Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (45)

2.

Този път апетитната миризма съблазнява Дебора Ан и тя цъфва в кухнята — още не се е събудила напълно и в движение завързва колана на халата си. Очите й са зачервени, бледа е като мъртвец, косата й е щръкнала. Вече не я мъчи махмурлук в буквалния смисъл — мозъкът й и целият й организъм са привикнали с алкохола, — но сутрините й са разфокусирани — прекарва ги в гледане на телевизионни състезания и смуче таблетки против киселини, сякаш са бонбони. Около два следобед, когато светът около нея започва да добива по-ясни очертания, си налива първото питие за деня.

Дори да има спомен за случилото се миналата нощ, Дебора Ан не го споменава. Никога не го споменава. Нито пък той.

„Също както никога не говорим за Франки — казва си Брейди. — И да говорехме, какво щяхме да кажем? «О, колко жалко, че падна и умря».“

— Мирише апетитно — казва тя. — Има ли за мен?

— Колкото искаш. Кафе?

— Да, налей ми. С много захар. — Мама сяда до масата и се зазяпва в телевизора на кухненския барплот. Апаратът не е включен, но тя се взира в екрана. Нищо чудно да си мисли, че работи. — Не си облякъл униформата си — подхвърля след малко; говори за синята риза с надпис „ДИСКАУНТ ЕЛЕКТРОНИКС“ на джоба. В гардероба му висят три. Глади си ги сам. Почистването с прахосмукачка, прането и гладенето не са включени в репертоара на маминка.

— Днес съм на работа чак в десет — казва Брейди и в същия момент, сякаш думите му са вълшебно заклинание, телефонът му започва да вибрира и да се плъзга по кухненския плот. Той го хваща секунда преди да падне на пода.

— Не отговаряй, муцинко. Все едно сме отишли да закусим навън.

Идеята е съблазнителна, но за Брейди е невъзможно да не отговори, както му е невъзможно да зареже обърканите си и вечно променящи се планове за някакъв велик терористичен акт. Поглежда екранчето и не се учудва, като вижда „ТОУНС“. Антъни „Тоунс“ Фробишър, великият главнокомандващ на клона на „Дискаунт Електроникс“ в търговския център „Бърч Хил“.

Натиска бутона за приемане на разговора и изстрелва:

— Днес съм на работа от десет, Тоунс.

— Знам, но трябва да отидеш на адрес. Моля те, много те моля. — Тоунс не може да принуди Брейди да поеме поръчката в извънработно време, затова го удря на молба. — Пък и става въпрос за госпожа Ролинс — знаеш, че дава щедри бакшиши.

Разбира се, че дава — госпожата живее в Шугър Хайтс. Техниците от „Киберпатрул“ често ходят на адреси в Шугър Хайтс и сред клиентите им — или по-точно сред клиентите на Брейди — беше покойната Оливия Трилони. Той посети два пъти дома й, след като започнаха да разговарят в под „Синия чадър на Деби“. Мед му капеше на душата, като гледаше колко е отслабнала и как й треперят ръцете. Освен това достъпът до компютъра й му отвори куп нови възможности.

— Не знам, Тоунс… — промърморва, макар че ще отиде, и то не само защото госпожа Ролинс дава щедри бакшиши, а защото е голяма тръпка да мине покрай Лайлак Драйв 729 и да си мисли: „Аз съм причината за тази залостена врата. Инсталирах една програмка в компютъра й и й дадох финалния тласък.“

Компютрите са прекрасно изобретение.

— Слушай, Брейди, ако вземеш тази поръчка, ще те освободя от работа до края на деня, чу ли? Само ще върнеш колата и ще се размотаваш където си поискаш, докато дойде време да подкараш кретенското фургонче със сладолед.

— А къде е Фреди? Защо не отиде тя? — бъзика го Брейди. Ако Фреди беше на разположение, Тоунс щеше вече да я е изпратил.

— Обади се, че е болна. Дошъл й мензисът и имала силни болки. Глупости на търкалета! Хич не й се хващам на лъжите и тя го знае, но ако й потърся отговорност, ще ме обвини в сексуален тормоз. Знае, че ми е ясна, тарикатка с тарикатка!

Маминка вижда усмивката му и също се усмихва. Протяга ръка и я завърта в красноречив жест: „Откъсни му топките, муцинко!“ Брейди се усмихва още по-широко. Мама може да е алкохоличка, да готви само веднъж-дваж седмично и да го изнервя до полуда, но понякога за нея той е отворена книга.

— Е, добре — съгласява се той. — Става ли да отида с моята кола?

— Знаеш, че нямам право да покрия разходите за бензина, ако използваш личния си автомобил. А и трябва да се придържаме към политиката на компанията, нали така? — подхвърля Брейди.

— Ами… да.

Шефовете на „Шин Лимитид“ — германската компания, под чиято шапка е „Дискаунт Електроникс“, — смятат, че фолксвагените на „Киберпатрул“ са добра реклама. Фреди Линклатър твърди, че човек трябва да е ненормален да повери повредения си компютър на техник, който кара зелен като сопол фолксваген костенурка, и по тази точка Брейди е съгласен с нея. Но явно градът е пълен с ненормалници, защото клиенти никога не липсват.

Малцина обаче дават щедри бакшиши като Пола Ролинс.

— Добре — казва Брейди, — но ще имаш да ме черпиш.

— Благодаря, приятел.

Брейди прекъсва връзката, без да си направи труда да каже: „Не си ми никакъв приятел. И двамата го знаем.“