Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (44)

1.

Брейди Хартсфийлд скоро измисля как да отрови Одел, четириногия приятел на Джером Робинсън. Помага му и това, че той е и Ралф Джоунс — въображаема персона с добра репутация (плюс кредитна карта „Виза“ с малък лимит), — което му позволява безпроблемно да пазарува от „Амазон“ и от Ибей. Повечето хора дори не подозират колко лесно е да си съчиниш фалшива самоличност с благонадежден профил в интернет. Трябва само да си плащаш сметките. Иначе има опасност кълбото бързо да се разплете.

В качеството си на Ралф Джоунс той поръчва еднокилограмова кутия пестицид „Пор-мор“. За място на доставка посочва номера на пощенската кутия на Ралфи в клона на „Спиди“ недалеч от „Дискаунт Електроникс“.

Активната съставка в пестицида „Пор-мор“ е стрихнин. Брейди разучава в интернет симптомите за отравяне със стрихнин и с радост установява, че Одел доста ще се измъчи. Приблизително двайсет минути след приемането на отровата започват мускулни спазми в главата и врата. Устните се разтягат в гримаса (поне при хората; за кучетата той няма информация). Може да започне повръщане, но дотогава голяма част от отровното вещество е абсорбирано от организма и е твърде късно. Спазмите се превръщат в неконтролируеми конвулсии, докато тялото не се извие като дъга и не се вкочани. Понякога гръбнакът се пречупва. Жертвата се задушава и смъртта настъпва — навярно като облекчение.

Брейди умира от нетърпение.

„Поне няма да чакам много“ — казва си, изключва седемте компютъра и тръгва нагоре по стълбите. До седмица пакетът ще пристигне. Мисли си, че най-лесният начин да очисти кучето, ще е да сложи отровата в сочен, апетитен хамбургер. Всички кучета обичат хамбургери, а Брейди знае добре как точно ще сервира деликатеса на Одел.

Барбара Робинсън, сестричката на Джером, има приятелка на име Хилда. Двете момиченца често посещават „Зоуни Март“, минимаркета, който е на няколко пресечки от къщата на Робинсън. Твърдят, че ходят там заради замразения гроздов сироп, но истинската причина са срещите с приятелчетата им. Събират се на малкия паркинг от задната страна на магазина, накацват като синигерчета на ниската каменна ограда, кикотят се и си разменят десертчета и клюки. Брейди често ги вижда, като минава оттам с фургона „Хапни сладко“. Маха им с ръка за поздрав, те също му махват.

Всички обичат сладоледаджията.

Госпожа Робинсън разрешава на Барбара да отива до минимаркета един-два пъти в седмицата (около „Зоуни Март“ не се продават наркотици — нещо, което госпожата вероятно е проучила добре). Но разрешението е свързано с няколко условия, до които той лесно стига по дедукция: Барбара не бива да е сама, не бива да се бави повече от час и винаги трябва да взема Одел. В минимаркета не пускат кучета, затова момичето завързва каишката му за бравата на външната тоалетна и с Хилда влизат в магазина.

Тъкмо тогава Брейди ще мине с невзрачното си субару и ще подхвърли на Одел отровния хамбургер. Кучето е голямо, може да се мъчи двайсет и четири часа, преди да умре. „Дано!“ — мисли си той. Свойството на скръбта да се предава от човек на човек е чудесно формулирано във физичния закон за скачените съдове. Колкото повече страда Одел, толкова повече ще страдат чернокожата пикла и големият й брат. Страданието на Джером ще се предаде на шишкавия ДВО, наречен още Кърмит Уилям Ходжис, и тогава на въпросния ДВО ще му просветне, че той е виновен за смъртта на кучето, че това е наказанието му за обидното, вбесяващо съобщение, което изпрати на Брейди. Когато Одел умре, шишкото ще разбере…

На път към стаята си на втория етаж, докато слуша как майка му похърква, той изведнъж се спира и се облещва, споходен от внезапно прозрение.

Смотаният пенсионер ще се сети.

Точно това е проблемът, нали? Всяко действие има последствия. Ето защо може да си мечтае да отрови сладоледа, който продава на децата, но всъщност не би го направил. Не и ако засега иска да остане незабелязан.

Ходжис още не е предал на приятелчетата си в полицията анонимното писмо. Отначало Брейди си мислеше, че Дебелака иска лично да се разправи с него, че ще се опита сам да издири Убиеца с мерцедеса, за да се окичи с още лаври, макар и пенсиониран. Но очевидно не е съвсем така. Защо му е на тлъстия ДВО да го издирва, след като го смята за изперкал ментърджия?

Брейди не може да си обясни как Ходжис може да го смята за самозванец, при положение че той, Брейди, споменава в писмото белината и мрежичката за коса — подробности от разследването, които не бяха съобщени на медиите. Но някак си е стигнал до това заключение. Ако Брейди отрови Одел, Ходжис ще извика други куки в подкрепление. На първо място бившия си партньор Хънтли.

Или дори по-лошо — вместо да тласне дъртофелника към самоубийство, ще придаде смисъл на живота му, което ще провали замисъла на изкусно съчиненото писмо. Не е честно! Да подлуди мръсницата Трилони и да я накара да изгълта хапчетата беше едно от най-големите удоволствия в живота му — много по-голямо (по причини, които не може и не иска да проумее), отколкото като размаза с мерцедеса онези нещастници. Иска пак да го изпита. Да накара главния разследващ да се гръмне — какъв триумф!

Спира насред стълбите и мозъкът му работи на пълни обороти.

Все пак тлъстият копелдак може да си тегли куршума. Убийството на кучето може да се окаже фаталният стимул.

Само че надали ще се случи; главата му започва да пулсира — предупредителен сигнал.

Внезапно му се приисква да изтича в мазето, да влезе в сайта „Под синия чадър“ и да накара дъртофелника да обясни какви са тези идиотски „неразгласени данни“, които му пробутва. Само че ще е голяма грешка. Ще е проява на слабост, дори на отчаяние.

Неразгласени данни.

 

Разкарай се, ненормалник такъв.

 

Аз съм Убиеца с мерцедеса! Рискувах свободата си, рискувах живота си и го направих! Не може да ми отнемаш постижението! Не е честно!

Главата му продължава да пулсира.

„Проклет гнуснавец — казва си. — Ще си платиш, но първо кучето ще пукне. И приятелчето ти, негрото, може да умре. И всичките чернилки от семейството му. А след тях още сума народ. Толкова народ, че мелето пред Общинския център ще изглежда като забава.“

Отива в стаята си, съблича се по бельо и се просва на леглото. Отново има жестоко главоболие, ръцете му треперят (сякаш той е погълнал стрихнин). Ще се мъчи чак до сутринта, освен ако не…

Става, излиза и тръгва по коридора. Спира се пред спалнята на майка си и стои пред отворената врата цели четири минути, накрая се предава и влиза. Пъхва се в леглото й и почти веднага главоболието му започва да преминава. Може би от топлината. Може би от нейния аромат — смесица от миризмите на шампоан, лосион за тяло и алкохол. Вероятно и от двете.

Тя се обръща. Широко отворените й очи се белеят в тъмнината.

— О, муцинко. Пак ли имаш гадна нощ?

— Да. — Той усеща топлината на сълзите си.

— Малка вещица ли?

— Този път голяма.

— Искаш ли да ти помогна? — Вече знае отговора: чувства пулсирането върху корема си. — Искам да ти се отплатя за грижите — прошепва нежно. — Нека ти помогна.

Той затваря очи. Устата й вони на алкохол. Обикновено му става гадно, но не и този път.

— Добре — прошепва.

Тя го обслужва бързо и изкусно. Никога не продължава дълго.

— Готово — казва. — Сега заспивай, муцинко.

И той заспива почти моментално.

Призори се събужда — мама пак похърква, наслюнчен кичур коса е залепнал за устата й. Той става и отива в стаята си. Умът му е бистър и спокоен. Пестицидът със стрихнин вече е на път. Щом пратката пристигне, той ще отрови кучето, без да му пука какво ще стане после. Майната му на после. Ами онези черни маймуни с имена на бели хора, дето се правят на интелигенти? Те са без значение. Следващият ще е пенсионираният дъртофелник. След като болката на Джером Робинсън и скръбта на Барбара Робинсън здраво го раздрусат, Дебелака ще се спомине — на кого му дреме дали сам ще посегне на живота си? Важното е да пукне. А след това…

— Нещо грандиозно — казва, докато обува джинси и облича бяла тениска. — Ще бъда озарен от блясъка на славата.

Още не е решил точно какво да направи, за да го озари славата, но не се притеснява. Има време. Първо ще свърши нещо друго. Наложително е да опровергае така наречените „неразгласени данни“ и да убеди скапания ДВО, че той, Брейди, наистина е Убиеца с мерцедеса, чудовището, което Ходжис не успя да залови. Иска да му го натяква, докато го побърка. Иска го и заради още нещо: щом Ходжис вярва в измислените „неразгласени данни“, сигурно и другите ченгета вярват — истинските ченгета. Несправедливо е! Той иска…

— Признание! — възкликва и гласът му отеква в празната кухня. — Искам признание!

Залавя се да приготви закуска: ще изпържи бекон и яйца. Миризмата може да стигне до спалнята на маминка и да я изкуши да закуси. Голямо чудо, ако откаже. Той ще омете всичко. Гладен е като вълк.