Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (88)

15.

Денят е сряда, 2 юни 2010, времето е топло, небето — безоблачно. Според календара пролетта не е дошла и учениците не са във ваканция, но така или иначе това е прекрасен летен ден в централната част на Америка.

Бил Ходжис, вече с костюм, но още без вратовръзка (ще я сложи чак накрая, засега се радва на блаженството да е без примка на шията), е в кабинета си и преглежда списъка с автомобилни обири, които Марло Еверет му е изпратила по факса. Разпечатал е карта на града и слага по една червена точка на мястото на всеки инцидент. Ще има доста да обикаля, за да разпита всички потърпевши, ако компютърът на Оливия не му подскаже нещо. Възможно е някои от тези хора да са забелязали един и същ подозрителен автомобил. Защото Мистър Мерцедес положително е наблюдавал собствениците на набелязаните за обир коли, за да е сигурен, че няма да се върнат, докато отключва автомобилите им със своето устройство.

„Наблюдавал ги е, както наблюдаваше и мен“ — си казва Ходжис.

В съзнанието му като искра проблясва някаква асоциация, обаче угасва, преди той да разбере какво е осветила. Все едно. Ако наистина е важно, искрата ще припламне пак. А дотогава той ще сверява адреси и ще ги отбелязва с червени точки. Остават му двайсет минути, докато настъпи моментът да надене примката на вратовръзката и да потегли към Джейни.

Брейди Хартсфийлд е в командния си център. Днес няма главоболие и мислите му, често размътени, са ясни като кадрите от „Дивата орда“, които използва като скрийнсейвъри на компютрите си. Извадил е от елека-бомба блокчетата пластичен експлозив и внимателно е откачил жичките на проводниците, свързващи ги с детонаторите. Няколко блокчета вече са в яркочервена възглавничка с игривия надпис „ГЪЗОПАРКИНГ“. Други две, на които е придал цилиндрична форма, напъхва в яркосиня торбичка за урина и старателно залепя една ваденка отгоре. Купи си я вчера от сувенирния магазин в ЦКИ заедно с една тениска. На ваденката пише „№1 ФЕН НА РАУНД ХИЪР“. Поглежда часовника си. Наближава девет. На тлъстото ченге остава час и половина живот. Може би по-малко.

Пийт Хънтли, бившият партньор на Ходжис, е в една от стаите за разпити — не защото ще разпитва някого, а за да избегне сутрешната суетня в управлението. Иска да прегледа записките си. В десет ще даде пресконференция, за да информира обществеността за последните самопризнания на Доналд Дейвис, и не иска нещо да се обърка. Сега не му е до Мистър Мерцедес, който предизвика касапницата пред Общинския център.

Зад една заложна къща в Лоутаун хора, които мислят, че не са следени, въртят търговия с оръжия.

Джером Робинсън е пред компютъра си и прослушва аудиозаписи, свалени от сайт, наречен „ЗВУЧИ ДОБРЕ“. В един жена се смее истерично. В друг някой си подсвирква „Малчугана Дани“. Има запис и на мъж, който прави гаргара, и пъшкания на жена, навярно изпитваща оргазъм. Накрая Джером намира записа, който му е необходим. Наречен е простичко: „БЕБЕШКИ ПЛАЧ“.

На долния етаж Барбара, сестрата на Джером, се втурва в кухнята, следвана по петите от кучето Одел. Носи къса поличка с пайети, синьо сабо и тениска с лика на привлекателен тийнейджър. Под ослепителната му усмивка и зализана прическа има надпис: „КАМ — ЛЮБОВ ЗАВИНАГИ!“

Барб се интересува дали тоалетът й не е прекалено детски. Майка й (вероятно спомняйки си как е била облечена на първия си концерт на рокгрупа) с усмивка отвръща, че всичко е както трябва. Барбара я моли да й даде обиците-висулки със знака на мира. „Разбира се“ — гласи отговорът. Червило? „Ами… добре“ Сенки за очи? „Съжалявам, не.“ Барбара се смее, сякаш казва: „Длъжна бях да опитам“, прегръща майка си и възкликва:

— Ох, не знам как ще издържа до утре вечер!

Холи Гибни е в банята в къщата в Шугър Хайтс и си мисли колко ще е хубаво, ако може да пропусне опелото, само дето майка й няма да й позволи. Ако излъже, че не й е добре, Шарлот веднага ще я парира с до болка познатия въпрос: „Какво ще кажат хората?“ Ако възрази, че пет нари не дава „какво ще кажат хората“, защото никога повече няма да видят тези хора (с изключение на Джейни), майка й ще я изгледа така, сякаш говори на чужд език. Изпива таблетката лексапро, но след малко я повръща, защото докато си мие зъбите, стомахът й се преобръща. Шарлот стои пред вратата и я подканя да побърза. Холи отговаря, че е почти готова. Пуска водата в тоалетната и си помисля: „Хубаво, че поне приятелят на Джейни ще е там. Той е мил.“

Джейни Патерсън е в апартамента на покойната си майка и се облича: черен чорапогащник, черна пола и черно сако върху блуза в най-тъмния нюанс на индиговосиньо. Мисли си за Бил. Каза му, че може да се влюби в него, ако остане в този град, само че го излъга право в очите, защото вече е влюбена в него. Ако я чуе психоаналитик, ще каже с усмивка, че това е комплексът на Електра. А тя (също с усмивка) ще отговори, че това са фройдистки тъпотии. Баща й беше плешив счетоводител, който отсъстваше дори когато беше със семейството си. А Бил Ходжис определено имаше присъствие. Тъкмо това харесваше у него. Харесваше и шапката, която му беше купила, филцова шапка като на Филип Марлоу. Поглежда часовника си и вижда, че е девет и четвърт. Дано Бил дойде скоро.

Ще го убие, ако закъснее.