Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (78)

5.

Дебора Ан Хартсфийлд беше сред малкото бивши мажоретки, които дори след като се омъжат и родят едно-две деца, запазват стегнатото си тяло — хубавото тяло, заради което са били избрани да танцуват в почивката между полувремената на гимназиалните футболни мачове. Беше висока, женствена, с тъмноруса коса. През първите години от брака си пиеше само по чаша вино с вечерята. Защо да се напива, когато животът е приятен и като си трезв? Имаше добър съпруг, къща в Нор Сайд (е, не беше палат, но беше идеална като за първо семейно жилище) и двама сина.

Остана вдовица, когато Брейди беше на осем години, а Франки — на три. Франки беше невзрачно дете с леко забавено умствено развитие. За разлика от него Брейди беше хубаво момче с пъргав ум. А какъв чаровник беше! Дебора Ан го обожаваше и той й отвръщаше със същото. Често в събота следобед двамата се гушкаха на дивана, загърнати с одеяло, гледаха стари филми и пиеха горещо какао, Докато Норм поправяше нещо в гаража, а Франки лазеше по пода и си играеше с кубчетата или с пожарната, която толкова много обичаше, че даже й беше дал име — Сами.

Норм Хартсфийлд беше електротехник в компания „Електрозахранване — Централни щати“. Катереше се по електрическите стълбове, отстраняваше повреди и получаваше висока заплата, но имаше по-високи цели в живота. Може би те са били в ума му през онзи ден на шосе 51 и не е внимавал, може би просто е загубил равновесие и се е подпрял където не трябва. Каквито и да е била причината, изходът беше фатален. Колегата му написал в рапорта си, че открили къде е прекъснато захранването, и тъкмо привършвали с отстраняването на повредата, когато се чуло някакво пращене — звукът от електрическия ток с напрежение двайсет хиляди волта, който преминавал през тялото на Норм Хартсфийлд. Колегата погледнал нагоре и видял как Норм полита към земята от шестнайсет метра височина. Лявата му ръка била овъглена, ръкавът на униформата му бил обгърнат от пламъци.

Спестяванията на съпрузите Хартсфийлд, пристрастени към кредитните карти като повечето американци от средната класа в края на миналия век, възлизаха на по-малко от две хиляди долара. Сумата не беше голяма, обаче Норм имаше прилична застраховка, а и „Електрозахранване — Централни щати“ кихна още седемдесет хилядарки срещу подписа на Дебора Ан върху документ, освобождаващ компанията от отговорност за смъртта на съпруга й. За Дебора Ан сумата беше колосална. Изплати ипотеката на къщата и купи нова кола. Не й дойде наум, че много често птичето на щастието кацва на рамото ти само веднъж.

Преди да се запознае с Норм, тя беше фризьорка и когато овдовя, се върна към същата професия. Около шест месеца след смъртта на съпруга си започна да излиза с мъж, когото беше срещнала случайно в банката; обясни на Брейди, че засега той бил само младши мениджър, но с добри перспективи за израстване в кариерата. Един ден го доведе вкъщи. Той закачливо разроши косата на Брейди и го нарече „шампион“. Закачливо разроши косата на Франки и го нарече „малък шампион“. Брейди не го хареса (този тип имаше големи зъби като на вампир във филм на ужасите), но не показа неприязънта си. Вече се беше научил да нахлузва маската с усмихнатото лице и да не издава чувствата си.

Една вечер, докато чакаше Дебора Ан да се приготви, за да отидат на вечеря, приятелят й каза на Брейди:

— Майка ти е чаровница и ти приличаш на нея.

Брейди усмихнато му благодари и мислено му пожела да пукне при катастрофа. Разбира се, когато е сам в колата, а не с Дебора Ан. Този човек с вампирски зъби нямаше право да заема мястото на баща му.

То се полагаше на него — Брейди.

Франки се задави с ябълка, докато гледаха „Блус Брадърс“ — филм, който минаваше за смешен. На Брейди не беше забавен, но майка му и Франки се заливаха от смях. Дебора Ан беше щастлива, гримирана и натъкмена, защото пак щеше да излиза с приятеля си. След малко щеше да дойде детегледачката — тъпа лакома патка, която само чакаше да види гърба на Дебора и се завираше в хладилника да търси нещо за хапване, та да не й отслабне дебелият задник.

На масичката пред канапето стояха две купички — едната с пуканки, другата с ябълкови резенчета, посипани с канела. На екрана на телевизора някакви хора пееха в църква и единият от братята Блус се премяташе през глава по пътеката към олтара, Франки седеше на пода и като гледаше как дебелият Блус прави цигански колела, се закиска. Спря, колкото да си поеме въздух, в този миг парченце ябълка, поръсено с канела, заседна в гърлото му. Той се загърчи и впи нокти в гърлото си.

Дебора изкрещя и го вдигна. Почти го прегъна на две, за да изкара парчето ябълка. Само че то не излезе. Лицето на Франки почервеня. Тя бръкна с пръсти в гърлото му, опитвайки се да извади парчето. Не можа. Лицето на Франки започна да бледнее.

— Боже мой! — извика Дебора Ан и се втурна към телефона. Вдигна слушалката и изкрещя на Брейди: — Недей да стърчиш като кретен! Удари го по гърба!

Брейди не обичаше да му крещят и майка му никога не го беше наричала кретен, но все пак удари Франки по гърба. Удари го силно. Парчето ябълка не излезе. Лицето на задавения започна да посинява. На Брейди му хрумна идея. Хвана брат си за глезените и го провеси с главата надолу. Парчето ябълка си остана заклещено в гърлото на малкия.

— Да не си посмял да ни скапеш живота! — кресна му Брейди.

Франки продължи да диша (всъщност от гърлото му се изтръгваше само някакво забързано, накъсано свистене), но престана малко преди пристигането на „Бърза помощ“. Най-после линейката дойде и парамедиците, облечени в черно, се втурнаха в дневната. Отпратиха Брейди в кухнята и той не видя какво направиха на брат му, но майка му пищеше, а после на килима имаше кръв.

Но не и парче от ябълка.

После всички с изключение на Брейди заминаха с линейката. Той остана на дивана да яде пуканки и да гледа телевизия. НЕ ОБАЧЕ и „Блус Брадърс“. Този филм беше супертъп — само пееха и тичаха насам-натам. Превъртя каналите и намери друг — за един психар, който отвлече училищен автобус, пълен с деца. Беше доста вълнуващо.

Щом шишкавата детегледачка пристигна, той побърза да й съобщи:

— Франки се задави с парче ябълка. В хладилника има сладолед. Ванилов с ядки. Вземи си колкото искаш. — И си помисли, че ако дебеланата се натъпче със сладолед, ще получи инфаркт и тогава той ще телефонира на 911.

Или ще остави тъпата патка да лежи на пода. Да, така ще е по-добре. Тъкмо ще я гледа.

Дебора Ан се върна чак към единайсет. Детегледачката беше накарала Брейди да си легне, но той не спеше. Слезе в дневната по пижама и майка му го прегърна. Дебеланата попита как е Франки — преливаше от престорена загриженост. Брейди беше убеден, че е престорена, защото на самия него изобщо не му пукаше. Защо пък на една детегледачка ще й пука?

— Ще се оправи — отвърна й Дебора Ан с широка усмивка. После, когато онази си тръгна, се разплака. Ревеше като луда. Извади от хладилника виното, но вместо да си налее в чаша, надигна бутилката.

— Може да не се оправи — каза на Брейди и избърса потеклото по брадичката й вино. — В кома е. Знаеш ли какво е това?

— Да. Като в лекарските сериали.

— Точно така. — Дебора Ан клекна пред него. Бяха лице в лице. Близостта й, ароматът на парфюма, който си беше сложила за провалената среща с гаджето й, създаваше странно усещане ниско в корема на Брейди. Странно, но приятно. Взираше се в синия грим върху клепачите й. Странно, но приятно.

— Беше спрял да диша много преди парамедиците да осигурят достъпа на въздух в дихателната му тръба. Лекарите в болницата казаха, че дори да излезе от комата, може да е получил тежко увреждане на мозъка.

Брейди си помисли, че Франки вече е имал увреждане на мозъка (беше адски тъп и само буташе насам-натам любимата си пожарна), обаче си премълча. Голямото деколте на майка му разкриваше гърдите й. Докато ги гледаше, отново изпита странното усещане ниско в корема.

— Ако споделя нещо с теб, обещаваш ли да не казваш на никого? На никого, чуваш ли?

Брейди обеща. Умееше да пази тайни.

— Може би ще е по-добре, ако Франки умре. Защото ако излезе от комата с увреден мозък, не знам какво ще правим. — Притисна го в обятията си, косата й галеше лицето му, ароматът на парфюма й го опияняваше. — Слава богу, че не се случи с теб, миличък — прошепна тя. — Слава богу.

Брейди също я прегърна и силно притисна гърдите си в нейните. И получи ерекция.

Франки все пак се събуди от комата и (то се знае) наистина мозъкът му беше увреден. И преди злополуката не беше много умен („Метнал се е на баща си“ — каза веднъж Дебора Ан), но в сравнение със сега тогава беше истински гений. Чак на три години и половина се беше отучил да се напикава в гащите, а сега отново трябваше да ходи с пелена. Речникът му вече се състоеше от максимум двайсетина думи. Не ходеше нормално, а се тътреше из къщи като куцо пате, влачейки крака. Понякога заспиваше внезапно и дълбоко, но само през деня. През нощта се разхождаше из стаите, но преди да тръгне на среднощните си походи, обикновено сваляше пелената. Понякога лягаше при майка си. По-често лягаше при брат си. Брейди се събуждаше в подгизналото си от урина легло и виждаше как Франки го зяпа: глуповатият му поглед беше изпълнен със зловеща обич.

Налагаше се почти непрекъснато да водят болното момченце на медицински прегледи. Нормалното му дишане така и не се възстанови. В най-добрия случай от гърлото му излизаше задавено хриптене, а когато се простудеше (което се случваше много често) — нещо между кашлица и лай. Не можеше да яде твърди храни, всичко трябваше да се пасира в блендера и той сърбаше кашите, седнал на високо столче. Не можеше още нещо — да пие от нормална чаша, затова му даваха вода в шише с биберон.

Свалячът от банката отдавна се беше изпарил, а и тлъстата детегледачка не се задържа дълго. Обяви, че много съжалява, но не може да се справи с Франки в това му състояние. Дебора Ан нае домашна помощница на пълен работен ден, но се оказа, че трябва да й плаща повече, отколкото изкарва във фризьорския салон, затова я освободи и напусна работа. Живееха само от спестяванията. Дебора започна да пие повече и мина от вино на водка, която наричаше по-ефективна оперативна система. Брейди често сядаше до нея на дивана и пиеше пепси-кола. Двамата гледаха как Франки пълзи по пода, с една ръка бута пожарната, а в другата държи бебешкото си шише, също пълно с пепси.

— Топят се като полярните шапки — често казваше Дебора Ан и вече не се налагаше Брейди да я пита за какво говори. — И когато се стопят напълно, ще се озовем на улицата.

Отиде да се посъветва с адвокат (кантората му беше точно до магазина за комикси, пред който след години Брейди щеше да ръгне в гърлото един досаден главанак) и плати сто долара за консултацията. Взе със себе си и Брейди. Името на адвоката беше Грийнсмит. Той носеше евтин костюм и сегиз-тогиз крадешком поглеждаше циците на Дебора Ан.

— Всичко ми е ясно — заяви, след като я изслуша. — Имал съм подобни случаи. Парченцето от ябълка не е било запушило напълно дихателната тръба на сина ви и той е можел да диша. Не е трябвало да бъркате в гърлото му, това е всичко.

— Опитах се да извадя ябълката! — възмутено възкликна Дебора Ан.

— Знам. Всяка майка щеше да постъпи по същия начин, но на практика сте изтикали парчето още по-навътре и напълно сте блокирали трахеята. Ако някой от парамедиците го беше сторил, щяхме да заведем дело и да искаме неколкостотин хиляди долара обезщетение. Може би дори милион и половина. Повтарям — имал съм подобни случаи. Само че вие сте бръкнали в гърлото на момчето. И сте си признали. Нали?

Дебора Ан кимна.

— Интубираха ли го?

Дебора Ан кимна.

— Това ще е вашият коз. Докато са пъхали тръбичката в трахеята, са изтикали парчето ябълка още по-навътре. — Той се облегна назад, разпери пръсти върху леко пожълтялата си бяла риза и отново погледна циците на клиентката си, може би за да се увери, че не са се изплъзнали от сутиена й и не са избягали. — Което пък е довело до мозъчното увреждане.

— Ще поемете ли делото?

— С удоволствие, ако можете да ми плащате през петте години, докато делото се влачи от инстанция на инстанция. Защото юристите на болницата и на застрахователната компания ще ви правят спънки на всяка крачка. Имал съм подобни случаи.

— Колко?

Грийнсмит назова сумата, Дебора Ан хвана за ръка Брейди и двамата излязоха от кантората. Седнаха в хондата й (нова по онова време) и тя се разплака. След като се поуспокои, каза на сина си да послуша радио, докато тя свърши една работа. Брейди знаеше каква е тази работа: покупка на бутилка от „ефективната операционна система“.

През следващите години тя често споменаваше консултацията с Грийнсмит и винаги завършваше с едно и също горчиво заключение:

— На цялата немотия платих сто долара на адвокат с костюм от магазин за конфекция и за какво? За да разбера, че съм твърде бедна, за да се опълча срещу големите застрахователни компании и да си взема полагаемото.

Следващата година беше дълга колкото пет. В къщата живееше чудовище, което изсмукваше жизнените сили на обитателите й, и името му беше Франки. Понякога, когато Франки счупеше нещо или събудеше Дебора Ан от следобедната й дрямка, тя го напердашваше. Веднъж напълно си изпусна нервите и го удари толкова силно по главата, че малкият се просна на пода, разтрепери се и се облещи. Тя го вдигна, прегърна го и се разплака, каза му, че съжалява, но коя жена би издържала това тегло?

При възможност отиваше да замества някоя колежка във фризьорския салон. В такива случаи се обаждаше в училището, че Брейди е болен, и го оставяше да гледа брат си. Понякога Брейди виждаше как Франки посяга към неща, които не биваше да пипа (или неща, които бяха собственост на Брейди, например любимата му електронна игра). Тогава го удряше през ръцете, а малкият се разцивряше. Щом престанеше да хълца, Брейди си напомняше, че брат му не е виновен, че мозъкът му е увреден от проклетото, не, от шибаното парче ябълка, и изпитваше едновременно вина, гняв и тъга. Слагаше Франки на скута си, люлееше го и му казваше, че съжалява, но кой мъж би издържал на това тегло? А той беше мъж. Маминка му каза, че той е мъжът в семейството. Беше сръчен в смяната на пелените, но когато братчето му се беше наакало (не наакало, а насрало!), го щипеше по краката и му крещеше да лежи мирно, мътните го взели, въпреки че Франки не помръдваше. Само лежеше, притиснал до гърдите си Сами и вперил в тавана големите си, безумни очи.

Тази година беше годината на понякога.

Понякога той любвеобилно прегръщаше Франки и го обсипваше с целувки.

Понякога го разтърсваше и му крещеше:

— Ти си виновен! Заради теб ще стигнем до просешка тояга!

Понякога, когато Дебора се връщаше от работа и слагаше Франки да спи, забелязваше синини по ръцете и краката му. Веднъж имаше синина дори на гърлото на момченцето, където беше останал белег от трахеотомията, направена от парамедиците. Обаче тя си мълчеше. Дума не обелваше.

Понякога Брейди обичаше Франки. Понякога го мразеше. Обикновено чувстваше едновременно и двете и го заболяваше главата.

Понякога (най-вече когато беше пияна) Дебора Ан негодуваше срещу своя провален живот.

— Нямам право на помощ нито от общината, нито от щата, нито от федералното правителство. И защо? Защото още имаме пари от застраховката и от обезщетението, платено от електрическата компания. Дреме ли на някого, че парите хвърчат, а приходите ни са равни на нула? Не, разбира се. Чак като останем без пукната пара и заживеем в приюта за бездомници на Лоубрайър Авеню, ще имам право на социална помощ от нашата прелестна държава.

Понякога Брейди гледаше Франки и си повтаряше наум: „Ти ни пречиш. Ти ни пречиш. Франки, ти и твоето проклето, шибано, лайняно мозъчно увреждане! Ти ни преечиииш!“

Понякога (всъщност доста често) — Брейди мразеше целия проклет, шибан, лайнян свят. Ако имаше Бог, както проповедниците твърдяха в неделните телевизионни проповеди, нима нямаше да прибере Франки на небето, за да може майка му да ходи на работа нормално? За да не останат без покрив над главата или да се преместят на Лоубрайър Авеню, където по думите на Дебора Ан живеят само въоръжени чернилки наркомани? Ако имаше Бог, защо допусна Франки да се задави със скапаното парче ябълка? И защо допусна да се събуди от комата с увреден мозък и от лошо положението да стане още по-скапано, шибано, лайняно? Няма Бог. Само като гледаш как Франки пълзи по пода, без да изпуска проклетата пожарна, как за малко се изправя и куцука, но бързо се отказва и отново запълзява, разбираш, че представата за Бог е шибаняшка и абсурдна.

Накрая Франки умря. Стана бързо. В известен смисъл беше като прегазването на онези хора пред Общинския център. Нямаше предумисъл, само осъзнаването, че трябва да предприемат нещо. Може да се каже, че беше злополука. Или съдба. Брейди не вярваше в Бог, но вярваше в съдбата и понякога мъжът в семейството трябва да изиграе ролята на нейния пръст.

Майка му пържеше палачинки за вечеря. Франки си играеше със Сами. Вратата към мазето беше отворена; долу държаха два кашона с евтина тоалетна хартия, която Дебора Ан беше купила с намаление, и тя прати Брейди да вземе няколко рула и да ги сложи в тоалетните. На излизане от избата ръцете му бяха пълни, затова остави вратата отворена. Мислеше, че майка му ще я затвори, но когато слезе от втория етаж, вратата продължаваше да зее. Франки лазеше по пода и буташе Сами по линолеума, като подвикваше „Брръъм, брръъм“. Червените му панталонки бяха издути от трипластовия памперс. Все повече се приближаваше до отворената врата и стръмното стълбище, обаче Дебора Ан не помръдна да я затвори. Нито пък помоли Брейди, който подреждаше масата за вечеря.

— Брръъм, брръъм — изръмжа Франки. — Брръъм, брръъм.

И засили напред пожарната. Сами се плъзна до вратата, удари се в рамката и спря.

Дебора Ан се отдалечи от печка и отиде до вратата. Брейди си мислеше, че майка му ще се наведе, ще вдигне пожарната кола и ще я подаде на Франки, обаче тя я ритна. Количката изтрака надолу по стъпалата.

— Опа — равнодушно промърмори Дебора. — Сами паднал и направил бум!

Брейди се приближи. Ставаше интересно.

— Защо го направи, мамо?

Дебора Ан сложи ръце (от едната стърчеше шпатулата за палачинки) на кръста си.

— Защото ми писна да му слушам ръмженето!

Франки закрещя.

— Престани! — сопна му се Брейди, но братчето му не престана. Продължи да хленчи, допълзя до най-горното стъпало и се загледа надолу в мрака.

Със същото равнодушие Дебора Ан нареди:

— Светни му лампата, Брейди. Да види къде е Сами.

Той се подчини и се надвеси над циврещото детенце:

— Ето го — най-долу, до първото стъпало. Виждаш ли го?

Франки пропълзя още малко напред, без да престава да хленчи, и се наведе да погледне. Брейди погледна майка си. Дебора кимна. Без да мисли, той изрита Франки по задничето. Детенцето полетя надолу, премятайки се тромаво, което напомни на Брейди как дебелият брат Блус се премяташе по пътеката към олтара. При първото салто Франки продължи да хленчи, но при второто главата му се удари в стъпалото и цивренето спря, сякаш Франки беше радиоапарат, който някой е изключил. Беше ужасно, но и комично. Детенцето отново се преметна, недъгавите му крака се разкрачиха и то падна с главата напред на пода на мазето, удряйки отново главата си.

— Олеле, Франки падна! — извика Дебора Ан. Изпусна шпатулата и се втурна надолу по стълбището. Брейди я последва.

Вратът на Франки беше счупен. Беше ясно дори за Брейди, защото главата беше изкривена под необичаен ъгъл. Но Франки още беше жив. Дишането му напомняше накъсано пръхтене. От носа му бликаше кръв. Също и от главата му. Въртеше очи, обаче тялото му беше неподвижно. Горкият Франки. Брейди се разплака. Майка му също плачеше.

— Какво да правим? — попита той. — Какво да правим, мамо?

— Отиди в дневната и ми донеси една възглавница от дивана.

Брейди се подчини. Като се върна в мазето, пожарната кола Сами лежеше на гърдите на Франки.

— Опитах се да му я пъхна в ръката, но не можа да я стисне — промърмори Дебора Ан.

— Сигурно се е парализирал. Горкият Франки.

Детенцето извърна очи към майка си, после към брат си, и отрони:

— Брейди…

— Вече няма да те боли — прошепна му Брейди и подаде на майка си възглавницата.

Дебора Ан я притисна върху лицето на детенцето. Не отне много време. После тя накара Брейди да върне възглавницата на дивана и да донесе влажна кърпа.

— И да не забравиш да изключиш печката — добави. — Палачинките са отишли на кино, усещам миризмата на изгоряло.

Избърса с кърпата кръвта от лицето на Франки. Брейди си помисли, че майчинският жест е много трогателен. След години се досети, че освен кръвта маминка е искала да отстрани и власинките от възглавницата.

След като лицето на мъртвото детенце вече беше чисто (въпреки че по косата му имаше кръв), двамата поседяха на стълбите, загледани в него. Дебора Ан прегърна Брейди и заяви:

— Ще се обадя на 911.

— Добре.

— Блъснал Сами прекалено силно и количката паднала долу. Опитал се да слезе да я вземе, но загубил равновесие. Аз съм правела палачинки, ти си оставял рула хартия в тоалетните на горния етаж. Не си видял нищо. Когато си слязъл в мазето, брат ти вече бил мъртъв.

— Добре.

— Повтори го.

Той се подчини. Беше отличник в училище и лесно запомняше всичко.

— Каквото и да те питат, не казвай нищо повече. Не разкрасявай и не променяй историята.

— Добре, но мога ли да кажа, че си плакала?

Тя се усмихна. Целуна го по челото и по страната. После — по устните.

— Да, хубавото ми момче, това можеш да им кажеш.

— Ще ни повярват ли?

— Да! — без капчица колебание заяви Дебора. — Не бой се, всичко ще е наред.

Оказа се права. Зададоха им само няколко въпроса за злополуката, които не ги затрудниха. После погребаха детето. Ритуалът беше хубав. Франки, облечен в костюм, беше положен в малък ковчег. Не личеше, че приживе мозъкът му е бил увреден, изглеждаше, сякаш дълбоко спи. Преди да затворят ковчега, Брейди целуна брат си по страната и сложи до него пожарната Сами. Побра се идеално.

В нощта след погребението той за първи път получи пристъп на ужасното главоболие, което често щеше да го измъчва в бъдеще. Въобрази си, че Франки е под леглото му, и главоболието му се усили. Отиде в спалнята на майка си и се мушна в леглото й. Не призна, че го е страх, защото под кревата му е Франки — каза само, че главата му ще се пръсне от болка. Дебора Ан го прегърна и го целуна, а той се притисна до нея — плътно-плътно-плътно. Стана му приятно. Главоболието затихна. Заспаха и на следващия ден бяха само двамата вкъщи. Животът беше по-хубав. Дебора Ан се върна на работа, но вече нямаше интимни приятели. Заяви, че Брейди е единственият й приятел, не искала други. Не споменаваха злополуката с Франки, но Брейди понякога сънуваше. Не знаеше какво сънува майка му, но тя започна да прекалява с водката и накрая я уволниха. Вече нямаше значение, защото Брейди беше пораснал и можеше да започне работа. Той не съжаляваше, че не постъпи в колеж.

Колежът е за хора, които не знаят, че са умни.