Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (37)

14.

Брейди продължава по маршрута си, като спазва ограничението на скоростта (тук, на Винсънт Лейн, разрешената скорост е 30 километра в час) и почти не чува звънчетата и ламаринения крясък на високоговорителите, от които звучи песента „Бъфало Галс“^[1].

Носи пуловер под бялата престилка с логото на „Хапни сладко“, защото му е хладно от сладоледа във фургончето.

„Хладен е като ума ми — казва си. — Само че освен хладен умът ми е и аналитичен. Като машина. «Епъл Макинтош» с толкова гигабайта, колкото са нулите в числото гуголплекс.“

Насочва го към това, което видя на Харпър Стрийт преди секунди: шишкавото ченге заедно с Джером Робинсън и с ирландския сетер с негърското име. Той отвърна на поздрава на негърчето, защото така се вписва в средата. Също и като слуша безкрайните тиради на Фреди Линклатър за това колко трудно е да си лесбийка в този хетеросексуален свят.

Дъртият Кърмит Уилям Ходжис („Ах, как искам да съм млад!“) заедно с Джером Робинсън („Ах, как искам да съм бял!“). За какво ли си говори тази Странна двойка? Отговорът живо интересува Брейди Хартсфийлд. Може би ще го научи, ако дебелакът захапе стръвта и започнат разговор в „Синия чадър на Деби“. С богатата кучка се получи. След като веднъж се разприказва, след това не можеше да я спре.

Шишкавият пенсионер и чернокожият му ратай.

И Одел. Да не забравяме Одел. Джером и сестричката му обичат това псе. Ще се поболеят от мъка, ако нещо му се случи. Може и да не му се случи, но все пак като се прибере вкъщи, ще порови в интернет за други отрови.

Подобни мисли неспирно щъкат в ума му; те са бръмбарите в главата му. Тази сутрин в „Дискаунт Електроникс“, докато описваше поредната доставка на боклучави дискове (защо непрекъснато зареждат още, след като се чудят как по-бързо да се отърват от наличните запаси, е загадка, която никога няма да си изясни), му хрумна, че би могъл да използва самоубийствения си елек, за да очисти президента Обама („Ах, как искам да съм бял!“). Да, и самият той ще загине, но славно. Барак често идва в този щат, защото е стратегически важен за преизбирането му за президент. И при всяко посещение идва в този град. Изнася реч пред населението. Говори за надежда. Говори за промяна. Ала-бала-ала-бала, дрън-дрън-дрън. Брейди тъкмо се канеше да провери в интернет как да избегне детекторите за метал и полицейските проверки, когато Тоунс Фробишър му телефонира и го прати на адрес. И докато изкара от паркинга един от зелените фолксвагени на „Киберпатрул“, вече мислеше за друго. За Брат Пит. Шибаният красавец, идол на жените.

Понякога обаче идеите се загнездват в ума му.

Някакво пълничко момченце тича към него по тротоара и размахва банкнота. Брейди спира.

— Искам шоколаааа-дов! — вика хлапето. — И да е посипан с шарени пръчици!

„Дадено, дебелогъзо келешче. — Той пуска най-широката си и най-пленителната си усмивка. — Натъпчи се с холестерол, ще изкараш най-много до четирийсет, макар че знае ли човек, може да оцелееш след първия инфаркт. Но това няма да те спре. Няма да те спре, защото този свят бъка от бира, хамбургери, чипс и шоколадов сладолед.“

— Дадено, приятелче. Шоколадов с шарени пръчици — имаш го! Как беше в училище? Писаха ли ти шестици?