Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (49)

6.

Когато се прибира вкъщи, ходилата му туптят, глезените му надават писък в горно „до“ и лампичката на телефонния секретар намига. Той натиска бутона за възпроизвеждане и чува развълнувания глас на Питър Хънтли: „Обади ми се! Не е за вярване! Копеле, направо фантастично!“

Изведнъж Ходжис изпитва ирационалната убеденост, че Пийт и новата му хубава партньорка Изабел са заловили Мистър Мерцедес. Обземат го завист и, колкото и да е идиотско, гняв. Сърцето му заблъсква като лудо, той натиска бутона за бързо избиране на Пийт, но се включва гласовата поща.

— Прослушах съобщението ти — казва Ходжис. — Свържи се с мен при първа възможност.

Затваря телефона, сяда и зачаква, като барабани с пръсти по бюрото. Казва си, че няма никакво значение кой ще хване онзи долен психопат, но всъщност има. Ако колегите го изпреварят, това определено значи, че кореспонденцията му с мръсния „деятел“ (странно как тази дума му заседна в главата) ще излезе наяве, а това ще го постави в крайно неприятно положение. Но най-важното е друго. Най-важното е, че без Мистър Мерцедес Ходжис ще се върне в изходно положение: пред телевизора с глупавите следобедни предавания и с револвера на баща си в ръката.

Изважда бележника и започва да пренася на лист хартия записките си от обиколката на квартала. След минута-две обаче връща бележника обратно в папката и я хлопва. Ако Пийт и Изи Джейнс са заловили мръсника, пикапите и зловещите черни джипове на госпожа Мелбърн са без значение.

Хрумва му да влезе в „Синия чадър на Деби“ и да изпрати на merckill съобщение: „Гепиха ли те?“

Нелепа, но странно изкусителна идея.

Телефонът иззвънява и той го вдига моментално, обаче не е Пийт, а сестрата на Оливия Трилони.

— О, вие ли сте — промърморва той. — Здравейте, госпожо Патерсън, как сте?

— Добре съм — отговаря тя, — но аз съм Джейни, помниш ли? Аз съм Джейни, ти си Бил.

— Джейни, да, добре.

— Май не се радваш на обаждането ми, Бил.

Да не би случайно да флиртува с него? Колко хубаво би било.

— Не, не, радвам се, но засега нямам какво да ти докладвам.

— Не съм и очаквала. Става въпрос за мама. Телефонира ми сестрата от „Слънчев кът“. Бях я помолила да ми съобщи веднага, ако съзнанието на мама се проясни. Случва й се от време на време.

— Да, ти ми каза.

— Жената се обади преди малко. Мама е съвсем на себе си, поне засега. Може да се задържи така ден-два и след това — отново в облаците. Още ли държиш да я посетиш?

— Да, бих искал — отговаря Ходжис предпазливо, — но следобед. Чакам важно обаждане.

— Да не би да е за онзи тип с мерцедеса? — Джейни е развълнувана. „И аз би трябвало да се вълнувам“ — мисли си той.

— И аз това се питам. Може ли да ти се обадя след малко?

— Разбира се. Имаш ли номера на мобилния ми телефон?

— Да.

— Да — повтаря тя леко присмехулно. Ходжис неволно се усмихва, въпреки че нервите му са опънати. — Обади ми се при първа възможност.

— Добре. — Той прекъсва връзката и телефонът е още в ръката му, когато иззвънява пак. Този път наистина е Пийт. По гласа му личи, че не е на себе си от радост:

— Били! Вече го разпитвам, вкарахме го в четвърта стая, онази, за която ти казваше, че ти е на късмет? Излязох за малко, защото не можех да не ти се обадя! Спипахме го, партньоре, спипахме го кучия му син!

— Кого спипахте? — пита Ходжис, опитвайки се да говори спокойно. Пулсът му вече е равномерен, но силните удари на сърцето му отекват в слепоочията му: бум, бум, бум.

— Шибания Дейвис! — извиква Пийт. — Кого другиго!?

Дейвис. Не Мистър Мерцедес, а Дони Дейвис, фотогеничният мръсник, който уби жена си. Бил Ходжис облекчено затваря очи. Не би трябвало да изпитва облекчение, но…

— Значи — казва — трупът, който са открили до вилата, е на Шийла Дейвис? Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Кого подкупи, за да получиш толкова бързо резултатите от ДНК анализа? — Преди Ходжис да се пенсионира, резултатът идваше най-рано месец след предаване на пробите, а най-често след шест седмици.

— Не ни трябва ДНК анализ! За съда, разбира се, ще е необходим, но…

— Как така не ви е…

— Млъкни и слушай! Дейвис дойде в управлението и си призна всичко. Без адвокат, без идиотски оправдания. Изслуша си правата и каза, че не искал адвокат, искал само да направи самопризнание, за да му олекне.

— Боже мой! След като на разпитите се държеше толкова невъзмутимо? Сигурен ли си, че не те будалка? Да не играе някаква сложна игра? — Ходжис си казва, че тъкмо така би постъпил Мистър Мерцедес, ако бъде заловен. Не само ще подхване игра, но тя ще е сложна и продължителна. Може би именно затова се старае анонимните писма да изглеждат като написани от двама души.

— Били, не става дума само за жена му. Помниш ли любовниците му? Силиконови красавици с тупирани коси, с цици като балони и с имена като Боби Сю?

— Да, какво за тях?

— Когато историята гръмне в медиите, тези млади дами ще паднат на колене и ще благодарят на бога, че още са живи.

— Не те разбирам.

— Магистралния Джо, Били! Петте жени, изнасилени и умъртвени около крайпътни заведения оттук до Пенсилвания, първата през деветдесет и четвърта, последната през две хиляди и осма! Дони Дейвис призна и за тези убийства! Той е Магистралния Джо! Дава часове, места, описания и всичко съвпада! Просто… просто съм зашеметен!

— И аз — казва Ходжис и е напълно искрен. — Поздравления.

— Благодаря, но нямам никаква заслуга, освен че сутринта се появих на работа. — Пийт налудничаво се изкикотва. — Все едно съм спечелил от лотария!

Ходжис не изпитва същото, но поне не е загубил от лотарията. Все още има случай, върху който да работи.

— Прощавай, но бързам да се върна в стаята за разпити, Били, преди онзи да се е разколебал.

— Да, добре, но преди това…

— Какво?

— Осигури му служебна защита.

— Виж, Били…

— Не ме прекъсвай. Разпитвай го до дупка, но преди да започнеш, обяви за протокола, че си поискал адвокат. Преди да се натуткат и да пратят, ти ще си го изцедил до последна капка, но гледай всичко да е по процедура. Разбра ли?

— Да, добре. Имаш право. Ще помоля Изи да намери служебен адвокат.

— Чудесно. А сега иди при него и го притисни.

Пийт изкукуригва като петел. Ходжис е чел, че някои хора го правят, когато са радостни, но за пръв път чува подобен възглас.

— Магистралния Джо, Били! Шибанякът Джо! Представяш ли си?

И Пийт затваря, преди бившият му партньор да отговори. Ходжис седи неподвижно почти пет минути и чака треморът, налегнал го със закъснение, да премине. След това се обажда на Джейни Патерсън.

— Не беше ли за онзи тип, когото търсим? — пита тя.

— Не, за съжаление. Друг случай.

— О… Жалко.

— Да. Още ли искаш да ме придружиш до старческия дом?

— Разбира се. Ще застана пред къщи и ще чакам да ме вземеш с колата.

Преди да тръгне, той отново проверява „Синия чадър“. Няма нищо. И той още няма да изпрати добре премисленото съобщение. Ще го направи най-рано довечера. Нека рибата да се повърти на кукичката още малко.

Излиза от дома си, без нещо да му подскаже, че няма да се върне.