Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (27)

4.

Ходжис паркира тойотата си под навеса вляво от къщата, който му служи за гараж, и преди да влезе в дома си, спира за момент, за да се възхити на прясно окосената морава. От пощенската кутия на вратата стърчи бележка. Първата му мисъл е за онзи с мерцедеса, но подобно нещо ще е твърде дръзко даже и за психаря.

Бележката е от Джером. Старателно изписаните букви са в крещящ контраст с майтапчийски неграмотното съобщение:

Мастъ Ходжис,

Укусих тривътъ и устайх кусачкътъ пот навесъ, само да ниа пригазити с колатъ, сър! Ако искати да свърша ощи нещу, ша гу свърша, удряти ми жица и негърчето ша дофтаса, само да не сам на работа на друга къшта, щоту другити ма стягат, юркат ма да бачкам и са гулемеят, туй мулатити особено са дуят многу! На вашити ослуги, сър!

Джером

Ходжис уморено поклаща глава, но неволно се усмихва. Младежът, който му помага вкъщи, получава пълни шестици по висша математика, сменя счупени улуци, оправя електронната му поща, когато стане фал (което се случва често главно поради неумението му да борави с нея), бива го като водопроводчик, знае френски на добро ниво и ако го попиташ какво чете, има вероятност да те отегчи с половинчасова лекция за символизма на кръвта при Д. Х. Лорънс. Не си мечтае да е белокож, но битието му на даровито негърче в семейство от горната прослойка на средната класа му създава, според собственото му определение, „затруднения с идентичността“. Казва го на шега, но според Ходжис не се майтапи. Не съвсем.

Бащата на Джером, преподавател в колеж, и майка му, лицензиран експерт-счетоводител, са лишени от чувство за хумор и несъмнено ще изпаднат в ужас, ако видят тази бележка. Може даже да решат, че синът им се нуждае от консултация с психолог. Но Ходжис няма да им я покаже.

— Джером, Джером, Джером — въздъхва той и влиза вкъщи. Джером с неговото „Нек’ви зъдачки?“ Джером, който още не може да реши в кой университет да следва — а това, че всеки от Бръшляновата лига^[1] ще го приеме, се знае още отсега.

Той е единственият човек в квартала, когото Ходжис смята за приятел, и единственият, от когото всъщност има нужда. Смята, че приятелството е доста надценявано явление и по това, ако не по друго, с Брейди Хартсфийлд си приличат.

Ходжис е навреме за вечерните новини, но решава да ги пропусне. Писнало му е да слуша за петролния разлив в Мексиканския залив и за идеите на консерваторите от Чаената партия^[2].

Вместо това сяда на компютъра, стартира файърфокс и в полето за търсене написва „Под синия чадър на Деби“. Получава само шест резултата — беден улов в огромното, бъкащо с риба море на интернет, — от които само един отговаря на фразата. Кликва на него, появява се изображение.

Хълмиста поляна под застрашително, покрито с черни облаци небе. На сребристи струйки се изсипва дъжд — анимационен ефект, на който вероятно е зададено автоматично повторение. Обаче младите мъж и жена седят на сухо под грамаден син чадър. Не се целуват, но главите им почти се докосват. Изглеждат потънали в оживен разговор.

Следва кратко описание на същността на сайта.

За разлика от сайтове като фейсбук или Линкитин „Под синия чадър на Деби“ е сайт за запознанства, в който старите приятели могат да се срещат, а новите — да се опознават взаимно в НАПЪЛНО ГАРАНТИРАНА АНОНИМНОСТ. Няма снимки, няма порно, няма съобщения от 140 знака като в Туитър — само ИСТИНСКИ СТАРОМОДЕН РАЗГОВОР.

Под описанието има бутон с надпис „ЗАПОЧНИ СЕГА!“ Ходжис го посочва с мишката, но се разколебава. Преди около шест месеца Джером му смени имейл адреса, защото всички негови контакти в стария бяха получили съобщение, че той е в Ню Йорк, откраднали са му портфейла с кредитните карти и спешно му трябват пари, за да се върне вкъщи. Молбата му към получателите на съобщението била да изпратят петдесет долара — или повече, ако имат възможност — до офиса на „Мейл Боксис“^[3] в Трайбека.

Съобщението завършваше с „Ще ви върна парите веднага щом си извадя нови кредитни карти“.

Ходжис се почувства адски неудобно, защото тази просия молба за пари беше стигнала до бившата му жена, до брат му в Толедо и до над петдесетина полицаи, с които беше работил през годините. Както и до дъщеря му. Той очакваше, че телефоните му — и мобилният, и домашният — ще се скъсат от звънене през следващите четирийсет и осем часа, но всъщност се обадиха малцина и само Алисън май беше сериозно притеснена. Това не го учуди. След като той навърши петдесет и пет, дъщеря му Али, черногледа по природа, очакваше всеки миг баща й да изпуши.

Тогава Ходжис поиска помощ от Джером, който му обясни, че е станал жертва на онлайн фишинг^[4].

— Повечето крадци на адреси в интернет го правят, за да пробутват виагра или фалшиви бижута, но съм чувал и за случаи като вашия — добави младежът. — Преподавателят ми по екология беше пострадал и трябваше да връща почти хиляда долара на разни хора. Разбира се, това беше в доброто старо време, а сега тези типове толкова са захитрели, че…

— Какво точно означава „в доброто старо време“?

Джером повдигна рамене:

— Преди две-три години. Сега са още по-напред с материала, господин Ходжис. Благодарете се, че хакерът не ви е лепнал вирус, който да унищожи всичките ви файлове и приложения.

— Нямаше да е голяма загуба — отбеляза Ходжис. — През повечето време само сърфирам в интернет. Само пасиансът щеше да ми липсва. Като спечеля, ме поздравява с песента „Щастливите дни пак настъпиха“^[5].

Джером го изгледа, както прави винаги, когато му се иска да каже: „Само от любезност не те наричам тъпанар.“

— А данъчните декларации? Миналата година ви помогнах да ги попълните и подадете онлайн. Нима искате някой да види какво сте платили на чичо Сам? Някой освен мен де.

Ходжис призна, че не иска.

С особения (и някак умилителен) наставнически глас, с който този интелигентен млад човек си служеше, когато просвещаваше невежите дъртаци, Джером започна да му обяснява:

— Ако мислите, че компютърът ви е само по-модерен телевизор, избийте си го от ума. Всеки път, като го включите, все едно открехвате прозорец към живота си. Ако някой се интересува, ще надникне.

Всички тези спомени минават през главата му, докато съзерцава синия чадър и неспирно леещия се дъжд. Минават му и други мисли и мозъкът му на ченге, доскоро позаспал, сега е буден и работи на пълни обороти.

Може би Мистър Мерцедес иска да сподели нещо. А може би цели да погледне през прозореца, който спомена Джером.

Вместо да натисне „ЗАПОЧНИ СЕГА!“, Ходжис затваря сайта, грабва телефона и натиска бутона за един от малкото номера, които е записал за бързо избиране. Отговаря майката на Джером и след кратка размяна на любезности, тя подава слушалката на самия господин Некви задачки. Опитвайки се да докара най-ужасния афроамерикански говор, на който е способен, Ходжис изломотва:

— Йо, градски, стягъш ли ги кучкити, пласираш ли ги, влачът ли ти кинти?

— О, здравейте, господин Ходжис. Да, всичко е наред.

— Май ни кльопъш дъ ти плямпъм тъй пу жицътъ, а, пич?

— Ммм…

Младежът е объркан и той се смилява:

— Моравата изглежда страхотно.

— О! Радвам се. Благодаря. Да ви помогна ли с още нещо?

— Може би. Имаш ли възможност да наминеш утре след училище? По един компютърен въпрос.

— Добре. Какво ви мъчи този път?

— Предпочитам да не го обсъждаме по телефона, но може да ти е интересно. Става ли към четири?

— Бива.

— Добре. Но бъди така добър да оставиш вкъщи Тайрон Зевзека с негърския говор.

— Добре, господин Ходжис.

— Кога ще започнеш да ми викаш Бил? С това „господин Ходжис“ ме караш да се чувствам като изкопаемо.

— Може би когато завърша гимназия — отговаря Джером и този път не се майтапи.

— Добре, но знай, че можеш да го направиш по всяко време.

Джером се засмива. Смехът му е плътен, мелодичен. Ходжис винаги се ободрява, като го чуе.

Сяда пред компютъра в стаичката, която нарича кабинет, барабани с пръсти по бюрото, мисли. Минава му през ум, че почти никога не стои тук вечер. Само ако се събуди в два след полунощ и не може да заспи. Тогава идва тук и реди пасианси в продължение на час, след което се връща в леглото. Но между седем вечерта и полунощ обикновено е на любимото си кресло, гледа стари филми по Ей Ем Си или по Ти Си Ем и се тъпче с мазнини и с въглехидрати.

Отново грабва телефона, набира „Справки“ и иска номера на Джанел Патерсън. Не храни големи надежди; номерът на сестрата на госпожа Трилони, наследила седем милиона, че и като бонус — разведена отскоро, надали е регистриран.

Обаче роботът от другата страна на линията му го съобщава. Ходжис е толкова изненадан, че му се налага да натисне 2 за повторение, докато намери нещо за писане. После отново барабани с пръсти по бюрото и размишлява как да се представи. Възможно е да не излезе нищо, но това щеше да е следващият му ход, ако беше на служба. Тъй като не е, трябва да прояви повече финес.

Открива, че посреща предизвикателството с ентусиазъм, и тази мисъл го развеселява.