Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (50)

7.

„Слънчев кът“ е елегантен приют. У Елизабет Уортън няма нищо елегантно.

Тя е на инвалиден стол и така се е прегърбила, че Ходжис внезапно се сеща за „Мислителят“ на Роден. Под лъчите на следобедното слънце, проникващи през прозореца, косата й прилича на сребрист облак, толкова ефирен, че наподобява ореол. Отвън се простира идеално поддържана морава, на която неколцина възрастни аристократи играят крокет сякаш на забавен кадър. Госпожа Уортън вече никога няма да играе крокет. Нито да се изправи на крака. Последния път, когато Ходжис я видя (в присъствието на Пийт Хънтли и Оливия Трилони), тя беше приведена. Сега е почти превита на две.

Джейни, която носи бял, стеснен в глезените панталон, и моряшка блуза, с които изглежда неотразима, коленичи до стола и нежно милва ръцете на старицата:

— Как си, мила моя майко? Изглеждаш по-добре.

„Ако е вярно, как ли изглежда, когато е зле?“ — ужасено си мисли той.

Госпожа Уортън вперва в дъщеря си помътнелите си сини очи, които не изразяват нищо, дори недоумение. Ходжис се обезкуражава. Но все пак пътуването с Джейни беше приятно, приятно му беше да я гледа и да я поопознае. Следователно не е бил път напразно.

Изведнъж се случва малко чудо. Замъглените от катаракта очи на старицата се избистрят и устните й, напукани и без червило, се разтягат в усмивка.

— Здравей, Джейни — избърборва. Едва повдига глава, но очите й се стрелват към Ходжис. Погледът й става враждебен. — Крейг.

След разговора с Джейни в колата той знае кой е Крейг.

— Не е Крейг, миличка, а мой приятел. Казва се Бил Ходжис. Виждала си го преди.

— Не, не мисля… — Тя млъква, намръщва се и след малко промърморва: — Вие сте… един от детективите?

— Да, госпожо. — Дори не си помисля да й каже, че е в оставка. Не бива да натоварва с излишна информация незасегнатите й мозъчни клетки.

Тя още повече се намръщва и по лицето й се образуват реки от бръчки.

— Мислехте, че Ливи е оставила ключа си в колата и така е улеснила кражбата. Казваше ви, че не ги е забравила, повтаряше ви го, но не й повярвахте.

Ходжис също кляка до инвалидната количка.

— Госпожо Уортън, вече мисля, че може би сме сгрешили.

— Разбира се, че сте! — Тя извръща поглед към дъщерята, която й е останала, и вперва в нея очите си, надничащи изпод костеливото й чело. — Къде е Крейг?

— Миналата година се разведохме, мамо.

— Отървала си се от този боклук.

— Напълно съм съгласна с теб. Може ли Бил да ти зададе няколко въпроса?

— Защо не, но първо искам портокалов сок. И болкоуспокояващите.

— Ще сляза до кабинета на сестрите да ги питам дали е време за лекарствата — казва Джейни. — Бил, имаш ли нещо…

Той кимва и вдига два пръста: „Върви, върви.“ Изчаква я да излезе, става, подминава стола за посетители и сяда на леглото на Елизабет с ръце, сключени между коленете. Бележникът е у него, но се бои, че ако си води записки, може да я разсее. Двамата се гледат и мълчат. Ходжис е запленен от сребристия ореол около главата на старицата. Явно сутринта някоя санитарка я е сресала, но после косата й отново се е разрошила. На Ходжис му харесва. Тялото й е обезобразено от сколиозата, ала косата й е красива. Своенравна и красива.

— Мисля — подхваща, — че се отнесохме зле с дъщеря ви, госпожо Уортън.

Да, така е. Дори госпожа Т. да е била неволен съучастник (Ходжис не е отхвърлил окончателно възможността да е оставила ключа си на таблото), с Пийт сгафиха с разследването. Лесно е, ужасно лесно, да не зачетеш или да не повярваш на човек, към когото изпитваш неприязън.

— Бяхме заслепени от някои прибързани изводи. Съжалявам.

— За Джейни ли говориш? За Джейни и Крейг ли? Той й е посягал. Дъщеря ми се мъчеше да го откаже от тези гадни наркотици и Крейг налиташе да я бие. Тя каза, че веднъж я е ударил, но си мисля, че не е било веднъж. — Старицата бавно повдига ръка и потупва носа си с бледия си пръст. — Майката усеща.

— Не говоря за Джейни, а за Оливия.

— Той накара Ливи да спре хапчетата. Ливи ми каза, че ги спира, защото не иска да се пристрасти като Крейг, но то не беше същото. Лекарствата й бяха необходими.

— За антидепресантите й ли говорите?

— Потискаха страха й да излезе от дома си. — Тя спира и се замисля. — Имаше и други, които я възпираха да докосва непрекъснато това-онова. Моята Ливи имаше чудати мании, но беше добър човек. Беше добра по душа. — Госпожа Уортън се разплаква.

На нощното шкафче има кутия с кърпички. Ходжис взема няколко и й ги подава, но когато вижда колко й е трудно да свие пръстите си, сам избърсва очите й.

— Благодаря ви, сър. Хеджис ли се казвахте?

— Ходжис, госпожо.

— Вие сте добрият. Другият се държа много лошо с Ливи. Тя казваше, че й се присмивал. Непрекъснато й се присмивал. Виждала го в очите му.

Дали е вярно? Ако наистина е така, жалко за Пийт. Би трябвало да се засрами. Жалко и за самия Ходжис, че не е забелязал.

— Кой й каза да спре хапчетата? Спомняте ли си?

Джейни се появява с портокаловия сок и с малка картонена чашка, в която вероятно са болкоуспокояващите на майка й. Ходжис я зърва с крайчеца на окото си и щраква с пръсти, за да я отпрати. Не иска вниманието на госпожа Уортън да се раздвои, нито лекарствата още повече да замъглят и без това мъглявите й спомени. Госпожа Уортън не продумва. Изведнъж, тъкмо когато той започва да се опасява, че няма да му отговори, прошепва:

— Човекът, с когото си пишеше.

— От „Синия чадър“ ли? „Синия чадър на Деби“?

— Не се е срещала с него. Не лице в лице.

— Имам предвид…

— Синият чадър не беше истински. — Очите й го стрелкат изпод побелелите й вежди, сякаш го наричат пълен идиот. — Синият чадър беше нещо в компютъра й. Общуваше с Франки чрез компютър.

Ходжис винаги усеща нещо като токов удар в корема, когато ненадейно се появи нова информация. Франки. Това, разбира се, не е истинското му име, но имената имат сила, псевдонимите са пълни с подтекст. Франки.

— Той ли я накара да спре лекарствата?

— Да, казал й, че ставала зависима от тях. Къде е Джейни? Искам си хапчетата.

— Сигурен съм, че след минутка ще е тук.

Госпожа Уортън се заглежда замислено в скута си:

— Франки й казал, че и той е вземал същите лекарства, и затова направил… онова нещо. Уверил я, че след като престанал да ги пие, се почувствал по-добре. Чак тогава осъзнал, че е извършил зло. Добавил, че много страда, защото стореното е непоправимо. И че животът е безсмислен и не си струва да живеем. Заръчах на Ливи да престане да говори с него. Обясних й, че е вреден, че е като отрова, а тя… — Сълзите й отново рукват. — Тя ми каза, че искала го спаси.

Джейни пак се появява на вратата и този път Ходжис й кимва. Тя пъха две сини хапчета в полуотворената уста на майка си и й подава чашата с портокаловия сок.

— Благодаря ти, Ливи.

Джейни се намръщва, после бърза да се усмихне:

— За нищо, мила моя. — Обръща към Ходжис и добавя: — Май е време да си вървим, Бил. Мама се умори.

Ходжис вижда, че старицата е на края на силите си, но не му се тръгва. Има чувството, че разговорът не е съвсем завършен. Че на клона има поне още една неоткъсната ябълка.

— Госпожо Уортън, Оливия споделила ли е още нещо с вас относно Франки? Защото сте права. Той наистина е вреден. Искам да го открия, преди да навреди на още някого.

— Ливи никога не би оставила ключа си в колата. Никога. — Елизабет Уортън седи прегърбена под слънчевите лъчи, идващи от прозореца; прилича на одушевена скоба в мъхест син халат и не подозира, че над главата й грее ореол от сребриста светлина. Отново вдига пръст, този път предупредително, и казва: — Кучето ни никога повече не повърна на килима.

Джейни хваща Ходжис за ръка и беззвучно произнася: „Да си вървим.“

Навиците трудно се изкореняват и Докато Джейни целува майка си по бузата и втори път по ъгълчето на сухите й устни, Ходжис издекламирва до болка познатата фраза:

— Благодаря ви за отделеното време, госпожо Уортън. Много ми помогнахте.

Когато са вече на вратата, старата жена изговаря съвсем отчетливо:

— И все пак тя нямаше да се самоубие, ако не бяха духовете.

Той се обръща. Джейни Патерсън се ококорва.

— Какви духове, госпожо Уортън?

— Единият беше на бебето. Горкото същество, което загина заедно с толкова други жертви. Ливи чуваше плача му, плачело по цяла нощ. Било момиченце, казвало се Патриша.

— В къщата си? Оливия чуваше плача му в къщата си?

Елизабет Уортън успява да наподоби кимване.

— Понякога чуваше и майка му. Ливи казваше, че майка му я обвинява. — Прегърбената старица на инвалидната количка повдига очи към тях. — Крещяла й: „Защо му позволи да погуби детето ми?“ Затова Ливи се самоуби.