Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (90)

17.

В десет и пет Брейди паркира на съседната пряка и пуска монети в автомата, докато се появява зеленото флагче с надпис „МАКСИМУМ“. В крайна сметка Синът на Сам^[1] беше заловен тъкмо заради глоба за неправилно паркиране. Той взема от задната седалка платнена пазарска торбичка с надписи: „КРОГЕР“ и „ИЗПОЛЗВАЙ МЕ ОТНОВО! СПАСИ ДЪРВО!“ Вътре е джаджа 2, положена върху кутията от обувки „Мефистофел“.

Той завива и минава с делова крачка край погребална агенция „Соумс“ — обикновен гражданин, тръгнал по сутрешни задачи. Лицето му е спокойно, но сърцето му бие като парен чук. Не вижда никого пред погребалния дом и вратите са затворени, но все пак има опасност дебелият ДВО да не е в залата с другите опечалени. Може да е в някоя задна стая и да дебне за подозрителни лица. Да дебне него, с други думи.

„Който не рискува, не печели, муцинко“ — прошепва майка му.

Да, така е. Освен това според преценката му рискът е минимален. Ако Ходжис чука онази руса кучка (или се надява да я чука), няма да се отдели от нея.

На следващата пряка той се обръща, тръгва обратно и преспокойно влиза в паркинга на погребалната агенция. Чува тиха музика — някаква класическа помия. Тойотата на Ходжис е паркирана до оградата в дъното на паркинга така, че да отпътува бързо след края на церемонията. „Последното пътуване на дъртия ДВО — казва си Брейди. — Няма да е дълго, драги.“

Застава зад по-голямата от двете катафалки, която го скрива от любопитни погледи, изважда джаджа 2 от платнената торба и издърпва антената. Сърцето му бие до пръсване. Случвало се е — макар и рядко — устройството да не се задейства. Зелената лампичка светваше, но колата не се отключваше. Някаква засечка в програмата или в микрочипа.

„Ако не проработи, пъхни кутията под колата“ — съветва го майка му.

Разбира се. Ще има същия ефект. Или почти същия. Но няма да е толкова елегантно.

Натиска копчето. Зелената лампичка светва. Светлините на тойотата проблясват. Всичко е наред!

Той преспокойно отива до колата на ченгето, сякаш е негова собственост. Отваря задната врата, изважда кутията от платнената торба, включва телефона и слага кутията на пода зад седалката на шофьора. Затваря вратата и тръгва към улицата, като се заставя да върви бавно и уверено.

Тъкмо когато заобикаля сградата, Дебора Ан Хартсфийлд отново проговаря:

„Не забрави ли нещо, муцинко?“

Брейди се спира. Замисля се. Връща се и насочва антената на джаджа 2 към тойотата на Ходжис.

Светлините проблясват и колата се заключва.