да се заредим с енергия. После ще хванем онази пикла. — Те я зяпаха разтревожено и неуверено и това я вбеси. — Какво, не ми ли вярвате? Съмнявате ли се в мен? — Тя отблъсна Мълчаливата Сари, която отново се беше притиснала към нея, и за малко не я повали на земята. — Който се съмнява в мен, да излезе напред.

— Никой не се съмнява в теб, Роуз — обади се Вятърничавия Стив, — но може би трябва да забравим за малката. — Той внимателно си подбираше думите и избягваше да я погледне в очите. — Гарвана се равняваше на петима Верни. Никога не сме губили петима наведнъж. Даже двама не сме…

Роуз пристъпи към него и той стреснато се отдръпна, свивайки се като дете, което очаква да го ударят.

— Да избягате от онази малка пикла ли искате, а? След толкова години ще подвиете опашки и ще избягате от едно човешко дете?

Никой не продума, обаче Роуз прочете истината в очите на хората си. Искаха да избягат. Да, бяха живели добре дълги години, когато имаше храна в изобилие. Сега обаче се бяха натъкнали на дете, което не само притежаваше невероятна сила, но и знаеше какво представляват и какво са сторили. Вместо да отмъстят за Татенцето Гарван, който заедно с Роуз ги беше водил през добри и лоши времена, те се канеха да побегнат като страхливи псета. В този момент й се прииска да ги избие до крак. Те го почувстваха и вкупом отстъпиха назад.

Остана само Мълчаливата Сари, която се взираше в нея като хипнотизирана. Роуз я сграбчи за мършавите рамене.

— Не, Роузи — изписка Мо. — Не я наранявай.

— Ами ти, Сари? Онова момиченце е виновно за смъртта на жената, която обичаше. Ти искаш ли да избягаш?

— Не — измънка Сари и я погледна право в очите.

— Искаш ли възмездие?

— Ъ-хъ — кимна Сари. — Искам леванш.

Тя почти шепнеше, освен това имаше говорен дефект, но всички я чуха и разбраха какво казва.

Роуз се обърна към другите:

— Онези от вас, които не подкрепят Сари и им се иска да се изнижат като мокри върви…

Обърна се към Голямата Мо и хвана едрата й длан. Мо изпищя, сякаш я колеха, и се опита да се отскубне. Роуз я стисна здраво и вдигна ръката й така, че всички да видят. Беше покрита с червени пъпчици. — Можете ли да избягате от това?

Те замърмориха и отстъпиха още една-две крачки назад.

— Заразата е в нас — добави Роуз.

— Повечето сме здрави! — изкрещя Сладураната Тери Пикфорд. — Аз съм здрава! По мен няма нито едно петънце! — Тя показа гладките си ръце.

— Засега. — Роуз впери в нея пламтящите си, насълзени очи. — Но докога?

Сладураната не отговори, само извърна лице.

Роуз прегърна Мълчаливата Сари и измери с поглед другите:

— Ореха каза, че може би момичето е единственият ни шанс за спасение от болестта, преди да се заразим всички. Някой да има по-добро предложение? Ако е така, готова съм да го изслушам.

Никой не продума.

— Ще изчакаме завръщането на Диз, Ани и Мърльото Фил, после ще погълнем енергия. Ще си устроим голям пир. Ще изпразним контейнерите.

Те изненадано я загледаха и отново разтревожено зашепнаха. За луда ли я вземаха? Тяхна си работа. Сред „Верни на възела“ не върлуваше само шарка. Върлуваше страх, който беше много по-опасен от болестта.

— Щом се съберем, ще образуваме кръга. Ще съберем сили. Лодсам ханти, ние сме избраните — забравихте ли го? Сабатха ханти, ние сме „Верни на възела“ и сме вечни. Повтаряйте с мен. — Тя не откъсваше поглед от тях. — Хайде!

Те се хванаха за ръце, образуваха кръг и повториха:

— Ние сме „Верни на възела“ и ще пребъдем вечно. В очите им се появи мъничко решителност. Мъничко вяра. Та нали шарката беше поразила едва петима-шестима; все още имаха време.

Роуз и Мълчаливата Сари пристъпиха към другите Верни. Тери и Мама се пуснаха, за да им направят място, но Роуз заведе Сари по средата на кръга. Под светлината на прожекторите телата на двете жени хвърляха множество сенки, напомнящи спици на колело.

— Щом съберем сили, ще я намерим и ще я хванем. Казвам го като ваша предводителка. Дори нейната еманация да не излекува болестта, която ни мори, това ще бъде краят на проклетата…

В този момент момичето се обади в главата й. Роуз не видя гневната усмивка на Абра Стоун, но я почувства.

(не си прави труда да ме търсиш, Роуз)

8.

От задната седалка на събърбъна Дан Торънс изрече пет ясни думи с гласа на Абра:

— Аз идвам при вас.

9.

— Били? Били!

Били Фрийман погледна момичето, чийто глас не беше съвсем момичешки. То се раздвои, съедини се и отново се раздвои. Били прокара ръка по лицето си. Клепачите му тежаха, мислите му сякаш бяха слепени. Нищичко не разбираше. Вече не беше ден и със сигурност не бяха на Ричланд Корт…

— Кой стреля? И кой ми се е изсрал в устата? Леле…

— Били, събуди се. Трябва…

Трябва да шофираш — искаше да каже Дан, обаче Били Фрийман не беше годен да шофира. Не и в близко време. Очите му се затваряха, при това не едновременно. С лакътя на Абра Дан сръчка възрастния мъж и отново привлече вниманието му. Поне засега.

За втори път фарове осветиха кабината. Дан затаи дъха на Абра, но и тази кола отмина, без да намали скоростта. Може да беше сама жена или търговски пътник, бързащ за вкъщи. Някой лош самарянин, който не се интересува от спасението на ближните (в случая лошото беше добре дошло), но трети път можеха да не извадят късмет. Хората в провинцията бяха по-отзивчиви. И по-любопитни.

— Не заспивай!

— Кой си ти? — Били се опита да фокусира погледа си върху момичето, но безуспешно. — Защото гласът ти не е на Абра.

— Нямам време за обяснения. Засега гледай да не заспиш отново.

Дан слезе и заобиколи колата (няколко пъти се спъна), за да стигне до шофьорското място. Краката на Абра, които му се бяха сторили толкова дълги в деня на запознанството им, се оказаха адски къси. Надяваше се да не му се наложи да свиква с тях.

Дрехите на Гарвана бяха на седалката, а платнените му обувки — на мръсната постелка, отвътре стърчаха чорапите. Кръвта и мозъкът по ризата и по сакото му се бяха изпарили заедно с него, обаче бяха оставили влажни петна. Дан събра всичко накуп, позамисли се и добави пистолета. Не му се искаше да го изхвърля, но ако някой ги спреше…

Изнесе вързопа и го покри с шума, взе едното парче от повалената брезичка и го сложи върху купчината изсъхнали листа. Не му беше лесно с ръцете на Абра, но се справи.

Установи, че не може да се качи в колата, без да се хване за волана. А когато най-сетне се намести зад седалката, краката му едва достигаха педалите.

Проклятие!

Били пак захърка и Дан го сръчка отново. Фрийман отвори очи и се озърна:

— Къде сме? Онзи тип упоил ли ме е? — После добави: — Ще подремна още малко.

В някакъв момент от битката на живот и смърт за пистолета неотворената бутилка с фанта беше паднала на пода. Дан я грабна, но се спря с ръката на Абра върху капачката, спомняйки си какво се случва с газираните напитки, когато силно разклатиш бутилката. Абра се обади отнякъде.

(олеле)

Усмихваше се, обаче усмивката й не беше зла. Дан реши, че това е добър знак.

10.

Не ме оставяйте да заспя! — каза гласът през устата на Дан, затова Джон зави по отбивката за търговския център „Фокс Рън“ и спря на паркинга, стараейки се да е по-далеч от входа на магазина. С Дейв хванаха Дан (всъщност неговото тяло) под мишниците и започнаха да вървят напред-назад. Все едно крепяха пияница след тежък запой — Дан ту провесваше глава, ту рязко я изправяше. Редувайки се, двамата се опитаха да го разпитат какво се е случило, какво и къде се случва сега, но Абра само поклащаше главата му.

— Гарвана ме инжектира в ръката, преди да ме пусне до тоалетната. Останалото ми се губи. Сега млъкнете, искам да се съсредоточа.

На третата обиколка устата на Дан се разтегли в усмивка и той се изкикоти също като Абра. Дейв погледна въпросително Джон, но Далтън вдигна рамене и поклати глава.

— Олеле — промълви Абра. — Газираното!

11.

Дан наклони бутилката и развъртя капачката. Газираната оранжевата течност изригна право в лицето на Били. Той се закашля и започна да плюе, но вече беше напълно буден.

— За Бога, малкия! Защо го направи?

— Получи се, нали? — Дан му подаде бутилката. — Изпий останалото. Съжалявам, обаче повече няма да заспиваш, ясно? — Наведе се към ръчката за регулиране на седалките. Дръпна я, а със свободната си ръка се оттласна, използвайки волана за опора. Седалката се плъзна напред. Били разля фантата по брадичката си (и употреби израз, който възрастните обикновено не изричат в присъствието на девойчета от Ню Хемпшир), но сега краката на Абра достигаха педалите. Едва-едва. Дан даде на задна и бавно подкара към шосето. Въздъхна облекчено, когато събърбънът излезе на платното. Спукана им беше работата, ако бяха заседнали в канавката край безлюдно върмонтско шосе.

— Наясно ли си какво правиш? — попита Били.

— Да. Правя го от години… въпреки че имаше един период, когато от щата Флорида ми отнеха книжката. Вече живеех в друг щат, обаче има една дреболия, наречена взаимност. Мор за пияниците, които пътуват по шосетата в нашата прекрасна страна.

— Ти си Дан.

— Виновен по обвинението — каза той, надзъртайки над волана. Съжаляваше, че няма книга, за да си я подложи, но ще се оправя както може. Превключи на скорост и потегли.

— Как проникна в нея?

— Не питай.

Гарвана говореше (или само си го мислеше — Дан не беше сигурен) за черен път, водещ към къмпинг, и след около шест километра по шосе 108 стигнаха до малък път, обозначен с дървена табела, закована на един бор: „ЩАСТЛИВИЯТ ДОМ НА БОБ И ДОТ“. Бинго! Дан зави по пътя (колко полезен беше серво воланът за хора с къси ръце) и включи дългите светлини. На около половин километър по-нагоре пътят беше преграден с тежка верига, от която висеше друга табела, но не толкова гостоприемна: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Верига? Чудесно. Може би означаваше, че Боб и Дот са се отказали да прекарат този уикенд в щастливия си дом. Освен това къмпингът се намираше достатъчно далеч от шосето и разни любопитни провинциални шофьори нямаше да видят Дан и Били. Имаше още един неочакван бонус: дренажна тръба, от която се стичаше вода.

Дан изключи фаровете и мотора, после се обърна към Фриман:

— Виждаш ли онази тръба? Измий си лицето. Наплискай се със студена вода, та да се освежиш.

— Свеж съм като краставичка — заяви Били.

— Така си мислиш. Гледай да не си намокриш ризата. После си среши косата и вече ще си като за пред хората.

— Къде сме?

— Във Върмонт.

— Къде е онзи, който ме отвлече?

— Мъртъв е.

— Хак му е! — възкликна Били, позамисли се и попита: — А трупът? Къде е?

Уместен въпрос, но Дан нямаше време за обяснения. Искаше му се тази история вече да приключи. Откъдето и да я погледнеш, беше изтощителна и объркваща.

— Няма го. Толкова ти стига.

— Ама…

— Не сега. Измий си лицето, след това се разходи по пътя. Прави гимнастика, дишай дълбоко и гледай да ти се проясни главата.

— Какво ти проясняване, имам адско главоболие…

Естествено — помисли си Дан и продължи инструктажа:

— Когато се върнеш, вероятно момичето отново ще си е момиче, тоест ще трябва ти да шофираш. Ако прецениш, че изглеждаш нормално, спри в първия град с мотел и вземи стая. Пътуваш с внучката си, ясно?

— Аха — потвърди Били. — Внучката ми Аби Фрийман.

— След като се настаните, ми се обади по мобилния.

— Понеже ще бъдеш при… при другата си част.

— Правилно.

— Тая работа е лайняна отвсякъде, драги.

— Да. Определено. Нашата задача е да изринем лайната.

— Добре. Кой е следващият град?

— Нямам представа. Не ми се иска да катастрофираш, Били. Ако не се оправиш достатъчно, за да караш трийсет-четирийсет километра и да се регистрираш в мотел, без да накараш човека на рецепцията да повика ченгетата, ще се наложи с Абра да пренощувате в пикапа. Няма да ви е удобно, но ще сте в безопасност.

Били отвори задната врата:

— Дай ми десет минути. Ще успея да мина за нормален клиент. Колко пъти съм го правил. — Той смигна на момичето зад волана. — Работя за Кейси Кингсли. Смърт на алкохола — помниш ли?

Дан го проследи с поглед, изчака го да коленичи до тръбата и затвори очите на Абра.

На паркинга пред „Фокс Рън“ Абра затвори очите на Дан.

(Абра)

(ето ме)

(будна си)

(горе-долу)

(налага се пак да завъртим колелото можеш ли да ми помогнеш)

Този път тя можеше.

12.

— Пуснете ме, момчета — обади се Дан. Гласът отново си беше неговият. — Добре съм. Така мисля.

Джон и Дейв го пуснаха, готови да го подхванат, ако се олюлее, но той не залитна. Заопипва косата, лицето, гърдите, краката си. Накрая кимна.

— Да-а. Тук съм. — Огледа се. — И къде е това „тук“?

— Търговски център „Фокс Рън“ — отговори Джон. — На стотина километра от Бостън.

— Добре, да тръгваме.

— Абра — намеси се Дейв. — Какво става с Абра?

— Тя е добре. На мястото си.

— Мястото й е у дома — гневно се сопна Дейв. — Трябва да е в стаята си, да си чати на компютъра с приятелките си или да слуша на айпода си глупавите момчета от „Раунд Хиър“.

Тя е у дома — помисли си Дан. — Ако тялото на човека е неговият дом, значи Абра си е вкъщи.

— С Били е. Той ще се погрижи за нея.

— А какво стана с похитителя й? С онзи Гарван?

Дан спря до задната врата на събърбъна:

— Не го мисли. Сега Роуз е голямата опасност.

13.

Мотел „Краун“ се намираше на границата между двата щата в Краунвил, Ню Йорк. Беше съборетина с мигаща реклама отпред: „С ОБОДНИ С АИ и НОГО КАБЕ НИ КАН ЛИ!“ Само четири автомобила бяха спрели на паркинга за трийсет места. Човекът на рецепцията приличаше на голяма топка сланина с проскубана конска опашка, която стигаше до средата на гърба му. Прие кредитната карта на Били и му даде ключовете за две бунгала, без да откъсва очи от екрана на телевизора, където две жени, изтегнати на червен кадифен диван, страстно се целуваха.

— Свързани ли са? — попита Били и поглеждайки жените, уточни: — Бунгалата де.

— Да, да, всички са свързани, само отворете вратата.

— Благодаря.

Той подкара покрай бунгалата и паркира пред двете, обозначени с номера двайсет и три и двайсет и четири. Абра се беше свила на седалката, облегнала беше глава на ръката си и спеше дълбоко. Били отключи бунгалата, светна лампите и отвори вратата между двете помещения. Бяха запуснати, но не и мизерни. Не го беше грижа. Искаше само да си легне и да спи. Поне десет часа. Рядко се чувстваше стар и грохнал, обаче тази вечер се усещаше като развалина.

Абра се поразбуди, докато я слагаше на леглото.

— Къде сме?

— В Краунвил, Ню Йорк. В безопасност сме. Ще бъда в съседната стая.

— Искам при татко. И при Дан.

— Скоро. — Надяваше се, че не я лъже.

Тя стисна клепачи, после пак отвори очи:

— Говорих с онази жена. С онази мръсница.

— Така ли? — Били нямаше представа за какво му говори.

— Знае какво направихме. Усети го. И я заболя. — За миг пламъче проблесна в очите й. Били си помисли, че е като слънчев лъч, проникнал през гъстите облаци в края на студен февруарски ден. — Радвам се.

— Заспивай, миличко.

Онази студена зимна светлина още грееше от бледото, уморено лице на Абра.

— Знае, че отивам при нея.

Били понечи да отметне косата от очите й, но се разколеба — ами ако го ухапе? Вероятно беше глупаво, обаче… пламъчето в очите й. Понякога майка му гледаше така, преди да кипне и да натупа някое от децата.

— На сутринта ще си по-добре. Да можехме да се върнем още сега — сигурен съм, че и баща ти мисли същото, — но не съм в състояние да карам. Пак късмет, че стигнахме дотук без произшествия.

— Как ми се иска да си поговоря с мама и с татко!

Майката и бащата на Били, които дори в най-хубавите си моменти не биха спечелили наградата за родители на годината, отдавна бяха покойници и той искаше само да поспи. С копнеж погледна през отворената врата към леглото в другата стая. И това щеше да стане, но след малко. Извади мобилния си и го отвори. След две позвънявания вече говореше с Дан. След малко подаде телефона на Абра.

— Баща ти. Давай — говори колкото искаш.

Абра сграбчи телефона.

— Татко? Татко? — Сълзи закапаха от очите й. — Да, аз… недей, татко, добре съм. Но така ми се спи, че направо не… — Тя се ококори, сякаш внезапно се сети за нещо. — Ти добре ли си?

Заслуша се. Клепачите на Били се спускаха; той с усилие примигна и отвори очи. Малката вече ридаеше, но това го зарадва. Сълзите гасяха злото пламъче в погледа й.

Тя му подаде телефона:

— Дан е. Иска пак да те чуе.

Той го взе, заслуша се и каза:

— Абра, Дан пита има ли още лоши. Лоши, които са наблизо и могат да довтасат тук.

— Не. Мисля, че Гарвана щеше да се среща с някакви други, но те са много далеч. Освен това не могат да научат къде сме… — тя се прозина, — защото вече няма кой да им каже. Предай на Дан, че сме в безопасност. И му заръчай непременно да го обясни на татко.

Били предаде съобщението. Когато приключи разговора, Абра вече се беше свила на леглото и тихо похъркваше. Зави я с одеяло от гардероба, после сложи верижката на вратата. Позамисли се и подпря стола под бравата — за всеки случай. Както обичаше да казва баща му, от повечко предпазливост глава не боли.

14.

Роуз отвори металния сейф под седалката на шофьора и извади единия контейнер. Разпечата го и долепи устни до съскащата дюза. Раззина уста и лицето й се превърна в мрачна бездна, от която стърчеше един-единствен зъб. Леко дръпнатите й очи потъмняха и от тях рукна кръв. Лицето й се превърна в скръбна посмъртна маска, прилепнала към черепа.

Вдишваше еманация.

Нахрани се, върна контейнера на мястото му и седна зад волана на ърткрузъра, загледана в предното стъкло. Не си правете труд, Роуз — аз идвам при вас. Така беше казала гадинката. Беше дръзнала да държи такъв тон на нея, Роуз О’Хара, Роуз Капелата. Значи не беше просто силна, а силна и отмъстителна. Гневна.

— Идвай, скъпа — изсъска Роуз. — Харесва ми, че си вбесена, защото ще си по-безразсъдна. Ела при леля Роузи.

Нещо изщрака. Роуз видя, че е отчупила долната част на кормилото. Еманацията даваше сила. Дланите й кървяха. Тя захвърли нащърбеното парче пластмаса, вдигна дланите си и ги заоблизва.