Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (55)

12.

Звездите започват да изгряват над езерото, докато Ходжис и Джейни Патерсън седят до кухненската маса, похапват китайската храна, поръчана за вкъщи, и пият чай. Джейни е с бял плюшен халат, Ходжис е по боксерки и тениска. След като се любиха (и тя задряма, свита на кълбо в средата на леглото), той отиде в банята, качи се на кантарчето и с радост установи, че е свалил два килограма от последния път, когато се беше теглил. „И това е нещо като за начало“ — каза си.

— Защо с мен? — пита, докато вечерят. — Не ме разбирай погрешно, чувствам се невероятен късметлия, дори богопомазан, но съм шишко на шейсет и две години.

Тя отпива от чая и промърморва:

— Ами, чакай да помислим. Ако бяхме герои от някое старо криминале — от онези, които с Оли гледахме по телевизията като деца, — аз щях да съм алчната лисичка, може би продавачка на цигари в кабаре, която се стреми да омагьоса закоравелия, циничен частен детектив с прекрасното си нежно тяло. Обаче не съм алчна за пари, тъй като наскоро наследих няколко милиона долара и прекрасното ми нежно тяло започва да се обезформя на няколко съществени места. Както може би си забелязал.

Не е. Но е забелязал, че тя не отговори на въпроса му. И мълчаливо чака.

— Не си ли доволен?

— Не.

Джейни забелва очи.

— Ще ми се да можех да ти отговоря с нещо по-любезно от „Вие, мъжете, сте глупаци“ или с по-елегантно от „Възбудих се и реших да се позабавлявам“, но не мога да измисля друго. И още нещо — почувствах привличане към теб. Минали са трийсет години, откакто бях свенлива дебютантка, и доста време, откакто за последно правих секс. На четирийсет и четири съм и ми е позволено да посегна към онова, което ме привлича. Невинаги го получавам, обаче имам право да посегна.

Той учудено се ококорва. Наистина ли е на четирийсет и четири?

Джейни се засмива:

— Този поглед е най-хубавият комплимент, който съм получавала от много, много време. И най-искреният. Тези ококорени очи! Затова ще си позволя да удължа удоволствието. Колко години ми даваше?

— Може би четирийсет. Най-много. Което ме поставя в категорията „ловец на млада плът“.

— Стига глупости! Ако ти беше милионерът, щеше да е съвсем нормално да имаш младо гадже. Всеки щеше да го приеме, дори да спиш с двайсет и пет годишна. — Замълчава за миг, после добавя: — Макар че в този случай наистина щеше да си ловец на млада плът. Според моето скромно мнение.

— И все пак…

— Стар си, но не и престарял, и наистина по-тежка категория, но не много тежка. Макар че можеш да станеш, ако продължаваш в същия дух. — Посочва с вилицата си към него. — Една жена може да си позволи такава искреност с мъж само ако след като са правили любов, го харесва достатъчно, за да вечеря с него. Казах ти, че не съм се любила с никого от две години, което е вярно, но знаеш ли кога за последно правих секс с мъж, когото харесвам?

Той поклаща глава.

— През първата година в колежа. И не беше мъж, а футболист от Б отбора на колежа, който все киснеше на резервната скамейка и имаше огромна червена пъпка на носа. Но беше много сладък. Бързак и непохватко, обаче сладур. После ми плака на рамото.

— Значи това не беше само… как да се изразя…

— Секс от благодарност? Секс по милост? Моля те, не ме обиждай. И ще ти обещая нещо. — Тя се привежда, халатът й се разтваря и разкрива сенчестата долина между гърдите й. — Смъкни десет килограма, и ще поема риска ти да си отгоре.

Той не може да сдържи смеха си.

— Беше страхотно, Бил. Нямам угризения и освен това си падам по едрите мъже. Футболистчето с пъпката тежеше повече от сто. А бившият ми мъж беше дребосък. Още щом го видях за пръв път, трябваше да се досетя, че нищо няма да излезе помежду ни. Отговорих ли ти на въпроса?

— Да.

— Да — присмехулно повтаря тя и се изправя. — Да отидем в хола. Време е да ми дадеш отчет.