Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (79)

6.

Брейди се изтръгва от спомените, в които е потънал като в сън — толкова дълбок, че е като хипноза, — и открива, че скутът му е пълен с късчета полиетилен. Отначало не разбира откъде са. После вижда вестника на работната маса и си дава сметка, че докато е мислел за Франки, е раздрал с ноктите си полиетиленовата опаковка.

Изхвърля отпадъците в кошчето, взема вестника и разсеяно преглежда заглавията. В Мексиканския залив продължава разливът на нефт, а собствениците на „Бритиш Петролиъм“ се бият в гърдите, че правят всичко по силите си, но хората ги мразят и ги критикуват. Нидал Хасан, военният психиатър, който изпозастреля сума народ в база „Форт Худ“ в Тексас, след ден-два ще бъде изправен пред съда. („Трябваше да ги пометеш с мерцедес, бебчо Нидал“ — казва си Брейди.) Пол Маккартни, когото маминка наричаше „Очи на стар шпаньол“, е награден с медал в Белия дом. Брейди понякога се пита защо хора с малко талант получават лъвския пай от всичко? Още едно доказателство, че светът е откачен.

Решава да отиде в кухнята и да прочете политическите коментари. Може би ще го приспят, ако ги съчетае с капсула мелатонин. Докато се качва по стълбището, обръща сгънатия вестник, за да види какво има на долната страна на страницата, и се вцепенява. Две снимки на жени са публикувани една до друга. Едната жена е Оливия Трилони. Другата е много по-възрастна, но приликата помежду им е очебийна. Особено тези тънки, злобарски устни.

Заглавието гласи: „ПОЧИНА МАЙКАТА НА ОЛИВИЯ ТРИЛОНИ“. А под него: Елизабет Уортън: „Отношението към дъщеря ми е несправедливо, медиите съсипаха живота й.“ Следва дописка от два абзаца — явно е търсен повод да се спомене отново миналогодишната трагедия („Нека е трагедия, щом толкова държат да използват тази дума“ — с презрение си помисля Брейди) и да се публикува на първата страница на вестника, бавно задушаван от конкуренцията на интернет. Накрая има препратка към некролога на страница двайсет и шеста и Брейди, вече седнал до кухненската маса, бързо прелиства на посочената страница. Облакът от мрачен унес, който го беше обгърнал след смъртта на майка му, мигновено се разсейва. Умът му работи на бързи обороти, откъслечните мисли се свързват в главата му, пръскат се отново и след това се наместват като елементи от пъзел. Този процес му е познат и знае, че ще продължи, докато се подреди цялата картина.

На 29 май 2010 Елизабет Сироа Уортън почина на 87-годишна възраст в Общинската болница в окръг Уорсо. Родена е на 19 януари 1923 и е дъщеря на Марсел и Катрин Сироа. Живите й родственици са брат й Хенри Сироа, сестра й Шарлот Гибни, племенницата й Холи Гибни и дъщеря й Джанел Патерсън. Елизабет бе предшествана по пътя към отвъдното от своя съпруг Алвин Уортън и от любимата си дъщеря Оливия. Поклонението ще се състои на 1 юни, вторник, от 10:00 до 13:00 часа в салона на погребална агенция „Соумс“, където на 2 юни, сряда, в 10:00 ще има опело. След църковния ритуал роднини и приятели са поканени на помен в тесен кръг на Лайлак Драйв 729 в Шугър Хайтс. Семейството моли вместо цветя да бъдат изпращани дарения на американския Червен кръст или на Армията на спасението, чиято благотворителна дейност госпожа Уортън подпомагаше.

Брейди изчита внимателно съобщението и веднага си задава няколко въпроса. Дебелият ДВО ще бъде ли на поклонението? А на опелото в сряда? На помена в Шугър Хайтс? Навярно ще присъства и на трите събития. Ще търси деятеля. Ще търси него. Защото така ченгетата постъпват.

Той си спомня последното съобщение, което изпрати на Ходжис, на добрия стар ДВО. Усмихва се и го изрича гласно:

— Няма да разбереш откъде ти е дошло.

— Внимавай да не те надуши — казва Дебора Ан Хартсфийлд.

Брейди знае, че я няма, но почти я вижда: седи до масата срещу него, носи впитата черна поличка и синята блузка, която много харесваше, защото беше толкова прозрачна, че се виждаше сутиенът й.

— Той ще те търси, ще се оглежда за теб.

— Знам. Не се безпокой — промърморва той.

— Как да не се безпокоя за моето хубаво момче?

Брейди слиза в мазето и се пъхва в спалния чувал. Надуваемият дюшек изпуска въздух и изсъсква. Преди с гласова команда да изключи осветлението, той настройва будилника на своя айфон за шест и половина. Утрешният ден ще е натоварен.

Командният център потъва в мрак. Блещукат само миниатюрните червени светлинки на спящите компютри. От тъмното под стълбите майка му пак се обажда:

— Чакам те, муцинко. Не се бави.

— Скоро ще съм при теб, мамо. — Брейди се усмихва и затваря очи. След две минути вече похърква.