Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (28)

5.

На път за вкъщи Брейди се отбива в пицарията на Сами и взема малка пица с пеперони и гъби. Щеше да вземе от големите, ако очакваше и майка му да изяде две-три парчета, но от опит знае, че няма да се случи.

Друго си е, ако беше с пеперони или с водка „Попов“. Ако предлагаха с „Попов“, без колебание щеше да купи не средна, а направо голяма.

Къщите в Норт Сайд са еднотипни общински жилища, строени през периода между войните в Корея и във Виетнам, което обяснява защо са еднакви и вече започват да се скапват. Свечерява се, но на повечето буренясали морави още са разхвърляни пластмасови играчки. Къщата на Хартсфийлд е на Елм Стрийт 49, но въпреки названието й^[1] по улицата няма брястове и надали някога е имало.

Всички улици в този квартал, наричан по понятни причини Нортфийлд^[2], носят имена на дървета.

Брейди паркира зад трошката на майка си — ръждясала хонда, която има нужда от нов ауспух, нов прекъсвач и нови свещи. И стикер за извършен технически преглед.

„Нека тя ги смени“ — казва си Брейди. Но майка му няма да си мръдне пръста. Пак той трябва да ги оправи. Както всичко друго.

„Както се оправих с Франки. Когато мазето беше само мазе, а не моят команден център.“

Брейди и Дебора Ан Хартсфийлд никога не говорят за Франки.

Вратата е заключена. Поне успя да я научи на това, макар че, бог му е свидетел, не беше никак лесно. За нея думата „Добре“ решава всички проблеми в живота. Ако й кажеш: „Прибери млякото в хладилника, след като си налееш“, тя ще отвърне „Добре“. А като се върнеш вечерта, го заварваш на плота, вече вкиснало. Ако я помолиш: „Пусни пералнята, за да имам утре чиста манта за фургона със сладолед“, пак ще чуеш „Добре“. Но като надникнеш в килера, кошът с мръсни дрехи си стои препълнен.

Врявата от телевизионния екран го посреща като поздрав. Плямпат нещо за „изпитание за неприкосновеност“, значи майка му гледа „Сървайвър“. Сто пъти й е обяснявал, че в състезанието всичко е нагласено. Тя казва „Добре, знам“, но никога не го пропуска.

— Аз съм, мамо!

— Здравей, муцинко! — Заваля думите съвсем леко, което го радва — още не се е натряскала. „Ако бях черният й дроб — казва си той, — някоя нощ, докато хърка с отворена уста, щях да изскоча и да избягам на майната си.“

И все пак, влизайки в хола, усеща особена възбуда — ненавистна тръпка на очакване. Майка му седи на дивана по копринения бял халат, подарък от него за Коледа, и там, където дрехата се разтваря на бедрата й, — той вижда още нещо бяло. Бельото й. Гащички звучи прекалено секси и Брейди отказва да свърже тази дума с майка си, но тя е там, в съзнанието му: змия, свита в отровен храст. Вижда и очертанията на зърната й. Не е редно такива неща да го възбуждат — тя е близо петдесетгодишна, вече има паласки, тя е майка му, за бога — но…

Но.

— Нося пица — казва Брейди, вдига кутията и си помисля: „Вечеряла съм.“

— Вечеряла съм — казва тя. Сигурно. Няколко листа маруля и малка кофичка кисело мляко. Така поддържа каквото е останало от линията й.

— Любимата ти — уточнява Брейди и си помисля: „Хапни я ти, муцинко.“

— Хапни я ти, сладичък — изчуруликва тя. Вдига чашата си и отпива малка глътка като дама. Къркането започва после, когато вече си е легнал и тя си мисли, че е заспал.

— Вземи си кока-кола и седни до мен. — Потупва дивана. Халатът се разгръща още малко. Бял халат, бели гащички.

„Бельо! — напомня си той. — Бельо, нищо повече, тя е моята майка, тя е мама, а когато е мама, това е само бельо.“

Мама проследява погледа му и се усмихва. Халатът остава разгърнат.

— Тази година сървайвърите са на Фиджи — обяснява и бърчи чело. — Май беше Фиджи. Все тая — някакъв си остров. Да погледаме заедно, а?

— Не, ще сляза в мазето да поработя.

— Върху какво, муцинко?

— Нов модел рутер. — Тя не различава рутер от мистрия, така че няма страшно.

— Някой ден ще изобретиш нещо велико и ще забогатеем! Ти си моят гений. И тогава — сбогом, електронен магазин. Сбогом, сладоледено фургонче. — Гледа го втренчено, очите й са леко разфокусирани от водката. Той не знае какво количество изгълтва през деня; безсмислено е да брои празните бутилки, защото тя ги хвърля някъде, но му е ясно, че има удивителен капацитет.

— Благодаря ти — промърморва. Пряко себе си се чувства поласкан. Чувства и още нещо. Също пряко себе си.

— Дай на мамчето целувка, муцинко.

Брейди пристъпва към дивана, като се старае да не гледа надолу към зейналия халат и да не обръща внимание на пълзящото усещане под колана си. Мама накланя глава, но миг преди той да я целуне, се извръща и притиска влажните си, полуотворени устни върху неговите. Брейди усеща вкуса на алкохол и аромата на парфюма, който майка му винаги си пръска зад ушите. И на други места си пръска.

Тя слага длан на тила му, разрошва косата му (тръпки пробягват по гърба му чак до слабините) и лизва горната му устна — леко, само за секунда. После се отдръпва и го гледа прехласнато като старлетка.

— Съкровището ми! — продумва задъхано, досущ героиня от онези романтични филми, в които актьорите размахват саби, а циците на актрисите, повдигнати от корсетите, циците им, преливат от дълбоките им деколтета.

Той припряно се отдръпва. Мама се усмихва и забива поглед в екрана на телевизора, на който красиви млади хора по бански спринтират по брега. С леко треперещи ръце Брейди отваря кутията с пицата, взема едно парче и го пуска в купичката й със салата.

— Изяж го. Ще попие алкохола. Поне донякъде.

— Не бъди лош с мамчето — промърморва тя, но без капка жлъч или огорчение. Загръща бедрата си с халата — машинално, защото вече се е върнала в света на сървайвърите, решена да разгадае кой ще бъде изгонен тази седмица от острова. — И не забравяй колата ми, Брейди. Необходим й е стикер за технически преглед.

— Необходими са й още куп неща — промърморва той и отива в кухнята. Взема от хладилника бутилка кока-кола и отваря вратата към мазето. Постоява в тъмнината няколко секунди, после изрича една-единствена дума: „Контрол.“ Луминесцентните лампи долу се включват (инсталира ги сам, също както сам ремонтира избеното помещение).

Слиза по стълбището и се сеща за Франки. Почти винаги си спомня за него, озове ли се на мястото, на което той умря. Не мислеше за Франки само през седмиците, когато подготвяше удара в Общинския център. Тогава всичко друго бе напуснало съзнанието му и това беше такова облекчение!

„Брейди“ — беше казал Франки. Последната му дума на планетата Земя. Стоновете и хъркащите звуци не се брояха.

Той оставя пицата и кока-колата на работната си маса в средата на помещението, влиза в мъничката тоалетна и си смъква панталона. Не може да се храни, не може да работи по новия проект (със сигурност не е рутер), не може да мисли, докато не свърши една неотложна работа.

В писмото си до шишкавото бивше ченге казваше, че си е сложил кондом, защото адски се е възбудил, когато е прегазил безработните пред Общинския център. По-нататък заявяваше, че мастурбира, докато преживява случката отново и отново. Ако беше вярно, терминът „автоеротичен“ щеше да се изпълни с ново съдържание, само че не беше. Писмото беше пълно с лъжи; всяка целеше да навие пружината на Ходжис още малко и изфабрикуваните сексфантазии не бяха най-големите измислици.

Брейди всъщност няма особен интерес към момичетата и те го усещат. Може би затова се разбира така добре с колежката си Фреди Линклатър, киберлесбийката в „Дискаунт Електроникс“. Нищо чудно Фреди да го мисли за гей. Обаче не е. Брейди е загадка за самия себе си — представлява някакъв особен, оклюзионен атмосферен фронт^[3], — но в едно е сигурен: не е асексуален или поне не напълно.

С майка му си имат страшна готическа тайна, за която не бива да мисли, освен при крайна необходимост. Тогава трябва да се отърве от необходимостта и отново да избута тайната на скришното й място в ума си.

„Мамо, виждам ти гащичките“ — казва си и свършва работата максимално бързо. В шкафчето има вазелин, но той не го използва. Иска да се прежули.