Стивън Кинг
Доктор Сън (22)

2.

В четири без двайсет местно време Били и Дан стигнаха до отбивката за базата на Верните в Колорадо; бяха подранили, което им даваше известно предимство. В края на павирания път се издигаше дървена арка, типична за всяко ранчо, на която беше пирографирано следното: „ДОБРЕ ДОШЛИ В КЪМПИНГ БЛУБЕЛ! ОСТАНИ ПОВЕЧКО, ДРУЖЕ!“ За разлика от това любезно приветствие надписът на крайпътната табела „ЗАТВОРЕНО ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ“ никак не беше гостоприемен.

Били подмина табелата, без да намали скоростта, но очите му тревожно шареха във всички посоки.

— Никого не виждам. Даже на поляните, макар че можеше да оставят някой да дебне до оня кич, приветствената арка. Леле, Дани, изглеждаш кошмарно.

— Слава богу, че конкурсът за „Мистър Америка“ няма да е скоро — озъби му се Дан. — Остава около километър и половина, даже май няма и толкова. На крайпътната табела пише: „Панорамен изглед и зона за пикници“.

— Ами ако са сложили пост?

— Не са.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото нито Абра, нито чичо й Били са идвали тук, следователно не знаят за съществуването на това място. А пък Верните не знаят за мен.

— Дано.

— Абра твърди, че всеки от тях е където очакваме. Проверила е. Сега млъкни за малко, че ми пречиш да се съсредоточа.

Той извика в спомените си Халоран. Няколко години след кошмарната зима в хотел „Панорама“ малкият Дани Торънс и готвачът от изгорелия хотел „Панорама“ често общуваха помежду си. Понякога разговаряха нормално, друг път — чрез телепатия. Дани обичаше майка си, но някои неща тя не би могла да разбере. Например какво представляват сейфовете, в които заключваш опасните неща, привлечени от озарението. При това трикът невинаги се получаваше. Един-два пъти Дан се опита да заключи в сейф пристрастеността си към алкохола, но се провали с гръм и трясък (може би защото тъкмо това му се искаше). За сметка на което госпожа Маси… и Хорас Дъруент…

Сега на полицата в дълбините на съзнанието му стоеше трети сейф, само че не така солиден като онези, които беше измайсторил като малък. Каква беше причината? Нима силата му беше намаляла? Или нещото, заключено в третата метална кутия, се различаваше от оживелите мъртъвци, имали неблагоразумието да го открият и да го навестят? А може би и двете предположения бяха верни… Не знаеше. Знаеше само, че сейфът не е солиден. Когато го отвореше, заключеното вътре можеше да го убие. Обаче…

— Това пък какво беше? — ококори се Били.

— А? — Дан се сепна. Притискаше ръка до корема си, сякаш така щеше да облекчи нетърпимата болка.

— Току-що каза: „Нямам избор.“ Какво означава?

— Нищо. — Бяха стигнали до зоната за пикници и Били завиваше, за да паркира край поляната с пейки и с малки ями за барбекю. Всичко тук беше почти като на Клауд Гап, само реката я нямаше. — Слушай внимателно — ако нещо се обърка, искам да се качиш в пикапа и да отпрашиш от тук!

— Смяташ ли, че ще се спася?

Дан не отговори. Болката се усилваше и пареше, ах, как пареше…

3.

Малко преди четири следобед през този понеделник в края на септември Роуз, придружавана от Мълчаливата Сари, се изкачи на „Покрива на света“.

Носеше прилепнали джинси, подчертаващи дългите й стройни бедра. Макар че беше хладно, Мълчаливата Сари беше само по неугледна синя домашна рокля, която се развяваше около дебелите й крака, стегнати в медицински чорапи. Капелата се спря до табелата на гранитната колона в подножието на трийсетината стъпала, водещи към наблюдателницата. Надписът гласеше, че някога на същото място се издигал прочутият хотел „Панорама“, който преди трийсет и пет години изгорял до основи.

— Усещам силни чувства, незнайни сили, Сари. — Мълчаливата кимна и Роуз продължи: — Знаеш ли, че съществуват подземни минерални извори — водата е гореща и парата излиза през пукнатините.

— Ъхъ.

— И на това място има подземен извор. — Капелата се наведе и помириса тревата и полските цветя. Ароматът им се смесваше с мириса на желязо от отдавна пролята кръв. — Долавям омраза, страх, предразсъдъци, похот. Ехо от убийство. Няма да ни нахрани, защото се е случило много отдавна, обаче ободрява. Какъв опияняващ букет!

Сари мълчеше, но не откъсваше поглед от нея.

— Погледни! — Роуз махна към стръмната дървена стълба към наблюдателницата. — Същинска бесилка, нали? Липсва само люкът.

Сари отново не продума. На глас. Мисълта й обаче

(няма възе)

беше ясна.

— Да, няма въже, любов моя, но една от нас ще увисне на това бесило. Или аз, или гадинката, която си напъха носа в живота ни. — Виждаш ли онова? — Капелата посочи боядисана в зелено барачка на около пет метра встрани.

Сари кимна. Роуз дръпна ципа на чантичката, закачена на колана й, порови вътре, извади ключ и го подаде на Мълчаливата. Сари тръгна към бараката; високата трева шумолеше в дебелите й чорапи с телесен цвят. Тя отключи катинара и отвори вратата; лъчите на залязващото слънце осветиха помещение, което беше малко по-голямо от дворен клозет. Близо до вратата стояха малка моторна косачка, пластмасова кофа, сърп и гребло. На задната стена бяха облегнати лопата и мотика. Човек нямаше зад какво да се скрие в малката барачка.

— Влез! — заповяда й Роуз. — Да видим как ще се справиш. И като знам колко енергия погълна, очаквам от теб чудеса.

Също като другите Верни и Мълчаливата Сари притежаваше мъничка дарба. Влезе в бараката, задуши като куче и обяви:

— Прасно.

— Майната му на праха. Искам да видя как ще направиш онзи номер. По-точно да не видя.

Сари не притежаваше способността да става невидима (никой от Верните не я притежаваше), обаче умееше да се размива и да се слива с околната среда, което не беше никак трудно предвид невзрачната й външност. Обърна се към Роуз, после наведе глава. Направи крачка встрани и сянката й се сля със сянката от дръжката на косачката. После застина… и изчезна.

Роуз затвори очи, отвори ги и видя Сари: стоеше до косачката и беше скръстила ръце на корема си като свенлива девойка, която гледа как другите се забавляват на вечеринката и се надява някой младеж да я покани да танцуват. Капелата се обърна към планините, а когато отново надникна в бараката, видя само малък склад, в който няма къде да се скриеш. Нямаше дори сенки, освен онази от дръжката на косачката. Всъщност…

— Лакътят ти стърчи — промърмори. — Виждам го.

Мълчаливата Сари притисна лакът до тялото си и за миг стана невидима… докато Роуз не се съсредоточи — тогава отново я зърна. Разбира се, защото знаеше, че Сари е там. Обаче появеше ли се гадинката (което щеше да е много скоро), нямаше да види нищичко.

— Браво, Сари — похвали я, опитвайки се да говори сърдечно. — Може да не ми потрябва помощта ти. Но ако се наложи, използвай сърпа. И тогава мисли за Анди. Разбра ли ме?

Като чу името на Анди, Сари се натъжи, лицето й помръкна, устните й затрепериха. Загледа се в сърпа и кимна.

Роуз се приближи до вратата и взе катинара:

— Ще те заключа отвън. Малката пикла може да прочете мислите на онези в хижата, но не и твоите. Защото се реят и почти ги няма. Ти си нашата мълчаливка, нали?

Сари отново кимна. Така си беше — открай време си мълчеше.

(ами)

Роуз се усмихна:

— Ключалката ли? Не я мисли. Мисли само как да не помръдваш. И да не гъкваш. Разбра ли ме?

— Ъхъ.

— А за сърпа разбра ли? — Роуз не би й дала пистолет дори ако Верните притежаваха оръжия.

— Сълп. Ъхъ.

— Ще се справя с гадинката — погълнах енергия и сега съм всесилна. Та като я надвия, ще отключа катинара и ще те пусна. Обаче ако ме чуеш да викам… чакай да си помисля… ако извикам: Не ме принуждавай да те накажа!, ще означава, че искам помощ. Ще се постарая малката да е с гръб към теб. Знаеш какво трябва да направиш, нали?

(ше се изкатея по стъубата и)

Роуз поклати глава:

— Не, Сари, няма да ти се наложи. Гадинката няма да стигне до платформата. Щеше да е жалко да изпусне такъв приток на енергия, а още по-жалко щеше да е, че няма да убие със собствените си ръце гадинката, след като дълго, дълго я изтезава. Обаче не биваше да рискува. Малката притежаваше много голяма сила.

— Да видим дали си запомнила, Сари: какъв сигнал от мен чакаш?

— Не ме фринуждавай да те накажа.

— За какво ще мислиш?

Очите на Мълчаливата, почти скрити под дългия й бретон, проблеснаха:

— Леванш.

— Правилно. Реванш за Анди, която беше убита от приятелите на гадинката. Обаче това ще стане само в краен случай, защото искам със собствените си ръце да се разправя с малката. — Тя стисна юмруци и ноктите й се забиха в кървавите полумесеци, които вече бяха издълбали в дланите й. — Но не забравяй — повикам ли те, ще дотичаш веднага. Не се колебай нито за секунда и не спирай, докато не забиеш сърпа в шията на проклетницата така, че да излезе през гърлото й.

Очите на Сари отново проблеснаха:

— Ъхъ.

— Браво, така те искам. — Роуз я целуна, затвори бараката и щракна катинара. Върна ключа в чантичката си и се облегна на вратата. — И още нещо, мила: ако всичко мине добре, първата порция еманация ще е за теб. Ще е най-апетитната, която си вкусвала.

Тя се върна при наблюдателницата, няколко пъти дълбоко си пое въздух и се заизкачва по стълбата.

4.

Дан беше опрял длани на една маса за пикник и стоеше с наведена глава и със затворени очи.

— Не знам какви са тия твои методи, ама им нямам доверие — промърмори Били. — Ще остана с теб.

— Не бива. И ти си имаш задача.

— Ами ако на половината път изгубиш съзнание? Дори да не припаднеш, как ще заловиш цялата шайка, а? Като гледам колко си зле, и петгодишно хлапе ще те надвие, и то с една ръка.

— Мисля, че скоро ще се оправя. И ще добия сили. Тръгвай, Били. Помниш ли къде да спреш пикапа?

— В дъното на паркинга при табелата, на която пише, че децата получават безплатна храна, когато колорадските отбори побеждават.

— Точно така. — Дан вдигна глава и видя, че Фрийман си е сложил големи тъмни очила. — Нахлупи си шапката, драги. Дръж се като младеж.

— Абе, сещам се за един номер, дето подмладява. Само че не знам дали още го мога…

Дан сякаш не го чу.

— Искам от теб още нещо — промърмори.

Изправи се и разпери ръце. Били пристъпи към него. Искаше му се да го стисне в мечешка прегръдка, но не посмя.

— Изборът на Абра беше правилен. Без теб сега нямаше да съм тук. А сега върви да си свършиш работата.

— И ти свърши своята, младежо. Разчитам на теб да караш влакчето до Кпауд Гап на Деня на благодарността.

— С удоволствие — кимна Дан. — Нито едно момче не е имало толкова хубаво влакче-играчка.

Обърна се и притискайки с длани корема си, бавно се затътри към стълба в другия край на поляната, на който бяха прикрепени две дървени стрелки. Едната посочваше на запад към наблюдателницата Пауни. Другата беше обърната на изток, към подножието на планината. На нея беше написано:

КЪМПИНГ „БЛУБЕЛ“.

Дан тръгна по пътеката за къмпинга. Били го проследи с поглед; известно време го виждаше през пожълтелите листа на трепетликите — приятелят му вървеше бавно, беше навел глава и си гледаше в краката. После се скри сред дърветата.

— Пази момчето ми — промълви Били. Не знаеше дали се обръща към Господ или към Абра, пък и едва ли имаше значение: този следобед и двамата бяха прекалено заети, за да се вслушат в молбата на такива като него.

Върна се при пикапа и взе нещо, което досега беше отзад, на мястото за товарите: момиченце с ококорени сини очи и с къдрава руса коса. Не тежеше — сигурно беше кухо.

— Как си, Абра? Дано не те е друсало много по пътя.

Русокоската носеше тениска на колорадските „Рокис“ и къси сини панталонки, но беше боса. И защо не? Момиченцето (което всъщност беше манекен, купен от изправен пред фалит детски магазин в Мартенсвил) не беше направило нито една крачка през живота си. Обаче коленете му се сгъваха и Били с лекота го настани на дясната седалка. Сложи му предпазния колан, понечи да затвори вратата, но му хрумна нещо и докосна шията на манекена, която също се огъна, макар и не много. Той отстъпи назад, за да види какво се е получило. Никак не беше зле: момичето сякаш гледаше нещо на скута си. Или молеше Всевишния да му даде сила за предстоящата битка. Не, никак не беше зле. Разбира се, ако онези типове нямаха бинокли.

Седна зад волана и изчака, за да даде преднина на Дан. Надяваше се приятелят му да не е припаднал по пътя към къмпинг „Блубел“.

В пет без четвърт включи двигателя и потегли обратно по пътя, по който бяха дошли.

5.

Дан крачеше с равномерно темпо въпреки горещината, разпростираща се в стомаха му — сякаш вътре имаше горящ плъх, който гризеше вътрешностите му, опитвайки се да излезе. За щастие вървеше нагоре — ако пътеката се спускаше по стръмното, нямаше да стигне до края й.

След десет минути стигна до завой и спря. Малко по-нататък трепетликите отстъпваха място на добре поддържана полегата морава, спускаща се към два тенискорта. Зад тях се виждаха паркинг за кемпери и дълга сграда, изградена от дървени трупи — хижа „Панорама“. Отвъд нея склонът отново се втурваше нагоре. На мястото на някогашния хотел на фона на яркосиньото небе се извисяваше дървена площадка, напомняща на платформа на кулокран:

Покривът на света. Щом Дан я зърна, си помисли

(бесилка)

също като Роуз Капелата. До перилото откъм паркинга за приходящи посетители стоеше жена с килнат назад цилиндър.

(Абра къде си)

(тук съм Дан)

Беше спокойна, ако се съдеше по гласа й. Браво на нея.

(те чуват ли те)

Нещо го погъделичка — усмивката й. Онази, злата.

(ако не ме чуват значи са глухи)

Чудесно.

(ела при мен но помни че ако ти кажа да си вървиш ЩЕ СИ ТРЪГНЕШ)

Абра не отговори и преди Дан да повтори казаното, тя беше до него.

6.

Съпрузите Стоун и Джон Далтън безпомощно гледаха как Абра се наклони и се просна така, че главата й се облегна на дъсчения под на верандата, а разперените й крака се отпуснаха на стъпалата. Скокльо се изплъзна от безжизнените й пръсти. Тя не изглеждаше нито заспала, нито припаднала — все едно беше изпаднала в кома или беше мъртва. Луси понечи да изтича при нея, но Дейв и Джон я задържаха.

Тя се опита да се изтръгне:

— Пуснете ме! Оставете ме да помогна на детето си!

— Не можеш — промълви Далтън. — Сега може да й помогне само Дан. Взаимно ще си помагат.

Луси впери в него обезумелите си от страх очи:

— Поне диша ли? Кажи ми, диша ли?

Дейв отговори вместо Далтън:

— Да, диша. — Само че дори той долови неувереността в гласа си.

7.

Щом Абра се появи, болката отслабна за пръв път, откакто се беше вкопчила в него в Бостън. Само че той не изпита облекчение, защото ужасното усещане се беше прехвърлило и върху Абра. Разбра го по изражението й, но забеляза и възхитата й, докато тя оглеждаше стаята, в която се беше озовала. Легло на два етажа, чамова ламперия и килим с избродирани кактуси и пелинови храсти. На килима и на долното легло бяха разхвърляни евтини играчки. На малкото бюро стояха няколко книги и пъзел с големи елементи. Радиаторът в другия край на стаята дрънчеше и съскаше.

Абра отиде до бюрото и взе една книга. На корицата беше нарисувано момиченце на велосипед с три колела, след който тичаше кученце. Заглавието гласеше „Да четем с Дик и с Джейн“.

Дан се приближи до нея и тъжно се усмихна:

— Момиченцето на корицата е Сали. Дик и Джейн са брат и сестра. Кучето се казва Джип. В един период от живота ми те бяха най-добрите ми приятели. Всъщност единствените ми приятели. И Тони, разбира се.

Абра остави книгата и се обърна към него:

— Каква е тази стая, Дан?

— Спомен. Преди много години тук имаше хотел и това беше моята стая. А сега е място, на което с теб можем да се срещаме. Знаеш ли за колелото, което се завърта, когато проникнеш в някого?

— Да.

— Тук е центърът му. Неговата ос.

— Как ми се иска да не си тръгваме! Чувствам се… в безопасност. Притеснява ме само… — Абра посочи големия френски прозорец. — Боде очите, сякаш не му е тук мястото. — Почти обвиняващо изгледа Дан и добави: — Нямало го е в детството ти. Признай, че е така.

— Признавам. Стаята ми беше без прозорци и от нея се излизаше в коридора към другите помещения в жилището на пазача. Аз я промених. Налагаше се. Знаеш ли защо?

Абра замислено го изгледа и промълви:

— Защото с миналото е свършено, въпреки че определя настоящето.

Той се усмихна:

— Взе ми думите от устата.

— Не, прочетох мислите ти.

Дан я заведе до френския прозорец, който не беше съществувал и който гледаше към моравата, тенискортовете, малката „Панорама“ и „Покривът на света“.

— Виждам я — прошепна Абра. — Горе е и не гледа насам, нали?

— Дано не гледа — промърмори Дан. — Много ли те боли, мило?

— Да, много. Обаче не ми пука. Защото…

Не довърши фразата, защото не беше необходимо. Дан знаеше какво иска да му каже. Бяха едно цяло и въпреки болката — физическа и душевна — чувството беше хубаво. Беше прекрасно.

— Дан?

— Да, слънце?

— Знаеш ли, че има призрачни хора? Не ги виждам, но ги усещам. А ти?

— И аз. — Призраците го съпровождаха от години. Защото миналото определя настоящето. Прегърна Абра през раменете, а тя го прегърна през кръста.

— Какво ще правим?

— Ще чакаме Били. Дано не закъснее. После… после всичко ще се случи много бързо.

— Вуйчо Дан?

— Да, Абра?

— Какво има в теб? Не е призрак. Струва ми се, че е… — Тя потрепери. — Прилича на чудовище.

Дан не отговори.

Абра отдръпна ръката си и отстъпи встрани:

— Ура! Виж кой идва!

Раздрънкан, неугледен пикап „Форд“ зави към паркинга за гости.

8.

Роуз се беше облакътила на перилото на наблюдателницата и гледаше пикапа, който тъкмо влизаше в паркинга. Еманацията беше изострила зрението й, но въпреки това тя съжали, че не е взела бинокъл. Сигурно в склада имаше поне няколко за гостите, които искаха да наблюдават птиците. Защо не се беше сетила да вземе?

Защото много неприятности ми се стовариха на главата. Болестта, плъховете, напускащи кораба, смъртта на Гарвана, причинена от гадин…

Да, да, така беше, но все пак трябваше да се сети. Запита се какво ли още е забравила, обаче бързо прогони тази мисъл. Още командваше парада, играта още се играеше по нейните правила. Всичко вървеше по план. Скоро момичето щеше да се качи на платформата, понеже притежаваше типичната за възрастта си глупава самоувереност и си въобразяваше, че заради дарбата си е неуязвимо.

Обаче аз те превъзхождам във всяко отношение, миличка. Ако сама не си разчистя сметките с теб, ще почерпя сила от другите Верни. Събрали са се в хижата, защото ти реши, че така ще е най-изгодно за теб. Само дето пропусна нещо важно: всички заедно образуваме възел, който никой не може да разсече и който ни превръща в грамаден акумулатор, от който при необходимост ще се заредя с енергия.

В краен случай имаше и резервен вариант — Мълчаливата Сари. Сари вече държеше сърпа. Не беше наред с главата, но пък беше безмилостна, кръвожадна и след като вникнеше какво се иска от нея, го изпълняваше безпрекословно. Освен това имаше зъб на гадинката и жадуваше за мъст. Сигурно изгаряше от желание да забие сърпа в гърба й.

(Чарли)

Чарли Жетона откликна на мига; въпреки че телепатичната му дарба беше нищожна в сравнение с тази на Гарвана, сега „предавателят“ му беше зареден от енергията на другите в хижата и менталният му глас беше отчетлив, силен и развълнуван.

(сигналът й е силен сигурно е наблизо би трябвало и ти да я усещаш)

Да, Роуз я усещаше, макар че се стараеше умът й да е затворен, та гадинката да не проникне вътре и да направи поразии.

(няма значение кажи на другите да са готови да ми се притекат на помощ)

В главата й прозвучаха множество гласове, които се надпреварваха да я уверяват, че са на нейно разположение. Дори болните заявиха, че ще направят каквото могат, и Роуз се трогна от жертвоготовността им.

Взря се в русокосото момиче в пикапа. Гледаше надолу. Четеше ли нещо? Събираше смелост? Или се молеше на Бога на човеците? Всъщност не я интересуваше.

Ела ми, гадинке. Ела при леля Роуз.

Само че от пикапа не слезе гадинката, а чичо й. Бавно заобиколи колата, като непрекъснато се оглеждаше. Разузнаваше, както се беше заканила малката пикла. Наведе се през спуснатото стъкло, каза нещо на момичето и отстъпи няколко крачи назад. Загледа се в хижата, после се обърна към наблюдателницата, открояваща се на фона на небето, и… помаха. Наглият пръдльо й помаха!!!

Роуз не се помръдна. Човъркаше я тревожна мисъл. Хм, чичо! Защо родителите на гадинката са възложили на чичото да я придружи, вместо сами да я доведат? Всъщност защо са й разрешили да дойде?

Убедила ги е, че няма друг изход. Че ако не дойде при мен, аз ще отида при нея. Логично е.

Да, беше логично, ала защо червеят на безпокойството я гризеше все по-настойчиво? Беше разрешила на гадинката да диктува правилата на играта. Което означаваше, че е допуснала да я манипулират. Защо? Защото схватката щеше да е на нейна територия и понеже беше взела предпазни мерки, но най-вече защото беше разгневена. Не, вбесена.

Отново се загледа в човека на паркинга. Пак вървеше напред-назад и се оглеждаше, сякаш да се увери, че не идват други Верни. На негово място и тя щеше да прави същото, обаче някакво гласче (може би интуицията) й нашепваше, че незнайно защо чичото се опитва да спечели време.

Имаше нещо гнило… Тя отново се втренчи в непознатия и този път забеляза, че не е толкова млад, както й се беше сторило отначало. Походката му беше на възрастен човек, при това измъчван от ревматизъм. А и момичето… защо не помръдваше?

За пръв път я жегна тревога.

Нещо не беше наред.

9.

— Тя гледа господин Фрийман! — възкликна Абра. — Да вървим.

Дан отвори френския прозорец, но се поколеба. Беше доловил тревожни нотки в гласа й.

— Нещо безпокои ли те, Абра?

— Ами… Може би си въобразявам, обаче се тревожа. Мръсницата не откъсва поглед от Били. Да тръгваме, моля те.

— Само минутка да свърша нещо. Подготви се и не се бой от нищо.

Дан затвори очи и отиде при металните кутии в най-отдалеченото кътче на съзнанието си. След толкова много години истинските сейфове щяха да са покрити с дебел слой прах, но двата, които той беше скрил още в детството си, бяха като нови. И защо да не са, след като бяха изработени от чисто въображение? Около третия, добавен наскоро, се виждаше тъмна аура и Дан си каза: Нищо чудно, че ми е зле.

Само че сега нямаше време тъкмо за тази метална кутия — тя щеше да почака. Отвори най-отдавнашния сейф; очакваше какво ли не… само че вътре нямаше нищо. Или почти нищо. В металната кутия, в която преди трийсет и две години беше заключил госпожа Маси, имаше шепа сивкав прах. Обаче в другата… Внезапно осъзна колко лекомислено е посъветвал Абра да не се страхува.

Тя запищя.

10.

На задната веранда на къщата в Анистън Абра затрепери. Краката й се загърчиха, петите й забарабаниха по дървените стъпала, ръката й, мятаща се като риба на сухо, изпусна горкия оръфан Скокльо.

— Какво й е? — изкрещя Луси и се спусна към вратата. Дейв се взираше като хипнотизиран в дъщеря си, гърчеща се като епилептичка, но Джон реагира светкавично и хвана Луси през кръста. Тя се задърпа и завика:

— Пусни ме! Отивам при нея!

— Не! — кресна Далтън. — Не бива, Луси!

Тя отново се замята и щеше да се освободи, ако и Дейвид вече не я държеше. След малко се поукроти и изсъска на Джон:

— Да знаеш, че ако дъщеря ми умре, ще те вкарам в затвора. — После злобно изгледа съпруга си: — А на теб няма да простя, докато съм жива.

— Погледни, тя се успокоява — посочи Далтън.

Абра вече не трепереше толкова силно, след малко гърчовете й престанаха. Страните й обаче бяха мокри, изпод стиснатите й клепачи се процеждаха сълзи и под светлината на залязващото слънце висяха на миглите й като диаманти.

11.

В някогашната стая на малкия Дани Торънс (сега изградена само от спомените) Абра се беше вкопчила в Дан и притискаше лице до гърдите му. Ето защо когато заговори, гласът й беше приглушен:

— Чудовището… няма ли го вече?

— Няма го.

— Закълни се в майка си.

— Заклевам се — каза Дан.

Абра вдигна глава и го погледна, за да се увери, че й казва истината, и чак после се осмели да огледа стаята.

— Как се усмихваше… — прошепна и потрепери.

— Да… Мисля, че се радваше на завръщането си у дома. Абра, посъвзе ли се? Защото трябва да го направим веднага. Времето ни изтече.

— Готова съм. Ами ако… ако то се върне?

Дан се замисли за сейфа. Беше отворен, но той можеше отново да го заключи, особено ако Абра му помогнеше.

— Мисля, че той… че то… не се интересува от нас, мило. Да тръгваме. Повтарям: ако ти кажа да се върнеш в Ню Хемпшир, веднага ще се подчиниш.

И този път Абра не отговори, обаче нямаше време за спорове. Дан прекрачи през перваза на френския прозорец и стъпи на пътеката. Абра вървеше редом с него, но вече не беше почти осезаема като в стаята на спомените, а отново замъждука.

Извън стаята самата тя е почти призрак — каза си Дан и едва в този момент си даде сметка на какъв риск се излага Абра. Не му се мислеше колко тънка е нишката, която я придържа към собственото й тяло.

Движейки се бързо, но без да тичат (иначе щяха да привлекат вниманието на Роуз, а им предстоеше да изминат седемдесетината метра до хижата и вече да не се виждат от наблюдателницата), Дан и призрачната му спътница прекосиха моравата и тръгнаха по павираната пътека между тенискортовете. Стигнаха до задната врата на „Малката Панорама“ и хижата вече ги скриваше от наблюдателницата. Чуваше се равномерното бучене на абсорбатор, от кофите за смет вонеше на развалено месо. Дан завъртя валчестата дръжка; вратата се оказа отключена, но той не я отвори веднага.

(всички ли са вътре)

(да всички освен Роуз побързай Дан трябва да побързаш защото)

Очите на Абра (те ту се появяваха, ту изчезваха, сякаш тя беше дете-актьор в архивен черно-бял филм) се ококориха:

— Онази е разбрала, че има нещо гнило.

12.

Роуз отново се загледа в пикапа: гадинката седеше с наведена глава и не помръдваше. Не поглеждаше чичо си (ако изобщо й беше чичо), нито се опитваше да слезе. Стрелката на индикатора в главата на Роуз премина от жълтото поле — „евентуална опасност“, в червеното — „тревога“.

— Хей! — провикна се някой. — Хей, дърта кранто! Я ме погледни!

Капелата извърна очи към човека на паркинга и смаяно ахна, защото онзи вдигна ръце и тромаво направи „циганско колело“. Роуз очакваше той да падне по задник, само че падна само шапката му. Отдолу се показа оредялата побеляла коса на седемдесет-осемдесетгодишен старец.

Роуз пак погледна пикапа: момичето седеше все така неподвижно и с наведена глава, без да прояви интерес към лудориите на чичо си. Внезапно всичко си дойде на мястото и тя осъзна онова, което щеше да проумее веднага, ако трикът не беше толкова изкусен: в кабината седеше манекен.

Но… малката пикла е тук! Чарли Жетона и другите в хижата усещат присъствието й; всички са заедно и знаят…

Роуз се хвърли към стълбата.

13.

Другите Верни се бяха скупчили до двата прозореца откъм паркинга и гледаха как Били Фрийман прави циганско колело… за пръв път от четирийсет години (при това предпоследното му изпълнение беше в нетрезво състояние). Пети Китайката се засмя:

— Да му се не види, какво прави тоя…

Не видяха как Дан влезе откъм кухнята, съпровождан от мъждукащото момиче. Той зърна двете купчини дрехи на пода и се досети, че шарката, с която Брадли Тревър беше заразил Верните, продължаваше да вилнее сред тях и да ги покосява. После се върна в дълбините на съзнанието си и намери третата метална кутия — онази, която пропускаше. Отвори я.

(Дан какво правиш)

Той се приведе, опря длани на бедрата си (болката продължаваше да го прогаря като нажежено желязо) и вдиша последното издихание на възрастната поетеса, което тя му беше дарила с предсмъртната си целувка. От устата му като дълга лента се проточи розова мъглица и при съприкосновението с въздуха доби тъмночервен цвят. В първия момент усети само блаженство — болката започна да стихва, докато стомахът му се освобождаваше от отровните останки на Кончета Рейнолдс.

— Момо! — извика Абра.

14.

Роуз стреснато се ококори. Гадинката беше в хижата!

И не беше сама.

Машинално проникна в новия ум и го заизследва. Да, тук имаше озарение, но то не я интересуваше тъкмо сега; сега най-важното беше да попречи на този човек да изпълни намеренията си. Тя прогони предателската мисъл, че може би е закъсняла.

15.

Верните се обърнаха, когато Абра извика. Някой прошепна:

— Това пък какво е, мамка му?

Облачето от червена мъгла доби формата на жена. Само за миг Дан надникна във водовъртежа в очите на Кончета и видя, че са младежки. Дотолкова беше завладян от видението, че не усети как някой проникна в ума му.

— Момо! — отново извика Абра и протегна ръце.

Жената може би я погледна. Може би дори се усмихна. После Кончета Рейнолдс изчезна, а тъмночервената мъгла се спусна над Верните, мнозина от които трепереха от страх и се бяха вкопчили един в друг. На Дан му хрумна, че сякаш вижда кръв, която се размива във вода.

— Нарича се еманация, жизнена енергия — каза на Верните. — Хранехте се с нея, смахнати изверги, а сега ще я погълнете и ще умрете.

Още докато обмисляше плана, си даваше сметка, че ако не действа мълниеносно, няма да доживее да се порадва на успеха си, обаче не предвиждаше, че ще се случи толкова бързо. Навярно и болестта си казваше думата, защото някои от Възела издържаха повече. Така или иначе всичко свърши за броени секунди.

Съществата… нечовеците… виеха в главата му като умиращи вълци. Воят им ужаси Дан, но не и спътницата му.

— Ох, че хубаво! — изкрещя Абра и размаха юмруци. — Вкусно ли е, а? Вкусна ли е момо? Яжте до насита! ИЗЯЖТЕ ВСИЧКО!

Те започнаха да се изпаряват. През тъмночервената мъгла Дан видя как мъж и жена се прегърнаха и допряха челата си едно до друго… и гледката го трогна, макар да знаеше за ужасните им престъпления. Видя как Малчото Еди безмълвно изрече „Обичам те“ и как Голямата Мо понечи да му отговори, после двамата се изпариха и дрехите им се спуснаха на пода.

Дан се обърна към Абра, за да й каже да побърза, но в този миг Роуз Капелата закрещя и през секундите, преди малката да я блокира, виковете на ярост и на безумна скръб изместиха всичко друго, дори блаженството от липсата на болка. И от липсата на рак в стомаха — обнадеждено си помисли Дан. Разбира се, щеше да е сигурен едва когато се видеше в огледало.

16.

Миг преди Роуз да заслиза по стълбите на наблюдателницата, смъртоносната мъгла от останките на момо обгърна Верните и ги унищожи за секунди.

Тя усети разкъсваща болка, напомняща бяла светлина. Писъци се забиваха в главата й като шрапнели. В сравнение с тези предсмъртни викове крясъците на Верните, загиващи при Клауд Гап, и на Гарвана, умиращ в Ню Йорк, бяха като немощно скимтене. Роуз залитна назад, сякаш я бяха ударили с тояга. Блъсна се в перилото, отскочи и се просна на дъсчената платформа. Някъде далеч жена, вероятно старица, ако се съдеше по немощния й глас, монотонно повтаряше:

— Не, не, не, не.

Това съм аз. Защото само аз останах.

Не момичето, а тя, Роуз, беше подведена от самоувереността си. Спомни си нещо

(много е забавно да гледаш как майстор на петарди гръмва от своя взрив)

казано от гадинката, и усети и гняв, и почуда. Верните й приятели и дългогодишни спътници вече ги нямаше. Бяха погубени от отрова. С изключение на страхливците, които бяха избягали, Роуз беше последната от „Верни на възела“.

Не, грешка! И Сари беше останала.

Роуз, трепереща като лист под притъмняващото небе, изпрати сигнал

(Сари жива ли си)

Мълчаливата моментално отговори — мислите й бяха объркани, изпълнени с ужас.

(да Роуз ама другите те са)

(остави другите не забравяй какво ти казах)

(не ме принуждавай да те накажа)

(браво Сари браво)

Ако гадинката не избяга, ако сглупи и се опита да довърши смъртоносното си дело…

Разбира се, че щеше да се опита, а Роуз беше събрала достатъчно информация от ума на спътника й и вече знаеше как заговорниците са избили Верните и как може да използва срещу връзката помежду им.

Гневът е могъщо оръжие.

Както и спомените от детството.

С усилие се изправи, машинално килна цилиндъра си под обичайния ъгъл и се приближи до перилото. Старецът от пикапа я зяпаше, но тя не му обърна внимание: беше извършил предателското си дело. По-късно щеше да се разправи с него, сега обаче погледът й беше отправен към „Малката Панорама“. Гадинката беше там… същевременно не беше. В къмпинга по-скоро присъстваше духът й. Обаче спътникът й — левак, когото виждаше за пръв път, беше тук и телом, и духом. И беше пълен с вкусна, питателна еманация.

Суровият му глас прозвуча в главата й.

(здрасти Роуз)

Наблизо имаше място, на което гадинката щеше да престане да мъждука и да се върне в тялото си. Чак тогава ще може да бъде убита. Нека Сари се погрижи за левака, но чак след като той се погрижи за малката пикла.

(привет Дани, момчето ми)

Роуз, кипяща от енергия благодарение на погълнатата еманация, сграбчи Дан, запрати го в центъра на диска и тръгна натам, без да обръща внимание на ужасените викове на Абра.

И когато натрапникът, зашеметен от изненадата и неспособен да се съпротивлява, се озова там, където го искаше, тя изпразни в него цялата си ярост. Вля му я като еманация.