Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (91)

18.

След споделените спомени и кратка пауза („Всеки да я използва както намери за добре“ — казва божият служител), пак той моли Бог да благослови чадата си и да дари покой на душите им. Присъстващите се размърдват, дрехите им прошумоляват, те пъхат програмите в джобовете и в чантите си. Холи тръгва към изхода, но като изминава половината разстояние, изведнъж краката й се подкосяват. Ходжис се втурва към нея с изненадваща за габаритите си бързина и я хваща под мишниците миг преди тя да се свлече на пода. Джейни забелва очи и за момент изглежда, че ще загуби съзнание, но постепенно погледът й се прояснява. Вижда Ходжис и се насилва да се усмихне.

— Холи, престани! — сопва се леля Шарлот, като че ли дъщеря й е напсувала някого.

Ръцете на Ходжис го сърбят да зашлеви напудреното й лице. „Може да й дойде умът в главата“ — помисля си.

— Добре съм, майко — прошепва Холи и се обръща към Ходжис: — Благодаря ви.

— Закусвала ли си? — пита той.

— Хапна овесена каша — оповестява леля Шарлот. — С прясно масло и с кафява захар. Аз я приготвих. Харесва ти да си център на вниманието, нали, Холи? — Тя поглежда Джейни: — Моля те, не се бави, мила. Хенри е безпомощен в подобни случаи, а пък аз не мога да приема сама толкова много гости.

Джейни хваща Ходжис под ръка и промърморва:

— Не съм и очаквала такъв подвиг от теб.

Лелята кисело се усмихва. Джейни също се усмихва, но победоносно, и Ходжис си помисля, че решението й да даде на Шарлот половината от наследството, е гениално. Така завинаги ще се отърве от властната досадница и няма да е длъжна да отговаря на обажданията й.

Опечалените излизат на улицата, обляна от яркото слънце. Спират се за малко на тротоара, разменят реплики от рода на „Чудесно погребение беше“, после тръгват към паркинга зад сградата. Холи върви между чичо си и майка си. Ходжис и Джейни ги следват. Озовават се на паркинга; Холи внезапно се изплъзва от надзирателите си и притичва до Ходжис и Джейни:

— Може ли да пътувам с вас? Ще ме вземете ли?

Леля Шарлот така свива устни, че те почти изчезват, и заплашително се извисява зад дъщеря си.

— Достатъчно глезотии за днес, госпожице! До гуша ми дойде!

Холи не й обръща внимание. Хваща Ходжис за ръката и я стиска. Пръстите й са ледени.

— Моля ви. Моля ви.

— Добре, щом искаш. Ако Джейни не въз…

Леля Шарлот заридава. Звукът напомня грачене на врана в царевична нива. Ходжис си спомня как тя се наведе над покойната си сестра и я целуна по студените устни и внезапно го жегва неприятна мисъл. Възможно е да е сгрешил в преценката си за Шарлот, както погрешно прецени и Оливия. Не бива да се съди за хората по външността и по постъпките им. Бог знае какво се крие в душите им.

— Холи, ти дори не познаваш този мъж!

Джейни хваща китката на Ходжис — ръката й е много по-топла от пръстите на братовчедка й.

— Защо не пътуваш с Шарлот и с Хенри, Бил? Има достатъчно място. Може да седнеш отзад при Холи. Така харесва ли ти, Холи?

— Да! — възкликва тя, без да изпуска ръката на Ходжис. — Ще е чудесно!

Джейни се обръща към чичо си:

— Съгласен ли си?

— Разбира се. — Той потупва Холи по рамото. — С по-голяма компания е по-весело.

— Браво, много хубаво, обръщайте й внимание! — сопва се Шарлот. — Тъкмо това обича. Нали, Холи? — И без да чака отговор, тръгва към автомобила, придружавана от тракането на токчетата си, сякаш предаващи гневно съобщение чрез Морзовата азбука.

— А моята кола? — пита Ходжис.

— Аз ще я карам. Дай ми ключовете. — Джени ги взема и добавя: — Момент, искам още нещо.

— Да?

Тя грабва шапката му и нахакано я нахлупва над лявата си вежда. После отново присмехулно бърчи нос:

— Да.