Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (62)

19.

Ходжис пристига пред къщата на Джером и заварва сестричката му и две нейни приятелки да скачат на въже на алеята. И трите носят тениски с щампи на някаква момчешка група. Той взема папката и прекосява моравата. Барбара се втурва към него, плясва дланта си в неговата, после бърза обратно да хване пак края на въжето. Джером, по къс панталон и тениска с отрязани ръкави с логото на местния колеж, седи на стълбите на верандата и пие портокалов сок. Одел лежи до него. Той обяснява на Ходжис, че родителите му са отишли да „крогеруват“ в хипермаркет „Крогер“ и са му поверили ролята на бавачка на сестра му.

— Не че й е притрябвала бавачка. Много по-оправна е, отколкото нашите си мислят.

Ходжис сяда на стъпалото до него.

— Не бъди толкова сигурен. Послушай ме, Джером.

— За какво намеквате?

— Първо разкажи какво научи.

Вместо да отговори, момчето посочва колата на Ходжис, паркирана на улицата, за да не пречи на момиченцата.

— Коя година е произведена?

— Две хиляди и четвърта. Неугледна е, ама е икономична. Искаш ли да я купиш?

— Ще пасувам. Заключихте ли я?

— Да. — Заключи я по навик, въпреки че кварталът е спокоен и колата е пред очите му.

— Дайте ми ключовете.

Ходжис бърка в джоба си и му ги подава. Джером разглежда дистанционното и казва:

— СБД. Появява се през деветдесетте години на миналия век като аксесоар, но скоро след това става стандарт. Знаете ли какво е СБД?

Като главен разследващ на случая с касапницата пред Общинския център (и провеждал чести разпити на Оливия Трилони) Ходжис знае отговора.

— Система за безключов достъп.

— Точно така. — Джером натиска единия бутон на пластмасовата плочка. Паркинг светлините на тойотата примигват. — Сега е отворена. — Натиска другия бутон. Светлините пак примигват. — А сега е затворена. Ключът е във вас. — Той го пуска в ръката му. — Всичко е наред, нали?

— Щом водим този разговор, може би не е.

— Познавам едни момчета от местния колеж, които имат компютърен клуб. Няма да им кажа имената, така че не питайте.

— И през ум не ми минава.

— Не са злосторници, но знаят всички гадни номера: хакване, клониране, кражба на лични данни и така нататък. Обясниха ми, че СБД е почти като разрешително за кражба на автомобили. Когато натиснеш бутона за отключване или заключване, устройството изпраща нискочестотен закодиран радиосигнал. Звукът наподобява писукането при натискане на бутон за бързо избиране на факсов номер. Дотук ясно ли е?

— Дотук — да.

Момиченцата на алеята скандират в хор римувано броене, а Барбара Робинсън подрипва ловко, здравите й крачета се стрелкат над въжето, опашчиците й подскачат.

— Момчетата ми обясниха, че с подходяща техника можеш лесно да откраднеш кода за безключов достъп. Става и с пригодено дистанционно за телевизор или за гаражна врата, но тогава трябва да си много близо до автомобила. Да речем на двайсетина метра. А можеш сам да си сглобиш устройство с по-голяма мощност. Компонентите ще намериш във всеки квартален магазин за електроника. Излиза общо стотина долара. Обхватът му е около сто метра. Издебваш набелязаната жертва да излезе от колата и в момента, в който натисне бутона за заключване, ти натискаш бутона на твоята машинка. Щом собственикът на автомобила се отдалечи, натискаш втори път бутона. Колата се отключва и си вътре.

Ходжис поглежда ключа в ръката си, после Джером.

— Не се майтапиш, нали?

— Никак даже. Момчетата ми казаха, че сега е станало по-трудно — производителите са модифицирали системата така, че при всяко поредно натискане сигналът е различен, — но все пак е възможно. Всяка система, създадена от човешки ум, може да бъде хакната от човешки ум. Схващате ли?

Ходжис почти не го чува, камо ли да схваща. Опитва да си представи какъв е бил Мистър Мерцедес, преди да стане Мистър Мерцедес. Може да е купил устройството, за което говори Джером, но твърде е възможно да го е сглобил сам. Дали колата на госпожа Трилони е била първата, върху която го е изпробвал? Едва ли.

„Трябва да проверя регистрираните кражби на коли в центъра на града — казва си. — Да речем… от 2007 до пролетта на 2009.“

Сеща се за приятелка, работеща в архива — Марло Еверет, която му дължи услуга. Сигурен е, че ще му направи справка, без да задава излишни въпроси. И ако му предостави няколко рапорта със заключение от разследващия, че „жалбоподателят вероятно е забравил да заключи автомобила си“, той ще разбере, че е на вярна следа.

Дълбоко в себе си и сега е убеден.

— Господин Ходжис? — колебливо подхваща Джером.

— Какво?

— Когато работехте по случая с мерцедеса, не се ли консултирахте относно СБД с колегите си от отдел „Автокражби“? Сто на сто знаят този трик. Не е новост. Момчетата от колежа казаха, че дори имал название: „кражба на сигнал“.

— Консултирахме се с главния механик от автосалона на „Мерцедес“ и той ни каза, че е отворено с ключ — промърморва Ходжис. Дори самият той осъзнава колко неубедителен е отговорът му. Излиза, че се оправдава. Още по-лошо — показва некомпетентност. В интерес на истината и главният механик, и самите те приеха като аксиома, че е отворено с ключ. Ключ, оставен на таблото от празноглава дама, към която изпитват неприязън.

Джером иронично се усмихва — цинична усмивка, която не подхожда на младежкото му лице.

— Търговците в автосалоните премълчават някои подробности, господин Ходжис. Не лъжат, обаче ги изтикват от ума си. Като например факта, че въздушната възглавница може да ви спаси живота, но и да счупи очилата ви и стъкълцата да ви ослепят. Или че процентът на преобръщанията при някои джипове е твърде висок. Или колко лесно е да се прихване сигналът на СБД. Само че полицаите, които се занимават с автокражби, трябва да са в час. Длъжни са, нали?

Неприятната истина е, че Ходжис не е в час, както би трябвало. С Пийт почти постоянно бяха на терен, караха двойни смени без почивка и спяха по пет часа на нощ. Папките се трупаха върху бюрата им. Ако е имало становище от „Автокражби“, сигурно е забутано сред хилядите документи по случая. Ходжис не смее да попита бившия си партньор, обаче съзнава, че скоро може да му се наложи да сподели с него всичко. Но само ако не успее да се справи сам.

Междувременно се налага да разкаже всичко на Джером. Защото човекът, когото предизвиква, е луд.

Барбара дотичва при тях, задъхана и изпотена.

— Джей, може ли с Хилда и Тоня да гледаме „Парк Шоу“?

— Може.

Тя го прегръща и притиска страната си до неговата.

— Моето любимо братче! Ще ни направиш ли палачинки?

— Не.

Тя отпуска ръце и се отдръпва.

— Ти си лош. И мързелив.

— Защо не отскочите до „Зоуни“ да си купите вафли „Его“?

— Защото нямаме пари.

Джером бърка в джоба си и й подава пет долара, срещу които получава още една прегръдка.

— Още ли съм лош?

— Не, добър си! Най-добрият брат на света!

— Сама не бива да ходиш, ще отидете и трите — добавя той.

— Вземете и Одел — обажда се Ходжис.

Барбара се засмива:

— Винаги го вземаме.

Той наблюдава как момиченцата с еднакви тениски се втурват по тротоара (припкат бързо, подават си една на друга каишката на Одел) и го обзема дълбоко безпокойство. Не може да постави семейство Робинсън под ключ, но тези три момиченца изглеждат толкова беззащитни.

— Джером? Ако някой се опита да им стори нещо, Одел ще ги…

— Дали ще ги защити? — Момчето добива сериозно изражение. — С цената на живота си, господин Ходжис! С цената на живота си. Защо питате?

— Мога ли да разчитам на дискретността ти?

— Йес, сър!

— Добре. Ще те посветя в някои неща, но в замяна искам да ми обещаеш, че отсега нататък ще ме наричаш Бил. И ще ми говориш на „ти“.

Джером се замисля.

— Ох, няма да свикна бързо, но добре.

И Ходжис му разказва почти всичко (пропуска само нощта, прекарана с Джени), като от време на време поглежда записките си в бележника. Когато вече е към края, Барбара и приятелките й се връщат от минимаркета „Зоуни“, подхвърлят си кутия вафли „Его“ и се смеят. Влизат в къщата да хапнат пред телевизора сутрешния си десерт.

Ходжис и Джером седят на стълбите на верандата и разговарят за призраци.