Метаданни
Данни
- Серия
- Сияние (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Doctor Sleep, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Прошкова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Духове; призраци; демони
- Психологически хорър
- Роман за съзряването
- Свръхестествено
- Съвременна литература на ужаса
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 30гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2014 г.)
Издание:
Автор: Стивън Кинг
Заглавие: Доктор Сън
Преводач: Весела Прошкова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: Английски
Издател: ИК „Плеяда“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: Американска
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-409-344-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2645
История
- —Добавяне
Втора глава
Страшни числа
1.
Възрастната поетеса с италианско име и с типично американско презиме държеше на скута си спящата си правнучка и гледаше видеото, заснето преди три седмици в родилната зала от съпруга на правнучката й. Клипът започваше с надпис: „АБРА СЕ ПОЯВЯВА НА БЯЛ СВЯТ!“ Образът подскачаше и Дейвид не беше заснел натуралистичните подробности (слава богу), но Кончета Рейнолдс видя сплъстената от пот коса, залепнала за челото на Лучия, чу я да вика: „Напъвам!“, когато медицинска сестра я подкани да се напъва, видя и капчиците кръв по белия чаршаф — не бяха много, но достатъчно, та ако беше жива, нейната баба да каже: „Така трябва.“ Не на английски, разбира се. Образът отново подскочи, когато бебето се показа, и Кончета настръхна от писъка на Луси:
— Без лице е!
Дейвид, който сега седеше до Луси, се засмя. Разбира се, Абра имаше личице, и то много миличко. Кончета погледна детето на скута си, сякаш да се увери, че е така. Отново извърна поглед към екрана тъкмо когато сестрата даваше новороденото на майка му. След още няколко подскачащи образа се появи друг надпис: „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, АБРА РАФАЕЛА СТОУН!“
Дейвид натисна бутона „Stop“ на дистанционното.
— Няма да позволя хората да гледат това видео! — отсече Луси с категоричния тон на терорист, който обявява, че ще избие заложниците. — Ужасно е!
— Прекрасно е — възрази Дейвид. — Един човек ще го гледа със сигурност — Абра. — Погледна жена си, която седеше до него на канапето, и добави: — Когато порасне. И ако пожелае, разбира се. — Потупа по бедрото Луси и се усмихна на прабаба й, която уважаваше, но не обичаше. — Дотогава касетата ще се съхранява в банковия сейф при застрахователните полици, нотариалния акт за къщата и милионите, които съм натрупал от продажба на наркотици. Кончета кисело се усмихна, за да покаже, че разбира шегата, но не я одобрява. Абра спеше непробудно на скута й. „По някакъв особен начин всички бебета се раждат с риза — помисли си тя. — Личицата им са скрити зад тънка преграда от тайни и възможности.“ Да, струваше си да напише стихотворение на тази тема. Или пък не?
Беше пристигнала в Америка на дванайсет и говореше чудесен, идиоматичен английски, което не беше чудно, защото беше завършила Васар и преподаваше (преди да се пенсионира) тъкмо този език, но суеверията и бабините деветини още бяха живи в ума й. Понякога издаваха строги заповеди, и то само на италиански. Според Кончета повечето хора на изкуството бяха абсолютни шизофреници и тя не правеше изключение. Много добре знаеше, че суеверията са пълна глупост, обаче плюеше през рамо, ако гарван или черна котка й пресечаха пътя.
До голяма степен дължеше шизофренията си на „Сестрите на милосърдието“. Те вярваха в Бог и в божествения произход на Исус; вярваха, че огледалата са магически и че на момиченцето, което дълго стои през такова огледало, ще му поникнат брадавици. Тъкмо тези жени оказаха най-голямо влияние над живота й от седмата до десетата й година. В коланите им бяха затъкнати дървени линии, които използваха за удряне, а не за измерване, и зърнеха ли детско ухо, не пропускаха да го издърпат.
Луси протегна ръце и Кончета й подаде бебето, но неохотно — приятно й беше да гушка мъничето.
2.
На трийсетина километра югозападно от Абра, която спеше в прегръдките на Кончета Рейнолдс, на сбирка на Анонимните алкохолици Дан Торънс слушаше как някаква повлекана описва как е правила с бившия си секс на екс. Кейси Кингсли му беше наредил да посети деветдесет сбирки, а тази, провеждаща се по обяд в сутерена на местната Методистка църква, беше осмата. Седеше на първия ред, защото Кейси — известен като Големия Кейси, — му беше наредил и това.
— Болните, които искат да оздравеят, седят най-отпред, Дани. На тези сбирки задният ред се нарича „Пътеката на отрицанието“. — Даде му бележник със снимка на скален нос, в който се разбиват големи вълни. Над фотографията беше написано мото, което Дан разбираше, но не харесваше: „НИТО ЕДНО ВЕЛИКО ДЕЛО НЕ Е СЪТВОРЕНО ИЗВЕДНЪЖ.“ — Отбелязвай тук всяка сбирка, на която ходиш. Държа при поискване да извадиш от задния си джоб бележника и да докажеш, че си присъствал.
— Ами ако се разболея?
Кейси се засмя:
— Че ти си болен всеки ден, приятелю — направо си спиртосан. Интересува ли те какво ми каза веднъж моят наставник?
— Май вече го споменахте — не можеш да върнеш яйцето в черупката.
— Не хитрей, а чуй какво ще ти кажа.
Дан въздъхна:
— Слушам.
— Ще си завличаш задника на сбирките. Ако падне, ще го пъхнеш в торба и ще си го носиш.
— Много сте мил. Ами ако забравя и пропусна?
Кейси сви рамене:
— Тогава си търси наставник, който умее да прощава. Аз не прощавам.
Дан, който се чувстваше като стъклена фигурка, която се е плъзнала до ръба на висока полица и всеки момент ще падне, не искаше друг наставник — промените го плашеха. Чувстваше се добре, но уязвим. Твърде уязвим, сякаш кожата му я нямаше. Виденията, които го преследваха след пристигането във Фрейзиър, бяха престанали, и макар той често да мислеше за Дийни и за момченцето й, спомените не бяха толкова мъчителни. В края на почти всяка сбирка на Анонимните алкохолици някой четеше Обетите. Един от тях гласеше: „Няма да съжалявам за миналото, но и няма да затварям вратата към него.“ Дан винаги щеше да съжалява за миналото и вече се беше отказал да затваря вратата към него. Защо да си прави труда, като тя пак ще се отвори? Проклетницата нямаше резе, камо ли ключалка.
Бавно започна да пише една-единствена дума в бележника от Кейси. С големи букви. Нямаше представа нито защо го прави, нито какво означава думата, която беше АБРА.
Жената приключи речта си, разрида се и през сълзи заяви, че макар бившият й да е мръсник, още го обича, и че е щастлива, задето се е избавила от страстта към алкохола.
Дан изръкопляска заедно с „колегите“ от обедната сбирка, извади писалката си и се захвана да оцвети буквите. После ги удебели, та да се набиват на очи.
Името познато ли ми е? Май да.
Следващият разкаял се алкохолик подхвана речта си; Дан отиде да си налее кафе и внезапно се сети: Абра беше името на момичето от романа на Стайнбек „На изток от рая“. Беше го чел… не помнеше къде. Някъде, където… Всъщност нямаше значение.
Друга мисъл
(запази ли я)
се издигна на повърхността на съзнанието му като въздушно мехурче и се спука.
Какво да запази?
Франки П., най-отдавнашният посетител на обедните сбирки, който днес беше председател, попита кой иска да раздаде жетоните. Никой не вдигна ръка и той посочи с пръст:
— Ей, ти, дето се спотайваш до кафеварката — действай.
Дан се притесни, но се подчини, надявайки се да не обърка цветовете на жетоните. Вече притежаваше първия — за начинаещите.[1] Посегна към очуканата тенекиена кутия, в която се съхраняваха, и мисълта отново го връхлетя.
(запази ли я)
3.
През този ден Верните, които бяха прекарали зимата на паркинг за каравани в Аризона, си стегнаха багажа и бавно потеглиха обратно на изток. Пътуваха по магистрала 77 към Шоу Лоу в обичайния ред: четиринайсет кемпера (на някои бяха привързани сгъваеми столове и велосипеди) и няколко товарни ремаркета. Кемперите бяха най-различни марки: „Уинебаго“, „Саутуинд“, „Монако“, „Баундър“. Начело на кервана беше Роуз с нейния „Ърткрузър“ — вносна стомана за седем хиляди долара, най-добрият кемпер, предлаган на пазара, който сега се движеше едва с деветдесет километра в час.
Не бързаха. Разполагаха с много време. Оставаха още много месеци до пиршеството.
4.
— Запази ли я? — попита Кончета, когато Луси разкопча блузата си, за да накърми Абра. Бебето сънено примигна, посука малко, после му стана безинтересно. Като ти се разранят зърната, няма да я храниш, докато не си поиска — помисли си Чета. — И то с гръмогласен плач.
— Какво да запази? — попита Дейвид.
Луси знаеше.
— Загубих съзнание, след като ми я подадоха. Дейв каза, че за малко съм щяла да я изпусна. Нямаше време, Момо.
— Ааа, за онази гадост по лицето й ли питаш? — Дейвид махна с ръка. — Махнаха я и я изхвърлиха. И добре направиха според мен. — Усмихваше се, но погледът му беше предизвикателен, сякаш казваше: Нито дума повече по този въпрос, разбрахме ли се? Знаеш, че не бива.
Да, тя знаеше… и все пак изпитваше колебание. И на младини ли беше толкова нерешителна? Не помнеше; от друга страна, май помнеше всички истории за Светото тайнство и вечните мъки адови, които „Сестрите на милосърдието“, тези мародерки в черно, набиваха в главите на възпитаничките си. Например онази за момичето, което ослепяло, защото надничало, когато брат му бил гол във ваната, или за човека, поразен от смърт заради богохулните си слова по адрес на папата.
„Дайте ни ги, докато са малки, и вече ще е без значение на колко студенти ще преподават и колко сборници със стихове ще напишат, ако ще някой да получи всички възможни литературни награди. Дайте ни ги, докато са малки, и ще бъдат наши завинаги.“
— Трябваше да запазиш il amnio. Носи късмет — обърна се Кончета към внучката си, все едно Дейвид го нямаше. Безспорно беше добър човек и съпруг, обаче пренебрежителният му тон я вбесяваше. Майната му! Майната и на предизвикателния му поглед!
— Щях, но нямах възможност, Момо. А Дейв не е знаел. — Луси си закопча блузата.
Чета се наведе и нежно прокара пръст по личицето й — старческа плът, докосваща плътта на новородено.
— Поверието гласи, че родените с il amnio притежават пророческа дарба.
— Само не ми казвай, че вярваш на тези дивотии — намръщи се Дейвид. — Ризата е само парче от плацентата и…
Продължи да философства, но Чета вече не го слушаше, защото Абра отвори очи. В тях се съдържаше цяла вселена от поезия — стихове, които бяха прекалено велики, за да бъдат написани. Или дори запомнени.
— Все едно — промълви тя. Взе бебето и го целуна по главицата, по пулсиращата фонтанела — ах, тази магия на разума, скрит под тънката обвивка! — Стореното-сторено.
5.
Една нощ (бяха изминали почти пет месеца от избегнатия спор за „ризата“ на Абра), Луси сънува, че дъщеря й плаче — толкова силно, че още малко и сърцето й ще спре. В съня Аби вече не беше в спалнята в къщата на Ричланд Корт, а в някакъв дълъг коридор. Луси се затича към мястото, откъдето се чуваше плачът. Отначало от двете страни на коридора имаше врати, после седалки — сини, с високи облегалки. Намираше се в самолет или във влак. Стори й се, че пробяга десетки километри, преди да стигне до някаква тоалетна. Детенцето й плачеше там, зад вратата. Познаваше плача му — не беше от глад, а от страх.
Може би
(О Боже, о Света Дево)
дори от болка.
Страхуваше се да не би вратата да е заключена и да й се наложи да я разбие (нали все така става в кошмарите?), обаче валчестата дръжка се завъртя и вратата се отвори. Връхлетя я вцепеняващ страх от нещо друго: ами ако Абра е в тоалетната чиния? Във вестниците непрекъснато публикуваха подобни страховити истории за бебета, намерени удавени в тоалетната, или захвърлени в контейнер за смет. Ами ако Абра е паднала в грозната метална тоалетна чиния (от онези, монтирани в обществените тоалетни) и се дави в дезинфекцираната синкава вода?
Само че Абра лежеше на пода. Беше гола, насълзените й очи се взираха в майка й. На гърдите й с нещо червено, напомнящо кръв, беше написано числото 11.
6.
Дейвид Стоун сънуваше, че чува отнякъде плача на дъщеря си, и иска да стигне до нея, катерейки се по безкраен ескалатор, който го отвежда — бавно, но неумолимо, в обратната посока. Още по-лошо — ескалаторът се намираше в търговски център, в който беше избухнал пожар. Би трябвало да се закашля от дима и да се задъха много преди да стигне догоре, обаче дим нямаше, само страховити пламъци. Не се чуваше и пращенето на огъня — само плачът на Абра нарушаваше зловещата тишина, въпреки че Дейвид видя хора, пламтящи като факли. Най-накрая се добра до последния етаж и видя дъщеря си да лежи на пода като захвърлен боклук. Около нея беше пълно с хора, които сякаш не я забелязваха, и незнайно защо не се качваха на ескалатора, въпреки че лентата надолу работеше. Тичаха като гламави напред-назад досущ мравки, чийто мравуняк е бил разрушен от браната на земеделец. Някаква жена с много тънки токчета едва не настъпи Абра, с което почти сигурно щеше да причини смъртта й.
Абра беше гола. На гърдите й беше написано числото 175.
7.
Съпрузите Стоун се събудиха едновременно; в първия момент и двамата си помислиха, че звукът е ехо от съня им. Не, наистина плачеше дете. Аби лежеше в креватчето си под въртележката с героите от „Шрек“: беше се ококорила, личицето й беше зачервено, размахваше юмручетата си и пищеше до бога.
Не се успокои след смяната на пелените и след като Луси да й даде да суче, нито след като я взе на ръце и извървя безброй километри (поне така й се стори), крачейки напред-назад по коридора и пеейки за хиляден път „Спи, рожбо, спи“. Накрая тя изпадна в паника (Аби й беше първото дете, а и нервите й вече бяха обтегнати до краен предел) и телефонира на Кончета в Бостън. Въпреки че там беше два часът през нощта, Момо вдигна слушалката след второто позвъняване. Беше на осемдесет и пет и сънят й беше крехък като тялото й. Тя обърна повече внимание на писъците на правнучката си, изслуша с половин ухо обясненията на Луси за всички мерки, които са предприели с Дейвид, и зададе най-важните въпроси:
— Вдигнала ли е температура? Дърпа ли си ухото? Подритва ли, сякаш ще напълни гащите?
— Не — отговори Луси. — Зачервена е от плача, но няма висока температура. Момо, какво да правя?
Чета, която вече седеше зад бюрото си, не се поколеба:
— Заведете я в болницата, ако не се успокои до петнайсет минути и не започне да суче.
— Къде? В „Бригам енд Уименс“? — Луси беше толкова разстроена, че първо се сети за бостънския медицински център, в който беше родила. — Дотам са двеста и четирийсет километра!
— Не, в болницата в Бриджтън. Само щом прекосите границата, и сте в Мейн. Малко по-близо е от медицинския център.
— Сигурна ли си?
— Интернет не греши.
Абра не се успокои. Плачът й беше монотонен, влудяващ, ужасяващ. Стигнаха до болницата в Бриджтън чак в четири без петнайсет и малката продължаваше да се скъсва от плач. Обикновено пътуванията с акурата й действаха като приспивателно, но не и днес. Дейвид се изплаши да не би дъщеря му да е получила мозъчна аневризма, после се упрекна, че напълно се е смахнал. Бебетата не получават инсулти… нали?
— Дейви? — едва чуто каза Луси, като спряха пред входа с надпис „САМО ЗА СПЕШНИ СЛУЧАИ“. — Бебетата не получават инсулти и инфаркти, нали?
— Не. Убеден съм — отговори той, но изведнъж му хрумна нещо друго: ами ако малката е глътнала безопасна игла, която се е отворила в стомаха й? Глупости! Какви безопасни? Използваме пелени с лепенки. И все пак… може да е някакъв друг остър предмет. Например фиба на Луси. Кабарче, случайно попаднало в кошчето. Дори не дай, боже, отчупено парченце пластмаса от Шрек, Магарето или от принцеса Фиона.
— Дейви? За какво мислиш?
— За нищо. — Сигурен беше, че въртележката над креватчето е наред.
Почти сигурен.
Абра продължаваше да пищи.
8.
Дейвид се надяваше, че дежурният лекар ще даде успокоително на малката, но според правилата в болницата това беше недопустимо за деца без поставена диагноза, а с Абра Рафаел Стоун сякаш всичко беше наред. Нямаше нито висока температура, нито обриви, резултатът от ултразвуковото изследване показа, че няма стесняване на пилора, а рентгеновата снимка не установи нито наличие на чужди тела в гърлото и в стомаха, нито разкъсване на червата. Абра обаче не млъкваше, въпреки че и трите дежурни сестри една подир друга се опитаха да я успокоят — по това време в отделението за спешна помощ нямаше други хора освен семейство Стоун.
— Няма ли да й дадете да хапне нещо? — обърна се Луси към лекаря, когато той се върна да нагледа детето. Спомни си термина „Рингеров разтвор“ — май го беше чула в някой от медицинските сериали, които харесваше, откакто като ученичка се влюби в Джордж Клуни. Обаче този разтвор можеше да е примерно лосион за крака, антикоагулант или лекарство против стомашни киселини. — Не иска нито да суче, нито да пие от шишето.
— Като огладнее, ще поиска — отговори лекарят, само че думите му не успокоиха нито Луси, нито Дейвид. Първо, той изглеждаше много по-млад от тях. Второ (което беше още по-лошо), говореше и доста неуверено. — Телефонирахте ли на вашия педиатър… — Погледна формуляра за прием и добави: — Доктор Далтън.
— Оставих му съобщение на секретаря — обясни Дейвид. — Сигурно ще го чуе чак към десет часа, а дотогава всичко ще е свършило. — По един или друг начин — добави наум и мозъкът му, станал неуправляем след безсънната, тревожна нощ, му изпрати яден и ужасяващ образ на облечени в черно хора около малък гроб. И още по-малък ковчег.
9.
В седем и половина Чета Рейнолдс нахлу в болничната стая, където бяха завели семейство Стоун и дъщеря им, която не преставаше да пищи. Поетесата, която според слуховете беше включена в списъка за президентски Медал на свободата, носеше джинси и фланелка на Бостънския университет с дупка на лакътя. Това облекло показваше колко е отслабнала през последните три-четири години. Ако някой й кажеше, че е заприличала на кльощава манекенка (случваше се рядко, защото напоследък носеше широки рокли или сукмани), тя отговаряше, че тренира за последната обиколка преди финала на дългото бягане.
Косата й, обикновено сплетена или подредена в сложна прическа, целяща да демонстрира колекцията й от старинни шноли, днес стърчеше като на Айнщайн. Не се беше гримирала и въпреки притеснението си Луси беше поразена: господи, колко възрастна изглеждаше Кончета! Всъщност тя си беше стара — осемдесет и пет години не са малко, но до днес човек не би й дал повече от седемдесет.
— Щях да съм тук преди час, ако бях намерила на кого да оставя Бети. — Бети беше старото й болно куче, порода боксер. — Забеляза обвинителния поглед на Дейвид и побърза да добави: — Бети умира. А и съдейки по онова, което ми казахте по телефона, прецених, че няма основание да се тревожа за Абра.
— Сега разтревожи ли се? — озъби се той.
Луси го изгледа накриво, но Чета сякаш не се засегна от очевидния упрек.
— Да — отговори лаконично и протегна ръце: — Дай да я подържа, Луси. Може пък да се успокои, когато момо я гушне.
Абра обаче не се успокои дори в прегръдките на момо. Не й подейства и нежната, удивително мелодична приспивна песен (според Дейвид — италианския еквивалент на „Спи, рожбо, спи“). Отново опитаха „лечението“ с носене на ръце на детето, като тримата се редуваха — първо обикаляха болнична стая, после се разхождаха напред-назад по коридора. Писъците не преставаха. По едно време във фоайето настъпи суматоха — навярно бяха докарали пациент със сериозни наранявания, — но хората в стая №4 не обърнаха внимание.
В девет без пет пристигна Джон Далтън, педиатърът на семейство Стоун. Ако Дан Торънс беше в стаята, щеше да го познае, макар и не по фамилното име. За него този човек беше доктор Джон, който приготвяше кафето за вторничните сбирки на Норт Конуей, на които се четеше Голямата книга на Анонимните алкохолици.
— Слава богу! — възкликна Луси и подаде на лекаря пищящата си дъщеря. — Зарязаха ни сами, никой не ни обръща внимание.
— Пътувах с колата, когато получих съобщението. — Далтън облегна Абра на рамото си. — Оттук отивам право в Касъл Рок. Нали разбрахте какво се е случило?
— Не. Какво? — попита Дейвид, който за пръв път си даде сметка, че става нещо необичайно. През отворената врата се чуваха гръмки гласове и плач. По коридора мина сестрата, която ги беше приела — лицето й беше на петна, очите й бяха зачервени от плач. Тя дори не погледна плачещото дете.
— Пътнически самолет се е врязал в Световния търговски център — промълви Далтън. — Надали е било нещастен случай.
Говореше за полет 11 на „Американ Еърлайнс“. След седемнайсет минути, в 9.03, полет 175 се заби в южната кула на Търговския център. Точно в 9.03 Абра Стоун внезапно престана да пищи. След минута заспа като заклана.
Докато пътуваха обратно към Анистън, Абра кротко спеше на задната седалка, а Дейвид и Луси слушаха радиото. Новините бяха непоносими, но изключването на радиото — немислимо… докато водещият не назова авиокомпаниите и номерата на полетите: два самолета в Ню Йорк, един близо до Вашингтон и един, разбил се в земята в Пенсилвания. Дейвид не издържа и завъртя копчето, за да прекрати потока от ужасяващи вести.
— Луси, искам да споделя нещо с теб. Присъни ми се…
— Знам — прекъсна го тя. Говореше с равнодушието на човек, като по чудо оцелял след тежка катастрофа. — И на мен.
По времето, когато прекосиха границата на Ню Хемпшир, Дейвид вече беше почти убеден, че има нещо в тази история с „ризата“.
10.
В градче в Ню Джърси на западния бряг на река Хъдсън има парк, носещ името на най-прочутия местен жител. През безоблачните и ясни дни от тук се вижда като на длан Долен Манхатън. Членовете на Верни на възела пристигнаха в Хобокен на осми септември и спряха кемперите и караваните на частния паркинг, който татенцето Гарван беше запазил преди десет дни. Истинското му име беше Хенри Ротман, беше красив, приказлив и изглеждаше на не повече от четирийсет. На любимата му тениска имаше надпис: „ДУША ЧОВЕК!“. Разбира се, когато водеше преговори от името на Верните, той не носеше тениска, а костюм и вратовръзка. Тъкмо това очакваха човеците. Беше завършил право в Харвард (випуск 1938) и винаги разполагаше с много пари. Верните притежаваха над един милиард долара в банки по целия свят, вложени в злато, в диаманти, в редки книги, пощенски марки и картини, но никога не плащаха с чекове или с кредитни карти. Всички, дори Грахчо и Шушулка, изглеждащи като деца, носеха пачка банкноти от по десет и двайсет долара.
Веднъж Джими Калкулатора каза: „Фирмата ни е от типа «Плащаш — носиш». Плащаме в брой и човеците ни носят на гърбовете си.“ Джими беше счетоводителят на Верните. В миналото си на смотан селяндур се беше подвизавал в доброволчески отряд, наречен Бандата на Куонтрил[2] (дълги години след края на онази война).
По онова време беше необуздан бунтар със сетре от бизонска кожа и с пушка „Шарп“, но през изминалите години се беше кротнал. Сега в кемпера му беше окачена снимка на Роналд Рейгън с автограф.
На 11 септември сутринта Верните наблюдаваха от паркинга атаката срещу кулите-близнаци, като си предаваха от ръка на ръка четирите бинокъла. Още по-добре щяха да виждат от парк „Синатра“, но и без Роуз да ги предупреди, знаеха, че ако се появят там прекалено рано, може да предизвикат подозрение… а през идните месеци и години американците щяха да са много, много мнителни; мотото им щеше да е: „Ако видиш нещо подозрително, незабавно съобщи където трябва.“
Към десет часа, когато по брега на реката вече се бяха струпали тълпи от хора и вече нямаше опасност Верните да се набият на очи, те тръгнаха към парка. Близнаците Грахчо и Шушулка бутаха инвалидния стол на Дядо Кино. Дядото носеше шапката си с надпис „АЗ СЪМ ВЕТЕРАН“. Дългата му, фина като на бебе побеляла коса, стърчеше изпод шапката като венец от полски бурени. Навремето разправяше на хората, че е ветеран от испанско-американската война, после — от Първата световна. Сега беше преминал към Втората световна война. След двайсетина години щеше да се представя като ветеран от Виетнам. Нямаше опасност да го хванат в лъжа, защото беше запален по военната история.
В парк „Синатра“ нямаше къде яйце да падне. Повечето хора мълчаха, някои плачеха. Ани Престилката и Чернооката Сю, които можеха да плачат по поръчка, допринесоха групичката им да остане незабелязана. Другите й членове се престориха на покрусени и изумени.
Обикновено Верните бързо се вписваха в картината. Това им беше запазената марка.
Зяпачите идваха и си отиваха, но хората от Възела останаха почти до края на деня — безоблачен и прекрасен ден (всъщност щеше да е прекрасен, ако ги нямаше гъстите облаци от прах над Долен Манхатън). Стояха до металния парапет, без да разговарят помежду си, само гледаха. И дълбоко си поемаха въздух като туристи от Средния запад, които за пръв път са на Пемакуид Пойнт или на Куоди Хед в Мейн и с наслада вдишват свежия океански въздух. В знак на почит към жертвите Роуз беше свалила цилиндъра си.
В четири следобед тръгнаха обратно към лагера си — бяха ободрени, заредени с енергия. Щяха да се върнат в парка на другия ден и на третия, и на четвъртия. Щяха да се връщат, докато животворната еманация не свършеше, после отново щяха да тръгнат на път.
Дотогава побелялата коса на Дядо Кино вече щеше да е само прошарена и инвалидната количка нямаше да му е необходима.