Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (84)

11.

В десет без петнайсет Ходжис и Джейни Патерсън влизат в салона „Вечен покой“ на погребална агенция „Соумс“ — изпреварили са всички благодарение на припряността на Джейни.

Ковчегът, украсен със синя копринена драперия, е отворен. Елизабет Уортън е с бяла рокля на сини цветчета в тон с драперията. Очите й са склопени. Страните й са начервени с руж.

Джейни притичва до ковчега по пътеката между сгъваемите столове, поглежда майка си и бързо се връща. Устните й треперят.

— Чичо Хенри може да нарича кремацията езическа и примитивна, но всъщност този обичай с отворения ковчег е примитивен. Това не е майка ми, а чучело, изложено на показ.

— Но тогава защо…

— Съгласих се, за да не ми правят въртели за кремацията. Бог да ни е на помощ, ако чичо Хенри надникне под копринената драперия и види, че ковчегът е от пресован картон, боядисан в сиво, за да прилича на метален. Картонен е, за да… сещаш се…

— Да — кимва Ходжис и за миг я прегръща през раменете.

Приятелките на покойната започват да прииждат начело с Алтея Грийн и с госпожа Харис. Към десет и двайсет (със закъснение за по-голяма тежест) пристига леля Шарлот под ръка с брат си. Чичо Хенри я придружава до ковчега, поглежда за кратко покойницата и отстъпва назад. Леля Шарлот за миг се втренчва в каменното лице, после се навежда, целува ледените устни и прошепва едва чуто:

— О, сестрице… О, сестрице…

За първи път, откакто я познава, Ходжис не изпитва неприязън към нея.

Опечалените тихичко разговарят помежду си, чува се приглушен смях. Джейни се спира до всеки присъстващ (не са повече от дванайсетина и всички са от онзи тип, който дъщерята на Ходжис нарича „ретрокласика“) и се старае да му обърне внимание. Чичо Хенри й се притичва на помощ и когато силите й се изчерпват, докато се опитва да утеши госпожа Грийн, той я прегръща през раменете. На Ходжис му става приятно. „Кръвта вода не става — мисли си. — В подобни моменти близките се уповават един на друг.“

Чувства се излишен и решава да излезе на чист въздух. Стои минута-две пред входната врата и оглежда колите, паркирани от другата страна на улицата. Търси с поглед сам мъж, седнал зад волана на някоя, но не вижда никого. Изведнъж се сеща, че не е видял на поклонението Холи Мрънкалото.

Заобикаля сградата и отива на паркинга за посетителите — ето я и Холи, седи на стълбите на задния вход. Носи грозна кафява рокля, стигаща до прасците й. Косата й е сплетена на две плитки, навити над ушите. Ходжис си помисля, че тя прилича на принцеса Лея, спазвала цяла година диетата на Карън Карпентър^[1].

Холи вижда сянката му на тротоара, сепва се и се опитва да скрие онова, което държи. Ходжис се приближава и вижда между пръстите й наполовина изпушена цигара. Холи разтревожено го поглежда изпод око. Погледът й е като на куче, което често бият с вестник, задето се е изпикало под масата.

— Моля ви, не ме издавайте пред майка ми. Тя си мисли, че съм ги отказала.

— Гроб съм — обещава Ходжис, отбелязвайки наум, че Холи е достатъчно голяма да не се плаши от неодобрението на майка си по отношение на вероятно единствения й лош навик. — Може ли да седна до теб?

— Не трябва ли да сте вътре с Джейни? — промърморва тя, но се отмества, за да му направи място.

— Излязох да глътна малко чист въздух. Пък и освен Джейни не познавам никого.

Тя го поглежда с искреното любопитство на дете:

— С братовчедка ми любовници ли сте?

Ходжис се сконфузва, но не от въпроса, а задето го напушва смях. Май трябваше да я остави да си пуши скришом и да се върне в залата на погребалната агенция.

— Да речем — промърморва, — че с нея сме добри приятели. И да приключим тази тема.

Холи повдига рамене и изпуска дим през ноздрите си.

— Няма нищо лошо една жена да има любовници, щом иска. Аз не искам. Мъжете не ме интересуват. Но не съм лесбийка — казвам го, за да не останете с погрешно впечатление. Поетеса съм.

— Сериозно?

— Да — казва тя и добавя, сякаш става дума за едно и също: — Майка ми не харесва Джейни.

— Така ли?

— Смята, че е несправедливо, задето е наследила куп пари от Оливия. Може и да е права, обаче на мен ми е все едно.

Прехапва си устните по начин, който предизвиква у Ходжис смущаващо чувство за дежа вю. След секунда се сеща: Оливия Трилони правеше същото по време на разпитите. Кръвта вода не става.

— Не те видях в залата — отбелязва.

— Няма и да вляза. Тя не може да ме застави. Не съм виждала мъртвец и не искам да виждам. Ще сънувам кошмари.

Загасва цигарата, като я смачква отстрани на стъпалото — не я натиска, а я мачка отново и отново, докато филтърът се скъсва. Лицето й е като бяло матово стъкло, трепери като лист (коленете й се удрят едно в друго) и ако не престане да дъвче долната си устна, ще я разрани до кръв.

— Гадно е да гледаш труп — добавя и вече не мънка, а извисява глас, сякаш всеки момент ще закрещи. — Този ритуал е гаден, отвратителен, противен!

Ходжис я прегръща през треперещите й рамене, очаквайки тя да побегне, но не и преди да го нарече женкар и да го зашлеви. Но за негова изненада постепенно треперенето престава и Холи дори слага глава на рамото му.

— Права си — промърморва той. — Поклонението пред мъртвите е най-неприятното. Утре ще е по-поносимо.

— Ще е затворен ли ковчегът?

— Да. — Ходжис ще помоли Джейни да затворят ковчега, иначе братовчедка й пак ще виси при катафалките.

Холи го поглежда, лицето й е открито като на дете. „Колко е наивна — казва си той, — бог не я е надарил нито с остроумие, нито с хитрост.“ След време ще съжалява за погрешното си заключение, но сега отново се замисля за Оливия Трилони и как медиите и полицаите, включително негова милост, й отровиха живота.

— Обещавате ли?

— Да.

— Дайте ми честна дума.

— Честна дума — да пукна, ако излъжа. — След малко, все още мислейки за Оливия и за виртуалната отрова, с която Мистър Мерцедес я е натъпкал, той пита: — Вземаш ли си редовно лекарствата, Холи?

Тя изненадано се ококорва:

— Как познахте, че пия лексапро? Тя ли ви каза?

— Никой не ми е казал. Не е необходимо. Твърде дълго съм работил като детектив. — Прегръща я още по-здраво и приятелски я разтърсва. — А сега ми отговори. Ама честно.

— Лекарството е в чантата ми. Днес не съм го пила, защото… — Тя пискливо се изкисква. — Защото от него често ми се пишка.

— Ако ти донеса чаша вода, ще го изпиеш ли?

— Да. Заради вас. — Холи отново вперва в него очите си — наивни като на дете, гледащо възрастен: — Вие сте добър човек. Харесвате ми. Джейни има късмет. За разлика от мен — не ми върви в живота. Дори гадже не съм имала…

— Ще ти донеса вода. — Ходжис става. Преди да заобиколи сградата, се обръща. Холи се опитва да запали друга цигара, но й е трудно, защото отново трепери. Държи запалката-еднодневка „Бик“ с двете си ръце като полицай на тренировъчно стрелбище.

Щом влиза обратно в залата, Джейни го пита къде е бил. Той й обяснява и на свой ред й задава въпрос — може ли ковчегът да е затворен на опелото на следващия ден.

— Мисля, че само така Холи ще присъства на службата — добавя.

Джейни поглежда леля си, която разпалено обяснява нещо на няколко възрастни дами.

— Гадината дори не е забелязала, че дъщеря й не е сред нас. Знаеш ли какво? Току-що реших, че утре ковчегът изобщо няма да е тук. Ще накарам уредника да го премести отзад, а ако на леля Шарлот не й харесва, да върви по дяволите. Кажи го на Холи.

Уредникът на погребението, който дискретно стои настрани, завежда Ходжис в съседното помещение, където са сервирани напитки и закуски. Ходжис взема бутилка минерална вода и я занася на паркинга. Предава на Холи съобщението на Джейни, сяда до нея и я чака да изпие малката си доза щастие. Холи му се усмихва:

— Наистина ви харесвам.

С отработеното умение на всеки полицай да лъже убедително, той отговаря сърдечно:

— И аз те харесвам, Холи.