Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (74)

1.

В понеделник, два дни след смъртта на Елизабет Уортън, Ходжис отново е в италианския ресторант „Демазио“. При последното си посещение обядва с бившия си партньор. Този път ще вечеря в компанията на Джером Робинсън и Джанел Патерсън.

Джейни му прави комплимент за костюма, който сега му е съвсем по мярка, макар че е свалил само няколко килограма (кобурът с глока на бедрото почти не издува панталона му). Джером е възхитен от кафявата филцова шапка, която Джейни купи същия ден и тържествено връчи ма Ходжис с думите:

— Сега си частен детектив, а всеки уважаващ себе си частен детектив трябва да има филцова шапка, която да нахлупва над едната вежда.

Джером я пробва и я килва по „детективски“.

— Какво ще кажете? Приличам ли на Боги?^[1]

— Уви, ще те разочаровам — Боги беше бял.

— Бял като сняг — добавя Джейни.

— Да, бе, вярно. — Джером подхвърля шапката на Ходжис, а той я слага под стола си, като се предупреждава да не я забрави на излизане. Или да не я настъпи.

Доволен е, че двамата му приятели веднага си допадат. След шегите с шапката ледът вече е разчупен и Джером — мъдър за възрастта си според Ходжис — постъпва като зрял човек: хваща ръцете на Джейни и й поднася съболезнования за загубата й.

— За двете — добавя. — Знам, че загубихте и сестра си. Ако с моята сестра се случи нещо, ще умра от мъка. Барб често ме ядосва, но много я обичам.

Джейни му благодари с усмивка. Тъй като Джером е непълнолетен, за да консумира алкохол, поръчват чай с лед за всички. Джейни го разпитва за плановете му с учението и когато чува за Харвард, забелва очи и възкликва с подобие на негърски акцент:

— Ха-вад! Шъ са гръмна!

— Господарят Ходжис шъ тряя да си земи друу градинарчи — влиза в тона й Джером и тя се разсмива толкова силно, че се задавя и изплюва в салфетката си парченце скарида. Става й неловко и се изчервява, но Ходжис се радва на смеха й. Старателно положеният грим не прикрива напълно бледността й и сенките под очите й.

Пита я дали леля Шарлот, чичо Хенри и Холи Мрънкалото са доволни от престоя в Шугър Хайтс, при което тя се хваща за главата, сякаш я мъчи силно главоболие.

— Днес леля Шарлот ми се обади шест пъти. Не преувеличавам. Шест. Първия път съобщи, че Холи се събудила през нощта, не се ориентирала къде е и изпаднала в паника. Леля ми била на косъм да извика линейка, но чичо Хенри подхванал с Холи разговор за НАСКАР^[2] и така я успокоил. Тя е луда по тези състезания. Доколкото разбрах, не пропуска нито едно по телевизията. Джеф Гордън^[3] й е идол. — Джейни вдига рамене. — Да не повярваш.

— На колко е години тази Холи?

— Горе-долу на моята възраст. Но страда от известно… как да се изразя… забавяне на емоционалното развитие.

Джером обмисля думите й, после казва:

— Може би трябва да се насочи към Кайл Буш^[4].

— Този пък кой е?

— Все едно.

Джейни обяснява, че леля Шарлот й се е обаждала още пет пъти, за да изрази удивлението си от сметката за електричеството, която била непоносима; да сподели, че съседите се държат враждебно; да съобщи, че в къщата има прекалено много картини от съвременни майстори, които не са по вкуса й; да изтъкне (по-точно да обяви), че ако Оливия е смятала полилеите за направени от венецианско стъкло, значи от магазина са я пратили за зелен хайвер. Последното обаждане — точно преди тя да тръгне към ресторанта — било най-вбесяващо. Чичо Хенри заявил, че е проверил как стоят нещата и че още имали време да се откажат от кремацията. Бил разстроен от идеята за такова варварско („викингско“ по думите му) — погребение, а Хол и дори не искала да се говори по въпроса, защото й призлявало.

— Потвърдиха, че в четвъртък заминават — въздъхва, — и вече броя минутите. — Стиска ръката на Ходжис и добавя: — Но има и хубава новина. Леля Шарлот обяви, че Холи е влюбена в теб.

Той се усмихва:

— Сигурно заради приликата ми с Джеф Гордън.

Джейни и Джером си поръчват десерт. Ходжис се въздържа и се поздравява за силната си воля. Изчаква да донесат кафето и подхваща деловия разговор. Донесъл е по една папка за двамата и им ги подава:

— Тук са всичките ми записки. Подредил съм ги възможно най-прегледно. Искам да са у вас, ако ми се случи нещо.

Думите му стряскат Джейни:

— Какво друго ти е писал в сайта онзи тип?

— Нищо — с лекота лъже Ходжис. — Вземам предпазни мерки — за всеки случай.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. В записките няма нещо конкретно, което обаче не означава, че нямаме напредък. Виждам нишка в разследването, която би могла — повтарям, би могла — да ни отведе до мръсника. Междувременно искам и двамата да сте нащрек и постоянно да следите какво става около вас.

— Да го даваме БОЛО, нали? — подхвърля Джейни.

— Точно така. — Той се обръща към Джером: — И за какво най-вече ще следите?

Отговорът е бърз и уверен:

— За често появяващи се автомобили, особено такива, шофирани от сравнително млади мъже, на възраст, да речем, между двайсет и пет и четирийсет години. Макар че според мен на четирийсет вече си стар. Което означава, че си динозавър, Бил.

— Запомни го от мен, младежо — никой не обича отворковците — скастря го Ходжис. — С времето ще го разбереш.

Салонната управителка Илейн се приближава до масата и ги пита доволни ли са от вечерята. Уверяват я, че всичко е било на ниво, и Ходжис поръчва още кафе за всички.

— Веднага — казва тя. — Изглеждате много по-добре, отколкото при предишното ви посещение тук, господин Ходжис. Простете, ако съм ви обидила.

Той не се обижда. Чувства се по-добре от последния път, когато беше в ресторанта. По-леко му е, сякаш е свалил много повече от три-четири килограма.

Илейн се отдалечава; Джейни изчаква сервитьорът да налее кафето, привежда се през масата и изпитателно вперва очи в Ходжис:

— Каква нишка? Кажи ни.

Забележката му е предизвикана от спомена за Доналд Дейвис, който е направил самопризнания не само за убийството на съпругата си, а и за петте жени, намерени мъртви край местата за отдих по магистралите на Средния запад. Скоро чаровникът Дейвис ще бъде в затвора, където несъмнено ще остане до края на живота си.

По време на службата си в полицията Ходжис се е сблъсквал с много подобни случаи.

Не е наивник и не вярва, че всяко убийство бива разкрито, но в повечето случаи рано или късно истината излиза наяве. Само една разплетена нишка (например труп на нечия съпруга в открита мина за добив на чакъл) е достатъчна цялото кълбо да започне да се размотава. Сякаш някаква малко непохватна, но могъща вселенска сила винаги се мъчи да поправи злото. Детективите, разследващи убийство, четат доклади, разпитват свидетели, събират информация, разучават данните от криминалистичните лаборатории… и чакат тази сила да задейства. Когато това се случи (и ако се случи), се разплита нишка от кълбото. Тя често води право към дееца — извършителя, който Мистър Мерцедес нарича в писмата си „деятел“.

— Може би Оливия Трилони наистина е чувала призрачни гласове — промърморва. — Как мислите?