Стивън Кинг
Доктор Сън (17)

2.

Татенцето Гарван ги наблюдаваше как потеглят от бензиностанция „Пълни и пали“ в Анистън и едва се сдържаше да не изпрати на Змията мисъл, преди да излязат от слабия му телепатичен обхват: Върнете се да ме вземете, правя грешка.

Ами ако не беше грешка?

След като кемперът се изгуби от погледа му, той с копнеж погледна унилата редица коли втора ръка, които се продаваха в автомивката до бензиностанцията. Каквото и да се случеше, щеше да му се наложи да потърси начин да напусне Анистън. Благодарение на дебелия си портфейл спокойно можеше да си купи някоя бракма, с която да стигне до мястото на срещата близо до Олбъни край магистрала 87; проблем беше времето. Формалностите при покупка на лек автомобил отнемаха минимум половин час, което можеше да се окаже фатално. Докато не се увереше, че тревогата е фалшива, щеше да импровизира, осланяйки се на своята убедителност. Досега не му беше изневерявала.

Колкото и да бързаше, влезе в магазина на „Пълни и пали“ и си купи шапка на „Ред Сокс“. Когато си в страната на „Сокс“, дръж се като техен фен. Прецени, че не е нужно да си купува тъмни очила. За определена част от населението всеки атлетичен мъж на средна възраст с тъмни очила винаги изглежда като наемен убиец — стереотип, изграден от телевизията. Шапката беше достатъчна.

Тръгна по Мейн Стрийт и стигна до библиотеката, където Абра и Дан веднъж бяха провели военен съвет. Още във фоайето намери каквото търсеше. Под надписа „РАЗГЛЕДАЙТЕ НАШИЯ ГРАД“ беше окачена карта на Анистън, на която грижливо беше обозначена всяка уличка. Гарвана се постара да запомни къде точно е улицата, на която живее момичето.

— Страхотен мач беше снощи, а? — попита го някакъв човек, понесъл купчина книги.

Отначало Гарвана изобщо не схвана какво му говорят, после се сети за новата си шапка.

— Определено — отговори, продължавайки да разглежда картата.

Изчака онзи да се махне и едва тогава напусна фоайето. Шапката вършеше работа, само че той не изгаряше от желание да говори за бейзбол. Според него беше глупава игра.

3.

Ричланд Корт беше къса уличка с хубави двуетажни къщи, която свършваше с кръгово обръщало. Гарвана си беше взел „Пътеводител на анистънския потребител“ и сега стоеше на ъгъла, беше се облегнал на един дъб и се преструваше, че задълбочено чете вестничето. Дъбът го скриваше от улицата, което беше добре, защото по-надолу беше паркиран червен пикап и зад волана му седеше някакъв мъж. Пикапът бе старичък, в каросерията се виждаха инструменти и моторна косачка, значи човекът работеше нещо по поддръжката — жителите на такава улица са в състояние да си позволят подобни услуги, — но тогава защо седеше в колата?

Ами ако е охрана на едно момиченце?

Гарвана изведнъж се зарадва, че е взел Бари насериозно и е напуснал потъващия кораба. Как да постъпи? Можеше да се обади на Роуз, само че последният им разговор мина като допитване до кристално кълбо на врачка. Още стоеше зад стария дъб и обмисляше следващия си ход, когато се намеси провидението, покровителстващо Верните за сметка на човеците. Малко по-надолу се отвори врата и на улицата излязоха две момичета. Очите на Татенцето бяха остри като на птицата, чието име той носеше, затова веднага позна момичетата от компютъра на Били. Онова с кафявата пола беше Ема Дийн, а другото с черния панталон — Абра Стоун.

Погледна пикапа. Шофьорът, старичък като возилото си, допреди малко клюмаше над волана. А сега беше вирнал глава. Беше нащрек. Значи малката наистина ги е разигравала. Гарвана още не знаеше кое от двете момичета е с озарението, обаче едно беше безспорно: пиклата беше пратила другите за зелен хайвер.

Той извади телефона си, но само го подържа, гледайки как момичето с черния панталон тръгва по алеята. Другото го изпроводи с поглед и се прибра. Момичето с панталона — Абра — пресече Ричланд Корт и мъжът в пикапа направи жест, все едно я питаше какво става. Тя вдигна палец: Не се безпокой, всичко е наред. Гарвана усети триумф, парлив като уиски. Абра Стоун беше момичето с озарението. Охраняваха я, а охраната беше стар дядка с много читав пикап. Гарвана беше сигурен, че този пикап ще го отведе до Олбъни заедно с една млада госпожица.

Набра номера на Змията и нито се изненада, нито се притесни от съобщението „НЯМА ВРЪЗКА С АБОНАТА“. Кпауд Гап беше местна забележителност — опазил Господ да разположат там клетки на мобилни оператори, които да загрозяват снимките на туристите. Нищо. Ако не можеше да се справи с един старец и с едно момиче, значи му беше време да се пенсионира. Погледна телефона си и го изключи. През следващите двайсетина минути не възнамеряваше да разговаря с никого, дори с Роуз.

Той отговаряше за тази операция.

Носеше четири заредени спринцовки — по две в джобовете на тънкото си яке. Лепна си най-очарователната усмивка на Хенри Ротман, с която резервираше места в някой къмпинг или направо цял мотел за Верните, излезе иззад дървото и бавно тръгна по улицата. В едната си ръка все още държеше сгънатото вестниче. Другата беше пъхнал джоба на якето и отместваше предпазителя на едната игла.

4.

— Извинете, господине, май се загубих. Ще ме упътите ли?

Били Фрийман беше като на тръни, имаше лошо предчувствие… но веселият глас и жизнерадостната усмивка го заблудиха. Само за две секунди, но те бяха достатъчни. Докато се пресягаше към жабката, усети леко боцване в шията.

Ухапа ме насекомо — помисли си, свлече се настрани и забели очи.

Гарвана отвори вратата и избута Били навътре. Главата на Фрийман се удари в стъклото на отсрещната врата. Татенцето повдигна отпуснатите му крака над конзолата, затвори жабката, за да се освободи още място, седна зад волана и тресна вратата. Дълбоко си пое въздух и се огледа, готов за всичко, но нямаше за какво. Уличката тънеше в следобедна дрямка и това беше прекрасно.

Ключът беше на таблото. Гарвана включи мотора и от радиото гръмна дивашкия вой на Тоби Кийт: „Господ да поживи Америка и да налее бира.“ Докато се пресягаше да го изключи, за миг го заслепи ужасяваща бяла светлина. Той притежаваше съвсем слаба телепатична дарба, но беше здраво свързан с клана си. В известен смисъл Верните бяха части от един организъм и един от тях току-що беше загинал. Пътуването до Клауд Гап беше само грешка, защото там ги чакаше коварна засада.

Преди да реши какво да прави, бялата светлина избухна втори, а след малко и трети път.

Всички ли?

Боже милостиви, и тримата ли? Невъзможно… нали?

Няколко пъти си пое дълбоко въздух. Нямаше как — трябваше да приеме, че е възможно. И ако беше истина, знаеше кой е виновен.

Шибаното момиче.

Погледна къщата на Абра. Тишина и спокойствие, слава богу. Смяташе да завие по алеята, но изведнъж това му се стори погрешно, поне на този етап. Слезе от пикапа и улови дядката за колана и за ризата. Издърпа го зад волана, но не и преди да го претърси за оръжие. За съжаление дъртакът не беше въоръжен. Много лошо. На първо време един пистолет щеше да му свърши чудесна работа.

Закопча упоения с предпазния колан, та да не се килне напред и да се включи клаксонът. Сетне, без да бърза, тръгна към къщата на момичето. Ако беше зърнал лицето му на някой прозорец или дори раздвижване на завесите, щеше да си плюе на петите, обаче нищо не помръдваше.

Още беше възможно да изпълни мисията, но след онези страшни проблясъци мисълта за акцията вече беше на заден план. Най-вече искаше да се докопа до мръсната гадинка, която им беше докарала толкова проблеми, и да я разтърси така, че зъбите й да затракат.

5.

Абра мина като насън по коридора. Семейство Стоун разполагаше със семейна стая на приземния етаж, но най обичаха да се събират в кухнята и тя по навик тръгна натам. Опря ръце на масата, на която безброй пъти се беше хранила с родителите си, взирайки се невиждащо в прозорчето над умивалника. Всъщност не беше тук. Намираше се на Клауд Гап и гледаше как лошите излизат от кемпера: Змията, Ореха и Джими Калкулатора. От Бари знаеше малките им имена. Само че нещо не беше наред. Един от Верните липсваше.

(КЪДЕ Е ГАРВАНА ДАН НЕ ВИЖДАМ ГАРВАНА!)

Нямаше отговор, защото Дан, баща й и доктор Джон бяха заети. Те се разправиха с лошите един по един: първо с Ореха — браво на баща й! — след това с Джими Калкулатора и със Змията. Чувстваше всеки смъртоносен удар като тъп звук дълбоко в главата си. Тези звуци — като от тежък чук, който многократно се стоварва върху дъбова талпа, — ужасяваха със своята безвъзвратност, но не бяха съвсем неприятни. Понеже…

Понеже така им се падаше, те убиват деца и нищо друго не би ги спряло. Само…

(Дан къде е Гарвана КЪДЕ Е ГАРВАНА???)

Този път Дан я чу. Слава Богу. Тя виждаше кемпера. Дан реши, че Гарвана е вътре, и навярно беше прав. Обаче…

Бързо се върна по коридора и надзърна през прозореца до входната врата. На тротоара нямаше жива душа, но пикапът на господин Фрийман беше паркиран точно където трябва. Не виждаше лицето му заради слънцето, което блестеше в предното стъкло, но личеше, че възрастният човек седи зад волана, следователно всичко беше наред.

Вероятно беше.

(Абра там ли си)

Дан! Толкова се зарадва, като го чу. Искаше й се да е при нея, но и да го чува в главата си също не беше зле.

(да)

За да се успокои, погледна още веднъж пустия тротоар и пикапа на господин Фрийман, провери дали вратата е заключена и тръгна обратно към кухнята.

(накарай майката на приятелката ти да се обади в полицията защото си в опасност Гарвана е в Анистън)

Тя спря, машинално вдигна ръка и запотърква устата си. Дан не знаеше, че е напуснала дома на Ема. Откъде да знае? Беше зает с други неща.

(не съм)

Преди да довърши, менталният глас на Роуз Капелата прогърмя в главата й, заличавайки мислите й:

(МРЪСНА ГАДИНКА ТАКАВА КАКВО СИ НАПРАВИЛА)

Познатият коридор между входната врата и кухнята започна да се накланя. Последния път, когато светът се завъртя, Абра беше подготвена. Сега не беше. Опита се да спре въртенето, но не успя. Къщата я нямаше. Анистън го нямаше. Тя лежеше на земята и гледаше небето. Абра осъзна, че загубата на тримата е накарала Роуз да загуби почва под краката си в буквалния смисъл, и изпита дивашка радост. Затърси нещо, с което да се предпази. Нямаше много време.

6.

Тялото на Роуз беше проснато на половината път между душовете и хижа „Панорама“, но съзнанието й беше в Ню Хемпшир и агресивно проникваше в главата на момичето. Този път нямаше приказна ездачка с жребец и копие, о, не! Този път една срещу друга бяха изненадана хлапачка и старата Роузи, а Роузи жадуваше за отмъщение. Щеше да убие детето само в краен случай, то бе прекалено ценно, но можеше да му даде урок. Урок, оказал се твърде печален за похитителите. В умовете на човеците имаше безброй неукрепени, уязвими кътчета, които тя познаваше до съвър…

(ЧУПКАТА КУЧКО ОСТАВИ МЕ НА МИРА ИЛИ ЩЕ ТЕ УБИЯ!)

Все едно зад очите й избухна пиратка. Роуз се сгърчи и извика. Голямата Мо, която се пресягаше да я хване, стреснато се отдръпна. Роуз дори не я видя. Пак беше подценила силата на гадинката. Опитваше се да проникне в съзнанието й, но малката пикла я изритваше. Беше невероятно, непоносимо и ненормално, но вярно. По-лошото беше, че усещаше как физическите й ръце се вдигат към лицето й. Ако Мо и Малчото Еди не я бяха удържали, момиченцето щеше да я накара сама да си издере очите.

Налагаше се да се откаже и да се махне. Но преди да излезе от ума на момичето, видя през очите му нещо, което я изпълни с облекчение — Татенцето Гарван, стиснал спринцовка.

7.

Абра изчерпи докрай психичните си сили: напрегна се повече, отколкото в деня, в който беше издирила Брад Тревър, повече от който и да е друг път, и се отърва на косъм. Вече си мислеше, че няма да прогони от главата си жената с шапката, когато светът отново се завъртя. Тласкаше го самата тя, но беше толкова трудно, все едно буташе грамадно каменно колело. Небето и лицата на онези, които я гледаха, изчезнаха. В един миг, когато тя беше

(между)

в нищото, настъпи мрак, после коридорът отново се появи. Само че тя не беше сама. Някакъв човек стоеше на кухненския праг.

Гарвана.

— Здравей, Абра. — Той се усмихна и й се нахвърли. Замаяна от сблъсъка с Роуз, Абра не се опита да го отблъсне ментално. Обърна се и побягна.

8.

В моментите на стрес Дан Торънс и Татенцето Гарван много си приличаха, макар че никога нямаше да го узнаят. Същото усещане за яснота обзе и Гарвана, същото прекрасно усещане, че всичко се случва на забавен каданс. Забеляза розовата гумена гривна върху китката на Абра и му остана време да си помисли: Борба с рака на гърдата. Видя как при завъртането раницата й се наклони и се досети, че е пълна с учебници. Даже му остана време да се възхити на косата й, която се развя като бляскав воал.

Настигна я, докато тя се опитваше да завърти валчестата дръжка на вратата. Едва когато стегна пръсти около гърлото й, усети първите опити на момичето — объркани, немощни — да го отблъсне със съзнанието си.

В никакъв случай цялата упойка, дозата може да я убие, сигурно тежи максимум петдесет килограма.

Инжектира я под ключицата, докато тя се съпротивляваше. Напразно се беше опасявал, че неволно ще инжектира цялата доза, защото Абра изби спринцовката от ръката му. Само че провидението покровителства Верните за сметка на човеците; открай време е така, така и ще бъде. Беше успял да инжектира точно колкото трябва. Почувства как хватката й върху съзнанието му първо отслабва, после се отпуска. Същото се повтори с ръцете й. Тя се взираше в него, но погледът й блуждаеше.

Гарвана я потупа по рамото.

— Предстои ни път, Абра. Ще се запознаеш с интересни хора.

Невероятно, ала тя се усмихна. Твърде страховита усмивка за кльощаво момиче с плоска гръд, което би могло да мине за момче, ако косата му е прибрана под бейзболна шапка.

— Чудовища, които наричаш приятели, са мъртви до един. Ттте…

Последната дума беше само един протяжен стон — очите й се забелиха, краката й се подкосиха. Гарвана се изкушаваше да я пусне — малката си го просеше, — но устоя на изкушението и я хвана под мишниците. Беше ценна собственост.

Собственост на Верните.

9.

Беше влязъл през задния вход, като повдигна резето (сложено по-скоро за украса) с платинената карта от „Американ Експрес“ на името на Хенри Ротман, обаче не възнамеряваше да напусне къщата по същия начин. Наклоненият заден двор завършваше с висока ограда, отвъд която течеше река. Освен това пикапът беше в обратната посока. Прекоси кухнята и занесе Абра в празния гараж. Може би родителите й бяха на работа… освен ако не се намираха на Клауд Гап и не се гавреха с Анди, Били и Ореха. Сега не му беше до тях; помощниците на момичето можеха да почакат. Скоро щеше да им дойде времето.

Напъха упоеното момиче под масата за инструменти на баща й. Натисна бутона за отваряне на вратата на гаража и излезе, но преди това си лепна широката, приветлива усмивка на Хенри Ротман. Ключът към оцеляването в света на леваците беше да си даваш вид, че всичко ти е наред, че винаги стъпваш на здравия си крак^[1], а Гарвана беше цар в това отношение.

Забърза към пикапа и за пореден път премести дядката, този път по средата на седалката. Когато завиваше по алеята на семейство Стоун, главата на Били клюмна на рамото му.

— Търсиш си компания, а, дядка? — засмя се Гарвана, докато вкарваше червения пикап в гаража. Другарите му бяха мъртви и положението беше напечено, обаче имаше и един голям плюс: за пръв път от много години той се чувстваше жив и сетивата му бяха изострени; светът беше разцъфнал в ярки цветове и бръмчеше като трафопост. Беше я хванал, за Бога! Въпреки необикновената й сила и гадните й номерца. Щеше да я заведе при Роуз. Любовно приношение.

— Джакпот! — извика и въодушевено удари с юмрук бронята.

Свали раницата на Абра, остави я под работната маса и нагласи момичето на задната седалка, после сложи коланите на своите позадрямали пътници. Изкушаваше се да извие врата на дядката и да зареже трупа му в гаража, но дъртакът можеше да се окаже полезен. При условие че конската доза успокоително не го беше пратила на оня свят. Докосна шията му и напипа пулс — бавен, но стабилен. За малката беше спокоен — главата й беше облегната на страничното стъкло, дъхът й го замъгляваше. Отлично.

Позабави се колкото да обмисли с какво разполага. Нямаше огнестрелно оръжие — Верните никога не пътуваха въоръжени, — обаче му оставаха две пълни спринцовки — „боц-боц за лека нощ“. Не знаеше дали ще му стигнат, но момичето беше с приоритет. Допускаше, че дядката може да се окаже с много кратък срок на годност. Какво толкова: човеците се раждаха и умираха.

Извади мобилния и този път набра Роуз. Тя се обади тъкмо когато Гарвана вече се канеше да остави съобщение. Говореше бавно, заваляше думите. Все едно беше пияна.

— Роуз? Какво ти е?

— Пиклата ме разтърси повече, отколкото очаквах, но иначе съм добре. Вече не я чувам. Кажи ми, че си я хванал.

— О, да! Сега спи сладко, обаче си има приятели. Предпочитам да избегна срещата с тях. Потеглям на запад и нямам време да гледам пътни карти. Трябват ми второстепенни пътища, по които да стигна от Върмонт до Ню Йорк.

— Мазния Жабок ще ти съобщи маршрута.

— Изпрати някого, за да ме пресрещне, Роузи. И да донесе още упойка, защото ми останаха само две спринцовки, с които да удържам нашата темпераментна госпожица. Провери запасите на Ореха. Той сигурно има нещо…

— Не ми обяснявай как да си върша работата — сряза го тя. — Мазния ще координира всичко. Научи ли достатъчно, че тръгваш?

— Да. Роузи, скъпа, пикникът е бил капан. Малката добре ни преметна! Ами ако приятелите й се обадят на ченгетата? Пътувам със стар форд пикап със зомбита в кабината. Все едно на челото ми е написано „ПОХИТИТЕЛ“. Мрънкаше, но се усмихваше. Ох, как се усмихваше! Роуз мълчеше. Гарвана седеше зад волана в гаража на семейство Стоун и чакаше. Накрая тя каза:

— Ако забележиш, че те преследват ченгета, или ако попаднеш на блокада, удуши малката и погълни енергията й, докато тя умира. После се предай. Знаеш, че няма да те изоставим.

Той помълча, после попита:

— Сигурна ли си, че искаш да го сторя, скъпа?

— Сигурна съм. — Тонът й беше смразяващ. — Тя е отговорна за гибелта на Джими, Ореха и Змията. Мъчно ми е за всички, но най-вече за Анди, понеже аз я убедих да се подложи на Прехода, а тя не можа да се порадва на новия си живот. А и Сари…

Роуз въздъхна. Гарвана не продума. Нямаше какво. През първите години Анди Стайнър преспа с много жени от Верните — от еманацията новопокръстените ги удряше хормонът, — но със Сари бяха двойка вече десет години. В някои отношения Анди беше по-скоро като дъщеря на Мълчаливата Сари, отколкото нейна любовница.

— Сари е неутешима — продължи Роуз, — а Чернооката Сю е сломена от смъртта на Ореха. Гадинката ще си плати, задето ни отне тези тримата. Така или иначе човешкият й живот приключи. Други въпроси?

Нямаше.

10.

Никой не обърна внимание на Татенцето Гарван и задрямалите му спътници, докато излизаха от Анистън по старото шосе, водещо на запад. С няколко очебийни изключения (зорките възрастни дами и малките деца). Америка на човеците беше като кон с капаци дори дванайсет години след началото на Тъмния век на тероризма. „Ако видиш нещо подозрително, незабавно съобщи където трябва“ — страхотен лозунг, обаче първо трябва да видиш нещо.

Като преминаха границата между двата щата и влязоха във Върмонт, вече се стъмваше и водачите в насрещното платно виждаха само фаровете на пикапа, които Гарвана беше включил на дълги. Днес Жабока му се обажда цели три пъти, за да му подава пътна информация. Основно ставаше въпрос за третокласни пътища, повечето необозначени. Също така го осведоми, че Дъг Дизела, Мърльото Фил и Ани Престилката вече са на път. Возели се в „Каприз“, модел 2006, който приличал на таратайка, но под капака си имал четиристотин конски сили. Благодарение на покойния Джими Калкулатора превишената скорост не била проблем: имали служебни карти, издадени от отдел „Вътрешна сигурност“, които при евентуална проверка щели да се окажат автентични.

Малките близнаци Грахчо и Шушулка използвали сателитните комуникационни средства на Верните, за да следят полицейските радиостанции в североизточните щати, и до момента нямало съобщение за отвлечено момиче. Добра, но и очаквана новина. Приятели, които са достатъчно умни да устроят засада, вероятно съзнават какво може да се случи на тяхното момиченце, ако официално подадат сигнал.

Иззвъня телефон. Без да отмества очи от пътя, Гарвана се приведе над спящите си пътници, бръкна в жабката и откри мобилен апарат. Със сигурност беше на дядката. Извади го и го разгледа. На екранчето не беше изписано име, следователно номерът беше непознат, но кодът беше на Ню Хемпшир и околността. Някой приятел, който иска да узнае дали Били и момиченцето са добре? Напълно възможно. Гарвана реши да не се обажда. По-късно щеше да провери за съобщение. Информацията дава власт.

Наведе се да върне телефона в жабката и напипа нещо метално: оказа се автоматичен пистолет. Чудесен бонус и късметлийска находка. Ако дядката се беше събудил малко по-рано от предвижданото, може би щеше да се добере до пистолета, преди Гарвана да е разгадал намеренията му. Той пъхна глока под седалката си и затвори жабката.

Пистолетите също дават власт.

11.

Криволичеха сред пълен мрак по шосе 108 из дебрите на Грийн Маунтинс, когато Абра се размърда. Гарвана, който все още се чувстваше невероятно жив и нащрек, не съжаляваше. Първо, беше любопитен каква е тя. Второ, стрелката на бензиномера клонеше към нулата и той трябваше да зареди някъде.

Не беше желателно да рискува.

Извади едната спринцовка и я сложи на скута си. Изчака момичето да отвори сънените си, премрежени очи и каза:

— Добър вечер, млада госпожице. Аз съм Хенри Ротман. Разбираш ли ме?

— Ти си… — Абра се прокашля, навлажни устни и отново опита: — Ти не си Хенри Ротман. Ти си Гарвана.

— Значи разбираш. Добре. Дезориентирана си и това ме устройва. Но ако се държиш възпитано, няма да те боцна още веднъж. Ясен ли съм?

— Къде отиваме?

— В Хогуортс, да гледаме международния турнир по куидич. Аз ще ти купя магически хотдог и магически захарен памук на клечка. Отговори на въпроса ми. Ще се държиш ли възпитано?

— Да.

— Такова мигновено съгласие гали ухото, но ще ми простиш, ако не ти повярвам. Ето ти малко важна информация, преди да извършиш някоя глупост, за която ще се разкайваш. Виждаш ли иглата?

— Да. — Абра още подпираше глава на стъклото, обаче погледът й бе насочен към спринцовката. Тя стисна клепачи, после много бавно отвори очи. — Жадна съм.

— От упойката е. Не нося нищо за пиене, тръгнахме малко набързо…

— Май в раницата ми има кутия със сок. — Дрезгав глас. Тих, провлачен говор. Клепачите й още се отваряха твърде бавно след всяко примигване.

— Боя се, че раницата остана в гаража. В следващия град можеш да си вземеш нещо за пиене, ако си добрата малка Златокоска. Ако се държиш като лошата малка Златокоска, ще задоволиш жаждата си, преглъщайки слюнка. Разбрахме ли се?

— Да…

— Ако усетя, че ми ровиш в главата — да, знам, че си способна да го направиш, — или ако се опиташ да привлечеш внимание, когато спрем, ще боцна този стар джентълмен. В комбинация с дозата, която вече е в кръвта му, тази инжекция ще го изпрати при Ейми Уайнхаус. Разбрахме ли се и по този въпрос?

— Да. — Момичето отново навлажни с език устните си и ги потърка с длан. — Не му причинявай зло.

— От теб зависи.

— Къде ме водиш?

— Златокоске? Момичето ми?

— Моля? — Тя зашеметено примигна.

— Млъкни и се наслаждавай на пътуването.

— Хогуортс — промълви Абра. — Захарен… памук. — Този път клепачите й не се повдигнаха. Тя тихо захърка. Безгрижен, някак си приятен звук. Гарвана реши, че малката не се преструва, но за всеки случай продължи да притиска иглата до крака на дядката. Както Ам-гъл някога се беше изразил по адрес на Фродо Торбинс: „Той е коварен, о, безценни. Много коварен.“

12.

Абра не заспа дълбоко. Чуваше бръмченето на двигателя, но отдалеч. Сякаш някъде отгоре. Спомни си как през горещите летни следобеди ходеха семейно на езерото Уинъпъсоки и как, ако потопеше глава под водата, чуваше далечния тътен на моторниците. Знаеше, че е отвлечена и че това трябва да я тревожи, но се чувстваше умиротворена, склонна да се рее между съня и будуването. Гърлото й обаче беше пресъхнало. Езикът й беше грапав като прашен мокет.

Трябва да действам. Той ме води при жената с шапката и аз трябва да действам. Иначе ще ме убият, както убиха бейзболното момче. Или ще ми причинят нещо по-лошо…

Щеше да действа. Но първо да пийне вода. И да поспи още малко…

Двигателят заработи по-тихо и през затворените й клепачи проникна светлина. После моторът спря и Гарвана ощипа бедрото й. Отначало леко, след това по-силно. Толкова силно, че я заболя.

— Събуди се, Златокоске. Ще спиш по-късно.

Тя с усилие отвори очи и примигна от силната светлина. Бяха спрели на някаква бензиностанция. Над помпите светеха флуоресцентни лампи. Абра заслони очи от яркия блясък. Сега освен жажда я измъчваше и главоболие. Все едно…

— Какво ти е смешно, Златокоске?

— Ъ?

— Усмихваш се.

— Току-що разбрах какво ми е. Имам махмурлук.

Гарвана се позамисли и широко се ухили.

— Нищо чудно, а даже не си танцувала с абажур на главата^[2]. Дойде ли на себе си, че да разбереш какво ти казвам?

— Да. — Поне така й се струваше. Боже, какво ужасно главоболие!

— Вземи.

Той се пресегна и тикна нещо в лицето й. С другата ръка все така опираше иглата в крака на господин Фрийман.

Абра присви очи. Кредитна карта. Взе я с натежала ръка. Очите й се затваряха и Гарвана я зашлеви. Тя така се стресна, че се ококори. Никой не я беше удрял, не и възрастен. Разбира се, досега не беше отвличана.

— Ох! Ох!

— Слез от пикапа. Следвай инструкциите на бензиновата колонка — ти си умно дете, ще се справиш — и напълни резервоара. След това окачи маркуча на мястото му и се качи обратно. Ако изпълниш всичките ми нареждания като послушна малка Златокоска, ще спра ей-там, до онзи автомат за кока-кола. — Той посочи магазина. — Ще си купиш цяла бутилка студено безалкохолно. Или вода, ако искаш; оченцата ми съзират, че имат марка „Дасани“. Ако си лоша малка Златокоска, ще убия стареца, после ще вляза в магазина и ще убия хлапака на касата. Твоят приятел имаше пистолет, който сега е у мен. Ще те взема, за да видиш как ще пръсна черепа на касиера. От теб зависи, ясно? Схвана ли?

— Да — отговори Абра. Вече се беше поразсънила. — Може ли освен кока-кола да си взема и вода?

Този път усмивката му беше широка и мила. Въпреки отвличането, въпреки главоболието и въпреки шамара тази усмивка се стори очарователна на Абра. Сигурно много хора я намираха за чаровна, особено жените.

— Малко се лакомиш, но невинаги е лошо. Сега да видим умееш ли да се държиш възпитано.

Тя разкопча предпазния си колан — след три опита, но се справи — и стисна дръжката на вратата. На излизане му се сопна:

— Престани да ми викаш Златокоска. Знаеш името ми и аз знам твоето.

Тръшна вратата и тръгна към бензиновите колонки (леко се олюляваше), преди той да я постави на място. Освен еманация това момиче притежаваше и смелост. Гарвана почти се възхити. Но като се сети какво беше сполетяло Змията, Ореха и Джими, забрави възхищението.

13.

Отначало Абра не разчете инструкциите, защото думите се удвояваха и разкривяваха. Присви очи и надписът се фокусира. Гарвана не откъсваше очи от нея: сякаш горещи иглички се забиваха в тила й.

(Дан?)

Нищо, както и очакваше. Та как да се свърже с Дан, когато едва се оправяше с една нищо и никаква бензинова колонка? Никога не се беше чувствала толкова безпомощна.

Накрая все пак започна да пълни резервоара, макар че първия път пъхна наопаки кредитната карта и се наложи да повтори цялата процедура.

Точенето на бензин сякаш продължи цяла вечност, но маркучът имаше гумен предпазител срещу изпаренията, а нощният въздух донякъде прочисти главата й. На небето светеха милиарди звезди. Обикновено техният бляскав безброй я изпълваше с благоговение, но сега й вдъхна само страх. Звездите бяха далеч. Те не виждаха Абра Стоун.

Когато резервоарът се напълни, тя замижа, за да разчете новото съобщение върху дисплея на колонката, и се обърна към Гарвана:

— Искаш ли фактура?

— Мисля, че не ни е нужна, нали така? — Ослепителната му усмивка отново изгря — усмивка, която стопля сърцето, ако е за теб. Абра беше сигурна, че той има много любовници.

Не. Само една. Онази с шапката. Роуз. Ако той си вземеше друга любовница, Роуз щеше да я разкъса. Със зъби и с нокти.

Абра се дотътри до пикапа и се качи.

— Справи се много добре — похвали я Гарвана. — Печелиш голямата награда — кока-кола и вода. Значи… какво ще кажеш на Татенцето?

— Благодаря — апатично промърмори тя. — Само че не си ми баща.

— Обаче бих могъл. Аз съм добричко татенце на момиченцата, които слушкат. — Той спря до автомата и й подаде банкнота от пет долара. — Вземи ми фанта, ако има. Ако не — кока-кола.

— И ти ли пиеш газирано като хората?

Той направи комична физиономия, уж беше обиден.

— Ако ни убодете, не кървим ли? Ако ни погъделичкате, не се ли смеем?

— Шекспир, нали? — Тя избърса устата си. — „Ромео и Жулиета“.

— „Венецианският търговец“, умнице — рече Гарвана с усмивка. — Не помня остатъка от монолога.

Абра поклати глава. Грешка. Поклащането усили нетърпимата болка, която бе започнала да отшумява.

— Ако ни отровите, не умираме ли? — Той почука иглата, долепена до крака на господин Фрийман. — Мисли му, докато купуваш безалкохолните.

14.

Гарвана внимателно следеше как Абра борави с автомата за напитки. Бензиностанцията се намираше в гористите покрайнини на малко градче и малката като нищо можеше да зареже дядката и да хукне към дърветата. Нарочно не извади пистолета. Лесно щеше да я настигне, както беше замаяна. Само че тя дори не погледна към гората. Пъхна банкнотата в автомата, взе напитките една по една, спирайки само да отпие жадно от водата. Върна се и му подаде фантата, но не се качи в пикапа, а посочи бензиностанцията:

— Пишка ми се.

Гарвана се видя в чудо. Не беше предвидил тази подробност. Момичето беше упоено и организмът му трябваше да се пречисти от токсините.

— Не можеш ли да стискаш още малко? — Хрумна му, че след няколко километра сигурно ще намерят някоя отбивка. Нека пиклата да се облекчи зад някой храст. Стига да вижда главата й, всичко ще е наред.

Тя обаче поклати глава. Естествено.

Гарвана наново обмисли положението.

— Добре, слушай. Разрешавам ти да използваш дамската тоалетна, ако вратата е отключена. В противен случай ще се наложи да пикаеш тук, навън. Изключено е да влезеш в магазина и да поискаш ключа от продавача.

— Ако се наложи да пикая навън, ти ще ме гледаш. Перверзник!

— Клекни зад някой контейнер за смет. Ще страдам, като изпусна от поглед безценното ти задниче, но ще гледам някак си да го преживея. Качвай се.

— Ама нали каза…

— Качвай се, да не започна пак да ти викам Златокоска. — Абра се подчини и Гарвана спря пред вратите на тоалетната. — Сега ми подай ръка.

— Защо?

— Изпълнявай.

Абра неохотно се подчини. Като видя иглата, се опита да се отскубне.

— Няма страшно, само капчица. Не бива да допускаме в главицата ти лоши мисли, нали така? За да не ги изпращаш насам-натам. И да се дърпаш, и да не се дърпаш, ще те боцна, така че защо да го превръщаме в холивудска драма? Абра престана да се съпротивлява. Беше по-лесно. Усети леко боцване по опакото на дланта и Гарвана я пусна.

— Сега върви. Направи пиш-пиш и гледай да е бързичко. Както гласи старата песен, трябва да се прибереш, преди пясъкът в часовника да изтече.^[3]

— Не знам такава песен.

— Нищо чудно. Та ти не различаваш „Венецианският търговец“ от „Ромео и Жулиета“.

— Гадняр.

— Само когато се налага.

Тя излезе и застана до пикапа, дишайки дълбоко.

— Абра?

Момичето го погледна.

— Не те съветвам да се заключиш вътре. Нали знаеш кой ще си изпати? — Той потупа Били Фрийман по крака.

Абра знаеше.

Главата й, която беше започнала да се прояснява, сякаш пак се напълни с памук. Ужасен човек — ужасно създание — зад тази чаровна усмивка. И умен на всичкото отгоре! Предвиждаше всичко. Тя натисна бравата и вратата на дамската тоалетна се отвори. Поне нямаше да пишка в буренака… Влезе в кабинката, затвори вратата и си свърши работата, но продължи да седи, навела замаяната си глава. Спомни си как седеше в тоалетната на Ема, когато наивно бе повярвала, че всичко ще мине по ноти. Колко отдавна й се струваше.

Трябва да действам.

Но беше упоена, зашеметена.

(Дан)

Изпрати съобщението с цялата сила, която събра… и която никак не беше голяма. Колко време щеше да й отпусне Гарвана? Отчаянието я заля като вълна и подкопа малкото останала й воля за съпротива. Идваше й да закопчае панталона си, да се качи в пикапа и да заспи. Все пак направи още един опит.

(Дан! Дан, моля ти се!)

И зачака чудо.

Вместо това клаксонът изсвири. Посланието беше ясно: Времето ти изтече!