Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (95)

22.

Ходжис изважда нокията от вътрешния джоб на сакото си и си дава сметка, че ако не бяха ироничните закачки на Джейни, сега телефонът му щеше да е парче стопена пластмаса в жабката на овъглената тойота.

Натиска бутона, на който е запаметен номерът на Джером, и се моли младежът да се обади. Слава богу, обажда се.

— Господин Ходжис? Бил? Чух някаква експло…

— Мълчи и слушай. — Ходжис крачи по обсипания със стъкла тротоар. Сирените се чуват още по-близо, скоро полицията ще е тук, а той разчита само на интуицията си. Дано подсъзнанието му вече прави необходимите връзки. Случвало се е преди — неслучайно е сред най-награждаваните полицейски служители.

— Слушам.

— Не знаеш нищо за разследването на мелето пред Общинския център. Не знаеш нищо за Оливия Трилони. Не познаваш Джейни Патерсън. — Разбира се, тримата бяха обядвали заедно в „Демазио“, но от полицията надали щяха да се доберат до тази информация. Най-малкото не и веднага.

— Гроб съм! — отсича Джером. В гласа му няма нито недоверие, нито колебание. — Кой ще ме разпитва? Ченгетата ли?

— Може би по-късно; на първо време — родителите ти. Защото взривената кола е моята. Джейни беше зад волана. Сменихме се в последната минута. Тя… вече не е сред нас.

— Боже, Бил, обади се на полицията. На бившия си партньор!

Ходжис си спомня какво беше казала Джейни: „Дотогава той е наш. Все още имаме съгласие и по този въпрос, нали?“ „Да — мисли си. — Имаме съгласие, мила.“

— Още не. Засега ще продължа сам и ти си ми необходим, Джером. Този изрод я уби. Но ще го пипна. Ще го пипна и ще го накарам да си плати. Ще ми помогнеш ли?

— Да. — Не казва: „Няма ли да имам неприятности?“ Нито „Това може да провали следването ми в Харвард.“ Нито „Не, не ме забърквай.“ Казва само „Да“.

Бог да благослови Джером Робинсън.

— Влез в „Синия чадър на Деби“ и изпрати на мръсника съобщение от мое име. Помниш ли никнейма?

— Да, kermitfrog19. Чакай да си запиша…

— Няма време. Ще запомниш основното. Изчакай час, преди да го пуснеш. За да не си помисли онзи, че съм го изпратил преди експлозията. Искам да знае, че съм жив.

— Ясно. Кажи какво да напиша.

Ходжис му диктува съобщението и затваря, без да каже довиждане. Пъхва телефона в джоба на панталона си при калъфа за очила на Холи.

От съседната улица завива противопожарна кола, следвана от две патрулки. Префучават край погребална агенция „Соумс“, пред чийто вход стоят свещеникът и уредникът на погребението на Елизабет Уортън и засенчват с длани очите си срещу блясъка на слънцето и на пламъците, обгърнали горящия автомобил.

Ще се наложи Ходжис да даде показания, но първо ще свърши нещо по-важно. Съблича си сакото, коленичи и покрива с него ръката в канавката. В очите му напират сълзи, но успява да ги сдържи. Ще плаче после. Иначе няма да повярват на версията, която смята да разкаже.

Полицаите — две млади момчета, патрулиращи без партньори — слизат от колите си. Ходжис не ги познава.

— Здравейте, господа — кимва им.

— Ще ви помоля да напуснете местопроизшествието, сър — казва единият, — но ако сте били свидетел на това… — Посочва останките от горящата кола. — В такъв случай останете наблизо, за да дадете показания.

— Не само бях свидетел, а трябваше да бъда в този автомобил. — Ходжис изважда портфейла си, отваря го и показва полицейската си карта с червен печат „В ОСТАВКА“. — До есента бях в един екип с Пийт Хънтли. Мисля, че трябва да му позвъните веднага.

— Колата ваша ли е, сър?

— Да.

— Тогава кой е бил на волана? — пита другият полицай.